Опознай Родината, за да я обикнеш! Ден 10

20 юни, вторник

Тръгваме рано сутринта към първата ни цел за днес. До там са 7 км.

Ягодинската пещера се намира в Родопите. Тя отстои на 20 км южно от гр. Девин и на 3 км югозападно от с. Ягодина. Разположена е на десния бряг на Буйновска река, която е оформила и най-дългото ждрело в България - Буйновското. До пещерата се стига по шосето Девин-Доспат, като се завива вляво при стената на яз. Тешел. Поради това, че пътят от Тешел до пещерата е еднолентов и над 35-местни автобуси не могат да се придвижат, се предлагат маршрутни превози. Пред пещерата има паркинг и ресторант.

Пещерата е кръстена на намиращото се в близост с. Ягодина.

Ягодинската пещера е дълга 10 км и е разположена на три етажа, от които само третият (най-нисък) е облагороден и електрифициран. За туристите в него е изградена 1100-метрова пътека. Входът и изходът към този етаж са изкуствено прокопани тунели с дължина съответно 150 и 80 м.

Естественият вход на пещерата води към първия ѝ етаж, където е открито древно жилище, обитавано около IV хил.пр.Хр. Находките говорят, че то е било дом на умели майстори-грънчари. Глината е добивана от вътрешността на пещерата и от коритото на Буйновска река. Съдовете са били изпичани в глинени пещи. Обитателите са принудени да напуснат своя дом след срутване, причинено от земетресение.

Пещерата е уникална със своите безброй сталактити, сталагмити, сталактони, „завеси“, „леопардови кожи“ (различно оцветени скални слоеве), пещерни перли. Тя има постоянна температура от 6°C и влажност 92 %.

Някои от вътрешните ѝ оформления напомнят за Дядо Коледа, Снежанка и седемте джуджета, Богородица и Младенеца, Пижо и Пенда, форми на животни и фантастични фигури.

Тук на 31 декември срещу 1 януари, край елха, която остава свежа няколко години, спелеолози честват Нова година. В същата зала се са състояли 200 сватби.

Поради огромната обща дължина на подземните галерии в Ягодинската пещера, тя е едно от важните места за опазването на популациите от прилепи в региона.

През различните сезони в пещерата са  регистрирани общо 11 вида:

·         Голям подковонос (Rhinolophus ferrumequinum);

·         Малък подковонос (Rhinolophus hipposideros);

·         Дългоух прилеп (Myotis bechsteinii);

·         Трицветен нощник (Myotis emarginatus);

·         Остроух нощник (Myotis blythii);

·         Голям нощник (Myotis myotis);

·         Полунощен прилеп (Eptesicus serotinus);

·         Воден нощник (Myotis daubentonii);

·         Мустакат нощник (Myotis mystacinus);

·         Кафяв дългоух прилеп (Plecotus auritus);

·         Сив дългоух прилеп (Plecotus austriacus).

Шест от срещащите се в района на Ягодинската пещера видове са сред приоритетните за опазване за цяла Европа – големият и малкият подковоноси, както и четири вида нощник: големият, остроухият, дългоухият и трицветният. През летните месеци най-значим за прилепите е естественият вход на пещерата. В периода от 15 август до 30 септември пещерата се явява важно място за есенно струпване. По това време около входа всяка вечер се струпват множество мъжки и женски екземпляри от около 9-10 вида прилепи. В пещерата зимуват основно големия и малкия подковонос, рядко и други видове.

Пещерата работи целогодишно с работно време от 9 до 17 ч. Влизането става на всеки час, последното влизане е в 16:15 ч. През зимата древното жилище не работи.

В този район има над 200 пещери. 18 от тях са били открити през 2000 г. при традиционната експедиция на спелеолозите.

Тук аз лично много се смях на една колежка (врачанка), която никога не съм харесвала. След като преди тръгването ни съобщиха, че ще ходим в пещера и трябва да се облечем топло, защото вътре е студено и да си обуем удобни обувки, защото е неравно и хлъзгаво, коконата беше дошла по потник и къси панталонки, с чехли. Вътре умираше от студ и не спря да се оплаква. Един колега си свали блузата и ú я подаде.

След като разгледахме пещерата продължихме към следващата ни цел за деня, отстояща на 45 км.

Доспат е язовир в Западните Родопи. Разположен на 18,3 км² на 1200 м н.в. и е сред най-големите по площ и обем в България. Построен е на р. Доспатска. В него може да се лови шаран, пъстърва, кефал, костур, червеноперка и каракуда.

Водноелектрическа каскада Доспат - Въча е най-големият хидроенергиен комплекс в България. Към момента на построяването си яз. Доспат е вторият по големина язовир в страната. Пускането му в действие и завиряването му става през 1967 г. Към яз. Доспат са насочени води от водосбора на Осинска река, благодарение на което в язовира годишно се вливат допълнително 10 млн. м³ вода, покачвайки производителността на всички ВЕЦ по-нататък по каскадата с 10 % или 10 ГВЧ годишно. Водата от яз. Доспат се пренасочва към ВЕЦ „Тешел“ и надолу по каскадата Доспат-Въча.

Наводнените от язовира територии преди са представлявали плодородна долина, в която се сеели житни култури. Жителите на селата от целия край са били наемани като жътвари, когато се прибирала реколтата. Построяването на язовира и наводняването на долината довело до евакуиране на селата Орлино (Божалан) и Бърдуче, разположени от западната страна на реката, както и на Арнудли, разположено от източната страна.

Язовирът е дълъг 19 км и широк около 1 км, разположен в посока северозапад - югоизток. По североизточния му бряг минава живописен път между градовете Сърница и Доспат.

Тук имахме кратка фотопауза на брега на язовира. Тук отново онази колежка (с бургаската авантюра) имаше приключение – падна в една картофена нива на брега на язовира и се търкаля надолу почти до водата. Този път ние с колегите дори от благоприличие не сдържахме гръмкия си смях! Беше адски забавно да я гледа човек как се търкаля по надолнището, без да може да се спре и изправи на крака! Целият автобус добре се посмя, заедно с преподавателите ни – водачи, и шофьора. След като друга колежка отиде да ú помогне да стане и дойдоха горе при нас, потеглихме отново. Очакваха ни още 48 км

Батак е шестият по големина язовир в България, разположен е в Западните Родопи, област Пазарджик. Язовирът отстои на 4 км от Батак. Изграден е на р. Мътница. Неговата площ е 22 км², а обемът му е 309 млн. м³. Предпочитано място е за почивка на планина, сред спокойствие и уют, с възможност за риболов целогодишно.

На западния бряг на язовира се намира планинският курорт Цигов чарк. А на другия бряг - летовище Дъното (община Пещера), което е по-тихо и спокойно от Цигов Чарк и съвсем близо до летовище Св. Константин.

Язовир „Батак“ захранва с вода основен електроизточник на територията на област Пазарджик, а именно ВЕЦ-Батак.

Тук дори нямахме фотопауза, а само минахме покрай него, но го снимахме през прозорците на автобуса. От последната цел за днес ни деляха 21 км.

Наред беше Велинград, но за него съм ви разказвала преди, затова няма да се повтарям. Разгледахме центъра и парк Клептуза. Тук една колежка от града си взе багажа от автобуса и се прибра у тях. След това тръгнахме обратно към София, от нея ни деляха 134 км.

Как най-добре да го опиша с две думи: невероятно преживяване! За хиляден път се уверих, че нашата родина е едно наистина прекрасно място. Тук на сравнително малка площ са разположени толкова много красоти – и природни, и културни обекти! Може свят да му се завие на човек. Неслучайно толкова чужденци всяка година ни посещават и се удивляват на разнообразието, с което разполагаме. Имаме си море, високи планини, минерални извори, пещери, защитени територии и др.; страшно много културно-исторически обекти: музеи, паметници, исторически местности, древни гробници и крепости, съкровища... Цялото това наследство е колкото богатство, толкова и отговорност. Длъжни сме да го пазим за идващите след нас! На това съм научена и на това искам да науча дъщеря си. Пътувала съм доста и навсякъде е красиво, но винаги ми е най-хубаво, когато се завръщам у дома! България е уникално място!

Снимки можете да разгледате в галерията. Имам още стотина, но са аналогови и не мога да ги споделя. Имам я няколко видеоклипа, които можете да погледнете:

·         Устието на р. Камчия-1;

·         Устието на р. Камчия-2;

·         Устието на р. Камчия-3;

·         Смолянски езера;

·         Ягодинска пещера-1;

·         Ягодинска пещера-2;

·         Обобщаващ клип за цялото пътуване

В обобщен вид пътуването ни изглеждаше така:

дни	разстояние-км	време на път
ден 1	311	05:20:00 ч.
ден 2	292	04:52:00 ч.
ден 3	257	03:54:00 ч.
ден 4	195	03:11:00 ч.
ден 5	204	03:12:00 ч.
ден 6	245	03:35:00 ч.
ден 7	344	04:49:00 ч.
ден 8	150	03:03:00 ч.
ден 9	121	02:33:00 ч.
ден 10	256	03:49:00 ч.
общо	2375	38:18:00 ч.

А традиционната равносметка има следния вид:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
11.06.-20.06.2006	Няма данни	2375	688

Благодаря, че отново бяхте с мен! До нови срещи!

назад

Опознай Родината, за да я обикнеш! Ден 9

19 юни, понеделник

Предпоследният ден от обиколката ни започна, естествено, от Златоград. Разходихме се по главната улица, пихме турско кафе, видяхме църквата „Св. Георги Победоносец” и станцията на НИМХ при БАН, посетихме Етнографския ареален комплекс и тръгнахме към първата ни цел за деня. Чакаха ни 60 км до там.

Смо̀лян е град, разположен в Южна България. Градът е образуван на 18 юни 1960 г. от слетите големи села Райково, Устово и Смолян. Той е административен център на община Смолян и област Смолян. Това в най-малкият областен град в България.

Град Смолян е разположен в централната част на Родопите. Заема по-голямата част от долината на р. Черна. По двата бряга на реката в посока запад-изток се намират 3-те големи квартала - Смолян, Райково и Устово.

Името на Смолян идва от славянското племе смоляни, които населявали този край. Смята се, че селището датира от дълбока древност. Носил е имената Аетос, Езерово, Ахъ Челеби, Пашмакли и пр. Според античния гръцки историк Херодот този край е бил населен с траки около 2500–3000 години преди началото на нашето летоброене.

След падането на българската държава под османска власт със султански ферман от 1519 г. Среднородопието е предоставено на придворния лекар Ахъ Челеби, поради което тези земи са известни с името Ахъчелеби. В османски документи от 17 в. селището, съществувало на мястото на днешния Смолян, се споменава като Езерово. По-късно то е преименувано в Башмаклъ, а впоследствие е променено в Пашмаклъ и Пашмакли. С това име остава до 1934 г.

В периода 1871-1872 г. каазата Ахъчелеби с централно селище Пашмакли включва 14 села с общо 4191 домакинства: 2961 на българи мохамедани, 1500 на българи християни и 240 на цигани. Между 1896 и 1900 г. християнското население в селото преминава под върховенството на Българската екзархия.

През 1912 г. в Ахъ-челебийска кааза вече живеят 8252 семейства, от които 2815 българи екзархисти, 140 българи патриаршисти и 5297 българи мохамедани.

През 1912 г. в Пашмакли живеят 320 семейства българи мохамедани, 80 семейства българи екзархисти и 40 семейства българи патриаршисти .

В Устово през 1912 г. живеят 420 семейства българи екзархисти, а в Горно и Долно Райково - общо 700 семейства българи екзархисти, 100 семейства българи патриаршисти и 70 семейства българи мохамедани.

През 1936 г. около запазените развалини на старата крепост Аетос (Орел) над Смолян са направени разкопки, разкрили крепостни зидове от камък и хоросан, дебели близо 2 м, и старо славянско селище Могилата.

На 18 юни 1960 г. трите села Смолян, Райково и Устово се обединяват в гр. Смолян. Смолян е бил стар административен и стопански център – с. Езерово се е намирало сред Смолянските езера, Райково е било търговски център, а Устово — занаятчийски.

Смолян е център на архиерейско наместничество на Пловдивската епархия на Българската православна църква. От 19 април 2008 г. Смолян отново, след десетилетия, е издигнат във владишки център, начело на който е назначен константийският епископ Антоний. Същевременно новият владика остава подопечен на Пловдивска епархия на Българската православна църква.

В гр. Смолян също така се намира и седалището на Районното мюфтийство, което е постоянно действащ регионален изпълнителен орган на Главното мюфтийство в София, представляващо мюсюлманската общност в България. В Смолян има 2 действащи джамии - в кв. "Устово" и кв. "Каптажа".

В гр. Смолян след 1991 г. има и протестанти (адвентисти и евангелисти).

Православните храмове в града са 7, като един от тях - катедралният храм "Св. Висарион Смоленски", е втори по големина в страната след храм-паметник "Св. Александър Невски" в София (задминавайки катедралите във Видин и Варна). Освен него:

·         храм „Св. Георги“;

·         храм „Св. Богородица“;

·         храм „Св. Теодор Стратилат“;

·         храм „Св. Неделя“;

·         храм „Св. Николай Чудотворец“;

·         храм „Св. Дух“;

В града освен тези храмове има и десетина параклиса като най-новият е "Покров на Пресвета Богородица", открит през 2010 г.

Смолянските археолози откриха и проучиха най-старата църква в землището на града. В местността Могилата (3 км северозападно от Смолян, непосредствено до пътя за Пампорово) излезе на бял свят раннохристиянски манастирски комплекс от V-VI в. Откритата в центъра на комплекса трикорабна базилика има тристенна апсида, едноделен нартекс и северно помещение към нея. Впечатляват нейните размери - дължина 19,50 м, ширина 12 м, а заедно със страничното преддверие — 17 м. Вътрешните размери на наоса са 12х10,60 м, едноделен нартекс — 10,60х3,40 м. Манастирската сграда заема площ 310 м² и има пет помещения, отделно магерница (кухня) — 8,80х4,80 м и две пещи, застлани с огнеупорни тухли. Манастирският комплекс е разполагал със собствена стъкларска работилница.

В историята на най-старата смолянска черква се установиха два периода - от втората половина на V до края на VI в. и от края на IX до края на XIV в., когато била разрушена от османците. Съществуването на манастирския комплекс съвпада с първия период от функционирането на базиликата. Новооткритият раннохристиянски комплекс край Смолян, както и по-рано проучените култов център край с. Барутин (с трикорабна базилика от края на IV в.) и култов център „Гела“ (с трикорабна базилика от VI в.) потвърждават писмените сведения за налагането на християнската религия в тази част на стратегическата планина.

Забележителности:

·         Планетариум с народна астрономическа обсерватория. Планетариумът е най-големият в България и на Балканите; за последните 35 години е посетен от над 2,5 млн. души;

·         Родопски драматичен театър „Николай Хайтов''. На 3 януари 2011 г. е вписан в Националния регистър Родопски народен театър „Орфей” като самостоятелно юридическо лице с основна дейност – продължаване традициите на театралното изкуство в Родопския край. На 13 януари 2011 г. с Удостоверение № 3 (622) в Министерство на културата е регистриран като културна организация, съгласно чл. 14, ал. 4 от Закона за закрила и развитие на културата. Идеята е на писателя Светозар Казанджиев и на актьора от РДТ Румен Бечев;

·         Художествена галерия, притежаваща платна на най-големите български художници;

·         Регионален исторически музей;

·         Други забележителности в Смолян са: Мерамовата, Сариевата и много други възрожденски къщи, Али-Бейският конак, Пангаловата къща, медникарската чаршия и др.;

·         „Св. Висарион Смоленски” е православна катедрала в гр. Смолян, осветена на 2 юли 2006 г. Тя носи името на Висарион Смоленски, местен епископ и мъченик от 17 в. Строежът на църквата започва през 2002 г. и е финансиран с частни дарения на стойност около 3,5 млн. лв, около 2/3 от които са дарени от предприемача Тодор Батков. Основното помещение на сградата е с площ 382 м², централният купол е с диаметър 17 м, а височината на камбанарията е 32 м. Църквата има 11 камбани, произведени от руската компания ЗИЛ, най-голямата от които е с маса 2 т. Сградата е построена по архитектурен проект на местните архитекти Антон Тодоров и Николай Бечев, а конструктор е Ангел Бедров. Главният иконостас е изработен от Кънчо Цанев, а иконите са рисувани от група иконописци под ръководството на Елена Дечева и Дечко Дечев.

Епископ Висарион Смоленски е убит жестоко от турците през 1662 г.

"През месец юли 1662 г., когато стана страшното и насилствено помохамеданчване на българите в областта около Смолен, турците направиха много пакости. От жителите едни помохамеданчиха, други избиха, а трети избягаха в горите. Турците изгориха църквата "Св. апостоли Петър и Павел", митрополията и богословското училище. Всички книги и помагала унищожиха, а скъпоценностите разграбиха. Турците поискаха да заловят Смоленския епископ Висарион, но той с голяма група българи през една нощ успя да избяга и се настани в Райково. Там бяха намерили прибежище и много българи от околните села. Народът като виждаше, че при него се намира духовният му водач, се окуражи, съвзе се за нова борба с турците и упорито бранеше вярата си. Така той запази от помохамеданчване околните на Райково села и самото Райково."

"В ранното утро на 29 юли 1662 г. Висарион Смоленски бе тръгнал, придружен от 10 телохранители, всички на коне и добре въоръжени, от Долно Езерово за Горно Езерово. Ала ненадейно между къщите на Ревача и воденицата на Сурото в долината излезе голяма въоръжена чета от турци и потурнаци. След голям кървав бой заловиха живи епископа и неговите телохранители - Момчил Глухо, Гего Сухар, Найден Гривински, Дечо Рутан, Белко Мечкаря, Страхил Бойчо, Грудьо Грънчо, Вълчо Гроздан, Стойко Мирчо и Райчо Райо. Турците им взеха оръжието, вързаха им ръцете отзад и бързо ги отведоха към Смолян, да не би да ги застигне християнска чета, да ги освободи и люто да си отмъсти. В Смолян по заповед на Абди бей най-първо с добро и кротко се помъчиха да убедят епископ Висарион да откупи живота си като приеме мохамеданската вяра, понеже мислеха, че щом той се съгласи на това, много скоро и останалите българи християни безропотно ще го последват. Ала епископът отказа да приеме исляма. Тогава турците го съблякоха и го оставиха съвсем гол. Отначало почнаха да го щипят по тялото с нарочно приготвени щипалки, които гдето хванеха късаха парчета живо месо и кръвта бликаше. След това биха го най-немилостиво с пръчки до забрава и до пълна несвяст. Мушкаха го с копия по различните части на тялото. Надянаха му на главата нажежена пиростия и други жестокости направиха и поругаха го, но той с голямо смирение понесе всичко. Най-после един турчин от тълпата излезе и с меч го прониза в гърдите и след това архиерея се повали на земята, като изговаряше думите "на тебе, Христе, предавам душата си, аз се радвам на страданията си...". Мнозина от тълпата хвърлиха камъни върху него и го направиха подобно на пита. Турците заповядаха на телохранителите на епископа да изкопаят гроб в една градина, близо до хорището (място за хорото) в Смолян, там заровиха трупа на епископ Висарион Смоленски. Така на 29 юли 1662 г. в Смолян умря мъченически епископ Висарион".

Този разказ е публикуван за първи път в 1931 г. Родопските изследователи го отнасят към серията възрожденски "мистификации", които не се потвърждават от нито един надежден източник.

В града видяхме централния площад и катедралата, която все още беше обект на довършителни работи. Ако разполагах с няколко часа щях да посетя планетариума. Тръгнахме отново за още 10 км в посока север към следващата ни цел.

Смолянските езера са група езера в Букова планина, Западните Родопи, на север под Орфеевите скали и вр. Снежанка.

Пръснати са по левия склон на долината на Черна река, от Орфеевите скали и вр. Снежанка до гр. Смолян. Образувани са в тилните понижения на голямо свлачище, получено в резултат на контакта на риолитни скали и намиращите се под тях водоупорни седиментни скали.

В миналото са били над 20 езера, но сега са останали само 8 като 7 от тях са естествени, а едно от тях (Керяновия гьол) е превърнато в микроязовир. Другите днес представляват блата. Пролет и есен на мястото на някои от тези блата отново се появяват малки езерца. Други са превърнати в рибарници.

Най-голямо е Бистрото езеро, с площ ок. 8 ха, от което е останало не повече от 10х10 м, а най-дълбоко е Мътното езеро - 4,5 м, което е и най-високо разположеното - на 1500 м. Останалите по-големи езера са Лагера, Платеното езеро (Керяновия гьол), Тревистото (Тревното) езеро, Османовия гьол, Силажа и Милушевското езеро (Милушевия гьол). Езеро Източно не е с постоянно водно огледало и през лятно-есенния период пресъхва. Това показва, че няма постоянно подхранване от подземни води като останалите и притокът му е само от повърхностни дъждовни и снежни води. Езеро "Лагера" е правено на язовир, отдаден през 1995 г. от общината на Ловно-рибарското дружество. Тъй като преливно-изпразнителната му част беше спукана и не позволяваше пълнене, то отново стана езеро с площ 12 ха. Османов гьол също е правен на язовир, а от 2010 г. голям имот до него е ограден и в него има намерение да се строи, но всичко е според правилата. Тревистото и Бистрото езеро са свързани помежду си с речен ръкав. Около 30% от площта на Тревистото езеро е заета от торфен пласт с дебелина около 1 м. На него през лятото растат буйни треви, откъдето произлиза и името му.

В околността на Смолянските езера са построени хижи и почивни домове.

В района на езерата се разходихме, направихме си снимки, видяхме от ниското долу вр. Снежанка (1926 м). После отново поехме на път за още 19 км.

Широ̀ка лъ̀ка е село в Южна България. Намира се в община Смолян, област Смолян. Село Широка лъка се намира в планински район. Надморската височина е 1058 м.

Разположено е в долината на Широколъшка река в местността Широката лъка, между Переликския дял на Родопите и рида Чернатица. Около селото се намират селата Гела, Стикъл, Солища и Стойките.

Обявено е за архитектурен и фолклорен резерват. Селото е получило името си от старобългарската дума „лѫка“, означаваща „извивка, кривина, лъкатушене“.

Широка лъка е известна със своите автентични родопски къщи като Згуровската, Учиковската и Григоровската къщи.

Освен със забележителната си архитектура, Широка лъка е известна и с песните си, които са съпроводени от каба гайда.

Широка Лъка е от селата, в които се е родила и се развива родопската песен. Много от най-известните певци и гайдари на родопския фолклор са родени тук. Доказателство за това е създаденото през 1972 г. средно музикално училище за народни песни и инструменти.

На 3 октомври 1899 г. в Широка лъка се основава дружество на Македонската организация с председател иконом Никола. Дотогава в селото има дружество на „Странджа“. В Широколъшкото македоно-одринско дружество влизат и селата Стойките, Махмутица, Солища и Гела.

През последните години бяха публикувани няколко книги за Широка лъка: "Болгарский широколыкский говор" с автор А. Н. Соболев (2001), "Широка лъка и говорът на широколъчани" с автори Р. Радичев, Г. Паликъщов, Г. Радичев (2004), "Широка лъка - огнище на вяра, просвета и култура в Родопите" с автор Р. Радичев (2006), както и книгата на доайена в учителската дейност, покойният вече Никола Гьочев.ю

Религията е православно християнство.

В селото има две църкви: „Св. Богородица“ и „Св. Никола“. Първата е изградена (според преданието за 38 денонощия) през 1834 г. Иконостасът на църквата е уникален по своя стил. Предполага се, че е рисуван от ученици на братята Димитър и Захари Зограф от Самоков. Съществува и хипотезата, че самите те са изографисали църквата. В двора ѝ се намира килийното училище „Св. Панталеймон“, построено през 1888 г. В строежа му взема активно участие цялото население на селото. То функционира до 1936 г.

Интересни за посещение забележителности в Широка лъка са църквата „Успение Богородично“, Етнографския музей. Точно до църквата се намира старото килийно училище в Широка лъка. В селото има още една църква – Св. Никола, и няколко параклиса – Св. Св. Кирил и Методий, Св. Теодор, Св. Атанас.

В центъра на Широка лъка („купището“, както го наричат местните) се намира читалището – „Екзарх Стефан” – на името на Екзарх Стефан, който е родом от Широка лъка.

В центъра на селото са издигнати паметници в чест на Екзарх Стефан и Капитан Петко войвода. В Широка лъка се намира и къщата на Капитан Петко войвода, която е била негов щаб след Освобождението. Тук е и къщата на Екзарх Стефан.

В центъра на селото има запазен Римски мост.

Разгледахме селото; видяхме римския мост; къщите, накацали една над друга по склоновете; реката; къщата на Капитан Петко войвода, паметника на екзарх Стефан. Потеглихме отново; чакаха ни още 21 км до следващата ни цел.

Девин е град в Южна България, административен център на община Девин. Той се намира в област Смолян, в близост до Пампорово и Чепеларе. Градът е 3-ти по население в областта след Смолян и Златоград.

Град Девин се намира в Западните Родопи, в Девинската планина. През града минава Девинската река, която малко по-надолу по течението си се влива в р. Въча. Девин е заобиколен от вековни борови и смърчови гори, пътуването през които е било сравнително трудно допреди прокарването на пътя през средата на 20 в.

Историята на Девин започва много отдавна. Тази част на планината е била обитавана от тракийското племе дии и в различни периоди е попадала под властта на различни държави и империи. От Одриското царство, през древна Македония, Римската империя, Византия, Първото българско царство, Латинската империя, Никейската империя, Второто българско царство, феодалните владения на Алексий Слав, Османската империя, та до днешна България. Всички те са допринесли за културното наследство на Девин.

Най-ранните открити следи от живот край Девин са от бронзовата епоха. В местността „Потреба“ има руини от тракийско селище и светилище. Трако-римско селище край града е съществувало през ІV в. Проучено е още едно селище с два некропола от ХІ и ХІV в.

При нашествието на османлиите през ХІV в. крепостта в местността „Кавурското кале“ (позната още под имената „Саята“ и „Бабин град“) на 5 км западно от Девин бива превзета от Ибрахим паша през 1372 г. Под властта на Османската империя Девин (тогава Дьовлен) попада в Рупчоска нахия, Ахъчелебийски окръг, Филипополски санджак в Одринския вилает. По-късно Девин става център на „Дьовленската кааза“, в която влизат 26 села с общо население 26 810 души към 1912 г.

В османски списък на селищата и броя на немюсюлманското население в тях от Пловдивско и Пазарджишко от 8 ноември 1635 г. за Девин се посочва, че в кв. Настан (тогава отделно село) и в с. Лясково броят на немюсюлманските семейства е общо 17, предвид облагането им с данъка джизие.

През 1872 г. в Девин има 350 къщи, а в Настан 60. През 1920 г. в Девин живеят 1085 души, в Настан 695, през 1946 г. в Девин - 2695 души, а в Настан - 1111, през 1965 г. в Девин - 4475 души, а в Настан - 1375.

Според Стефан Захариев към 1850 г. в Девин (Делен) има 60 помашки къщи и 200 жители-помаци. Според данните от преброяванията през годините 1926, 1934, 1946, 1956 и 1965 г. Девин е наброявал съответно 1461, 1803, 2695, 3581 и 4475 жители. През 1978 г. в Девин живеят 7341 души.

През 1859–1860 г. местното население се навдига на бунт срещу високите данъци и пропъжда османската администрация. След това се вдига на бунт и срещу Източна Румелия, влизайки в състава на т.нар. Тъмръшка република. Девин е опожарено от части на Българската армия през 1913 г. след бунт на местните жители, „вдъхновен” от правителството на т.нар. Гюмюрджинска република, като от 250 къщи остават здрави само 30. Девин е бил изпепеляван и по-рано - през 1905 г., както и през 1912 г., когато са останали само 7 незасегнати къщи.

През 1912 г. е проведено насилственото покръстване на неправославното население на селището, което не ни отличава много от османците, налагащи исляма; но това си е мое мнение.

След Балканските войни в Девин се заселват и българи християни, предимно от Широка лъка, Стойките, Солища и др. Читалището в града съществува от 1923 г. Към 1939 г. населението на Девинско наброява 21 770 души, както следва: 6146 християни, 13 000 мюсюлмани, 2431 турци и 193 други. В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 в. - 1920 г., съставен в периода от 15.09.1920 до 03.09.1921 г., като вакъфско село се споменава и Девин (Dövlen).

На 5 май 1971 г. Държавният съвет на НРБ постановява с указ 757 закриването на с. Настан и присъединяването му към гр. Девин. Но на 12 август 1991 г. по сила на Закона за административно-териториални промени в страната Настан е отделено от Девин като отделно селище. С решение 115 на Министерския съвет от 25 март 1998 г. с. Настан е присъединено към гр. Девин като негов квартал. Към Девин е присъединена и махала Катранци по силата на указ 970 на Държавния съвет на НРБ от 26 март 1986 г.

В миналото градът е бил известен под името Дьовлен. Марин Дринов предполага, че това име е асоциирано с бесите, които древногръцкият историк Тукидид назовава „Дьове“ - мечоносци. В. Добруски пък предполага, че това става по линия на Диос махайраофорон - Диове, мечоносци или диите. Други историци твърдят, че името на града произлиза от реката и е с тракийски корен, чиято етимология остава неясна. В началото на 20 в. името му е сменено на турското Селиме. През 1926 г. пък получава българското име Здравец, но и то не се налага, което довежда до въвеждане на името Девин през 1934 г.

Населението е съставено от различни български етнически групи и общности, мюсюлманска общност, изповядваща сунитски ислям и християнска общност, изповядваща източно православие. Съществува голяма религиозна търпимост между изповядващите различни религии. В града има църква — „Св. Иван Рилски“, основана през 1936 г., както и джамия в квартал Настан.

Най-голямото природно богатство на града е минералната вода.

Ценни и за развитието на туризма са минералните извори:      

·         Находище “Беденски бани“ - разположено на 12 км от гр. Девин, с температура 73,5 – 76,0°С. Минералната вода има външно балнеологично приложение. Основният профил за ползване включва заболявания на опорно-двигателния апарат, гинекологични заболявания и кожни заболявания. Водата не е пригодна за бутилиране;

·         Находище “Девин” - разположено в гр. Девин,  с температура 37 – 45°С. Минералната вода има следните предназначения:

       -  за питейно приложение – стомашно-чревни заболявания; жлъчно-чернодробни заболявания; бъбречно-урологични заболявания; обменно-ендокринни заболявания;

      -  за външно приложение – за заболявания на опорно-двигателния апарат; на нервната система; половата система, сърдечно-съдовата система и кожни заболявания;

      -  за инхалационно приложение – при заболявания на дихателната система от възпалително, алергично и токсично естество;

      -  за спортно-профилактични цели и закаляване на организма в закрити и открити водни басейни;

·         Находище “Михалково” е с дебит на находището 2,8 л/с. Водата извира с температура 16,0-26,0°С. Тя е най-силно газираната въглекисела вода в страната. Благоприятна е за лечение на сърдечно-съдови заболявания, на заболявания на храносмилателния апарат, на нервната система и за лечение на ендокринно-обменни заболявания;

·         Находища “Настан-1” и „Настан-2” се намират в кв. Настан, гр. Девин. Водата е сулфатна, хидрокарбонатно-натриева и се използва за:

       - питейно балнеолечение и балнеопрофилактика – стомашно-чревни, бъбречно – урологични и обменно-ендокринни заболявания;

        - трапезни цели като натурална минерална вода - на водоизточника или в бутилиран вид, включително и газирана.

В града има два СПА-комплекса и едно вилно селище, които предлагат балнеолечение, калолечение, парафино- и луголечение, кинезитерапия и физиотерапия. Девин придобива все по–голяма известност като балнеологичен курорт с национално и международно значение.

Забележителности:

·         Крепостта "Калето" се намира в съседство със сегашния гр. Девин и е свързана с драматичните събития от османската епоха. „Изкачваме се в продължение на тридесет минути и виждаме, че пътеката спира в подножието на една „стеница….”. След това тя незабелязано изви надясно и врязана в скалата с около педя и половина, води към вътрешността на каменната твърдина. Отляво е камък, отдясно е урва. Хаси шавнал - литнал си в стръмнината. Защитниците на Калето не са рискували с тая дяволска пътека, която се е превръщала, когато трябва от пътека в капан. Завой наляво и ето ни горе - сред дъбов храсталак и люляк. Равното е малко, няма петдесетина крачки - и вляво и вдясно, напред и назад те огражда страховита пропаст. От укрепленията по върха от части е запазена стената откъм изток, правена от ломен камък и бял хоросан, широка - 1, 2 метра и висока на места до два и половина метра". Така Николай Хайтов описва посещението си до Девинската крепост Калето в м. „Струилица”;

·         Според сведенията на историците Кемеровият мост е останал още от римската епоха, а според други то е творение на българската строителна школа. От летописците, стигнали до нас става ясно, че още Александър Македонски е използвал този път по време на походите си в тази част на планината. По време на османската империя това е  презродопска магистрала за многобройните султански каравани, които превозвали събраните данъци в селищата на Тракийската низина и Родопите. Не една и две са легендите и преданията за героичните подвизи на Вълчан войвода, който изземвал от богатите ограбваното злато и го раздавал на сиромасите. До 1912 г. през моста е преминавала българо-турската граница. След Освобождението на тази част на Родопите пътят постепенно е бил изоставен, а днес от него личат само останките на каменния калдъръм. Огромната каменна дъга на моста прехвърля Девинска река в тихо и пусто място, близо до водослива ú с Катранджи дере. Още отдалеч той привлича погледа на туристите и напомня, че строителят му е бил не само добър архитект, но и отличен математик и художник, за да създаде такава прекрасна композиция сред горската пустош. От груби камъни без спойки е иззидана голямата мостова дъга, широка 3 м, дълга 30 м, висока 6 м. Тя е идеален полукръг, крепящ се на един ред камъни. Мостът е обявен за паметник на културата и е под закрилата на закона;

·         Благоприятното географско положение на Девинския район е привличало заселници от най–дълбока древност, което се потвърждава от многобройните археологически находки и откритите исторически паметници по време на проучванията и извършените разкопки в пределите на града и района. Събраните материали и различни документи положиха основите на историческата музейна сбирка на Девин, чиято експозиция съхранява около 2000 експоната с местно и национално значение, разкриващи древната история на града и региона. Археологическите находки от пещерите „Ягодинска”, „Горни раж” и „Харамийска" (Триград) сочат, че тук са живеели хора от времето на ранния неолит. Намерените хромели, овъглено жито, различни оръдия от кост, керамичните изделия се свързват с траките. Според археологическите изследвания още от тракийско време тук е съществувало селище с тракийско име. В района на Девин са намерени множество мокети от римското владичество, славянски гробове и пр. При разкопките в центъра на Девин (мястото на Дома на културата) е открит средновековен некропол (XIII-XIV в.). Намерените предмети са намерили място в музейната сбирка: бронзови и стъклени гривни, пръстени и керамични съдове, които доказват, че тук е съществувало средновековно селище. Вълнуващите страници от летописа и изграждането на града и района, героичната му история, съхранени в експозицията на музейната сбирка, продължават да поддържат чувството на национална гордост и патриотизъм у местните. За това говорят и силните думи, записани в книгата за впечатления не само от българи, но и чужди граждани, посетили града.

След като разгледахме града и се снимахме пред СПА хотел Девин, продължихме пътя си още 16 км до базата за последната ни нощувка.

Тешел е село в Южна България. То се намира в община Девин, област Смолян. В административно отношение принадлежи към кметство с. Грохотно.

Село Тешел се намира в планински район. Надморската височина е ок. 700 м.

Тук щяхме да спим тази последна нощ от обиколката ни. Колегите разбраха, че близо до това село е още един скален феномен, който си заслужава ходенето до там, за да се види и решиха да отидат. Аз тръгнах с тях, но на половината разстояние се отказах и се върнах в базата. Успях да видя малко от красотите на Родопите и една паметна плоча на Димитър Райчев, основател на спелеологията в Средните Родопи. Ще попитате какъв е пък тоя и защо го споменавам? Наш водач в района беше един пич, гадже на моя колежка. Въпросният г-н Райчев се оказа дядо на водача ни, затова го споменах. Питате защо се върнах? Ние бяхме настанени в скромна база, а не в хотел. Имаше една баня на етаж. Падаше се средно една баня на 15 души. Трябваше да избирам между топъл душ и красива гледка. Прецених, че тези от групата, които не тръгнаха с нас, вече трябва да са се изкъпали. Ако отидех и аз, трябваше да чакам часове, за да се стопли бойлера или да се къпя със студена вода, но аз съм пристрастена към горещите душове, така че това не бе оферта за мен.; освен това ще чакам на опашка. Реших да изпреваря колегите, с които тръгнахме, като се изкъпя, докато те се наслаждават на гледката. Те се прибраха доста късно и пак успяха. Днес много ме е яд на себе си и на това глупаво решение, което ми се стори правилно тогава, но няма как. Сега надали ще имам случай отново да ходя до с. Тешел и този обект.

Буйновското ждрело е пролом на Буйновска река в планината Родопи. Намира се край с. Буйново, община Борино.

Дължината на пролома е около 10 км. Това е един впечатляващ с красотата си природен кът в Родопите и привлича много туристи. Ждрелото се извисява величествено над Буйновска река близо до с. Тешел (6 км). Реката прорязва варовиковите скали, а отвесните скали са в непосредствена близост една до друга. Мястото, където скалите почти се допират, е наречено от местното население „Вълчия скок“. Жителите на съседното с. Ягодина разказват, че на това място зимно време прескачат изгладнелите вълчи глутници, за да нападат кошарите им.

Буйновското ждрело е известно и с голямото разнообразие на растителни и животински видове, голяма част от които са защитени.

Ждрелото е обявено за природна забележителност през 1971 г.

По меандрите на Буйновска река е оформена живописна екопътека, която преминава през Ягодинска пещера, с. Буйново, с. Кожари. Подходяща е както за пешеходен, така и за велосипеден поход.

В тази част на реката риболовът не е разрешен, но има изградени няколко изкуствени водоема за риболов, както и няколко чевермеджийници с всички удобства за приготвяне на барбекю или пикник.

Характерни за района са многобройните чешми, изградени от местните жители. Меандрите на Буйновска река са предпочитано място за отдих, къмпингуване и лагеруване през летните месеци на годината. В местността около реката могат да се видят много редки растителни и животински видове.

Тук освен последната нощувка ни очакваше и гала-вечеря. Беше много весело, всички се забавляваха, имаше музика и танци. Още с тръгването от София имаше идея да си организираме за времето на практиката номинации на колегите, помежду си, във всякакви области: и сериозни, и шеговити. Никой от нас не взе на сериозно преподавателската идея и нищо не измислихме, с което „получихме” обидата на нашата водачка. Те двамата с доцента, обаче, си бяха „написали домашното” и някои от колегите получиха призове. В импровизираната класация за най-добре представили се групи и/или студенти от курса по време на практиката аз получих номинация от няколко колеги и двамата ръководители на курса ме обявиха за победител в категорията „Научно най-издържан доклад”. Ура! Отличих се отново. Стояхме до късно след полунощ. По някое време виждам, че датата е вече 20. На 20 юни сестра ми има рожден ден и излязох от лудницата, в тишината на звездната родопска нощ да ú звънна, за да я поздравя. Но нали бяхме близо до границата и телефонът ми нямаше никакъв обхват (мобилният оператор беше нов и нямаше покритие навсякъде). Ядосах се много и един колега ме попита защо съм яхнала метлата; отговорих му. Тогава той много любезно ми предложи да използвам неговия телефон (към по-стар оператор) и да се свържа с нея. Не ми беше удобно да се възползвам, но той настоя, затова взех телефона му и звъннах на сестра си. Благодарих му искрено. Колега, ако някога прочетеш това знай, че не съм забравила и съм ти много благодарна, винаги ще бъда. Легнахме си в късните часове на нощта.

назад  напред