Знаеш ли какво е празнота...? Болка...? Но не
физическата, тя е поносима. Емоционална, душевна. Тя е НЕТЪРПИМА. Чувствал ли
си се някога, сякаш душата, сърцето, тялото ти е ЧЕРНА ДУПКА? Онзи същият термин
от астрономията. Обект, който поглъща всичко около себе си с чудовищната си
гравитация? Иска ти се да се стопиш, да се разтвориш в нея, само и само ТЯ да
изчезне, да те остави на мира... и всеки дъх, който поемаш да не е пронизан от
нея... като белязан... Усещал ли си някога цялото си същество като жигосано от
нея... БОЛКАТА. Мислил ли си за себе си
като обречен да я носи в душата си до края на дните, до края на цялото си
мизерно съществуване, до края на света...? Да усещаш, че съществото ти, твоята същност,
е непълна, че нещо ú липсва... картинката на пъзела никога няма да се покаже в
цялата си прелест, ако дори една частица не е на мястото си, а какво остава
пък, ако точно тази частица определяш като водеща, като най-важната за теб?
Празнотата е... страшна. Обсебва те и те поглъща, както
вакуума при умирането на една звезда. И боли така, както никое счупване на
никоя част от непотребното ти тяло. Защо непотребно ли? Защото тялото е само
обвивка на душата, а в случая ти вече нямаш душа – тя е погълната от черната
дупка и тялото ти остава непотребно; като обелка от портокал: някой е изял
портокала и е оставил само кората да се търкаля наоколо, подритвана от всички и
никому ненужна...
Търсиш я... частицата, но все не успяваш да я зърнеш.
Накрая решаваш, че ще ú намериш заместител. Някоя, не точно същата, но подобна,
с надеждата да пасне на празното място в душата ти... Но такава все не се
намира, никоя не пасва, понякога се разминава само на милиметър и тогава
най-много те е яд...
После се сещаш, че всъщност няма липсваща част, защото
нейното място е заето от вездесъщата и всепроникваща болка. Тя пасва на
всичко... за съжаление...
Бавно и постепенно започваш да се примиряваш с
присъствието ú, защото осъзнаваш, че без нея си изгубен... без нея може да се разтвориш
в безкрая и да изчезнеш от света завинаги... А тя е тук, за да ти напомня, че
си жив и още дълго време ще вървиш по пътя, носейки я със себе си; прегръщайки
я като най-свидното, което притежаваш...
Защото е точно така. Само болката ти е останала да ти
напомня за изгубената ти любов. Изчезне ли тя, изчезваш и ти. Защото човек може
да е цялостен само с любимия човек до себе си. В случай, че той липсва,
празното му място се заема от болката и ти отново си цял... но на каква
цена...?
Вярвал ли си някога, че любовта, за която се пишат
„бестселъри”, пеят се песни и се снимат филми, съществува? Не си ли смятал, че
това е просто авторова измислица, наивност или рекламен трик? Аз – да. Така си
мислех, докато един ден не ме връхлетя с „първа космическа скорост” и така ме
замая, че името си не можех да кажа без грешки.
Представяш ли си щастието, вярваш ли в него или и то е
поредната категория от философския речник? Аз го изпитах. То е като... летене.
Чувствах се сякаш съм вързана с тънко въженце за твърдата земя и то ей сега ще
се скъса... и аз ще полетя. Летях над планини, долини, реки, океани, под самите
звезди... Беше толкова прекрасно, че думите не могат да го изразят... Изживявах
приказка, от онези, вълшебните, които винаги завършват щастливо.
Уви, не получих своя „хепи енд”. Всичко свърши толкова
бързо и полетът ми бе прекъснат по средата; паднах от доста високо и от тук
започна нейното царство... На нейно величество болката...
И се започна едно търсене на „виновни”, същински „лов на
вещици”. Обвинения започнаха: този бил, друг, трети... виновните за моето
нещастие, за ненавременния край на любовта ми. Тогава една народна песен стана мой химн и я
превъртах пак и пак, и пак...
Много време ми отне да осъзная,
а 6 години, за да го призная,
че виновникът един е
и ме гледа нагло всеки ден
от огледалата у дома...
Направила съм куп грешки в
живота си, но най-голямата беше тази да откажа да се боря за любовта си, да се
предам и да оставя други да направляват съдбата ми. За това съм си виновна само
аз и за това горчиво ще съжалявам до края на дните си.
„Ловът на вещици” приключи, но не искам болката да
свършва; искам да не ме оставя. Защото отиде ли си тя ще знам, че и любовта ми
с нея си отива... Може да е невъзможна, неосъществима, но е безкрайна като
звездния простор и след толкова години още живее у мен и не дава покой на мен и
гузната ми съвест. Нека ... само тя ми напомня, че съм жива, всеки ден...
Не смятам мнението си за болката за меродавно за всеки;
много по-умни и добри хора от мен са я описали къде по-удачно: например в
известната песен на Георги Христов или в стиховете на Петър Димов. Може да се
каже, че те са изчерпали темата... Просто така я чувствам аз – нали това
усещане е строго субективно, както и редица други...
Наистина творците по света и у нас са създали песни за
всяко човешко чувство и аз като истински меломан, мога да илюстрирам почти
всяка хрумнала ми мисъл с любима песен...
Когато всичко свърши между нас имах два „хита”, които
бяха много подходящи като текст, изразяващ как се чувствам. Това са тази и тази песни.
Накрая искам да завърша с един стих, чийто автор за мен е
неизвестен, но текстът е много подходящ, много искрен и много истински:
Има болки, които
понасяме,
има други, които
мълчим,
има спомени,
които отнасяме
в нощите, когато
спим.
Има обич, която
очакваме.
Има скръб, която
мълчим
и в такива
минути съзнаваме
колко тежко е да бъдеш един!
