ВИСОКО, ВИСОКО, ВИСОКО...

Здравейте! Ето ме пак с история за вас. Знаете, че обичам планините и че се старая да скитам сред тях колкото може повече. Пък, ако успея да изкача някой и друг връх междувременно, още по-добре! J Дори се снабдих с тениска „Високи сини планини“ от www.geograf.bg, за да си припомням какво имам вече в актива си и какво ми предстои. Та...

За това лято бях планирала 2-3 планински похода, но, както често ми се случва напоследък, плановете ми „хванаха гората“. J Но и най-дългият тунел все някога свършва, та и при мен, в един момент „видях светлината в дъното му“. Все пак някоя своя планинска мечта щях да сбъдна това лято. Дори повече от една, но да караме подред...

1.     Пирин

Денят е 29.07.2017 г. Аз съм се подготвила с хубава, голяма раница и здрави планинарски обувки, любимия ми фотоапарат, много търпение, храна и вода, и, разбира се, добро настроение. Защото ... днес ще изкачвам вр. Вихрен! Пътуваме към Банско, откъдето ще вземем нашия планински водач и после продължаваме до началната точка на планинския ни преход. Маршрутът е

·         х. Бъндерица – х. Вихрен – седл. Кабата – вр. Вихрен

Нашата група не включва много опитни планинари, затова ще „атакуваме“ по „лесната“ пътека – от юг. Започвайки от х. Вихрен тя се нарича „Царската пътека“, нямам идея защо J

От хижа Вихрен (тук са печатът и марката за върха на БТС) нашият път към върха продължава по маркирана в червено пътека (маркировката е бяло-червено-бяло). Веднага започва изкачване по камениста пътека. Този пейзаж не се променя през целия ни маршрут. Пътеката е умерено стръмна. Маршрутът ни криволичи между не високи, самостоятелни дървета, преминава през малка рекичка и малко по малко ни отдалечава от х. Вихрен. След 30-40 минути ходене се стига до разклон с табелка. Нашата посока е НА ЛЯВО, което в случая се пада пътеката, криволичеща нагоре.

Малко след това наклонът става по - лек и започва да сече склона в западна посока. След час ходене пътеката ни отвежда до седловината Кабата. Тя разделя върховете Вихрен и Хвойнати връх и от нея се виждат много от върховете на Пирин в далечината. Гледайки в посока х. Вихрен пред нас се извисява вр. Тодорка. След около 15 минути ходене нагоре по пътеката се стига до самото подножие на Вихрен. В този момент върхът се извисява пред нас със стръмните си снежнобели склонове, а осанката му вдъхва страхопочитание. Оттук започва същинското изкачване на Вихрен, като на места наклонът достига до 45^○. Времето за изкачване варира, в зависимост от физическата подготовка на туристите и може да достигне час. Скалата е много стръмна, така че не трябва да се подценява. На места се забелязва познатата до момента червена маркировка. Стъпвайки на върха около нас се открива прекрасна гледка към множеството от върхове на Рила и Пирин. Поглеждайки към северозападната част на върха, виждаме къде би ни довел маршрутът през Джамджиеви скали. В долината се вижда Банско - нашата начална точка. На север са другите високи върхове на Пирин - Кутело (Малкия и Голям Кутел), седловината Кончето и връх Бански Суходол.

Този преход съвсем не бе лишен от емоции, някои от които не особено приятни. Например, някъде около Кабата се подхлъзнах и паднах. Ще попитате на какво съм се хлъзнала. Много просто – това е вероятно най-безводното място в цял Пирин, но с присъщия ми „късмет“ аз стъпих върху туфа мокра трева. И понеже не го очаквах, физически не бях готова да се справя по лесния начин, и паднах. Как я намерих тази мокра трева и до днес си остава загадка за мен? Да обобщим: тръгваме от х. Бъндерица (1810 м н.в.), излизаме до х. Вихрен (1950 м н.в.), поемаме по Царската пътека до седл. Кабата (2535 м н.в.) и от тук започва същинското катерене.

Връх Вихрен е вторият по височина в България след Мусала и третият на Балканския полуостров. Висок е 2914 м. Но опитни планинари твърдят, че именно той е най-трудният, най-стръмният, най-техничният за изкачване връх в България. Вярвам им. Убедих се в това от собствен опит.

Няма да ви описвам гледката от „покрива“ – не бих могла, колкото и да го искам. Не съм някой голям майстор на перото, за да успея да пресъздам за скъпия читател вълшебството, което струеше около нас. Направих малко снимки от върха, вкл. селфи, обядвах, разходих се и просто седях и се дивях на всичко около себе си.

След половин час тръгнахме надолу, но бе взето решение да слезем от север, за да минем по друг път на връщане, да не се повтаряме и да е интересно. Е, определено БЕШЕ интересно. Добре, че преди 2 години алпинисти и спасители монтирали от тази страна обезопасителна верига върху склона. Тази верига ми спаси живота. БУКВАЛНО. На едно място беше много стръмно, тясно и мраморът бе хлъзгав. Изгубих равновесие и се наклоних опасно назад, в последния миг успях да се хвана за веригата, но не можех да се върна на пътеката. Просто висях безпомощно над пропастта от 300-400 м. Добре, че по пътеката след мен идваше туристка с опит и добър самоконтрол. Тя тласна веригата към скалата и аз успях да се върна на пътеката. Въздишка на облекчение, поемам си дълбоко дъх и тръгвам отново надолу. Вече много внимавам, защото малко след този участък веригата свършва. Там, ако се хлъзнеш, свършен си. И само камъни, и само сипеи, които изморяват не само краката, но и очите. Доказах, че дори не е необходимо да има супер стръмен наклон, за да падна. Когато най-стръмният участък свърши и върхът бе вече далеч зад и над мен, в бързината на слизане някакси успях да преплета краката си един в друг и паднах, отново. Този път бе върху сипей, а не върху трева. Първият път беше по-скоро удар върху самочувствието ми. Вторият път си беше удар „като хората“. Лошо си нараних десния крак, а обувката ми се напълни с камъчета, които ми убиваха доста неприятно. Но прецених, че нямам време да спирам, за да се преобувам – вече доста бях изостанала от групата, а все пак разчитах на водача. Не бях идвала преди и не познавах маршрута, а сега се налагаше да вървя сама. Добре, че вече познавах маркировката и я следвах неотлъчно. По някое време настигнах жената, която ми помогна горе, под върха, с веригата. По целия път надолу до хижата вървяхме заедно. Да обобщим маршрута надолу:

·         връх Вихрен – Премката – Казаните - хижа Бъндерица

Слизаме от върха (2914 м н.в.) до седл. Премката (2610 м н.в.), завиваме надясно към циркуса Казаните. Тук са Голям Казан (2400 м н.в.) и Малък Казан (2200 м н.в.). Пътят ни върви северно от тях. Тук ще направя лирично отклонение. В Казаните е едно от находищата на еделвайс в Пирин; видяхме. Божествена красота! Тук имаше също два, един голям и друг, по-малък, снежници. Но някои туристи казаха, че край тях били видели диви кози. Аз не видях и много ме е яд за това. След като заобикаля Малкия Казан пътеката ни извежда на х. Бъндерица. Готово! Това е. Успях! Не мога да спра да се радвам сама за себе си. Толкова съм горда!

На тръгване от тук сутринта чух, че имало един знаков обект съвсем наблизо. Питам за посоката и отново тръгвам нагоре. Става дума за

Байкушевата мура е черна мура и най-старото иглолистно дърво в страната. Тя е една от забележителностите в района, на около 200 м от хижата. Там има пътека, водеща до Байкушевата мура. Когато е открита през 1897 г. възрастта й е изчислена на ок. 1300 години, а от тогава са изминали точно 120 г. Тоест „дамата“ е на преклонната възраст от вече над 1400 г.

Разглеждам дървото, докосвам го леко с длан, правя няколко снимки и се спускам към паркинга с автобуса, в съседство с който има заведение и членовете на групата ни, които са слезли преди мен, вече отмарят там. Отивам и питам откъде да си купя сувенири. Отговарят ми, че час по-рано минала група ученици и те изкупили всичко. Просто страхотно! Да качиш Вихрен и да няма едно магнитче и/или картичка откъде да си купиш за спомен! България. Сядам в кръчмата и си поръчвам бира, за да боря мускулната треска. Трябваше да тръгнем към 18 ч. за София, но се оказа, че някаква туристка имала проблем и още била далеч от нас. Чакахме я 2,30 ч. Тръгнахме към София в 20:00 ч. Но като цяло бях доволна от деня: от прехода, от моето постижение, от крайния резултат. Но най-вече от новото ми самочувствие – изкачила най-трудния връх в страната!

Ето и малко цифрови данни за любопитните:

Общият ни преход (отиване+връщане) пеш е 16,25 км за 8:16 ч., денивелацията е 1104 м при ср. наклон 45^○.

Традиционната ми равносметка изглежда така:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
29.7.2017	46	338+16,25 пеш	47

Снимки може да разгледате тук, но не са много. Ето и карта на маршрута ни, означен с черен цвят.

2.     Рила

Изминават точно 3 седмици от това знаменателно, дори рисковано, изкачване и настъпва дата 19 август 17 г. Ще кажете какво й е специалното на тази дата? Отговарям. Това е денят, в който изкачих мечтаната Мальовица! И така, да караме подред.

Тръгваме организирано, с група от София, в Самоков взимаме нашия планински водач и продължаваме през с. Говедарци към ЦПШ Мальовица. Аз съм се записала в последния момент и мястото ми в автобуса е на предпоследния ред. Не, че ми пука; важното е, че ще пътувам. Обаче седалката ми е счупена и аз не седя нормално, а лежа като в шезлонг. Казвам на гида, а тя ми казва, че рейсът бил пълен (самата истина) и няма къде да ме премести. Така че ще си полежа и ще си доспя, заради ранното ставане.

ЦПШ Мальовица е крайна спирка на автобуса и начало на нашето изкачване. Минаваме през тоалетната, намазваме се със слънцезащитни кремове, мятаме раниците на гръб и потегляме. Маршрутът ни е

·         ЦПШ Мальовица – х. Мальовица – Еленини езера – вр. Мальовица – обратно по същия път.

ЦПШ Мальовица е Централна планинска школа Мальовица. Това е някогашна школа за подготовка на планинари, алпинисти и планински водачи. Днес е просто комплекс за почивка по-близо до планината, природата изобщо.

Първата отсечка от пътя, до хижа Мальовица, взехме за час. Но вървяхме бавно; нашият водач се оказа на 73 год. и не си даваше много зор. Така че може да се вземе за 45-50 мин. по принцип. Наклонът е „средна хубост“, даже ми се стори лек след Вихрен J. Тук направихме първата си почивка, 15 мин.  

Оттук насетне наклонът нараства осезаемо. Върви се по долината на р. Мальовица към „първа“ и „втора тераса“. Това са характерни заравнености, които облекчават пътя и последната трева под краката ни. Краят на втора тераса е „маркиран“ с един обект, носещ печална слава на имената, окачени върху него. Това е Паметната скала, която увековечава имената на ред български планинари и алпинисти, чиято страст към висините им е струвала живота. Покланяме се беззвучно и бавно продължаваме покрай реката.

Следващата ни почивка е при голямото Еленино езеро. Много живописна околност! Тук водачът ни разказва за трагедия, случила се с негови колеги и другари на същото място през 1969 г. Били 16 души за зимен траверс по околните върхове, когато лавина паднала върху тях. Оцелели само петима от всичките. Високо на склона, където лавината ги „намерила“ има паметна плоча с имената на загиналите. Край езерото направихме по-дълга почивка за обяд.

Сега предстоеше същинският щурм на върха. Има два пътя: наляво и надясно от езерото. И двата извеждат на билото. Левият е доста стръмен и по-дълъг. Десният е по-кратък и една идея по-лек. Тръгваме по него. От тук нагоре са само сипеи, следваме бяло-червено-бялата лятна маркировка по скалите. Някъде тук започва и зимната маркировка с колове, боядисани на жълти ивици.

Нашият водач по средата на отсечката седна и каза, че не може да продължи; чувстваше се доста зле. Трябваше да се оправяме сами. Привика ме до себе си и ми каза аз да поведа групата нагоре. Изтръпнах. Може би реши, че съм подходяща за целта, защото още слизайки от автобуса, вървях все до него и си говорехме непрекъснато за планини, върхове и трекинги. Видя, че следя маркировката и се интересувам от „света“ около мен, оглеждам всичко наоколо. Може би е решил, че може да ми се има доверие, не зная. Никога няма да разбера защо избра мен. Но аз поех дълбоко въздух и тръгнах нагоре; останалите ме последваха.

Беше много приятно усещане; нещо съвсем ново за мен, да ме следват като някой важен човек. След 40 мин. излязохме на билото, след още 20 мин. бяхме на върха. Успях! Справих се и този път. Време за попиване на гледките във всички посоки и за снимки, разбира се. Не пропуснах и традиционното вече селфи.

След 15 мин. тръгнах обратно. Бързах, докато теренът го позволяваше. Сравнително бързо стигнах до мястото, където бе останал водачът ни. Той бе вече по-добре. Исках да продължа слизането, за да не бързам и да няма кой да ме спъва отзад. Но ми казаха да чакам групата да се събере и да продължим заедно надолу. Докато чакахме, научих защо е прилошало на човек, прекарал целия си трудов стаж (50 години) в планините. Защото предния ден се върнал от морето, където бил на 0 м н.в., а на следващия ден се изкачва до 2000 м. Никой организъм, пък бил той и най-тренираният, не би издържал такъв шоков спад в атмосферното налягане.

Над скалите се показват първите глави и това е знак за мен да потегля надолу. В бързината, породена от инерцията на тялото ми, удрям дясното си коляно в една скала. Веднага разбирам произхода на израза „да видиш звезди посред бял ден“. Буквално ми светна пред очите. Продължавам по-бавно надолу, докато стигам трева и мога да си отдъхна. Най-трудното, най-стръмното е вече зад гърба ми.

Първа почивка правим край езерото. После почиваме при Паметната скала, а след това – край х. Мальовица. Аз не почивах тук, а директно продължих с групичка от 4 души към ЦПШ. Още час шеметно спускане покрай р. Мальовица. Някъде между 18 и 18:30 ч. стигнахме целта си. Посещение в тоалетната и сядаме на пейка под голямо иглолистно дърво. Хапване, приказки, отчет по телефона с близките.

В 19:30 ч. влизаме в автобуса; аз си лягам в шезлонга и в 20 ч. потегляме през Говедарци – Самоков – Панчарево за София. Страхотен ден! Скоро заспивам и се разбуждам на изхода на Панчарево. Тъкмо влизаме в София и ... ТРЯЯЯЯССС! Задницата на автобуса подскача и заедно с нея, всички ние, които сме отзад. Някои по-високи даже си удариха главите в тавана. Веднага замириса на изгоряло и ние се заоглеждахме дали под нас не гори. Слава Богу, нямаше дим и/или пламъци, но автобусът не можа да издържи дълго. Добре, че ни откара до Интер Експо Център и от там да се приберем с метрото.

Тук, чакайки подземната железница, разбирам, че цялата лява част на врата ми от ухото вкл. до деколтето, има слънчево изгаряне. Всичко друго бях намазала с крем, а врата бях забравила. Освен това, унесена в приказки с туристките, хванах влака в грешната посока; вместо за летището отивах към центъра. На следващата станция слязох и се прехвърлих в правилния влак. Така в 22:30 ч. вече си бях вкъщи. Благополучно, най-сетне. И днес не мина без премеждия, но „всичко е добре, когато свършва добре“ J. А сега и малко фактология.

Мальовица е името на връх в северозападната част на планината Рила. Върхът е висок 2729 м. Името на върха е свързано с Мальо войвода – борец срещу поробителите, загинал според преданието нейде в Мальовишката долина. Друго предположение е, че името произлиза от Малите езера, както планинците наричат езерата в североизточното подножие на върха. На най-старите карти върхът е отбелязан с името Малевица. По труднодостъпните северни и източни склонове на връх Мальовица се намират едни от най-посещаваните от алпинисти скални стени в България. Северната отвесна стена на Мальовица е висока 124 м и е символ в българския алпинизъм. Първото изкачване на северната стена на Мальовица е на 23 август 1938 г. Северно от върха, в билната заравненост Мальово поле, се намират трите красиви Мальовишки езера. Югоизточно от Мальовица, в дълбок циркус са разположени двете Еленски езера.

Изходна точка за изкачване на вр. Мальовица е комплексът около ЦПШ Мальовица, който се намира в местността Меча поляна, на около 25 км югозападно от гр. Самоков и на ок. 13 км след с. Говедарци. До комплекс Мальовица се стига по асфалтов път, а там в самия комплекс има достатъчно място за паркиране, а също и голям платен паркинг.

Спирате колата, вземате раниците, минавате през поляната и се озовавате на входа на Национален парк Рила, откъдето започва пътеката за изкачване на вр. Мальовица.

Маршрутът за изкачване може да се раздели условно на следните четири етапа:

етап 1: ЦПШ – хижа Мальовица: 1 час;

етап 2: хижа Мальовица – краят на втора тераса: 1 час;

етап 3: втора тераса – Еленино езеро: 50 минути;

етап 4: Еленино езеро – връх Мальовица: час.

За информация, най-ниската точка от маршрута, която е в самото начало при ЦПШ Мальовица, се намира на 1720 м н. в., хижа Мальовица е на 1960 м, а планинският ас Мальовица е с височина 2729 м. Цялото разстояние между ЦПШ Мальовица и вр. Мальовица по този маршрут е към 6.5 км (като хижа Мальовица е на около 3 км от началото), а общата денивелация, която трябва да се преодолее до горе, е 1009 м.

Ето малко цифри:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
19.8.2017	37	180+13 пеш	67

Това е карта на околностите, нашият път е оцветен в жълто.

    

                                     

Моите снимки са в галерията. Приятно гледане!

P.S.  От любимата ми тениска вече имам 3 върха-първенци в колекцията си. Отбелязала съм ги в зелено. За догодина планирам поне още 2 от тях. До нови срещи!

ГРАД С ИМЕ НА ГЕРОЙ И ОЩЕ,... НА СЕВЕР ОТ БАЛКАНА

Здравейте! Ето че отново съм тук с история за вас. Отново е лято, а с него идват и планове за отпуски, и ентусиазъм за пътувания, и мечти за нови места и зареждащи емоции...

Тази година отпускът ми бе от средата до края на юли. До април месец си правех планове за този отпуск, но „без кръчмар“, както се казва. После всички тези планове отидоха по дяволите; аз трябваше да направя лек, козметичен ремонт на апартамента си, а и нямаше кой да ми гледа детето през дългата лятна „градинска“ ваканция, така че нямаше да се ходи никъде на туризъм, а само до Монтана за ремонта, за „голямото чистене“ след него и като детегледачка за милата ми Ани.

Този разказ обединява 3 мои еднодневни екскурзии ИЗВЪН всички отпуски. Просто имам 1 почивен ден – решавам, ставам и заминавам. Едното ходене сама си го уредих, другите две бяха организирани екскурзии с турагенция. Започвам подред. Първата такава беше през юни:

Част 1

·         София – Орешак – Троянски манастир - Черни Осъм – Троян – София

Скоро групата ни се събра при автобуса и потеглихме. Пътят към София минава през с. Ломец, край останките на античната крепост Состра, която заснех. Ето я и равносметката в цифри:

Период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
17.6.2017	89	351	98

А тук са моите снимки от деня. Приятно гледане!

Част 2

Случи се в последния ден от летния ми отпуск. Онзи, за който споменах в началото, с многото провалени планове. А ето го и маршрута:

·         София – Дряново – пещ. Бачо Киро – Дряновски манастир – Габрово – София

Трябва да отбележа – изключително добра програма, а при това беше пилотна за агенцията. А това, че екскурзоводът ни беше географ а.к.а. моя колежка по образование и ВУЗ, направи деня още по-добър. Говорихме почти през цялото време и беше много забавно (и поучително) J . Почивките по пътя натам и насам правихме при с. Български извор, к-с Добревски.

Музейчето е много приятно, с учтива служителка на входа. Разгледах го, купих сувенири от пазара и се запътих към автобуса. Следваща спирка – Габрово.

За него вече съм ви разказвала в друго мое пътешествие, тук. Няма да се повтарям. Задължителен обект беше Домът на хумора и сатирата. Разгледахме експозицията. После тръгнахме на обиколка из града. Мимоходом видяхме Етнографския музей, Априловата чешма, туринфоцентъра, храмовете „Св. Троица“ и „Успение Богородично”. Само на метри от нея е Интерактивният музей на индустрията, а още няколко метра по-нагоре е Историческият музей. Минаваме по Баев мост, за да видим известната Априловска гимназия с паметник на патрона й пред нея. Сградата е огромна. Тук всички по-важни обекти са разположени на и около пл. „Възраждане“. Тук е сградата на общината с нейния часовник, Регионалната библиотека „Априлов-Палаузов“, също с часовник, Паметник - костница на жертвите на „белия терор“ (антифашистката съпротива). А фронтално срещу библиотеката се намира културният дом. След библиотеката идва сграда – културно учреждание. Доближавам я и прочитам две табели от двете страни на входа: Драматичен театър „Рачо Стоянов“ и Народно читалище „Априлов Палаузов 1861". Снимам и продължаваме напред. Достигаме отново Баев мост и паметника на Рачо ковача. Тук, точно до р.Янтра, срещу паметника, има приятно заведение, където седнахме и пийнахме по 1 шейк. Аз избрах банан с боровинки; беше уникален! Платихме и поехме към автобуса. Тръгнахме обратно към София навреме и в добро присъствие на духа. Ето и цифрите:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
30.7.2017	67	444	131

Снимките ми са качени в галерията. Приятно гледане!

Част 3

·         София – Ботевград - София

Към края на м. август имах един почивен петък. Отново бях сама в София и реших да отида някъде в близката околност за ден. Мислих-мислих и измислих. Отдавна бях решила да отскоча до Ботевград, защото там има обекти от книжката с печати: два в града и един в близко село. Така че реших сега да отида до там. Добре, че проверих обекта в селото – затворен е за ремонт за половин година. Остана ми само градът. Заминах за Ботевград с бус от АГ Подуяне в петък сутринта. Пътува се точно час. Ето малко фактология.

Ботевград е град в Западна България, в Софийска област. Той е втори по големина в областта след Самоков и е административен център на общ. Ботевград. Ограден е от Стара планина.

Намира се в Софийска област, на около 60 km от гр. София, отвъд Стара планина, в посока Варна или Русе.

След този последен обект отидох „на пазар“ за сувенири, след което седнах в едно заведение да обядвам. Като свърших и тази работа хванах автобуса обратно за София. Малко цифри:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
18.8.2017	30	130	73

Снимки може да разгледате тук. До нови срещи!

Топ 15 Чудеса на България

ВЪВ ВРАЦА ГАРГА НЕ КАЦА

Здравейте, скъпи читатели!

Ето ме отново. Този път интервалът от време от предишната ни среща бе по-кратък, за радост.

С наближаването на Великден дъщеричката ми излезе във ваканция от детската градина и трябваше да я изпратим в Кресна до края на празниците, т.к. тук нямаше кой да я гледа. В последния момент мъжът ми си пусна отпуск за дните до празника и така двамата с Ани заминаха. Аз останах сама в квартирата ни в София. Отдадох свободното си време за неща, които обичах да правя. Например, в събота (8 април) след работа пих бира с приятелка, която бе дошла в България да вземе баба си за лятото, при тях в Холандия. В неделя след работа ходих на кино; гледах новата екранизация на Красавицата и Звяра на Дисни. Разкошен филм! Понеделник и вторник ми бяха свободни дни. Реших, че, ако не се възползвам от случая и да отида някъде, ще съм кръгла глупачка.

Отдавна (още от миналата година) планирах да посетя Враца и по-конкретно няколко обекта в и около града, които винаги остават встрани от обичайните туристически маршрути. 

Първата спирка по моята програма беше водопадът Скакля, затова батко ни закара до последното място, достъпно за лек автомобил (паркинг над болницата) и нагоре поехме пеш. Отдавна планирам да го посетя, но все изникваше някоя пречка: или няма вода, или нямам време, или пътуването се отлага в последния миг, или вали... Днес времето беше прекрасно и силно се надявах да утоля географската си жажда за нови посетени обекти в своята туристическа биография. Предстояха ни към 2,5 км изкачване по почти отвесен склон при доста топло време до тази първа цел. Не се сетих да засека в колко часа тръгнахме пеш по маршрута, за съжаление. Щеше да бъде полезна практична информация за всеки интересуващ се. По пътя ни нагоре минахме няколко пъти през и покрай сипеи, а панорамата, която се откриваше към града в ниското и към срещуположния склон, буквално спираше дъха. Мисля, че достигнахме целта си след час катерене нагоре като диви кози по козите пътеки. И тук се случи немислимото. Водопадът го нямаше! Липсваше. 

Натоварихме се в колата и поехме обратно към Враца. На автогарата ние с колежката слязохме, за да хапнем в едно бистро, а батко и приятелят му тръгнаха по свои задачи. Видяхме се след час. Пое ни снаха ми, за да ни разведе из центъра. За кратко се видях и с племенника ми, което много ме зарадва. Ето че в този хубав, слънчев, априлски ден успях да ги видя и тримцата!

Минахме край „двете кули“ – Куртпашовата и на Мешчиите, театъра, хотел Хемус, РИМ-Враца, пл. Христо Ботев, украсен с приятна великденска декорация, изработена от деца в училища и градини; големия фонтан и паметника на Ботев; общината, малкия фонтан и бюста на Левски; паметник и дом-музей Никола Войводов. През това време снаха ми ни разказваше защо гаргите не кацат в града й.

Изразът „Във Враца гарга не каца“ е добил такава популярност, че се ползва със статут на девиз на града. Но за инфо на хората, които го знаят в този вариант; това са може би 90 % от всички, които са го чували; изразът има продължение. Отговорът на въпроса защо е така. Този отговор има 2 варианта: 1. патриотичен и 2. саркастичен.

Тъй като нашият автобус за София тръгваше в 18:30 ч., беше време да се насочим към автогарата. Сбогувах се с племенника си. Снахата ни заведе до там, а на място ни чакаше батко, за да ни изпрати. След 5 мин. дойде автобусът ни и се качихме. По пътя към София не говорихме много, т.к. бяхме изтощени и лично аз дремех през повечето време. Когато се разбудих, наближавахме Централна автогара. Прибрах се до квартирата с метрото. Вкъщи установих, че маратонките ми се разпадат, буквално. Оставих ги до вратата, за да ги изхвърля на следващия ден.

Денят като цяло бе прекрасен, въпреки че не стигнах до четвъртия обект в програмата ми и водопада го нямаше, не видях и Жабокрък. Но пък прекарах деня с батко, в планината и гората, на чист въздух, сред природата. Видях и толкова други прекрасни обекти, че си струваше всяка крачка под слънцето! Ето я и традиционната равносметка от деня:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
10.4.2017	36	254+7 пеш	161

Снимките ми от маршрута са достъпни на адрес: http://foto.mail.ru/inbox/honeym/12775

Към тях добавих и 4 професионални снимки на водопада в цялото му великолепие, взети от интернет, за любопитните J

До нови срещи!

ПЪТУВАНЕ НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕНА НА ВОЕННИ И ТЕХНИЧЕСКИ ПОДВИЗИ

Здравейте!

Отново доста време измина от последната ни среща. Но ето, че съм тук и отново имам нещо за вас. J

Както ми стана традиция, всяка година около рождения си ден си взимам няколко дни отпуск и си подарявам пътуване до някоя дестинация, грабнала предварително вниманието ми.

Тази година това бе по-скоро маршрут, който планирам отдавна и все не успявах да осъществя. До сега. Става въпрос за теснолинейката Септември-Добринище, която, докато се наканя да я „пропътувам“ от БДЖ решиха да я закриват поради ниските доходи, които носи и високите разходи, генерирани от нея. По едно време се бях примирила с това положение и си казвах, че съм безвъзвратно закъсняла. Но имаше преди 2-3 години инициатива – гражданска петиция, до БДЖ и МТ за запазването й, в която аз също участвах. Тази пролет разбрах, че петицията е успяла и линията не е закрита.

Така че, докато си търсех туристическа програма за ден в страната, попаднах на оферта за пътуване с теснолинейката по част от маршрута в съчетание с посещение на Велинград, Историческия му музей и Юндола. Без изобщо да се замислям, се записах. В офиса ни една колежка научи за плановете ми и изяви желание да дойде с мен; записах и нея. Малко преди датата на пътуването стана ясно, че предсрочните парламентарни избори са назначени за 26 март 2017 г., т.е. датата на нашето пътуване. Значи нямаше да успея да гласувам или трябваше да се откажа от пътуването. Вие как мислите, кое избрах? Теснолинейката, разбира се. Само че от турагенцията ме уведомиха, че т.к. за изборите велинградския музей е обявен за изборна секция, няма да можем да го посетим в качеството му на музей. Затова от агенцията заменили този обект с друг. Когато разбрах кой точно, много се зарадвах, защото „резервата“ също бе в моя списък с планирани за посещение обекти и трудно щях да го организирам сама. Така че всичко се подреждаше все по-добре. А и този път нямаше да съм „самотния“ турист – щях да си имам спътник. Идеално.

И ето, че денят най-сетне настъпи. Предния ден си бях подготвила туристическите обувки, раницата и удобен „outfit“ за нашия излет. Прогнозата обещаваше дъжд, така че имах и дъждобран, но се молех да не трябва да го вадя от раницата. Срещата на групата беше пред „Александър Невски“ в 7 ч. Колежката дойде, групата се събра и в 7,30 ч. отпътувахме в посока АМ Тракия.  Сега да обявя и маршрута: крепост Траянови врата-Велинград-теснолинейка до-Аврамово-Юндола-връщане в София.

Стигнахме до крепостта. Все още нямаше лица от персонала, така че трябваше да ги изчакаме на паркинга отпред. Посрещнаха ни няколко кучета – пазачи на обекта. Разходихме се наоколо и направихме снимки в хладната утрин. Противно на прогнозите на синоптиците денят обещаваше да е приятен, слънчев. След 20-ина минути дойдоха да отворят обекта.

Първо влязохме в туристическия инфоцентър, където бяха изложени макети, реплики и артефакти от мястото; пуснаха ни видео, в което цар Самуил разказваше за събитията в онези далечни времена, предхождащи попадането на земите ни под византийско робство. Това е краят на Първата българска държава, името България изчезва от картата на Европа; държавността ни е заличена за период от 178 години (1018-1196 г.). Но преди тези трагични събития се случва най-бляскавата победа на българското оръжие през този период, което отлага поробването на земите ни с 20-22 години, според Б.Димитров. Пак според него, най-голям териториален обхват България има не при Симеон I, а именно при Самуил. Това е все още дискусионен въпрос, да оставим историците да спорят по темата, а ние да отдадем заслужена почит на уменията на българските воини и тази твърдина, свидетел на онези героични времена. След филма разгледахме малкия „музей“ и си купихме сувенири. Оказа се, че от миналата година обекта е влязъл в списъка 100 НТО и има печат и марка, но моите 2 книжки са по-стари издания и там той не фигурира. Взех си марка, която залепих на последната страница; там сложих и печат. Но тези марка и печат нямаше да повишат броя им в книжките ми за добиване на значки. Много ме стана яд. Трябваше велинградския музей да стане 25-ия печат в новата ми книжка и да ми даде бронзова значка. Но заради скапаните избори нямаше да ги взема. Обектът-заместител не ми помогна в това отношение. Въпреки всичко не съжалявам особено. Защото крепостта си струваше.

След инфоцентъра разгледахме самата крепост. Тя не е много голяма като площ, но като стратегическа твърдина показва голямото майсторство на създателите си в строежа на укрепителни съоръжения. Тук за пръв път са използвани петоъгълни кули, които дават възможност на защитниците на крепостта да обстрелват нападателите й едновременно от 3 страни. Височината на стените била 11-12 м, дебелината им: 2-2,20 м, а височината на кулите била 15-18 м. Главният вход е от север, рамкиран от споменатите 2 бр. петоъгълни кули. От юг се издига една триъгълна кула. Предполага се, че това е било слабото място на крепостта. Тези кули били свързани с аркади, с колони и жилищни помещения на 2 нива за защитниците на крепостта от запад и изток. По-долу привеждам по-конкретни данни за обекта и за величавата битка на Самуиловите войски с византийците, претърпели тук най-голямото си поражение. Всъщност, истински погром, при който дори вражеските императорски знаци били пленени, а самият василевс едва си спасил кожата.

Разстоянието от центъра на София до крепостта е 72 км, изминати за час и малко. Координати на крепостта: 42.356111° с. ш. 23.918333° и. д.   Надморска височина: 790 m

Проходът Траянови врата е планински проход (седловина) в югоизточната част на Ихтиманска Средна гора, в рида Еледжик.

Съвременното наименование Траянови врата идва от некоректното приписване на римската крепост в прохода на император Траян (53 – 117). В действителност става дума за по-късно съоръжение – реставрираните руини в прохода, известни в момента като „Крепост Траянови врата“ са останки от крепостния комплекс Стенос, изграден през V век. Проф. Петър Мутафчиев извежда тезата, че топонимът „Траянови врата“ е използван за първи път чак в XV век в летописа „Унгарското кралство“ на Антонио Бонфини, където се описва кръстоносният поход на крал Владислав Варненчик срещу Османската империя през 1443 – 1444 г. След Освобождението, когато започват да се публикуват множество исторически извори и изследвания, наименованието „Траянови врата“ бързо добива популярност и се налага като исторически, географски и административен термин, официално използван за местността и прохода днес.

Крепостта е проучена през 1975 г. при разкопки, ръководени от Димитрина Джонова. Датата на първоначалното строителство на крепостта е неизвестна, като първите писмени сведения за нея са от 3 век. Крепостта е известна също и като Щипон.

В Древността проходът носи името Суки (на латински: Succi), а непосредствено до него е изградено укрепление и пътна станция на име Соней (на латински: Soneium).

През Средните векове проходът е наричан Царски проход или „Царски врата“, а по-късно и Български проход.

Проходът влиза в историята през 986 г., когато византийският император Василий II предприема поход срещу България в стремеж да откъсне български територии. На 17 август българската войска начело с бъдещия цар Самуил пресреща византийците при прохода Траянови врата и напълно ги разбива.

Битката при Траянови врата, станала на 17 август 986 г., е най-голямото поражение, което византийският император Василий II претърпява в походите си за покоряване на България.

Битката е предхождана от безуспешна обсада на Сердика (днешна София), след която Василий отстъпва обратно към владенията си в Тракия. Българска войска, предвождана от цар Роман и комитопулите Аарон и Самуил, преследва византийците и ги обкръжава в полите на Средна гора. Значителна част от армията на Василий II е унищожена, а той самият едва успява да се спаси.

Петнадесет години след като византийците завладяват българската столица Преслав победата при Траянови врата затвърждава успехите, постигнати във въстанието на комитопулите през 976 г. В условия на непрестанни борби с Византия Първата българска държава просъществува още няколко десетилетия със средище, изместено от Преслав на североизток в Охрид на югозапад. Споменът за победата над Василий II е отразен тридесет години след нея в Битолския надпис на Аароновия син цар Иван Владислав.

Освен Битолския надпис, където победата на Аарон и Самуил над Василий II е спомената накратко, разказ за битката при Траянови врата оставят няколко средновековни летописци. Сред тях са Лъв Дякон – очевидец и непосредствен участник в похода срещу Сердика, Йоан Скилица и други двама писатели, Георги Кедрин и Йоан Зонара, които повтарят почти изцяло написаното от Скилица. За битката пишат не само гръцки автори, но и арабинът Яхъя от Антиохия и арменците Стефан от Тарон (познат още като Асолик) и Матей от Едеса. Допълнителни подробности се намират в "Похвалното слово за Св. Фотий Тесалийски".

Войната в България е първият мащабен самостоятелен ход, предприет от Василий II след възкачването му на престола през 976 г., въпреки че българските нападения в имперските владения започват още тогава. Една от причините за продължителното бездействие е политиката на паракимомена Василий, който фактически управлява Византия в първите години от царуването на своя съименник. Основна задача на правителството в Константинопол е да се справи с метежа на пълководеца Варда Склир, който обхваща Мала Азия през 976-979 г.

Борбата срещу българите е оставена на местните византийски управители, които не успяват да окажат ефективен отпор. За засилването на братята Самуил и Аарон (по-старите братя, Давид и Мойсей, умират много скоро след въстанието през 976 г.) спомага не само метежът на Склир, но и пренебрежението, с което предишният император, Йоан Цимисхий, подхожда към югозападните български предели, след като през 971 г. завладява Преслав и Североизточна България. От областта около Охридското и Преспанското езеро, комитопулите се вдигат на оръжие срещу византийците.

На първо време военните действия срещу Византия носят ограничени успехи на българите, но между 982 и 986 г. Самуил успява да превземе главния град на областта Тесалия (в дн. северна Гърция), след обсада на Лариса. Непрекъснатите български нападения карат византийския император да предприеме ответен удар.

Преди да се реши окончателно на военни действия, Василий II прави опит да се разбере с българите. В този контекст той повежда преговори с по-големия от останалите живи комитопули, Аарон, целейки да внесе раздор между него и Самуил. В замяна на своето подчинение Аарон иска да завърже роднински връзки с императора чрез брак на един от синовете си със сестрата на Василий II, Анна. Вместо сестра си, императорът изпраща при Аарон друга невеста. Когато българите разкриват измамата настъпва разрив в преговорите и императорът повежда армията си срещу тях.

Василий II поема на поход с армия, наброяваща до 30 000 души. В похода не взимат участие предводителите на източните войски, които воюват срещу арабите. От Адрианопол императорът достига Филипопол, а оттам се запътва към Сердика. Целта му, по израза на Лъв Дякон, е да се справи с българите с един удар. След завземането на Сердика, която освен център на Аароновите владения е и стратегически пункт между североизточните и югозападните български земи, Василий II планира да продължи похода си срещу Самуил на югозапад към Македония.

По пътя си към Сердика, около прохода Траянови врата, императорът оставя силен отряд начело с военачалника Лъв Мелисин със задачата да охранява тила на главната армия. Достигайки града, Василий II го обкръжава и изгражда укрепен лагер. Обсадата се проточва двадесет дни. За това време продоволствието на византийската армия е изразходвано, а възможностите ѝ да се снабдява от околностите на града са пресечени от българите, които унищожават фуражирите и отмъкват добитъка на самите византийци. Междувременно гарнизонът на Сердика извършва успешен излаз и опожарява стенобойните уреди, оставени опасно близко до крепостта от неопитните византийски военачалници.

В резултат на тези неуспехи византийците остават без средства за превземане на Сердика с щурм. Прекъсването на снабдяването им означава, че те не могат да разчитат на варианта да изтощят защитниците с глад, а сами трябва да се справят с този проблем. В допълнение към тези съображения изниква още една причина за вдигане на обсадата – по планините в тила на императорската армия се явява войска, предвождана от Самуил. Вместо да подсигури пътя за отстъпление, Лъв Мелисин се оттегля във Филипопол. Този факт е допълнителен стимул за Василий II да вдигне обсадата на Сердика. Началникът на западните войски Кондостефан убеждава императора, че Мелисин е потеглил към Константинопол, за да завладее престола му.

Византийската войска отстъпва от Софийското поле към Щипон (дн. Ихтиман), където нощува. Слухът, че българите заграждат околните планински пътища, предизвиква смут сред войниците и на следващия ден отстъплението продължава при все по-голямо безредие. Виждайки това, българите, предвождани от цар Роман, Аарон и Самуил, се спускат срещу византийците, превземат лагера им и превръщат отстъплението им в бягство. Византийският авангард успява да се изплъзне през склоновете, които все още не са заети от нападателите. Останалата войска е обкръжена от българите. Само отбрана част от пехотата, съставена от арменски воини, успява да си пробие път през обкръжението и да изведе по странични пътеки императора в безопасност. “Много голям брой” византийски войници са избити, други са взети в плен заедно с обоза и императорските знаци (инсигнии).

Провалът на похода в България през 986 г. е удар върху усилията за укрепване на едноличната власт на Василий II във Византия. Скоро след битката при Траянови врата в Мала Азияизбухва въстание на местни аристократи, които издигат претенденти за императорския престол и се борят срещу Василий в продължение на три години. В България също настъпват междуособици, но те са преодолени сравнително по-бързо с убийството на Аарон и установяването на самовластието на Самуил.

По израза на авторитетния български медиевист Петър Мутафчиев, от момента, в който побеждава в прохода Траянови врата, Самуил става „господар на положението в Балканския полуостров“. В годините непосредствено след тази битка са отвоювани североизточните български земи, загубени през 971 г. Самуил и другите български войводи предприемат настъпление срещу Солун, в Елада и по източното крайбрежие на Адриатическо море. Военното надмощие на българите трае до битката при Сперхей (996 / 997 г.).

Отдадохме заслуженото на тази твърдина на българския дух и се отправихме отново на път. Следващата ни цел бе след още 70 км. Велинград, парк Клептуза. Тук имахме час свободно време; обиколихме езерата, направихме снимки и пихме по кафе. Отидохме до центъра, където разполагахме с 2 часа за обяд и разходки. С колежката направихме тур по магазините, после обядвахме в една механа. Посетих църквата. Събрахме се в градинката пред хотел Здравец и отидохме до жп гара Велинград.

Там най-сетне се качихме на теснолинейката. Бяхме леко разочаровани от нея, защото всички очаквахме ретро-композицията, а то си беше нормален, съвременен (по стандартите на БДЖ) влак. Единствената особеност беше неговото междурелсие от 760 мм. Разочарованието ни се засили, когато се настанихме вътре, вагон 1. Прозорците бяха толкова мръсни, че не се виждаше нищичко. Изкривих си врата цял час да зяпам в прозорчето над главата ми. Но скоро се успокоих и се отпуснах. Вярно, нямаше да мога да снимам, но пък се возех по единствената такава жп линия в България, беше уютно топло и скоро спрях да се ядосвам на БДЖ. Наслаждавах се на пътуването. За желаещите да се запознаят с историята на това уникално съоръжение, посетете https://www.tesnolineikata.com/istoriya и http://fan.bdz.bg/bg/atractia/atrakcionni-putuvaniia-s-retro-tesnolineika.html

Разстоянието до следващата ни спирка, гара Аврамово, е изчислено по шосеен път на 43 км, а влакчето ги измина за около час. Аврамово е известно като най-високата гара на Балканския полуостров с н.в. от 1267 м. Слязохме от влака и имахме време за малко снимки, междувременно заваля слаб дъжд. Качихме се в автобуса и потеглихме към Юндола – последната ни спирка за деня – 26 км. Там спряхме за половин час. Време за тоалетна и пазар. Купих си от местните помаци родопски боб, домашно краве сирене и кашкавал, боров мед. Тръгнахме обратно към София – 108 км, изминати за час и половина. Въпреки леките разочарования от затворения музей, подвижния състав на теснолинейката и мръсните прозорци на вагона, беше един приятен ден, който винаги ще си спомням с усмивка на лице и радост в сърцето.

Равносметката от деня изглежда така:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
26.3.2017	56	322	136

Снимките ми от това пътуване са достъпни на адрес:

http://foto.mail.ru/inbox/honeym/12638

До нови срещи!