блогът на Марина: април 2017

Здравейте, скъпи читатели!

Ето ме отново. Този път интервалът от време от предишната ни среща бе по-кратък, за радост.

С наближаването на Великден дъщеричката ми излезе във ваканция от детската градина и трябваше да я изпратим в Кресна до края на празниците, т.к. тук нямаше кой да я гледа. В последния момент мъжът ми си пусна отпуск за дните до празника и така двамата с Ани заминаха. Аз останах сама в квартирата ни в София. Отдадох свободното си време за неща, които обичах да правя. Например, в събота (8 април) след работа пих бира с приятелка, която бе дошла в България да вземе баба си за лятото, при тях в Холандия. В неделя след работа ходих на кино; гледах новата екранизация на Красавицата и Звяра на Дисни. Разкошен филм! Понеделник и вторник ми бяха свободни дни. Реших, че, ако не се възползвам от случая и да отида някъде, ще съм кръгла глупачка.

Отдавна (още от миналата година) планирах да посетя Враца и по-конкретно няколко обекта в и около града, които винаги остават встрани от обичайните туристически маршрути.

Първата спирка по моята програма беше водопадът Скакля, затова батко ни закара до последното място, достъпно за лек автомобил (паркинг над болницата) и нагоре поехме пеш. Отдавна планирам да го посетя, но все изникваше някоя пречка: или няма вода, или нямам време, или пътуването се отлага в последния миг, или вали... Днес времето беше прекрасно и силно се надявах да утоля географската си жажда за нови посетени обекти в своята туристическа биография. Предстояха ни към 2,5 км изкачване по почти отвесен склон при доста топло време до тази първа цел. Не се сетих да засека в колко часа тръгнахме пеш по маршрута, за съжаление. Щеше да бъде полезна практична информация за всеки интересуващ се. По пътя ни нагоре минахме няколко пъти през и покрай сипеи, а панорамата, която се откриваше към града в ниското и към срещуположния склон, буквално спираше дъха. Мисля, че достигнахме целта си след час катерене нагоре като диви кози по козите пътеки. И тук се случи немислимото. Водопадът го нямаше! Липсваше.

Натоварихме се в колата и поехме обратно към Враца. На автогарата ние с колежката слязохме, за да хапнем в едно бистро, а батко и приятелят му тръгнаха по свои задачи. Видяхме се след час. Пое ни снаха ми, за да ни разведе из центъра. За кратко се видях и с племенника ми, което много ме зарадва. Ето че в този хубав, слънчев, априлски ден успях да ги видя и тримцата!

Минахме край „двете кули“ – Куртпашовата и на Мешчиите, театъра, хотел Хемус, РИМ-Враца, пл. Христо Ботев, украсен с приятна великденска декорация, изработена от деца в училища и градини; големия фонтан и паметника на Ботев; общината, малкия фонтан и бюста на Левски; паметник и дом-музей Никола Войводов. През това време снаха ми ни разказваше защо гаргите не кацат в града й.

Изразът „Във Враца гарга не каца“ е добил такава популярност, че се ползва със статут на девиз на града. Но за инфо на хората, които го знаят в този вариант; това са може би 90 % от всички, които са го чували; изразът има продължение. Отговорът на въпроса защо е така. Този отговор има 2 варианта: 1. патриотичен и 2. саркастичен.

Тъй като нашият автобус за София тръгваше в 18:30 ч., беше време да се насочим към автогарата. Сбогувах се с племенника си. Снахата ни заведе до там, а на място ни чакаше батко, за да ни изпрати. След 5 мин. дойде автобусът ни и се качихме. По пътя към София не говорихме много, т.к. бяхме изтощени и лично аз дремех през повечето време. Когато се разбудих, наближавахме Централна автогара. Прибрах се до квартирата с метрото. Вкъщи установих, че маратонките ми се разпадат, буквално. Оставих ги до вратата, за да ги изхвърля на следващия ден.

Денят като цяло бе прекрасен, въпреки че не стигнах до четвъртия обект в програмата ми и водопада го нямаше, не видях и Жабокрък. Но пък прекарах деня с батко, в планината и гората, на чист въздух, сред природата. Видях и толкова други прекрасни обекти, че си струваше всяка крачка под слънцето! Ето я и традиционната равносметка от деня: