Здравейте! Ето ме пак с история за вас. Знаете, че обичам планините
и че се старая да скитам сред тях колкото може повече. Пък, ако успея да изкача
някой и друг връх междувременно, още по-добре! J Дори се снабдих с тениска „Високи сини планини“ от www.geograf.bg,
за да си припомням какво имам вече в актива си и какво ми предстои. Та...
За това лято бях планирала 2-3 планински похода, но, както често ми
се случва напоследък, плановете ми „хванаха гората“. J Но и най-дългият тунел все някога свършва, та и при мен, в един момент
„видях светлината в дъното му“. Все пак някоя своя планинска мечта щях да
сбъдна това лято. Дори повече от една, но да караме подред...
1.
Пирин
Денят е 29.07.2017 г. Аз съм се подготвила с хубава, голяма раница и здрави
планинарски обувки, любимия ми фотоапарат, много търпение, храна и вода, и,
разбира се, добро настроение. Защото ... днес ще изкачвам вр. Вихрен! Пътуваме
към Банско, откъдето ще вземем нашия планински водач и после продължаваме до
началната точка на планинския ни преход. Маршрутът е
·
х. Бъндерица
– х. Вихрен – седл. Кабата – вр. Вихрен
Нашата група не включва много опитни планинари,
затова ще „атакуваме“ по „лесната“ пътека – от юг. Започвайки от х. Вихрен тя
се нарича „Царската пътека“, нямам идея защо J
От хижа Вихрен (тук са печатът и марката за върха
на БТС) нашият път към върха продължава по маркирана в червено пътека
(маркировката е бяло-червено-бяло). Веднага започва изкачване по камениста пътека.
Този пейзаж не се променя през целия ни маршрут. Пътеката е умерено стръмна.
Маршрутът ни криволичи между не високи, самостоятелни дървета, преминава през
малка рекичка и малко по малко ни отдалечава от х. Вихрен. След 30-40 минути
ходене се стига до разклон с табелка. Нашата посока е НА ЛЯВО, което в случая
се пада пътеката, криволичеща нагоре.
Малко след това наклонът става по - лек и започва
да сече склона в западна посока. След час ходене пътеката ни отвежда до
седловината Кабата. Тя разделя върховете Вихрен и Хвойнати връх и от нея се виждат
много от върховете на Пирин в далечината. Гледайки в посока х. Вихрен пред нас
се извисява вр. Тодорка. След около 15 минути ходене нагоре по пътеката се стига
до самото подножие на Вихрен. В този момент върхът се извисява пред нас със
стръмните си снежнобели склонове, а осанката му вдъхва страхопочитание. Оттук
започва същинското изкачване на Вихрен, като на места наклонът достига до 45○. Времето за изкачване
варира, в зависимост от физическата подготовка на туристите и може да достигне
час. Скалата е много стръмна, така че не трябва да се подценява. На места се
забелязва познатата до момента червена маркировка. Стъпвайки на върха около нас
се открива прекрасна гледка към множеството от върхове на Рила и Пирин. Поглеждайки
към северозападната част на върха, виждаме къде би ни довел маршрутът през Джамджиеви
скали. В долината се вижда Банско - нашата начална точка. На север са другите
високи върхове на Пирин - Кутело (Малкия и Голям Кутел), седловината Кончето и връх
Бански Суходол.
Този преход съвсем не бе лишен от емоции, някои от
които не особено приятни. Например, някъде около Кабата се подхлъзнах и паднах.
Ще попитате на какво съм се хлъзнала. Много просто – това е вероятно
най-безводното място в цял Пирин, но с присъщия ми „късмет“ аз стъпих върху
туфа мокра трева. И понеже не го очаквах, физически не бях готова да се справя
по лесния начин, и паднах. Как я намерих тази мокра трева и до днес си остава
загадка за мен? Да обобщим: тръгваме от х. Бъндерица (1810 м н.в.), излизаме до
х. Вихрен (1950 м н.в.), поемаме по Царската пътека до седл. Кабата (2535 м
н.в.) и от тук започва същинското катерене.
Връх Вихрен е вторият по височина в България след
Мусала и третият на Балканския полуостров. Висок е 2914 м. Но опитни планинари
твърдят, че именно той е най-трудният, най-стръмният, най-техничният за
изкачване връх в България. Вярвам им. Убедих се в това от собствен опит.
Няма да ви описвам гледката от „покрива“ – не бих
могла, колкото и да го искам. Не съм някой голям майстор на перото, за да успея
да пресъздам за скъпия читател вълшебството, което струеше около нас. Направих
малко снимки от върха, вкл. селфи, обядвах, разходих се и просто седях и се
дивях на всичко около себе си.
След половин час тръгнахме надолу, но бе взето
решение да слезем от север, за да минем по друг път на връщане, да не се
повтаряме и да е интересно. Е, определено БЕШЕ интересно. Добре, че преди 2
години алпинисти и спасители монтирали от тази страна обезопасителна верига
върху склона. Тази верига ми спаси живота. БУКВАЛНО. На едно място беше много
стръмно, тясно и мраморът бе хлъзгав. Изгубих равновесие и се наклоних опасно
назад, в последния миг успях да се хвана за веригата, но не можех да се върна
на пътеката. Просто висях безпомощно над пропастта от 300-400 м. Добре, че по
пътеката след мен идваше туристка с опит и добър самоконтрол. Тя тласна
веригата към скалата и аз успях да се върна на пътеката. Въздишка на
облекчение, поемам си дълбоко дъх и тръгвам отново надолу. Вече много внимавам,
защото малко след този участък веригата свършва. Там, ако се хлъзнеш, свършен
си. И само камъни, и само сипеи, които изморяват не само краката, но и очите.
Доказах, че дори не е необходимо да има супер стръмен наклон, за да падна.
Когато най-стръмният участък свърши и върхът бе вече далеч зад и над мен, в
бързината на слизане някакси успях да преплета краката си един в друг и паднах,
отново. Този път бе върху сипей, а не върху трева. Първият път беше по-скоро
удар върху самочувствието ми. Вторият път си беше удар „като хората“. Лошо си
нараних десния крак, а обувката ми се напълни с камъчета, които ми убиваха
доста неприятно. Но прецених, че нямам време да спирам, за да се преобувам –
вече доста бях изостанала от групата, а все пак разчитах на водача. Не бях
идвала преди и не познавах маршрута, а сега се налагаше да вървя сама. Добре,
че вече познавах маркировката и я следвах неотлъчно. По някое време настигнах
жената, която ми помогна горе, под върха, с веригата. По целия път надолу до
хижата вървяхме заедно. Да обобщим маршрута надолу:
·
връх Вихрен – Премката – Казаните - хижа Бъндерица
Слизаме от
върха (2914 м
н.в.) до седл. Премката (2610 м н.в.), завиваме надясно към циркуса Казаните.
Тук са Голям Казан (2400 м н.в.) и Малък Казан (2200 м н.в.). Пътят ни върви
северно от тях. Тук ще направя лирично отклонение. В Казаните е едно от
находищата на еделвайс в Пирин; видяхме. Божествена красота! Тук имаше също
два, един голям и друг, по-малък, снежници. Но някои туристи казаха, че край
тях били видели диви кози. Аз не видях и много ме е яд за това. След като
заобикаля Малкия Казан пътеката ни извежда на х. Бъндерица. Готово! Това е.
Успях! Не мога да спра да се радвам сама за себе си. Толкова съм горда!
На тръгване от тук сутринта чух, че имало един знаков обект съвсем
наблизо. Питам за посоката и отново тръгвам нагоре. Става дума за
Байкушевата мура е черна мура и най-старото
иглолистно дърво в страната. Тя е една от забележителностите в района, на около
200 м от хижата. Там има пътека, водеща до Байкушевата мура. Когато е открита
през 1897 г. възрастта й е изчислена на ок. 1300 години, а от тогава са
изминали точно 120 г. Тоест „дамата“ е на преклонната възраст от вече над 1400
г.
Разглеждам дървото, докосвам го леко с длан, правя
няколко снимки и се спускам към паркинга с автобуса, в съседство с който има
заведение и членовете на групата ни, които са слезли преди мен, вече отмарят
там. Отивам и питам откъде да си купя сувенири. Отговарят ми, че час по-рано
минала група ученици и те изкупили всичко. Просто страхотно! Да качиш Вихрен и
да няма едно магнитче и/или картичка откъде да си купиш за спомен! България.
Сядам в кръчмата и си поръчвам бира, за да боря мускулната треска. Трябваше да
тръгнем към 18 ч. за София, но се оказа, че някаква туристка имала проблем и
още била далеч от нас. Чакахме я 2,30 ч. Тръгнахме към София в 20:00 ч. Но като
цяло бях доволна от деня: от прехода, от моето постижение, от крайния резултат.
Но най-вече от новото ми самочувствие – изкачила най-трудния връх в страната!
Ето и малко цифрови данни за любопитните:
Общият ни преход (отиване+връщане) пеш е 16,25 км
за 8:16 ч., денивелацията е 1104 м при ср. наклон 45○.
Традиционната ми равносметка изглежда така:
период
|
бюджет-лв
|
дистанция-км
|
снимки-бр.
|
29.7.2017
|
46
|
338+16,25
пеш
|
47
|
Снимки може да разгледате тук, но не са много.
Ето и карта на маршрута ни, означен с черен цвят.
2. Рила
Изминават точно 3 седмици от това знаменателно,
дори рисковано, изкачване и настъпва дата 19 август 17 г. Ще кажете какво й е
специалното на тази дата? Отговарям. Това е денят, в който изкачих мечтаната
Мальовица! И така, да караме подред.
Тръгваме организирано, с група от София, в Самоков
взимаме нашия планински водач и продължаваме през с. Говедарци към ЦПШ
Мальовица. Аз съм се записала в последния момент и мястото ми в автобуса е на
предпоследния ред. Не, че ми пука; важното е, че ще пътувам. Обаче седалката ми
е счупена и аз не седя нормално, а лежа като в шезлонг. Казвам на гида, а тя ми
казва, че рейсът бил пълен (самата истина) и няма къде да ме премести. Така че
ще си полежа и ще си доспя, заради ранното ставане.
ЦПШ Мальовица е крайна спирка на автобуса и начало
на нашето изкачване. Минаваме през тоалетната, намазваме се със слънцезащитни
кремове, мятаме раниците на гръб и потегляме. Маршрутът ни е
·
ЦПШ Мальовица
– х. Мальовица – Еленини езера – вр. Мальовица – обратно по същия път.
ЦПШ Мальовица е Централна планинска школа Мальовица.
Това е някогашна школа за подготовка на планинари, алпинисти и планински
водачи. Днес е просто комплекс за почивка по-близо до планината, природата
изобщо.
Първата отсечка от пътя, до хижа Мальовица, взехме
за час. Но вървяхме бавно; нашият водач се оказа на 73 год. и не си даваше
много зор. Така че може да се вземе за 45-50 мин. по принцип. Наклонът е „средна
хубост“, даже ми се стори лек след Вихрен J. Тук направихме първата си почивка, 15 мин.
Оттук насетне наклонът нараства осезаемо. Върви се
по долината на р. Мальовица към „първа“ и „втора тераса“. Това са характерни
заравнености, които облекчават пътя и последната трева под краката ни. Краят на
втора тераса е „маркиран“ с един обект, носещ печална слава на имената, окачени
върху него. Това е Паметната скала, която увековечава имената на ред български планинари
и алпинисти, чиято страст към висините им е струвала живота. Покланяме се
беззвучно и бавно продължаваме покрай реката.
Следващата ни почивка е при голямото Еленино
езеро. Много живописна околност! Тук водачът ни разказва за трагедия, случила
се с негови колеги и другари на същото място през 1969 г. Били 16 души за зимен
траверс по околните върхове, когато лавина паднала върху тях. Оцелели само
петима от всичките. Високо на склона, където лавината ги „намерила“ има паметна
плоча с имената на загиналите. Край езерото направихме по-дълга почивка за
обяд.
Сега предстоеше същинският щурм на върха. Има два
пътя: наляво и надясно от езерото. И двата извеждат на билото. Левият е доста
стръмен и по-дълъг. Десният е по-кратък и една идея по-лек. Тръгваме по него. От
тук нагоре са само сипеи, следваме бяло-червено-бялата лятна маркировка по
скалите. Някъде тук започва и зимната маркировка с колове, боядисани на жълти
ивици.
Нашият водач по средата на отсечката седна и каза,
че не може да продължи; чувстваше се доста зле. Трябваше да се оправяме сами. Привика
ме до себе си и ми каза аз да поведа групата нагоре. Изтръпнах. Може би реши,
че съм подходяща за целта, защото още слизайки от автобуса, вървях все до него
и си говорехме непрекъснато за планини, върхове и трекинги. Видя, че следя
маркировката и се интересувам от „света“ около мен, оглеждам всичко наоколо. Може
би е решил, че може да ми се има доверие, не зная. Никога няма да разбера защо
избра мен. Но аз поех дълбоко въздух и тръгнах нагоре; останалите ме
последваха.
Беше много приятно усещане; нещо съвсем ново за
мен, да ме следват като някой важен човек. След 40 мин. излязохме на билото,
след още 20 мин. бяхме на върха. Успях! Справих се и този път. Време за
попиване на гледките във всички посоки и за снимки, разбира се. Не пропуснах и
традиционното вече селфи.
След 15 мин. тръгнах обратно. Бързах, докато
теренът го позволяваше. Сравнително бързо стигнах до мястото, където бе останал
водачът ни. Той бе вече по-добре. Исках да продължа слизането, за да не бързам
и да няма кой да ме спъва отзад. Но ми казаха да чакам групата да се събере и
да продължим заедно надолу. Докато чакахме, научих защо е прилошало на човек,
прекарал целия си трудов стаж (50 години) в планините. Защото предния ден се
върнал от морето, където бил на 0 м н.в., а на следващия ден се изкачва до 2000
м. Никой организъм, пък бил той и най-тренираният, не би издържал такъв шоков спад
в атмосферното налягане.
Над скалите се показват първите глави и това е
знак за мен да потегля надолу. В бързината, породена от инерцията на тялото ми,
удрям дясното си коляно в една скала. Веднага разбирам произхода на израза „да
видиш звезди посред бял ден“. Буквално ми светна пред очите. Продължавам по-бавно
надолу, докато стигам трева и мога да си отдъхна. Най-трудното, най-стръмното е
вече зад гърба ми.
Първа почивка правим край езерото. После почиваме
при Паметната скала, а след това – край х. Мальовица. Аз не почивах тук, а
директно продължих с групичка от 4 души към ЦПШ. Още час шеметно спускане
покрай р. Мальовица. Някъде между 18 и 18:30 ч. стигнахме целта си. Посещение в
тоалетната и сядаме на пейка под голямо иглолистно дърво. Хапване, приказки,
отчет по телефона с близките.
В 19:30 ч. влизаме в автобуса; аз си лягам в
шезлонга и в 20 ч. потегляме през Говедарци – Самоков – Панчарево за София. Страхотен
ден! Скоро заспивам и се разбуждам на изхода на Панчарево. Тъкмо влизаме в
София и ... ТРЯЯЯЯССС! Задницата на автобуса подскача и заедно с нея, всички
ние, които сме отзад. Някои по-високи даже си удариха главите в тавана. Веднага
замириса на изгоряло и ние се заоглеждахме дали под нас не гори. Слава Богу,
нямаше дим и/или пламъци, но автобусът не можа да издържи дълго. Добре, че ни
откара до Интер Експо Център и от там да се приберем с метрото.
Тук, чакайки подземната железница, разбирам, че
цялата лява част на врата ми от ухото вкл. до деколтето, има слънчево изгаряне.
Всичко друго бях намазала с крем, а врата бях забравила. Освен това, унесена в
приказки с туристките, хванах влака в грешната посока; вместо за летището
отивах към центъра. На следващата станция слязох и се прехвърлих в правилния
влак. Така в 22:30 ч. вече си бях вкъщи. Благополучно, най-сетне. И днес не
мина без премеждия, но „всичко е добре, когато свършва добре“ J. А сега и малко фактология.
Мальовица е името на връх в северозападната част на планината Рила. Върхът
е висок 2729 м. Името на върха е свързано с Мальо войвода – борец срещу
поробителите, загинал според преданието нейде в Мальовишката долина. Друго
предположение е, че името произлиза от Малите езера, както планинците наричат
езерата в североизточното подножие на върха. На най-старите карти върхът е
отбелязан с името Малевица. По труднодостъпните северни и източни склонове на
връх Мальовица се намират едни от най-посещаваните от алпинисти скални стени в
България. Северната отвесна стена на Мальовица е висока 124 м и е символ в
българския алпинизъм. Първото изкачване на северната стена на Мальовица е на 23
август 1938 г. Северно от върха, в билната заравненост Мальово поле, се намират
трите красиви Мальовишки езера. Югоизточно от Мальовица, в дълбок циркус са
разположени двете Еленски езера.
Изходна точка за изкачване на вр. Мальовица е комплексът около ЦПШ Мальовица,
който се намира в местността Меча поляна, на около 25 км югозападно от гр. Самоков и на ок. 13 км след с. Говедарци. До комплекс
Мальовица се стига по асфалтов път, а там в самия комплекс има достатъчно място
за паркиране, а също и голям платен паркинг.
Спирате колата, вземате раниците,
минавате през поляната и се озовавате на входа на Национален парк Рила, откъдето
започва пътеката за изкачване на вр. Мальовица.
Маршрутът за изкачване може да се
раздели условно на следните четири етапа:
етап 1: ЦПШ – хижа Мальовица: 1
час;
етап 2: хижа Мальовица – краят на
втора тераса: 1 час;
етап 3: втора тераса – Еленино
езеро: 50 минути;
етап 4: Еленино езеро – връх
Мальовица: час.
За информация, най-ниската точка
от маршрута, която е в самото начало при ЦПШ Мальовица, се намира на 1720 м н. в.,
хижа Мальовица е на 1960 м, а планинският ас Мальовица е с височина 2729 м.
Цялото разстояние между ЦПШ Мальовица и вр. Мальовица по този маршрут е към 6.5
км (като хижа Мальовица е на около 3 км от началото), а общата денивелация,
която трябва да се преодолее до горе, е 1009 м.
Ето малко цифри:
период
|
бюджет-лв
|
дистанция-км
|
снимки-бр.
|
19.8.2017
|
37
|
180+13 пеш
|
67
|
Това е карта на околностите,
нашият път е оцветен в жълто.
Моите снимки са в галерията. Приятно гледане!
P.S. От любимата ми тениска вече имам 3
върха-първенци в колекцията си. Отбелязала съм ги в зелено. За догодина
планирам поне още 2 от тях. До нови срещи!
