GO TEAM! РАЗЛИЧНИЯТ TEAM BUILDING

Здравейте, приятели, за последен път тази година, предполагам!

Още от лятото в нашата фирма се говореше за провеждането на team building, който да сближи екипите на 3 свързани фирми, а все нещо ставаше и събитието се отлагаше. Но дойде заветната дата 26.10. и то най-сетне се случи.

Ден 1

Петък е и започваме в 8:45 с бизнес закуска за трите екипа. В 9 ч. загряваме с урок по свирене на самба с традиционни бразилски инструменти. Освен голяма излагация, имаше и голям смях. В 10 ч. всички се качваме в автобуса и потегляме към долината на Средна Места. По пътя имаме обучение за използване на ново мобилно приложение за комуникация, организирана в тематични канали – Slack, vol.1, проведено от колегата С., както и brainstorming session за слоган на най-новата сред нашите фирми, ръководена от колежката Д. В 12:30 спираме в центъра на Добринище за обяд в хотел-механа „Македонска кръчма“. До тук сме изминали 167 км. Хапваме и в 13:30 потегляме отново. Имаме още 42 км.

Нашият хотел се намира на 3 км източно от гр. Гоце Делчев и натам сме се запътили.

Град Гоце Делчев (до 1951 г. Неврокоп) се намира в югоизточното подножие на Среден Пирин, в Гоцеделчевската котловина. Намира се на около 200 km от столицата София и на 97 km от областния център Благоевград. Центърът на града се намира на 545 m надморска височина.

Неврокоп е наследник на древния град Никополис ад Нестум, който е основан през 2 век от римския император Траян и развалините му се намират на 7 km източно от Неврокоп – името Неврокоп е турската форма на гръцкото Никополис.

Неврокоп попада в Османската империя някъде между 1374 и 1383 г., когато са превзети Драма и Серес.

Българското население от града под ръководството на Неврокопската българска община води упорита борба с гръцкото духовенство за църковна независимост и новобългарска просвета.

При избухването на Балканската война през 1912 г. 57 души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение.

На 17 октомври 1912 г. четите на войводите Георги Занков и Костадин Бояджиев влизат в Неврокоп, тържествено посрещнати от населението. Неврокоп е освободен без битка по време на Балканската война на 19 октомври 1912 г. Първият кмет на гр. Неврокоп след Освобождението е поетът Пейо Яворов.

На 28 октомври 1983 г. в града е открит паметник на Гоце Делчев.

Комплекс Uva Nestum Wine & SPA 5* e разположен на изключително живописно място, съвсем близо до гр. Гоце Делчев. Комплексът се простира на площ от 62 дка в красивата долина на р. Места, заобиколен от четири величествени планини. В превод от латински Uva Nestum означава грозде от Места.

На територията на комплекса има 17 дка лозя, където се отглеждат сортовете Рубин, Сира, Каберне Фран, Мерло и Каберне Совиньон.

Избата Uva Nestum е проектирана като малка бутикова изба с лимитирано производство до 10 хил. бутилки висококачествено вино.

Хотелът е вдигнат на площ от около 5000 кв. м, има 24 стаи и 9 апартамента.

На разположение на гостите са ресторант–енотека и няколко бара. Един от тях - скай барът, се намира под звездите - на самия покрив, от където се отваря изключителна гледка към долината на Места и заобикалящите я планини.

Спа центърът заема близо 2000 кв. м. Там се предлагат винени и солни терапии, масажи, козметични процедури и ритуали за лице и тяло.

Спортният център разполага с футболно игрище, два тенис корта и кафене. Всичко е така осветено, че може да се играе дори вечер.

Неслучайно на 25 март 2016 г. хотелският комплекс спечели престижната награда „АРХИТЕКТОН“ на Съюза на архитектите в България. Хотелът е и „Сграда на годината“ за 2016 г.

Имахме 30 минути за настаняване и от 14:30 започнаха обученията Slack, vol.2 и Avaza, също проведени от С. Следваха презентации от ръководителите на трите фирми.

В 16:30 започна Предизвикателството Go Team в центъра на града. Разделиха ни на 4 отбора; всеки отбор включваше служители и от трите фирми. Отборите бяха Огън, Вода, Въздух и моят отбор бе Земя. Всеки отбор получи таблет с правилата и въпросите на играта. Тя се състоеше най-общо в следното. „Намираме“ въпроса на картата и отиваме там, за да го прочетем и да потърсим следи, водещи към отговора. Имаме 30 сек. време за отговор. Всеки верен отговор носи точки. Има и допълнителни въпроси, които носят точки, за време 40 сек. След като отговорим на някой въпрос/изпълним задача, отваряме следващия и тичаме до мястото. Победител е отборът, който пръв стигне до мястото на срещата и върне таблета си. Той е събрал и най-много точки.

Не беше много лесно. Например задача №2 беше да открием читалището. После целият отбор да скочи и да се снимаме във въздуха пред него. Първо трябваше да намерим кой да ни снима, после да скочим едновременно и дано стане снимката. Стана от 5-ия път и загубихме време. Друга задача беше да запишем видеопоздрав към колегите от другите отбори. Дадох идея да изпеем „Зайченцето бяло“, защото текста се знае от всички, но все пак трябваше да има връзка с работата на холдинга ни, а именно - имоти. Тогава ГИД на новата фирма, СК, бе осенен от щастливо хрумване, при това, в рима. Изпяхме и изтанцувахме на видеоселфи следния текст:

„Зайченцето бяло / цял ден си играло / в офиси под наем / със пари назаем. х2“ за 100 т.

Имаше други задачи, свързани с физически усилия, математически уравнения, тестови въпроси и такива с отворен отговор. Последната беше най-гадната от всички и носеше 150 т. Да се пробяга разстояние от 1,3 км до най-високата точка в градския парк и да се снимаме там. Както знаете, тичането, както и скачането, не са ми силни страни и тук вече „сдадох багажа“ тотално. Не стига, че, докато бягах, клина ми се смъкваше непрекъснато, но и си изпуснах телефоните 2 пъти. Втория път, докато бягах към парка, на шосето, пред една кола. Един от колегите се спусна към пътя да ми помогне и грабна телефона. Шефът взе телефоните и шишето с вода от ръцете ми, за да ми помогне. Нямах нито въздух, нито сили да гледам повече. Плеснахме дланите си и тръгнахме надолу, към мястото на срещата. Предадохме таблета и се качихме в автобуса. Поехме към хотела.

Имахме час за почивка и освежаване преди вечерята, на която щяха да покажат снимките и клиповете от играта, и да обявят отбора-победител. Аз бях настанена в стая с колежката ЕБ. Докато тя се изкъпа, аз реших какво да облека за вечерята. После влязох под душа на свой ред. Приготвихме се и слязохме в ресторанта. На клиповете нашият кавър на „Зайченцето бяло“ събра най-много овации. Когато обявиха резултатите, нашият отбор бе последен. Почувствах се гузна, че изгубихме заради мен и това, че не съм в добра форма за скачане и тичане. Никой не ми каза нищо. Като загубили получихме утешителни награди: значки Well done! и носни кърпички. Храната беше вкусна, петзвездна, а вината бяха от собствената изба, отново добри. Но музиката беше ... пълна скръб. Имаше един чичка, който свиреше и „пееше“, но едва в края на песента разбирах кое е парчето. Много беше зле! Той се мъчеше да ни се хареса до към 22:30 и си тръгна; остана DJ-ят. Той уж имаше по-добър „репертоар“, но го представи чак след 23 ч. Излязох на дансинга и танцувах на рок, поп и регетон парчета. Към 00:40 се прибрах в стаята, взех си душ и легнах.

Ден 2

Днес е ден за приключения/пътешествия. Ставаме с колежката около 8:20 и в 9 ч. слизаме за закуска. А нея определено си я бива. Дори кафето не е лошо. В 10:45 тръгваме с автобуса към първия обект за днес.

Никополис ад Нестум (на латински: Nicopolis ad Nestum) е римски град, разположен в Югозападна България. Останките на Никополис са в землището на с. Гърмен, непосредствено до първите му къщи, в местностите Марчов чифлик и Хисарлъка, на 7 км източно от гр. Гоце Делчев.

Никополис ад Нестум е основан през 106 г. на мястото на тракийското селище Александрополис от римския император Траян, в чест на победата му над даките. В превод от латински името му означава „Град на победата, разположен при Нестос (р.Места)“.

Градът е разположен на пътя, свързващ Егейския бряг с главния военен път Виа Егнация през Родопите, Тракийската низина и Филипополис (днешен Пловдив). Това благоприятства за формирането му като център с икономическо, политическо и културно значение в периода на своя разцвет през периода II–VI век.

Никополис ад Нестум е споменат в съчинението на античния географ Клавдий Птолемей. В града са сечени монети от времето на император Комод (180-192 г.) до управлението на император Каракала (211-217). Намерените монети и оброчни релефи свидетелстват за почитането на божествата – Зевс, Плутон, Хермес, Тракийския конник, Асклепий и Хигия, както и речния бог Нестос (Места) и почитаните от траките Арес и Дионис. Градът е епископски център в периода IV–XI век. В края на VI век (577 г.) е разрушен от славяни и авари. Възстановен е при управлението на Юстиниан I. През IX–X век градът отново се възражда под името Никопол и просъществува чак до XIII век, когато загива при походите на кръстоносците. През Късното Средновековие на част от мястото има българско селище, а в югоизточната част на укрепения град – турски чифлик. През османското владичество градското селище се измества с няколко километра на запад като името му се запазва във формата Неврокоп (дн. Гоце Делчев).

В Псевдоепифаниевия списък е отбелязано, че Неврокоп влиза в епархия Тракия и че градът е седалище на архиепископ.

Никополис ад Нестум е един от малкото запазени антични градове в България и единствен в Родопите от периода на римското владичество на Балканите. Обявен е за археологически и архитектурен паметник от Античността и Средновековието.

Археологически разкопки в района на античното селище се провеждат от 1980 г. Най-ранните находки, открити тук, са от времето на неолита. Проучената територия заема около 13 ха. Разкрите при разкопките са около 280 m крепостни стени, основи от обществени и култови сгради, надгробни могили. Открити са фрагменти от оброчен релеф на Тракийския конник, статуетка на Хермес, старохристиянска надгробна плоча, над 95 златни и около 22 други монети както и стъклени, бронзови и керамични съдове, златен пръстен. В близост до укрепеното селище са открити и две раннохристиянски базилики от IV век. Едната е в центъра на с. Гърмен, а втората е на около 2,5 km югоизточно в местността „Грамадето“. Открити са и тракийски могилни некрополи от I век пр. Хр. Градът е организиран по подобие на малоазиатските градове с аграрен характер. Интересен паметник на късноантичната каменна пластика представлява намерената във фрагментарно състояние олтарна маса. Тя е открита в руините на постройка, намираща се в северозападната част на античния град. Масата е представена в експозицията на Историческия музей в гр. Гоце Делчев. Представена е от 7 фрагмента от откритите 8. В югоизточния ъгъл е разкрито богато жилище с вътрешен двор и мраморна колонада с портик. В непосредствена близост до южната крепостна стена е разкрита и баня. Разкрити са сектори от западната крепостна стена с U-образна кула и от източната крепостна стена с правоъгълна кула. От епохата на Средновековието са разкрити пещи за керамика, вкопани ями с фрагменти от битова керамика, метални предмети и монети.

Част от първоначалната територия на града е заградена със стена с дебелина 2,40 - 2,60 m. Крепостните стени са частично запазени като на места достигат до 5 - 6 m височина. Изпълнението на зидарията е от типа opus mixtum - градени със споени с хоросан камъни, редуващи се с пояси от четири реда тухли. От разкритите крепостни стени изцяло е проучена южната, която е била изградена с 4 кръгли кули. Южната порта е отворена в 40-метрова екседра, защитена с квадратни кули.

Богато градско жилище е разположено в югоизточния ъгъл на укрепения град до югоизточната ъглова кула. Изградено е преди да бъде съградена крепостната стена. Жилищните помещения са разположени около вътрешен двор с мраморна колонада (перистил) с покрит портик. Най-голямото помещение е кухнята. При първоначалния план в центъра на двора е имало басейн (имплувий), който на по-късен етап е превърнат във вътрешен двор, настлан с калдъръм.

Архитектурният план на късноантичната баня я определя като провинциална публична баня от блоков тип с хипокаустно отопление. Построена е около 20-те години на IV век, като отново изграждането ѝ е предхождало това на крепостната стена. В края на IV или началото на V век сградата е опожарена. Вероятно е унищожена при готски набези в края на Втората готска война. В края на V век отново е възстановена. Свидетелство за това е златна монета на император Зенон открита при разкопките. Вероятно е била функционираща до края на третата четвърт на VI век и окончателно е била срината при земетресение.

Разочароващо беше, че екскурзоводката не беше дошла този ден и нямаше кой да ни разкаже за обекта. Дори табели почти нямаше, с изключение на термите. Понеже колегата КБ купи със служебни пари билетите за вход, забравих да мина през касата за сувенири/картички, а печат за книжките на БТС няма на този обект. Прецаках се отвсякъде.

Продължихме към следващото място – 7 км в посока СИ. Тук развива туризъм/хотелиерство бивш служител на холдинга. Отидохме да разгледаме хотела му (Лещенска идилия) и той ни разказа някои любопитни неща от живота на селото.

Лѐщен е село в общ. Гърмен, обл. Благоевград, Югозападна България. То се намира на 7 км от с. Гърмен и на 14.5 км от Гоце Делчев в посока север, на няколко км от с. Ковачевица и на 114 км югоизточно от Благоевград.

Село Лещен е старинно селище със запазени старинни къщи. В края на 19 и началото на 20 век Лещен е предимно българско село в Неврокопска кааза. Църквата „Света Параскева“ е от 1833 година. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 г. и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 г. Лещен (Leschtène) е посочено като село с 59 домакинства и 200 българи. През 1889 г. Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) отбелязва Лещен като село с 56 български къщи.

При избухването на Балканската война в 1912 г. 79 души от Лещен са доброволци в Македоно-одринското опълчение.

На времето селото е било общински център с развита търговска база. Общината е просъществувала до 1934 г., след което архивите ѝ са били преместени в общината в с. Ковачевица. Регистрите за гражданско състояние се намират в общинския център с. Гърмен, а ЕСГРАОН се намира в с. Горно Дряново заедно със стар регистър за местното население.

Много от старите къщи в селото са реставрирани, като е запазен автентичният им архитектурен стил и къщите са превърнати в почивни вилни постройки, в които отсядат туристи. Заради автентичния вид на селото, там често се снимат игрални филми и музикални клипове.

Успях да си купя 2 картички по левче и буркан сладко от зелени орехи преди качването в автобуса. Направих и доста снимки тук. После продължихме пътя си – още 8 км в посока С.

Кова̀чевица е село в Югозападна България. То се намира в общ. Гърмен, обл. Благоевград.

Село Ковачевица се намира в планински район, в Западните Родопи. На около 24 км е гр. Гоце Делчев, а най-близкото населено място до Ковачевица е с. Горно Дряново на 5 км.

Селото е разположено над р. Канина, в долината на която се намира малкото обработваема земя и старият път, който води към Гоце Делчев и долината на р. Места.

Основаването на Ковачевица по предание се свързва със заселници от съседното с. Рибново и вероятно от Банско. За първи път името му е отбелязано в османските регистри през XV – XVI век. В списъка на населените места с регистрирани имена на главите на домакинствата през втората половина на XV и началото на XVI век в с. Ковачевица са регистрирани 17 лица. През 1791 г. в селото пристигат и 5 - 10 семейства българи от Омотско, Слимница и Добролища, Костурско, които се заселват в долната, наречена Арнаутска, махала. Костурчани, по професия строители, основават Ковачевишката архитектурно-строителна школа.

През XIX век Ковачевица е голямо чисто българско село, числящо се към Неврокопската кааза на Серския санджак. В 1865 г. е основано читалище „Светлина“. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 г. и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 г., Ковачевица е посочено като село със 185 домакинства със 630 жители българи.

В 1889 г. Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) отбелязва Кувачювица като село със 165 български къщи.

Съгласно известната статистика на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 г. в селото (Ковачовица) живеят 1400 българи.

В началото на XX век цялото християнско население на селото е под върховенството на Българската екзархия. Според статистиката на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 г. в Kovatchovitsa има 1728 българи екзархисти и 12 цигани. В селото има 1 начално българско училище с 2 учители и 37 ученици.

През 1908–1909 г. селото има 209 български къщи .

През 1923 г. в селото е създадена трудова горска кооперация „Родопи“, която разполага с гатер за обработка на дървен материал.

Тъмната гора край Ковачевица е обявена за резерват. Селото е запазило автентичния си вид от XVIII - XIX век и е обявено за архитектурно-исторически резерват. Къщите са почти изцяло изградени от камък, включително и покривите, като само при най-високите последният етаж е от дърво.

Селото е съвсем малко. Стигнахме от входа до другия му край за минути по главната улица. Доста се посмяхме с колегите на табелата с надпис „Библиотека“, но там дори имаше компютър, освен рафтове с книги. Също снимах и си купих 2 картички по левче. Тръгнахме обратно, защото закъснявахме за обяда, имахме да изминем още 19 км в посока ЮЗ.

Хапнахме заешко от собствения зайчарник на хотела. Моята колежка-съквартирантка си беше заминала още преди обяд, та оставах сама в стаята. Бях намислила да сляза до града, да го разгледам и поканих 2-3 колежки с мен, но те останаха да си почиват.

Извиках си такси и слязох пред общинския музей на гр. Гоце Делчев. Той не се води туристически център, затова си няма картички. Но има печат и марка на БТС. Купих билет и марка, подпечатих си книжката и слязох по стълбите в „Праистория“.

Общинският исторически музей в град Гоце Делчев, България, е открит през 1979 г.

Целта му е да съхранява и да популяризира историческото наследство на града и района.

Музеят разполага с 12 експозиционни зали на 3 етажа, лапидариум и двор с автентична чешма. Има два отдела – Археология и Етнография.

В археологическата експозиция има тракийска колесница, тракийска керамика, нумизматична колекция, произведения на изкуството и архитектурата от римския град Никополис ад Нестум. Музеят организира ежегодишни изложби на археологически находки от тракийската, славянската и българската култура, открити в долината на Места.

В етнографския раздел има 1500 експоната – инструменти и предмети, показващи местните занаяти в края на XVII и началото на XIX век – грънчарство, медникарство, звънчарство.

Музеят е разположен в сграда изградена в 1877 година в стил барок. Сградата има дърворезбованите тавани и врати, изработени от местни майстори резбари, представители на Дебърската резбарска школа.

Разгледах го за 25-30 мин., оплаках се на уредника за липсата на водач в Никополис ад Нестум и излязох в слънчевия ден навън. Обиколих централния площад, снимах двете църкви и паметниците на Г.Делчев, П.Яворов, Х.Ботев и В.Левски.

Хванах такси и се върнах в хотела, за да имам малко време за СПА процедури. Седях по 15 мин. в сауната и в парната баня, и се върнах в стаята, за да се изкъпя и приготвя за винената дегустация от 17:30. Свършихме ок. 19 ч. и се върнах в стаята (203), за да почета до 20 ч., когато бе вечерята. Отново същите „музиканти“ и отново – пълна скука, въпреки обещаната в програмата рок-вечер. Повечето колеги хапнаха и отидоха да гледат Кубрат Пулев. Останахме десетина души в ресторанта. Едва дочакахме да си тръгне музиканта и налазихме DJ-я с музикални желания. Когато ми пусна It’s my life на Bon Jovi, направо избухнах. Коленичих на пода, размятах коса, крещях с цяло гърло. Толкова се изкефих на парчето! Дано само не съм прекалила с ентусиазма и да съм изглеждала глупаво и абсурдно пред колегите. Иначе излагацията би била пълна. Стоях до полунощ, после в стаята си взех душ и си легнах. До към 2:00 не мигнах и ми стана лошо, после спах доста зле и на целия следващ ден бях като пребита. Предполагам, че се дължи на смяната на времето (лятно»зимно), която винаги не ми понася.

Ден 3

Сутринта станах към 8:20 и се приготвих за закуска. Хапнах на маса с 3 колежки. После с ВД излязохме да се разходим из комплекса. Имаше заграждения с животни: лопатари, лебеди, зайци, патици, гъски. Направих още малко снимки и се прибрах в стаята, за да си събера багажа.

В 11:00 тръгнахме обратно към София. Предстояха ни 202 км в посока С. Движехме се добре до Владая, където имаше ремонт на платното и двете посоки на движение бяха в една лента. Страхотно задръстване! После дойде типичният софийски трафик и така стигнахме в изходния пункт – Полиграфия Офис Център, с 40 мин. закъснение. Тук също не мина без кофти изненада – някакъв кретен си беше паркирал колата точно на завоя в локалното на Цариградско шосе и нашият автобус нямаше място да завие. Всички слязохме, взехме си багажа и си тръгнахме по пътя. Аз извиках такси и го поделих с колежката Д. Така завърши първият ми тийм билдинг. Беше прекрасно изживяване и си изкарах добре с колегите от трите фирми, въпреки дребните несгоди. Благодаря ви, колеги! Страхотни бяхте!

Равносметката ми изглежда така:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
26-28.10.2018	31	457+8 пеш	154

Снимките са тук. Желая на всички здраве и ще се чуем отново догодина! Прилагам схема на комплекс Ува Нестум, за любознателните.

ОТНОВО ЗА КРАИЩЕТО

Здравейте, приятели!

Искам да ви разкажа за последното ми пътуване през летен сезон 2018 г. То беше в Деня на Съединението – 6 септември. Маршрутът бе:

София – ждрелото на р. Ерма – скален параклис Св. Петка в Трън – Власинско езеро (Сърбия) – София

От София до гр. Трън разстоянието е 82 км. Веднага се насочихме към първата ни дневна цел.

Ждрелото на р. Ерма е каньоновиден пролом на р. Ерма в Западна България, в най-източната част на планината Руй, в общ. Трън, обл. Перник, на 4 km северно от гр. Трън.

Цялата дължина на ждрелото е около 2,8 km, а надморската му височина е около 650 m. Започва югоизточно от с. Ломница на 677 м н. в. и се насочва на североизток. След около 300 m е най-тясната му част (дължина около 100 м и ширина 5 m), където надморската височина е около 650 м, след което проломът малко се разширява и оградните му склонове стават сравнително наклонени. Завършва югозападно от малкото с. Богойна на 630 м н. в.

Реката се е всякла на около 120 m в горноюрските варовици и оградните склонове са стръмни, на места отвесни.

В геоложко отношение феноменът е изграден от здрави варовици, образувани преди около 200 млн. г. в морски басейн, със сложен и разнообразен строеж. Той е съвсем тесен в основата си и реката образува карстови улеи и малки водопади. До средната си част стените му са отвесни, а широчината им не надвишава 10 – 15 m. Извисяващите се над реката канари се наричат Църквището и Жилав камък. Самото ждрело представлява дълбока над 120 m теснина с дължина 150 м. Образувало се е в продължение на хиляди години ерозионен процес от въздейстието на реката, която малко по малко си е проправяла път през скалата.

Трънското ждрело е свързано с местна легенда за невъзможната любов между двама влюбени – богата девойка и беден младеж. Майчина клетва ги проклела и те се превърнали в две скали от двете страни на река Ерма, така че да са винаги близо един до друг, но никога заедно. Водите на реката били подхранвани от сълзите на двамата разделени.

Разходих се по екопътеката в посока с. Банкя до ВЕЦ-а и се върнах обратно, за да имам време за печат и марка в книжката на БТС. Докато вървях през тунела слушах цвъртенето на прилепи някъде над мен. Ждрелото е уникално красиво образувание, препоръчвам на всеки с интерес към геоложки феномени! Да не забравя да спомена, че ст. Трън е най-студеното място в България – през зимата на 1947 г. в града е измерена най-ниската температура на територията на България: -38,3°C.

Върнах се на паркинга и с автобуса отидохме до скалния параклис в града.

Скалният параклис „Св.Петка“ е християнизирано праисторическо скално-изсечено светилище, действащо като скален параклис. Святото място е разположено над кв. Баринци в гр. Трън. От тавана на пещерата се стича вода, която според народните предания е свещен водоизточник, който е лековит.

Скалната църква е разположена в естествената пещера, намираща се на малко възвишение над извора Ралча. Във вътрешността на пещерата се наблюдава т.нар. „скална пита/питка“ с дупка в средата, където вярващите палят свещи. „Питата“ представлява каменен диск от монолитна скала, украсен със соларни геометрични мотиви, имащи известни аналози с украсата на великденските и гергьовските хлябове, приготвяни от българските християни за двата празника.

На Петковден (храмовият празник на църквата) тук идват болни хора от целия регион.

Според една средновековна легенда в пещерата, където Света Петка се скрила, гонена от неверниците, още се пазят отпечатъци от дланта и от краката ѝ и една вкаменена питка. Светицата, като се скрила в пещерата, запалила огън и замесила и опекла питка, но в това време преследвачите влезли в пещерата. За щастие Света Петка видяла по дима на запаления огън че има и друг изход и избягала. Когато преследвачите посегнали към питката, тя се вкаменила.

Параклисът е възстановен от местни жители със собствени средства в периода 1990 – 1994 г. Изградени са стълби до него, с места за почивка. Възстановена е фасадната стена на параклиса, която е била разрушена. Непосредствено след 9 септември 1944 г. параклисът е осквернен и ограбен, а в годините на комунизма мястото е ползвано като обор за кози. През 2018 г. църквата е обявена за паметник на културата с местно значение.

На върха на скалата, в която е изсечен параклисът, е издигнат метален оброчен кръст. Влязох в параклиса от любопитство, но не ми хареса. За водата казаха, че „излизала“ по Петковден. Вътре помещението е много малко, сумрачно и изпълнено с дима на свещите. Не ме впечатли; нали не съм вярваща! Качих се до кръста, за да направя няколко обзорни снимки. Тръгнахме към Сърбия. Пресякохме границата при ГКПП Стрезимировци, 18 км от Трън. Веднага се насочихме към езерото-язовир, след още 33 км.

Власинското езеро се намира в ЮИ Сърбия, Пчински окръг, община Сурдулица. Понастоящем езерото е популярен туристически обект.

То е изкуствено езеро, създадено въз основа на предишното торфено тресавище Власинско блато чрез изграждане на бент през 1947 г. Залива се през периода 1949 – 1954 г. от водите на близките реки, главно от р. Власина.

В езерото има 2 острова: Дуги Дел (78,4 дка) и Стратория (18,2 дка), покрити с гори. В него се развъждат риби като костур, шаран, пъстърва, кротушка, мряна, амур, каракуда, лин, бабушка.

С правителствено решение от 2006 г. районът на езерото с прилежащи околни територии (включително и на територията на общ. Църна Трава, Ябланишки окръг, северно от езерото) е обявен за природен резерват с обща площ от 12 741 ха. Това е най-високото и най-голямото изкуствено езеро в Сърбия. В него може да се наблюдават редки защитени птици, патици, корморани и др.

Ето и малко цифри за любителите на статистиката:

Дължина                    10,5 км

Ширина                      3,5 км

Макс. дълбочина    34 м

Площ                          16 км²

Воден обем             1,65 км³

Надм. вис.                1211 м

Язовирната стена има измерения:

Дължина –                239 м

Ширина –                  139 м в основата и 5,5 м на върха

Височина –                34 м (от тях 25,7 м са над земята)

Щом слязохме на езерния бряг веднага ни намери приказлив дядо, който на сърбо-български ни покани на разходка с лодка за 5 лв на човек. Изобщо не се двоумихме, ами побързахме да заемем хубави места на возилото. Започнахме с „левия крак“. Моторът не искаше да запали. Местехме се по указания на „капитана“, ту към задната част, ту напред. Вляво-вдясно. Най-сетне запали и тръгнахме. Духаше студен вятър, въпреки че беше слънчево, затова извадих блузата от раницата и я облякох. Стиснах фотоапарата в ръка и загледах наоколо си. На всяка маса имаше карта на езерото с основни географски данни. Например от нея научаваме географските координати на обекта: 42^o44' с.ш. и 22^o21' и.д. Дадени са и стойности от метеостатистиката, като: слънчеви - 65 дни; дъждовни - 96 дни; снеговалеж - 56 дни; 6,5^оС ср.год.темп.; северозападни ветрове, скорост – 3 м/с. Проследих с пръст по картата нашия път от границата до езерото. Тази разходка продължи ок. 40 мин.

После се насочихме към близкия хотел, за да обядваме в ресторанта. Хубавото е, че можахме да платим сметките си в лв. Храната беше вкусна, но обслужването бе доста бавно и имаше някои търкания между нашите туристи и персонала. Но всичко е добре, когато завършва добре. Хапнахме, платихме си и се натоварихме в автобуса. Чакаха ни 29 км до границата и после – 94 км до София.

Като цяло разходката ни този ден бе доста приятна. Ето я характерната ми справка:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
6.9.2018	52	275	60

Снимките са в галерията. До следващия път!

Легенда за Рила и Пирин

Здравейте, приятели!

Днес няма да ви представям пътеписи, нито разкази, повести или стихове. Ще ви разкажа

Легендата за Рила и Пирин

Живели някога, много отдавна, снажен момък и красива девойка. Млади били и влюбени. Той се казвал Пирин, а тя – Рилка. Искали да се оженят и да си създадат семейство, ала родителите на двамата млади били твърдо против любовта им. А те, понеже били горди и свободолюбиви, една нощ избягали заедно. Бягали, колкото ги държели краката, докато най-сетне стигнали „вдън гори Тилилейски“. На едно закътано, самотно, но най-красивото на света място, спрели и решили тук да останат.

Врекли се пред Бога във вечна любов и вярност, построили си дом и заживели като мъж и жена. Минало се време и им се родили момченце и момиченце. Него нарекли Искър, а нея – Места.

Трудно било изхранването на семейството и затова Пирин често отсъствал от къщи с месеци в търсене на препитание. В това време Рилка въртяла домакинството и се грижела за децата. А те растели весели и доста буйни. Често се карали и дори се биели, и съсипвали нервите на майка си. Така минавали годините.

Един ясен, слънчев ден Пирин отново отсъствал от къщи. Рилка перяла чергите в реката, а децата оставила да играят наоколо. Те отново се скарали за нещо и се сбили, а после отишли при майка си, всеки да й се оплаче от другия. Този път горката жена не издържала и тежка майчина клетва изрекла:

-          Като не можете един с друг да живеете, да тръгнете един – на север, друг – на юг, и никога вече да се не видите! Пирине, и ти, проклет да си, дето ме остави сама с тия две деца толкова години вече! На камък да станеш дано! И аз камък да стана, за да не чувствам майчина болка от загубата на децата си!

Изведнъж небето почерняло, бурен вятър се издул и мощен гръм разсякъл тишината. Сбъднала се майчината клетва. Искър се превърнал в могъща река и тръгнал на север, тичал-течал чак до Дунава, на северната граница, като проломил мощната снага на Стара планина по пътя си. Места станала буен поток, който побягнал на юг, към Егея. Пирин, който бил тръгнал да се прибира при семейството си, се вкаменил малко преди да стигне до Рилка. Образувал се страховит, назъбен силует, а над върха му трещяли мълнии. Рилка също се превърнала на камък, но по-заоблен, с по-меки форми и по-нежен изглед. Тя останала, където си била.

                                                                    *                  *                  *

Така, според легендата, се образували най-високите ни планини, Рила и Пирин, както и две от най-големите ни реки: Искър и Места.

Тази легенда често се разказва от водачите на групи в тази част на страната. Прииска ми се да я споделя с вас, защото е толкова красива, толкова пропита от българския народен дух, толкова искрена... и толкова тъжна. Както повечето реални събития от историята ни, тя също няма „happy end”, но затова пък звучи толкова по-истински...

Дано и на вас да е харесала толкова, колкото на мен...

ДОЛИНАТА НА ТРАКИЙСКИТЕ ЦАРЕ И РОЗИТЕ

Привет отново, приятели!

Аз, както знаете, живо се интересувам от историята. Винаги разказвам за големи исторически събития с особен патос. Имах обаче един съществен пропуск. Винаги са ме вълнували траките, изчела съм стотина книги, списания, статии и т.н. за тях, живота и бита им, обичаи, порядки, култура, съкровища и т.н. Но единственият ми „материален“ досег до тях, бяха няколко посещения на тракийски съкровища в наши музеи. А това не ми бе достатъчно. Исках още.

Тази ситуация се промени на 25.08.2018 г., когато направих едно отдавна планирано пътуване. До Долината на тракийските царе, където досегът с тяхната култура е най-пълен. Маршрутът е:

София – Сопот – могила Голяма Косматка – Казанлък – по АМ Тракия - София

Движехме се по Подбалканския път и имахме радостта да пътуваме край стръмните южни склонове на Стара планина. Тези гледки непрестанно ме връщаха седмица назад, до моето изкачване на старопланинския първенец – вр. Ботев (2376 м). В Сопот спряхме за кафе-пауза и тоалетна. Успях да снимам статуята на патриарха на българската литература и фонтаните до него. После продължихме пътя си на изток-североизток, в посока гр. Шипка. Сега лесно се наблюдаваха историческите върхове Шипка (Св. Никола – 1326 м) и Хаджи Димитър (Бузлуджа - 1441 м) с техните мемориали. С наближаване на гр. Шипка се виждаха добре златните кубета на храм-паметника Рождество Христово на зеления фон на планинските склонове. Отклонихме се леко на юг и тя изникна пред погледите ни.

Голяма Косматка е тракийска могила, намираща се на 1 km южно от гр. Шипка, в която на 21 септември 2004 г. д-р Георги Китов открива една от най-величествените и богати тракийски гробници с изцяло запазен гроб на тракийски владетел, погребан със своя кон. Гробното подмогилно съоръжение е едно от най-големите по размер в „Долината на тракийските владетели“ и едно от значимите археологически открития на територията на България – предполагаем последен дом на един от най-могъщите тракийски владетели на одрисите – Севт III.

Градежът на гробницата е датиран от V век пр. Хр. и се състои от 3 камери и коридор с обща дължина 26 м. Първото помещение е правоъгълно и в него е намерен скелет на кон. Второто помещение е с кръгла форма и с куполен покрив висок 450 см. На входа на това помещение се намира мраморна врата с човешки изображения. Третото помещение представлява монолитен гранитен блок – саркофаг с тегло около 60 т. В него с голяма прецизност е издълбано помещение, в което се намира и каменното легло на тракийския владетел, погребан тук.

В саркофага са открити над 20 златни предмета (произведения на тракийското изкуство) с висока художествена стойност – златен венец с дъбови листа и жълъди, киликс и фиала и каничка, златна апликация за конска амуниция с глави на елени, глава на богиня, както и бронзови съдове. Не по-малко ценни са железният меч със златна апликация, шлем, както и други оръжия. Особен интерес представлява бронзовата глава на брадат мъж в естествена големина, с очи от полускъпоценни камъни.

Мащабите на гробницата и огромната стойност на скъпоценните предмети, открити в нея доказват, че тук е погребан голям тракийски владетел. Надписи по предпазното въоръжение показват, че името на владетеля е Севт; предполага се, че става дума за един от най-могъщите одриски династи Севт III, владетелят на Одриското царство с главен център – Севтополис.

На 7 m пред фасадата екипът на Георги Китов открива погребана ритуално бронзова глава от статуя на владетеля, след което и самата алеята е запълнена с камъни и почва.

Главата е едно от най-майсторските произведения на античното изкуство. Тя представя мъж на средна възраст, с грижливо вчесани коси, мустаци и брада, с благородно лице.

Аргументите да се твърди, че става дума именно за тракийският владетел Севт ІІІ, са следните – столицата му Севтополис е само на около 10 km от могилата; гробницата – мавзолей е една от най-представителните в Долината на тракийските владетели, погребението е много пищно и може да принадлежи само на владетел; откритите находки датират от втората половина на ІV в.пр.Хр., а върху една от глинените амфори има печат от самото начало на ІІІ в.пр.Хр. – периодът на смъртта на Севт ІІІ; по два от сребърните съдове и върху челото на шлема са нанесени идентични по начин на изписване надписи с името Севт ІІІ; в коридора са намерени 4 бронзови монети, сечени от същия владетел; сравнението между изображенията на владетеля от монетите и профила на бронзовата глава свидетелства, че те представят едно и също лице.

Разгледахме гробницата. Става бързо, защото е с малки размери, но трябва да се влиза на групички по 2-3 души, иначе няма място за повече. Инвентарът, изложен там, е копие. Оригиналите се пазят в зала „Трезор“ на РИМ „Искра“, а главата се пази в АИМ при БАН (срещу Президентството). Заминахме за Казанлък – 13 км.

Казанлъ̀к е град в централна България, административен център на едноименната община в област Стара Загора. Населението му е 45 367 души, което го поставя на 2-ро място в областта и на 20-то в страната. Казанлък е и вторият по големина необластен град в България, след Асеновград.

Казанлък е разположен в Казанлъшката котловина, която е част от Задбалканските котловини. През Казанлък минава Европейски транспортен коридор № 9. Градът се намира на 194 км източно от София, на 185 км западно от Бургас, на 36 км северозападно от Стара Загора, на 114 км североизточно от Пловдив и на 320 км югозападно от Варна. През Казанлък се пресичат пътищата София-Бургас и Стара Загора – Велико Търново.

Казанлък е важен транспортен, стопански, научен, културен, търговски и здравен център, който оказва влияние не само върху общината, но и върху област Стара Загора и Южен централен район.

Първото селище на територията на днешния град възниква през новокаменната епоха (неолита). През енеолита и бронзовата епоха животът на селището продължава. През V-IV век пр. Хр. тракийският град Севтополис, носещ името на тракийския цар Севт I, става столица на тракийската Одриска държава – една богата цивилизация в долината на древната Тонзос – днешната р. Тунджа. Днес градът се намира под водите на яз. „Копринка“, на 5 км западно от Казанлък. Разкрит е при строителните работи на язовира. Археологическите разкопки са в периода 1948 – 1954 г. и са ръководени от проф. Д. П. Димитров и проф. М. Чичикова. От това време са откритите вече 12 гробници, начело с Казанлъшката, които дават отлична представа за бита на траките. На територията на общината се намират доказателства за походите на Александър и Филип Македонски. За кратко време тук са обитавали и гръцки, келтски и персийски завоеватели.

Артефактите, намерени в Долината на розите, датиращи от римско време, са много. Оттогава за първи път се разбира, че в района се отглеждат рози. В трактата на Плиний Млади се описват над 20 сорта рози. На един от тези сортове той дава названието Тракийска роза. Розата е гравирана на една от тракийските монети. Казанлъшкият край влиза в границите на Първото българско царство през 815 г., след като се сключва 30-годишният договор между хан Омуртаг и Византия.

Днешният Казанлък е възникнал в края на XIV век на левия бряг на Стара река, след като османците унищожават българското селище на десния бряг на реката. До края на XIX век градът е бил известен с производството на розово масло, казанджийски изделия, аби и гайтани. Единствено на територията около Казанлък маслодайната роза, пренесена от Индия през Персия, Сирия и Мала Азия, намира благоприятни условия за развитие – висока влажност, подходяща температура и леки песъчливи канелено-горски почви. В Казанлък се създава първата розотърговска къща (на Дончо Папазов през 1820 г.). Градът става център на розопроизводството в България, а казанлъшкото розово масло добива известност, като печели златни медали на изложенията в Лондон, Филаделфия, Париж, Милано и Антверпен.

След Освобождението на България от турско иго занаятите западат заради загубата на пазарите в огромната Османска империя и започва съвременното развитие на града. По време на Руско-турската Освободителна война Казанлък е център на ожесточени бойни действия. След Освобождението в града се развива много добре текстилната промишленост.

През 2004 г. проф. Георги Китов открива в могилата Голямата Косматка край гр. Шипка златната маска на Терес I и бронзовата глава на Севт III. Това значимо откритие обуславя непрестанния наплив на туристи към общ. Казанлък. Откритията на проф. Г. Китов, Тракийската гробница, древният град Севтополис, както и редица други исторически паметници, правят общината привлекателна дестинация както за българските, така и за чуждестранните посетители.

Предприятието от военно-промишления комплекс в страната „Арсенал“ осигурява работа на значителна част от населението на града и близките селища.

Казанлък е център на розопроизводителен район с вековни традиции при извличането на розово масло и на други етерични масла – мента, лавандула, босилек, невен. Цената на един кг българско розово масло достига до 5000 евро на международните пазари. През 1820 г. Дончо Папазоглу създава първата в България фабрика за розово масло. Добър потенциал имат овощните и фуражните култури. 2004 г. беше една от най-успешните за стопаните и за преработвателите на розов цвят. В Казанлък се намира единственият Музей на маслодайната роза в света.

Запознанството ни с града започна, разбира се, от прочутата Казанлъшка гробница. Тя е негов символ, заедно с розата. Посещава се копието, по-долу ще разберете защо.

Тракийската гробница в Казанлък е зидана кръглокуполна гробница, която е част от голям некропол, разположен в близост до древната столица на Одриското царство Севтополис. Датирана е в края на IV в. пр. Хр. – началото на III в. пр. Хр. и от 1979 г. е в списъка на ЮНЕСКО на Световното културно наследство.

Гробницата е принадлежала на тракийския владетел Ройгос. Открита е случайно на 19 април 1944 г. под могилен насип от войници, които копаели окоп в североизточната част на Казанлък. Могилата имала вид на естествен завършек на природно хълмисто възвишение. Тя била висока 7 m, с диаметър на основата 40 m. Войниците попаднали на иззидана каменна стена. Любопитството ги накарало да я разбият, след което влезли в нисък и тесен коридор, където имало повалена правоъгълна гранитна плоча, а от там в кръгло засводено помещение. Осъзнали, че са открили нещо важно, те извикали археолог и той потвърдил предположенията им. Така бил открит забележителен паметник от ранноеленистическата епоха в България, който сега е сред Стоте национални туристически обекта.

Корпусът се състои от гробна камера с кошеровидно-камбановиден купол и коридор към нея. Гробницата е покрита от каменна риза, от която пред входа на дромоса се отделят два успоредни зида, които оформят правоъгълно преддверие с дължина 2,60 м и ширина 1,84 м. Гробницата е изградена от тухли, които в дромоса имат правоъгълна форма, а в куполното помещение са трапецовидни. Последните са служили за изграждането на помещения с кръгъл план. Тухлите в гробницата са свързани с хоросан, съставен от вар и пясък.

В камерата са открити останки от мъж и жена, в коридора пред камерата с кости на кон. В могилния насип са открити керамични и обредни съдове, както и части от златни украшения. Поради това, че в гробната камера са намерени незначителен брой предмети се смята, че е била ограбена още в древността. Някои предмети (40 златни копченца, 3 глинени розетки) са пример за високо развито ювелирно изкуство у траките през тази епоха. При извършване на проучвания и снемането на могилния насип са открити и две жертвени огнища със следи от жертвоприношение. В насипа е открита и изкусно изработена каничка от тънък сребърен лист. Нейната шийка е украсена с позлатен пояс от фино гравирани лаврови листа.

Световната си известност гробницата дължи на уникалните си стенописи в коридора и куполното помещение — едни от най-добре запазените стенописи на античната живопис от ранноелинистическата епоха. Стените на дромоса и погребалната камера са изпълнени с живописна украса, която заема площ от 40 m². Тя показва отделни моменти от земния, военния и задгробен живот на тракийския вожд, положен в нея.

Художникът Кодзимасис Хрестос, известен в античната история, е работил с 4 основни цвята: черен, червен, жълт и бял. Използвани са две техники: мокро фреско при декоративната и фигуралната живопис и темпера при оцветяването на пода и стените. В украсата е използвана енкаустична техника, при която мазилката добива лъскав, почти огледален блясък.

През 1946 г. гробницата е била вградена в специална защитна постройка, която през 1960 г. е преустроена. През 1961 г. е снабдена с климатична система, която да осигури необходимите условия за съхранение на стенописите. През 1966 г. ЮНЕСКО организира международна комисия с цел извършването на цялостна проверка състоянието на стенописите. През 1979 г. е включена в Списъка на световното наследство на Конвенцията за опазване на световното културно и природно наследство.

С цел съхраняване на стенописите достъпът до оригиналната Казанлъшка гробница е строго ограничен. Достъпна за посещения е изградената в близост гробница-копие. Тя е проект на архитект Младен Панчев. Художниците, пресъздали стенописите, са проф. Любен Прашков, Златка Кожухарова и Слави Войков.

ЮНЕСКО има строги изисквания към тези обекти, като: влажност, температура, антропогенен натиск. Те могат да се изпълнят единствено, ако достъп до обекта практически няма. Само специалисти с подходяща екипировка влизат в нея много рядко. Но, за да стане общодостъпно нейното художествено наследство (и да носи приходи на общината) е изградено копието, отворено за посещения. Вътре дори може да се снима! Направих го, разбира се, но без светкавица. Сложих си печати в книжките, купих и марка, и излязох на лятната жега.

След гробницата имаше свободно време за групата от два часа. Накупих сувенири и слязох в центъра, за да си потърся място за обяд. В едно бистро хапнах „слънчоглед“, полят обилно с наливна бира. След това хапнах сладолед и тръгнах към Розариума, за да разгледам музея, посветен на любимото ми цвете.

Експозицията „Музей на розата“ се намира в новопостроена сграда в парк „Розариум“, в централната част на гр. Казанлък. Главната цел на музея е да запознае хората, които го посещават, с историята на отглеждане на маслодайна роза и розопроизводството по българските земи.

Днес Музеят на розата съхранява над 15 000 експоната, свързани с розобера и розопроизводството от цяла България. Той разполага с богата колекция от предмети, снимки и документи, разкриващи историята на българското производство на маслодайни рози. Експонатите са разположени в две зали. В музея могат да се видят и инструменти за обработка на розови градини, съдове за съхранение и износ на розово масло и розова вода. В Музея на розата са направени възстановки на склад за розово масло и на първата лаборатория за изследване на розовото масло, създадена през 1912 г. от учителя по химия в казанлъшкото училище Христо Яръмов. Забележителен предмет в експозицията на музея е съд за розово масло – конкума, който е бил използван за последен път през 1947 г., но ароматът на рози се носи все още от него. В музея се пазят типични за живеещите в Розовата долина предмети от бита.

Музеят предлага на своите посетители розово масло, различни продукти на маслодайната роза, козметика, розов ликьор, гюлова ракия и сувенири, свързани с бита и културата на розопроизводителите.

Вътре също може да се снима, но с телефон или непрофесионална фототехника. Разгледах, снимах и излязох в парка за още няколко снимки. На път към мястото на среща с автобуса снимах още няколко обекта. А автобусът ни чакаше точно срещу музей „Искра“. Ще го разгледам следващия път, когато идвам към Долината. Качихме се и отпътувахме към София, като този път минахме по магистрала Тракия -230 км.

Равносметката изглежда така:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
25.8.2018	76	445	93

Можете да хвърлите едно око на галерията. До скоро!

Високи, сини планини

Здравейте, приятели! Ето ме отново, с високопланински приключения, от мен за вас J

Част 1

Имах си една мечта, която бавно, но непрестанно зрееше в моята глава. Много исках да изкача вр. Мусала, разбира се. Но все се смятах за недостатъчно „пораснала“, за да меря сили с този връх. Така беше до миналото лято, когато, ако си спомняте, качих Мальовица и Вихрен за период от 2 седмици. Това, че родните планинари ги определят като съответно вторият и първият най-технични, най-сложни, най-трудни за изкачване върхове у нас, а аз ги качих и двата за сравнително кратък период от време, ми даде нужното самочувствие да се пробвам и с Мусала.

Денят е 5 август 2018 г., неделя и времето, обещано от метеоролозите е, че няма да вали. Но вие знаете, че в планината времето е доста динамична величина и се изменя за минути пред смаяния поглед на туриста. Хубавото е, че този път познаха и не ни валя.

Тръгваме от ЦГ София в 7:30, пълен автобус, 43 човека. В 8:40 вече сме на опашката на лифта Ястребец гондола (кабинков) в Боровец. Данни за лифта: дължина на линията - 4827 m; денивелация – 1046 m; капацитет - 1200 д./час; време – 25 min. Настаняваме се по кабинките (по 4 души) и тръгваме нагоре. На горната станция се изчакваме, докато се съберат всички и тръгваме по маркираната пътека към върха.

Вероятно е излишно да споменавам „учебникарски“ подробности за него, но все пак ще го сторя, защото може да се „натъкна“ на читател без опит и познания, за когото това би било ценно инфо.

Връх Мусала е най-високият връх в планината Рила, в България и на целия Балкански полуостров.

Това го знаят всички. Обаче далеч не всички знаят, че със своите 2925 м н.в. той осигурява на Рила почетното 6-то място по височина сред планините в Европа. Изкушавам се да предам тази класация тук, за да си вдигнем леко самочувствието като нация.

Освен 6-то място за Рила, в челната десятка имаме още една планина, което си е повод за гордост отвсякъде!

Да се върнем на нашия маршрут. Това е най-известният маршрут за изкачване на върха – с използване на Ястребец гондола. Горната станция е при вр. Ястребец (2369 м). Върви се в долината на р. Мусаленска Бистрица към х. Мусала и върха. В Мусаленския циркус се намират 7 езера, едно от тях – Леденото, е най-високо разположеното езеро на Балканите (2709 м н.в.).

На север от върха е вдълбан продълговатият Мусаленски циркус със 7-те си езера. Най-красиво е 3-ото: Алековото езеро. Ледникът в Мусаленския циркус се е отдръпнал последен, затова следите от дейността му тук са най-добре запазени. Мусала е разположен в Източния дял на планината и е изграден от палеозойски гранит.

Тръгваме по пътеката за хижа Мусала в 9:30. От двете й страни се простират клекови формации, докъдето поглед стига. Откриват се чудни гледки към долината надолу и към надвисналите върхове в далечината, над нас.

За час стигаме до хижата (2389 м н.в.), разположена на северния бряг на седмото Мусаленско езеро. Всъщност тук има 3 хижи с името „Мусала“. Най-старата е втората по възраст хижа изобщо в България, след х. Скакавица. Построена е през 1924 г. от жители на гр. Самоков като ловна хижа за цар Борис III. Другата е хижата, която в момента се използва и е наричана „старата“. Представлява дървена двуетажна сграда, построена през 1966 г. от БТС. И накрая, до нея се издига новата хижа Мусала. Тя не е отворена за посетители, защото няма издаден Акт 16. Обаче това не пречи заведението към нея с терасата му, да работят и бяха пълни с народ.

Тук правим 15 мин. почивка и хапвам брускети, след което продължаваме като на 100 м от хижата започва същинското изкачване. Следващият етап е до заслон Ледено езеро (2720 м н.в.). Изминахме го за час и ½ без бързане, като направихме и фотопауза при Алековото езеро, в подножието на вр. Алеко (2717 м). Стигнах заслон Ледено езеро в 12:00 и почивам 15 мин., в което време хапвам още малко брускети, пия вода и снимам замайващите околни гледки. Тук сме до самото Ледено езеро – първото и най-дълбоко Мусаленско езеро (16,4 м).

В 12:15 решавам да атакувам върха, за да разполагам с повечко време там. Това е и най-стръмният участък по целия маршрут. Без бързане и като внимавах при разминаването и изпреварването с други планинари, взех този участък за 45 мин. Горе беше вавилонско стълпотворение и навред се чуваше всякаква реч. Направих снимки, хапнах и се разходих наоколо. Не забравих да си сложа и печати в двете книжки на БТС.

Там останах до 13:45, когато заедно с още 3 дами решихме да поемем надолу, за да избегнем голямата блъсканица от масово слизане след 14 ч. За 25 мин. стигнахме заслона и веднага продължихме към хижата. Някъде по пътя, на къс, но доста стръмен участък, фотоапаратът ми се изхлузи от калъфа си и падна с трясък на скалите. Реших, че е свършено с него, но поне щях да си спася снимките на картата-памет. За мой огромен късмет беше леко охлузен само корпусът и фотото си бачкаше ок. Какво облекчение! Продължавам надолу. При хижата почивам 20 мин. и хапвам. Остава последният участък – до горна станция на лифта. Качваме се в кабинка и потегляме надолу в 16:00.

В 16:30 вече бях минала през тоалетната (за пръв път днес след тръгването ми от къщи сутринта) и тръгнах на лов за картички. Оказа се, че в Боровец има картички само с изгледи от Боровец. Разочарована, си купих 2 бр. за колекцията и седнах в заведението, където бяха моите спътнички. Пих една бира и си говорехме за планини, естествено. В 18:10 тръгнахме обратно към София.

Преходът в цифри:

Преход	Разстояние	Денивелация	Продължителност
Ястребец (2369 м) – х. Мусала (2389 м)	3,60 км	+ 20 м	1 ч.
х. Мусала – заслон Ледено езеро (2709 м)	2,40 км	+ 320 м	1 ч. 20 мин.
Леденото езеро – вр. Мусала (2925 м)	0,86 км	+ 216 м	30 мин.
вр. Мусала – Ястребец	6,86 км	минус 556 м	2 ч. 40 мин.
Общо	13,72 км		5 ч. 30 мин.

Денят 5 август 2018 г. в цифри:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
5.8.2018	59	140+14 пеш	66

Моите снимки са тук. Приятно гледане!

Þ        Þ        Þ

Част 2

Ето ме отново. Денят е 18.08.2018 г., събота и аз отново съм с раница на гръб, планинарски обувки на краката, зареден фотоапарат на врата и се возя по линия М1 на метрото към ст. СУ. Питате накъде съм тръгнала този път? Към № 3 в класацията ТОП 4 на най-трудните БГ върхове. Тя изглежда така:

1.       Вихрен, Пирин, 2914 м (качих го юли 2017г.)

2.       Мальовица, Рила, 2729 м (качих го юли 2017г.)

3.       Ботев, Стара планина, 2376 м

4.       Мусала, Рила, 2925 м (качих го август 2018г.)

Някакси е логично да тръгна към единствения връх тук, на който още не съм стъпвала. Време е!

И така, раницата ми тежи към 7-8 кг, защото в нея има багаж за 2 дни, защото за пръв път отивам на планина с преспиване. За пръв път ще спя в хижа, леко ме е шубе. Чувала съм всякакви страхотии: няма ток, няма вода, няма матраци, нито спално бельо; има дървеници. Косата да ти настръхне.

Тръгваме от пл. Св.Ал.Невски в 7:30. Докато се настаняваме в буса (20+1 места) виждам позната. Светлана, която миналото лято под вр. Вихрен ми отърва кожата (историята– тук). Пак предложих да я почерпя, пак ми отказа. Пътувам без придружител и затова седя отдясно на пътеката, единична седалка. Чудесно, казвате вие. Аз допълвам „не чак толкова“, защото точно пред седалката ми е задната гума на буса и пода му е силно издигнат, нямам място за краката си, а трябва да държа и раницата на коленете си, защото вътре ми е всичко ценно: документите, парите, ключовете от квартирата, телефоните, книгата за из път и фотоапарата. Ужасно ми е неудобно, но нямам избор, т.к. бусът е full max.

Пътуваме в посока гр. Априлци и правим кратка почивка в р-т Добревски в с. Български извор, където пия кафе. В центъра на кв. Видима спираме за тоалетна, но тя се оказва селски кенеф, маскиран като химическа тоалетна; не мирише по-добре. След малко продължаваме на юг още 5-6 мин. и спираме пред ВЕЦ Видима, където слагаме раниците на гръб и тръгваме срещу течението на р. Пръскалска по Видимската екопътека. Почти през цялото време се движим сред вековна букова гора, което е страхотно, защото над нея прежуря августовско слънце. Стигаме до наблюдателната точка, от която се открива красива гледка към водопада Видимско пръскало. До тук сме вървели 7 км и 500 м денивелация за 2:30 часа. 80-метровият водопад събира водите на три потока, които извират от вр. Юрушка грамада. Водата се стича в естествен басейн в подножието, а около водопада природата е изваяла множество алпийски скали и поляни.

Тук насядахме кой където свари и извадихме обяда от раниците си. Хапнахме, пийнахме, починахме и тръгнахме обратно. В 16 ч. насядахме/налягахме на една поляна в гората, край реката, за да починем за по-дълго и в 16:30 тръгнахме отново с бодра крачка.

В 17 ч. бяхме при ВЕЦ-а и се натоварихме в буса. По тесния и двупосочен път изминахме 4 км за 15 мин. Ужас! Слязохме от буса на паркинга, натоварихме раниците на гърбовете си и поехме нагоре из гората като трябваше да пресечем р. Лява Видима в брод, но бе прекалено тясно и хлъзгаво, така че левият ми крак цопна в реката и обувката ми се напълни с вода. Гадост! Нагоре беше ужасно! Много стръмно, уж има парапети, но повечето са изгнили, счупени или паднали. На всичкото отгоре тясната пътека е и двупосочна. Едва пълзим нагоре с изплезени езици, а и трябва да правим път на слизащи от хижата. Този преход е с параметри: 2 км, денивелация 400 м, изминати за час и нещо.

Най-сетне виждаме хижа Плевен. Намира се в местността Бъзов дял над кв. Видима, на 1363 м н.в. Хижата е строена през 1967–1971 г. Има две масивни тела — едното ниско, на 3 етажа, а другото високо — на 5 етажа, отделно една масивна сграда и дървени постройки. Има 180 места за спане, разположени в стаи с по 3, 5 и 7 легла. Има обширна столова със 160 места, туристическа кухня, телевизор, волейболно игрище, централно парно отопление, етажни санитарни възли с баня.

Настаняват ни криво-ляво и всички хукват към столовата, за да си поръчат вечеря. Аз обаче подхождам стратегически. Не че не съм гладна. Но се възползвам от глада на другите, за да си взема душ. Цялата съм вир-вода. Не мога така да вечерям, да не говорим пък за лягане. А конкуренцията си я бива! На етаж има по един дамски и мъжки санитарен възел. Вътре с по 2 тоалетни и един душ. Добре, че дамската беше свободна (всички вечеряха) и аз се намърдах под струята. Истинско блаженство! Изкъпах се бързо, избърсах се и се преоблякох, тогава слязох да вечерям. Пак късмет – столовата вече бе полупразна. Поръчах си боб с манатарки, кебапче, хляб и бира, и седнах на дългата маса, заета от групата още с идването ни. Хапнах, пийнах и поради липса на занимания, а и защото трябваше хубаво да си почина преди върха, се прибрах в стаята и си легнах още в 21:10. Леглото беше чистичко и удобно. Не мигнах обаче до 1:30. После съм заспала и се будех всеки час.

Станах в 6 ч. и през прозореца видях изгрева над Стара планина. Вълшебно! Облякох се, отидох до тоалетната, за да си измия и обратно в стаята, за да си разпределя багажа. Щях да оставя в хижата една найлонова чанта с мокрите ми дрехи от предния ден, за да не ми тежат по пътя до върха. Останалия багаж събрах и наредих в раницата, после седнах да закуся. Тръгването бе определено за 7:10 зад хижата, затова минах през тоалетната, оставих излишния багаж „на гардероб“ и излязох с раница на гръб. Спуснахме се по пътеката от хижата до края на ски пистата.

От тук започна нашето изкачване. Трябваше да се изкатерим по ски пистата до гората над нея. Сигурно ще кажете, че не е кой знае какво, но не е точно така. Наклонът е сериозен, а тревата понякога се хлъзга. Криво-ляво взехме го и влязохме в буковата гора. Тук наклонът не намаля особено, но тревата се смени с пълзящи наоколо коренища, които ни спъваха доста. Излизайки от горския пояс, попаднахме на голи и излъскани скали, по които се вървеше трудно, а и слънцето вече ни печеше яко. Отминавайки този скален участък, стигнахме почти равна пътека, която се провираше между боровинкови и хвойнови храсталаци. Те малко затрудняваха движението ни, но нищо не бе в състояние да ни отклони от заветната ни цел, която се виждаше вече в далечината пред и над нас. На една поляна с гледка към красив и сравнително висок, но безименен водопад, седнахме да починем.

Продължихме пътя си край изумително красиви скални образувания, част от резерват Северен Джендем, в границите на НП Централен Балкан. Стигнахме до малко водопадче, което решихме, че е свързано с по-ниско разположения висок водопад, споменат по-горе. Тук попълнихме запасите си от бистра студена изворна вода и продължихме по редица сипеи. На едно място хубавата ни равна пътека свърши. Започна катерене към билото, с гледки към маршрута Ком-Емине, с бяло-червена маркировка. Ние следвахме бяло-зелената до края на тази пътека. После до билото и по него - до върха, следвахме зимната, колова маркировка. Качването до билото си беше изпитание, поне за мен. Оплезих език, буквално. Спирах на всеки 3 крачки за по 4-5 сек. На едно място спряхме, за да може групата да се събере, и извадих от раницата си сурови ядки кашу, за да се подкрепя. Освен това бях гладна вече, а казаха, че обяда ще бъде на заслона на връщане. Оставаха още 300 м денивелация до заветния връх.

Неохотно станах и бавно тръгнах нагоре. С всяка крачка вятърът се усилваше. Все пак вр. Ботев е едно от най-ветровитите места в България, и има защо. Поглеждах и към небето, но нямаше признаци за разваляне на времето. Слава Богу!

По някое време стигнах платото на върха. Какъв ти връх? Тук е цяло село. Има метеостанция, радиотелевизионна станция, туристическа спалня, електросъоръжения и някакъв странен купол с неясно предназначение. Имаше и някогашни военни помещения и 2 гранитни паметника, и още нещо се строеше: имаше строителна техника. Направихме по няколко снимки и отидохме в тур.спалня за печати. Естествено, и тук, както и на Мусала, не продават картички и марки за книжките на БТС, но магнити има. Взех едно. Сетих се, че не съм пила кафе днес и си поръчах капучино. Дадоха ми дълго черно кафе и кутия с мляко, за да се обслужа. Налях малко и седнах на пейка отвън. Обадих се на леля ми в Троян, за да й се похваля. Понеже един чичка зае единствената тоалетна и преседя в нея над 10 мин., не можах да п***ам и пак трябваше да стискам до следващото спиране. Метнахме раниците и тръгнахме към пирамидата на върха за обща снимка. После започна спускане.

След 25-30 мин. стигнахме заслон Ботев. Тук почивахме 50 мин. Обядвах сандвич от раницата си, довърших ядките от по-рано и няколко бисквити за десерт. Пих обилно планинска вода. Минах през тоалетната. В 14 ч. тръгнахме надолу. Спирка при малкия водопад за попълване на водните запаси и по-голяма почивка на поляната срещу големия водопад. Вървяхме с бързо темпо и в 16:30 вече бяхме в столовата на хижата.

Понеже ми е казано, че мускулна треска се бори с бира, веднага си взех Хайнекен от бара. Краката ми трепереха от напрежението тези два дни, а още предстоеше слизането от хижата. Любимата ми пътека. Не успях да изпия цялата бира и върнах бутилката. Последно минаване през тоалетната, попълване бутилките с вода за връщането, прибиране на оставения сутринта багаж в раницата и в 17:10 тръгваме надолу. Слизаме по гадната, стръмна, хлъзгава пътека за ок. 40 мин. Минаваме реката по мост и сме на паркинга; бусът вече ни чака. Товарим се и тръгваме към София. По-малко сме с двама души, защото едно момче първия ден се контузи и остана с майка си да спи в Априлци. Сега седнах на неговото място, за да мога да си опъна краката. До мен седна единият ни водач. Говорихме през целия път за география, астрономия, планини, пътеки и т.н. Спряхме за кратко в р-т Добревски, където пих чай, ползвах тоалетна и продължихме. Стигнахме в София след 21:30, защото имаше огромна тапа по АМ Хемус, заради затворен за ремонт мост. На пл. Св.Ал.Невски се сбогувахме с водачите и помежду си, и си тръгнах към Дружба с метрото.

Параметрите на прехода:

Преход – Ден 2	Разстояние	Денивелация	Продължителност
х. Плевен - вр. Купата	2,5 км	+ 300 м	1 ч. 15 мин.
вр. Купата - з. Ботев	3 км	+ 380 м	1 ч. 30 мин.
з. Ботев - вр. Ботев	1,2 км	+ 325 м	45 мин.
вр. Ботев - з. Ботев	1,2 км	минус 325 м	30 мин.
з. Ботев - Пещта	4 км	минус 300 м	2 ч.
Пещта - х. Плевен	2,2 км	минус 380 м	1 ч.
ОБЩО:	14,1 км		7 часа

Общо за двата дни статистиката на пътуването изглежда така:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
18-19.08.2018	108	400+32 пеш	92

Моите снимки са в галерията. Приятно гледане!