ДОЛИНАТА НА ТРАКИЙСКИТЕ ЦАРЕ И РОЗИТЕ

Привет отново, приятели!

Аз, както знаете, живо се интересувам от историята. Винаги разказвам за големи исторически събития с особен патос. Имах обаче един съществен пропуск. Винаги са ме вълнували траките, изчела съм стотина книги, списания, статии и т.н. за тях, живота и бита им, обичаи, порядки, култура, съкровища и т.н. Но единственият ми „материален“ досег до тях, бяха няколко посещения на тракийски съкровища в наши музеи. А това не ми бе достатъчно. Исках още.

Тази ситуация се промени на 25.08.2018 г., когато направих едно отдавна планирано пътуване. До Долината на тракийските царе, където досегът с тяхната култура е най-пълен. Маршрутът е:

София – Сопот – могила Голяма Косматка – Казанлък – по АМ Тракия - София

Движехме се по Подбалканския път и имахме радостта да пътуваме край стръмните южни склонове на Стара планина. Тези гледки непрестанно ме връщаха седмица назад, до моето изкачване на старопланинския първенец – вр. Ботев (2376 м). В Сопот спряхме за кафе-пауза и тоалетна. Успях да снимам статуята на патриарха на българската литература и фонтаните до него. После продължихме пътя си на изток-североизток, в посока гр. Шипка. Сега лесно се наблюдаваха историческите върхове Шипка (Св. Никола – 1326 м) и Хаджи Димитър (Бузлуджа - 1441 м) с техните мемориали. С наближаване на гр. Шипка се виждаха добре златните кубета на храм-паметника Рождество Христово на зеления фон на планинските склонове. Отклонихме се леко на юг и тя изникна пред погледите ни.

Голяма Косматка е тракийска могила, намираща се на 1 km южно от гр. Шипка, в която на 21 септември 2004 г. д-р Георги Китов открива една от най-величествените и богати тракийски гробници с изцяло запазен гроб на тракийски владетел, погребан със своя кон. Гробното подмогилно съоръжение е едно от най-големите по размер в „Долината на тракийските владетели“ и едно от значимите археологически открития на територията на България – предполагаем последен дом на един от най-могъщите тракийски владетели на одрисите – Севт III.

Градежът на гробницата е датиран от V век пр. Хр. и се състои от 3 камери и коридор с обща дължина 26 м. Първото помещение е правоъгълно и в него е намерен скелет на кон. Второто помещение е с кръгла форма и с куполен покрив висок 450 см. На входа на това помещение се намира мраморна врата с човешки изображения. Третото помещение представлява монолитен гранитен блок – саркофаг с тегло около 60 т. В него с голяма прецизност е издълбано помещение, в което се намира и каменното легло на тракийския владетел, погребан тук.

В саркофага са открити над 20 златни предмета (произведения на тракийското изкуство) с висока художествена стойност – златен венец с дъбови листа и жълъди, киликс и фиала и каничка, златна апликация за конска амуниция с глави на елени, глава на богиня, както и бронзови съдове. Не по-малко ценни са железният меч със златна апликация, шлем, както и други оръжия. Особен интерес представлява бронзовата глава на брадат мъж в естествена големина, с очи от полускъпоценни камъни.

Мащабите на гробницата и огромната стойност на скъпоценните предмети, открити в нея доказват, че тук е погребан голям тракийски владетел. Надписи по предпазното въоръжение показват, че името на владетеля е Севт; предполага се, че става дума за един от най-могъщите одриски династи Севт III, владетелят на Одриското царство с главен център – Севтополис.

На 7 m пред фасадата екипът на Георги Китов открива погребана ритуално бронзова глава от статуя на владетеля, след което и самата алеята е запълнена с камъни и почва.

Главата е едно от най-майсторските произведения на античното изкуство. Тя представя мъж на средна възраст, с грижливо вчесани коси, мустаци и брада, с благородно лице.

Аргументите да се твърди, че става дума именно за тракийският владетел Севт ІІІ, са следните – столицата му Севтополис е само на около 10 km от могилата; гробницата – мавзолей е една от най-представителните в Долината на тракийските владетели, погребението е много пищно и може да принадлежи само на владетел; откритите находки датират от втората половина на ІV в.пр.Хр., а върху една от глинените амфори има печат от самото начало на ІІІ в.пр.Хр. – периодът на смъртта на Севт ІІІ; по два от сребърните съдове и върху челото на шлема са нанесени идентични по начин на изписване надписи с името Севт ІІІ; в коридора са намерени 4 бронзови монети, сечени от същия владетел; сравнението между изображенията на владетеля от монетите и профила на бронзовата глава свидетелства, че те представят едно и също лице.

Разгледахме гробницата. Става бързо, защото е с малки размери, но трябва да се влиза на групички по 2-3 души, иначе няма място за повече. Инвентарът, изложен там, е копие. Оригиналите се пазят в зала „Трезор“ на РИМ „Искра“, а главата се пази в АИМ при БАН (срещу Президентството). Заминахме за Казанлък – 13 км.

Казанлъ̀к е град в централна България, административен център на едноименната община в област Стара Загора. Населението му е 45 367 души, което го поставя на 2-ро място в областта и на 20-то в страната. Казанлък е и вторият по големина необластен град в България, след Асеновград.

Казанлък е разположен в Казанлъшката котловина, която е част от Задбалканските котловини. През Казанлък минава Европейски транспортен коридор № 9. Градът се намира на 194 км източно от София, на 185 км западно от Бургас, на 36 км северозападно от Стара Загора, на 114 км североизточно от Пловдив и на 320 км югозападно от Варна. През Казанлък се пресичат пътищата София-Бургас и Стара Загора – Велико Търново.

Казанлък е важен транспортен, стопански, научен, културен, търговски и здравен център, който оказва влияние не само върху общината, но и върху област Стара Загора и Южен централен район.

Първото селище на територията на днешния град възниква през новокаменната епоха (неолита). През енеолита и бронзовата епоха животът на селището продължава. През V-IV век пр. Хр. тракийският град Севтополис, носещ името на тракийския цар Севт I, става столица на тракийската Одриска държава – една богата цивилизация в долината на древната Тонзос – днешната р. Тунджа. Днес градът се намира под водите на яз. „Копринка“, на 5 км западно от Казанлък. Разкрит е при строителните работи на язовира. Археологическите разкопки са в периода 1948 – 1954 г. и са ръководени от проф. Д. П. Димитров и проф. М. Чичикова. От това време са откритите вече 12 гробници, начело с Казанлъшката, които дават отлична представа за бита на траките. На територията на общината се намират доказателства за походите на Александър и Филип Македонски. За кратко време тук са обитавали и гръцки, келтски и персийски завоеватели.

Артефактите, намерени в Долината на розите, датиращи от римско време, са много. Оттогава за първи път се разбира, че в района се отглеждат рози. В трактата на Плиний Млади се описват над 20 сорта рози. На един от тези сортове той дава названието Тракийска роза. Розата е гравирана на една от тракийските монети. Казанлъшкият край влиза в границите на Първото българско царство през 815 г., след като се сключва 30-годишният договор между хан Омуртаг и Византия.

Днешният Казанлък е възникнал в края на XIV век на левия бряг на Стара река, след като османците унищожават българското селище на десния бряг на реката. До края на XIX век градът е бил известен с производството на розово масло, казанджийски изделия, аби и гайтани. Единствено на територията около Казанлък маслодайната роза, пренесена от Индия през Персия, Сирия и Мала Азия, намира благоприятни условия за развитие – висока влажност, подходяща температура и леки песъчливи канелено-горски почви. В Казанлък се създава първата розотърговска къща (на Дончо Папазов през 1820 г.). Градът става център на розопроизводството в България, а казанлъшкото розово масло добива известност, като печели златни медали на изложенията в Лондон, Филаделфия, Париж, Милано и Антверпен.

След Освобождението на България от турско иго занаятите западат заради загубата на пазарите в огромната Османска империя и започва съвременното развитие на града. По време на Руско-турската Освободителна война Казанлък е център на ожесточени бойни действия. След Освобождението в града се развива много добре текстилната промишленост.

През 2004 г. проф. Георги Китов открива в могилата Голямата Косматка край гр. Шипка златната маска на Терес I и бронзовата глава на Севт III. Това значимо откритие обуславя непрестанния наплив на туристи към общ. Казанлък. Откритията на проф. Г. Китов, Тракийската гробница, древният град Севтополис, както и редица други исторически паметници, правят общината привлекателна дестинация както за българските, така и за чуждестранните посетители.

Предприятието от военно-промишления комплекс в страната „Арсенал“ осигурява работа на значителна част от населението на града и близките селища.

Казанлък е център на розопроизводителен район с вековни традиции при извличането на розово масло и на други етерични масла – мента, лавандула, босилек, невен. Цената на един кг българско розово масло достига до 5000 евро на международните пазари. През 1820 г. Дончо Папазоглу създава първата в България фабрика за розово масло. Добър потенциал имат овощните и фуражните култури. 2004 г. беше една от най-успешните за стопаните и за преработвателите на розов цвят. В Казанлък се намира единственият Музей на маслодайната роза в света.

Запознанството ни с града започна, разбира се, от прочутата Казанлъшка гробница. Тя е негов символ, заедно с розата. Посещава се копието, по-долу ще разберете защо.

Тракийската гробница в Казанлък е зидана кръглокуполна гробница, която е част от голям некропол, разположен в близост до древната столица на Одриското царство Севтополис. Датирана е в края на IV в. пр. Хр. – началото на III в. пр. Хр. и от 1979 г. е в списъка на ЮНЕСКО на Световното културно наследство.

Гробницата е принадлежала на тракийския владетел Ройгос. Открита е случайно на 19 април 1944 г. под могилен насип от войници, които копаели окоп в североизточната част на Казанлък. Могилата имала вид на естествен завършек на природно хълмисто възвишение. Тя била висока 7 m, с диаметър на основата 40 m. Войниците попаднали на иззидана каменна стена. Любопитството ги накарало да я разбият, след което влезли в нисък и тесен коридор, където имало повалена правоъгълна гранитна плоча, а от там в кръгло засводено помещение. Осъзнали, че са открили нещо важно, те извикали археолог и той потвърдил предположенията им. Така бил открит забележителен паметник от ранноеленистическата епоха в България, който сега е сред Стоте национални туристически обекта.

Корпусът се състои от гробна камера с кошеровидно-камбановиден купол и коридор към нея. Гробницата е покрита от каменна риза, от която пред входа на дромоса се отделят два успоредни зида, които оформят правоъгълно преддверие с дължина 2,60 м и ширина 1,84 м. Гробницата е изградена от тухли, които в дромоса имат правоъгълна форма, а в куполното помещение са трапецовидни. Последните са служили за изграждането на помещения с кръгъл план. Тухлите в гробницата са свързани с хоросан, съставен от вар и пясък.

В камерата са открити останки от мъж и жена, в коридора пред камерата с кости на кон. В могилния насип са открити керамични и обредни съдове, както и части от златни украшения. Поради това, че в гробната камера са намерени незначителен брой предмети се смята, че е била ограбена още в древността. Някои предмети (40 златни копченца, 3 глинени розетки) са пример за високо развито ювелирно изкуство у траките през тази епоха. При извършване на проучвания и снемането на могилния насип са открити и две жертвени огнища със следи от жертвоприношение. В насипа е открита и изкусно изработена каничка от тънък сребърен лист. Нейната шийка е украсена с позлатен пояс от фино гравирани лаврови листа.

Световната си известност гробницата дължи на уникалните си стенописи в коридора и куполното помещение — едни от най-добре запазените стенописи на античната живопис от ранноелинистическата епоха. Стените на дромоса и погребалната камера са изпълнени с живописна украса, която заема площ от 40 m². Тя показва отделни моменти от земния, военния и задгробен живот на тракийския вожд, положен в нея.

Художникът Кодзимасис Хрестос, известен в античната история, е работил с 4 основни цвята: черен, червен, жълт и бял. Използвани са две техники: мокро фреско при декоративната и фигуралната живопис и темпера при оцветяването на пода и стените. В украсата е използвана енкаустична техника, при която мазилката добива лъскав, почти огледален блясък.

През 1946 г. гробницата е била вградена в специална защитна постройка, която през 1960 г. е преустроена. През 1961 г. е снабдена с климатична система, която да осигури необходимите условия за съхранение на стенописите. През 1966 г. ЮНЕСКО организира международна комисия с цел извършването на цялостна проверка състоянието на стенописите. През 1979 г. е включена в Списъка на световното наследство на Конвенцията за опазване на световното културно и природно наследство.

С цел съхраняване на стенописите достъпът до оригиналната Казанлъшка гробница е строго ограничен. Достъпна за посещения е изградената в близост гробница-копие. Тя е проект на архитект Младен Панчев. Художниците, пресъздали стенописите, са проф. Любен Прашков, Златка Кожухарова и Слави Войков.

ЮНЕСКО има строги изисквания към тези обекти, като: влажност, температура, антропогенен натиск. Те могат да се изпълнят единствено, ако достъп до обекта практически няма. Само специалисти с подходяща екипировка влизат в нея много рядко. Но, за да стане общодостъпно нейното художествено наследство (и да носи приходи на общината) е изградено копието, отворено за посещения. Вътре дори може да се снима! Направих го, разбира се, но без светкавица. Сложих си печати в книжките, купих и марка, и излязох на лятната жега.

След гробницата имаше свободно време за групата от два часа. Накупих сувенири и слязох в центъра, за да си потърся място за обяд. В едно бистро хапнах „слънчоглед“, полят обилно с наливна бира. След това хапнах сладолед и тръгнах към Розариума, за да разгледам музея, посветен на любимото ми цвете.

Експозицията „Музей на розата“ се намира в новопостроена сграда в парк „Розариум“, в централната част на гр. Казанлък. Главната цел на музея е да запознае хората, които го посещават, с историята на отглеждане на маслодайна роза и розопроизводството по българските земи.

Днес Музеят на розата съхранява над 15 000 експоната, свързани с розобера и розопроизводството от цяла България. Той разполага с богата колекция от предмети, снимки и документи, разкриващи историята на българското производство на маслодайни рози. Експонатите са разположени в две зали. В музея могат да се видят и инструменти за обработка на розови градини, съдове за съхранение и износ на розово масло и розова вода. В Музея на розата са направени възстановки на склад за розово масло и на първата лаборатория за изследване на розовото масло, създадена през 1912 г. от учителя по химия в казанлъшкото училище Христо Яръмов. Забележителен предмет в експозицията на музея е съд за розово масло – конкума, който е бил използван за последен път през 1947 г., но ароматът на рози се носи все още от него. В музея се пазят типични за живеещите в Розовата долина предмети от бита.

Музеят предлага на своите посетители розово масло, различни продукти на маслодайната роза, козметика, розов ликьор, гюлова ракия и сувенири, свързани с бита и културата на розопроизводителите.

Вътре също може да се снима, но с телефон или непрофесионална фототехника. Разгледах, снимах и излязох в парка за още няколко снимки. На път към мястото на среща с автобуса снимах още няколко обекта. А автобусът ни чакаше точно срещу музей „Искра“. Ще го разгледам следващия път, когато идвам към Долината. Качихме се и отпътувахме към София, като този път минахме по магистрала Тракия -230 км.

Равносметката изглежда така:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
25.8.2018	76	445	93

Можете да хвърлите едно око на галерията. До скоро!

Високи, сини планини

Здравейте, приятели! Ето ме отново, с високопланински приключения, от мен за вас J

Част 1

Имах си една мечта, която бавно, но непрестанно зрееше в моята глава. Много исках да изкача вр. Мусала, разбира се. Но все се смятах за недостатъчно „пораснала“, за да меря сили с този връх. Така беше до миналото лято, когато, ако си спомняте, качих Мальовица и Вихрен за период от 2 седмици. Това, че родните планинари ги определят като съответно вторият и първият най-технични, най-сложни, най-трудни за изкачване върхове у нас, а аз ги качих и двата за сравнително кратък период от време, ми даде нужното самочувствие да се пробвам и с Мусала.

Денят е 5 август 2018 г., неделя и времето, обещано от метеоролозите е, че няма да вали. Но вие знаете, че в планината времето е доста динамична величина и се изменя за минути пред смаяния поглед на туриста. Хубавото е, че този път познаха и не ни валя.

Тръгваме от ЦГ София в 7:30, пълен автобус, 43 човека. В 8:40 вече сме на опашката на лифта Ястребец гондола (кабинков) в Боровец. Данни за лифта: дължина на линията - 4827 m; денивелация – 1046 m; капацитет - 1200 д./час; време – 25 min. Настаняваме се по кабинките (по 4 души) и тръгваме нагоре. На горната станция се изчакваме, докато се съберат всички и тръгваме по маркираната пътека към върха.

Вероятно е излишно да споменавам „учебникарски“ подробности за него, но все пак ще го сторя, защото може да се „натъкна“ на читател без опит и познания, за когото това би било ценно инфо.

Връх Мусала е най-високият връх в планината Рила, в България и на целия Балкански полуостров.

Това го знаят всички. Обаче далеч не всички знаят, че със своите 2925 м н.в. той осигурява на Рила почетното 6-то място по височина сред планините в Европа. Изкушавам се да предам тази класация тук, за да си вдигнем леко самочувствието като нация.

Освен 6-то място за Рила, в челната десятка имаме още една планина, което си е повод за гордост отвсякъде!

Да се върнем на нашия маршрут. Това е най-известният маршрут за изкачване на върха – с използване на Ястребец гондола. Горната станция е при вр. Ястребец (2369 м). Върви се в долината на р. Мусаленска Бистрица към х. Мусала и върха. В Мусаленския циркус се намират 7 езера, едно от тях – Леденото, е най-високо разположеното езеро на Балканите (2709 м н.в.).

На север от върха е вдълбан продълговатият Мусаленски циркус със 7-те си езера. Най-красиво е 3-ото: Алековото езеро. Ледникът в Мусаленския циркус се е отдръпнал последен, затова следите от дейността му тук са най-добре запазени. Мусала е разположен в Източния дял на планината и е изграден от палеозойски гранит.

Тръгваме по пътеката за хижа Мусала в 9:30. От двете й страни се простират клекови формации, докъдето поглед стига. Откриват се чудни гледки към долината надолу и към надвисналите върхове в далечината, над нас.

За час стигаме до хижата (2389 м н.в.), разположена на северния бряг на седмото Мусаленско езеро. Всъщност тук има 3 хижи с името „Мусала“. Най-старата е втората по възраст хижа изобщо в България, след х. Скакавица. Построена е през 1924 г. от жители на гр. Самоков като ловна хижа за цар Борис III. Другата е хижата, която в момента се използва и е наричана „старата“. Представлява дървена двуетажна сграда, построена през 1966 г. от БТС. И накрая, до нея се издига новата хижа Мусала. Тя не е отворена за посетители, защото няма издаден Акт 16. Обаче това не пречи заведението към нея с терасата му, да работят и бяха пълни с народ.

Тук правим 15 мин. почивка и хапвам брускети, след което продължаваме като на 100 м от хижата започва същинското изкачване. Следващият етап е до заслон Ледено езеро (2720 м н.в.). Изминахме го за час и ½ без бързане, като направихме и фотопауза при Алековото езеро, в подножието на вр. Алеко (2717 м). Стигнах заслон Ледено езеро в 12:00 и почивам 15 мин., в което време хапвам още малко брускети, пия вода и снимам замайващите околни гледки. Тук сме до самото Ледено езеро – първото и най-дълбоко Мусаленско езеро (16,4 м).

В 12:15 решавам да атакувам върха, за да разполагам с повечко време там. Това е и най-стръмният участък по целия маршрут. Без бързане и като внимавах при разминаването и изпреварването с други планинари, взех този участък за 45 мин. Горе беше вавилонско стълпотворение и навред се чуваше всякаква реч. Направих снимки, хапнах и се разходих наоколо. Не забравих да си сложа и печати в двете книжки на БТС.

Там останах до 13:45, когато заедно с още 3 дами решихме да поемем надолу, за да избегнем голямата блъсканица от масово слизане след 14 ч. За 25 мин. стигнахме заслона и веднага продължихме към хижата. Някъде по пътя, на къс, но доста стръмен участък, фотоапаратът ми се изхлузи от калъфа си и падна с трясък на скалите. Реших, че е свършено с него, но поне щях да си спася снимките на картата-памет. За мой огромен късмет беше леко охлузен само корпусът и фотото си бачкаше ок. Какво облекчение! Продължавам надолу. При хижата почивам 20 мин. и хапвам. Остава последният участък – до горна станция на лифта. Качваме се в кабинка и потегляме надолу в 16:00.

В 16:30 вече бях минала през тоалетната (за пръв път днес след тръгването ми от къщи сутринта) и тръгнах на лов за картички. Оказа се, че в Боровец има картички само с изгледи от Боровец. Разочарована, си купих 2 бр. за колекцията и седнах в заведението, където бяха моите спътнички. Пих една бира и си говорехме за планини, естествено. В 18:10 тръгнахме обратно към София.

Преходът в цифри:

Преход	Разстояние	Денивелация	Продължителност
Ястребец (2369 м) – х. Мусала (2389 м)	3,60 км	+ 20 м	1 ч.
х. Мусала – заслон Ледено езеро (2709 м)	2,40 км	+ 320 м	1 ч. 20 мин.
Леденото езеро – вр. Мусала (2925 м)	0,86 км	+ 216 м	30 мин.
вр. Мусала – Ястребец	6,86 км	минус 556 м	2 ч. 40 мин.
Общо	13,72 км		5 ч. 30 мин.

Денят 5 август 2018 г. в цифри:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
5.8.2018	59	140+14 пеш	66

Моите снимки са тук. Приятно гледане!

Þ        Þ        Þ

Част 2

Ето ме отново. Денят е 18.08.2018 г., събота и аз отново съм с раница на гръб, планинарски обувки на краката, зареден фотоапарат на врата и се возя по линия М1 на метрото към ст. СУ. Питате накъде съм тръгнала този път? Към № 3 в класацията ТОП 4 на най-трудните БГ върхове. Тя изглежда така:

1.       Вихрен, Пирин, 2914 м (качих го юли 2017г.)

2.       Мальовица, Рила, 2729 м (качих го юли 2017г.)

3.       Ботев, Стара планина, 2376 м

4.       Мусала, Рила, 2925 м (качих го август 2018г.)

Някакси е логично да тръгна към единствения връх тук, на който още не съм стъпвала. Време е!

И така, раницата ми тежи към 7-8 кг, защото в нея има багаж за 2 дни, защото за пръв път отивам на планина с преспиване. За пръв път ще спя в хижа, леко ме е шубе. Чувала съм всякакви страхотии: няма ток, няма вода, няма матраци, нито спално бельо; има дървеници. Косата да ти настръхне.

Тръгваме от пл. Св.Ал.Невски в 7:30. Докато се настаняваме в буса (20+1 места) виждам позната. Светлана, която миналото лято под вр. Вихрен ми отърва кожата (историята– тук). Пак предложих да я почерпя, пак ми отказа. Пътувам без придружител и затова седя отдясно на пътеката, единична седалка. Чудесно, казвате вие. Аз допълвам „не чак толкова“, защото точно пред седалката ми е задната гума на буса и пода му е силно издигнат, нямам място за краката си, а трябва да държа и раницата на коленете си, защото вътре ми е всичко ценно: документите, парите, ключовете от квартирата, телефоните, книгата за из път и фотоапарата. Ужасно ми е неудобно, но нямам избор, т.к. бусът е full max.

Пътуваме в посока гр. Априлци и правим кратка почивка в р-т Добревски в с. Български извор, където пия кафе. В центъра на кв. Видима спираме за тоалетна, но тя се оказва селски кенеф, маскиран като химическа тоалетна; не мирише по-добре. След малко продължаваме на юг още 5-6 мин. и спираме пред ВЕЦ Видима, където слагаме раниците на гръб и тръгваме срещу течението на р. Пръскалска по Видимската екопътека. Почти през цялото време се движим сред вековна букова гора, което е страхотно, защото над нея прежуря августовско слънце. Стигаме до наблюдателната точка, от която се открива красива гледка към водопада Видимско пръскало. До тук сме вървели 7 км и 500 м денивелация за 2:30 часа. 80-метровият водопад събира водите на три потока, които извират от вр. Юрушка грамада. Водата се стича в естествен басейн в подножието, а около водопада природата е изваяла множество алпийски скали и поляни.

Тук насядахме кой където свари и извадихме обяда от раниците си. Хапнахме, пийнахме, починахме и тръгнахме обратно. В 16 ч. насядахме/налягахме на една поляна в гората, край реката, за да починем за по-дълго и в 16:30 тръгнахме отново с бодра крачка.

В 17 ч. бяхме при ВЕЦ-а и се натоварихме в буса. По тесния и двупосочен път изминахме 4 км за 15 мин. Ужас! Слязохме от буса на паркинга, натоварихме раниците на гърбовете си и поехме нагоре из гората като трябваше да пресечем р. Лява Видима в брод, но бе прекалено тясно и хлъзгаво, така че левият ми крак цопна в реката и обувката ми се напълни с вода. Гадост! Нагоре беше ужасно! Много стръмно, уж има парапети, но повечето са изгнили, счупени или паднали. На всичкото отгоре тясната пътека е и двупосочна. Едва пълзим нагоре с изплезени езици, а и трябва да правим път на слизащи от хижата. Този преход е с параметри: 2 км, денивелация 400 м, изминати за час и нещо.

Най-сетне виждаме хижа Плевен. Намира се в местността Бъзов дял над кв. Видима, на 1363 м н.в. Хижата е строена през 1967–1971 г. Има две масивни тела — едното ниско, на 3 етажа, а другото високо — на 5 етажа, отделно една масивна сграда и дървени постройки. Има 180 места за спане, разположени в стаи с по 3, 5 и 7 легла. Има обширна столова със 160 места, туристическа кухня, телевизор, волейболно игрище, централно парно отопление, етажни санитарни възли с баня.

Настаняват ни криво-ляво и всички хукват към столовата, за да си поръчат вечеря. Аз обаче подхождам стратегически. Не че не съм гладна. Но се възползвам от глада на другите, за да си взема душ. Цялата съм вир-вода. Не мога така да вечерям, да не говорим пък за лягане. А конкуренцията си я бива! На етаж има по един дамски и мъжки санитарен възел. Вътре с по 2 тоалетни и един душ. Добре, че дамската беше свободна (всички вечеряха) и аз се намърдах под струята. Истинско блаженство! Изкъпах се бързо, избърсах се и се преоблякох, тогава слязох да вечерям. Пак късмет – столовата вече бе полупразна. Поръчах си боб с манатарки, кебапче, хляб и бира, и седнах на дългата маса, заета от групата още с идването ни. Хапнах, пийнах и поради липса на занимания, а и защото трябваше хубаво да си почина преди върха, се прибрах в стаята и си легнах още в 21:10. Леглото беше чистичко и удобно. Не мигнах обаче до 1:30. После съм заспала и се будех всеки час.

Станах в 6 ч. и през прозореца видях изгрева над Стара планина. Вълшебно! Облякох се, отидох до тоалетната, за да си измия и обратно в стаята, за да си разпределя багажа. Щях да оставя в хижата една найлонова чанта с мокрите ми дрехи от предния ден, за да не ми тежат по пътя до върха. Останалия багаж събрах и наредих в раницата, после седнах да закуся. Тръгването бе определено за 7:10 зад хижата, затова минах през тоалетната, оставих излишния багаж „на гардероб“ и излязох с раница на гръб. Спуснахме се по пътеката от хижата до края на ски пистата.

От тук започна нашето изкачване. Трябваше да се изкатерим по ски пистата до гората над нея. Сигурно ще кажете, че не е кой знае какво, но не е точно така. Наклонът е сериозен, а тревата понякога се хлъзга. Криво-ляво взехме го и влязохме в буковата гора. Тук наклонът не намаля особено, но тревата се смени с пълзящи наоколо коренища, които ни спъваха доста. Излизайки от горския пояс, попаднахме на голи и излъскани скали, по които се вървеше трудно, а и слънцето вече ни печеше яко. Отминавайки този скален участък, стигнахме почти равна пътека, която се провираше между боровинкови и хвойнови храсталаци. Те малко затрудняваха движението ни, но нищо не бе в състояние да ни отклони от заветната ни цел, която се виждаше вече в далечината пред и над нас. На една поляна с гледка към красив и сравнително висок, но безименен водопад, седнахме да починем.

Продължихме пътя си край изумително красиви скални образувания, част от резерват Северен Джендем, в границите на НП Централен Балкан. Стигнахме до малко водопадче, което решихме, че е свързано с по-ниско разположения висок водопад, споменат по-горе. Тук попълнихме запасите си от бистра студена изворна вода и продължихме по редица сипеи. На едно място хубавата ни равна пътека свърши. Започна катерене към билото, с гледки към маршрута Ком-Емине, с бяло-червена маркировка. Ние следвахме бяло-зелената до края на тази пътека. После до билото и по него - до върха, следвахме зимната, колова маркировка. Качването до билото си беше изпитание, поне за мен. Оплезих език, буквално. Спирах на всеки 3 крачки за по 4-5 сек. На едно място спряхме, за да може групата да се събере, и извадих от раницата си сурови ядки кашу, за да се подкрепя. Освен това бях гладна вече, а казаха, че обяда ще бъде на заслона на връщане. Оставаха още 300 м денивелация до заветния връх.

Неохотно станах и бавно тръгнах нагоре. С всяка крачка вятърът се усилваше. Все пак вр. Ботев е едно от най-ветровитите места в България, и има защо. Поглеждах и към небето, но нямаше признаци за разваляне на времето. Слава Богу!

По някое време стигнах платото на върха. Какъв ти връх? Тук е цяло село. Има метеостанция, радиотелевизионна станция, туристическа спалня, електросъоръжения и някакъв странен купол с неясно предназначение. Имаше и някогашни военни помещения и 2 гранитни паметника, и още нещо се строеше: имаше строителна техника. Направихме по няколко снимки и отидохме в тур.спалня за печати. Естествено, и тук, както и на Мусала, не продават картички и марки за книжките на БТС, но магнити има. Взех едно. Сетих се, че не съм пила кафе днес и си поръчах капучино. Дадоха ми дълго черно кафе и кутия с мляко, за да се обслужа. Налях малко и седнах на пейка отвън. Обадих се на леля ми в Троян, за да й се похваля. Понеже един чичка зае единствената тоалетна и преседя в нея над 10 мин., не можах да п***ам и пак трябваше да стискам до следващото спиране. Метнахме раниците и тръгнахме към пирамидата на върха за обща снимка. После започна спускане.

След 25-30 мин. стигнахме заслон Ботев. Тук почивахме 50 мин. Обядвах сандвич от раницата си, довърших ядките от по-рано и няколко бисквити за десерт. Пих обилно планинска вода. Минах през тоалетната. В 14 ч. тръгнахме надолу. Спирка при малкия водопад за попълване на водните запаси и по-голяма почивка на поляната срещу големия водопад. Вървяхме с бързо темпо и в 16:30 вече бяхме в столовата на хижата.

Понеже ми е казано, че мускулна треска се бори с бира, веднага си взех Хайнекен от бара. Краката ми трепереха от напрежението тези два дни, а още предстоеше слизането от хижата. Любимата ми пътека. Не успях да изпия цялата бира и върнах бутилката. Последно минаване през тоалетната, попълване бутилките с вода за връщането, прибиране на оставения сутринта багаж в раницата и в 17:10 тръгваме надолу. Слизаме по гадната, стръмна, хлъзгава пътека за ок. 40 мин. Минаваме реката по мост и сме на паркинга; бусът вече ни чака. Товарим се и тръгваме към София. По-малко сме с двама души, защото едно момче първия ден се контузи и остана с майка си да спи в Априлци. Сега седнах на неговото място, за да мога да си опъна краката. До мен седна единият ни водач. Говорихме през целия път за география, астрономия, планини, пътеки и т.н. Спряхме за кратко в р-т Добревски, където пих чай, ползвах тоалетна и продължихме. Стигнахме в София след 21:30, защото имаше огромна тапа по АМ Хемус, заради затворен за ремонт мост. На пл. Св.Ал.Невски се сбогувахме с водачите и помежду си, и си тръгнах към Дружба с метрото.

Параметрите на прехода:

Преход – Ден 2	Разстояние	Денивелация	Продължителност
х. Плевен - вр. Купата	2,5 км	+ 300 м	1 ч. 15 мин.
вр. Купата - з. Ботев	3 км	+ 380 м	1 ч. 30 мин.
з. Ботев - вр. Ботев	1,2 км	+ 325 м	45 мин.
вр. Ботев - з. Ботев	1,2 км	минус 325 м	30 мин.
з. Ботев - Пещта	4 км	минус 300 м	2 ч.
Пещта - х. Плевен	2,2 км	минус 380 м	1 ч.
ОБЩО:	14,1 км		7 часа

Общо за двата дни статистиката на пътуването изглежда така:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
18-19.08.2018	108	400+32 пеш	92

Моите снимки са в галерията. Приятно гледане!