Средна гора. Част 2

Здравейте, приятели!

Продължаваме нашите разходки из Средна гора и по-специално, нейната средна част. Вече посетихме Стрелча и околностите й. Днес маршрутът ни е:

София – Копривщица – Панагюрище – София. Пътуваме по Подбалканския път.

Копрѝвщица е град в Западна България, Софийска област. Намира се в близост до градовете Пирдоп, Клисура, Стрелча и Панагюрище. Градът е център и единствено населено място в община Копривщица. Той се намира източно от София (на 110 km) и от Пирдоп (на 24 km), северно от Пловдив (90 km) и Стрелча (22 km). Градът е разположен в живописната долина по течението на р. Тополница, в планински район, централна част на Същинска Средна гора.

Копривщица (по турски Авраталан, Женско поле) е най-главното войнишко село в Средна гора и се намира на разстояние 10 часа път от Пловдив. Легендата за рилската болярка, която измолила от султана ферман за селището намира отражение в османското му име. Сред големите привилегии, които селището получава е забраната турчин да минава през това място на кон, а копривщенци могат да носят цветни дрехи, високи калпаци, да яздят добри коне и да ползват добро оръжие. Тези придобивки несъмнено потвърждават войнишкия статут на селото, като копривщенските войници в редовете на турската армия достигат Офен и Виена. Те живеели относително свободно, без да плащат големи данъци като останалото население на българските земи и скоро броят на жителите на селището достигнал 10 000 души. Балабан юнак, проявил се с храброст във войните с австрийците, жител на Копривщица, измолил за родния си град нов ферман, според който Копривщица е подчинена непосредствено на султана и че тя, с изключение на вноската в полза на цариградската Фетхи джамия, е свободна от всякакви данъци; че местните началници имат право да носят особени шапки и че там ще живее само един турски чиновник, подчинен на тамошните началници.

Поради привилегиите, с които се ползвали копривщенци, те запазили своето благосъстояние и след падането на България под османска власт. Богатствата на града привличали кърджалиите, които три пъти – през 1793, 1804 и 1809 г. – го ограбвали опожарявали и прогонвали жителите му, като от първото поселище е останала единствено „Павликянската къща“. При нападението от 1793 г. копривщенски бежанци се разпръскват от Пловдив до Одрин и Димотика. Благодарение на родолюбието, находчивостта и трудолюбието си, копривщенци съумяват да възродят града и да съхранят магичния му чар и до днес.

През 1867 г. около празника Св. Троица Васил Левски идва в Копривщица и създава първия Революционен комитет. Комитетът няма точна програма за действие, но бива направляван от апостоли, чрез посещения или писма. Апостолът В. Левски иска сведения за годните да се сражават с оръжие мъже, припасите от храни и скришните места около селото в планината. Тъй Апостолът на свободата готви духовете на копривщенци за едно бъдещо въстание. През 1868 г. Левски идва отново в Копривщица, а преди да бъде заловен от турците, той пак посещава будното балканско селище. На 20 април 1876 г. избухва Априлското Въстание. Бързо са сформирани две чети и са изпратени да обградят конака и заптиетата в него. Тук, на Калъчевия мост, пуква първата пушка. Групата, предвождана от Георги Тиханек, случайно среща по пътя заптието Кара Хюсеин Хайдук на Калъчовия мост и Тиханек го застрелва. Това е първият турчин, убит във въстанието. Въстанието е обявено от Тодор Каблешков, а начело застава друг копривщенец – Гавраил Хлътев, познат на поколенията като Георги Бенковски – непреклонният и пламенен водач на народния бунт, загинал геройски в Тетевенския Балкан. На 1 май башибозукът започва да се събира около Копривщица, подкрепени са от редовна войска, която разполага с артилерия. Турците наброяват около 5000 души Начело е Хафъз паша. Той вече е унищожил Панагюрище и изпраща помощника си - миралай Хасан бей да се „погрижи“ за Копривщица. Въстаниците са предадени от чорбаджиите. Те влизат в преговори с Хасан бей, като предават на турците дори дървените топове и плащат откуп. Въпреки това башибозукът нахлува в Копривщица и тя е подложена на разграбване, а жителите – на клане. На 3 май Хасан бей влиза в опустошеното селище и по негова заповед заловените въстаници са изпратени на съд в Пловдив. Скоро пристига Хафъз паша и подлага града на повторно разграбване.

Първият музей в Копривщица е уреден през 1930 г. в читалището. Това е обща музейна сбирка с различни отдели: история, етнография, революционно движение, видни копривщенци и т.н. През 1935 г. музеят, значително обогатен вече, е разположен на първия етаж в Каблешковата къща, назначен е и първият "щатен“ музеен работник.

В града и района е действала Копривщенската анархо-комунистическа чета, организирала атентата в Арабаконак, както и партизанска бригада "Георги Бенковски".

Разрухата на града е спряна с обявяването на Копривщица за град-музей през 1952 г. През 1971 г. той получава статут на архитектурен и исторически резерват, а през 1978 г. – и на национален архитектурен резерват с международно значение и селище за международен туризъм. Съществен принос за това дело имат първият братовчед на Димчо Дебелянов – арх. Вельо Дебелянов и Петко Теофилов.

През 1956 г. в Копривщица се създава Дирекция на музеите с цел запазване, съхраняване и популяризиране на културно-историческото наследство на града.

През 1970-те години е предприета значителна по мащаб реставрация и консервация на музеи, паметници на културата, както и на улиците в града, който е обявен за национален исторически резерват. Решението за това е взето на 29 юни 1971 г. от Второто правителство на Тодор Живков. За десет години държавата инвестира 28 млн. лева в построяването на 400 нови къщи и 100 нови обекта. Най-значимият паметник, построен вследствие на това решение е този на Георги Бенковски.

Във възрожденското градче може да се разгледат 6 къщи-музеи:

•          Къща музей на писателя Любен Каравелов
•      Къща музей на поета Димчо Дебелянов
•      Къща музей на революционера Тодор Каблешков
•      Къща музей на революционера Георги Бенковски
•      Горноослекова къща (частен музей)
•      Къща музей на търговеца Петко Лютов

Архитектурни и исторически забележителности:

•  Катедралната църква „Успение на Св. Богородица“ (1817 г.)
•        Църквата „Св. Николай“ (1839 г.)
•        Читалището „Хаджи Ненчо Палавеев“ (1869 г.)
•       Училището „Св. св. Кирил и Методий“ – второто взаимно училище в България (1837 г.) след габровското (1835 г.), в което преподава Неофит Рилски, и първото класно училище в България (1846 г.), създадено от Найден Геров. Днес (2010 г.) превърнато в Жив музей.
•         Костницата с останките на загиналите в Априлското въстание копривщенци
•       Каменният мост „Първа пушка“, на който е произведен първият изстрел от Априлското въстание

Ние започнахме запознанството си с градчето от дома-музей „Каравелови“, минахме по Моста на свободата, зърнахме Мавзолея-костница. След това последователно разгледахме дом-музей „Дебелянов“, църквата „Успение Богородично“, дом-музей „Каблешков“, Лютовата къща (Етнографски музей). Минахме по Калъчевия мост и видяхме Братската могила. Видяхме отвън читалището и няколко паметника, разгледахме училищния музей. Накрая посетихме и дом-музей „Бенковски“ и видяхме неговия внушителен паметник. След това разполагахме с малко свободно време, в което си купих обяд, сувенири, подпечатах двете книжки на БТС и си сложих марка в едната от тях. Разгледах обстойно мавзолея. Сега ще разкажа подробно за всеки обект.

·         „Успение Богородично“ или „Света Богородица“ е най-старата църква на гр. Копривщица, паметник на културата от местно значение. Сегашната храмова постройка е вкопана отчасти в земята (поради ограниченията за височина, налагани от османските власти) трикорабна базилика с вътрешен балкон (женско отделение). Предполага се, че олтарната ѝ абсида е остатък от стария, опожарен храм. Върху външната стена на притвора има строителен надпис с дата 8 юли 1817 г. Според Константин Иречек постройката е дело на „български майстори от Смолско и Мирково. Преданието гласи, че сградата била свършена за 11 дни, когато получили от турския аянин позволение само под влиянието на известни особени случки.“

Към 1835 г. храмът става вече малък за нуждите на града. През 1836 г. гробищата са изнесени от двора му, а в 1839 г. е решено да се издигне втора черква – „Свети Никола".

Чешмата в двора датира от 1817 г., а външната чешма, вградена в масивния зид – от 1823 г.

През 1876 г. камбаните на църквата обявяват началото на Априлското въстание. Днешната камбанария обаче е строена по-късно, през 1896 г., с дарения на големия копривщенски благодетел хаджи Ненчо Палавеев.

Наосът е разделен на три кораба от два реда по шест дървени и измазани колони. От запад е разположен обширен вътрешен притвор (отделен е само с редица по-тънки дървени колони), върху който се развива дълбока емпория (балконът). Олтарната част има централна апсида и многобройни ниши по източната, южната и северната стена. Централният кораб завършва с полукръгла абсида. Таваните над страничните кораби са равни и обковани с дървена ламперия, а над средния кораб има имитация на полуцилиндрично сводесто покритие. Църквата има три престола (олтара), посветени на свети Йоан Кръстител, на Успение Богородично и на св. Архангели Михаил и Гавриил.

Олтарът е отделен от наоса с красив дърворезбен иконостас, закрепен за два масивни дървени стълба. Той е съставен от три различни по време и изработка части. Двете малки странични дяла изглеждат по-стари и вероятно са пренесени от изгорената църква или от друг храм в околностите на града. Средната част, отговаряща на централния кораб, датира от 1821 г. и е украсена с библейски сцени сред плетница от гроздове, птици, животни, красиви цветя и решетки.

Стенописите в олтара са изработени през 1900 г. от самоковския живописец Спас Захариев. През 2002 г. пловдивчанинът Валери Любомиров Николов рисува светци в цял ръст на северната и южната стена между прозорците. Стенописна украса има и на пандативите над колоните.

Гробище

По-рано около църквата е имало 98 изцяло или отчасти запазени надгробни паметника от 1762–1874 г. Шест големи плочи от 1829–1874 г., вдигнати от гробовете, които някога са покривали, са подпрени сега (2018) на един от оградните зидове. От южната страна на храма са погребани Тодор Каблешков, архимандрит Евтимий Сапунджиев и политикът Рашко Маджаров. Внушителен е саркофагът на благодетеля хаджи Ненчо Палавеев и неговите родители. В гробищата на север от църквата почиват комунистът ген. Иван Врачев, известният като „последен копривщенски възрожденец“ основател на съвременното музейно дело в Копривщица Петко Теофилов и мнозина други копривщенци. Забележителен е надгробният паметник на Димчо Дебелянов, създаден от скулптора проф. Иван Лазаров (1934): неговата статуя изобразява майката на поета, обезсмъртена в стихотворението му „Да се завърнеш в бащината къща“.

·         КЪЩА – МУЗЕЙ ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Калдъръмена пътека води от портата към китен двор, сгушен между 3 къщи. Строени от местни майстори в продължение на 25 г. те представляват интересен архитектурен ансамбъл. Най-старата сграда, построена през 1810 г. е "зимната къща". В нея се раждат Любен и Петко Каравелови. И двамата остават в историята като личности, обрекли живота си на България. Любен Каравелов като публицист, журналист, революционер и писател, а Петко Каравелов като политик - министър председател и министър на финансите.

Втората сграда, строена през 1820 г. е стопанското помещение. Там са се приготвяли прочутите копривщенски суджуци и луканки. Днес като музеен експонат на двора може да се види коритото от борова коруба, в което домакините замесвали каймата за колбасите.

Последна е строена " лятната къща", където семейството живеело през топлите месеци на годината. Интересен експонат е печатарската машина, закупена от Сръбската държавна печатница през 1871 г. На нея, освен революционни вестници, печатани от Каравелов, Ботев и Левски, след Освобождението е отпечатана и първата българска конституция – Търновската.

·         Родният дом на Димчо Дебeлянов пази и до днес магията, струяща от поезията на най-лиричния български поет.

Още с прекрачването на дървената порта, човек попада в китен двор с вековни борове и кичести вишни.

Сред зеленината и аромата на цветя е сгушена дървена къща с наситено сини стени. Красотата на родния дом и град остават в душата на поета до сетния му час. Изпълненият с емоции живот – поезия на Димчо Дебелянов завършва трагично. На 02.10.1916 г. той загива на фронта край Демир Хисар.

На гроба му в двора на църквата Успение на Пресвета Богородица е поставена каменна фигура на майката на поета. Вперила поглед в безкрая тя чака своя син "да се завърне в бащината къща...".

·         КЪЩА - МУЗЕЙ ТОДОР КАБЛЕШКОВ

Къщата, в която през 1851 г. се ражда авторът на Кървавото писмо, е сред образците на българската възрожденска архитектура. Построена през 1845 г. от копривщенския майстор Генчо Младенов, тя се отличава със симетричност, красиви форми и просторен остъклен салон на втория етаж. Таваните, вратите и долапите са покрити с изкусни дърворезби.В тази къща расте Тодор Каблешков - председателят на тайния революционен комитет в Копривщица. Човекът, който на 20-ти април 1876 г. обявява Априлското въстание. Под негово ръководство конакът е превзет и българското знаме се вее от покрива му. След погрома на въстанието Тодор Каблешков е заловен край с. Чифлик и на 17.06.1876 г. се самоубива в Габровския конак.

·         Лютовата къща впечатлява със своята архитектура. Построена през 1854 г. от пловдивски майстори за копривщенеца Стефан Топалов, тя притежава богато изрисувани стени и красиво дърворезбовани тавани. През 1906 г. къщата е продадена на търговеца Петко Лютов - от тук и името, с което е известна днес. В приземния етаж на къщата е уредена постоянна изложба на плъсти - нетъкани пъстри постелки, изработени от вълна. Плъстите са се използвали за застилане на подове, както и като удобна дебела постелка за спане. Произвеждани са в домашни условия, чрез специфични методи на валяне и притискане. Украсявани са с оцветена с естествени багрила вълна.

·         КЪЩА - МУЗЕЙ ГЕОРГИ БЕНКОВСКИ

В изправената сред зеленина и цветя дървена къща, разположена на един от хълмовете на гр. Копривщица, през 1843 г. се ражда Гаврил Хлътев. В българската история той остава с името Георги Бенковски – псевдоним, който използва като организатор и ръководител на Априлското въстание.

Захари Стоянов пише за него: "Той можеше да има възраст приблизително 28-30 години, ръст тънък, висок … очи ясносини, поглед проницателен … въобще човек личен и представителен, човек, който беше в състояние да привлече всекиго смъртен само с външните си качества."

В близост до родния дом на Георги Бенковски се намира внушителен като размери и архитектура паметник на апостола. Проектирането и изработването му са дело на арх. П. Тататов и скулптура Х. Танев. Разположен на красива поляна, пред гъста борова гора - място, от където се разкрива прекрасна гледка към гр. Копривщица, сякаш препуснал към своята мечта, Георги Бенковски остава в историята като: "Човекът, що даде фаталния знак".

·         Музей „Копривщица – просветен център през Възраждането”. Експозицията е открита в „Доросиевата къща” през 2012 г. и представя богатата история на духовния живот и просветното дело на възрожденска Копривщица. Пресъздадена е класна стая от средата на XIX в., в която посетителите се пренасят във времето и откриват методите на преподаване на Неофит Рилски и в последствие на Найден Геров.

·         МАВЗОЛЕЙ НА АПРИЛЦИ

Мавзолеят е изграден в памет на загиналите в освободителните борби от Априлската епопея, за да напомня за бурната и изпълнена с патриотизъм пролет на 1876 г.

Построен е през 1928 г. със средства на хаджи Ненчо Палавеев. Долната част на монумента е костница, а в горната се помещава малък параклис. Понастоящем е в ремонт.

ПАМЕТНИЦИ

•         Първата пушка – посветен на първия изстрел, поставил началото на Априлското въстание. Паметникът е разположен до Калъчевия мост, където на 20 април 1876г. Георги Тиханек убива заптието Кара Хюсеин. С кръвта на убития турчин Тодор Каблешков подписва кървавото писмо, за да извести, че: ”…знамето се развява пред конака, пушките гърмят придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!”
•        Братската могила – посветен на загиналите в антифашистката борба копривщенци.
•       Паметник на Георги Бенковски над Копривщица. В основата на паметника, в скалата, са изсечени думите му „Ставайте робове, аз не ща ярем!“

Отправихме се на 35 км в посока юг, после запад.

Панагю̀рище е град в Централна България, административен център на община Панагюрище, област Пазарджик. Намира се на 43 km северно от областния град Пазарджик.Град Панагюрище се намира в планински район. Той лежи в Същинска Средна гора. На север от него близо до курорта Панагюрски колонии се намира вр. Братия (1519 m н.в.). През града тече т. Панагюрска Луда Яна, която след с. Попинци се съединява с р. Стрелчанска Луда Яна и така се образува р. Луда Яна. Гара Панагюрище е последната гара по жп линията Пловдив – Панагюрище. През града минава шосе 37 от републиканската пътна мрежа, което свързва Доспат (в Родопите) през Златишки проход в (Стара планина) с главен път А2 – магистрала Хемус (при село Джурово, община Правец).

В околностите на града има десетки тракийски могили. В една от тях – могилата „Мрамор“, е разкрито погребение на тракийски вожд. Недалеч от нея през 1949 г. е открито световноизвестното днес Панагюрско съкровище, датирано от IV-III в. пр.н.е.

Удобното местоположение, природата и благоприятният климат в района са привличали хората в този край и през Средновековието. Запазени са руините на българските крепости Красен и Душковченин.

Основаването на Панагюрище се свързва с драматичните времена след османското нашествие. Името идва от „панагюр“ – (от гръцки: πανηγυρι, панаир), тъй като на брега на р. Луда Яна в ония години е имало малък панаир. По-късно пазарът се премества на мястото, където сега се намира гр. Пазарджик.

Вълна заселници идва след албанските въстания на Иван Кастриоти в 16 век от Дебърско, Прилепско, Костурско и др.

Дълго време отделните махали са враждували помежду си и с течение на времето селището се събира по бреговете на Луда Яна и притоците ѝ.

Днес най-яркото доказателство за това заселване е смесеният говор на населението, притежаващ множество източнобългарски и западнобългарски черти. Градът се намира на така наречената ятова граница.

В началото на XIX в. Панагюрище достига значителен икономически и духовен разцвет. Тук се развиват редица занаяти, свързани с добре развитото скотовъдство: джелепството – търговия с добитък, абаджийството – производство на аби от домашен шаяк, мутафчийство – изработване на изделия от животинска козина, табачество – обработка на кожи, обущарство, а също така и златарство, което впоследствие прави града известен с Панагюрската златна школа. В различните занаяти работели над 2500 майстори, калфи и чираци. В двора на Историческия музей зад стъклени витрини могат и днес да се видят възстановки на тези традиционни занаяти. Според свидетелства на посетили града през 1861 г. американски мисионери, той има 12 500 жители българи, които поддържат голямо училище.

Икономическият и духовен подем помага идеята за национално освобождение да бъде горещо приета в Панагюрище. През есента на 1870 г. Васил Левски тук основава революционен комитет, като събранието е в къщата на Иван Духовников, запазена и до днес в двора на Историческия музей. В историческата местност „Оборище“ на 14 април 1876 г. се е състояло първото българско Велико народно събрание.

През 1876 г. Панагюрище става център на 4-ти революционен окръг и главен град на Априлското въстание. При потушаването на въстанието градът е опожарен и напълно унищожен от башибозука. След Освобождението е построен с вече нови сгради. Това е причината гр. Панагюрище да не разполага с много възрожденски къщи (за разлика от Копривщица).

През 1977 г. става общински център.

На 2 май 2006 г. е открит паметник на Райна Княгиня в града.

Ние разгледахме историческия и етнографския музеи, дом-музей „Райна Княгиня“, катедралния храм. След това се изкачихме до мемориала Априлци и на връщане влязохме в храма „Въведение Богородично“. После седнах на пейка и изядох 1 сладолед, снимах няколко сгради и паметници. Събрахме се и потеглихме обратно към София – 92 км. Ето инфо за отделните обекти.

·         Историческият музей има следните отдели - Археология, Етнология, Българските земи XV - XIX век, Нова, най-нова история и Природонаучен отдел. Към музея функционират като обслужващи звена специализирана библиотека с над 6000 тома научна литература - старопечатни книги и периодични издания и фондохранилище, организирано в самостоятелна сграда. През 1964 г. е построена двуетажна музейна сграда с площ от 400 кв. м, в която е изградена експозиция, посветена на участието на Панагюрище в Априлското въстание през 1876 г.На 16 април 2012 г. в двора на музея се откри новоизградена зала-трезор на Панагюрското златно съкровище, дарение от „Асарел-Медет” АД.

·         Най-ярък паметник от древната епоха на траките е откритото през 1949 г. Панагюрско златно съкровище.

В мразовитото утро на 8-ми декември 1949 г., тримата братя – Павел, Петко и Михаил Дейкови копаят глина в района на керемидената фабрика край Панагюрище, когато изведнъж пред тях лъчите на оскъдното слънце заиграват по рога на елени, осветяват лица на хора, придошли от далечни векове, трепват драпериите на одеждите им, сякаш ще отворят устни женските глави и ще промълвят тайната, крита повече от две хилядолетия.

Панагюрското златно съкровище се състои от 9 съда с богата украса, изработено е от чисто злато и тежи 6 килограма и 164 грама. Най-големият съд е амфората – ритон, 7 са ритони – 3 с формата на животински глави, 1 като протоме (задна част на тяло) на козел, 3 женски глави и една фиала.

Датировката на съкровището, макар и силно затруднена, въз основа на стиловия анализ, може да се отнесе най-общо в рамките на 4 век пр. Хр., най-вероятно последните 3-4 десетилетия.

Произведение с огромно значение за историята и за световното изкуство, съкровището легитимира траките като носители на високохудожествени творчески и технически традиции, с които те дават принос в развитието на световната култура.

Всяка година в рамките на един месец, оригиналът на Панагюрското златно съкровище се излага в експозицията „Панагюрско златно съкровище“ в специално построена зала-трезор, дарение от „Асарел-Медет“ АД и лично от д-р. инж. Лъчезар Цоцорков – меценат на културата, а през останалото време –негово копие в мащаб 2:1.

В двора на музея са разположени макети на занаятчийски работилници, показващи разнообразието на занаяти в Панагюрище. В навечерието на Априлското въстание в града има 563 занаятчийски работилници, в които работят 2844 майстори, калфи и чираци. Състав на чаршията:

·         Абаджийница;

·         Папукчийница;

·         Златарница;

·         Мутафчийница;

·         Ковачница;

·         Кожухарница;

·         Бакърджийница;

·         Килимарница;

·         Кантарджийница.

·         Дудековата къща, част от музейния комплекс, е архитектурно-историческа забележителност в Панагюрище от епохата на Възраждането, с етнографско-историческа експозиция, отразяваща възрожденския бит и култура. Построена през 1856 г. Собственост на търговеца Петър Дудеков, убит от турците при потушаване на Априлското въстание. Пловдивски тип къща със симетричен план на застрояване. Богата вътрешна архитектурно-декоративна украса.Експозицията на първия етаж отразява ежедневието, чрез традиционните предмети на домашните занаяти, огнищен инвентар, съдове за приготвяне и консумиране на храната и кътове за отдих с типичните постелки и завивки, с традиционни мъжки и женски носии.

·         Родната къща на Райна Княгиня е паметник на културата с национално значение. Тя е представител на средногорския тип асиметрична къща. Старинен надпис, запазен върху една от гредите на голямата дворна врата, сочи годината на построяване – 1673, и нейните първи собственици – Тасо и Михо.

В този дом на 6/18.01.1856г. се ражда бъдещата знаменоска на априлското въстание – Райна Попгеоргиева Футекова – Райна Княгиня.

На 3 май 1950г. къща-музей „Райна Княгиня“ разтваря врати за първите посетители.

През 1979/81г. е извършена основна реставрация на къщата. В бившата занаятчийска работилница „Керена“, на първи етаж е представена експозиция, посветена на живота и ролята на Райна Княгиня по време на Априлското въстание.

Етнографската експозиция на втория етаж дава представа за обстановката, в която се ражда и израства бележитата българка.

Сред ценните реликви в музея е Главното знаме на панагюрските въстаници, което Райна Княгиня възпроизвежда през 1901г. по случай първото официално честване на Априлското въстание.

В двора на къщата-музей се намира мраморна скулптура на знаменоската, под която се съхраняват нейните тленни останки.

През 1922г. наследниците на Райна Княгиня даряват къщата на Община Панагюрище. Повече от половин столетие, около два милиона и половина българи, свели глави, минават през малката дървена портичка, за да се поклонят пред безсмъртното дело на Знаменоската и отнасят със себе си частица от родолюбието на една велика епоха.

Къща-музей „Райна Княгиня“ е включена през 2006г. в мобилния екскурзовод „България на длан“. През 2006г. в чест на 150-годишнината от рождението на Райна Княгиня и 130-годишнината от Априлската епопея в Панагюрище е построен паметник на Знаменоската. Средствата са осигурени изцяло от дарения на местните жители. В дарителската кампания се включват училища, детски градини, фирми, културни институти, граждани от общината.

Паметникът е дело на скулптора Делчо Пъков. На официалното му откриване на 1 май присъстват Президентът на Република България, Председателят на Народното събрание, Министър-председателят.

·         Катедралният храм на Панагюрище е църквата „Свети Георги“ в самия център, на метри от музейния ансамбъл и площадчето с другия паметник на Райна Княгиня, издигнат в чест на юбилея на Априлското въстание. Навремето храмът е бил импозантна възрожденска постройка, но след опожаряването по време на въстанието са останали само зидовете ѝ. Възстановена е през 1880 г. Камбаните ѝ са отливани в Русия и подарени от Марин Дринов.

·         НАЦИОНАЛЕН МЕМОРИАЛЕН КОМПЛЕКС „АПРИЛЦИ“

На историческия хълм Маньово бърдо, където на 30 април 1876 г. са се водили кръвопролитните сражения по време на въстанието, сега се намира Мемориалният комплекс „Априлци".

Издигнат през 1976 г. по случай 100-годишнината от Априлското въстание. Природа, архитектура и скулптура са обединени в един въздействащ и вълнуващ спектакъл.

·         В подножието му е църквата „Въведение Богородично“, уникална със стенописите си, довършена през 1823 г. Кубетата на тази църква са покрити със злато.

Равносметката от деня е:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
08.09.2019	67	235	202

Карта на маршрута ни:

Надявам се да ви е харесала нашата разходка. Снимките са в галерията. До нови срещи!

Западни Родопи. Отново

Здравейте, мили читатели! Както обещах, ето ме отново с история от „нашата мила родна страна“. № 4 за този сезон. Отново ще ви разходя из едно от любимите ми места у нас, а именно – Западните Родопи. Маршрутът ни е

·         София – пещера Снежанка – Батак – яз. Батак – парка в Дорково – кр. Цепина – София.

Не се стягайте, моля ви! Няма да ви отегчавам с инфо за обекти, които вече съм описвала за вас.

Който не е чел, може да го направи тук. Същото се отнася за тези, които са чели и забравили J:

-          Град Батак                      - пещера Снежанка

От София се насочихме първо към пещерата. Аз се изкачих до нея, за да се насладя на родопската разходка, но не влязох. Почивах на пейка отпред. Нямаше смисъл да влизам отново. Щом слязохме на паркинга и цялата група се събра, потеглихме към Батак – 15 км.

В града на Баташките новомъченици (житие) имахме 1:30 ч. за разглеждане на обекти и обяд. Доколкото вече съм посещавала историческия музей, отидох само за печат и марка за книжката на БТС и за картички. После посетих етнографския музей и не се сдържах да запаля свещичка в храма Св.Неделя.

Балиновата къща е семейна къща в гр. Батак. Построена е около 1895 г. и в нея е живял Трендафил Балинов - секретар на Работническия младежки съюз и участник в съпротивата срещу фашизма от 1918 до 1944 г. Тя е архитектурен и исторически паметник на културата, образец на традиционната архитектура в Батак.

Къщата е етнографски музей от 1968 г. и е сред забележителностите на град Батак. Уредената в нея етнографска експозиция е посветена на традиционната народна култура в градчето от края на XIX и началото на XX в. Къщата представлява обект № 3 от Историческия музей в Батак.

След кратка фотосесия седнах в централно заведение да обядвам. След това се разходих малко, събрахме се в автобуса и потеглихме. Предстоеше ни фотопауза при яз. Батак.

Батак е шестият по големина язовир в България. Разположен е в Западните Родопи, отстои на 4 km от Батак, на 7 km от Ракитово и на 19 km от Велинград. Изграден е на р. Мътница. Неговата площ е 22 km², а обемът му е 309 000 000 m³. Предпочитано място е за почивка на планина, сред спокойствие и уют, с възможност за риболов целогодишно. На западния бряг на язовира се намира планинският курорт Цигов чарк. Близо до Цигов чарк, в югозападната част на язовира се намира и остров Голака, който е висок 1108 m и с площ около 2,2 – 3,0 ha. А на другия бряг летовище Дъното (общ. Пещера), което е по-тихо и спокойно от Цигов Чарк и съвсем близо до летовище Св. Константин. Язовир „Батак“ е част от ВЕЦ каскадата Баташки водносилов път и в него се изливат водите на ВЕЦ Батак, който е основен електроизточник на територията на обл. Пазарджик.

Изминахме 19 км до следващата ни цел за деня. Това е с. Дорково.

В района на Дорково е открито палеонтологично находище. В м. Илин кладенец са открити фосили на мастодонти (бивни, кътници и др.) на възраст 5 млн. години, което ги прави най-древните открити останки на тези животни в Европа.

Местността е забелязана от български геолози още през 70-те години на 20 век, когато те са търсили находища на полезни изкопаеми. Тя прави впечатление и на геолога Тодор Николов. През 1984 г. е организирана проучвателна експедиция, а през 1985 г. е организирана международна експедиция начело с проф. Ербер Тома от Колеж дьо Франс, която открива части от скелети на мастодонти. По-късно учените съобщават, че в района са живели девет архигрупи бозайници.

Находището е най-голямото познато на палеонтолозите струпване на кости от над 30 вида животни на едно място. Открити са над 600 кости на 15 m² площ. Това е най-голямото палеонтологично находище на Балканите и втората най-значима експозиция в Европа. Чрез него се маркира началото на плиоценската геоложка епоха в Източна Европа.

При проведените експедиции са открити останки от бивни, кътници и части от скелети на над 30 вида гръбначни животни – над 600 кости на едри бозайници – мастодонти, трипръсти коне хипариони, древни редки маймуни, лъвове, саблезъби тигри, елени, тапири, носорози и примитивни мечки, а също и множество останки от гризачи и насекомоядни бозайници. Открити са два вида маймуни – мезопитек (mesophithecus) и долихопитек (Dolichopithecus ruscinensis). И двата вида са от групата на колобусите.

От палеоорнитолога проф. Златозар Боев са открити и костни останки от един нов род и два нови вида за науката птици – нов вид за науката глухар – родопски глухар (Tetrao rhodopensis), който е най-древния представител на семейството на глухарите, нов род и вид езерна патица – плиоценска балканска патица (Balcanas pliocaenica) и неустановен вид дребна кокошова птица от подсемейството на яребиците.

Палеонтологичното находище край Дорково е уникално не само с големия си брой находки от овернски мастодонт (Anancus arvernensis), но и с голямото им разноообразие. Има останки, както на възрастни, така и на млади животни, а също и на малки мастодонтчета с млечни зъби.

На изкопаемите останки е обърнато внимание за първи път от местния учител Манол Чолев през 30-те години на 20 век. В началото на 80-те години геолози от фирмата „Редки метали“ преоткриват фосилното находище край Дорково. Първото палеонтологично проучване е организирано от акад. Тодор Николов заедно с геолози от Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В периода 1985-1987 г. се провеждат българо-френски палеонтологични разкопки. Те са организирани от Националния природонаучен музей при БАН с участието на Националния естественоисторически музей в Париж. Инициативата е на проф. Николай Спасов, а научен ръководител на експедицията е проф. Ербер Тома от Колеж дьо Франс. Разкопките са продължени през 1985 г. от проф. д-р Николай Спасов. След тригодишно проучване на находището, се стига до извода, че това е най-богатото находище на останки от овернски мастодонт (Anancus arvernensis) в света и едно от най-богатите на фосилни животински останки ранноплиоценски находища в Европа. За голямото струпване на кости се предполага, че природно бедствие е унищожило цяло стадо овернски мастодонти край брега на древна река. По-късно учените съобщават, че в района са живели девет архигрупи бозайници. Находките (в обем от 2 жп вагона) са изпратени във Франция за реставрация и консервация, по-късно са върнати отново в България само 5-6 сандъка. Находището е обявено за природна забележителност на 31 януари 1990 г.

Идеята за създаване на палеонтологически музей е дадена от проф. Ербер Тома по време на българо-френските палеонтологични разкопки през 1987 г. Първоначалната инициатива за подготвяне на този проект е на Стоян Йотов от сдружение „Природа назаем“ от 2008 г. Проектът за палеонтологичното находище е започнат през 2010 г. На 25 септември 2012 г. е направена първата копка по проект „Създаване и популяризиране на културно–исторически продукт в община Ракитово, чрез адаптация на Палеонтологично находище – с. Дорково, като туристическа атракция и социализация на културен паметник крепост „Цепина“. Музеят е тържествено открит на 19 септември 2013 г. Научни консултанти на експозицията са проф. д-р Николай Спасов, д-р Георги Марков и Велизар Симеоновски.

Плиоценският парк в Дорково е палеонтологичен музей в Дорково, област Пазарджик, представящ находки от плиоцена, открити в палеонтологичното находище в местността Илин кладенец около селото.

Сградата на музея е дело на арх. Явор Йорданов по идея на Симеон Стоилов. Тя е с цилиндрична форма, изградена от метал и стъклен купол с площ 300 m². В центъра на експозиционната зала е поставена скулптура на овернски мастодонт от рода Anancus arvernensis с височина 3,90 m. До него се намира скулптура на изкопаемата маймуна долихопитек (Dolichopitecus ruscinensis). Те са дело на скулпторите Ивайло Аврамов и Теодор Нанев, с участието на художника-анималист Велизар Симеоновски. Научни ръководители при създаването им са проф. Николай Спасов и д-р Георги Марков. До скулптурата на мастодонта е разположен гигантски бивник на борсонов мастодонт (Mammut borsoni), намерен в кариерата за пясък при с. Генерал Инзово, обл. Ямбол. Той е възстановен от Георги Илиев от регионалния исторически музей в Ямбол. Представена е възстановка на научни разкопки с истински кости, които са намерени на това място, витрини с уникални вкаменелости – фрагмент от небце с кътници, и бивник от овернски мастодонт (Anancus arvernensis), кучешки зъб на доплихопитек и части от раменни кости на плиоценска балканска патица и на родопски глухар. Представени са и илюстрирани табла с научни текстове подготвени от проф. Николай Спасов, проф. Златозар Боев, д-р Георги Марков и д-р Латинка Христова от Националния природонаучен музей при БАН. През 2013 г. сградата на музея е обявена за „Сграда на годината“.

Природата около Дорково през плиоцена се представя чрез 10-метрова пейзажна диорама „Фауната и природата край Дорково и на Балканите преди 5 милиона години“. Нарисувана е от художника-анималист от Чикагския музей по естествена история Велизар Симеоновски с научен консултант проф. Николай Спасов. На диорамата са представени: изкопаема маймуна Долихопитек (Dolichopitecus ruscinensis), ранноплиоценска мечка (Ursus boecki), родопски глухар (Tetrao rhodopensis), рододендрон (Rhododendron), изкопаема сърна (Procapreolus), изкопаем тапир (Tapirus arvernensis), двурог плиоценски носорог (Stepharnochinus megarhinus), магнолия (Magnolia), мастодонт от вида Mammut borsoni, изкопаема маймуна Мезопитек (Mesopithecus), стадо хипариони и стадо овернски мастодонти (Anancus arvernensis). Монтирана е озвучителна техника, чрез която се възпроизвеждат звуците, издавани от животните, чиито останки са намерени в палеонтологичното находище.

След като видяхме този малък, но интересен музей, отидохме до близкото кафе / ресторант / магазин за сувенири. Пих бяло фрапе, купих си пръстен с „бял нафрит“, само че на цвят камъкът беше морскосин. Качихме се в автобуса и продължихме към последната ни цел за днес, на 5 км.

В подножието на крепостта има изградена хижа „Цепина“, както и ТИЦ с музейна експозиция с находките от проучванията. Разгледахме я и гледахме документален филм за обектите тук.

Цепина е средновековна крепост, разположена северозападно от с. Дорково, Общ. Ракитово, Южна България. До нея се стига по 5-км асфалтов път. Тя е изградена на конусовидния връх Цепина (1136 m).

Крепостта влиза в пределите на българската държава в средата на 9 в. Завладяна е от Византийската империя през 11 век, но е освободена при управлението на цар Калоян. Когато Калоян назначава племенника си Алексий Слав за управител в Родопите, Цепина става седалище на владенията на деспота. След убийството на царя през 1207 г., деспот Алексий Слав се обявява за независим и Цепина се превръща в негова престолнина. Крепостта е била внушителна, външните ѝ крепостни стени обхващали площ от 25 дка, а в най-високата ѝ част е бил изграден средновековен замък.

В периода 1246 – 1254 г. Цепина е владение на никейския император Йоан Дука Ватаци, но Михаил II Асен успява да си я възвърне. През 1373 г. твърдината е завладяна от османските нашественици с хитрост след 9-месечна обсада.

Археологическите проучвания на района установяват, че през ранната желязна епоха тук е имало тракийско селище, просъществувало и през римската и късноантичната епоха. Намерени са останки от трикорабна базилика от раннохристиянската епоха (5 – 6 век), която била преустроена в еднокорабна църква по времето на Първата българска държава. Открити са голям брой жилища от втората половина на първото хилядолетие сл. Хр. Те били четириъгълни постройки, изградени в долната си част от камъни, споени с кал, в суперструкция с кирпичи, покрити на дървени конструкции с големи керемиди – тегули и имбрици. Жилищата в голямата си част са едноделни, някои от тях свързани с коридори. Били построени едно до друго, без дворове, но с преходи между тях.

Системните проучвания на крепостта изясняват външния ѝ облик в епохата на Средните векове. Състояла се е от две части: укрепено градско ядро с вътрешен град (крепостта) и подградие или външен град (субурбиум). Подградието, наричано от византийските хронисти „полис“, се намирало в подножието на крепостта. Тук са били жилищата на населението. Засега този район не е проучван, с изключение на една църква. Проучванията са съсредоточени в крепостта. Разкрито е трасето на външните крепостни стени на укрепеното градско ядро с дължина 640 m и дебелина 1.8 m. Те обграждат площ от 25 дка с единствен вход в югоизточната част. В североизточния ъгъл е имало кула с многоъгълна неправилна форма. Стените са подсилени с 5 контрафорса. Изградени са от ломени камъни, запоени с бял хоросан, със скрити дървени мрежи от надлъжни и напречни греди (сантрачи), типично за строителството на зрелия феодализъм.

Пространството в най-високата и естествено защитена част на градското ядро е било обградено със зидове, дълги 142 m и дебели 1.8 m. Те оформят самата цитадела. Тя има неправилна многоъгълна форма, съобразена с терена. Зидовете са били изградени по същия начин от ломени камъни, споени с хоросан. В този самостоятелно укрепен ансамбъл, вероятно седалище на феодала, се включват два от най-големите резервоара за вода. На единия от тях, който е бил построен на самия връх, висок 8 м, с правоъгълна форма отвътре и осмоъгълна отвън, засводен отгоре, вероятно се е издигала многоъгълна кула – донжон с отбранително предназначение. Вътрешната крепост в западната си част се свързва със западния крепостен зид на укрепеното градско ядро с един напречен зид. На южната му страна имало две четвъртити кули. От това време са и двете църкви и другите две водохранилища в южната част на крепостта.

Проучването на крепостта Цепина става възможно благодарение на многобройните сведения, дадени от византийски извори, отнасящи се за историята на България. Първите археологически разкопки са извършени в края на 19 век от руския езиковед и историк П. Сирку. По-късно проучвания са направили Стефан Веркович, Хр. Попконстантинов, Д. Цончев и др.

Съдбата на българското население по тези места е била свързана с тази родопска твърдина в продължение на няколко века. Археологическите и исторически доказателства показват Цепина като значителен политически и административен център в Западните Родопи.

След като се полюбувахме на родопските панорами във всички посоки и направихме снимки за спомен, тръгнахме обратно надолу. От чешмата на паркинга пихме студена вода и тръгнахме в посока София, през Варвара и Септември. Вървяхме успоредно на трасето на теснолинейката. Пристигнахме в София по тъмно, изморени, но доволни от деня.

Традиционната равносметка има вида:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
01.09.2019	56	308+7 пеш	166

Карта на маршрута ни:

Снимките ми са в галерията. До нови срещи!

Малко познатата Средна гора

Здравейте, мили мои!

Отново сме заедно, за да се насладим на красотите на България. Лято 2019 г. Пътешествие № 3.

Този път ще ви поведа към едно слабо познато място у нас. В посока север-юг е почти в средата на страната, а в запад-източна посока е само на 100 км от столицата. И все пак...

Маршрутът ни днес е София – Жаба могила – Стрелча – Скумсале и Кулата – София.

Пътят ни за кратко следва АМ Тракия, след което продължава в източно направление, вместо да се отклони на юг. Минаваме край производствена база в околностите на Ихтиман. Обясняват ни, че това е единственото (засега) предприятие в България за добив на биоетанол.

Биоетанолът е заместител на традиционния бензин. Произвежда се от царевица, ечемик, захарна тръстика и др. Необходимостта от разработка на биоетанол е продиктувана както от високите цени на нефта, така и от съображението за намаляване на замърсяването при добива и преработката на нефт, така и от специална европейска директива, която има за цел да увеличи използването на биогорива в страните от съюза.

Биоетанолът се добива от алкохолна ферментация на суровини, последвана от дестилация и дехидратация на един вид етилов алкохол. Могат да се използват два вида растения – растения, съдържащи скорбяла (царевица, картофи, ръж и пшеница), както и растения, съдържащи захар (захар, цвекло и захарна тръстика).

На 15.03.2015 г. Алмагест АД въвежда в експлоатация силозна складова база за зърно с общ капацитет 35 000 т. Базата се намира на територията на завода за етанол в гр. Ихтиман.

Първа наша цел за деня е откритие на проф. д-р Георги Китов от 1976 г.

Жаба могила е тракийска могила край гр. Стрелча, проучена от експедиция „ЕПОС“ с ръководител д-р Георги Китов. Местното население я нарича Жаба могила, поради факта, че в близост до нея се намира блато, в което живеят много жаби и огласят околността с квакането си.

Тя е най-голямата сред 300-те могили в землището на гр. Стрелча и е една от най-големите на територията на България с диаметър 90 м и височина 20 м. Жаба могила е уникален тракийски култов комплекс-хероон с гробница-мавзолей и светилище-храм. Тя е част от център на тракийското племе беси, който V-ІVв. пр. Хр. е съществувал отделно от териториите на одрисите в Казанлъшката долина на царете. През 1976 г. под егидата на Градски съвет - Стрелча и под научното ръководство на д-р Георги Китов от  Археологическия институт с музей, с участието на научния експедиционен  клуб ЮНЕСКО започва археологическото проучване околностите на гр. Стрелча.

Жаба могила е куполна гробница. Тя има два етапа на използване. През първия етап тя е гробница-мавзолей-жилище на знатен тракиец, отворена за посещение и поклонение. Състои се от две камери /кръгла и правоъгълна/ и тясно преддверие. Двете камери и фасадата са изградени от големи, майсторски издялани каменни блокове. Фасадата на гробницата е добре обмислена и прецизно изпълнена. Трите плочи, фланкиращи входа са с богата пластична украса. Релефната художествена украса се състои от три пояса - перлов низ с йонийска кима, силно геометризирани бръшлянови клонки и перлов низ с лезбоска кима. От двете страни симетрично са разположени релефите на два лъва. Били са украсени в жълто, синьо и червено. Каменният блок  с единия лъв се пази днес в НИМ, вторият е в Исторически музей – Стрелча. При втория етап от използването на гробницата е извършено погребение на знатен тракиец, докаран до последния си дом с колесница. Пред фасадата останала колесницата с впрегнатите в нея два коня, както и този на водача на погребалното шествие.

В северозападната периферия е открито светилище – храм. То  е било силно разрушено. Състои се от три помещения, разположени във формата на буквата “Г” с обща площ от 25 кв.м. Градежът е от добре обработени каменни блокове от гранит и сиво – зелен пясъчник. Подът на първите две е оцветен с цветна подова замаска,  третото  с каменни плочи.

Подобно на гробницата  и това съоръжение е имало не по – малко представителна, макар и изградена на други художествени принципи фасада. Тя е имала форма на правоъгълник, увенчан с фронтон. Облицовката й е била от бели варовикови блокове, орнаментирани по периферията с неизвестен до момента на откриването й многоцветен рисунък, наподобяващ  перлов низ и лесбоска кима в черно, червено и жълто.

Светилището-храм е построено няколко десетилетия по-рано от гробницата – мавзолей. В определен период от време двете сгради са функционирали едновременно. Разбира се, не всичко може да бъде правилно тълкувано днес. Тяхното значение за тракийската археология, история и религия ще бъде оценявано тепърва.

Когато изучава предметите от прочутото Панагюрско съкровище, върху един от ритоните откривателят Георги Китов забелязва изображение на точно такава сграда с украса, каквато е гробницата в Жаба могила. Това му дава основания да твърди, че Панагюрското съкровище не е внесено в Тракия отвън и не изобразява обсадата на Тива, каквато е традиционната хипотеза, а е тракийско.

След като разгледахме гробницата се отправихме към града – 4 км.

Стрѐлча е град в Централна България. Той се намира в обл. Пазарджик и е административен център на общ. Стрелча.

Град Стрелча се намира в планински район. Той лежи в Същинска Средна гора. На север от него се намира връх Буная (1572 m). През Стрелча тече р. Стрелчанска Луда Яна. Тя се влива в Панагюрска Луда Яна малко след с. Попинци и така образуват р. Луда Яна. Съседни населени места са: гр. Панагюрище (12 km на запад), гр. Копривщица (22 km на север), с. Кръстевич (11 km на изток) и с. Дюлево (8 km на юг). Стрелча се намира на 40 km от областния център Пазарджик, на 65 km от Пловдив и на 100 km от столицата София.

Най-голямото богатство на Стрелча, минералната вода, е топла (стига до 38 – 40 °C), слабо минерализирана и с ниска твърдост. Тя лекува опорно-двигателния апарат, нервната система, сърдечносъдови заболявания, проблеми на дихателните пътища, гинекологични заболявания. Приложението на такива лечения е осигурено в балнеосанаториума, който предлага и медицинска консултация.

Различни епохи са оставили своя отпечатък върху облика на Стрелча през нейната многовековна история. На територията на общината има запазени следи от присъствието на праисторически хора, траки, славяни, византийци, римляни и българи.

Историческите паметници в Стрелча и околностите ѝ все още напомнят за традициите, начина на живот и обратите в историческата съдба на хората, обитавали тези земи в продължение на векове.

Първите запазени следи са от стъпките на траките. Бесите идват и се установяват трайно в региона в края на Старата ера. Те присъстват неизменно в гръцките хроники като смели и свободолюбиви воини, почитащи Дионис. За няколкото века, в които са господствали над земите край Стрелча, те са оставили след себе си над 300 могили в чест на знатните си мъртъвци.

Бесите окончателно загубили своето могъщество през 45 г. сл. Хр., когато римляните ги покорили и тракийските земи били включени в новообразуваната провинция Тракия.

Районът, както и цяла Южна Тракия, е включен в пределите на Първата българска държава през IX в. От тази епоха е и крепостта Стрелчанско кале, която просъществува до XIV век. Разположена е на десния бряг на р. Стрелчанска Луда Яна и със своите 8–метрови защитни стени ясно илюстрира характера на епохата. В продължение на векове в подножието ѝ е процъфтявал град – Стрельч или Стрелец–град. От неговото име произлиза и сегашното наименование на Стрелча.

През епохата на Възраждането Стрелча е развито стопанско и книжовно средище, с буден и неуморен дух за просвета, духовно потребление и жажда за свобода. Още на 20 април 1876 г. стрелчани се включват в Априлското въстание и впоследствие са жестоко наказани за смелостта си – градът е опожарен.

Едва след Освобождението жителите на региона се завръщат по родните си места. По това време е построен храм–паметникът „Св. Архангел Михаил“.

На 23 август 1969 г. Стрелча е обявена за град и курорт с национално значение.

Запознанството ни с града започна с кратка разходка в централната част, където видяхме паметници на светите братя Кирил и Методий, Христо Ботев, загиналите в антифашистката съпротива и храма Св. Архангел Михаил. След това посетихме музея на града.

Исторически музей с ансамбъл възрожденски къщи.

Музейното дело в Стрелча има своята повече от половинвековна история. Богатото културно-историческо наследство на Стрелча кара Тодор Белчов да положи основите на музейна сбирка в града. Целият си съзнателен живот посвещава за издирване, проучване и популяризиране на археологическото наследство в Стрелча и региона. През 1947 г. е създадена общоисторическа музейна сбирка към читалището. Първоначално музейната сбирка се помещавала в различни къщи, но през 1960 г. е преместена в къщата на Бойчо Неделев – участник в Априлското въстание от 1876 г. Тодор Белчов, след него Евстатий Площаков и учителят Иван Антонов извършват огромна събирателска, научноизследователска и популяризаторска дейност и създават една от най-богатите и уредени музейни сбирки.

През 1976 – 1979 г., след провеждане на разкопки на 36 тракийски надгробни могили и голямото археологическо откритие „Жаба могила“, както и от активната събирателска дейност, във фонда на музея постъпват много предмети от керамика, метал, тъкани, дърво и хартия.

От 1988 г. музейната сбирка се премества в къщата на чорбаджи Нешо Грозев, където понастоящем се помещават експозициите на Исторически музей – Стрелча.

През 2001 г. се създава Обществен съвет по музейно дело, който активно подпомага научноизследователската, събирателска и популяризаторска дейност на Историческия музей.

В залите на Историческия музей в Стрелча са разположени три експозиции. В приземния етаж, в просторна и добре осветена зала се помещава отдел „Археология“. В музейните витрини може да се види богата колекция от кремъчни и каменни оръдия на труда, които свидетелстват за живота на селищата от каменно-медната епоха. Представена е и тракийската гробница-мавзолей „Жаба могила“, с нейната величествена фасада, акротерий с Горгона медуза, каменни релефи от светилището-храм, както и колелата от колесницата-четириколка и голямо разнообразие от погребален инвентар, намерен при проведените археологически разкопки в периода 1976 – 1979 г. в района на Стрелча. В тази зала е представена и крепостта „Галата“ или т.нар. Стрелчанско кале, което е част от изградената в периода ІХ – ХІVв. силна укрепителна система в долината на р. Луда Яна.

Отдел „Българските земи в древността ХV – ХІХ в.“ се помещава на вторият етаж от къщата на чорбаджи Нешо Грозев. Предметите от бита и занаятите на стрелчани свидетелстват, че въпреки затрудненията, създавани от беззаконията на местната турска и татарска власт, през епохата на Възраждането Стрелча се развива и утвърждава като един от значимите стопански центрове в Средногорието. В залата, посветена на борбите за национално освобождение, посетителят няма как да си тръгне, без да усети онзи патриотизъм и мъжество на стрелчани, проявени от хайдути, местни революционери и герои, отдали живота си за „чиста и свята Република“.

Отдел „Художествен“ е разположен на последния етаж и в двете просторни зали ценителите на художественото изкуство ще се потопят в магията от цветове на Никола Образописов, Мильо Балтов, Стефан Иванов, Вихра Григорова, Нейчо Дойчев и др.

Следваше свободно време за разходка, обяд и плаж за желаещите. Спуснах се към градския парк, където видях читалището, паметниците на хан Аспарух и Васил Левски и преминах моста на р. Стрелчанска Луда Яна. В другия парк беше следващата ми цел.

По проект е изграден тематичен екопарк, който представя част от културно-историческото наследство на Република България, чрез поставянето на композиционни миниатюри. Основните елементи на строителството са алейна мрежа, растителност. В проекта е залегнало и създаването на експозиция от маслодайни рози, характерни за местния бит и култура.

При проектирането  на  настилките за основен тип е избрана  асфалтова настилка, която е в съчетание с околните пешеходни алеи. Осигурени са и места за достъп на инвалиди, както и места за отдих.  За  целта са предвидени 27 бр. пейки за сядане, разположени в предвидените уширения в алеите, а също така и към оформените пространства пред главния вход. При  главния вход  и по продължение на експозиционната площ са разположени и информационни  табели. По цялата дължина на алеите и посещаваните зони в него се ситуират кошчета за отпадъци. Има изградена поливна система.

По проект са изработени и поставени следните миниатюри: Боянската църква; Жаба могила; Мадарският конник; Дяволски мост; Църква „Св. Богородица Петричка”- Асенова крепост; Паметник на свободата на Шипка; Скален макет на скалните образувания, разположени северно от Стрелча; Експозиционна площ на маслодайни рози, характерни за района.

Разходих се из парка, видях и снимах миниатюрите. След това седнах в ресторант „Средна гора“ за обяд и кафе. Трябва да изтъкна, че кухнята е много добра, за разлика от обслужването. След обяда се насочихме към светилищата, северно от града.

Тракийските светилища в местностите Скумсале, Кулата и Качулата формират уникален мегалитен комплекс, разположен на няколко нива. Според археолозите, които правят проучванията, тук става въпрос за сакрализирането на целият рид от „Стръмонос" до „Жаба могила". Паметникът се състои от няколко култови места, които са свързани помежду си. Всеки един от компонентите на този комплекс е интересен от културна и археологическа гледна точка. По своята същност паметникът е уникален и неговото проучване би внесло яснота за изясняване и обогатяване на нашите представи за тракийското религиозно мислене. Като своеобразен център на комплекса се очертава археологическият обект в местността „Скумсале".

Откритите материали от тракийската епоха включват метални фибули, жетони и керамика. В сравнително малката площ на проучванията, концентрацията на находките е висока. Обстойното археологическо проучване на паметника би помогнало много за изясняване на въпросите, свързани с усвояването на сакралното пространство - кога и как са приобщени различните части от светилището към общата част. Това безспорно би било принос с особено значение за тракологията, тъй като до сега не е известен друг такъв паметник на територията на страната.

Комплексът е на няколко нива и не заема голяма площ, но въпреки това е много представителен. Въздействието се усилва и от многото скално изсечени ями и канали в околните скали. По мнението на проф. Васил Марков това е тракийски мегалитен храм, уникален за тракийската култура и за сега единствен по рода си от известните ни. Според доц. д-р Алексей Гоцев, ръководител на теренните проучвания, това е паметник, който поставя повече въпроси, отколкото отговори. Проучванията на обекта ще внесат допълнителна яснота за организирането на сакралното пространство в Древна Тракия.

Същинската част на светилището се намира върху голям скален блок, намиращ се на около 50 м надолу по пътеката. Сравнително малко по размери, то впечатлява с архитектурните си решения. От северната му страна е разположено голямо вкопаване тип „казан”. Пред него е оформена „пирустия” – съоръжение, свързано с гадателски практики и с мита за Дионис. Именно на триножник се извършват предсказанията на Пития и пак на него титаните сваряват разкъсания Дионис. Скално изсечената арка, ситуирана след пирустията е оформена от един монолит. Интересно е, че тя е единствената от такъв тип на територията на гр. Стрелча от известните до сега.

Скалният мегалитен комплекс в местността Кулата се намира в общ. Копривщица, на 7 км юг-югозападно от гр. Копривщица и на 12 км север-североизточно от гр. Стрелча. Предполага се, че комплексът е играл важна роля в мито-ритуалните практики на владетелите на древнотракийското племе на одрисите, населявали региона на Същинска Средна гора в древността. На територията на комплекса се намира един от най-високите менхири в България - височината му е 5.80 m.

Мегалитният комплекс се състои от няколко компонента – скален трон, скални арки, пирустии и формира сложна система за почитане на божествата. Сравнително малко по размери, то впечатлява с архитектурните си решения. Непосредствено при захода към комплекса е разположен скален блок с множество вкопавания по повърхността на скалата, като в източната му част са оформени големи скални ниши. По пътеката спускаща се към комплекса се наблюдават фланкирани идеално оформени каменни пирамиди. От двете страни се наблюдават множество вкопавания с внушителни размери. На източната страна е разположено голямо скално възвишение с височина над 20 m. В югоизточната му страна е оформен трилит (мегалитна арка). Стръмна пътека води нагоре, от лявата страна на която е оформена в скалата своеобразна стрела от източната страна на скалния масив. Височината на стрелата е 8.40 m, а върхът ѝ е разполовен на две, тъй като камъкът е съставен от два прилепени каменни къса. В края на пътеката отдясно е разположена малка пирустия, с размери 2.40 m x 2.40 m, разположена върху един голям и два по-малки камъка. От площадката, на която е разположена пирустията започва стръмен проход – дълъг 5.30 m и широк от 1.20 до 1.40 m. По средата на пътеката е разположен камък-жертвеник, а краят на прохода е увенчан със скална арка (трилит).

След изкачването на площадката от лявата страна е оформена дъговидна скална арка, ориентирана на югоизток. На около 4 m на север от арката е разположена т.нар. "голяма пирустия" с размери 4.50 m x 4.30 m.

Същинската част на светилището е разположена върху голям скален блок. От северната му страна е разположено голямо вкопаване тип “казан”. Пред него е оформена “пирустия” – съоръжение, свързано с гадателски практики и с мита за Дионис. Скално изсечена арка, оформена от един монолит, е единствената от такъв тип на територията на Стрѐлча от известните досега. Кулминацията на светилището е скален трон, поставен върху две игловидни скали, с приблизително кръгла форма. Тронът е добре оформен като седалка. Седящият на трона има видимост към целият южен хоризонт на 180° като в далечината при ясно време се виждат склоновете на Родопите и Рила.

На по-ниското ниво около трона е оформена пътека, която обхожда подножието му. Интересен е фактът, че тронът както и арката са ориентирани към изгрева на пролетното слънце, което загатва, че мястото не е случайно и е служело за провеждане на езически ритуали, свързани с възраждащата се природа. На север пътеката се разширява в площадка, която стъпаловидно слиза към подножието на масива. Площадката и околните скали са осеяни с вкопавания с правилни форми, които не будят съмнение за изкуствения им произход. В южното подножие на трона пътеката преминава под скална арка, която наподобява като да е изсечена в самата скала.

На юг от основния скален масив, на сравнително добре оформена скална площадка, се намира изправен скален стълб, т.нар. менхир. Скалните масиви около него също са прорязани от изкуствени вкопавания. На семантично ниво менхирът се разглежда от учените един от най-старите символи на мъжкото начало и на Слънцето. Менхирите също се считат за едни от най-старите астрономически уреди използвани за наблюдение на небесните тела и за промяната на сезоните.

След като разгледахме тези две групи обожествявани скали, се върнахме към Стрелча и от там – за София. Преди Ихтиман направихме кратка почивка за тоалетна и тръгнахме отново. Само след няколко минути автобусът ни се „закашля“, задави се няколко пъти и угасна. Решихме, че има повреда. Но нашият шофьор нямаше представа каква и къде е тя. Първо каза, че електрониката била „умряла“. После докладва, че бил изгорял бушон. Но всъщност нямаше представа какво се случва. Обади се на пътна помощ. Беше 19,05 ч. Нашата екскурзоводка пък звънна, за да пратят от София друг автобус, който да прибере туристите. В 19,30 ч. дойде пътната помощ. Оказа се, че ни е свършила нафтата. Толкова банална причина да спре автобуса, че чак е абсурдно! Всички се чудехме как може шофьор да тръгне на път – по 100 км в посока, без да си напълни резервоара на 100% и още 1-2 туби в резерв. После се смяхме. В анкетните карти, които трябваше да попълним, всички до един добре го „нахранихме“. Служителят от пътна помощ изля в резервоара 5 туби с дизелово гориво и пак отне 10 мин. на двигателя да заработи. В 19,45 ч. потеглихме отново към София. Слязох на Интер Експо Център и се прибрах в жк Дружба с метрото. Минах през супермаркета, за да си напазарувам за следващия ден и се прибрах благополучно в 20,30 ч.

Равносметката от деня изглежда така:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
31.08.2019	47	240	140

Картата на маршрута:

Снимките ми от това приключение са в албума. Приятно гледане и до утре!