Посещавала съм мястото преди точно 20 години - юни 2005 г. Но тогава бяхме голяма група студенти, водени от преподавател с опит по този маршрут. А, да! И маршрутът беше друг.
В гр. Земен съществува учебно-научен ландшафтен стационар, част от структурата на Геолого-географския факултет на СУ. Или по-просто казано - учебна база на факултета, която се използва за провеждане на учебните практики на студентите от ГГФ. Тя се намира в края на градчето и на "входа" на Земенския пролом на р. Струма - четвърти по ред по течението на реката от общо 11.
Тогава следвахме маршрута "Земенски пролом", като минахме край скалното образувание "Халката", Земенските скали, в подножието на Земенското кале и финалът беше пред водопада Полска Скакавица. Той толкова ме впечатли, че 20 години мислено се връщах при него.
Денят Х беше 13 юни, случайно или не, падаше се в петък, та цял ден си тананиках "Петък, петък 13-и е".
Схемата за пътуването е вече отработена - влакът за Кюстендил в 08:30, водачът ме чака на гарата и поемаме с колата му към с. Полска Скакавица. В центъра на селото оставяме колата и тръгваме по пътя, към който сочи табела "Към водопада → 4 км". Страшен пек, пътят е на открито, а от двете му страни се редят поляни, едната - с бял равнец (Achillea millefolium), а другата - с бял трън (Silybum marianum). Пътят беше широк черен път, достъпен и с лек автомобил, с повишено внимание и с ниска скорост. След тези 4 км започна същинската екопътека - стръмен наклон, на места кални и хлъзгави участъци, но поне бе в сянката на висока растителност. Минава се и край две скални ниши, организирани като места за почивка, но също така се обитават от прилепи, които се разлетяха над нас при приближаването на дома им. Пътеката е в недобро състояние, силно обрасла и на места пропаднала в дерето, затова трябва да се върви с повишено внимание. 20 минути бавен ход и ето ни пред него!
Водопадът Полска Скакавица - едно от чудесата на пролома! Съгласно проекта за измерване и каталогизиране на българските водопади, височината му е измерена на точно 51,0 м. Той е от типа бигорни водопади, което е причина за бавното му нарастване с времето. За разлика от повечето водопади, при които ерозията разрушава отдолу лежащата скала, тук има натрупване на бигор, който води до постепенно увеличаване височината на водопада. Уникален е! Един от най-красивите, които съм виждала у нас! Падащата струя се разделя на множество ръкави от стърчащите скали, пръските са навсякъде, образуват се дъги... Изобщо, природна прелест в най-чист вид. Не е от най-лесно достъпните водопади у нас, но пък вероятно е за добро. Тук няма да видите тълпите под Райското пръскало и по-добре. Направих няколко снимки, след което поехме нагоре. Целта беше да стигнем над него. Видяхме рекичката, която го образува, минахме по мостче над нея и стигнахме до стар параклис. Преди 20 год. същият бе в значително по-добро състояние, влизахме в него, за да видим интересни фрески. Сега състоянието му не е добро. Заплашен е от срутване от скалната тераса, на която е разположен. Олтарната апсида буквално виси над пропастта. Взети са мерки за укрепване - целият е опасан с някакви скелета. Но старите интересни фрески, които бяхме виждали някога, са напълно заличени сега. Дано след ремонта ги възстановят и дано изобщо успеят да го спасят от пропадане в дерето.
След още няколко снимки поехме по обратния път. След излизането от зеления тунел слънцето отново немилостиво печеше и двамата с водача ми изгоряхме "на тениски". С наближаването на колата минахме край стара и по всичко личеше - изоставена селска къща. Извън оградата имаше голяма, стара и разклонена череша. Моят спътник набра малко и двамата хапнахме по една шепа сладки плодове. Пошегувахме се, че при настоящите цени на черешите, излетът ми излиза без пари, с количеството, които изядох. С колата се отправихме към с. Раждавица, в чийто център точно срещу жп гарата, имаше симпатична механа, където направихме късен обяд. От толкова ходене бяхме страшно изгладнели. След като хапнахме се отправихме към Кюстендил, където край един аквапарк седнахме да пием по кафе и лимонада, докато наближи време за автобуса ми обратно към София, в 17:00. Изпрати ме до автогарата и се разделихме с уговорка пак да се видим някой ден. Дигиталният ми часовник отчиташе изминати 12 км. Не е лошо.
