Полска Скакавица

Имам си любимо място в Кюстендилското Краище и от години планирах да го посетя. Куп причини ме възпрепятстваха. Досега. Най-сетне с моя кюстендилски спътник имах и съмишленик в приключението, и водач по пътя до обекта. 

Посещавала съм мястото преди точно 20 години - юни 2005 г. Но тогава бяхме голяма група студенти, водени от преподавател с опит по този маршрут. А, да! И маршрутът беше друг.

В гр. Земен съществува учебно-научен ландшафтен стационар, част от структурата на Геолого-географския факултет на СУ. Или по-просто казано - учебна база на факултета, която се използва за провеждане на учебните практики на студентите от ГГФ. Тя се намира в края на градчето и на "входа" на Земенския пролом на р. Струма - четвърти по ред по течението на реката от общо 11.

Тогава следвахме маршрута "Земенски пролом", като минахме край скалното образувание "Халката", Земенските скали, в подножието на Земенското кале и финалът беше пред водопада Полска Скакавица. Той толкова ме впечатли, че 20 години мислено се връщах при него.

Денят Х беше 13 юни, случайно или не, падаше се в петък, та цял ден си тананиках "Петък, петък 13-и е". 

Схемата за пътуването е вече отработена - влакът за Кюстендил в 08:30, водачът ме чака на гарата и поемаме с колата му към с. Полска Скакавица. В центъра на селото оставяме колата и тръгваме по пътя, към който сочи табела "Към водопада → 4 км". Страшен пек, пътят е на открито, а от двете му страни се редят поляни, едната - с бял равнец (Achillea millefolium), а другата - с бял трън (Silybum marianum). Пътят беше широк черен път, достъпен и с лек автомобил, с повишено внимание и с ниска скорост. След тези 4 км започна същинската екопътека - стръмен наклон, на места кални и хлъзгави участъци, но поне бе в сянката на висока растителност. Минава се и край две скални ниши, организирани като места за почивка, но също така се обитават от прилепи, които се разлетяха над нас при приближаването на дома им. Пътеката е в недобро състояние, силно обрасла и на места пропаднала в дерето, затова трябва да се върви с повишено внимание. 20 минути бавен ход и ето ни пред него! 

Водопадът Полска Скакавица - едно от чудесата на пролома! Съгласно проекта за измерване и каталогизиране на българските водопади, височината му е измерена на точно 51,0 м. Той е от типа бигорни водопади, което е причина за бавното му нарастване с времето. За разлика от повечето водопади, при които ерозията разрушава отдолу лежащата скала, тук има натрупване на бигор, който води до постепенно увеличаване височината на водопада. Уникален е! Един от най-красивите, които съм виждала у нас! Падащата струя се разделя на множество ръкави от стърчащите скали, пръските са навсякъде, образуват се дъги... Изобщо, природна прелест в най-чист вид. Не е от най-лесно достъпните водопади у нас, но пък вероятно е за добро. Тук няма да видите тълпите под Райското пръскало и по-добре. Направих няколко снимки, след което поехме нагоре. Целта беше да стигнем над него. Видяхме рекичката, която го образува, минахме по мостче над нея и стигнахме до стар параклис. Преди 20 год. същият бе в значително по-добро състояние, влизахме в него, за да видим интересни фрески. Сега състоянието му не е добро. Заплашен е от срутване от скалната тераса, на която е разположен. Олтарната апсида буквално виси над пропастта. Взети са мерки за укрепване - целият е опасан с някакви скелета. Но старите интересни фрески, които бяхме виждали някога, са напълно заличени сега. Дано след ремонта ги възстановят и дано изобщо успеят да го спасят от пропадане в дерето.

След още няколко снимки поехме по обратния път. След излизането от зеления тунел слънцето отново немилостиво печеше и двамата с водача ми изгоряхме "на тениски". С наближаването на колата минахме край стара и по всичко личеше - изоставена селска къща. Извън оградата имаше голяма, стара и разклонена череша. Моят спътник набра малко и двамата хапнахме по една шепа сладки плодове. Пошегувахме се, че при настоящите цени на черешите, излетът ми излиза без пари, с количеството, които изядох. С колата се отправихме към с. Раждавица, в чийто център точно срещу жп гарата, имаше симпатична механа, където направихме късен обяд. От толкова ходене бяхме страшно изгладнели. След като хапнахме се отправихме към Кюстендил, където край един аквапарк седнахме да пием по кафе и лимонада, докато наближи време за автобуса ми обратно към София, в 17:00. Изпрати ме до автогарата и се разделихме с уговорка пак да се видим някой ден. Дигиталният ми часовник отчиташе изминати 12 км. Не е лошо.

                                               13.06.2025 52,5    234                31

Снимки: https://www.facebook.com/share/v/1YL2m6Scnp/

Велбъжд

Град с толкова наситена със събития "биография" и толкова културни обекти, няма как да бъде разгледан подробно само за ден. След миналата пролет, когато ходих там, ми останаха 3 обекта "за следващия път". След като миналата седмица от кафето ми се падна късметче "пътуване" реших, че съдбата ми намига и този "следващ път" ще бъде сега. И така...      

       На 4 юни си бях пуснала отпуск. Сутринта заведох Ани на училище и с метрото – право на Централна гара. Там се качих на влака за Кюстендил в 8:30. Пристигнахме с 5-6 мин. закъснение. Моят местен водач ме чакаше и отидохме в Етнографския музей на града. 

 Емфиеджиевата къща е построена през 1874 година и е принадлежала на Христо Лазов Казанджията, който е бил първомайстор от кюстендилския еснаф и виден радетел на българската църковна община в града. Разположена е в центъра на старата кюстендилска махала "Лозенец" (Баглъка), която е била населявана предимно от заможни българи-родолюбци. След реставрацията ѝ е приспособена за музей, където е поместена музейната експозиция "Градски бит и култура на населението в Кюстендил от края на 19 началото на 20 век".

Къщата има и своето историческо значение за града. В две от стаите, където се е помещавал щаба на IV улански Харковски полк освободил града на 30 януари 1878 г. от османците, експозициите пресъздават работната атмосфера на неговите военачалници. Архитектурния ансамбъл на Емфиеджиевата къща има П-образен план, в две части-жилищна и стопанска, към които има съответни дворни пространства оградени с масивни каменни зидове. Сградата е едноетажна с полувкопани зимници. Жилищният тракт е симетрична възрожденска къща- пловдивски тип.

Експозицията в къщата-музей показва наредба на градския дом на по-заможната част от интелигенцията в града: голям представителен салон с възрожденски мебели за посрещане на гости, спално помещение, кухня с трапезария и малък салон за следобедни гостувания.

В двете стаи, където се е помещавал щаба на руския отряд, начело на който стояли генерал- майор Майендорф, полковник Ертел, подполковник Задерновски, мебелировката е вносна от 30-те години на 20 век. По време на престоя си в Кюстендил полковник Виктор Иванович Ертел е обитавал североизточната стая на къщата, позната като "кабинета на Ертел". В дневната е камината наречена "джамал", която е отоплявала и малкия салон за гости. На огнището в кухнята са изложени автентични съдове изработени от бай Христо Казанджията - котел, гюм за вода, джезве за кафе и хаван с чукало.

Особеното име на къщата - Емфиеджиева, произлиза от емфие (специален тютюн на прах, който бил предназначен за смъркане и се употребявал само от заможни хора). Наследникът на първия собственик Христо Казанджията, негов зет, бил търговец на емфие и оттам хората започнали да наричат къщата по този начин.

Разгледахме, после с колата му отидохме до к-с Тихият кът в с. Слокощица за обяд. След това се върнахме в центъра на града и посетихме музеите на Димитър Пешев и Людмил Янков.

Къща музей "Димитър Пешев" притежава една от най-големите колекции от веществени и писмени извори свързана със спасяването и със спасителите на българските евреи. Експозицията започва с увод, поясняващ фундамента, върху който се изгражда българската държава след 1878 гр. в дух на веротърпимост, етническо и расово равенство.

Първа тема проследява живота на Димитър Пешев - семейна среда, образование, служба в българската армия и участие във войните за национално обединение, завършване на "Право" и професионална реализация като съдия и адвокат.

Втората тема обхваща периода на антиеврейската политика на България (1941-1944 г.) след налагането на хитлеристката власт в Германия, с дискусиите за приемането на Закона за защита на нацията. Акцентира се на събитията след подписване на споразумение между комисаря по еврейските въпроси Ал.Белев и германския представител Т. Денкер за департиране на 20 000 евреи.

Третата тема включва живота на кюстендилските представители след март 1943 г., различните лични съдби, присъдите на Народния съд, общественото забвение и постепенното признание, първоначално от отделни евреи, следвано от Държавата Израел, след 1990 г. от България и различни обществени и държавни структури по света.

Къщата-музей е построена по проект реализиран от Община Кюстендил и Посланикът на Държавата Израел в България Негово Превъзходителство Емануел Зисман и финансиран от Съюза на българските евреи в Израел. Тя е точно копие на родната къща на Димитър Пешев, адаптирана в центъра на града.

Специалисти от Регионален исторически музей извършват научно-изследователската и събирателската работа за дейността на кюстендилци за спасяването на българските евреи от нацистките лагери на смъртта. В продължение на няколко месеца се заснети материали, намиращи се в архивохранилищата на Република България - Централен държавен архив, Архив на Министерството на вътрешните работи, Научен архив на Българската академия на науките, Централен военен архив-гр. Велико Търново, Държавен архив гр. Кюстендил. Със съдействието на ръководството и служителите на Народното събрание е направена реконструкция на кабинет от 40-те години на XX в. След срещи с наследниците на кюстендилци, участвали в делегацията по спасяването на българските евреи, една от които е племенницата на Димитър Пешев Калуда Киарджиева, са дарени значително количество лични вещи за постоянна експозиция в къщата-музей.

Постоянно действащата изложба с оригинални вещи, снимки и факсимилета, разказва за събитията от март 1943 г. и за световно признатите заслуги на Димитър Пешев и неговите кюстендилски съграждани, допринесли за спасяването на евреите в България.

След този велик акт на човеколюбие се пренесохме 40 години напред, в личния "свят" и с личните вещи на друг голям българин, алпинистът Людмил Янков. Наричан "най-добрият поет сред алпинистите и най-добрият алпинист сред поетите". Експозицията в негова памет е уредена в намираща се в съседство къща и е открита през 2013 г. Янков е единственият алпинист, носител на международната награда "Феърплей". Изложбата, подредена в негова памет е под мотото "Величието на един кратък живот". В музея са изложени ръкописи, книги, фотоси, стихове, дори раницата на Людмил Янков, с която е покорил Еверест. Повечето от експонатите са дарение от неговия приятел Александър Стефанов. Людмил Янков загива едва на 35 години по време на тренировъчен лагер на националния отбор по алпинизъм под връх „Камилата" в Рила, близо до родния си Кюстендил, при лавинен инцидент.

Къщата, в която е уредена скромната, но трогателна експозиция, е забележителна сама по себе си. 

 Къщата на баба Дона Ковачева (1855-1926) е място за срещи и подслон на комити, дейци и ръководители на ВМОРО, които минават през Кюстендил. Тук е отсядала Екатерина Симидчиева от град Куманово, волева посестрима на баба Дона. Когато се урежда бомболеярницата в Кюстендилско, баба Дона дава целия ковашки инструментариум на покойния си съпруг. Тя не само посреща гости, готви, пече хляб, пере, лекува ранените, но и играе ролята на куриер и превежда четници на ВМОРО по най-късите и непознати пътища през границата за поробената от Османската империя Македония. В тайниците на къщата се съхраняват комитетско оръжие, боеприпаси и снаряжение. Баба Дона Ковачева умира в своя дом през 1926 година. Имената на Гоце Делчев, неговите братя Милан, Димитър и Христо Делчеви, Даме Груев, Пере Тошев, Яне Сандански, Гьорче Петров, Марко Секулички, Иван Лимончев, Пейо Яворов, Ефрем Чучков, Дончо Щипянчето и неговото семейство, които са живеели известно време в дома на баба Дона, Тодор Александров и други са сред дългия списък от имена на дейци и войводи на ВМОРО, които са посещавали и/или отсядали в Ковачевия дом. През периода 1895-1903 г. в къщата се помещава щабквартирата на Гоце Делчев и е база на македоно-одринското освободително движение в продължение на 30 години. Тук са се празнували и сватби на дейци от Щипско.

После в к-с Градината ядохме сладолед и аз изпих един алкохолен коктейл, а той – топла вода J. После ме закара на автогарата, където се качих на автобуса за София в 17:00. Добре ми се получи този ден, от който имах нужда.

Равносметката в цифри:

                                           04.06.2025      51,1      219,44    60

Снимките са тук: https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=pfbid02Y8vfTCHAgVTxN9nf6q8GwBrzS7nxWMMbgTkWzTvxpta5bPbhDvJma5si6Vq15Jmbl&id=61556244716151&rdid=uh4ol8TDfhrZf9Kd#

Улпия Пауталия

 Ден, прекаран в чаровния Кюстендил. Но да започна отначало. Денят започва с пътуване с БДЖ, което ми е първото от години. Мотрисите са Сименс, в прилично състояние. Пътувам през долината на р. Струма, като трасето минава през проломите Кракра и Земенски. Крайната дестинация я казах. На гарата ме чака моят водач, който е местен. Най-добрият начин да разгледаш ново място, без да губиш време в лутане насам-натам. Първа спирка - Хисарлъка, лесопарк над града, където се издига късноантичната и средновековна крепост, част от укрепения град Пауталия и неговия средновековен приемник Велбъжд. Обикаляме наоколо, снимаме, обсъждаме. Сядаме в близко заведение за обяд. След това слизаме към центъра. Чифте баня и римските терми. Едно от най-големите природни богатства тук е минералната вода. Еднакво тачена както от римляните в Античността, така и от османците в Средновековието. Само в съвременността май остава недооценена. Поне такова впечатление оставя у човека малкият брой хотели и липсата на реклами за СПА на всеки ъгъл, характерни за Хисаря, Велинград и др. места. Следобедът е посветен на музеите в града. Започваме с „Ахмед бей“ джамия, която приютява гостуващи експозиции на музея. Следват дом-музей "Ильо войвода" и Пирговата кула от ХV век. Средновековната църква "Св. Георги", която се смята за най-старата запазена черква в Югозападна България. Не е действащ храм, а е музеен обект, но запазените стенописи спират дъха с ярките цветове и одухотворените лица на светците. А в градинката край него има невероятни цветя, особено теменужките! След това сядаме в ново заведение на кафе и парче торта, да си поемем дъх от това тичане и да подишаме от оздравителния кюстендилски въздух. Следва Историческият музей с интересни експонати от цяла Кюстендилска област. Накрая разходка из новия център с преминаване по Железния мост над р. Банщица и снимка на сградата на театъра. В галерията споделям няколко кадъра, а на път обратно към София сглобявам малко видео, което споделям в долния линк.  До нови срещи!  https://www.facebook.com/share/r/H9T3J49pm9PpGe9h/

снимки: https://www.facebook.com/media/set/?vanity=61556244716151&set=a.122138972678208157

Градът на царете

 Обещах да разкажа за моята болярска почивка. Без излишни предисловия, започвам. Сама си организирах нещата. Заминах на 12 авг. с автобус. Билетът беше двупосочен, с фиксирани дати. Редовна тарифа 40 лв. Тъй като исках не само да си "счупя краката" от обиколки по обекти, но и да си почина все пак, избрах хотел с външен басейн и СПА център. Пристигнах в града около 14:30 и с такси отидох в хотела, понеже още не знаех кое къде е. Само се настаних и оставих багажа си, и хукнах към историческата част на града, вече пеш. Забележка - половината град е мащабно разкопан заради ремонт на водния цикъл. Сменят се тръби и на много места, както и около хотела ми, е разкопано. Освен това може да си представите огромните прашни облаци, които се вдигат при преминаване там. Това беше сред малкото неприятни моменти. Времето да стигна от хотела до центъра ми беше 15 мин. умерен ход. Понеже повечето обекти отварят след 9 часа, ставах в 7:30. В 8 ч. слизах за закуска и в 8:45 тръгвах с фотоапарат на шията. Ден 1 започва в 15:30 ч. Включва само 2 обекта. Паркът с макети "Мини България" и археологически разкопки Френкхисар. Мини България е разположен в подножието на известната Балдуинова кула на крепостта Царевец. Открит е през 2017 г. Включва над 60 модела на родни забележителности в М 1:25 и заема площ над 12 дка. Обикаля се за час, с времето за снимки. Обектът освен ФБ има и уебсайт, който дава информация за работно време и билети. Хубавото е, че в активния сезон работи всеки ден. В понеделник беше един от малкото отворени обекти и това определи посещението ми в този ден. При силните бури и градушки преди месец и нещо, които причиниха сериозни щети в Търново, няколко от макетите са пострадали. Хубавото е, че вече се работи по възстановяването им. Лошото е, че работата по всеки един трае между 1 и 6 месеца, в зависимост от размер и сложност на детайлите. Разкопките Френкхисар са съвсем близо до този парк. Има различни хипотези за предназначението на обекта. Според едната това е бил занаятчийски квартал, като са открити пещи за обработка на желязна и медна руда, полувкопано в земята жилище, малък некропол с 4 гроба и съвременни останки. Периодът на обитаване обхваща от желязната епоха чак до 20 век (https://www.museumvt.com/…/lpre…/content/Frenkhisar_2010.pdf). Другата хипотеза е за средновековен манастир от столичния период на Търновград, обслужвал Асеневата династия (https://strannik.bg/…/arheologicheski-obekt-frenkhisar…). Пред обекта има малък параклис, предполагам, че е издигнат по време на разкопките, защото в изворите не се споменава. След като разгледах и това, отново пеш се върнах до хотела. Следобеда посветих на СПА центъра. Преди вечеря прегледах записките си. Водя си дневник с километри и бюджет. Така че Ден 1 изглежда така: София-Велико Търново: 240 км с автобус. Разходките ми из града пеш възлизат на 8,31 км, изчислени от дигиталния часовник. Разходи (без билета за автобус) 47,60 лв - билет за вход за парка, храна и напитки. 

Продължавам с търновските истории. Но първо да поясня нещо. През годините съм ходила няколко пъти до Велико Търново - като ученик, студент и после като омъжена жена. Всеки път съм посещавала обекти. За настоящото пътуване исках да посетя новите обекти - такива, които преди не ги е имало или не ми е оставало време за тях. Затова имах стриктно разработен план по дни. За да не се разпилявам излишно и да губя ценно време, обединявах обектите по някой признак - в случая, хронологично. Та ден 2 бе посветен на Възрожденско Търново. При предварителна проверка още от София узнах, че домът на П.Р. Славейков приема само ученици за изнесени уроци върху живота и дейността на писателя. Разбрах, че вътре няма вещи на патрона, нито автентичен интериор от онова време. Можех да я видя и снимам само отвън. Като архитектура това е достатъчно. Първо отидох до Самоводската чаршия. Музейната част на "Хан Хаджи Николи" приютява временни експозиции. В момента имало изложба на килими. Реших, че мога да си спестя билета от 10 лв като се има предвид, че 15 години от живота си в хола имахме автентичен чипровски килим, на който като деца играехме със сестра ми. Доста килими съм гледала из музеите, които съм посещавала. Но все пак сградата е архитектурен паметник и заслужава малко внимание. Строена е в периода 1858-1862 г. от известния дряновски майстор Никола Фичев (Уста Кольо Фичето). Собственик е местен родолюбец, търговец и участник в борбата за църковна независимост, за която дарява 500 000 златни гроша - хаджи Николи х. Димов Минчоолу. Сградата е била хан като основно предназначение, но някои помещения са ползвани като склад, дюкяни и абаджийски работилници. В отделно крило живяло семейството на собственика. Поради стръмния терен разликата в котите е 9 м. Това е един от шедьоврите на Кольо Фичето. След 2006 г. започва мащабна реставрация на комплекса, който бил в окаян вид и през 2010 г. печели в конкурса Сграда на годината в категория за инвестиции в културно-историческо наследство специална награда от журито и наградата на публиката. След това се разходих до родния дом на писателя Петко Славейков. Фасадата е красива, задната част не желая да коментирам - дори не я снимах, за да забравя по-лесно гледката. Отпред има голям паметник на патрона. Посетих музея на Емилиян Станев. Разбива клишетата за дом-музей, заслужава да му се отдели време. Съхранява първи издания на негови книги, пишещата му машина и ловните му пушки. Слязох до паметника Асеневци и се разходих по другата възрожденска улица - Гурко. Тук посетих етнографския музей Сарафкина къща. Строена е през 1861 г. И тук теренът определя архитектурното решение. Към реката е на 5 етажа, а към улицата - на два. Има хубав дърворезбован таван. От тук продължих към кв. Асенов, където посетих обект Шишманова баня. Тя е близо до Владишкия мост, на левия бряг на Янтра. Ориентирана е север-юг с размери 11,45 х 15 м. Построена е през 14 век и се използва до 16 в. Стените са дебели по 1м. Има котелно, 4 къпални и съблекалня, 2 огнища. Подподово и стенно отопление. В стените са вградени 2 водопровода от глинени тръби - за студена и гореща вода, имало корита за смесване на водата. Снабдявала се с вода от кладенец, изкопан в речния бряг. Не е била придворна баня, а е имала обществен характер. За пръв път е описана от Карел Шкорпил, който я отнесъл към управлението на цар Иван Шишман. Разкопките през 80-те год. на 20 век я отнасят към по-ранен период, но името остава. На снимките се виждат плочките по пода и под тях тръбите за отопление. Поразява с майсторлъка на средновековните строители. На пл. Цар Иван Асен I обядвах в едно бистро и после отидох към турската махала, откъдето се качих на хълма Света гора. Цел ми беше книжарницата към издателството на ВТУ, но сега всички бяха ваканция. Всички сгради на ВТУ бяха заключени. Само снимах Св. св. Кирил и Методий, Св. Евтимий Патриарх Търновски и новия храм, посветен на него и знака Аз обичам ВТУ. Върнах се към центъра и се отбих до катедралния храм Св. Рождество Богородично, за да запаля свещ за упокой на баба и дядо, които ни напуснаха последните 3 месеца. Обратно в хотела се отдадох на релакс в СПА зоната. След това дочетох книгата, която си носех и отидох да вечерям. Равносметката в цифри. Изминати 16,2 км. Целия ден ходих пеш под жаркото слънце, температурите при целия ми престой варираха между 36 и 38 градуса. Бюджет - 65,90 лв - входни билети, храна и напитки. 

Ден 3 беше отреден за средновековния град и столица на Второто Българско царство. Акцент поставих върху Трапезица, която при предишни мои посещения в града, още не бе отворена за туристи. Понеже е много далеч, а и аз не знаех точно пътя до там, пък и си беше горещо от сутринта, помолих на рецепция на хотела да ми извикат такси. Изчаках 15-20 мин. обслужващия персонал на фуникуляра. Платих си билет за въжената железница + крепостта (11 лв) и се качих на хълма. Трапезица заслужава внимание, затова ще разкажа малко за нея, т.к. все остава в сянката на отсрещния Царевец. Днес е само още един исторически хълм, определяме го като друг квартал, но в столичния период на Търнов Трапезица и Царевец са били два отделни града. Царевец е носел столичен статут, с двореца на Асеневци, казарми, църкви и двореца на патриарха и патриаршеската катедрала на върха. В Трапезица (общата площ е към 80 дка) живели дребни аристократи, занаятчии и духовенство от по-нисък ранг. Бил застроен с крепостни стени, кули и порти, казармени помещения, работилници, но учудва с големия брой църкви - 21. Най-голяма по размер е Църква № 8, известна с името “Св. Йоан Рилски”. Асен I през 1195 г. пренесъл от Средец (София) в Търнов мощите на св. Йоан Рилски, които били поставени в специално построената за тях църква на Трапезица. В нея мощите на светеца са били съхранявани до 1469 г., когато са пренесени в Рилския манастир. В музея са представени пана, изобразяващи средновековния град и предмети, открити при разкопките. Разгледах комплекса; качих се на кулата, която се вижда отвсякъде (сигурно е излишно да споменавам панорамите от нея, особено към Царевец); посетих музея; снимах и слязох по екопътеката. Когато излязох на главния път видях пред себе си табелата за край на града. Стреснах се малко, наоколо бе пусто, изглеждаше като изоставена индустриална зона. Но се стегнах и пуснах навигацията на тел. След 5 мин. трябваше да пресека р. Янтра по въжен мост „Мавриков“. След голям завой се озовах в кв. Асенов. Оттам се изкачих до пл. Цар Иван Асен. Крих се по сенките до 16:30, за да се възползвам от поредната туристическа атракция на града. Туристическо влакче. Много е симпатично, с "локомотив" и два "вагона" в ярък червен цвят. Практическо инфо - пътува от сряда до неделя, от 11 до 17 ч. Пълната обиколка отнема 60 мин. и минава край основните забележителности. От пл. Велчова завера, по ул. Никола Пиколо, пл. Цар Иван Асен, кв. Асенов, покрай църквите Св. Четиридесет мъченици, Св. Успение Богородично, Св. Апостоли Петър и Павел, Шишмановата баня и Владишкия мост, под Балдуиновата кула на Царевец и до парка Мини България. След него на един паркинг обръща посоката и тръгва обратно. Редовен билет струва 8 лв за пълна обиколка (оставя ви, откъдето ви е взел). Но може да се качите и да слезете на произволни спирки. Цената на частична обиколка (под 60 мин.) е 5 лв. Има намаления за ученици и пенсионери - съответно 5 и 3 лв. Деца до 7 год. се возят безплатно, но задължително с придружител над 18 г. С влакчето направих пълна обиколка за 8 лв и за 1 час. Снимах няколко клипа на маршрута. След нея посетих Музея на илюзиите. Не е нищо особено, цената на редовния билет е 15 лв и ми отне 15 мин. След това се върнах в хотела, обядвах в лятната градина и си направих СПА процедурите. Равносметката 96,70 лв и 7,91 км. 

Ден 4. Вероятно се питате защо все отлагам Царевец. Вчера май споменах, че исках да акцентирам върху новите за мен обекти. А досега при всяко посещение в Търново съм се качвала там. Обаче все пак имаше един, да го нарека, под-обект, който не бях посещавала, разположен в центъра на крепостта. Ще попитате защо? Защото, когато бях ученичка, не знаех за него. При посещението ми като студент, беше затворен за ремонт. А при предишното ходене (2013 г.) още не бе открит сезонът. Той работи сезонно - от април до октомври. Освен това от сряда до неделя, 11-17ч. Решена бях при следващо посещение в града, да се кача и на него. Кое е това ли? Асансьор, оборудван в камбанарията на патриаршията на Царевец. Изкачването е до площадката под камбаните, където са монтирани лазерите за шоуто "Звук и светлина". Това е 20 м височина или 6-етажна сграда. Представете си само гледките, които ви предлага! Точно затова толкова исках да се кача. Опитах в сряда след Трапезица, но ми казаха, че отговорникът бил в отпуск, да дойда утре. Отидох в четвъртък в 9:20 ч. Казаха ми, че работното време било от 11 ч. Нямаше какво да се прави. Трябваше някъде да убия час и половина. На път за центъра минах край красива сграда с табела Национален музей на архитектурата. Реших, че това трябва да е много интересно. Заоглеждах се за вход. Не намерих такъв и проверих в гугъл. Бил затворен в 2018 г. Жалко, пишеше, че е само един у нас от общо 200 в света музеи, посветени на архитектурата. Отидох до заведение, което също отваряше в 11ч, но пейките бяха на сянка и имах достъп. Седнах, че ме наболяваше кръста и се зачетох в електронната си книга, която завърших. Върнах се до билетната каса на Царевец в 11:05 и ме зарадваха, че човекът бил на работа вече. Тук да поясня. Редовен билет за крепостта е 10 лв, има и преференциални цени за разни случаи. Асансьорът се плаща отделно от този билет. Защото крепостта се администрира от Регионален исторически музей - Велико Търново, а асансьорът - от общината в лицето на Туристически информационен център - Велико Търново, който отговаря и за влакчето, за което разказах вчера. Купувам си билет за крепостта и хуквам право нагоре, към Патриаршията. Там, слава Богу, няма опашка и влизам веднага. Редовен билет е 5 лв. Има и намаления. Хубавото е, че няма фиксиран престой. Останах 15 мин. и попивах гледките във всички посоки, снимах, дори разказах на британски турист "кратката версия" за града, като му сочех това и онова. Тъй като това беше последният обект в програмата ми, минах под "подвижния" мост към Царевец и се върнах в хотела, обядвах в градината, сложих банския и за пръв и последен път отидох на външния басейн. Тук имаше интересно архитектурно решение - големият и детският басейни всъщност бяха едно, разделени от една много хитроумна платформа, да я нарека, поради липса на по-подходяща дума. Представете си корито с издигнат борд само от едната страна, с дълбочина до глезена на възрастен човек. Всъщност са две такива, като горните бордове са долепени един до друг. Знам, че звучи откачено - просто не мога да го обясня по-ясно. Човек може да легне и хем ще е във водата, хем ще го огрява слънце. Ако лежи на гръб, ще ползва борда за главата си. Ако легне по корем, ще положи глава върху скръстените си ръце, които ще са на този борд. И в двата случая краката му ще висят в дълбокото на същинския басейн, където деца играеха на водна топка, а възрастните плуваха. Това е измислено за хора като мен, които обичат да седят в басейна, но не умеят да плуват. Сменях позата два пъти - на гръб и на корем, за да се пека равномерно, почивах и на шезлонг под чадъра. Когато августовската жега ми дойде в повече, слязох в СПА зоната, където изкарах още 1:30 ч. и за късмет, бях сама. Накрая като тръгвах към стаята си, така се бях размазала, че се олюлявах леко като подпийнала. Но алкохол нямаше - само пълен релакс. Цифровата равносметка е бедна - само 7,56 км ходене и 80,10 лв от бюджета ми.

Ден 5 е последният ми. Слизам за закуска в 8ч и се връщам в стаята, за да си събера багажа. Напускам хотела в 10 ч. и тръгвам към центъра по обичайния ми маршрут. Облачно е и се радвам, че няма да се пържа с тежкия сак и по прашните улици. Обаче започва да вали. Заставам пред една изоставена сграда и се моля бързо да спре. След десетина мин. намаля и тръгнах отново. Отидох до Самоводската чаршия и седнах в заведение за бърз коктейл. После тръгнах на лов за подаръци. Докато се усетя бях стигнала паметника Майка България. Точно зад него има хубав ресторант, където обядвах средиземноморска кухня с българско бяло вино. После отидох в парк Марно поле, където седях на пейка под сянката на огромно дърво и се радвах на фонтаните, докато ожаднях. Влязох в заведение, изпих едно мохито и фрапе. От там до Автогара Юг беше много близо. Отидох и седнах да чакам автобуса от Варна за София. В 16:30 потеглихме, в 19:30 си бях вкъщи. В цифри: 5,21 км. Бюджета ще спестя, защото включва хотела, а не съм сигурна, че е редно да оповестявам цените им. Като цяло - много горещо, изпълнено с много впечатления и запомнящо се преживяване. Обичам те, Търново!!!

снимки: https://www.facebook.com/media/set/?vanity=61556244716151&set=a.122173303814208157

О, Шипка!

 Отдавна планирах посещение на Бузлуджа, както е по-известен, или с официално име „Дом-паметник“ на БКП на вр. Хаджи Димитър (старо име Бузлуджа), височина 1441 м. Не съм последовател на комунистическите идеи, но старите паметници от онова време, на които страната е богата, но са оставени на милостта на времето и вандалите, винаги са ме привличали. А този е най-известният и най-големият сред тях. Височината на монумента е 70 м. Казват, че някога на върха на пилона, зад петолъчката, имало прожектори, чиито лъчи нощем при ясно време се виждали до Румъния на север и до Беломорска Тракия на юг. Неотдавна оглави класация за най-красивите изоставени места в света. В момента се работи по реставрация на мозайките и идеята е да се укрепи и да се използва като културен център. Доста време и средства ще глътне, но дано успеят. Пък и друг подтик имах да го посетя – представете си само панорамата, която се открива отгоре. Денят Х беше 9 август 24г.

Започнахме обиколката с Казанлъшката гробница, световноизвестна със своите фрески, които ѝ осигурили защитата на ЮНЕСКО. После се отправихме към Бузлуджа, като нямаше гаранция, че ще успеем да приближим „летящата чиния“, защото в момента там течеше някакъв фестивал, заради който всички подстъпи към паметника бяха затворени с бариери и се пускаха само хора с билети, с цена 39 лв. Но нашата водачка успя да ги омае и ни издадоха пропуск за 1 час. Хукнахме като диви кози нагоре. Имаше 2 огромни хвърчила с форма на октоподи и едно по-малко с цветовете на флага на РБ.

Оттам по пряк път отидохме до вр. Шипка. Той също има стари имена – Св. Никола и Столетов, височина 1326 м. Когато е подета инициативата за издигане паметник за увековечаване саможертвата на руски, черногорски, фински и румънски воини и българските опълченци, разбира се, появяват се толкова пречки, че тогавашните журналисти наричат начинанието „Втора Шипченска епопея“. Финансирането е от дарения от целия български народ. По проект лъвът трябвало да е на върха на пирамидата. Специалистите отсекли, че това ще се приеме за провокация от съседите. Решили да се постави по-ниско, на коя страна обаче? Ако гледа на север – сякаш имаме претенции към Румъния; на запад – към Сърбия, на юг – към Гърция и Турция. Затова го сложили от изток. Така разказват местните легенди.

Излишно е да споменавам, че гледките от панорамната площадка на върха на Паметника на свободата спират дъха. След това слязохме в гр. Шипка, до храм-паметника „Рождество Христово“. Инициатори за изграждането му са граф Игнатиев и Олга Скобелева, майката на ген.-майор Скобелев. Дарения за целта са събирани в Русия. Храмът е построен съгласно руските традиции в изграждането на православни храмове, с характерните куполи с форма на луковица и покрити със злато. Част от авторския екип е работил и по храма „Св. Александър Невски“ в столицата. В криптата 12 каменни саркофага съдържат тленните останки на 8491 руски офицери и войници, и наши опълченци, чиито имена са изписани на 34 мраморни плочи. Най-голямата камбана с маса 12 т е отлята от гилзите, събрани от бойното поле. Така се разказва.

Последната цел за деня бе могилата Голяма косматка с гробницата на одриския цар Севт III. Така поне се смята. Тя е най-голямата гробница от всички в Долината на тракийските царе. Уникалното при нея е и това, че е открита неограбена, с пълен гробен инвентар. Той включвал любимия царски кон в предверието, с комплект конска амуниция със златни апликации; ритуални съдове от сребро и злато. Голяма двукрила мраморна врата, декорирана с главите на Аполон и горгона Медуза. Но най-голямата сензация е в началото на коридора – бронзовата глава на владетеля. Смята се, че е на Севт, защото са открити монети с неговия лик, носещи името му, които са много подобни на главата. Освен това Одриската столица, Севтополис, е само на 7 км оттук.

След този, изпълнен с емоции и вдъхновение ден, е време да се връщаме към София. Всичко е прекрасно, само едно нещо помрачава моето преживяване днес. Някъде между вр. Шипка и гр. Шипка съм изгубила книжката си „100 НТО“. В нея имах 83 печата и марки, имам сребърна значка. Трябваше да взема 84-тите в храма. Направо ми прилоша като се сетих колко години съм ги събирала. Но какво да се прави? Живот...

снимки: https://www.facebook.com/media/set/?vanity=61556244716151&set=a.122169925616208157

Слабо познати музеи в София

София е град с дълга и богата история. Тя е представена в редица музеи. Някои от тях са известни на всички, други - не чак толкова. Трети са почти непознати. За няколко от последната група ще разкажа довечера. Не пропускайте!

Сутринта започнах с "капучино с кокос и зелен банан" и портокалов сок в любимия си кафе бар в центъра, в компанията на интересна книга. Четох, докато спря дъжда, след което тръгнах. Деня бях определила за активна почивка и ограмотяване, и попълване на печати и марки. Спирка №1 беше Музеят на физическата култура и спорта в зала в Националния стадион “Васил Левски”. Тук се оказах заобиколена от уредите на "златните момичета" от времето, когато ги тренира Нешка Робева; медали; купи; боксови ръкавици и спортни обувки на представители на всички спортове, упражнявани у нас. Специално място беше отредено на футболния тим, извел ни до 4-то място на Световното в САЩ, 1994 г., Златната топка и обувка на Стоичков и разбира се, ненадминатия и до днес рекорд на Стефка Костадинова. След няколко снимки, вкл. на патрона на стадиона, продължих. Музей №2 беше (според това, което гледах на гугъл мапс), някъде зад комплекса на Министерство на външните работи. Не беше много лесно да го открия, но все пак успях. Входът беше откъм локалното на Цариградско шосе, след ул. Александър Жендов. На голяма табела бе изписано "Национален антропологичен музей". Влязох. Вътре симпатичен млад асистент в Института по Експериментална Морфология, Патология и Антропология - БАН ми сложи печат и ми каза в какъв ред да разглеждам залите, описа какво ще видя във всяка от тях и ме остави да разглеждам. Признавам, че експонатите биха изглеждали откровено отвратително на хора със слаби нерви и стомаси, но аз нямам подобен проблем. Странното чувство изчезна още след първия череп. Интересът ми нарастваше от една зала към друга, от праисторията до Средновековието (XV век). Започва с реконструкция на пещера, обитавана от неандерталци. Нататък се проследява развитието на човешкия род, различните медицински и погребални практики. Показана е първата известна от нашите земи зъболекарска намеса, датираща от 4000 г. пр.Хр. Деформирани черепи от времето на прабългарите - правели са го умишлено като белег за социално положение, по 2 способа. Оказа се, че разните туморни образувания са стари колкото човешкия род. Табло представя еволюцията от Афарския австралопитек до съвременния Homo sapiens. По средата на коридора е поставен модел на човешката ДНК - двойната спирала. В дъното на залата имаше огромен стелаж с черепи. Това може би вече би дошло в повече на някои хора. Но това също е част от нашата история на биологичен вид, която трябва да познаваме. Безспорно най-интересната част от експозицията беше колекцията от възстановки на глави по черепа на известни личности от историята. Тук бяха средновековните фигури на царете Самуил и Калоян; чъргубиля (ичиргу-боила) Мостич - позицията му била подобна на външен министър, при царете Симеон Велики и Петър I. Тук беше известния жрец от Варненския халколитен некропол, погребан със златни погребални дарове, които доскоро се смятаха за най-старото обработено злато в света. Единственият женски образ е на тракийската принцеса от Могиланската могила при Враца. Има и глави на известни възрожденски дейци, а в една витрина е показан процесът от изравяне при разкопки на останките до възстановката на главата, изложена в музея. Последните 2 зали бяха заети от гостуваща изложба "Богатството на троянската керамика". Уникални цветове грееха по съдовете - стомни, бърдучета, чинии, свещници, поставки и какво ли не. Истински произведения на изкуството! След като разгледах си поставих дигитален печат в дигиталната книжка - бързо, лесно и забавно. Слязох обратно в центъра и обядвах в любимата си бирария. Следобеда посветих на част от литературното наследство на София. Музеят на "Петко и Пенчо Славейкови" на ул. "Г. С. Раковски"138. Уредничката беше много мила и разказа много неща от живота на Пенчо Славейков и любимата му Мара Белчева. Оказа се, че денят бил безплатен за филиалите на Литературния музей. Аз нямах представа - случайно ми се случиха нещата. В стаята на Петко е показана масата, на която е подписана Търновската конституция, както и огромна фотография на всички делегати на Учредителното събрание. Една витрина показва първото пълно издание на Библията на говорим български език, в превод на Петко Славейков. Мебелировката е допълнена от оригинални вещи на фамилия Славейкови от сестрина дъщеря на Пенчо. Подовете са застлани с котленски килими. Другата стая е кабинетът на Пенчо с огромна библиотека, лични вещи и снимка на вилата в Брунате, Италия, където умира поетът. Всъщност домът, който Петко е купил в София се намирал на пл. Славейков, но по-късно била съборена. В този апартамент живяла една от внучките на Петко и решила по-късно да го превърне в музей, който подарила на държавата и станала първа уредничка. За спомен си взех метален книгоразделител с лика на Мара Белчева - истинско малко бижу. Дълъг стана този пост - утре ще довърша.

 Сега да си изпълня обещанието и да довърша за музеите.

След дома на Славейкови - баща и син, отидох до близо разположения музей на Никола Вапцаров (ул. Ангел Кънчев 37). Там ме очакваше изненада - уредничка беше дама със сериозно творческо портфолио. Една от личностите в България, посветила се на нелеката дейност да проучва архивите и да пише биографични трудове на такива имена от родното ни литературно минало като Вазов, Яворов, Яна Язова и др. Дамата ми разказа подробно за живота и творбите на Вапцаров, за спора между неговата вдовица и родителите му в Банско, за легендарното "Прощално", което ми подари като сувенир от музея в превод на английски, френски и руски език. Разказа, че това, което мнозина смятат (както съм учила и аз), че стихотворението е писано в 2 ч. следобед в деня на разстрела му. След гибелта на поета съпругата му Бойка казва, че той ѝ е подарил този стих месец преди да го екзекутират. Музеят съхранява лични вещи на патрона, както и най-голямата част от архива на Вапцаров. Има портрети, освен на поета, на съпругата и на майка му. Тя била завършила Американския колеж (Самоков) и говорила прекрасен английски - нещо толкова рядко за жена у нас през XIX век. Тук се пази и посмъртно връчената му международна награда за мир през 1953 г., дадена на майка му. В музея има макети на родния му дом в Банско и на кораба, на който е служил поета. Тук е първото издание на стихосбирката му "Моторни песни". В спалнята е семейното легло, което е било късо за Вапцаров. Над него виси погребална маска. Обсъдихме и мястото на жената в българската литература от преди век и докато се усетя беше минал час. На изпроводяк си купих 2 издания - книжка със стихове за деца, писани от Вапцаров. Аз дори не знаех, че той имал такива стихове, но дамата се беше ровила в архива, за да ги подбере и издаде в книжка с картинки. Купих една за моята Ани, а за себе си книга от същата авторка за Вазов. Благодаря за интересния разказ, Катя Зографова! След това посещение отидох за едно бързо лате в друго любимо заведение наблизо. След кратка почивка се отправих към музея на Патриарха на българската литература. Той е разположен на ъгъла на "Раковска" и "Вазов", на ул. Иван Вазов 10. Заема 2 етажа. Разбира се, тук отново има лични вещи и архив на писателя. Джобен часовник, очила, мастилница и перодръжка, първи и преводни издания и получени награди. Особено ми хареса кахлената печка в ъгъла. Стаите представят дневна, работен кабинет, трапезария, спалня и гостна. Купих си сувенири и отидох в градинката на "Кристал", където на една пейка четох до мръкнало. Следващият ден започна по идентичен начин - изпих кафето си на същото място и в 10 ч. тръгнах в посока базиликата Св. София. Там исках да посетя археологическия комплекс в подземието ѝ. Както е известно тази базилика е втората най-стара сграда в столицата след ротондата Св. Георги. "Света София" е построена от император Юстиниан. Под нея са открити гробници от I-IV век пр. Хр. Знае се, че църквата в днешния си вид е четвъртата подред църква, издигана на това място. Историята на София е тясно свързана с храма „Света София“, който подобно на Света София в Цариград е посветен на "Премъдростта Божия". Влязох в храма и го обиколих, преди да сляза в подземието. Под настоящата базилика „Света София” са експонирани гробни съоръжения от източния некропол на античния град Сердика и останките от три по-ранни църкви. Четвъртата църковна сграда е изградена в края на V, нач. на VІ в. Експонираните гробове и гробници са около 50 и се датират в периода ІІІ – V в., каменни саркофази, цистови гробове, зидани тухлени гробници – с плоско покритие от каменни плочи и засводени. Макар и рядко, някои от засводените зидани гробници са стенописвани. За разлика от IV в., през V век се използват предимно християнски символи. Типичен пример за такъв вид украса е гробницата на Хонорий, разкрита северозападно от базиликата „Света София” и датирана през V в. Върху свода на люнета е разположен надпис с червени букви, който гласи: “Хонорий, раб Божи”. Докато разглеждах, наоколо се носеше божествена музика. Беше озвучаване на кратко видео, разказващо за Миланския едикт, с който християнството е прието за равноправна религия в Римската империя. Записах го, за да го споделя с вас, може да го видите в галерията. Исках да посетя и гробницата на Хонорий отвън. За съжаление обаче тя бе затворена, защото се нуждаела от спешна реставрация, а както винаги, пари за това "няма". Обсъдихме с уредничката сбърканата ситуация, при която обект се държи затворен, вместо спешно да се ремонтира и да се отвори, за да се "самоиздържа" от входни такси. Елементарно е, и малките деца го знаят. Може да се изтегли заем за ремонта, а после с реклама и разумна такса за вход да се изплаща заема. Начин ще се намери, ако има воля за решаването на казуса. А дотогава обектът ще седи затворен и ще се саморазрушава, докато ремонтът не стане излишен. Българското общество има толкова големи проблеми, че кой ли ще се трогне от някаква си гробница? То Преображенския манастир до В.Търново е пред разруха - какво остава за тук? Но по-добре да спра, че като го мисля, кръвта ми кипва! Излязох навън в слънчевия ден - беше пълно с деца, които се снимаха тук и там. Направих и аз няколко снимки и потеглих. След обяд бях на работа вече. Разгледайте галерията и може да споделите в коментар кой от тези музеи най-много ви допада или къде вече сте били. Може да се получи интересна дискусия.

снимки: https://www.facebook.com/media/set/?vanity=61556244716151&set=a.122139041858208157

и още за София:

В началото на май в нашия офис имахме посещение от член на Борда на директорите на фонда, който е собственик на мола. Беше дама от РЮА – усмихната, позитивна и по детски любопитна. Продължителност – 6 дни. Разбира се, повечето време беше яко работа в офиса – срещи, на живо и онлайн, доклади, презентации и т.н. Беше си предвидила петък следобед да разгледа града и в събота поход из Рила. 

Подобни посещения не са нещо изключително за международните компании. Все пак хората искат да проверят как управляват инвестициите им. Обикновено за тези разходки се наема гид, който прави всичко по задължение – беседата е скучна, гидът говори вяло и му/ѝ е изписано на лицето, че предпочита да бъде навсякъде другаде, само не тук и сега. Стана ми малко тъжно за дамата – София има толкова богата история и забележителна архитектура, а тя нямаше да разбере нищо от тях с такъв подход. Искаше ми се да ѝ покажа града през моите очи като ѝ разкажа всичко, което знам. Предложих си услугите на гид с голямо желание, а управителят не само одобри, но обеща да ни бъде шофьор до центъра и обратно. Дамата изглеждаше спокойна, че е в добри ръце. Петък сутрин – няколко срещи. В 12:30 я водим на обяд с българска кухня. Хареса ѝ. После шефа ни закара до центъра за нейното запознаване с българската столица. 

Естествено, първа спирка беше катедралният храм „Свети Александър Невски“. Разказвам бързо каквото знам, а тя ахва и снима. По ул. „Оборище“ се спускаме към Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ и „моя“ университет – СУ „Св. Климент Охридски“. Показвам ѝ северното крило и с гордост обявявам, че тук съм завършила висшето си образование преди … години. Тръгваме по бул. „Цар Освободител“ и пред едноименния паметник спираме, за да ѝ разкажа за него и за историческата сграда на Народното събрание на РБ, а тя се върти около оста си и снима ли, снима…

След Парламента завиваме отново към катедралата и показвам БАН, минаваме край Светия Синод и спираме пред базиликата „Св. София“. Тук така съм се развихрила да обяснявам възрастта ѝ, връзката с името на града и какво се крие отдолу. Трябваше да видите лицето ѝ като ѝ казах, че „не, не е грешка. Датира не от XV, а от V век“. Изглеждаше шокирана. Сигурно е направила паралел с посещението си по същия повод месец по-рано в Скопие. С „обекти“ – пълна бутафория, част от грандоманския проект „Скопие 2014“… Спряхме и пред паметника на злочестия цар Самуил, където ѝ разказах за битката при с. Ключ. Остана безмълвна. Спуснахме се по „Раковска“ и спряхме пред Руската църква „Св. Николай Мирликийски“, където също казах няколко думи за нея и съседния ѝ Национален природонаучен музей. Продължаваме в посока „триъгълника на властта“ и спираме пред Княжеския дворец. Ахка, снима… Разказвам за него и намиралия се отсреща мавзолей. Показвам БНБ. Най-сетне показвам бившия Партиен дом, понастоящем новата сграда на Народното събрание на РБ. Спускаме се в подлеза и излизаме между Президентството и Археологическия музей. Показвам ѝ ротондата „Св. Георги“ и обяснявам, че това е най-старата сграда в града, още от IV век. Потресена е. Водя я до храма „Св. Петка Самарджийска“ и се спускаме към Ларгото, където показвам източната порта на Сердика. Минаваме тунела под сградата на Министерски съвет на РБ и излизаме на Бански площад. Тук показвам „Музея за история на София“ и джамията „Баня Баши“. Казвам няколко думи за отсрещните Централни хали и минаваме край тях по ул. „Екзарх Йосиф“. Разказвам за „карето на религиозната толерантност“, от което е видяла джамията. Спираме пред синагогата. Усещам как гърлото ми леко започва да дращи от толкова много говорене и я оставям да прочете табелата пред молитвения дом, докато отдъхна малко. Добре, че текстът е и на английски, за да не превеждам. После минаваме край Румънската църква „Св. Троица“ на път за католическата катедрала „Св. Йосиф“. Тя е искрено изненадана от конфесионалното разнообразие в нашата столица и пита дали няма проблеми между различните общности. Отговарям, че на целия Балкански полуостров няма друга държава, където изповядващите различни религии да се разбират толкова добре. Впечатлена е, но задава резонния въпрос: „Досега видяхме джамия, синагога, католически храм, румънски храм, но тук няма ли ваша църква?“. Усмихвам се и казвам да потърпи. Продължаваме по бул. „Тодор Александров“ и излизаме на площад „Св. Неделя“. Тук показвам храма „Св. Неделя“, приютил катедрата на Софийския митрополит. Разказвам за атентата от 1925 г. Още снимки. Продължаваме към Съдебната палата и се спускаме по бул. „Витоша“. Изненадана е от стълпотворението по главната търговска улица в работно време. Завиваме по ул. „Солунска“ и после по „Дякон Игнатий“ излизаме до Народния театър „Иван Вазов“. Тук ахва. Аз разказвам, а тя снима сградата, фонтаните, гълъбите, хората… Вметвам, че не само столичани, но и всички българи се гордеят с тази красива сграда в неокласически стил. Отговаря ми „и с право“. Отправяме се към паркинга пред БНБ, където трябва да се срещнем с нашия транспорт. Докато го чакаме показвам паметника на банкера Буров и ѝ обяснявам за него. По обратния път споделя колко доволна е останала от обиколката, а аз ѝ подавам текста, който бях подготвила за нея, заедно с карта с всички посетени обекти, в случай че иска да прочете повече детайли за тях. Беше много доволна. 

В събота ѝ предстоеше да ходи до Седемте Рилски езера + Рилския манастир. Вечерта я питах дали ѝ е харесало, а тя отвърна разочаровано: „не ходихме. Не се събра група и я отмениха. Но ходих до Ловеч, Деветашка пещера и някакви водопади. Не беше лошо, особено харесах водопадите.“. Но разочарованието ѝ беше видимо. Помислих си, ако е била единствен чужденец в тази група, никой не си е правил труда да ѝ обяснява на английски и само е гледала и снимала. Затова разказах каквото знаех за водопадите и пещерата. Сега вече беше една идея по-доволна. Изпрати ми видео от Крушунските водопади и снимка на Деветашка пещера. 

Разделихме се с обещанието да дойде пак и да я разведа не само в столицата (има още достатъчно обекти за целта), но и в страната. В главата ми вече се бе оформил план. 

Доста дълъг пост излезе. Сега сигурно се чудите защо ви разказвам всичко това. Какъв е смисълът? Крайно време е да вдигнем глави и да гледаме на света със самочувствие. Не сме „най-малката / най-бедната / най-нещастната“ и т.н. в този отчаян дух страна. България не е от 1 януари 2007 (членство в ЕС) или от 29 март 2004 (членство в НАТО). България е една от страните с най-дълга история в Европа. Била на същото място или много близо до него за най-дълго време, запазила същото име и (почти) същия език (с уговорката, че за толкова дълъг период езикът се е развивал и обогатявал от контактите с други народи и техните езици). А също така сме в Топ 3 на Стария континент по археологически обекти. Но не е само историята ни повод за гордост. До гуша ми е дошло от този комплекс, че България и българите сме много зле и нищо не ставало от нас. Вижте спортните успехи, които напоследък все по-често се появяват в новините. Децата на България – нашето най-голямо богатство, правят чудеса на международни олимпиади по природни науки, математика, информатика, лингвистика и др. Истински големият и важен ресурс на една държава не са полезните изкопаеми, а човешкият капитал. А от него най-силно изпъкват нашите учени. Обаче те с малки изключения се появяват „под светлината на прожекторите“ най-често при някакъв проблем. А това е много тъжно, защото те постигат важни и значими успехи, някои дори в глобален мащаб, а не получават вниманието, което заслужават. Най-често обществото е в пълно неведение с какво се занимават научните ни кадри. Върху това трябва да се работи още. И да завърша позитивно. Мечтая си един ден (дано не е много далеч) всички българи да вървят с гордо вдигнати глави и с достойнство да обявяват националността си. Бог да пази България!!!

От Белоградчик до Балчик. Пътен дневник на един географ

Книгата „От Белоградчик до Балчик” е оформена

като пътен дневник, в който авторът разказва за посетени любими места в Северна България. 

Всеки очерк започва с цитат от известна личност за

съответното място. Следва географска част,

преглед на историческото развитие; известни личности, свързани с мястото, демографска справка. И оттук започва описание на туристическите обекти, съпроводено с мислите, емоциите, спомените на автора. 

Някои тъжни, повечето весели и комични, но винаги

разказани с чувство. Няма апатия или равнодушие

към никое място. Има споделена загриженост за

проблемите на хората на конкретното място. Усеща се и

болката на автора от някои негативни

тенденции в съвременното ни общество. Но надеждата

за по-добро бъдеще на България е водеща нишка

в цялата книга. Авторовата любов към Родината

прозира от всеки ред. 

Накрая е поместена обширна библиографска справка.

Включва цветно приложение от авторски снимки

и карта. Анотацията е дело на известния географ

и писател Георги Бърдаров.

Изданието е посветено на 60-тата годишнина

на Геолого-географския факултет на Софийския

университет “Св. Климент Охридски”.

Може да закупите от Calma Yoga Studio,

гр. София, ул. Тинтява 84

или да поръчате тук:

https://docs.google.com/forms/d/e/1FAIpQLScmatQoW_2kqboiYPQlaZT_2hKZT0ZHpRtKpSUYAgrrGy2WzQ/viewform?usp=sharing

 

                                                                         *   *    *

Марина Стоева е родена в гр. Монтана, където живее до завършване на средното си образование. Завършва висше образование, специалност „География“ в СУ през 2007 г. и магистратура по „Регионално развитие и управление“ през 2009 г. От 2014 г. е редовен член на Българското Географско дружество. 

      Има публикации в периодичния печат в гр. Монтана (в-к Слово, бр. 18/16.V.2002 и бр. 20/30.V.2002); в е-списание „Географ“ (бр. 1/2016, бр. 5/2020-2021, бр. 6/2021-2022; бр. 7/2022-2023); 6 фотописа на сайта www.geograf.bg и в списание „Научные вести“, бр. 7/2022. 

      Освен от География се интересува от история, алпинизъм, зоология. Обича да пътува, да прави планински преходи, да снима. Любимият ѝ жанр е пътеписът, защото се явява пресечна точка на географията, пътешествията, историята и литературата. Поддържа блог. Последвайте автора: