От Белоградчик до Балчик. Пътен дневник на един географ

Книгата „От Белоградчик до Балчик” е оформена

като пътен дневник, в който авторът разказва за посетени любими места в Северна България. 

Всеки очерк започва с цитат от известна личност за

съответното място. Следва географска част,

преглед на историческото развитие; известни личности, свързани с мястото, демографска справка. И оттук започва описание на туристическите обекти, съпроводено с мислите, емоциите, спомените на автора. 

Някои тъжни, повечето весели и комични, но винаги

разказани с чувство. Няма апатия или равнодушие

към никое място. Има споделена загриженост за

проблемите на хората на конкретното място. Усеща се и

болката на автора от някои негативни

тенденции в съвременното ни общество. Но надеждата

за по-добро бъдеще на България е водеща нишка

в цялата книга. Авторовата любов към Родината

прозира от всеки ред. 

Накрая е поместена обширна библиографска справка.

Включва цветно приложение от авторски снимки

и карта. Анотацията е дело на известния географ

и писател Георги Бърдаров.

Изданието е посветено на 60-тата годишнина

на Геолого-географския факултет на Софийския

университет “Св. Климент Охридски”.

Може да закупите от Calma Yoga Studio,

гр. София, ул. Тинтява 84

или да поръчате тук:

https://docs.google.com/forms/d/e/1FAIpQLScmatQoW_2kqboiYPQlaZT_2hKZT0ZHpRtKpSUYAgrrGy2WzQ/viewform?usp=sharing

 

                                                                         *   *    *

Марина Стоева е родена в гр. Монтана, където живее до завършване на средното си образование. Завършва висше образование, специалност „География“ в СУ през 2007 г. и магистратура по „Регионално развитие и управление“ през 2009 г. От 2014 г. е редовен член на Българското Географско дружество. 

      Има публикации в периодичния печат в гр. Монтана (в-к Слово, бр. 18/16.V.2002 и бр. 20/30.V.2002); в е-списание „Географ“ (бр. 1/2016, бр. 5/2020-2021, бр. 6/2021-2022; бр. 7/2022-2023); 6 фотописа на сайта www.geograf.bg и в списание „Научные вести“, бр. 7/2022. 

      Освен от География се интересува от история, алпинизъм, зоология. Обича да пътува, да прави планински преходи, да снима. Любимият ѝ жанр е пътеписът, защото се явява пресечна точка на географията, пътешествията, историята и литературата. Поддържа блог. Последвайте автора:

                                        

Сбъдване мечти

Здравейте отново, мили мои!

Нека ви разкажа къде ходих последния уикенд. Всъщност само съботата, защото беше еднодневен преход, но затова пък – какъв! Един път.

От доста години си имах една мечта, като турист, обичащ планината и влюбен особено в Балкана, както повече ми харесва да го наричам, отколкото Стара планина. Преди 3 години сбъднах една мечта – вр. Ботев. Време беше за следващата.

И така, денят е 10 юли 21 г. Паметен ден, защото най-сетне посетих водопада Райското пръскало, в Централна Стара планина, на територията на НП.

Той има височина от 124,50 м, което го прави най-високият постоянно течащ водопад на Балканския полуостров.

Тръгнахме от АГ Сердика и за мой късмет водач ни беше моя позната от предишно пътуване – Албена. Потеглихме в 6:30. Спряхме за тоалетна и кафе около Пазарджик и продължихме, като заобиколихме Пловдив от север, в посока Карлово. На 1 разклон поехме вдясно, към Калофер. Пресякохме града и автобуса паркира в местността Паниците – изходен пункт за водопада.

Надянахме екипировката и тръгнахме нагоре, по пътеката с бяло-синя маркировка. Щом влязохме в гората започна стръмно изкачване, ок.10-15 мин. След него теренът сякаш се успокои. Но излязохме на открито и слънцето ни печеше яко.

На 1 поляна се откри гледка първо към вр. Ботев и след това към водопада. Видяхме „вечната“ снежна пряспа, от която се предполага, че той води началото си. Последва спускане към гората, където отново бяхме на сянка и по пътя минахме край две чешми. Водата им беше страхотна!

Минахме рекичката по мост и от другата му страна започна сериозно изкачване. Ходиш, ходиш, а край не се вижда. След много време и n на брой завои, видяхме между дърветата да прозират слънчеви лъчи. След още десетина мин. излязохме над гората и видяхме в скалите пред и над нас целта на похода.

След 15-минутно спускане надолу по „шарена сянка“ достигнахме поляната пред хижа Рай. Наоколо пасяха коне. Високо зад нея, от Райските скали, се спускаше в шеметни струи Райското пръскало – първенецът на България и Балканите. А след него продължаваше да се вие нагоре Тарзановата пътека към вр. Ботев.

Имахме 1:30 часа свободно време. Повечето решиха да почиват/обядват и след това да се качат до водопада. Аз постъпих обратно. Ако се наям, ще ме домързи и ще ми тежи повече катеренето. Затова тръгнах нагоре. Първо минах край една паметна скала, после имаше каменен параклис и пътеката пое стръмно нагоре. Издишах. Едва си тътрех краката, а най-лошото бе, че се разминаваха постоянно качващи и слизащи. Имаше деца и кучета.

Прецених, че се качвам много бавно и ако искам да стигна до самото подножие на водопада, няма да ми стигне времето за почивка/обяд. Затова някъде след средата на пътеката си избрах голяма скала и седнах. Поех си дъх и направих снимки, селфи и едно клипче. Събрах се и тръгнах внимателно и бавно надолу.

Слязох до хижата и се оказа, че сервирали обяд в периода 12-14 ч. Сложих си 1 печат, който обаче няма да се брои, защото в моите 2 книжки няма обект Райско пръскало. Той е добавен в последното издание. Така че го сложих по-скоро за спомен. Още повече, че и тук не продаваха картички. Минах през клозета и седнах на една маса на слънце, която единствено бе свободна. Извадих от Милка-та пакетче ядки и изядох цялото съдържание.

В 15:15 тръгнах обратно надолу с първата група. Движех се бързо до едно място, където пътеката се разклоняваше и аз поех след някаква групичка хора /не моята/ по долната пътека, през гората. След няколко минути се осетихме, че няма маркировка. Всички се върнахме назад до последния кол и тръгнахме по горната, открита и слънчева, пътека.

Тук непознатите дръпнаха напред и аз останах сама. Вече мислех, че съм останала последна от групата си и се притесних не на шега. Не исках да си помисля как пълен автобус, 40 човека, седят и чакат мен. Дадох още газ надолу. Спирах само за секунди, за да глътна вода, и продължавах. По едно време стигнах две дами от групата ми. Тръгнах след тях. На едно място в гората объркахме пътеката и се навряхме в едни ровини, където бе невъзможно да се върви. Беше много стръмно и хлъзгаво, и на 2 пъти едва не паднах. Но вече следях маркировката и бях спокойна. Следвах посоката към Паниците.

По едно време големият наклон свърши и пътеката стана път около съседните вили и къмпинги. Разбрах, че съм на прав път и не далеч. В първите минути след 18:00 минах по моста и излязох на паркинга. Автобусът беше там. И празен. Дамите седяха на поляната, на сянка под 1 дърво. Попитах „къде са другите“, а те ми отвърнаха, че ние трите сме първите слезли. Отворих си пакет сушени кайсии, за да се подкрепя и изпих последната вода от второто шише. Разходих се оттатък моста, за да си хвърля отпадъците в контейнера и да си купя сувенир от близката сергия. Отново нямаше картички, взех магнит. Върнах се до автобуса и помолих шофьора да ми отвори багажника, за да си оставя раницата и щеките. Той ме попита откъде съм се отказала. Не съм, казах. Аз отидох до водопада и се върнах. Той беше изумен. Каза, че ни чакал след 21 ч.

Понеже бях ужасно изморена и краката много ме боляха, реших да си седна на мястото в автобуса. Там дочаках да се събере цялата група. Което отне два часа. Едва след 20:00 тръгнахме към София. Причината – две от туристките се бяха загубили и закъсняха доста. После едната вдигна скандал на Албена. Тя не й остана длъжна и тръгнахме на път в такава напрегната обстановка. Заради закъснението не спирахме за почивка дори за тоалетна. От Паниците слязохме чак на АГ Сердика, 22 ч.

Този ден умишлено бях тръгнала с дигиталната гривна на китката си, за да ми отчете разстоянието. То беше 32 227 крачки. По формула от гугъл, според която 10К крачки се равняват на 8 км изчислих, че този ден съм изминала 26 км пеш. Не е зле, а?

Ето равносметката:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
10.07.2021	37	403+26 пеш	23

И снимките, които са обединени в общ албум с вр. Ботев. До скоро!

Магията „Средни Родопи“

 Здравейте, мили читатели,

Изминаха десетина месеца от последната ни среща. Няма да си кривя душата – липсвахте ми. Нямах търпение да дойде лятото, да изпратя детето и баща й на гости при родителите му и да тръгна с раница на гръб, към нови или стари, но любими, хоризонти.

Няма да ми омръзне да повтарям, макар че на вас вероятно вече е писнало да го четете, че една от любимите ми родни планини, са Родопите. И открих този сезон с първата си екскурзия и планински преход точно там. Някои вероятно си спомнят, че миналото лято имах план да извървя един знаков маршрут в най-високите части на Родопския масив. Но поради „липса на интерес“ от страна на туристите у нас, екскурзията бе отменена. Направо лошо ми стана. Все едно. Това е стара история. Но си бях обещала за тази година да опитам отново късмета си.

От 1 юни Ани излезе във ваканция. И аз започнах да „трия сол“ на главата на баща й по-скоро да заминават за Кресна. Не че ми обърна внимание. Та чак до 17 юни, когато взех от аптеката поредната доза сироп за детето и той извести баща си да дойдат да ги вземат на следния ден.  Така че на 18 юни ги изпратих „на село“ и отворих сайта на турагенцията, която предлага този мечтан и сънуван от мен преход. Какъв късмет! Пишеше „ограничени места“ за уикенда 19-20 юни. Обадих се по телефона и бях уведомена, че има 1 място и единична стая в хотела, защото два дни по-рано някаква жена се отказала. Записах се. В близкия супермаркет Billa напазарувах суха храна за 2 дни, извадих раницата Milka и си опаковах багажа. Не пропуснах да приготвя любимите си планинарски обувки McKinley и за пръв път си извадих новите щеки от килера.

Тръгването беше определено за събота от 7:30, а сборен пункт беше ул. Оборище. Маршрут:

1.       София – Чепеларе – Пампорово – вр.Снежанка – Орфееви скали – Смолянски езера-Смолян /нощувка/;

2.       Смолян – Посетителски център „Сосковчето“ – Каньона на водопадите – Смолян – София

Така в рамките на 2 дни щяхме да посетим най-впечатляващата част на високите Средни Родопи.

Бях първа от групата ни на сборния пункт, още преди 7 часа. Там ме заговори една чужденка, която щеше да ходи до 7-те Рилски езера и не можеше да открие групата си. Първо дойде нейния бус, а след него и нашия автобус. Веднага след превозното средство се яви и нашия планински водач. Бързо, някой да ме ощипе! Такъв мъж отдавна не бях срещала. Висок близо до 2-та метра. Но и едър. Не от онези, дето ме е страх да ги пипна, да не ги счупя или дето трябва да си пълнят джобовете с камъчета, за да не ги отвее вятъра. С морскосини очи. Аз по принцип не си падам по сините очи, но на него страшно му подхождаха. Гласът отговаряше на визията – дълбок и плътен. Само за миг коленете ми се подкосиха. Казах си „очертава се интересен уикенд“. Имаше и втори водач – Нели, която щеше да върви отзад. Настанихме се; аз като последна записана, седях на деветия ред. Чакахме компаньерата ми - Петя, както бях узнала. Тя се яви с 5-мин. закъснение и потеглихме.

Веднага готиният пич хвана микрофона и представи екипа – шофьора Георги, Нели и себе си – Стоян. И заразказва. За Стара планина, че не е стара. За Средна гора, че преди милиони години била над 8000 м  висока, за Родопите, където отивахме.  И информацията, която ни даваше, беше много конкретна, точна и подробна. Не като колегите му екскурзоводи, които казват само общи приказки и доста често бъркат. Сега не хванах дори една грешка. Удивих се. Каза, че имал приятели геолози, от които научил всички тези данни. Любопитството ми беше възбудено.

Първата спирка беше за кафе и WC на бензиностанция на околовръстния път на Пловдив. Там се присламчих към водачите ни, които закусваха. Реших най-невинно да попитам Стоян откъде знае всичко това. Краткият отговор беше „аз съм географ“. Завършил съм в СУ „география с английски език“. Щях да подскоча от радост. „Сериозно ли“ питам. И аз съм географ от СУ, но без английски. Засмяхме се. Попитах го дали ще ми помогне със щеките, които са нови, нямат упътване и не мога да ги наглася. Обеща ми помощ. Допихме си кафетата и се качихме обратно в автобуса. Той започна да разказва за „орфеевото цвете“. Каза, че било ендемит – значи, че се намира само на 1 място; че е единствен вид в единствен род, в единствено семейство. Каза латинското му име и попита групата сеща ли се за българското научно име на цветето. Изчаках 3 сек. и извиках от предпоследния ред „родопски силивряк“. Той каза „чух гласа на географа в групата. Или ако са повече, то поне аз знам за един от тях; това е верния отговор“. И  заразказва за рядкото цвете.

Следващата ни пауза беше за 30 мин. в центъра на Чепеларе. Аз попитах къде е музея на карста. Много исках да го посетя. Но той не можа да ми каже. Междувременно към мен се присъединиха Петя и друга млада жена, чието име не запомних. Хукнахме в произволна посока, където имаше магазини. В един от тях попитах за музея и ме упътиха „следващата пряка вляво, по моста и само нагоре“. Бях видяла в google maps, че се намира на  ул. "Шина Андреева" 9а. Така че, когато видях името на улицата на един ъгъл, знаех, че сме на прав път. След 2-3 мин. видяхме 1 паметник и веднага след него музея. Отидохме натам, платихме си билети за вход и сувенири, но нямах техен печат в нито една от книжките на БТС. Набързо разгледахме, снимахме и дори минахме през WC. Тръгнахме тичешком към автобуса, като закъсняхме 4-5 мин. Не съжалявахме; бяхме единствените от групата от 32 души, посетили музей в Чепеларе, в пауза от 30 мин. Сега да разкажа накратко за града и обекта.

Чепела̀ре е град и известен зимен курорт в Южна България. Намира се в обл. Смолян, на ок. 75 км южно от Пловдив и на 10 км северно от КК Пампорово. Градът е административен център на общ. Чепеларе.

Чепеларе е разположен в планински район в Родопите и със своите 1232 м н.в. е вторият най-високо разположен град в България след Доспат. Има умерено-континентален климат. Снежната покривка се задържа между 80 и 120 дни в годината, а средната ѝ дебелина достига 30–80 см. През града протича р. Чепеларска.

Съвременното селище е основано в началото на XVIII в. Основен поминък на населението били животновъдството и някои занаяти. Част от мъжете ходели по Беломорието като строители и рибари. Населението дава организиран отпор на честите нападения от кърджалиите. В района на Чепеларе през 1878 – 1879 г. е действала Тракийската революционна българска дружина на капитан Петко войвода. След Освобождението от османско владичество Чепеларе се развива като културно-просветен и стопански център в региона на Средните Родопи.

На 1 октомври 1899 г. в Чепеларе се основава дружество на Македонската организация с председател Георги Мерджанов, подпредседател Петко Антонов Разсуканов, касиер Атанас Гергинов и секретар Тодор Чичовски.

През 1880 г. се открива пощенска станция и е прокаран телеграф. През 1921 г. градът е електрифициран. Местното туристическо дружество е основано през 1934 г. и носи името „Студенец“. През 1950 г. е създаден пещерен клуб.

Първата скиорска школа в Чепеларе е открита през 1954 г. Нейните кадри постигат първите успехи в ски дисциплините за България. През 1970 г. се провежда първото ски-състезание за Купата на Чепеларе.

В непосредствена близост до Чепеларе се намира ски-зоната Мечи чал, част от която е най-дългата и една от най-добрите писти за алпийски ски в България. Изградените писти са с обща дължина 20 км. Днес пистите и съоръженията са изцяло обновени и маркирани съгласно европейските стандарти.

Има 4-седалков лифт с капацитет 2000 души/час. С него разстоянието 2700 м от гр. Чепеларе до връх „Мечи чал“ се изминава само за 9 мин.

Музеят на родопския карст се намира в Чепеларе. Той е основан през 1980 г. на базата на основаната от учителя Димитър Райчев Музейна сбирка по пещерно дело, открита през 1968 г.

През 1950 г. учителят Димитър Райчев създава ученически кръжок по геология, с който започват първите прониквания в пещери. През 1963 г. е подкрепен от научни специалисти и пещерняци и е създаден Пещерен клуб. Тогава започва научно изследване на пещерите и за период от 5 – 6 год. са проучени близо 200 пещери в Родопите, а резултатите са събрани в Музейна сбирка по пещерно дело, открита през 1968 г. През 1980 г. е официално открит Музей на родопския карст.

В зала Геология са представени минерали, които се намират на повърхността на земята, характерни за Родопите – ахати, корунд и други скъпоценни и полускъпоценни камъни.

В отделна зала се проследява историята на пещерното дело в България. Сред експонатите е петромаксова лампа на зоолога проф. Иван Буреш, който пръв в България започва да проучва обитателите на пещерите и открива нови за науката видове.

Музеят притежава богата сбирка от различни видове скали и пещерни образувания. В отдел биоспелеология са представени животински видове, обитаващи пещерите – паяци, скакалци, стоножки, бръмбари. В родопските пещери са намерени много кости от пещерна мечка. Експониран е изцяло възстановен от естествени кости скелет на пещерна мечка. В музея е представена и част от долна челюст на леопард и останки от носорози. Повечето от най-старите експонати в музея са от Ягодинската пещера и са на 6000 години.

След паузата в градчето с вълшебна панорама, се отправихме към Пампорово. Някъде около центъра му слязохме от автобуса и метнахме раниците на гръб. Аз застанах пред Стоян с щеките в ръце. Той ме видя и веднага си спомни обещаното. Взе едната и разви, като отпусна дължина 2х125. Каза ми да пробвам как ми е дължината. Казах, че е много. Намали с 2х5. Отново не беше моята височина. Тогава я направи 2х115 и като ми я подаде, направо ми „легна“. С втората беше по-бързо, защото вече знаехме точните мерки. Подаде ми и нея и ме попита как ги чувствам. Супер, казах. Тръгнахме нагоре към Снежанка. Но с нашия късмет попаднахме на състезание по планинско колоездене, като участниците използваха всички пешеходни пътеки за трасета на състезанието, за различните възрастови групи състезатели. Повече от час се мъчехме да вървим нагоре без път, за да не се натъкнем на велосипедист, спускащ се със шеметна скорост надолу. По някое време вече ги оставихме „под“ нас и тръгнахме спокойно по маркираната пътека. В един момент, около обяд, стигнахме.

Снежанка е връх в Родопите. Разположен е на 15 км от Смолян. Върхът е висок 1926 м и е най-високият връх в района на курорта Пампорово и рида Букова планина (на 11-о място по височина в Родопите). На върха е изградена телевизионна кула с височина 156 м. От нея се разкрива зашеметяваща гледка към всички части на планината, която си струва усилията. На височина от 93 м е разположено панорамно заведение, където човек може да се наслади на вкусно ястие сред висините и гледка към безкрая. На североизток се открива панорама към Роженската обсерватория, а отсреща, на югозапад, се вижда първенеца на Родопите – Голям Перелик (2191 м). На юг наблизо са Смолянските езера. Ако се обърнем назад, северозападно може да съзрем в далечината Голям Персенк (2091 м). Не случайно на кулата е отредено място сред 100-те национални туристически обекта. Печатът на БТС е на бара на кафенето на върха и в планинската спасителна служба до хижа „Студенец“.

Преди да тръгна към кулата помолих Стоян да ме снима на фона й. В пълно „бойно снаряжение“. Направих няколко снимки от „долу“ и се наредих на опашката за асансьора в кулата. Входът е 5 лв. Качих се и снимах панорамата във всички посоки.  После слязох 1 ниво надолу и влязох в кафенето. Поръчах си билков чай и си сложих печати в 2-те книжки. Седнах на 1 сепаре и се загледах през прозореца. Като довърших чая дойде Петя, а аз отидох до WC. След това слязохме от кулата и се сетих, че съм забравила да си купя марка. Върнах се, но поне не платих отново за вход. Докато сляза отново долу, беше станало време за тръгване. Така и не успях да обядвам. Събрахме се и тръгнахме към следващата ни цел за днес.

Орфеевите скали се намират в близост до вр. Снежанка и ТВ кула в курорта Пампорово. До тях води маркирана туристическа пътека. Легендата гласи, че на скалите е седял Орфей, черпейки вдъхновение за песните си от красивата природа и панорамата, която се разкрива от скалистия връх.

От седловината под вр. Снежанка се продължава в южна посока през поляните. Достига се до беседка и табелки, оказващи посоката на движение, които само след минути извеждат на скалите.

За 20-ина мин. ги достигнахме. Беше доста тясно, затова реших да изчакам всички да се качат и снимат, и тогава да ида и аз. За да нямам само глави и лакти на кадрите. Докато повечето минаха и дойде моят ред, заваля порой. Така ме хвана яд, че не успях да се кача и снимам панорамата към езерата. Скрихме се в близката беседка и се увихме кой в каквото имаше, защото поради дъжда температурата спадна. Аз си облякох суитчъра и сложих отгоре дъждобрана; така запазих и раницата си. 2 пенсионирани детски учителки запяха „две калинки“. След 15 мин. дъждът спря толкова внезапно, колкото бе започнал. Ние продължихме надолу пътя си, без да сваляме дъждобраните, за всеки случай. След още 30-ина мин. изгря ярко слънце и стопи остатъците от облаци. Свалих дъждобрана и връхната си дреха. Скоро стигнахме първото от езерата по пътя ни – Бистрото. Тук отново се заговорих със Стоян. Следваше едно от най-обширните езера – Тревното. Тук имах възможността да видя и снимам въпросните скали поне отдолу. Докато вървяхме през гората всички бяхме нахапани от проклети комари. Продължихме към Мътното езеро и след него бе т.нар. Лира на Орфей. Това е старо дърво, чийто ствол се разделя много артистично с форма на лира, но преди няколко години един от клоните се е счупил. Дървото е умиращо и се предполага, че с влошаване на състоянието му, ще се отчупват и други „парчета“. Потеглихме в посока на автобуса, от чиито прозорци видяхме най-голямото от езерата – Лагера. Сега да разкажа за тях.

Смолянските езера са група езера в Букова планина, Западните Родопи, на север под Орфеевите скали и вр. Снежанка.

Пръснати са по левия склон на долината на Черна река, от Орфеевите скали и вр. Снежанка до гр. Смолян. Образувани са в тилните понижения на голямо свлачище, получено в резултат на контакта на риолитни скали и намиращите се под тях водоупорни седиментни скали.

В миналото са били над 20 езера, но сега са останали само 8, като 7 от тях са естествени, а едно от тях (Керяновия гьол) е превърнато в микроязовир. Другите днес представляват блата. Пролет и есен на мястото на някои от тези блата отново се появяват малки езерца. Други са превърнати в рибарници.

Най-голямо е Тревистото (Тревното) езеро, с площ ок. 6 - 8 ха, от което е останало не повече от 10 х 10 м, а най-дълбоко е Мътното езеро – 4,5 м, което е и най-високо разположеното – на 1500 м и е с площ 1,6 ха. Останалите по-големи езера са Лагера (Лъгът), Бистрото езеро (3 ха), Езеро „Лагера“ е правено на язовир, отдаден през 1995 г. от общината на Ловно-рибарското дружество. Тъй като преливно-изпразнителната му част беше спукана и не позволяваше пълнене, то отново стана езеро с площ ок. 7,5 - 12 ха. Тревистото и Бистрото езеро са свързани помежду си с речен ръкав. Около 30% от площта на Тревистото езеро е заета от торфен пласт с дебелина около 1 м. На него през лятото растат буйни треви, откъдето произлиза и името му.

С автобуса потеглихме към Смолян, където беше хотелът ни. По пътя отново заплющя порой. А хотелът се оказа същия, в който спах миналото лято на екскурзията до Момчилова крепост. Само че сега бях в единична стая – това добре. Но беше на ет.1 над паркинга. Тоест нямаше гледка, а под прозореца имах паркиран джип. Супер!

Мъчих се 10 мин. с дистанционното на ТВ. Оказа се, че имам само 2 канала – диема фемили и планета. Предпочетох чалгата пред турския сериал, но доста намалих звука на машината. Бях мокра и премръзнала, затова реших да включа климатика. Успех! Беше с централно управление и изключен. Wi-fi също нямаше, въпреки паролите, които ни дадоха.

Влязох под душа и се изкъпах, без косата. Избърсах се и облякох. Преди да си вляза в стаята получих 2 покани за вечеря, от момичетата. Отказах заради дъжда и защото имах провизии от обяд още. Седнах до масата и ги извадих от раницата. Ядях тарали с босилек и пиех студен зелен чай. Свърши ми водата за пиене за идния ден. Поради липса на нещо за правене – бях изморена и не ми се четеше, си легнах още в 20:10. Беше ми студено, защото в раницата не ми беше останало място за пижама. Гърчех се под одеялото и траках със зъби в продължение над два часа. Мечтаех си Стоян да дойде и да ме стопли с големите си ръце и топло тяло.

Събудих се към 6 ч., станах и започнах бавно и лениво да си стягам багажа, да се обличам, мия и т.н. От терасата видях ужасна мъгла. Сърцето ми спря! „Няма да видим нищо от водопадите!“ Но се получиха няколко интересни кадъра. В 7:25 слязох в ресторанта за закуска и на бара си купих вода. Закуската беше вкусна; имаше пържени филийки, традиционните неща, билков чай и кафе. Чаят беше супер, но кафето беше отвратителното шварц. Все се оглеждах за Стоян, а той все не идваше. Накрая се върнах в стаята и поседях 15 мин. След това си взех багажа и слязох. Върнах ключа на рецепция и се натоварих в рейса първа. Докато всички се съберем, автобусът се напълни с насекоми: имаше комари, мухи и пчела. Стоян мина по пътеката, за да ни преброи, и видя как се крия от пчелата. Прогони я с ръка. Тръгнахме към кв. Средок.

След 15 мин. оставихме автобуса, нарамихме раници и щеки и тръгнахме по стар изровен път с лек наклон нагоре. След още 20 мин. стигнахме входна арка с надпис „Добре дошли в резерват Сосковчето!“ и огромна табела до нея с описание на разрешени и забранени дейности на територията на резервата. Тук беше разположен посетителският център към защитената територия. Влязохме за по 1 бързо кафе и WC. Това бяха последните следи от цивилизация за няколко часа напред. Тук имаше интересно куче-пазач. Няма проблем да влезеш, но не те пуска да излезеш, ако не му хвърлиш нещо за ядене. Застава пред теб и започва да ръмжи и лае. Като му подадеш нещо, захапва го и се оттегля встрани да си го хапне на спокойствие. И пътят ти е открит за около минута. В дъното на двора на този център започва същинската екопътека. Началото е стръмно, после се редуват по-леки и по-трудни участъци.

В центъра ни предупредиха, че моста над големия водопад, Орфей - естествено, е полуизгнил и трябва да минаваме само по един човек, само в средата и с повишено внимание. Тръгнахме нагоре със свити сърца, защото Стоян каза, че ще минем по него, за да завършим обиколката по маршрута само, ако той прецени, че е безопасно. Щял да мине пръв, за да се увери.

Напредвахме нагоре с добро темпо и се радвахме на гледките около си – вековна смърчова гора и див здравец, и много вода. Снимахме като „друг път невидели“. Сега малко за обекта.

Сосковчето е резерват, разположен край гр. Смолян в Родопите.

Обявен е за резерват с обща площ 177.76 ха със Заповед No.508 на Комитета за опазване на природната среда при Министерски съвет от 28 март 1968 г., в бр. 76 на Държавен вестник.

Резерватът е създаден с цел опазването девствения характер на вековна смърчова гора, водопадите, увивната растителност, в която живеят мечки, сърни, елени и др.

Екопътека „Каньона на водопадите“ е изградена през 2003 г. и реновирана през 2013 г. Маршрутът е изключително живописен, преминава през резерват „Сосковчето“ и буферната му зона, като по дължината му туристите могат да се любуват на животински и растителни видове с висок природозащитен статус, риолитни скали с причудливи форми и иглолистни гори със средна възраст над 100 год.

Пътеката се вие по двата бряга на живописната р. Герзовска, като за улеснение на туристите са изградени дървени мостчета, беседки и заслони за хранене и почивка, чешми. Ще останете смаяни от 46-те водопада по течението на реката, най-големият от които е с височина на водния пад 68 м. Наречен е Орфей поради асоциацията, която се прави между струйките вода, стичащи се по скалата, и струните на Орфеевата лира. Той заема почетното второ място по височина в Родопите. По-нагоре пътеката извежда над водопада Орфей, откъдето се откриват невероятни гледки накъдето и да погледне човек. От моста над Орфей се вижда и водопадът Сърцето. Той се нарича така, заради „дупката“ с форма на сърце, която водните струи са издълбали. На езика на геоморфологията тази форма на релефа е наречена еворзионен котел.

По дължината на екопътеката са изградени три наблюдателни площадки, от които се разкрива незабравима панорама към дивите и непристъпни склонове на резервата, застлани с вековни гори и скали, както и към град Смолян, намиращ се едва на няколко км от Каньона на водопадите.

За наш късмет Стоян мина по проблемния мост и реши, че е ок да минем и ние. Един по един, стъпваме само на средната греда и вървим бавно, а той ни чакаше в другия край и ни поемаше с ръка. Така не се наложи да се връщаме по обратния път, без да сме видели всичко.

Спирахме за кратки почивки или за фотопаузи при най-забележителните обекти: Каскадите; вдп. Орфей, вдп. Сърцето, Ропката, откъдето се насочихме към първата панорамна площадка, която носи същото име. Тя е с малка площ и трябваше да се изчакваме, за да се качим на нея, разгледаме наоколо и направим своите снимки. Но вече нищо нямаше да ми попречи да видя и снимам, както предния ден на скалите. Откриваше се класива гледка към родопските склонове наоколо и Смолян в ниското. Слязохме и продължихме по пътеката към следващата площадка. По съвет на Стоян „прескочихме“ Евридика и отидохме направо на „Стражите“, защото, според него гледките били идентични, но Стражите е по-обширна и може да събере цялата група, а и е малко по-високо разположена. Името си носи от няколко вертикално изправени скали, които като стражи бдят над каньона. Качих се с първите туристи на „Стражите“ и онемях. Невероятна 360^о панорама! Виждаше се и вдп. Орфей, и всичко наоколо бе потънало в зелен уют и спокойствие. Блажени мигове!

Със слизането от площадката изкачването ни по пътеката бе приключило. Седнахме да отдъхнем малко, докато цялата група се събере. Тук се роди въпроса „видя ли слона?“. Една малка скала, която отдалеч наподобяваше слонче. Един клон стърчеше край нея и някой каза, че това била клечката, с която слончето си чешело ушите. Имаше бегла прилика със слонче: тялото, хобота, ухо, крак и опашката. Не се сдържах и попитах Стоян видял ли е слона, когато дойде при нас. Не беше, но призна приликата J.  Тръгнахме обратно надолу, към първия мост. Аз си помагах активно със щеките. Определено работят. В по-стръмните участъци дори се облягах на тях и прескачах трудната част. След около час слизане стигнахме отново до посетителския център, където решихме да обядваме.

Менюто включваше кюфтета и кебапчета на скара /дървени въглища/, същата пъстърва, гарнитура от пресни домати - едро нарязани, и гриловани чушки и тиквички, с чесън. Имаше препечени на скарата филийки и разни бири и безалкохолни, сладки работи. Аз си поръчах 1 кюфте с гарнитура, 1 препечена филийка и кен Пиринско. Дори не можах да изпия целия кен. Излях половината от него под масата. После доядох ядките кашу, които бях отворила при една от почивките по пътеката. Седях и се оглеждах за Стоян. Дебнех да го снимам, но хванах само 1 кадър, в който той беше в профил и седеше. Не добър кадър, но поне няма да ме остави да го забравя J.

Посещение в WC, събираме екипировката и тръгваме обратно към автобуса. Чака ни половин час слизане, но поне вече не е горски път, а познатия стар и изровен асфалт. Има и минус – гората вече не ни пази сянка от немилостивите слънчеви лъчи в 14:30.

Бях първа при автобуса. Отидох да си хвърля отпадъците в близкия контейнер. После избърсах, сгънах и прибрах в калъфа щеките си, и метнах раницата в багажното на рейса. Взех си само бутилката с вода. Щом се събрахме и преброихме, тръгнахме към града. По пътя Стоян ни направи предложение, което не можехме да отхвърлим. Да посетим 1 обект, който ни беше на път, но не беше включен в програмата. Само за 20 минути, каза ни. Кой би отказал? Та...

Манастирският комплекс "Св. Пантелеймон" се намира на пътя между Пампорово и Смолян. Основан е от българка мюсюлманка Ахе (Сийка), която след мистично видение приема християнството през 1988 г. и се прекръства на Христина. Според основателката на манастира, мястото му е специално. Позовавайки се на топонима “Невястата”, Христина разказва за свое видение на момиче, хвърлило се от скалата, за да спаси вярата си.

Църквата "Св. Пантелеймон" е изградена с дарения за три години и през 1998г е осветена от митрополит Арсений. Година по-късно тя е дарена на Пловдивската митрополия. На 27 юли 2006г на храмовия празник се прави първа копка на нова църква с патрони считаните за светци лечители Св. Св. Козма и Дамян. През 2008г фондацията на Христина дарява и този храм на Пловдивската митрополия. В манастирския комплекс има аязмо, жилищни помещения, стаи за преспиване на болните, кухня с трапезария. Голямата популярност на манастира се дължи на сестра Христина, която според поклонниците е надарена с лечителски умения и пророчески дарби. Болни хора от различни краища на България ходят там с надежда да получат лечение и напътствия. В обителта се прави курбан в началото на месец май. Много хора се събират и за храмовите празници на св. Пантелеймон (27 юли) и св. св. Козма и Дамян (1 юли).

Храмът „Св. Блажена Ксения Петербургска“ е осветен от митрополит Николай на 20 септември 2020 г.

Св. Блажена Ксения Петербургска (1730 г. – началото на XIX век) е канонизирана от Руската православна църква през 1988 г. Известна е с това, че доброволно се отказала от светския живот след смъртта на съпруга си. На 26 години заживяла сама, отдадена всецяло на Бог. Още приживе получила дара да успокоява и да помага на хората, както и да твори чудеса. В манастира има специално ковчеже за молитвени писма на вярващи до св. Ксения.

За 20-ина мин. го обходихме, разгледахме и снимахме. Запалих свещ в първия храм и се помолих на Св. Богородица за здравето на детенцето ми. На излизане от храма видяхме игуменката – Христина.

Тръгнахме обратно нагоре по пътя, към автобуса. Преброихме се и потеглихме към София. Правихме още една пауза за тоалетна и кафе, на бензиностанция след Пловдив. Уж да си взема вода, че ми беше свършила, а забравих и пих само едно горчиво кафе. По целия обратен път мислех за Стоян.

Стояне, ако някой ден прочетеш това, знай, че силно ме впечатли и доста ми хареса. Ако мога да съм нещо по-различно за теб, от поредната туристка, обади се. Няма да оставям тел., но си проверявам редовно мейла. Може да ми пишеш. Ще си говорим за география и планини J

Пристигнахме на пл. Св. Ал. Невски около 20:30ч. Взех си багажа, сбогувах се с двете момичета и Стоян, и тръгнах по пътя си. А той щеше да ме отведе до последното приключение за деня.

Сестра ми имаше рожден ден тази неделя. Празнуваше с приятели в ресторант в центъра. Включих навигацията на телефона си и отидох. Станах атракцията на масата ни тази вечер, с цялата си екипировка – шапка „РЮА“, раница „Милка“, щеки и планинарски обувки. Всички ми се зарадваха, а като им разказах за Стоян, станах темата на вечерта, вместо рожденичката. Останах до 23ч. След това се прибрах до Връбница 1 с метрото. Разхвърлях всичко, където ми видят очите и влязох под душа.

Ето равносметката от този уикенд:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
19-20.06.2021	157	490+15,1 пеш	127

А снимките ми може да разгледате в галерията. До скоро!

Родопи – моя любов. I

Здравейте, мили  читатели!

Лятото на 2020 г. е към края си, но все още ми остават 2 уикенда от август и аз съм решена, както никога, да се възползвам на 110% от този факт. Накъде, ще попитате, този път? Отговорът всъщност е много простичък. Който ме познава знае колко обичам планините. А който ме познава добре, знае коя е любимата ми БГ планина. Без съмнение – това са Родопите. И така...

Денят е 22 август 20 г. и ставам в 5:40, след само 2,40 чáса сън. Не че съм си легнала толкова късно. Всъщност се отпуснах в леглото си още в 23:30, но не успях да мигна чак до 3:00 ч. Може би вълнението от предстоящото не ми е позволило да отпусна съзнанието и ума си достатъчно.

Скачам от леглото и набързо се измивам и обличам. Проверявам отново багажа в раницата. Нахлузвам планинарските си обувки, обличам суитшърта и мятам раницата на рамо. Заключвам вратата и се насочвам с бодра крачка към МС Бели Дунав. Тръгването е насрочено за 7:00 от АГ Сердика. Нашият превоз закъснява 5 мин. Оглеждам се за автобус с табела „Смолян“, според указанията, и за някоя усмихната екскурзоводка на име Вилияна. Автобусите наоколо се пълнят с пътници и потеглят един след друг. Табелите им гласят „Кръстова гора“, „Боровец“, „Рилски езера“ и др. В 7:06 отнякъде се чува как някой вика „Групата за Смолян?“

Усмихнат, зачервен и леко пълен чичко, търчи срещу нас и размахва някакви листове в ръка. Разбираме, че ще пътуваме с Димитър вместо Вилияна и с микро- вместо с автобус. Добрата новина е, че е чисто нов Мерцедес, правил едва 2 екскурзии досега. Още е хубав, спретнат, чистичък. Настаняват ни; аз седя сама от дясно на пътеката, което е чудесно, и даже Митко ми връща 20 лв от стойността на екскурзията. Уговорката беше, че ще платя за самостоятелна стая и ако намерят жена, с която да ме комбинират в двойна стая, ще ми върнат разликата в цената. Вече съм напред с 20 лв. Тръгваме. Бусът вози супер меко, а шофьорът Миро е чудо! Маршрут:

Ден 1: София – Момчилова крепост – Смолян; ден 2: Смолян - Девинска екопътека – София.

През целия първи ден се движехме с добро темпо, затова Митко реши да изпълним в събота почти цялата програма, за да ни остане за неделя повече време на водопадите и за който желае – минерален басейн в Девин, и да се приберем в София по-рано. Затова „запретнахме ръкави/крачоли“ и си покрихме всички задължителни обекти в съботата, както и желаните от всеки допълнителни обекти в рамките на свободното време в Смолян. Да карам подред.

Спирка № 1 е Момчиловата крепост. Тя се намира в землището на с. Градът, на 17 км от Смолян, в източна посока. Ето малко инфо за любознателните.

Момчиловата крепост се намира край с. Градът, на 110 км южно от Пловдив. Крепостта е изградена по времето на император Юстиниан I (управлявал 527-565 г), който предприема грандиозно военно строителство на територията на целия Балкански п-в и създава няколко укрепителни линии – около столицата Константинопол, Родопска, Старопланинска и Дунавска.

Укрепителното съоръжение е наследник на тракийско скално светилище от края на V хил. пр. Хр. То е разположено на най-високата точка в землището на крепостта и от него се разкрива панорама към вр. Голям Перелик (2191 м), кулата "Снежанка" на Пампорово, националната астрономическа обсерватория "Рожен" и вр. Свобода (1943 м). Оттук се виждат и скалните зъбери, върху които са разположени другите две крепости, част от общата отбранителна линия на Юстиниан I срещу варварските набези от север: крепостта Калето в местността Турлука, северно от гр. Смолян и крепостта Козник - южно от гр. Рудозем.

Съществуването на крепостта е кратко. Тя е опожарена от славяните и около XI в. е възстановена. През 1343 г. преминава във владение на родопския владетел Момчил. Тогава се споменава под името Подвис. Играе роля на укрепително съоръжение до османското нашествие в края на XIV в. Тогава отново е опожарена и не е възстановена.

Независимият родопски владетел Момчил, чието име носи крепостта днес, е по произход българин, намесил се през първата половина на XIV век в междуособиците за византийския престол. Императрица Ана Савойска го удостоява с титлата деспот. Обявен е за севастократор от император Йоан Кантакузин и получава във владение крепостите Подвис и Св. Ирина. По-късно превзема крепостта Ксанти и я прави своя резиденция. Сам повежда борбата срещу османските нашественици и печели битката при Абдера (днес в Гърция). Загива на 7 юли 1345 г в сражение с османците при крепостта Перитор, на брега на Егейско море.

Момчил юнак е възпят в епоса на българи, сърби и херцеговинци като борец срещу османците. В края на XIX век започват проучванията на Родопите. Тогава се заражда интерес и към Момчиловата крепост. През 1966 г е обявена за археологически паметник на културата с национално значение. Археологическите проучвания на крепостта започват през 1986 г. Ценните находки от археологическите проучвания са изложени в експозицията на Регионалния исторически музей "Стою Шишков" - гр. Смолян.

Може би любителите на крепости у нас ще бъдат разочаровани при срещата си с този известен обект. „Крепост“ е твърде силна дума, за да даде представа за руините, носещи това гръмко име. Но големият плюс на мястото е обзорът, който дарява на посетителя, във всички посоки. Дори само заради гледката на потъналите в зелен полумрак Родопи, си струва усилието да се качите до горе. Невероятно е! Имате и привилегията да се снимате с националния трибагреник.

В подножието на крепостта, където свършва асфалтовия път, е изграден информационен център на обекта. Там работи усмихната и любезна дама, много грижовна към туристите. Липсата на по-богата информация за обекта, тя компенсира с интересна беседа, която не се заплаща отделно от входната такса за крепостта (3 лв редовен билет).

Ако пък сте разочаровани от липсата на сувенири (магнити и/или картички), както бях аз, тя ще ви предложи с намигане да си изработите сами. „Как?“ е логичният въпрос, който би последвал. До сградата има ковашка преса и на стената е подпрян чук с маса 12 кг. При желание от страна на туриста да си опита силите, тя ще му подаде (цена 3 лв) медна заготовка, която да се постави в пресата. Отгоре се поставя матрица и тя ще изкомандва ентусиаста с вдигнат високо чук „целѝ средата“. Чукът се стоварва върху матрицата, тя се отбелязва върху медната пластина, вие оставяте чука на мястото му и прибирате своето изделие – собственоръчно изкована медна монета за спомен от крепостта на Момчил юнак. Освен интересно изживяване, което може да споделите в социалните мрежи, вече си имате сувенир. Аз лично останах много доволна – и от спомена в материален смисъл, и от преживяването.

Заминахме за Смолян. Той е известен като най-малкият областен център в България (под 30 хил.д.), както и най-високият такъв – 1035 м н.в. Също така е сред най-дългите градове у нас, но тук първенството е много оспорвано – Троян, Априлци и др. се борят за почетното I място.

Смо̀лян е разположен в Переликско-Преспанския дял на Западни Родопи. Намира се на 104 km южно от Пловдив и на 98 km западно от Кърджали. Градът е образуван на 18 юни 1960 г. от двата града Смолян и Устово, и селата Райково и Езерово.

Смолян е един от най-дългите градове в България – близо 25 km, което се дължи на линейното му застрояване по поречието на р. Черна.

Първият обект, който посетихме в града, бе Планетариумът.

На 6 септември 1975 г. в Смолян отваря врати най-големият Планетариум с народна астрономическа обсерватория в България. Планетариумът е една от най-често посещаваните забележителности в планинския град. За изминалите 42 години той е посетен от над 2 800 000 души.

Гледахме програмата „Пътуване из Космоса“. Аз не съм голям фен на астрономията принципно. Но това, което видях, плени въображението ми за часове наред. Препоръчвам на всеки гост на града, да посети този обект. Струва си да седите мирно 40 мин., вперили погледи в купола над вас, от което неизбежно ви се схваща врата. Но под въздействие на чудните картини, които сте видели и прекрасната фонова музика, много скоро ще ви мине и дори няма да забележите в кой момент сте станали отново отпуснати и движенията ви са се освободили. Струва си дори и малкият скандал, разгорял се на билетната каса. Ние бяхме организирана група и имахме резервация за „прожекцията“ в 15 ч. Първоначално отказаха да продават билети на други лица, поради малкия капацитет на залата – 50 места, но поради COVID-19 мерките, трябваше да се спазва дистанция от 1 свободно място между всеки двама зрители. Така капацитетът на залата спадна двойно. След шумната разправия между посетители и персонал, всички влязоха, като дистанция имаше само между членовете на отделни групи. Но това е малка досадна подробност, а по-важното е какво сте научили за света около Земята.

Точно срещу планетариума е смолянската катедрала. Аз не си падам и грам религиозна, но архитектурата на различните храмове много ме привлича. Затова не се сдържах да направя няколко снимки на красавицата. Тя се слави като II най-голяма в България понастоящем, след Храм-паметника „Св.Ал.Невски“ в столицата, измествайки от второто и третото място съответно Видинската и Варненската катедрали.

„Свети Висарион Смоленски“ е православна църква в град Смолян, осветена на 2 юли 2006 г. Тя носи името на т.нар. епископ Висарион Смоленски – личност, която буди сериозни съмнения дали е съществувала в действителност и поражда множество спорове между изследователите на историята на този край.

Строежът на църквата започва през 2002 г. и е финансиран с частни дарения на стойност ок. 3,5 млн. лв, около 2/3 от които са дарени от предприемача Тодор Батков. Основното помещение на сградата е с площ 382 m², централният купол е с диаметър 17 m, а височината на камбанарията е 32 m. Църквата има 11 камбани, произведени от руската компания ЗИЛ, най-голямата от които е с маса 2 т.

Сградата е построена по архитектурен проект на местните архитекти Антон Тодоров и Николай Бечев, а конструктор е Ангел Бедров. Църквата е покрита с медна ламарина от Киприда. Главният иконостас е изработен от Кънчо Цанев, а иконите са рисувани от група иконописци, под ръководството на Елена Дечева и Дечко Дечев.

След това се отправихме към музея, който се слави като един от най-добре уредените музеи в Родопския край.

Регионалният исторически музей „Стою Шишков“ в Смолян е създаден през 1935 г. Той е най-старият и най-големият в Средните Родопи и е част от Стоте национални туристически обекта.

Има огромен фонд, който включва намерените исторически, археологически и културни артефакти от древността до днес в планината Родопи. Фондът наброява близо 150 000 музейни единици, към които и тези от спомагателен фонд и документи от научен и технически архив плюс библиотечен фонд. В музея има просторни фоайета за временни изложби. Сградата на музея е специално построена и има изключително красива гледка към града и родопските върхове Перелик, Карлък и Соколица.

В музейната експозиция на площ от 2000 m² са изложени предмети от археологията, историята, бита и културата на родопчани, оригинални произведения на изкуството с културно-историческо значение. Най-ранните предмети са преди средния палеолит (100 000 – 70 000 г. пр. Хр.). Музеят има и богат фотоархив от негативи, позитиви и дигитални изображения, както и ордени и медали, представящи наградната система на България – дарение от полк. Райчо Харбалиев. В музея може да се види с много детайли типичната древна традиция на българите – кукерството.

Постоянната експозиция „Културно-историческото наследство от древността до наши дни“ е представена в два раздела: археология, включваща „Праистория“, „Траки“ и „Средновековие“, и етнография с експозиции „Обреден реквизит“, „Традиционни родопски занаяти: ковачество, медникарство, тъкачество“, „Родопска архитектура и дюлгерство“ и „Традиции и съвременност“.

Мен най-силно ме впечатли експозицията на последния етаж, представяща макети на традиционни родопски къщи. Като любител на родния фолклор и народните традиции и обичаи, много ми харесаха и експонатите на тема „кукерство“, както и изложените сурвачки, обредни хлябове и традиционни музикални инструменти – каба гайди, гъдулки, кавали. От тавана висяха с разнообразни форми и размери родопски чанове. Имаше и кът с препарирани животни – част от временна изложба. Интересна беше и колекцията от ордени и медали, на партерния етаж.

Изобщо в Смолянско аналогиите с „Време разделно“ навсякъде ми се набиваха в очи. Първо, юнакът Момчил, неговото село Подвис, чановете на Манол, епископ Висарион... Може и още да има, но тези забелязвах моментално. Наистина това е един доста добър музей и го препоръчвам на всеки любител на Родопската магия.

След този последен обект за деня се отправихме към хотела за настаняване. Хотелчето е в новия център, близо до общината и катедралата. Много прилично и симпатично, само СПА-центърът се оказа в ремонт. Казва се Дикас 3* и аз бях настанена с друга жена в стая 207, която беше с тераса, предлагаща невероятна гледка към Родопските ридове насреща. Слад кратка почивка излязохме и се насочихме към „стария център“. Доста повървяхме по нагорнището, снимахме няколко статуи на Орфей и Евридика, които са характерни образи тук и към края на пешеходната зона дори успях да си купя картички за колекцията.

Забравих да спомена, че от града си набавих 2 печата и 2 марки за книжките на БТС. Оказа се, че водачът ни е бивш кадър на БТС и е участвал в приемането на някои обекти.

След разходката огладняхме и решихме да потърсим място за вечеря с традиционни родопски манджи. Местни ни препоръчаха 3 заведения: Пампоровата къща, р-т Българче и Родопчанка. Избрахме първото от тях, заради страхотното разположение – високо на един склон, с гледка към града и реката. Отидохме и въпреки че само на 4 маси имаше клиенти, не ни позволиха да се настаним, заради табелките по масите Reserve. Опитахме да влезем вътре, където бе абсолютно празно, но там доста грубо ни „обясниха“, че външните маси били приоритет и сме щели да бъдем много бавно обслужени. Тръгнахме си втрещени и възмутени от подобно отношение, което сме очаквали да получим къде ли не, освен в Родопите. Решихме, преди да прекосим още веднъж цялата пешеходна зона до другия й край, да се обадим по телефона в „Българче“ и да попитаме за места. Там много любезно ни обясниха, че нямат.

Остана ни да се надяваме на последния ресторант, който пък бе най-близо до хотела. Там с малко мърморене и недоверие, но все пак ни настаниха на 1 маса в дъното. Цените в менюто бяха почти европейски, музиката – 100% не-родопска (дори не-българска). Поръчахме и зачакахме вечерята си. Докато си говорехме, токът спря. Снабдиха всяка маса с чаена свещ и настана небивала романтика. Трябва да призная, че вкусът на храната си го биваше. Поне се придържат към еталон не само за музика и цени по европейски, а и вкусът да е на ниво. От пърленките през основното до десерта – всичко беше да си оближеш пръстчетата.

А в ресторанта на нашия хотел, ще попита някой, защо не се пробвахме? Опитахме, но той беше затворен. За външни. Имаше сватба. Елвира и Калоян се вричаха един на друг, както преди много векове това са сторили Орфей и неговата Евридика. Поне не се чуваше силно от ниво -1 до +2. Спах като заклана, след преходите през деня.

Сутринта закусихме в ресторанта, който все още носеше сватбени „белези“ – бели калъфи на столовете, цветни балони, окачени навсякъде и кошнички с цветя по масите. Кафето беше хубаво. Във фоайето отпред имаше барче във вид на старинен глобус, което не се сдържах да снимам за спомен. В 9:30 отпътувахме в посока Девин. Разстоянието до там е 45 км.

Град Девин се намира в Западните Родопи. През града минава Девинската река, която малко по-надолу по течението си се влива в р. Въча. Девин е заобиколен от вековни борови и смърчови гори, пътуването през които е било сравнително трудно допреди прокарването на пътя през средата на 20 в. Известен е с минералните си извори и завода за бутилиране на вода.

Екопътека Струилица започва на около 3 км западно от центъра на Девин. Отправна точка е мостът над р. Девинска пред сградата на общината. Струилица – това е Спа комплекс с два открити басейна. Малко преди комплекса има паркинг. Екопътека Струилица започва от паркинга – там има информационни табели.

Общата дължина на маршрута е около 4-5 км, което отнема около 2-3 часа за обхождане в зависимост от темпото и от това, кои части от пътеката решите да посетите.

Според информационните табели, водопад Самодивско пръскало е най-високият в Родопите. Водите му падат на два пада с обща височина от 70 м и се вливат в Девинска река.

Оттатък местността Лъката, на отсрещния бряг на реката, високо е разположен Мечият водопад. Името му е дадено от местните, защото там се къпели мечките J Висок е ок. 20 м.

И този водопад, и Самодивското пръскало, бяха маловодни в края на август, но за разлика от някои старопланински водопади, не бяха съвсем пресъхнали. Около тях се носеше прохлада и свежест в жаркия летен ден, а и сенките наоколо бяха „широко разпространени“ J

На отиване само попивах гледките с поглед и си набелязвах места за снимки, които направих на връщане. Най-живописната част на екопътеката е в каньона на Девинска река, по мостчетата, които пълзяха ту по левия, ту по десния долинен склон, а от време на време прехвърляха реката. Останахме в околността общо 4 часа.

В 15:00 се насочихме с буса към София. По пътя спряхме за кафе-пауза на к-с Чилингира Фемили. От тук тръгвала екопътека Чилингира, но това го разбрах по-късно в София и ми отговори на въпроса какви са тия стълби встрани от автобусната спирка – това било началото й. Комплексът се намира на 3,6 км от яз. Въча.

Предишното име на язовира е „Антонивановци“ (или „Антон Иванов“), наречен на загиналите в района партизани от отряд „Антон Иванов“ през февруари-март 1944 г. На 1 км западно от язовирната стена, на брега (Община Брацигово) е издигнат мемориал в чест на загиналите.

Разположен е в Родопите, по поречието на р. Въча, на границата между Област Смолян, Област Пазарджик, Област Пловдив. Язовирната стена отстои по на 10 км югозападно от Кричим и югоизточно от Брацигово, а завиряването е на 12 км североизточно от Девин.

Ограничен е от най-високата язовирна стена в страната – 144,5 м. Той е най-големият язовир на реката и сред от най-големите в България изобщо. Дълъг е над 10 км – от стената при почивна станция „Антонивановци“ до завиряването при с. Михалково.

В язовира има много понтони с постройки, включително риборазвъдна ферма. Някои от понтонните къщи се отдават под наем и през лятото се посещават от почиващи и туристи. Около тях може да се кара водно колело, лодка или джет. Част е от каскадата „Доспат-Въча“.

Каскадата „Доспат-Въча“ е водноелектрическа каскада в Западните Родопи, състояща се от серия язовири, ВЕЦ, ПАВЕЦ и други хидро- и електросъоръжения.

С обща водосборна площ от 1777 km² и максимална генерирана мощност от 481 MW каскадата е най-големият хидро-енергиен комплекс в България.

Гледките от пътя към язовира бяха хубави. Но аз исках нещо повече. Комплекс Чилингира включва освен хотел, паркинг и ресторант, също и изкуствена „крепостна стена“, параклис и голям кръст, който се издига на най-високото място. От там исках да снимам язовира. Изкачих се и не съжалявах за решението си. От там 360^о-градусовата панорама към язовира и Родопските склонове беше спираща дъха. След сок и сладолед, почивка и снимки, време беше да продължим пътя си. Спряхме за 5 мин. в Кричим, за да си купят хората праскови. Последната почивка беше на Макдоналдс след Пловдив, където пих хубаво кафе и се отправихме към София по АМ Тракия. Пристигнахме на АГ Сердика в 20:10 ч. Качих се в метрото и се прибрах във Връбница, като пътьом напазарувах за вечеря в Билла. Традиционната равносметка е:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
22-23.08.2020	142	567+7 пеш	138

 

Снимките ми са в албума. До следващия път!