Зимна песен

Снегът заваля и като балеринки

припкат белите снежинки.

Слова ласкави мълвят,

тихи песнички редят:

-         Зън, зън, зън,

деца, излезте вън.

Ний сме малките снежинки -

сребристобели балеринки.

В този късен, много късен час

при вас ще дойде Дядо Мраз.

Той ще е с шейна голяма,

както веч' ви каза мама.

Ала, за да дойде тук, при вас,

нужен му е – какво – сняг!

Затова запейте с нас:

Зън, зън, зън...

Снегът затрупа всичко вън.

Той засипа долините,

дари с покривка планините.

Всичко, всичко се унесе в сладък сън.

Зън, зън, зън!

Монтана                             20.01.1999 г.

Недопята

Есен моя, моя златна есен,

още неживяна, несънувана,

като лист отронен, като песен -

недоизпята, небленувана.

Идваш, златна, с трепет във листата,

с гласа на птици, събрали се в ятата.

Идваш, тиха, безшумно стъпваш по тревата

и оставяш в злато грейнали лицата.

Монтана                                        2001 г. 

http://vbox7.com/play:6475f7d6

Азбучно за будителите

Ангел Кънчев се уби за нашата свобода;                                                        

Бачо Киро за луд не се призна и увиснá;                                                       

Васила Левски „спънаха” в жадния му устрем;                                           

Георги Бенковски се провикна „аз не ща ярем”.                                         

Димчо Дебелянов възпя вишни и родни дувари,                                       

Евлоги Георгиев злато за университет дари.                                                

Желю войвода двама насилници-турци закла.                                           

Захари Стоянов летопис на борбите писá.                                                   

Индже войвода да се бори с душмани не кандиса.                                  

Йордан Захариев куп научни трудове написа.                                    

Капитан Петко войвода своя светъл идеал погреба.                                

Любен Каравелов в мига най-съдбовен се разколеба.                            

Марин Дринов за наука и просвета радетел бе верен.                            

Никола Войновски водеше чета и бе в успеха уверен.                              

Олимпий Панов на война чудеса от храброст проявú.                             

Панайот Волов в четвърти окръг апостол се изявú,                                    

Райна Княгиня пък за окръга същи байряка ушú.                                        

Стефан Стамболова посякоха по заповед на княза.                                  

Тодор Каблешков да издаде съратниците си отказа.                                

Уста Кольо Фичето в империята се прочу с майсторлък.                         

Филип Тотю петдесет и седем лета преживя в хайдутлък.                       

Христо Ботев се оказа прав с думите „той не умира”.                              

Цанко Дюстабанов идеята на бунта прокламира.                                      

Чакър войвода, „сивоокия”, Хаджи Дамба травмира.                               

Шабан Шакир концепцията на ВМРО реформира.                                     

Щерю Влахов с МОО участвá във войните Балкански.                                

Юрдан Вачков живота си даде в бой с орди османски.                              

Яне Сандански убиха за възгледи републикански.                                                        

На Аничка

Песен моя, радост моя,

слънце мое, мой живот!

Ти отмъкна ми покоя,

ти ми вдъхна нов живот.

Като мъничка звезда

ти ме върна в младостта.

Като ангелче си ти;

целувам сините очи,

галя русите коси

и усмихваш ми се ти.

Щом взема в двете си ръце

твоето мъничко лице,

тогава моето сърце

става по-леко от перце

и полита към звездите,

Дано са ти честити дните!

София, 17.02.2014 г.   

Очакване

Тишина.  И мрак. И пустота.                    

Седя сама. Чакам любовта.                     

Търся щастието, късмет                            

очаквам да намеря, но кога?                 

Като красиви пожелания                        

от поздрав за рожден ден -                     

най-искрените желания                            

за най-щастливия ми ден.                       

Но неизвестно е кога                                

най-сетне ще настъпи той.                      

Седя и чакам вече дълго време            

и живота си нося като бреме.                

Докога, се питам, докога?                       

Ще мога ли да издържа                           

още ден, а после още два?                     

Докога ще продължавам все така?     

Животът си тече като река;                    

днес е тиха и спокойна, утре                 

буйна и аз се давя вътре                         

Давя се... и пак, и пак, и пак...                

Животе мой – ти си глупак:                    

нито ме научи да плувам,                       

нито в такт да танцувам;                          

а по цели нощи будувам,                               

за любов гореща жадувам.                                 

А знаеш ли най-лошо кое е?               

Че тя вече беше при мене,                     

като птица, уморена от дългия път              

на рамото кацна, но завидя ми светът       

и тълпата песен страшна запя,                     

та тя да свие гнездо не успя.                        

И премръзнала, гладна и жадна                 

отлетя, но крило счупи и падна.                   

Опита се отново да полети,                          

но болката силна я победи.                          

Тя полежа, поплака, заглъхна                      

гласът й нежен, после издъхна.                   

А аз пак я чакам – ще дойде ли                    

птичката мила, ще кацне ли                          

на рамото ми, както преди                            

или „надежда всяка тук остави”?               

Искам я. Търся я. Гоня я.                                

Желая, мечтая, копнея.                                  

Навред е тишина и мрак, и пустота.         

А аз седя сама и чакам любовта.           

София, 17.02.2014 г.   

А беше време...

Печал, безкрайна мъка и тъга...

Живот противен изпълва ме сега.

А беше време, когато живот живяхме

с тебе и на всичко се радвахме.

А беше време, когато с изразителните си очи

погледнеше ли ме ти, сърцето в мен щеше да изхвърчи.

Твоят поглед, нежен и омаен,

се впиваше дълбоко в мен.

Мислех, че животът е нескончаем

и също като роза майска ухаен.

Че любовта ни никога не ще приключи -

би могла само в земята с нас да се заключи.

А беше време... А беше време...

Едната фраза повтарям ден и нощ.

А беше време... А беше време...

В сълзи се дави животът ми – неспирна нощ...

01.05.2000г.                              гр.Монтана

Айвънхоу

Сър Айвънхоу е рицар смел –

побеждава всеки – и Франт де Бьоф дебел,

и Филип Малвуазен.

Разплаща се с Брайън Гилбърт,

не забравя и де Брейси.

Уилфред Айвънхоу се казва той –

прославен и велик герой!

Принц Джон при мисълта за туй не мой

да не затрепери.

С кого работа си има той

не знай, ала сал се пери.

Над бедните хора той се налага,

на богатите услуги си предлага.

Ала няма и представа, че

Айвънхоу ще рече:

„шат на патката главата” -

на патока Джон ще отскубне перата.

На Ричард Лъвското сърце е пръв приятел.

Върши добрини, гдето мине; не е мечтател.

Животът му спасява прекрасната Ребека.

Участта нейна пък изобщо не бе лека.

Милата Роуина с ангелско лице –

неземна красота притежава туй дете.

От обич и тревога ще се пръсне нейното сърце.

Обича тя безумно любимия човек.

Айвънхоу – годеникът неин –

я гледа с влюбени очи вечер под звездите.

На друг бе обещана, но намеси се съдбата

и женихът неин й върна свободата.

Миличка Роуина с ангелско лице

съпруга стана на достоен рицар

на име Айвънхоу.

26.07.1998 г., с.Липен

съвместно с Евгения Тодорова

Не те пускам!

Ти дойде в живота ми като магия

и всичко стана като хубав сън.

Не-вярата ми в любовта разби я,

разпали в душата най-сладостния огън

и превзе ми цялото сърце.

Сега искаш да си тръгнеш.

Не те пускам!

Как ще пусна своето сърце?

Ако заминеш, ти ще го изтръгнеш;

ще останат празни две ръце.

Ела до мен! Стой при мен навеки.

Не напускай моя хоризонт!

Знай, че има хиляди пътеки,

но ще открия вярната сред тях.

И твоето сърце ще бие пак за мен,

и двама ще чертаем своя път зелен...

  

София                              19.07.2008 г. http://vbox7.com/play:6475f7d6

Обичам да те гледам, докато спиш...

Обичам да те гледам

вечер, сгушена като дете,

изпълнена с мечти и трепет.

Обичам да те гледам,

докато сладко спиш.

Обичам да те гледам

сутрин като се разбуждаш,

очакваща старта на деня.

Обичам да те гледам,

докато сладко спиш.

Обичам да те гледам

през всичките дълги дни,

обичаща нас – френдките.

Обичам да те гледам,

мила Рени, не само,

докато сладко спиш.

София     06.10.2004 г.

На батко

Казват, времето лекува

всяка болка – може би.

Но сърцето, що тъгува

не може то да изцери.

Живяхме с теб разделени

един от друг като деца.

Като пъзел разпилени

чувства събираме сега.

Минаха толкова години,

порастнахме със теб големи,

вече нищо не дели ни,

няма никакви проблеми.

Щастлива съм, че брат си ми

и че аз твоя съм сестра.

„Обичам те, батко мили,“

крещи и малката сестра.

София                03.12.2003 г.

Азбука на животинския свят

Алигатор думи срича.

Бик молитва си изрича.

Викуня дефиле пресича.

Гущер скача, заек тича.

Далече нейде във гората

Елен си остреше рогата.

Жирафа важна със краката

Злато вади от реката.

Их, пък да му се не види -

Й ще ми се обиди.

Като не намирам дума съответна,

Леле, ще се сърди таз буква неприветна!

Майски бръмбар там жужи.

Носорог един стои.

Опа-ла-а-а..., каква игрива

Пеперудата красива!

Рунтавата Баба Меца

Седи и ближе си медеца.

Тото фиш попълва Лиса,

Улулицата се слиса.

Фрегата имейли си изпраща.

Хиената я нещо пак прихваща.

Цъка със език

Чакала, че

Шегички пускат тука

Щъркел, рак и щука.

Ъ...

Ь...

Юлиян

Ягуара си се опитва да вкара

(в гаража, то се знае).

Монтана             17.04.2002 г. http://vbox7.com/play:6475f7d6

На Дани

От векове месецът в мен бе септември

със своето спокойствие и чезнеща радост.

Часовникът в мен беше спрял през септември

със своите залези и умираща младост.

И продължаваше той – моят септември -

падащ – не паднал, дремещ – не спящ -

и се въртеше все този септември -

сякаш покрил бе земята със плащ.

Тогава внезапно септември се свърши,

разби се на атоми моята есен.

Вулкан див изригна и ги прекърши

сякаш към синевата бе лумнала песен.

Дойде като вихър, ураган бушуващ.

Моят свят се разби в таз природна стихия.

Яви се отникъде – бесен, лудуващ

и моята кротост кат' спирала изви я.

В миг само замахна и календара разкъса,

а с него и всичко, що мое беше.

Моят мир душевен без жалост накъса

на части и всичко се срути, що там стоеше.

После падна моят септември победен

и като роза разцъфтя новият ден.

Изведнъж сред разруха и пустош роди се май

и сложи на съня вековен щастливия край.

Точно ти беше тази природна стихия,

дето моята ленност безкрайна строши я.

Нахлу тук – в сърцето – и тури край

на спокойствието в моя земен рай.

Монтана                                 09.09.2002 г. http://vbox7.com/play:6475f7d6

Обяснение в любов

Диалог

Ж: Разбираш ли, че те обичам?

М: Може да е вярно – не отричам.

Ж: Знаеш ли това що значи?

М: Къщния праг някой ще прекрачи.

Ж: Не, ти явно не разбираш ясно.

М: Как не? Разбирам – небето е ясно.

Ж: Чакай, ще ти дам веднага обяснение.

М: Не ми е нужно никакво опрощение.

Ж: Разбира се, всичко ти трябва да схванеш.

М: Никой не казва, че трябва да се схванеш.

Ж: Не да се схвана, а ти да схванеш.

М: Не, не искам днес да ми пристанеш.

Ж: Извинявай, мили, ще трябва да се разделим.

М: И аз, мила, не съм искал с теб да се сгодим.

Монтана                                           05.08.2002 г.

„Щастие за двама“

Сълзи капят от небето -

падат като бисери в полето.

Сълзи капят по лицето -

падат като въглени в сърцето.

Момиче плаче от несбъднати мечти.

Природата плаче от щастие почти.

Момиче страда от любов нещастна.

Природата сияе – винаги прекрасна.

Сълзи не капят вече от небето -

в бисери цяло сега е полето.

Сълзи не капят вече по лицето -

във въглен чер превърна се сърцето.

Монтана                            05.08.2002 г.

* * *

Живей! Сред възторг и болка, сред песен и печал,

живей! Бъди на пръстена опал,

ако трябва претвори се на стомана закалена

и с блясъка си заслепи земята заледена,

но живей! „Да бъдеш или не“ се питай,

в борба с живота пръсти сплитай,

ни веднъж не се предавай, не унивай,

а живей и грешките чужди прощавай.

И не пилей живота, за да мразиш,

падай и ставай, не лази, а лети и живей!

И въпреки всичко, и въпреки всички бъди!

И въпреки всичко, и въпреки всички -

ЖИВЕЙ!!!

Монтана                               03.06.2002 г. http://vbox7.com/play:6475f7d6

Невъзможно е това

Да живея без тебе?

Как е възможно това?

Да ни разделя общо небе,

не е възможно това.

Защо съдбата понякога е тъй жестока,

че изпраща ни всеки в разна посока,

че желая да споделим любовта -

не е възможно това.

Искам да съм с тебе, но не мога.

От болка чак крещя на Бога.

Фортуна ми ориса орис зла -

с теб – не е възможно това.

Теб живота запиля на една страна,

мен съдбата тука остави сама.

Да се самозабравим двама в страстта -

не, не е възможно това.

И сега ти си там, а аз – тук,

живота често ни прави напук.

Аз исках все пак да споделим любовта,

но не беше възможно това.

Монтана                            01.03.2002 г http://vbox7.com/play:6475f7d6