С
някои се познавахме отпреди. С други се запознахме на 15 септември. Паметен
ден. Сближихме се и станахме добри приятели. Имаше всичко – и радост, и тъга –
но бяхме единни и понасяхме всичко заедно. Това ни сплоти още повече. Имаше двойки
и шестици, тройки и петици, и четворки, но не се отчайвахме. Имаше отсъствия,
уж на лекар ходил някой, но все пак се подкрепяхме и даже прикривахме. Спорихме
и се смеехме, плачехме и се утешавахме. Имаше тежки моменти, но всичко
преживявахме всички заедно. Съществуваха помежду ни кавги, но и тях изправяхме
с воля и добри чувства.
И
така... след труд и тук-там малко мързел, след смях и „горчиви“ физиономии,
учебната година мина, свърши.
И
сега... Дойде време да се разделим. Но не унивайте, приятели, не ще се видим
месец-два – не цяла вечност.
Затова
пък есента училищния двор голям ще изпълним с радостни крясъци и възгласи. И
тогава, хванати за ръце, ще си кажем „Добре дошли, приятели, пак в моето
сърце!“ И ще се занижат пак весели и грустни дни, ще се редуват радост с тъга и
щастие с мъка. Но пак ще бъдем заедно и тъй ще ни бъде по-лесно.
И на
класната си също дължим много. И ядосваше се тя, и ни говореше, но бяхме ние
слепи и глухи за думите й. За което от сърце я молим да ни извини. Твърде сме
млади и неопитни и затуй се мислим за господари на света, а по-скоро сме
господари на илюзиите. Никой не е идеален. И аз не съм. Но се надявам, че през
тази година все за някого съм била полезна и все на някого съм помогнала. Дано.
Нека обещаем на класната си мила, че през идната година ще сме по-добри,
по-разумни и по-малко слепи и глухи за
съветите й.
А
сега да свършвам с думите, дано на някого са харесали, и да излизаме навън, че
весела ваканция ни чака. Ще се забавляваме, нови приятели ще търсим и нови приключения,
но приятелите стари не ще забравим ний, нали?!
ВЕСЕЛА
ВАКАНЦИЯ, МИЛИ СЪУЧЕНИЦИ!
Юни, 2000 г., Монтана
