ГЕОГРАФИЯ НА ТРАНСПОРТНАТА СИСТЕМА, СЪОБЩЕНИЯТА И КОМУНИКАЦИИТЕ – ГЕОПРОСТРАНСТВЕНИ МОДЕЛИ И КЛАСИФИКАЦИИ

№30

I.   География на световната транспортна система

1. Определение за транспортна система
2. Особености в развитието на транспортната система
3. Класификации в транспортната система
4. Фактори за развитие и териториално разположение
5. Методи и показатели за географски анализ на транспортната мрежа
6. Сравнителна характеристика на видовете транспорт
7. Основна характеристика на регионалните транспортни системи

II .  География на съобщенията и комуникациите

Транспортната система е един от най-географските отрасли, който присъства непрекъснато в пространството и времето. Почти няма региони на планетата, където да не се използва един или друг вид транспорт. За развитието на транспорта работят много други отрасли на материалното производство. За транспорта се използват 1/3 от произведения метал в света, 70% от каучука, 1/3 от световния добив на нефт. Нефтените кризи директно се отразяват върху транспорта. За значимостта на транспорта показателно е, че общо в света са заети 100 млн. д.

Транспортът е система, съчетание и координация между всички видове транспорт, които се разглеждат като подсистеми на транспортната система. Възможно е прилагането на най-нови технологии в транспорта (ро-ро, ро-ла, хукепак превози). У нас са развити всички видове транспорт, познати на човечеството. България е на I място в света по брой космонавти на жител /2 души/. Транспортът се разглежда от различни науки: инженерни /строителство на инфраструктура, технологии/, икономически /себестойност на превозите, печалба, система на разходите/, география /условия и фактори за развитие на транспорта, изследване географията на инфраструктурата и предлагане на най-изгодни маршрути за различни видове превози/, логистика /компютризиране, прилагане на различни програми, ГИС/.

Транспортът формира 5-10% от БВП на отделни държави /в България – 8%/. Транспортната дейност е функция на развитието на националното стопанство, върви заедно с икономическия растеж и трансграничното сътрудничество. Транспортната инфраструктура е важен фактор за развитието на стопанството. Страни с по-висок дял на транспорта в БВП: Нидерландия /14-15%/, заради търговията и пристанището Ротердам /400 млн. т/год., най-големият товарооборот в света/, на 150 км протежение по брега. Събират се всички видове транспорт, това е най-големият логистичен център в света – съсредоточие на транспорт, без да се пречи на останалите системи на дейност и живот. В Западна Европа има 20 такива.

Въпросът към кой сектор спада транспорта все още е дискусионен. След 1992г. в България той е в III сектор, а в ОНД и днес товарният транспорт е към II, а пътническият – към  III сектор.

Товарният транспорт формира 85% от приходите, но пътническият транспорт има важно социално значение.

 Транспортната система е съвкупност от 3 основни взаимосвързани елемента:

1.      транспортна инфраструктура - ИФС

2.      превозни средства - ПС

3.      работна сила - РС

Транспортната инфраструктура включва всички видове пътища от различните подсистеми, различни гари, сервизи, бази. Обикновено транспортната инфраструктура се измерва с различни показатели, като L – дължина /км/.

Общата дължина на транспортната инфраструктура в света е около 40 млн. км /без морските пътища/. Автомагистралният пръстен на България „Хемус-Тракия-Черно море” трябва да е с дължина 1000км, изградени са само 300км. 37300км е дължината на пътната мрежа у нас. От 40-те млн. км, 30 млн. км се падат на шосейната мрежа, 1,5 млн. км – жп мрежа, 1,3 млн. км – тръбопроводи, 1,2 млн. км  - вътрешни водни пътища, 6 млн. км – въздушни коридори. От превозните средства най-многобройни са моторните превозни средства – над 500 млн. леки автомобили. Автомобилостроенето дава годишно 40-50 млн. автомобила, около 150 млн. са камионите и автобусите, 45 хил. кораба, 15 хил. самолета, вагоните са няколко стотин хиляди.

Показатели, които отразяват експлоатационната дейност – 3 вида:

1.      свързани с обема на превозите. Той се изразява с броя превозени пътници или товарите в тонове – V

2.      свързани с извършената работа /превози на известно разстояние/ - W в пътникокм. или тонкм.

3.      приведени тонкилометри – т/км /общ показател за двата вида превози – пътнически и товарни/; п./км:т/км=1:1

Отрасловата структура на транспорта е съотношение между отделните видове транспорт. При пътническите превози над 2/3 се падат на автомобилния транспорт. При товарния транспорт в България водният транспорт е на I място. Над 2500 км е средното превозно разстояние.

Транспортът има изключително значение за производствения процес и неговото продължение в сферата на размяната и потреблението. Той е следствие и едновременно с това предпоставка за всяко производство. Транспортът пространствено и по време събира средствата на труда, предметите на труда и работната сила, след което осигурява превозването на продукцията до местата на нейното потребление. В тесен смисъл под транспорт се разбира самото превозване на товари и пътници. Това е цел и резултат от транспортния процес. Той се осъществява при сложното взаимодействие на товарите, транспортната мрежа и осигуряващите съоръжения  /транспортна инфраструктура/ и подвижния състав. Последните формират материално-техническата база на транспорта. Незаменимо е мястото на транспорта при осъществяване на социалните контакти и развитието на културния живот на обществото.

Като самостоятелен стопански отрасъл транспортът има редица особености.

1.      транспортната продукция е специфична форма на продукция – преместване на товари и пътници;

2.      при транспортния процес не се създава нов продукт в материално-веществена форма;

3.      продукцията на транспорта не е разделена по време и място от производствения процес. Тя съществува само във времето и мястото на неговото осъществяване. Следователно в транспорта потреблението на продукцията съвпада с нейното производство;

4.      при осъществяване на производствения процес част от средствата за производство трябва да се преместват на големи разстояния;

5.      Транспортът поддържа универсални връзки и взаимообусловеност с всички стопански отрасли и с много сфери на обществения живот;

6.      за разлика от промишлеността и земеделието, които са разположени съответно пунктово /точково/ и ареално, транспортът има линейно разположение;

7.      Транспортът е непосредствено свързан с обема на производството и потреблението и с тяхното териториално разположение. Той има важна роля при формирането на стопанските комплекси на страните и районите;

8.      Основните средства в транспорта имат значителна стойност, използват се дълго време и имат по – бавна възвръщаемост;

9.      Продукцията на транспорта се измерва в пътникокилометри и тонкилометри. Важен показател е себестойността на превозите. Възможно е голямо отклонение на превозните цени (тарифите) от експлоатационните разходи с цел стимулиране на превозите с някои видове транспорт в едно или във всички направления, в един или друг район;

10.  Транспортните средства са големи потребители на метал, горива, смазочни масла и автомобилни гуми.

Общите транспортни разходи могат да бъдат намалени както чрез усъвършенстване на транспортно – икономическите връзки, така и чрез усъвършенстване работата на транспорта. Нивото на развитие на транспорта в голяма степен отразява нивото на социално-икономическо развитие на страните. Разрастването на процесите на специализация и коопериране на производството и повишената мобилност на населението поставя повишени изисквания пред транспорта. Нарасналата интензивност на превозите налага подобряване на качествените свойства като: надеждност, безопасност, редовност, скорост, честота на транспортните връзки, комфорт и т.н. Развитие получи системата „Джъст ин тайм”, т.е. гарантираните доставки на нужните стоки и нужното количество и със запазено качество на нужното място в заявения срок. В производствения процес и в управлението на транспорта навлязоха комплексната автоматизация и електронизания. Въвеждането на уедрени товарни единици – контейнери, палети, пакети и др., способства за по – пълна механизация на товаро – разтоварните работи. Изградиха се големи складове с висока степен на механизация и автоматизирани складови стопанства, механизирани рампи, контейнерни терминали и др. Подобрява се енергийната ефективност на транспорта. В някои страни се въведоха принципно нови транспортни системи – полупроводи, монорелсов жп транспорт,  пневмо – контейнерни тръбопроводи и др. Те са с голяма пропускателна способност, екологична чистота и висока енергийна ефективност. Голям положителен ефект би имало обновяването на подвижния състав. Превозните средства са най – активната част на основните фондове на транспорта.

В структурно отношение транспортът е много разнообразен. В зависимост от функциите си в националното стопанство той се поделя на вътрешен (задоволява технологичните нужди на производството) и външен. Първостепенно значение има структурирането на транспорта по начина на осъществяване на превозите и вида на пътя и по вида на превозваните обекти – хора и товари. Върху структурата на транспорта в отделните страни влияние оказват икономически, исторически и природно – географски фактори.

Основните видове транспорт са: жп, автомобилен, воден (морски и речен), въздушен и тръбопроводен, космически. С известна условност, като самостоятелен вид транспорт, може да бъде обособен вътрешноградският. Отделните видове транспорт имат технико – икономически особености, оказващи влияние върху териториалното им развитие и сфера на приложение.

Класификацията на транспортната система може да се извърши в зависимост от различни критерии:

·         според географската среда: сухопътен, воден (речен и морски), въздушен, космически

·         според територията: вътрешнозаводски, вътрешноградски, междуселищен, международен, трансконтинентален

·         според формите на собственост: частен, личен, държавен, ведомствен, общински, акционерен

·         според двигателя или потребяваното гориво

Тръбопроводният транспорт е само товарен засега. Използват се: тръбопроводи, нефтопроводи, газопроводи, продуктопроводи.

От природните фактори, които влияят върху развитието на транспорта на първо място е релефът. При планински релеф строителството на пътища е 3-5 пъти по – скъпо, отколкото при равнинен релеф. При планински релеф се изразходват повече гориво и амортизацията е по – голяма. След 1910 г. след регионализацията на транспортните услуги в България се преминава към пътникоцени (билетите за преминаване през планински релеф са по – скъпи, отколкото през равнинен релеф). Влияние на климата

През зимните месеци в умерените географски ширини, в частност в България, особено в североизточната част много села остават транспортно изолирани.

Водите оказват влияние върху развитието на водния транспорт. Дунавският транспорт е сезонен: през зимата се образува ледоход; през лятото са характерни ниските води. При речния транспорт се използва фарватера, нанасян на картите /път за движение на кораба/.

От социално-икономическите фактори водещо е значението на НТП – всяко едно откритие се въвежда с предимство в армията и транспорта.

Държавната политика има решаващо влияние върху транспорта чрез гласуването на закони и влагането на инвестиции. Жп транспорта в България е държавен. Той е електрифициран и използва енергията на лигнитните въглища от Марица-Изток, т.е. не е зависим от вноса на енергийни суровини от чужбина.

Методи на икономгеографско изследване на гъстота и конфигурация на пътната мрежа:

1.      гъстота на шосейната / жп мрежа

2.      гъстота на транспортната мрежа /обобщаващ/. Тя се изчислява в 2 направления:

·         дължина на пътищата към територията;

·         дължина на пътищата към населението

1. Д=(L/S)*1000 [km/km²]

Д – гъстота на пътно-шосейната мрежа;

L – дължина на пътно-шосейната мрежа [km];

S – площ на територията [km²]

2.  Дж=(L/P)*10000

Р – брой на населението

Показатели за транспортна осигуреност на определена територия

Използват се различни коефициенти, като:

• коефициент на Енгел /включва и територията, и населението/:

Ke=L/√SP

За България този коефициент има стойност 113. Използват се още коефициент на Успенски, коефициенти за инфраструктурна обезпеченост и проходимост на територията и др.

• Транспортна подвижност на населението – изчислява се за инвестициите, закупуване на превозни средства и т.н.:

Тп=(N/P)*1

N – извършена работа /п./км/

P - брой на населението в съответната година

За Северозападна България Тп=1,8

За Западна Европа Тп=8,2

За Северна Америка Тп=12,7

Конфигурация на транспортната мрежа – това е морфология или рисунък на транспортната мрежа. Когато се прави оценка на морфологията на транспортната мрежа на дадена държава или регион се използват оптимални отсечки: за икономичност, скорост, безопасност, комфорт на пътниците. Тя се обвързва с маршрутизацията на пътната мрежа. Графата е опростена схема или чертеж на взаимно разположени точки и линии. Линейните участъци се наричат ребра, а местата на събирането им са върхове. Този метод е свързан с оценката на конфигурацията, прилага се в милионните градове с множество автомобили. Когато се разглежда морфологията на мрежата /за Северозападна България жп мрежата е клониста/ пътно-шосейната мрежа има по-голяма диференциация и се разкриват множество форми: ветрилообразна, тангенторна, клониста и др. За Северозападна България има 3 типа транспортни мрежи: дървовидна, циклична, клетъчна. За представяне гъстотата на пътно-шосейната мрежа се използва картографския метод.

Железопътният транспорт има голяма превозна способност, универсално приложение, сигурност, редовност и комфорт. Превозите на големи разстояния имат ниска себестойност. Средните превозни разстояния са по-големи в сравнение с автомобилния транспорт. По тази причина делът на жп транспорта в извършената работа по превозването на пътници (п./км) и стоки (т/км) е по-висок от дела му във физически обем превозени пътници /бр.п./ и стоки /т/.

Предимствата на автомобилния транспорт са голямата маневреност, способността му да „покрие” почти цялата територия на страните, по-ниските разходи за пътно строителство в сравнение с тези на жп транспорта, непретенциозността към вида на товарите, осъществяването на превозите „от врата до врата”, ниската себестойност на превозите на къси разстояния. Поради малките средни превозни разстояния автомобилният транспорт отстъпва на железопътния по извършена работа, макар че превозва повече пътници и по-голям обем товари.

Водният транспорт има най-голяма превозна способност при най-ниски енергийни разходи на единица продукция и най-ниска себестойност на превозите. Използва се с най-голям ефект при превозване на масови товари на далечни разстояния. Водният транспорт обслужва основна част от външнотърговския обмен на страните. Превозните разстояния на водния транспорт са несравнимо по-големи от тези на останалите видове транспорт, а използването му за междуконтинентални превози на големи количества стоки – единствено възможно.

Въздушният транспорт има най-голяма скорост, т.е. той е най-бърз, но е с висока себестойност на превозите. Той е най-ефективен при превоз на пътници и поща на далечни разстояния.

Тръбопроводният транспорт се използва за превоз на големи количества течни, газообразни и прахообразни товари. Той е екологично чист, осигурява голяма редовност и непрекъснатост на доставките.

Отделните видове транспорт не функционират независимо един от друг.

Голяма част от товарните и пътническите превози са комбинирани, т.е. с участието на два или повече видове транспорт, така и между транспортните системи на отделните страни. Тя се изразява в осигуряването на директни връзки на транспортните мрежи, съвместно транспортно строителство, експлоатация на общи транспортни линии, регулиране на условията на транзита, съвместно използване и обмен на вагони, контейнери и др. Единствената транспортна система на страните е функционално единство на различните видове транспорт, включващо материално-техническата им база и осигуряващо оптималното им съчетаване. Единните транспортни системи на страните се свързват с регионални транспортни системи с различна степен на зрелост, а те – в световната транспортна система. Тя е необходима предпоставка за международното разделение на труда. Световната транспортна система ангажира труда на над 100 млн. д. Общата дължина на пътищата възлиза на 30 млн. км. Превозват се над 1 трлн. пътници и 120 млд.т стоки, които формират 12 трлн. п./км и 50 трлн. т/км транспортна продукция. В превозния процес са включени 666 млн. бр. автомобили, няколко стотин хиляди вагони и локомотиви, няколко десетки хиляди търговски кораби и т.н.

Съществуват различни транспортни системи. В Бразилия е типична дървовидната транспортна система с начало Сао Паулу-Рио ди Жанейро.

Меридионална е транспортната система на държави като Швеция, Финландия, Италия, Чили, Перу, а паралелна – на Австрия, Чехия, Словакия, Турция. Радиална е транспортната система на Франция и Унгария.  

Разработени са различни регионални и типологични класификации на транспортните системи. Те се основават на икономически и географски обусловени връзки, конфигурацията на транспортната мрежа, участието на отделните видове транспорт, транспортната усвоеност на територията, подвижността на населението и други показатели.

Транспортната система на Северна Америка се характеризира с най-голям товарооборот, дължина на транспортните линии и подвижност на населението. Много висок е делът на автомобилния транспорт.

Европейската транспортна система се отличава с по-голяма гъстота на транспортната мрежа, сложна конфигурация на пътищата /исторически наследена/, висока степен на модернизация на транспорта.

 Транспортната система на страните от ОНД съчетава наличието на свръхдълги транспортни линии с наличието на обширни транспортно неусвоени територии. Голяма роля играе жп транспорта. Подобряването на транспортната достъпност има решаващо значение за по-пълното усвояване на стопанските ресурси.

Транспортната система на Австралия притежава редица специфични черти на североамерикански тип – предимно паралелни транспортни магистрали, голям дял на автомобилния транспорт и др., докато японската е сходна със западноевропейския тип – голяма гъстота на транспортната мрежа, оптимално съчетание на всички видове транспорт, участието на свръхбързи влакове и др.

Големи различия съществуват в развитието на транспортната мрежа на развиващите се страни. В тях подвижността на населението е много по-малка. Транспортната мрежа е разредена, разкъсана и разнородна. В много развиващи се държави транспортът е едностранно развит и конфигурацията на транспортната мрежа отразява общата икономическа изостаналост и монокултурността в стопанството. Основна част от фондовете в транспорта са морално и физически остарели. Сравнително по-добре е развит транспортът в латиноамериканските страни, Китай, Индия и др. Обща тенденция е разширяването на териториалните рамки на транспортните системи и ускорено развитие на новите видове транспорт – въздушен и тръбопроводен. Обектите на транспорта заемат значителни площи и съществено влияят върху териториалноустройственото и селищното развитие. Формирани са транспортни коридори, възли, пунктове, транспортно-промишлени комплекси и др. форми на териториална организация на транспорта. Подчертаната линейност на транспортната мрежа не изключва образуването на териториални съсредоточия от стационарни обекти – складови стопанства, ремонтни депа, топлинни бази, гаражи и т.н. В тях се създават условия за съчетаване на транспортна с промишлена дейност. Транспортно-промишлените комплекси привличат огромни товаропотоци. Пример за това са промишлено-пристанищните комплекси в устиевата част на р. Рейн, Токийския залив и др. От голямо значение за концентрацията на производството са транспортно-географското положение и изградената транспортна инфраструктура. Развитието й е важна предпоставка за стопанското усвояване на по-изостанали територии, както и за привличане на инвестиции и икономическо активизиране на райони със забавено икономическо развитие.

Транспортният процес е много динамичен в пространството и времето. При транспорта много трудно се разкриват районите и се говори най-вече за форми на териториална организация: транспортен пункт, транспортен център, транспортен възел, транспортен комплекс /район/. За България последният почти не се разкрива. Транспортният пункт е селище с един вид транспорт, обикновено автомобилен, с малка концентрация на материални активи и транспортни фирми /пример от Северозападна България е Вълчедръм/. Транспортният център изпълнява ролята на организиращо звено на транспортния процес. В него може да се пресича транспортната инфраструктура на няколко вида транспорт. Тук се зараждат и погасяват по-големи пътникопотоци или товаропотоци /Бойчиновци/. Транспортният възел е по-висша форма в йерархията на транспортното райониране. Той е съвкупност от близо разположени транспортни пунктове и центрове. Транспортният комплекс съчетава на една територия няколко транспортни центъра и възли.

Съобщенията включват пощенски, телеграфни, телефонни, мобилни, радио-телевизионни съобщения, интернет-комуникации и др.

Най-стари са пощенските съобщения, а интернет-комуникациите се развиват най-динамично. Съобщенията представляват триединство от съобщителна инфраструктура, съобщителни средства и работна сила.

http://download.pomagalo.com/743113/geografiya+na+transportnata+sistema+syobshteniyata+i+komunikaciiite++geoprostranstveni+modeli+i+klasifikaciii/

Ролята на Великите географски открития за развитието на географската наука

Тема #19

1. Велики географски открития - исторически обхват и значение
2. Начало на Великите географски открития –Енрике Мореплавателя, неговата школа и откритията на португалците. Бартоломео Диаш и заобикалянето на Африка от юг
3. Четирите експедиции на Христофор Колумб и откриването на Новия свят. Експедиции на Джон Кабот и Себастиан Кабот. Откриването на Южна Америка и Бразилия – Алонсо де Охеда и Педру Кабрал. Аферата с Америго Веспучи и името Америка. Първото геополитическо разделение на света – Тордесияски договор от 1494 г.
4. Вашку да Гама и португалската експанзия в Южна и Югоизточна Азия
5. Испанска и португалска експанзия в Америка. Конкистадори и легендата за Елдорадо. Британски и френски експедиции към Северна Америка
6. Околосветски пътувания на Фернандо Магелан и Елкано. Втора околосветска на Френсис Дрейк
7. Бернхард Варениус и неговата „Обща география”. Изследване вътрешността на континентите
8. В търсене на Terra Australis Inkognita – откриването на Австралия от Вилхелм Янц. Експедиции на Джеймс Кук. Откриване на Антарктида и последици от ВГО
9. Роля на ВГО за развитието на географската наука

1. През цялата история на човешкото общество равнището и темповете на социално-икономическото развитие на отделните народи и страни са неравномерни и лидерството преминава от едни към други. Така е и през Античността, и през Средновековието. На етапа на разпадане на феодализма в средата на XV-XVII в. се зараждат и утвърждават капиталистическите отношения. Налагането им в различните страни също протича неравномерно и се отличава с голямо своеобразие. Най-рано в края на XIV в. елементи на новия капиталистически строй се установяват в големите италиански градове като Флоренция и Генуа. През XV-XVI в. те се развиват в Холандия и Англия. По това време в другите европейски страни още господствува феодализмът, въпреки че капиталистическият елемент вече се разпространява във Франция, Германия, Испания, Португалия.

Центровете на развитие на буржоазните отношения били градовете, където се струпва човешка прослойка, съставена от търговци, лихвари и майстори-занаятчии. Между града и селото се развиват стоково-парични отношения, които подриват натуралните основи на феодалното производство. В резултат задълбочаването на общественото и териториалното разделение на труда протичат промени в разпределението на производителните сили, тяхната структура, което води до усилване на обмяната. Възниква нова форма на организация на производството – манифактура.

За създаването на манифактура са необходими две условия: свободни капитали и наличие на свободна работна ръка. Тези две условия се създават в процеса на първоначалното натрупване на капитал, чиито източници в епохата на генезиса на капитализма са доходите от външна търговия, ограбването на колониите, възникването на системата на държавния дълг, налозите и развитието на откупната система, протекционистичната политика, търговските войни между европейските страни и др.

Огромна роля в този процес изиграват Великите географски открития, имащи множество важни социално-икономически последствия, различни за различните страни.

Преди всичко се ускорява развитието на световните производителни сили; известната по това време територия се увеличава 6 пъти през XVI в.; остават все по-малко бели петна. Търговските пътища от Северно, Балтийско и Средиземно море се изместват в Атлантическия, Индийския и Тихия океан. Благодарение на това търговските пътища свързват континентите помежду им. Мореплаването позволява установяване на стабилни икономически връзки между отделните части на света и обуславя формирането на световната търговия. Предислокацията на търговските връзки определя бързите темпове на икономическо развитие на европейските страни, разположени на крайбрежието на Атлантическия океан и забавя развитието на Германия, Скандинавските страни и особено Италия, останали феодални.

2. Решаващите тласъци, подпомагащи развитието на Португалия като морска сила, са предприети от принц Енрике. През 1418 г. той основава първия изследователски географски център в Европа. Той е създаден близо до днешното пристанище Лагош, на п-в Сан Винсенте. Той изгражда тук астрономическа обсерватория, голямо картохранилище, като целта била съхранение на стари карти, съчинения, вещи, уреди, необходими за изследователската работа. Главната задача, която поставя той пред Института, е усъвършенствуване методите на навигация, възприемане десетичната система за измервания и подготовка на кадри за морски пътешествия. С пътуванията с разузнавателна цел, които по негова инициатива са предприемани далеч в открития Атлантически океан, достигайки чак до Азорските острови и по протежението на западноафриканското крайбрежие, историците обозначават началото на века на Великите географски открития.

Като член на кралското семейство принцът разполагал с възможността да приложи идеите си на практика. Самият той никога не предприема плаване по море, а възлага изпълнението на всяка мисия на смелите си капитани. В средата на XV в. по указания на Енрике е организирано пътуване на юг с цел – Екватора. При тези пътувания моряците слизали на брега и установявали контакти.

Най-известното пътуване, организирано от центъра, било това на Бартоломео Диаш. Целта била да достигне най-южната точка на Африка. Но морските течения го отвяват в друга посока. Прякорът на принц Енрике „мореплавателя” се появява едва през XIX в. Когато през 1460 г. той умира, западноафриканското крайбрежие е разучено чак до областта на сегашното Сиера Леоне. За да постигне целите си, Енрике води вещи съветници в лисабонския дворец и в Сагреш, където обичал да отсяда. При него все още не е породена идеята за откриването на морския път към Индия.

3. Христофор Колумб се смята за откривател на двете Америки. Той е роден в Генуа от родители испанци. Проявява голяма любознателност от малък. Възприема идеята за кълбовидната форма на Земята. Запознава се с всички карти /портуларии/ от това време, изчита множество пътеписи. На 14-год. възраст заминава за Португалия и в началото на 90-те години на XV в. се обръща със специална молба към португалския крал за организирането на морска експедиция, чрез която да открие нов път към Индия, пътувайки на запад. След като кралският двор в Португалия се запознава с плана, отклонява неговото предложение. Тогава Христофор Колумб заминава за Испания със същата молба. Испанският крал, Фернандо Арагонски, свиква експерти, които дават отрицателно мнение, но кралицата, Исабела Кастилска, се съгласява. В началото на месец август 1492 г. Христофор Колумб, получил финансова подкрепа от испанския кралски двор, тръгва с 3 кораба на запад да открие нов път към Индия.

Трите кораба на Колумб, „Ниня”, „Пинта” и „Санта Мария”, плавали вече 70 дни на запад и почти било взето решение да се връщат назад, когато на 12 Октомври 1492 г. в морето се появили признаци на суша: клонка с неизвестни плодове, издялана от ръка пръчка, птици, които летели на югозапад, несъмнено към суша. На вахта на кораба „Пинта” стоял матросът Родриго де Триана. Именно той пръв изкрещял „tierra!” – „земя”. Достигат о. Сан Салвадор от Антилските острови. Христофор Колумб е объркан, той е чел за Индия, но това, което вижда не съвпада с идеите му. През 1493 г. провежда нова експедиция като достига северния бряг на Южна Америка; връща се отново след 3 години. Организира ново пътешествие като достига южния бряг на Северна Америка. През 1506 г. умира, мислейки, че е открил Индия.

През 1499 г. по крайбрежието на Гайана плавала експедицията, водена от Алонсо де Охеда /Драган от Охрид/. В състава на експедицията влизал Америго Веспучи, поредният италианец, достигнал през Севиля до бреговете на Венесуелския з-в и устието на р. Амазонка. Той изпращал многобройни писма до фамилията Медичи, както и множество карти и схеми.

Португалските експедиции достигнали бреговете на Южна Америка също в края на XV в. През март 1500 г. от пристанището на Лисабон тръгва голяма флотилия, начело с Педру Алвариш Кабрал, на път за Индия. Експедицията обаче, отдалечавайки се навътре в Атлантическия океан, попада на бразилското крайбрежие – южно от днешния гр. Салвадор. Новооткритите брегове Кабрал обявява за владение на краля на Португалия – Мануел, след което продължава за Индия през н. Добра Надежда.

Америго Веспучи, плаващ този път в състава на португалска експедиция, достига бреговете на Бразилия и през януари 1502 г. попада в красив залив, който приема за устието на река и го назовава на името на месеца – Риу ди Жанейру /януарска река/. Веспучи твърде емоционално и живо описва своите пътешествия в писма, които са публикувани в Европа. Постепенно се изяснява, че земите от другата страна на Атлантика не са азиатски, а става въпрос за нов континент. Затова и немският географ Мартин Валдземюлер през 1507 г. предлага тези нови земи да се наричат Америка. И така честта, която заслужава Колумб, е отдадена на друг с далеч по-скромни заслуги. Америго Веспучи умира в Севиля през 1512 г.

Великите географски открития от края на XV в. полагат началото на остра борба между Португалия и Испания за новите, невиждани земи и за морските пътища към тях. Спорът между тези феодални държави на Пиринейския полуостров за „правата” за овладяване на всички новооткривани области по земното кълбо е отнесен за отсъждане от римския Папа. През 1493 г. папа Александър VI издава поред няколко були, с които установява всеки път новата граница между предполагаемите владения на Португалия и Испания от север на юг през Атлантическия океан. Цялото пространство на запад от тази линия се смята за испанско, а на изток – за португалско. В крайна сметка разграничителната линия в областта на Атлантическия океан е установена с договора от Тордесияс от 7 юни 1494 г., подписан от Португалия и Испания. Тази линия минава на около 370 мили на запад от островите Зелени нос /Кабо Верде/. Всички новооткривани земи на изток от този „папски меридиан” щели да се смятат за владение на Португалия, а на запад – за владение на Испания. Но първото околосветско пътешествие на Фернандо Магелан /1519-1522 г./ и завземането от Испания на Филипинските острови отново поставят въпроса за разграничаване зоните на господство на Испания и Португалия, но вече в областта на Тихия океан. Със Сарагоския договор от 1529 г. е установена линията през Тихия океан, разделяща между двете държави от Пиринейския полуостров зоните на господство по земното кълбо. Испания от самото начало нарушава условията на договора, невръщайки на Португалия завладените от нея в португалската зона Филипински острови. Основавайки се на този договор, санкциониран от римския папа, Испания и Португалия смятат не само сушата, но и водите на всички новооткрити области за свои зони. Всеки кораб, навлизащ в тази зона без съответното разрешение, подлежи на конфискация, а екипажът му бива осъждан на смърт или продаван в робство. Доктрината на папата за разделението на целия новооткрит свят между Испания и Португалия служила за удобно оправдание за отказа да допускат до колониалните завоевания другите държави.

4. Когато португалският крал Мануел решил да отправи нова експедиция за търсенето на морски път към Индия, за неин началник той назначил Вашку да Гама.

Подготовката на експедицията била много сериозна. За целта построили специални нови кораби. Експедицията взела със себе си много стоки за разменна търговия. За флагмански кораб Вашку да Гама избрал „Сан Габриел”.

На 8 юли 1497 г. мореплавателите на 4 кораба напуснали Лисабон и се отправили на дълго и трудно пътешествие. Много били препятствията, през които преминала флотилията на Вашку да Гама. Независимо от всичко той успял да заобиколи н. Добра Надежда и достигнал арабското пристанище Малинди, на източния бряг на Африка. От тук им помагал арабският лоцман Ахмед ибн Маджид.

Ден след ден португалските кораби неотклонно се придвижвали напред. Вятърът бил попътен, а океанът – спокоен. Накрая, на 23-я ден от пътуването, в далечината се забелязали очертанията на неизвестни брегове – Малабарското крайбрежие на Индия.

Целта на не едно поколение европейски мореплаватели била достигната – морският път към богатата Индия бил открит. Така била създадена още една много важна връзка между отдалечените и малко известни една на друга части на тогавашния свят.

5. През 1519 г. испанците, начело с Ернан Кортес, подготвили войска и флота, за да завладеят територията на днешно Мексико. Те слезли на мексиканското крайбрежие при днешния гр. Веракрус. Испанците били малобройни, но имали огнестрелно оръжие, железни доспехи, бойни коне, които всявали ужас у местните жители, т.к. не им били познати. Кортес бил щедър на обещания, служел си с подкупи, а често, ако сметнел за необходимо, ставал и жесток.

Нашествието на Кортес в страната на ацтеките започнало с променлив успех. Той срещнал упорита съпротива от местното население. Същевременно сред войниците му избухнали раздори. Тогава Кортес наредил да се свали всичко от корабите и след това ги изгорил. Връщане назад нямало.

Монтесума, вождът на индианското племе ацтеки, приел испанците много тържествено в столицата си Теночтитлан, като се надявал така да избегне опасността. Но в двореца и в града испанците видели големи богатства, които ги подтикнали да завладеят Теночтитлан. Със своите войници и дошлите с кораби подкрепления, както и с 2000 воини от местното племе тласкала, Кортес опитал да превземе столицата, но претърпял поражение. Едва през 1521 г., след като събрал големи сили, Кортес успял да влезе в Теночтитлан. Повечето от жителите били избити, а градът – изгорен. Кортес успял да завладее държавата на ацтеките и на нейна територия създал вицекралство Нова Испания. На мястото на Теночтитлан бил изграден днешният гр. Мексико – столицата на едноименната държава.

През 1513 г. конкистадорът Васко Нунес де Балбоа достигнал Тихия океан, обявил го за владение на Испания и основал Порт Панама, от който на север и на юг започнали да се отправят експедиции.

По това време упорито се носели слухове за голямо богато царство на юг от Панама. Сред тези, които повярвали, бил и Франсиско Писаро. Негова дясна ръка станал Диего де Алмагро. Първият им опит да проникнат на юг от Панама завършил неуспешно през 1524 г. и дори в бой с местни индианци Алмагро загубил едното си око. След две години поредната експедиция се добрала на юг по крайбрежието, където не била посрещната приятелски от индианците. През 1527 г. Франсиско Писаро застанал начело на отряд от 30 доброволци и се отправил на юг към залива Гуаякил, където бил разположен гр. Тумбес. Там конкистадорите били посрещнати радушно.

Скоро Писаро се отправил в Испания с цел да получи пълни правомощия за завоюване на юга от господаря си Карл V. Писаро успял да оформи документите си за назначение на пост губернатор и капитан-генерал на Перу и побързал да се върне в Панама. В това време Алмагро търсел пари, кораби и хора за предстоящия поход. Завръщайки се от Испания, Писаро довел и трима свои по-млади братя – Ернандо, Гонсало и Хуан. С времето били наречени „змийското племе”. Походът започнал в края на 1530 г. Войската на конкистадорите била незначителна. По това време в инкския императорски двор имало размирици и сблъсъци между претендентите за трона. Писаро се възползвал от ситуацията като предлагал помощ ту на един, ту на друг. Имало множество сблъсъци. През 1533 г. Франсиско Писаро убил инкския император Атауалпа и на 15 ноември влязъл в столицата Куско. Така рухнала великата империя на инките, а нейната столица била подложена на разграбване. През  1536 г. във въстание против испанците бил убит Хуан Писаро. Диего де Алмагро не бил доволен от разпределението на плячката, взета в Куско и в 1537 г. отнел управлението на Куско от Ернандо Писаро като поставил на престола свой инка-марионетка. Една година по-късно Ернандо Писаро нанесъл поражение на Алмагро и заповядал, след като го пленил, да бъде удушен. В междуособиците се включил синът на Алмагро със свои привърженици и през 1541 г. успял да убие в Лима Франсиско Писаро. Така покоряването на инките не донесло много радости на Писаро, но той завинаги останал в историята като покорител на една от най-големите империи на Земята – инкската.

Една от най-прочутите легенди е тази за Елдорадо – Златния човек.

Един от походите бил оглавен от Васко Нунес де Балбоа, чиято цел била да се осъществи контакт с индиански вожд, който отговарял за събирането на злато в района. Били организирани три нови похода през 30-те години на XVI в., оглавени от Хименес де Касада, Федерман и Беналкасар. При тяхната среща във вътрешността те основали Богота.

Легендата разказва за загадъчен ритуал, изпълняван на езерото Гуатавита, разположено на 3000 м.н.в. Обрядът бил свързан с възкачването на нов владетел, който заедно с поданиците си и цял товар със злато и изумруди навлизал на тръстиков сал навътре в езерото. В центъра на езерото той и свитата му хвърляли златото и скъпоценностите във водата. През 1585 г. един испански търговец – Антонио де Сепулведа, наел над 8000 индианци, за да направят V-образен прорез в един участък от брега на езерото, откъдето да изтече водата му. Намерено било злато за 12 хил. песо, а този прорез и днес може да се види.

Потокът от злато, пристигащ в Испания от Новия свят, разгорял въображението и на англичаните. През 1595 г. сър Уолтър Релей се отправил към Гвиана с цел да открие истинското Елдорадо в басейна на р. Ориноко. И макар да загубил два от корабите си по пътя, той успял да достигне до Тринидад. Събрал много минерални образци, но злато и сребро не намерил. Сър Релей не се отказал от идеята си да открие Елдорадо и през 1617 г. отново потеглил към Гвиана. Но крал Яков I предал на испанците плановете на Релей и те направили засада, в която загинал синът му. Уолтър Релей се върнал в Англия, където го чакал гневът на краля и в крайна сметка бил екзекутиран.

6. 26 години след смъртта на Христофор Колумб започва подготовка за първото околосветско пътешествие, организирано от Фернандо Магелан. Моделът е същият като на Христофор Колумб – Португалия му отказва и финансирането се поема от Испания. През 1519 г. започва първото околосветско пътуване, на Фернандо Магелан. Разполагал с 6 кораба, 700 души екипаж, карти и големи познания. Целта била да се достигнат Островите на подправките, плавайки на запад, без да се слиза на португалските брегове. Това е едно от най-легендарните плавания по време на Великите географски открития. Магелан успял да премине на юг покрай бреговете на Южна Америка и открил между множеството острови опасен проток, носещ днес името му, разположен северно от островите Огнена земя. На 27-28 ноември 1520 г. корабите на Магелан достигнали просторите на нов, спокоен и необятен океан, който назовали Тихи. Експедицията известно време плавала покрай западните брегове на Южна Америка, след което навлязла навътре в океана и достигнала Филипинските острови, където Магелан бил убит в сражение с местното население. Така експедицията през Индонезия навлязла в Индийския океан и единственият кораб, достигнал впоследствие Испания станал и първият, направил околосветско пътешествие. Това станало през 1521 г. като от 700-те души само 18 са живи и се връщат в Испания. С това трагично пътешествие се слага край на тезите за формата на Земята. Тези пътешествия стимулирали изследователската работа.

Сър Френсис Дрейк е английски корсар, мореплавател, той е първият англичанин, който обикаля земното кълбо по вода /1577-1580 г./. Той взима участие в търговията с Гвинея през 1565 г. Две години по-късно той придобива слава като командир на кораб в ескадрона на братовчед си Джон Хокинс, който търгува с Америка въпреки забраната на Испания. Хокинс и Дрейк са нападнати в пристанището Сан Хуан де Улуа и всичките им кораби, без два, са разрушени. При връщането си в Англия те искат обезщетение от английското правителство, но не го получават и решават да възстановят загубите с пиратски експедиции срещу испанския търговски флот. През 1570, 1571, 1572 г. Дрейк прави три пътувания до Западните Индии като при третото превзема и ограбва испанския град Номбрес де Диос. Много от крайбрежните градове са изоставени поради сериозните щети, причинени им от атаката на Дрейк. Той се зарича следващият път неговият кораб да бъде първият английски кораб, който ще преплава Тихия океан. През 1577 г. Дрейк предприема прочутото си пътуване с кораба „Златната кошута” и още 4 по-малки по пътя на Магелан. По време на това пътуване Дрейк е изоставен от един от корабите си, губи друг в буря, потушава два бунта, но успява да прекоси тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка на 57^о ю.ш. /днес – проток Дрейк, разделящ Южна Америка от Антарктида/. Дрейк ограбва Валпарайсо, превзема Какапуего и на север достига до Сан Франсиско. Смятайки, че е по-безопасно да не се връща през протоците, Дрейк потегля през Тихия океан към островите Ландронес. „Златната кошута” пуска котва за кратко край о. Ява, а след това и при Сиера Леоне и накрая достига Англия с пълни трюмове с подправки и испанско злато и сребро през 1580 г.

Испанският посланик настоява екипажът да бъде обесен, но Кралица Елизабет I се позовава на факта, че Испания е забъркана в бунтовете в Англия и Испания срещу нейното царуване, а освен това английските кораби са третирани така, както Дрейк третира испанските. Освен това тя държи на правото на английските кораби да прекосяват Тихия океан, въпреки че испанците гледат на него като на свое вътрешно море.

През 1585 г., есента, Дрейк е изпратен с флота от 25 кораба в Испанска Америка, за да отмъсти за ембаргото, което Испания е наложила на английските кораби. При това пътуване Дрейк ограбва испанския град Виго /Галисия/, след това прекосява Атлантика, превзема и ограбва Сан Доминго, Картахена и няколко градчета във Флорида. Той завежда и първите английски колонизатори във Вирджиния и се връща в Англия през лятото на 1586 г. Следващата задача, която му е възложена, е да атакува испанските пристанища, в които се подготвя испанската „Непобедима Армада” за нашествие в Англия. Дрейк напада Кадис и унищожава 38 кораба. Атаката му срещу Армадата през 1589 г. е по-малко успешна, но той все пак успява да изгори част от експедицията, подготвяна в Ла Коруня. Английските кораби са дебаркирани в Лисабон, но атаката срещу португалската столица се проваля и Дрейк е обвинен, че не е подкрепил нападението и са му отнети наградите. Следващите пет години няма данни за дейността му и последната му експедиция /1595 г./ със сър Джон Хокинс до Западните Индии е неуспешна. Испанците са предупредени и всяко тяхно пристанище е силно укрепено. Хокинс умира близо до Пуерто Рико, а Дрейк умира от треска на 28.I.1596 г. при атака на Сан Хуан, Пуерто Рико. Погребан е в морето.

7. През 1579 г. италианецът Людовиго Гуичардини публикува „Описание на Нидерландия”. Някои руски географи смятат, че това е първото модерно географско описание на една страна. То следва нов алгоритъм за анализ. Първата част е общо описание на природата, населението, стопанството. Втората част е посветена на отделните райони. Така се осмисля по нов начин предметната същност на географията по времето на Ренесанса. Силно влияние тогава оказват трудовете на древногръцките автори.

През 1650 г. в Нидерландия се публикува трудът на Бернхард Варениус „Обща география”. Тя е важна, защото следва алгоритъма на Людовиго Гуичардини, при който географското знание е поделено на обща география и районна география. В първия раздел той прави логична разработка на природата на Земята: релеф, климат, води, растителност, почви, а втората част е географски анализ на познатите тогава континенти. Акцентът в този труд е, че е много важно описанието, научното обяснение на различията на нашата планета. В този труд предметната същност на географската наука се насочва към изучаването на голямото разнообразие на населението, природата, стопанството.  Той очертава новите съдържателни контури на предметната същност на географската наука. Този труд търпи 4 издания.

Дейвид Ливингстън е най-големият изследовател на Африка. Той бил шотландец, мисионер.

През 1840 г. Дейвид Ливингстън слязъл на най-южния бряг на Африка и се отправил на север през тогавашната английска Капска колония. През 1844 г. пръв от европейците преминал през пустинята Калахари. Централна Африка привличала Ливингстън особено много. Той потеглил към поречието на р. Замбези, почти достигнал до изворната й област и след това се насочил на запад като излязъл на атлантическото крайбрежие при пристанището Луанда. За изследванията си съобщавал в Лондон. Скоро Ливингстън отново се върнал в долината на р. Замбези. Той следвал течението на реката, открил големият водопад, наречен от него Виктория и към средата на 1856 г. достигнал устието на Замбези в Индийския океан.

След като пътувал из Африка около 15 години, Ливингстън се върнал във Великобритания с цел да запознае обществеността с изследванията си в „Черния континент”. Неговата книга „Пътешествия и изследвания на мисионера в Южна Африка” придобила широка известност.

През 1865 г. Ливингстън заминал за източното африканско крайбрежие. От него той навлязъл в континента и се отправил за езерото Танганика, но заболял от малария и останал там на лечение. През 1871 г. бил намерен от Хенри Стенли и двамата изследвали района около Танганика. Ливингстън предал дневника си на Стенли, за да бъде отнесен и публикуван в Лондон, а самият той продължил изследванията си. През 1873 г. се разболял тежко и починал.

Опознаването на вътрешността на Южна Америка е ставало по трите големи реки – Амазонка, Ориноко, Ла Плата. В средата на XVI в. францискански йезуитски мисионери навлизали все по-дълбоко навътре в континента с цел покръстване на местното население в християнската вяра.

Европейците били удивени от невероятната природа на Южна Америка. Французите организирали експедиция, начело с Шарл-Мари дьо ла Кондамин през 30-те години на XVIII в., която на кану и салове плавала по р. Амазонка. Кондамин донесъл много информация, способствал за приемането на метъра като единна мярка, който бил определен като десетмилионна част от разстоянието между Екватора и полюса. Неговите изследвания станали основа на редица нови научни разработки през следващите векове.

Не по-малко интересно било пътешествието на друг френски учен – Жан Годен дьо Одене и жена му Изабела, които решили, като Кондамин, да преминат през Андите и да се спуснат по р. Амазонка. Мадам Годен станала първата европейка и легенда сред покорителите на великата Амазонка.

В 1799 г.  известният немски естествоизпитател Александър фон Хумболд, придружен от Ема Бонплан, пристигнал във Венесуела. Пет години този забележителен учен изследвал природата на континента, добирайки се до върховете на Андите, преброждайки низини и плата, събирайки огромна колекция /30 сандъка/ от неизвестни растения.

В Южна Америка се появили и много други учени, привлечени от необикновения свят на новооткрития континент. Един от тях бил Чарлз Дарвин, който през 30-те години на XIX в. изследвал атлантическото и тихоокеанското крайбрежие на корвета „Бийгъл”.

Забележителни са описанията му на Патагония, Огнена земя, Галапагоските острови. Именно тези изследвания допринесли много за развитието на неговите идеи за еволюцията на организмовия свят.

През 1540 г. се осъществило едно от най-удивителните пътешествия в Южна Америка.

Отряд от конкистадори, начело с Гонсало Писаро, се отправил на изток от Кито с цел да изследва непознатите територии. За няколко месеца преминали Андите и отрядът достигнал р. Напо. Тук за няколко седмици построили плавателен съд, а за капитан Гонсало назначил Трухильо Франсиско де Орелян. Той отплавал със 60 души, за да потърси провизии и повече не се върнал. Орелян продължил с хората си по течението на р. Напо, която ги отвела до Амазонка. По пътя те имали проблеми с продоволствията, стигало се до сражения с индианци. В някои случаи били нападани от жени, което довело испанците до мисълта, че именно по бреговете на тази река се намира царството на амазонките – жените-войни, известни от старогръцките митове. След деветмесечното трудно плаване през август 1542 г. достигнали устието на р. Амазонка, като изминали 4830 км – едно наистина удивително пътешествие за онези времена. Орелян достигнал до Испания, където заинтригувал кралския двор с разказите си за злато и амазонки. Именно заради тях голямата река получила името си. Той организирал нова експедиция, но за нещастие корабът му претърпял крушение и той загинал недалеч от устието на р. Амазонка.

8. Още от времето на Птолемей на географските карти била обозначена Terra Australis – Южна Земя, разположена на юг от Индийския и Тихия океан.

Плаванията на холандския капитан Вилхелм Янц през 1605 г. доказват, че на юг действително има земя.

40 години по-късно неговият съотечественик Абел Тасман се отправя на своето знаменито плаване. Напускайки голямото пристанище Батавия, Тасман прекосява Индийския океан далеч зад пределите на известните дотогава морски пътища. Достига о. Мавриций, след което рязко завива на югоизток. Седмици наред плава в открито море. Накрая на хоризонта се появила непозната земя. На Тасман не се удава да изследва тази земя – моряците отказват да навлязат навътре, уплашени от слухове за кръвожадни гиганти, които уж обитавали южните части на океана. Нанасяйки на картата част от крайбрежието, Тасман назовава новата земя Вандименова – в чест на губернатора на Батавия. По-късно този остров получава наименование, което по справедливост увековечава името на неговия първооткривател – Тасмания.

Плаването продължава на изток и скоро отново на хоризонта се появява непозната земя. Западното й крайбрежие Тасман също отбелязва на картата, без да разбере, че е открил големите острови Нова Зеландия.

Новата 1643 г. заварва Тасман в просторите на Тихия океан, а посоката, която следва е северозапад. Той нанася на картата вулкани и кораловите острови Тонга. Само седмица след като те изчезват от хоризонта Тасман вече чертае контурите на крайбрежието на островите Фиджи. Те са открити на 06.02.1643 г.

Оттук на път за Батавия /на о. Ява/, затваряйки кръга на своето пътешествие, Тасман открива о. Нова Ирландия и преминава покрай известния вече на европейците о. Нова Гвинея.

Северното крайбрежие на Австралия Абел Тасман посещава при следващото си плаване през 1644 г.

Джеймс Кук е роден през 1728 г. в Англия. Едва 24-годишен, опитният моряк става помощник-капитан.

През 1768 г. Британското адмиралтейство му поставя задачата да организира експедиция за изследване на Тихия океан. Така започва първото околосветско пътешествие на Кук. Той прекосява Атлантическия океан, заобикаля от юг Южна Америка и достига о. Таити в Тихия океан. Открива наречените от него Дружествени острови, изследва бреговете на Нова Зеландия и установява, че се състои от два големи острова. През 1770 г. Кук достига източно-австралийското крайбрежие и обявява земята, наречена от него Нов Южен Уелс, за владение на Великобритания. По-нататък Кук плава на север край бреговете на Австралия и изследва Големия бариерен риф, установява, че Нова Гвинея е остров, отделен от Австралия. Мореплавателят посещава о. Ява, прекосява Индийския океан и през Атлантическия океан се завръща във Великобритания през 1771 г.

На следващата година на Кук е възложено да ръководи втората експедиция, която трябвало да достигне и да изследва Terra Ausralis Incognita, ако, разбира се, той съществува. С два кораба Кук заобикаля н. Добра надежда и продължава през най-южните части на Индийския океан, където среща по пътя си много айсберги. Кук е само на 200 км от Антарктида, но не подозира, че тя съществува. При Нова Зеландия буря разделя корабите. Със своя кораб Кук продължава през Тихия океан, открива о. Нова Каледония, заобикаля от юг Южна Америка, открива островите Южна Джорджия и Южни Сандвичеви острови и през Атлантическия океан се завръща във Великобритания.

През 1776 г., отново по искане на Адмиралтейството, Кук се отправя на ново голямо пътешествие, при което всички новооткрити земи трябва да бъдат обявявани за британски владения. Отново през Атлантическия океан и след това през Индийския океан Кук достига Нова Зеландия и се отправя през Тихия океан на север към Хавайските острови. След това изследва северозападните брегове на Северна Америка, минава през Беринговия проток, но отново се връща на юг. Направени са проучвания на о. Хавай – най-големият от Хавайските острови. По време на един сблъсък с местното население Кук е убит /1779 г./. Останали без своя капитан, моряците, следвайки източните и южните брегове на Азия, се завръщат във Великобритания.

Джеймс Кук се нарежда сред най-големите изследователи на океаните за всички времена.

Първият европеец, прекосил Австралия, бил Джон МакДоуъл Стюърт, шотландец. От 1844 до 1861 г. той неколкократно навлизал във вътрешността на континента. През 1859 г. австралийското правителство предложило 2000 фунта стерлинги на този, който първи прекоси Австралия от юг на север. През 1860 г. той с отряд от двама европейци и няколко местни жители се отправили от Аделаида на северозапад. На 22 април отрядът достигнал планини, които по-късно били наречени планини Стюърт. След 100 км започвала пустинята. Почвата била обрасла със спинифекс. Условията постепенно ставали все по-непоносими – горещини, пясъчни бури, безводие. Стюърт взел решение експедицията да се върне. След много препятствия за експедицията, след възпаление на очите, което накарало Стюърт още веднъж да се върне и тръгне отново, на 24 юли достигнали залива Ван Димен. Австралия била пресечена. След завръщането си, Стюърт получил златен медал на Кралското географско дружество, парична премия и огромен участък земя, но наградите дошли сравнително късно. Той така и не оздравял от дългите лишения и, преболедувайки няколко години, починал в Лондон през лятото на 1866 г.

Замисляйки да стане капитан, Руал Амундсен преминал през всички степени на корабната служба. Започнал като прост моряк, а когато станал на 25г. получил предложение да бъде щурман при плаването на кораба „Белжик” в Антарктида. Плаването продължило 3 години. Тук Руал за първи път изпитал полярните несгоди.

XX в. Амундсен посрещнал с диплома на капитан за далечно плаване.

Успял да постигне целта на поколения моряци – откриването на Северозападния морски проход /лабиринт от морето и острови край северното крайбрежие на Северна Америка от Атлантическия до Тихия океан/. Всичко, с което разполагал Амундсен било малка яхта „Йоа” и шест спътници. След плаването на „Йоа” името на Руал Амундсен станало световноизвестно, а неговата яхта и днес се пази в музей.

През януари 1911 г. корабът „Фрам” доставил Амундсен и негови сподвижници в китоловна база в един от заливите на Антарктида. През октомври същата година норвежецът започнал безпримерния си поход към Южния полюс и пръв от хората се добрал до него, на 17 декември 1911 г.

И така, Северозападният път бил открит, на Южния полюс се веел норвежкият флаг. Руал Амундсен решил да продължи делото на своя съотечественик, наставник и

 кумир – Фритьоф Нансен, като повтори неговия знаменит дрейф през Северния Ледовит океан. През юли 1918 г. Амундсен отплавал с кораба „Мод”. През 1920 г., преодолявайки невероятни трудности, опасности и стотици мили, експедицията достигнала Беринговия проток.

Този смел полярен моряк станал един от пионерите на арктическите полети. През 1925 г. Амундсен с петима спътници вече летял над ледовете на Арктика. Година                 по-късно той извършил трансарктически полет на дирижабъл по маршрут: Шпицберген - Северен полюс – Аляска.

На 18 юни 1928 г. хидропланът „Латам”, на борда на който се намирал 56-годишният Амундсен, се издигнал в небето и отлетял на помощ на бедстващ италиански дирижабъл в Арктика. Но „Латам” не се върнал – погълнали го водите на Баренцово море.

9. Роля на Великите географски открития за развитието на географската наука

·         Великите географски открития слагат край на вековните спорове за формата на Земята.

·         Великите географски открития разширяват географските знания за съотношението между сушата и водата, разположението на отделните континенти и др.

·         Великите географски открития променят човешките представи за Земята, формират ново отношение за по-задълбочено обяснение на сложните процеси, които протичат между природата и човешкото общество.

·         Великите географски открития поставят основите на съвременната география като мотивират необходимостта от формулиране по нов начин на предметната същност на географската наука.

Значението на Великите географски открития все още не е напълно оценено. Има факти, които доказват, че още през X-XI в. норманите достигнали Северна Америка, по същото време китайци достигнали Американския континент, но те не са променили хода на човешката цивилизация.

Ако човешката цивилизация беше възприела Великите географски открития като граница в скалата на нейното развитие, щяха да се избегнат несъответствията между летоброенето на различните религии.

http://download.pomagalo.com/502617/velikite+geografski+otkritiya/

Евенки

1.   Произход и местообитание

Евенките са народ в Руската Федерация. Общият им брой е около 50 000 души (включително Китай и Монголия). В Руската Федерация техният брой е 29,9 хил. души. Живеят между крайбрежието на Охотско море на изток до р. Енисей на запад, от Северния Ледовит океан на север до Прибайкалието и р. Амур на юг: в Якутия (14,43 хил.д.), Евенкия (3,48 хил.д.), Дудински район на Таймирския автономен окръг, Турухански район на Красноярския край (4,34 хил.д.), Иркутска област (1,37 хил.д.), Читинска област (1,27 хил.д.), Бурятия (1,68 хил.д.), Амурска област (1,62 хил.д.), Хабаровски край (3,7 хил.д.), Сахалинска област (138 д.), също така в североизточен Китай (20 хил.д. по хребета Хинган) и в Монголия (около   ез. Бюир-Нур и горното течение на р.Иро). Местните самоназвания на евенките са: орочен (от р.Оро или от орон – “елен”) – забайкало–амурски евенки; иле (“човек”) – катангски и горноленски евенки; килен – по Охотското крайбрежие и др. Китайците наричали евенките килин, цилин,   о-лунчун (от “орочен”); манджурците – орочнун; монголците – хамнеган; татарите и якутите – тонгус; старото им руско название е тунгуси.

Един от най-сложните проблеми на руската етнография си остава проблема за етногенезиса на евенките (тунгусите). Наред с известната гледна точка на руския антрополог и етнограф С.М.Широкогоров за южния произход на тунгусите по средните течения на реките Хуанхъ и Янцзъ, широко разпространение получили хипотезите за източносибирската прародина. Много изследователи предполагали, че разселването на древните тунгуси е протекло от районите на Прибайкалието, Забайкалието и горното Приамурие. Разселването в различни посоки е свързано с определянето границите на ареала на първоначалния етап на етногенезиса, неговите следващи етапи и направленията на миграциите. Привържениците на автохтонния произход отнасят ранния етап на етногенезиса към неолита (Окладников, 1950) или в краен случай към бронзовия век (Золотарев, 1934, 1939; Окладников, 1941, 1950, 1955, 1968 и др.). Въпреки съществуващите различни подходи за решаването на въпроса за генезиса на евенкския етнос, преобладаващата част от изследователите свързват неговия произход с ез.Байкал, Прибайкалието и Забайкалието. Археологическите изследвания позволяват да се проследи някаква приемственост между антропологичния тип и материалната култура до неолита. През неолита и през бронзовия век протича разселване на пратунгуския етнос върху съвременната територия на обитание. Съгласно концепцията на Г.М.Василевич, културата на пратунгусите се е формирала през неолита в районите на Източните Саяни и р.Селенга. По времето на неолита се появяват и получават развитие такива характерни елементи на тунгуската култура, като дървени детски люлки, гърнета, широки кънки и връхни дрехи (кафтани) с нагръдник. Този елемент от древното облекло бил един от основните аргументи, използвани от А.П.Окладников за доказване на автохтонния байкалски произход на евенките. Окладников интерпретирал находките в глазковските неолитни погребения от Прибайкалието като украшения на пратунгуския костюм, добре известен по етнографски данни (Окладников, 1955). В края на неолита част от пратунгусите мигрирала на територията на Приамурието, където станали основен елемент при формирането на етническите култури на чжурчжените и манджурите. По това време пратунгуските племена се разселили на запад и на изток от ез.Байкал. Антроположките, археологическите и лингвистичните изследвания през последните години налагат нови данни относно предполагаемата прародина на евенкския етнос. Ако прибайкалската теория за произхода на евенките получила най-голяма популярност през 30-те и 40-те години, то в края на 60-те и 70-те години етногенезисът на тунгусо-манджурските народи все повече се свързва с териториите на Забайкалието и горното Приамурие. Тази концепция била развита в трудовете на А.П.Окладников, А.П.Деревянко, В.П.Алексеев. НАй-далечното разселване на тунгусоезичното население по територията на Източен Сибир е протекло по-късно и се отнася по-скоро към догунския период. По мнение на А.П. Хлобистин е правилно да се съпоставя разселването на древните тунгуси с разпространението на уст-милската археологическа култура и културите, в чийто произход тя е участвала.

Евенките се формирали  на основата на смесване на населението  на Източен Сибир с тунгуските племена, разселени из Прибайкалието и Забайкалието от края на първото хилядолетие от нашата ера. В резултат на това смесване се образували различни стопанско-културни типове евенки – “пеши” (ловци), “еленски”, орочен (еленовъди) и “конни”, мурчен (коневъди) и др. Контактите с руснаците от средата на XVII век били утежнени с натурален данък – ясак. От XVII век евенките биват изтласкани от якутите, руснаците и бурятите от средните поречия на Вилюй, Ангара, Бирюса, горна Ингода, долен и среден Баргузин, левите брегове на Амур, манегрите и биратите се преселили в Северен Китай. През XIX век евенките се появили в долното поречие на Амур и на о.Сахалин, част от евенките се преместили от поречието на Енисей в поречията на Таз и Об. В процеса на осъществяваните контакти евенките били частично асимилирани от руснаци, якути (особено по Вилюй, Оленек, Анабара и долен Алдан), монголци и буряти, даури, манчжури и китайци.

В края на XIX век наброявали 63 хил.д., от тях ловци – 28,5 хил.д.,конници – 29,7 хил.д., в Китай в началото на XX век живеели 10,5 хил. евенки, в Монголия – около 2 хил.д. По данни от 1926 – 27 год. в СССР евенките наброявали 17,5 хил.д.

Сурова и прекрасна е природата в просторите на тундрата и тайгата в Евенкия. В този северен край, с открит до хоризонта ландшафт, стълбчето в термометъра “скача” в течение на годината от – 60^оС през зимата до 30^оС през лятото. В невъобразимия студ всичко е оцветено в бяло-небесносин цвят, лятото се откриват прекрасните базалти на древните планини, зелената покривка на тайгата, сините очи на езерата, преливащите с неповторими цветове шарки на хиляди реки и поточета. Мечта на всеки пътешественик е да броди по тези брегове. Може да събере колекция от минерали: синьосив ахат, графит, ярък яспис. В девствената все още тайга се срещат катерица и самур, хермелин и сибирски пор, заек беляк и лисици, чест гост на ловните хижи е тъмнокафявата мечка. Многобройните реки изобилстват от “живо сребро” – нелма, хариус, сиг, голец. Но особена гордост на този край, негова своеобразна визитна картичка са северният елен и могъщият лос. Десните притоци на Енисей - Нижна и Подкаменна Тунгуска, прорязващи Евенкия като кръвоносни съдове, са бързи и своенравни. Техните прагове могат да бъдат преминати с плавателни съдове само по време на пълноводието им, когато нивото на водите се покачва над обичайното с 10 – 15 m. Затова навигацията по тях продължава само няколко седмици. През останалото време тук може да се долети само със самолет или вертолет. През последните години на територията на Евенкия са открити запаси на нефт и природен газ. Това е надежда и болка за Евенкия. Надежда – защото могат да осигурят нов живот за тази земя, болка – защото могат да й нанесат  непоправими рани, както това е станало на другия бряг на Енисей – на тюменска земя. Регионът на Красноярския север е разположен на север от Централен Сибир, и включва Таймирския и Евенкския автономни окръзи, Турухански, Енисейски и Северно – Енисейски райони на Красноярския край. Общата площ на териториите предлагани за туристическо  усвояване (свободна туристическа зона - СТЗ) е над 1,5 млн.km². Благодарение на своето простиране на огромна територия от север на юг, СТЗ е разположена едновременно в зоните на арктичната и субарктична тундра, лесотундрата, южната тайга и планинските гори. Релефът на СТЗ е представен от Източно-сибирското плато на юг, най-големият в света базалтов планински масив – платото Путорано, в централната част, древните планини Анабара на изток и арктичните планини Биранга на север. Тук също така присъстват котловини и действително безкрайните простори на равнинните тайга и тундра по левите брегове на р. Енисей, Таймирската низина и др. В хидрографско отношение тук има хиляди кристално чисти и минерализирани, устремени и бавни, планински реки и реки в тайгата и тундрата. Десетки хиляди езера, в това число най-големите и най-дълбоките след ез. Байкал, езера в Русия – Таймир, Дюпкун, Хантайка и др. Най-големите водопади в Русия са на реките Курейка и Ядун, най–голямата плътност на водопади (плато Путорано). Освен това, долното течение на една от най-пълноводните реки в света – Енисей. Климатът в южната и централна част е рязко континентален, температурите през лятото са до 35^оС, зимата – до -60^оС (в котловините се образува особен микроклимат), в северните части през лятото – до 20^оС, зимата – до -40^оС, на морското крайбрежие през лятото – до 3^оС, зимата – до -30^оС. Приблизително половината от територията на СТЗ е разположена на север от полярната окръжност, поради което тук е периодът на Полярния ден (3 месеца) и Полярната нощ и северните сияния (2 месеца). СТЗ е богата на животински ресурси. Има животни-обект на лов за кожи (самур, лисица, полярна лисица и т.н.), също така мечка, вълк, росомаха, планински овен, лос, северен елен, нерпа. Неизброими са водоплаващите и хищни птици, в това число уникални – розова чайка, сапсан, червеношийка и др. Реките и езерата изобилстват от различни видове риба, в това число редки (таймен, кумжа, нелма, есетра, чига и др.) и широко разпространени (щука, хариус, арктически и езерен голец и др.). Необходимо е да се отбележи, че стопанската усвоеност на преобладаващата част от видовете животни е незначителна, ловът на птици и животни за кожи се развива с минимална скорост, а голямата част от районите и водоемите на СТЗ не просто не се развиват промишлено, но и не се посещават в продължение на десетки години дори от ловците. Основата на абсолютно недокоснатите гори (тук никога не се е провеждало дори минимално промишлено запасяване с дървесина) образуват иглолистните видове. Известна е група растящи само тук редки лечебни растения, използвани още в древността от коренното население в медицината (каменен щитовник, шикша, разновидности на златния корен и т.н.). В земните недра са установени големи запаси на злато, скъпоценни метали и камъни и др. Измиването и термоокарстяването постоянно изнасят на повърхността голямо количество вкаменени животни и растения, в това число останки от мамути, молюски и други животни. Бивните на мамута се използват от коренното население за направа на украшения и предмети за бита. Освен това трябва да се знае, че геологията на региона, както и флората и фауната, са абсолютно неизследвани и представляват загадка за учените. Даже в руската геология огромният район на горните течения на реките Моймеча, Аякли, Кунгтикахи е наречен Полюс на недостъпността. Приблизителната плътност на населението е 1 човек на 35 km² (при което населението е концентрирано в селищата, а по-голямата част от териториите се посещава само от ловци). Цялата територия е незасегната от промишлено усвояване и такова не се планира. По заключение на учените, регионът се явява най-екологично чистият в Русия, а е възможно – дори в целия свят.

2.   Експанзия (миграции)

През VI в.н.е. тюрките създават грамадна империя, принуждавайки евенките да се преместят от Прибайкалието на север по течението на р.Лена. Тюркската империя е сменена на свой ред от дошлите монголо-татари на Чингиз хан, които принуждават якутите да напуснат населяваните от тях места. Последните, гонени от монголо-татарските орди, се движели по течението на Лена до територията на съвременна Якутия, в която се били заселили евенките. Между евенки и якути избухва война, завършила с разгром за евенките, принудени да мигрират далеч на север, по Лена, на изток, до Тихия океан, и на запад до Енисей. Когато в Сибир пристигнали руснаците, започвайки неговото усвояване, евенките се преместили в “глухата” тайга. За своята дълга история евенките не просто не създали държавност, но и продължили да живеят на родове, чиито названия характеризирали какви ли не особености, например, род Агинкагир – горски вълци, Шамагир – хора от шаманския род, Баягир – великани.

Първите сведения за коренните жители на Евенкския край, евенките (тунгуси) се отнасят към XVII в., когато в Сибир се появили руските казаци. По това време все още не съществувала единна евенкска народност, територията била компактно заселена от разпокъсани многобройни тунгуски племена, които водели номадски начин на живот. Свикнали с този начин на живот, лекоподвижни, мобилни, бързо приспособяващи се към природните и социални условия, евенките строели съответстващите жилища (чумове, плъстени юрти, землянки, дървени къщи). Те странствали на семейни групи за удобство при развиването на еленовъдство и лов.

През 1639г. в Забайкалието се появил казашкият предводител Максим Перфилев. Той бил първият казак, стъпил на тунгуска земя. С 36 казаци, по течението на реките Лена и Витима, Перфилев достигнал до тунгусите и се установил в устието на рекичката Муи. Неканените гости се държали дръзко. Взимайки за заложници вожда на тунгуско племе, Комбойко, заедно с негови 70 съплеменници, Перфилев събрал от тях ясак. Това е натурален данък, събиран от северните народи, основно – в животински кожи.

3.   Държавно устройство

Големи промени се случили в началото на XX в. Революционните събития в Русия повлияли практически на всички области на живота в Евенкия и нейния народ. За народите на Крайния север се запазило право на самоопределяне и политическо равноправие, но отчитайки тяхната социална и политическа изостаналост, руската държава установява опека над тях.

Евенкия става автономен окръг на 15.12.1930г. и влиза в състава на Красноярския край. Окръгът има статус на равноправен субект на Руската Федерация. Евенкският автономен окръг влиза в състава на Източносибирския район и Сибирския федерален окръг. Той е разположен в Крайния север на Русия в центъра на Сибирското плато и се явява част от Красноярския край, заемайки 32 % от неговите северни територии. На юг и югоизток граничи с Иркутска област, на север – с Таймирския автономен окръг, на изток – с Република Саха (Якутия). Площта на региона е 772 хил. km². Евенкският автономен окръг се поделя на три административни района: Илимнейски, с център в селището Тура; Байкитски, с център в Байкит; Чунски, с център във Ванавара. Селището Тура се явява административен център на целия автономен окръг. В столицата на Евенкия и нейните райони, съгласно конституцията, действат централна и районни администрации. Освен това, във всеки населен пункт, които в окръга са 27, в съответствие с федералното законодателство, работи местно самоуправление.

4.   Население

4.1.Физически тип

Средната продължителност на живот на евенките е около 40 години. При което евенките на тази възраст изглеждат, особено жените, същински старци. В антропологично отношение евенките принадлежат към монголоидната раса и произхождат от Хама, част от потомците на когото дошли от Алтай.

4.2.Език, езикова група, езиково семейство

Евенкският език принадлежи към тунгусо-манчжурската група на алтайското езиково семейство, т.е. най-близки родствени народи за тях се явяват манчжурите, нанайци, удеге, след това монголците и тюркските народи, общият произход на които днес не предизвиква съмнения. Лингвистите, сравнявайки различните тюркски езици, успели да реконструират древните корени и граматика на пратюркския език. Същото било извършено и за тунгусо-манчжурските, и за монголските езици. Сравнението на пратюркския, прамонголския и пратунгуския езици показало, че те са много близки един с друг. Например, пратюркският корен “дюл” със значение “пладне”, прамонголският “дюли” (“среда, пладне, полунощ”) и пратунгуският “дулин” (“среда, половина”) или думата “вълна” (пратюркски “далга”, прамонголски “долгиган”, пратунгуски “далган”). Списъкът с подобни съвпадения може да бъде продължен. Но и така става ясно: съпоставимите думи са много близки едни с други. Най-важното обаче е, че сходството се открива не просто в отделните езици, а в праезиците, древните форми на езика. Родство между тюркски, монголски и тунгусо-манчжурски езици се предполага отдавна. Лингвистите ги обединили в едно семейство и го нарекли алтайско, т.к. именно в Алтай живели предците на съвременните тюрки, тунгуси, монголи.

Евенкският език има три главни диалекта: северен – на север от долното течение на р.Тунгуска и долното течение на р.Витима; южен – на юг от тях; източен – на изток от реките Витима и Лена. Разпространени са също така руският език (55,7% от евенките го владеят свободно, 28,3% го смятат за роден език), якутски и бурятски езици.

4.3. Религия

Коренните народи на Севера традиционно се явяват анимисти. Те вярват в това, че небето, земята и водата са населени от различни духове, които влияят върху живота на хората. Те възпроизвеждат изображенията на тези духове в образа на хора и животни и тези изображения играят важна роля в обредите им. Жертвоприношенията към духовете-пазители във вид на животни и храна били широко разпространени в миналото. Религиозните практики се осъществяват от шамани.

Именно евенките се явяват “бащи” на шаманизма. Даже думата “шаман” произлиза от евенкския език. Шаманът е посредник между света на хората и духовете. Без одобрение от страна на шамана родът не предприемал нищо. Често шаманите заставали начело на рода. Имало и т. нар. големи шамани, чието влияние се разпространявало върху няколко рода. Шаманите били преди всичко мъже, но понякога имало и жени. Съществуват важни различия между шаманите, от една страна, и жреците и свещениците, от друга. Защото човек не става шаман, шаманът бива избиран от духовете, които се вселяват в него и подлагат душата му на пресътворяване, прераждане, след което шаманът става човек, обладаващ свръхестествени способности. Често се говори, че шаманите са болни хора или мошеници, мамещи хората с помощта на различни фокуси. Въпреки че, ако шаманизмът е просто мистификация или примитивна религия, той не би продължавал векове, издържайки на натиска и на християнството, и на комунизма, и не би се “родил” за втори път през последните години. Способностите и силата на шаманите поразявали и поразяват изследователите на Сибир. Съвременните учени свидетелстват за несъмнените способности на шаманите за телепатия и ясновидство. Главен обряд в шаманизма се явява “камлание”. За този особен обряд шаманът облича специално облекло. За евенките то представлявало само по себе си дълъг халат, “украсен” с многобройни кожени колани, камбанки, “дрънкалки”, нагръдник, желязна шапка с еленски рога. На лицето си шаманът слагал маска. Всеки елемент от този костюм има своето значение. Шаманът не избирал и изработвал костюма си сам, а според волята на духа. Всяка нова добавка била знак за определен кръг от възможности, които били дарявани от духа на шамана. Най-важен атрибут за шаманите се явявал т.нар. бубен, който те възприемат като живо същество. Върху бубена се обтягала еленска кожа. Общо костюмът на евенкския шаман тежал повече от 30 kg. Камлание може да се извършва както на открито, така и в специални помещения. То започва с музика, която изпълнявал шаманът, с усилващо се темпо. “Музиката на камлание в началото е нежна, неуловима и произволна, като шум от приближаваща буря, все повече расте и се усилва; по нея се появяват зигзаги, подобни на мълнии, пробягват диви викове; грачат гарвани, крещят чайки, прелитат със свистене соколи и орли. Всички те, които летят високо над земята, близо до небето, видимо са обезпокоени от очакваното появяване, изпълвайки юртата със своите жалостни писъци. Музиката се усилва и достига апогей, ударите по барабана са чести, силни, сливат се в един непрекъснат, нарастващ грохот: камбанки и други “дрънкалки” гърмят и звънят неуморно; това вече не е буря, а цял водопад от звуци, готов да потопи съзнанието на присъстващите. Тази музика представлява някакви въздишки на допотопни чудовища, нечовешка музика от първите векове на съществуването на земята, раждаща в душите неизразима мъка.” Науката е доказала, че подобна музика не само действа на настроението на човека, но оказва пряко разрушително въздействие както върху психическото, така и върху физическото здраве на човека, водейки до психични нарушения, инсулт, инфаркт и т.н. Присъстващите на камлание се превръщат в истински зомбита, с ужас взиращи се в шамана, който започва да пее и да крещи думи на език, неразбираем както за околните, така и за него самия. Смисълът се заключава в призоваването на духове, при което много често в открито призоваване на зли духове. Главният зъл дух у евенките се нарича “авай” (дявол). Хората, и, в частност евенките, се страхували от злите духове, но вместо да се обърнат за защита към Бог (или на евенкски Добрия дух – “Севеки”), те предпочели да признаят господството на злите духове, за да не им причиняват беди. Заради това чрез шамана и камлание те поддържали връзка със света на злото. При камлание шаманът започвал да призовава духовете, крещейки “Елате, елате, духове на вълшебството. Ако вие не дойдете, аз ще ида при вас.” След това в продължение на много часове подред шаманът скачал и крещял, удряйки бубена. Учените, наблюдавали това явление, не могли да обяснят от материалистична гледна точка откъде у човека ( при което много често старец или слаба жена) има сили, за да танцува в костюм с тегло над 30 kg, при това, без да се изморява, с все по-забързано темпо. В това време шаманът може да поглъща въглища, да се намушква с нож. Понякога те отрязват късове подкожно – мастна тъкан и печена, а понякога и сурова, да ядат собствената си плът, без да изпитват никаква болка и без всякакви тежки последици за себе си. Шаманите могат и да се отделят от земята и да излетят през дупката на върха на чума. Опитите на съветски учени да дадат материалистично обяснение на тези свръхчовешки способности на шаманите не довели до нищо. А съвременните изследвания, проведени сред шаманите през 90-те години само потвърждават наличието на тези свръхчовешки способности. В период на камлание шаманът получава в дар телепатия. Той често назовава такива случаи в живота на хората, които никой не би могъл да знае, или описва събития, случващи се на разстояние от много километри. И след проверка с помощта на съвременни средства за връзка се изяснило, че шаманът е описал съвсем точно тези събития. В края на камлание шаманът започва да се мята, да трепери, да издава нечленоразделни гърлени звуци и след това пада, губи съзнание, изпада в транс. По време на това, според шамана, той общува с духовете. Излизането на шамана от състоянието на транс протича необикновено бурно. Той скача на крака, обладавайки необяснима физическа сила. В този момент половин дузина хора не биха могли да го удържат; той може да се провре през стената на палатката и да изчезне в тъмнината, а след това да се върне окървавен и в последна степен на изнемощяване. На шамана, излизащ от състояние на транс, се случва да си нанесе телесни повреди, които биха били смъртоносни за обикновен човек. Въпреки това, при шамана такива рани винаги заздравяват. При изследване на шаманизма се достига до единствения извод, че той се явява форма на фактически открит сатанизъм. При камлание в шамана се вселяват демони и той след  духовно пресътворяване се намира в пълната им власт. Хипнотизиращата музика, дивашките танци, различните чудеса, жестокостите и развратът поддържат шаманизма сред народа. Последният се явява не просто страничен наблюдател при камлание, но и участник в него. Властта на демоните, вселили се в шамана, се разпростира и върху тях. Магията и окултизмът преустановили развитието на евенките. Тяхната история се губи далеч в миналото. Отнася се към т. нар. глазковска култура. Названието й произлиза от глазковската местност около град Иркутск, където за първи път били открити нейните следи. Пръв неин изследовател станал М.П. Овчинников (1904), след  него В.А.Городцов (1916) и накрая акад. А.П.Окладников (50-те год.), който я датирал около 1700 – 1200 год.пр.н.е. Той доказал етнокултурната връзка на племената от глазковската култура с евенките. Тези древни протоевенкски племена оставили погребения и различни наскални изображения, по които в общи линии може да се пресъздаде духовния свят на тези отдавна изчезнали хора. Главен предмет на техните култове била змията. Този култ бил в неразривна връзка с институцията “шаманство”, която тагава вече играела главна роля в живота на тунгусите. Изображения на змии, символизиращи “долния” “черния” свят, съседстват с изображения на шамани. Акад. А.П.Окладников доказал тази връзка между култа към змията и шаманизма. Светото Писание прекрасно показва тази необичайна връзка. В трета глава на книгата Битие пред първите хора в образа на змия се представил дяволът. Паметта за това се съхранила при много народи и затова змията винаги присъства като символ на злото. Шаманите открито изповядвали култ към злите сили. Затова връзката между култа към змията и шаманите е напълно естествена. На този култ към злите сили, съществувал у глазковските племена напълно съответстват и зловещите им погребения. Например в един от гробовете били погребани убити със стрели жена на около 40 год. и дете на възраст до 1 год., а в друг гроб – мъж на четиридесет и няколко години. Убийството на жената и детето се определят като ритуални, извършени при погребването на господаря-мъж. Древните протоевенки вярвали в безсмъртието на душата и затова слагали в гробовете различни предмети от бита, въоръжение, а също слуги, роби и наложници. Кървавите ритуали на шаманизма, един от култовете към дявола, довели до духовната гибел както на самата глазковска култура, така и на народите, произлезли от нея. Те се “застопорили” в своето развитие. Ако се сравнят уменията на глазковците да изработват предмети за бита и въоръжение с това, как се справят със същото евенките, ще се види, че разлика или няма, или тя не е в полза на евенките. За почти 4000 год. този народ не само не е напреднал в своето развитие, но и е забравил много от това, което е владеел по-рано. За съвременното си съществуване той е задължен на западната цивилизация в лицето на руснаците, донесли културата в тези земи на наследници на загинали древни цивилизации. Огромна роля за това изиграло християнството, дошло с първите руски изследователи на Сибир. То отучвало народа от камлание, поклонения на зли духове, суеверия, кръвна мъст, разврат. То развенчавало вярата на евенките в това, че ядейки сурово месо и пиейки кръвта на животното, силата му ще премине в човека. Този обичай не само предизвиквал жестокост у хората, но и причинявал множество заболявания. Заради тях хората постоянно боледували и рязко намалявала продължителността на живота им. Днес се разгръща особено широка християнска проповед сред народите на Сибир. Благодарение на нея хората, чиито предци се отказали от Бога и започнали да се кланят на змията и на шаманите, се обръщат отново към своя Създател. За тях се открива нов живот, превръщат се в пълноценни членове на съвременното общество. Неграмотността, суеверията остават в миналото. Но паралелно с това може да се наблюдава друга тенденция: представители на сибирските народи, отказали се да слушат Библията, продължават да водят предишния начин на живот и дори участват във възраждането на шаманизма, който набира сила. Този факт изумява много учени. Те не могат да разберат защо много хора, приели законите на съвременния свят, се отричат от тях и се обръщат към шаманизма, при това дори променяйки имената си. Но Библията отговаря и на този въпрос. Съгласно нейните пророчества непосредствено преди Второто пришествие ще се възродят и активизират злите сили и окултизмът, сред които важно място е заемал и заема шаманизмът.

Християнизацията на евенките започнала през XVII в. В Забайкалието и Приамурието силно било влиянието на будизма.

4.4. Характер (особени белези)

Пътешествениците в миналото били поразени и днес продължава да ги поразява отсъствието на елементарни морални норми и понятия като съпружеска вярност, че и семейството като такова. Девствеността не се смятала за проява на добродетел. Нещо повече, жена, съхранила дълго време своята девственост, предизвиквала съмнения по отношение на нейните качества: очевидно нещо с нея не било както трябва. Деца, родени извън брака, бивали отглеждани от родители като свои собствени. Девойките ходели да нощуват при своите бъдещи годеници, за да свикнат един с друг. Сватбата се “изигравала” след раждането на детето. Докато девойката не докажела способности за брак или не свикнела с годеника, тя можела да пребивава у няколко мъже. Всяка жена се ползвала с право в отсъствие на мъжа си да има полови контакти с група мъже. Обикновено от това право се ползват по-младите братя на мъжа. Нарушението на съпружеската вярност за тях е разрешена категория и не води до наказания. В края на 20-те години лекарят М.К.Рогоз провел медицинско наблюдение на коренното население на Булунския окръг на Якутия. От неговите материали ставало ясно, че много тунгуски момичета започвали полов живот още преди настъпването на физическа зрялост. Това водело след себе си малокръвие и онова специфично нервно заболяване при северните жени, известно в литературата под името “емирян” или “мирячество”. Една от особеностите на заболяването е неестествено бърза и изплашена реакция на неочакван допир; ако на болния се изкрещи рязко, той може лесно да бъде принуден да влезе във вода, да си я излива на главата, да излезе от палатката на дъжда и т.н. Тези хора не могат да търпят свиркане, неочаквано докосване до тях, дори просто шум или леко почукване: от това се вбесяват. Така развратът е убивал и убива не само духовното, но и физическото здраве на хората. Родителите дори сами се занимавали с продажбата и развращаването на собствените си дъщери. За жена си бъдещият съпруг бил длъжен да заплати “калим”. Съпрузи, бащи, братя буквално търгували със своите съпруги, дъщери и сестри при необходимост. Съпрузите продавали жените си понякога за водка и тютюн, без да се замислят за децата, които оставали без майка. Бащи продавали младите си дъщери на старци отново за водка. Жената при евенките се явява стока и същинска робиня. При наблюдение на мащабно преместване на цели тунгуски родове, наблюдателите били поразени от почти пълното бездействие на мъжете, които при построяването на чумовете обикновено седят, заети с пушене. Отиването в гората за дърва, приготвянето на топливо, разчленяването на дивеча, убит от мъжа, също се изпълнява от жените. Заради това жалко положение на жените при евенките, тяхното съотношение към мъжете е 100:97, т.е. на 100 мъже се падат само 97 жени. Такава пропорция не се наблюдава при никой друг народ. Изследователите на Сибир отбелязват, че главният порок на мъжете евенки е мързелът. В последствие това пълно бездействие на евенкските мъже вкъщи и системната употреба от тях на колосални дози алкохол и тютюн, се опитвали да обяснят с тежкия физически труд в тайгата. След това, прибирайки се вкъщи за няколко седмици, те се нуждаят от почивка. Въпреки че мъжете от много други народи се изморяват не по-малко от евенките. И времето, в което са вкъщи, не пропиляват в постоянно пиене и “нищоправене”.

У евенките е силно развита кръвната мъст. Докато е жив дори един представител от противниковия род, трябва да му се отмъщава. Тази мъст се завещава на децата, които я предават на своите деца, и така до безкрай.

Сред тях били разпространени и татуировките. Евенките ги използват и днес. За целта майката вкарва под кожата на малкото дете игла с тънък конец, натрит с прах от въглища, който, оставайки във вътрешността, под кожата изглежда светлосин на цвят.

Правени са много опити за приучаване на евенките към градинарство и овощарство. Затова пък водката и дори бирата, въпреки строгите укази, забраняващи на търговците да търгуват с “горещи напитки” сред хората от тайгата, веднага си извоювали широка популярност сред евенките. Наред с водката се разпространило и пушенето на тютюн. Лекарят Д. Китманов, провел през 1927 год. наблюдение на коренните жители на Туруханския край, докладвал: “Пушат всички мъже и жени от двегодишна възраст”.

4.5. Традиционно облекло

Традиционното облекло на евенките било приспособено към номадския начин на живот в условията на тайгата.  То включва дебела шаячна престилка, която обличат отзад на кръста, ¾ чорапи, кафтан (пончо от еленска кожа, вързано с колани или връзки). Обувките били “олочи” от кожа, сукно през лятото и еленска кожа през зимата.

4.6. Жилища

Традиционното жилище на евенките се нарича чум. Чумът има диаметър около пет метра. Лятото се покрива с брезова кора, а зимата и при студено време – с еленски кожи. На върха летвите, поддържащи чума, не са покрити с нищо и през тях се вижда небето. Тази “дупка в тавана” се явява едновременно прозорец и кумин, доколкото в центъра на чума се намира огнището, на което готвят храната и което затопля жилището. Вратата представлява висяща кожа на елен. Обикновено чумът е предназначен за семейство от 3-4 човека. Днес на някои евенки се предоставят апартаменти, но те не обичат да живеят в тях и много често поставят в центъра на стаята чум, в който си живеят, и разбиват всички прозорци в стаята, за да бъде температурата както на улицата. Чумът има конусовидна форма и е незаменим в условията на номадския начин на живот и екстремните природни условия. Благодарение на своята обтекаема форма той не може да бъде затрупан от сняг и е устойчив на силните ветрове. Чумовете (дю) са леки, преносими жилища, използвани от евенките по време на лов. Стационарният зимен тип жилища, характерен за полуоседналите евенки – ловци и риболовци – е “голомо утен” – с пирамидална или пресеченопирамидална форма.

За лятно постоянно жилище на ловците и риболовците служила четириъгълна постройка от летви или греди с покрив на две степени. Южните евенки, скотовъди – номади от Забайкалието, живеели в преносими юрти от бурятски и монголски тип. В днешно време по-голямата част от евенките живеят в съвременни типови дървени къщи. Традиционните жилища се използват само по време на активния стопански период. За евенките не са характерни стопански постройки. Това са преди всичко различни видове навеси, на които се съхранявали вещи, а също и навеси за елените.

                                                  4.7. Традиционна кухня

Основа на традиционната кухня е месото от диви животни (у конните евенки – конско месо) и риба. Месо от лос и див елен приготвяли чрез опушване. Сушеното месо превръщали на брашно, което заливали с вряла вода или смесвали с горски плодове. Охотските, амурсксите и илимпейските евенки от риба правели “юкола”, от сушена риба – брашно, използвано с мазнина от нерпа. От кисело тесто изпичали питки, а на изток – пресни питки. С идването на руснаците започнали да консумират печен хляб. Основната напитка е чай, смесван понякога с еленско мляко или сол. Лятото консумирали еленско мляко, горски плодове, див чесън и лук.

Някои евенкски рецепти:

Курчик

В еленско мляко се добавя предварително разтворено във вода парче мая и се разбива. Получава се полувъздушна и прясна напитка, наподобяваща топъл сладолед. Тя може да се смеси със сок от пресни горски плодове, а за аромат – да се добавят листа от чай.

Сатуран

Масло, получено от еленско мляко, се разтопява, смесва се с брашно и сол, леко се запържва и се слага в горещ чай вместо захар.

Куорчех

В съд, до една трета от неговия обем, се налива сметана, добавят се червени боровинки, захар и се разбиват до образуване на гъста и пухкава пяна. Може да се добавят сини боровинки или конфитюр от червени боровинки. Поднася се в дървена чашка (китийа).

Горка

Към добре смесена извара с кондензирано мляко се добавя кора от лимон и портокал. Излива се върху блюдо и се залива със сметанов сос.

Още от XVIII век пътешествениците били поразени от това, което ядат евенките. И това не е учудващо, имайки предвид, че и днес те консумират рибата и месото винаги сурови. В суров вид евенките ядяли сърцето, белият и черен дроб, костният и главен мозък на копитните животни. Разчленявайки тялото на убитото животно, ловецът непременно изпивал две-три чаши  гореща кръв. Навикът да се яде сурово месо явно се е предавал от поколение на поколение. Костите на краката се давали на децата, които сръчно ги разполовявали, за да извлекат от тях вкусния бяло-розов мозък. Рибата също се яде сурова. Евенките обичат кожа на нерпа с дебел слой мазнина, която също се консумира сурова. Месото на животните се съхранява в пикочния мехур на същото животно. За особен деликатес се смятат очите и младите рога на елен, които се ядат в суров вид, още при разчленяването на животното. Ядат и риба, която се оставя да вкисне в специални ями без сол, т.е. почти гнила риба. Обичат и бяла глина, която пият, разтворена в мляко. Руснаците открили хляба за евенките, но последните така и не започнали да го приготвят сами.

 Ето някои рецепти с месо и риба:

Стърготини от черен дроб на налим

Замразеният черен дроб се прави на тънки стърготини, подправя се със сол и червен пипер и се поднася на масата.

Согранка

Взима се прясна риба (щука) и се почиства от люспите. Разрязва се по стомаха и се отстраняват вътрешностите. Щуката се измива, соли се и след 10-15 минути се консумира.

Позем

 Щука се разрязва по гърба, изрязва се гръбнака и се отделят вътрешностите, след което се измива. Парчетата се обръщат с вътрешната част навън и меката част се разчертава на квадрати с нож. Приготвя се силно солен разтвор, пускат в него така приготвената риба като я държат там пет минути и я закачват да се суши. Зимата от изсушената риба отчупват квадрати и ги ядат.

4.8.Традиционни спортове и танци

Традиционните танци били хората (хейро, седь’о), изпълнявани под песенен съпровод. Игрите носели характер на състезания по борба, стрелба, бягане и др.

5.   Общество

И на съвременния етап от развитието си като народ евенките продължават да живеят на родови групи. Начело на рода стои вожд – нюнг’е. Голяма власт притежавали старейшините, а още по-голяма власт имали шаманите. Общините на евенките се обединявали през лятото за съвместно пасене на елените и провеждане на празниците. Те включвали няколко рода, наброяващи от 15 до 150 човека. Били развити форми на колективно разпределение, гостоприемство, взаимопомощ и т.н. Например, до XX век се съхранил обичаят “нимат”, задължаващ ловеца да дава част от улова на сродниците си. В края на XIX век преобладавали малките семейства. Имуществото се наследявало по мъжка линия. Родителите обикновенно оставали да живеят с най-младия син. Бракът се съпровождал със заплащане на “калим” или “отработване” на булката. Сред богатите семейства била разпространена полигамията (до пет жени). До XVII век били известни до 360 бащински рода със средна  численост по 100 човека, управлявани от старейшини – “князове”.

Номадският начин на живот предполагал голяма самостоятелност и активност на жените в стопанството и дори в лова. Жените се занимавали с приготвянето на храната, построяването на жилищата, обработката на кожи и брезова кора, изработването на предмети за бита, грижата за елените, възпитаването на децата и чергаруването. С раждането на дете те придобивали по-висок статус в обществото. Възрастните жени се ползвали с висок авторитет. В семейството имало обикновено 3–7 деца. Люлките, в които били израстнали много деца, влизали в чеиза на булката.

Детските игри подражавали на: номадския начин на живот на възрастните ловци и еленовъди; чергаруване. За играчки служели фигурки на животни и хора от кости на елени и кора на дървета.

В  Евенкия, както и изобщо на север, без качества като душевна откритост и искрено участие във всяко мероприятие, оцеляването би било невъзможно. Хората тук биха нахранили и стоплили край огъня всеки нуждаещ се, без да поискат нищо в замяна. Такъв е обичаят.

 През март 1990 год. в Москва е проведена среща на коренните малобройни народи на руския Север. В резултат на това е учредено АКМНССДИ РФ (Асоциация на коренните малобройни народи на Севера, Сибир и Далечния Изток на Руската Федерация). Асоциацията е официален представител на коренните северни народи пред руските власти и правителството. Пътят, избран от коренните народи на руския Север е път на партньорството: със своите съседи, с властите и на глобално равнище. Уставът на тяхната асоциация започва със следващите думи:

“Ние, коренните народи на Севера, Сибир и Далечния Изток на Руската Федерация, вярваме, че:

·         Въздухът, земята и водата са свещени;

·         Природата е източник на живот;

·         Човекът е само капка в кръговрата на живота;

·         Реката на времето е само отражение на миналото, настоящето и бъдещето и на това как предците ни са живели в миналото, как ние живеем днес и как потомците ни ще живеят в бъдещето ...”

През периода 1928-29 год. била създадена писменост на основата на латинския, а през 1937 год. – на основата на руската азбука. От 1930 год. в училищата се преподава на евенкски език. В Якутия се води радиопредаване. Формира се национална интелигенция. Нейни представители се занимават със събиране и публикация на евенкски фолклор.

6.   Бит и култура

Битът на евенките е максимално приспособен към номадските условия на живот. Основно транспортно средство са елените. Наред с ездата на елени е разпространен и зимният транспорт с използване на еленски впрягове. За превоз на товари се използват леки лодки. Сред лодките на евенките били разпространени различни видове конструкции. За преминаване през реки се използвали салове от няколко свързани греди.

Имуществото си евенките съхранявали в чанти, поставени на пода или върху специални платформи, които използвали и за съхранение на месо. Предмети за бита евенките изготвяли от брезова кора във вид на цилиндрични и правоъгълни съдове, използвали дървени или кожени кутии за инструменти, за съхраняване на хранителни запаси, тютюн, за дрехи и различни дребни предмети.

За евенките са характерни ловни обреди и обичаи:

·         Мечи празник – обреди, свързани с разчленяването на убита мечка, изяждане на месото й и погребване на костите;

·         Шинк’елавун – обряд за ловна наслука;

·         Ик’енипк’е – новогодишен празник, съпровождан с мистерията за преследването на Космическия елен, възпроизвеждаща мита за сътворението на Вселената.

Годишен жизнен цикъл на евенките.

Годишният цикъл при евенките започвал от пролетта.

·         През периода ТУРАН (долитане на враните - март) при завършване на зимния лов за кожи, евенките се спускали в долините, където започвал ски-ловът на лосове и други чифтокопитни.

·         Така продължавало до периода ХОНКАН (времето, когато чифтокопитните раждали - април), когато евенките слизали към реките и се занимавали с риболов.

·         През периода ДУКУН (май) отивали в земи, богати на пожарища и се приготвяли за лова на елени. Чумовете били построявани в близост до рекички, за да могат в свободното си време да ловят риба.

  През периода ИЛАГА (цъфтеж на горските плодове - юни) чергарували по горните течения на реките, в скалисти гори.

·         През ИЛКУН (узряването на горските плодове - юли) се спускали към реките и езерата специално за риболов. Край реките сушели уловената риба.

·         От средата на периода ИРЕН (обелване на кората на листвениците от чифтокопитните ) евенките отивали в планините.

·         В периода ИРКИН (олющване на рогата - август) чергарували в затревени долини, богати на хвощови, където започвал ловът с тръби “оревун”.

·         Есента през периода УГУН (от началото на ледообразуването по реките и езерата - септември) чергарували в глухи гористи местности за лов за кожи (самур, видра, росомаха, катерица).

·         През периода МИРЕ (декември) отивали на организираните панаири. След това се връщали в тайгата и ловували до периода ТУРАН.

Народни способи за опазване здравето на децата.

За опазване здравето на децата, у евенките съществували редица мерки:

·         За да се прекрати развитието на болестта, на детето било давано страшно име, често название на земноводно или насекомо;

·         Против зъбобол – не позволявали в устата да се пъха челюст на елен;

·         За да не боли езикът – не разрешавали да се плюе в огъня;

·         Не разрешавали да се хвърлят в огъня шишарки и брезова кора, за да не настинат децата;

·         За да не боли сърцето – да ядат перикардий;

·         Не броели децата, сочейки с пръст – за да не изгубят паметта си;

·         Наблюдавали детето да не тича с един ботуш и да не пада по гръб – признаци на ранно осиротяване;

·         Детето не трябвало да си слага две шапки – това било признак на двуженство;

·         За да не плачело малкото – в устата поставяли парче суров еленски език, през който минавала тръбичка;

·         След шестмесечна възраст започвали да дават на детето чай с еленско мляко.

Народна мъдрост

Цената на иглата

(евенкска народна приказка)

В тайгата чергарувал един евенк със семейството си. Имал жена, дете и елени. Установили се на брега на голяма река. Оставяйки семейството и елените си, евенкът отишъл за риба. Ловял риба далеч от чума си. Като наловил риба се върнал вкъщи. Влязъл в чума и, виждайки, че жена му плаче, я попитал:

- Защо плачеш? -Жената отговорила:

-Чангитите откраднаха всички елени. Аз се скрих с детето в тайгата и затова не ни убиха. Мъжът отговорил:

-Ох, как ме изплаши. Помислих, че си изгубила иглата.

В древни времена в евенкското семейство жената имала само една игла. Ако я загубела, нямало да има с какво да шие дрехи и цялото семейство загивало. Толкова скъпо струвала иглата за евенките тогава.

Пословици и поговорки

·         Евенкът може да съобщи за настъпването на деня простичко: инелче (съмна). Но може и така: Г’еван самче (Зорницата умря). Дори евенките предпочитат да използват втория израз. Евенкът може да отбележи за дъжда само: заваля, но старецът ще се изрази образно: буга сонголлон (небето плаче).

·         От евенкските пословици може да се разбере как са си представяли света предците на евенките. Например, “Дунне чечевен етенни боконо” (не можеш да достигнеш края на земята), което евенките употребяват, когато искат да кажат, че света е необятен.

·         За добрия човек се казва: ухото чува надалеч, а окото иска да види отблизо, т.е. мълвата за добрия човек се разпространява надалеч и хората се радват да го видят.

·         Много пословици осъждат човешките недостатъци. Глупаците, клюкарите се характеризират с пословици като: “Ерудук еруве тавдяри бее” (Човек, събиращ най-лошото от най-лошото); “Даладявки тек’ене ачин” (Лаещ като куче, т.е. говорещ каквото му дойде наум, без да се замисля върху думите си) и т.н.

·         Пословицата “Бее беедук ювки” (Човек се ражда от човека) е близка до нашата “Крушата не пада по-далеч от дървото”.

·         Поговорката “Дилвас бучидяв” (Ще ти изсуша главата) се явява отражение на родовите и племенни войни; днес може да се тълкува като “ще ти отмъстя някак”.

Евенкските пословици, перли на народното творчество, векове наред предавали опита на следващите поколения. В тези кратки изречения са заключени чувствата и мислите на малкия северен народ.

7.   Занаяти

Основно занятие за евенките се явява еленовъдството, а второстепенни – риболов и лов за кожи. Била развита домашната обработка на кожи, брезова кора (сред жените). До идването на руснаците бил известен ковашкият занаят, в това число – по поръчка. В Забайкалието и Приамурието частично преминали към оседнало земеделие и отглеждане на едър рогат добитък.

Съвременните евенки в основни линии съхраняват традиционния лов и еленовъдство. От 30-те год. започнало създаването на еленовъдни кооперативи, строеж на постоянни селища, разпространение на земеделие (зеленчуци, картофи, на юг – ечемик, овес).

Ловни прийоми

Евенките използвали множество различни ловни прийоми:

·         скрадом (ловът “скрадом” означавал примамването на диви елени с използването на домашен и устройването на засада за тях, откъдето ловецът стрелял с лък или пушка);

·         с помощта на елен-примамка (отделни групи евенки при лов на диви елени използвали домашен елен, на чиито рога надявали ласо и на дълъг повод пускали елена в стадо диви елени. По време на борбата между самците, рогата им се заплитали и ловците убивали животното с палма (желязно острие на дълга пушка, служещо едновременно за нож, брадва и копие);

·         преследване със ски (преследването на лос и див елен изисквало голяма издръжливост и сръчност; често преследването на животното продължавало повече от едно денонощие на дълги, нешироки ски, поставени в калъфи от животинска кожа. По снега ловецът преследвал животното на специални ски, на които, за да не се пързалят, пришивали костни плочи);

·         преследване с кучета, вкарване в ями, огради, устройване на засади при водопоя;

·         лов с манки (лятото ловували елен, мечка с използването на тръба – манок (свирка за подмамване), която изработвали от дърво или брезова кора. Ловецът, духайки в манока, издавал звуци, имитиращи рева на животното и при неговото приближаване стрелял с пушка);

·         лов с мрежа, конен лов и лов при езда на елени.

Ловно снаряжение

В комплекта снаряжение на пешия ловец също влизала поняга (дъска за пренасяне на тежести), “снежни “ очила, защитаващи очите от искрящия сняг през пролетта, тясна ръчна шейна и голяма шейна за превозване тялото на животното.

Задължителна принадлежност на евенкските ловци бил ножът в ножница (която била привързана към бедрото на десния крак или към пояса). Ловът се съчетавал със сезонен риболов.При риболова се използвали ловни прийоми.

Риболов

Тризъбецът се явявал главното средство за ловене на риба. Понякога ловяли риба с използването на ловджийски лък и стрели, оглушавайки рибата със стрели с тъп накрайник нощем при светене с факли. През зимата се занимавали с подледен риболов с въдица. Използвали се лодки от брезова кора, дъсчени лодки, кожени лодки от типа на байдарките.

Еленовъдство

Еленовъдството имало предимно транспортен характер. Стадата били неголеми, средно 15-30 елени, които били използвани за превоз на товари и езда. Характерна била свободната паша. След завършването на зимния ловен сезон обикновено няколко семейства се събирали и чергарували в места, удобни за раждането на малките еленчета. Съвместната паша на елените продължава цяло лято. Зимата, по време на ловния сезон, елените обикновено пасяли в близост до чергарските катуни, където оставали семействата на ловците. Всеки път чергарували на нови места – лятото по вододелите, зимата – по долините на реките.Постоянните пътеки водели единствено към търговските пунктове.

От началото на колективизацията, евенките били превърнати в уседнал народ и претърпели впоследствие социални изменения и размиване на своята културна идентичност. Днес се правят опити за възраждане на номадството, а също и на свързаните с него средства за осигуряване на прехраната и социалната структура.

8.Изкуство

Фолклорът на евенките включва песни – импровизации, митологичен и исторически епос, приказки за животни, исторически и битови предания и др. Епосът се изпълнявал като речитатив, често в изпълнението вземали участие и слушателите, повтаряйки след разказвача отделни строфи. Отделните групи евенки имали свои епически герой (сонинг). Постоянни герои – комични персонажи, имало също в битовите разкази. От музикалните инструменти известни са варган, ловджийски лък и др. Били развити резба върху кост и дърво, металообработка (мъже), бродиране с бисери, при източните евенки – върху коприна, апликации с животински кожи и тъкани, щамповане върху брезова кора (жени).

Съхранението и развитието на евенкската култура се явяват едни от приоритетните направления в дейността на администрацията на ЕАО (Евенкски Автономен Окръг). На неговата територия действат 47 културни учреждения, в които работят над 200 специалисти. Това са: Евенкски окръжен обществен център за етническа култура, районен музей, център за народно творчество, домове на културата (1 окръжен, 2 районни и 18 селски), библиотеки (1 централна окръжна, 2 районни, 3 детски, 19 селски), кино “Евенкия”.

Дейността на администрацията на ЕАО в сферата на културата е насочена към постигане на следните основни цели:

·         съдействие за съхранение и развитието на етнокултурната самобитност и специфика на културния потенциал на ЕАО;

·         създаване на благоприятни социално-икономически условия за функциониране на учрежденията и деятелите на културата и изкуствата;

·         съдействие за развитието на система на междурегионални и международни отношения, основани на културния потенциал на ЕАО.

Евенкският окръжен обществен център за етническа култура обединява усилията на учени, етнографи, обществени организации, творчески колективи за решаването на най-актуалните проблеми за съхранение на самобитната култура и език на малобройните северни етноси. При активната подкрепа на администрацията на окръга в Евенкия се формира система за художествено и естетическо образование, иновационни образователни програми за учебните заведения за култура и изкуства, особено внимание се отделя на създаването на условия за подкрепяне на млади таланти. Днес действат 3 детски школи за изкуства, ежегодно се организира Окръжен фестивал на детското художествено творчество, в който участват детски самодейни колективи от всички райони на ЕАО.

Фестивалът “Эвенкийские зори” с право може да се нарече “общоевенкски”, т.к. именно на този фестивал се събират всички художествени колективи от окръга. Фестивалът се провежда на всеки две години подред във всеки от районните центрове на ЕАО, а за първи път бил организиран още през 70-те години. Символ на фестивала от времето на неговото основаване и до днес се явява флаг с изображение на глухар.

 Откриването на всеки фестивал “Эвенкийские зори” се символизира с издигането на флага, а на церемонията по закриването на фестивала, флагът тържествено се предава на представители на района, който след две години ще се представи в ролята на домакин. Обикновено фестивалът се провежда в продължение на три дни. В рамките на фестивалната програма се представят: номера от художествената самодейност на евенкски артисти,

изложби – търгове на изделия на работещи в шивашки ателиета; спортни състезания (национална борба, прескоци на шейни, мятане на брадва и др.)

Евенкски народен ансамбъл за песни и танци “ОСИКТАКАН”

През 1966 год. е създаден първият вокално-хореографски евенкски ансамбъл, много самобитен, сложен, интересен и своеобразен по колорит. Дебютът на ансамбъла се състоял на 9 януари 1967 год. на концертна естрада по време на Първия окръжен преглед на художествената самодейност, посветен на 50-годишнината на съветската власт.

През 1980 год. “Осиктакан” бил поканен за провеждането на културната програма на Летните олимпийски игри. Лауреат и дипломант на множество фестивали и конкурси, ансамбълът за песни и танци “Осиктакан” взел участие в Дните на културата на Евенкския и Таймирския АО в Красноярск, фолклорния фестивал “Тунгусское диво”, Общоруския фестивал на художественото творчество на малобройните коренни народи “Северное сияние” в Москва и регионалния фестивал на народното творчество “Эвенкийские зори - 2000”.

Ансамбъл на евенкската песен “УЛТА”

През 1986 год. бил създаден ансамбъл на евенкската песен “Улта” (“Ехо”), в чийто репертоар влизали евенкски фолклорни произведения. Днес ансамбълът се трансформира във фолклорно-етнографски ансамбъл, в чийто репертоар ще влизат не само образци на старинни евенкски напеви, но и инсценировки на евенкски легенди и предания.

Якутски хоров ансамбъл “ХОТУГУ СУЛУС”

През 1976 год. в селището Ессей бил създаден детски якутски хоров ансамбъл “Хотугу Сулус” (“Полярна звезда”), в чийто репертоар влизали якутски и евенкски песни. Днес този колектив се явява народен детски вокално-хореографски ансамбъл към Ессейския селски дом на културата.

Ванаварски народен хор

Ванаварският народен хор е голям колектив за художествена самодейност на Тунгуско-Чунския район, в който пеят повече от 50 човека. Над 40 години колективът работи под ръководството на Н.Л.Брюханов – негов творчески вдъхновител, музикант. Колективът се сформира през август 1958 год. Десет години по-късно към хора е създадена национална вокално-хореографска група, която скоро след това станала част от евенкския ансамбъл за песни и танци при окръжния дом на народното творчество. В репертоара на хоровия колектив главно място заемат народни песни, произведения на евенкски композитори.

Алитет Николаевич Немтушкин – евенкски писател

Роден на 12 ноември 1939 год. в чергарския катун Иришки в Катангския район на Иркутска област в семейство на ловец, възпитаван в училища-интернати и от баба си – Евдокия Немтушкина. През 1961 год. завършва Ленинградския Педагогически институт “Херцен”. Трудова дейност започва като кореспондент на вестник “Красноярский рабочий” в Евенкския  национален окръг. През същата година става редактор в Евенкското радио. Като журналист работи над 20 години. Първата му книга със стихове излиза през 1960 год. в гр. Красноярск – “Тимани агиду” (“Утро в тайгата”). Публикувал е общо над 20 книги, издадени в Красноярск, Санкт Петербург, Москва, Якутск. Негови стихове и проза са превеждани на десетки езици на народите на бившия СССР и страните от социалистическия лагер. Най-значителни и популярни пройзведения на Алитет Немтушкин се явяват стихосбирките “Костры моих предков” и “Дыхание земли” и прозаичните книги “Мне снятся небесные олени”, “Следопыты на оленях”, “Дорога в нижний мир”, “Самэлкил - Метки на оленьем ухе” и др.

Марат Хасанович Валеев - журналист и писател

М.Х.Валеев е роден на 26 август 1951 год. в гр. Краснотуринск, Свердловска област. Детските и юношеските му години преминават в Казахстан. Започва да пише стихове и разкази още като ученик. За първи път в живота си Валеев се публикува в районния вестник “ Ленинское знамя”, където отпечатали неговата хумореска “Карасятник” – по мотиви от забавно произшествие, случило се с бащата и по-малкия брат на автора. Това станало през юли 1972 год. А през септември същата година Марат Хасанович на 21-годишна възраст, бил поканен на работа в редакцията на същия вестник. Негови статии, кореспонденции, очерци, също така разкази, хуморески, фейлетони били публикувани в много издания – републикански и районни вестници и списания. През 1998 год. в Красноярското издателство “Буква” излиза първата книга на М.Х.Валеев – сборник хумористични разкази, миниатюри и фейлетони “Доказательство любви”, голямата част от които били публикувани в окръжния вестник. През 2000 год. същото издателство пуска друг сборник – този път историко-публицистични очерци с общо название “Земля, отмеченная небом”, написан от Валеев в съавторство  с к.и.н., председател на Законодателното Събрание (Суглан) на ЕАО, А.Е.Амосов. Третата книга на Марат Хасанович – “Жил – был я”, излиза в същото издателство през 2000 год. и включва автобиографична повест, публицистични материали за Евенкия и евенките и традиционно – хуморески и фейлетони. Книгите на Валеев се радват на читателски интерес не само сред евенките. В момента М.Х.Валеев продължава своята професионална журналистическа дейност в окръжния вестник “Эвенкийская жизнь” и набира материал за поредната си книга.

Виталий Неизвестных – евенкски поет

Поетът Виталий Неизвестных е роден в Каратузкия район, в южната част на Красноярския край. Завършил математическия факултет на Красноярския Държавен Университет, служил в армията (в Казахстан и Новосибирска област). Дошъл да живее в Евенкия. В окръга работил в изчислителния център към нефто-газоразпределителната експедиция и работил като треньор по шахмат. След това се преместил на работа в местното училище като учител по информатика. Първата му публикация в местния печат се появява през 1983 год.

Василий Власов – евенкски писател

Поетът и писател В.И.Власов разказва за тайгата на Евенкия, неповторимата й природа, дълбокия сняг, сковаващия студ и знойното лято, за Тунгуския метеорит, нелекия живот на свойте земляци, от древни времена препитаващи се с лов и риболов.

Евгения Алексеевна Курейская – евенкска поетеса

Разказвачка и мелодистка, поетеса, майстор на декоративно-приложното творчество Е.Курейская е коренна евенка, родом от факторията Сталино в Байкитския район на ЕАО. Евгения Алексеевна е неизчерпаем източник на народен фолклор, същински пазител на родния език. Самобитност, разностранност, искреност са отличителните черти на таланта й.

Николай Константинович Оегир – евенкски писател, поет

Роден през 1926 год. в чергарския катун Еромо. Родителите му се препитавали с лов на диви елени и риболов. Още като дете Н. Оегир обичал да слуша от старите хора приказки и легенди. По-късно започнал да ги записва на евенкски език и да ги публикува в местния вестник. През 1986 год. в Красноярск излиза книга с тези приказки “Илэ упкаттук энгэситмэр” (“Человек сильнее всех”) на руски и евенкски език. От 1960 год. започнал да пише стихове. Това са стихове на поет, живеещ в ярка, почти екзотична страна, със свой свят от легенди, богове и установени добро и зло.

Олег Васильевич Чапогир – композитор

Роден през 1952 год. в селището Кислокан, в Илимпийския район, в семейство на потомствени ловци. От детските си години той слушал народни напеви от майка си и от съселяните си. В тези мелодии се отразили веселото ромонене на поточетата, буйните разливи на пролетните реки, жестоките сковаващи студове и дивите сопки (вулкани), плачът на гмурците и тревожният глас на дъждосвирците. Своята любов към песенното творчество на народа си, Олег Чапогир е съхранил и пренесъл през целия си живот. Своето вдъхновение обаче авторът черпил не само от неповторимата по своята красота природа в тайгата, но и от стиховете на евенкските поети Н.Оегир, А.Немтушкин, с чиято неоценима помощ се създава поредица от ярки, самобитни песни, които евенките заобичали.

9. Селища

Основният тип селища на евенките са чергарските катуни. Те

били два вида:

·         временни (урикит);

·         постоянни (менеен).

Постоянните (преди всичко зимни) се състояли от една-две жилищни постройки (чумове) и се разполагали близо до зимните пасища на дивите елени. Пролетните и есенните селища се разполагали в зависимост от местата, където елените раждали и ловните полета за елени. Леките катуни наброявали до десет чума, а по време на празници и повече.

10. Стопанство и търговия

Традиционните стопански отрасли на коренните малобройни народи на Севера (евенки, кето, ессейски якути ) – еленовъдство, лов за кожи, риболов, събиране на диворастящи суровини и до днес се явяват основа за селскостопанското производство на Евенкия. Именно доходите от традиционна стопанска дейност определят семейния бюджет на по-голямата част от жителите на евенкските села.

По-голямата част от видовете продукция на традиционното селскостопанско производство имат висока стойност. Въпреки това, преобладаването на дребно-стоковото производство, изолираността на стопанствата и родовите общини в окръга, отдалечеността от пазарите за пласиране на продукцията, отсъствието или неустойчивият характер на обратната връзка с потребителите на продукцията, слабото развитие, и по-често пълното отсъствие, на технологии и производствени мощности за преработка на продукцията до ликвидни и по-скъпо струващи стоки – всичко това не дава възможности за пълното използване потенциала на северното селскостопанско производство.

 В окръга са създадени две държавни предприятия “Традиционное хозяйство Севера” и еленовъдно-племенно предприятие “Суриндинское”, които се явяват оператори и координатори на програми за подръжка и развитие на традиционните стопански отрасли за сметка на внедряването на съвременни технологии и оборудване за преработка на селскостопанска продукция и продукция от традиционните отрасли, повишаване на конкурентноспособността на продоволствени стоки и кожените изделия на пазара.

Ловен поминък

Ловът, особено за кожи, е важна база за благосъстоянието на значителна част от населението на Евенкия, а за коренните жители той се явява основно средство за прехрана. Населението, препитаващо се с лов, добива месо от диви северни елени, извършва първична обработка на кожата. Еленското месо се добива както за собствени нужди, така и за реализация в детски учреждения и за населението на окръга. По-голямата част от стопанствата, занимаващи се с добив на еленско месо, се намират в северните части на Илимпийския район – в малките селища Еконде, Ессее, Чиринде. Известно е, че през 2001 год .,когато е воден точен отчет на произведената и първично обработена от стопанствата (всички форми на собственост) продукция, са добити 120 тона месо от диви копитни животни, 21 хил. кожи от самур. Общият брой жители на окръга, занимаващи се с лов на кожи, достига 4,5 хил.д. и не по-малко от хиляда човека зависят от лова на диви копитни животни, а това е около 24% от цялото население. Ловният сезон за тези животни започва на 20 октомври и завършва на 28 февруари. За този период евенкският ловец добива средно до 30 броя самури. По днешни покупни цени това съответства на 25 хил.рубли, което за по-голямата част от селищата се явява един от основните източници на съществуването им.

Територията на ЕАО съставлява 772 хил.km², от които 593,8 хил.km² са заети от ловни полета. Най-ценните от тях са разположени в подзоната на средната тайга в Байкитския район на окръга. Относителният дял на всички тези полета съставлява 45,9% от общата площ на всички ловни полета в окръга. Плътността на обитаване на самура тук достига 4 екземпляра на 10 km². Най-малка продуктивност в това отношение имат редките гори от лиственица в Илимпийския район, където плътността на обитаване на самура се колебае от 0,28 до 1,2 екземпляра на 10 km².

Ловът на самури в Евенкия има водещо значение. По относителен дял в общата сума на първично обработените кожи на частта “кожи на самур” се падат до 96%. Това формира около 16% от всички общоруски първично обработени кожи. Ловният запас на самури в Евенкия се колебае от 90 до 130 хил. животни.

Таблица 1 Типология на ловните полета в ЕАО
№	Типове ловни полета	% от общата площ	% от общата площ	% от общата площ	В окръга
		Байкит. район	Тунг.-Чун. район	Илимп. район
1	смесена тайга със сибирски кедър	44.3	1.0	0.4	15.2
2	смесена елово-борово-широколистна тайга	26.3	43.0	22.9	30.7
3	светлоиглолистна тайга и стари нейни пожарища	22.0	42.5	20.5	28.4
4	широколистни редки гори и стари пожарища	4.2	9.7	48.3	20.3
5	скоро изгоряли, невъзобновили се участъци	3.2	3.8	7.9	4.9
6	общо ловни полета, характерно обитавани от самури	154.6	112.8	326.4	593.8

Отбелязано е най-голямото количество отстрелвани животни – 33 хил.екземпляра. Средното количество отстрелвани животни достига 25-30 хил.бр. за година.

От другите животни – обект на лов за кожи, в окръга обитават катерица, хермелин, ондатра, росомаха, рис, полярна лисица. Стопанското им значение не е голямо и се добиват само “пътьом”. Характерно е, че броят на катериците се увеличава, което има връзка с големия улов на хищника – самура. Първично обработените кожи на катерици през 50-те год. достигали 700 хил.бр., а днес не надхвърлят 10-15 хил. Интересен факт се явява постепенното разселване на американската норка. Тя вече е обект на лов на географската ширина на р.Нижна Тунгуска и по на север.

За последните 20 год. на територията на окръга значително е нарастнала числеността на такива хищници като тъмнокафявата мечка, сибирският и полярен вълк. Числеността на мечката достига 2500 броя, на вълка – до 4000 броя и постоянно нараства за сметка на миграцията на таймирския полярен вълк, който се движи след стада от диви северни елени. Единственият ефективен метод за борба с този хищник на огромната територия на Евенкия е авиацията.

Евенкия е богата на диви копитни живорни. Популацията на лоса в окръга достига 28 хиляди. Дивите северни елени от местната горска популация са около 60 хил. Освен това, в северните части на окръга през зимата, от Таймир мигрират до 300 хил. диви северни елени. По такъв начин биологичните ресурси на Евенкия са огромни и позволяват да се развива ефективно не само ловното стопанство, но и ловен туризъм.

Държавно предприятие “Традиционное хозяйство Севера”

Държавно предприятие “Традиционное хозяйство Севера” е създадено на 6 юни 2002г., негови филиали са открити в пет села: Ессей, Чиринда, Еконда, Кислокан, Стрелка-Чуня. Към целите на предприятието се отнасят:

·         предвидено е закупуване на оборудване за производство на костно брашно с мощност 200 kg на смяна; това ще позволи при работа на цеха за преработка на месо от див северен елен да се използват вторични суровини;

·         планирано е обезпечаване с техника, всъдеходи, машини “Урал”, снегоходи по линия на федералния лизинг;

·         през 2003 год. за сметка на кредитни ресурси е започната реконструкция на цех за преработка на месо от див северен елен в селището Тура, на базата на държавно предприятие “Традиционное хозяйство Севера”. Това ще позволи получаването на сертифицирана продукция за реализация извън границите на окръга. Днес в окръга се добиват 5-7 хил. глави див северен елен, това съставлява 17% от нормата за изземване, а има възможност да се добиват 30-40 хил. глави при наличието на пазар и висока стоковост на продукцията;

·         в проекта е предвидена реконструкция на цех и закупуване на технологично обурудване за преработка на самури, ондатри, катерици и шиене на кожени изделия, за шиене на национални облекла и изготвяне на сувенирни изделия, предмети за бита – продукция с висока стоковост.

Еленовъдно – племенно предприятие “Суриндинское”

·         Съгласно окръжната програма е предвидено закупуването на 2000 глави домашни елени. В това число за Суринда – 1000 глави, Еконда – 500 глави, Ессей – 500 глави;

·         През периода 2004-2006 г. се планира построяването или оборудването с приспособени помещения на цеха по преработка на месо от див северен елен в с.Чиринда, Суринда. Това ще позволи намаляване на транспортните разходи, ще осигури заетост на населението и ще даде възможност за увеличаване улова на елени;

·         предвидено е закупуване на 10 хладилни камери и фризери;

·         планира се строителство на съвременни складови помещения.

Новите производствени мощности ще позволят да се създадат допълнително още 200 работни места.

 литература:

1. http://www.npolar.no/ansipra/russian/indexpages/ethnic-groupsr.html
2. http://soclist.by.ru/rushist.htm
3. http://www.cbook.ru/peoples/narody/index.shtml
4. http://www.cbook.ru/peoples/obzor/index.shtml
5. http://www.cbook.ru/peoples/obzor/shaman1.shtml
6. http://www.cbook.ru/guestpeople.html
7. http://atlasch.narod.ru
8. http://wgeo.ru/russia/reg88.shtml
9. http://www.evenkya.ru

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

стр.

1	Произход и местообитание	2
2	Експанзия (миграции)	5
3	Държавно устройство	6
4	Население	7
4.1	Физически тип	7
4.2	Език, езикова група, езиково семейство	7
4.3	Религия	7
4.4	Характер (особени белези)	11
4.5	Традиционно облекло	12
4.6	Жилища	13
4.7	Традиционна кухня	14
4.8	Традиционни спортове и танци	15
5	Общество	15
6	Бит и култура	16
7	Занаяти	19
8	Изкуство	21
9	Селища	26
10	Стопанство и търговия	27
11	Използвана литература	30

http://ggf.atspace.org/