Родопи – моя любов. I

Здравейте, мили  читатели!

Лятото на 2020 г. е към края си, но все още ми остават 2 уикенда от август и аз съм решена, както никога, да се възползвам на 110% от този факт. Накъде, ще попитате, този път? Отговорът всъщност е много простичък. Който ме познава знае колко обичам планините. А който ме познава добре, знае коя е любимата ми БГ планина. Без съмнение – това са Родопите. И така...

Денят е 22 август 20 г. и ставам в 5:40, след само 2,40 чáса сън. Не че съм си легнала толкова късно. Всъщност се отпуснах в леглото си още в 23:30, но не успях да мигна чак до 3:00 ч. Може би вълнението от предстоящото не ми е позволило да отпусна съзнанието и ума си достатъчно.

Скачам от леглото и набързо се измивам и обличам. Проверявам отново багажа в раницата. Нахлузвам планинарските си обувки, обличам суитшърта и мятам раницата на рамо. Заключвам вратата и се насочвам с бодра крачка към МС Бели Дунав. Тръгването е насрочено за 7:00 от АГ Сердика. Нашият превоз закъснява 5 мин. Оглеждам се за автобус с табела „Смолян“, според указанията, и за някоя усмихната екскурзоводка на име Вилияна. Автобусите наоколо се пълнят с пътници и потеглят един след друг. Табелите им гласят „Кръстова гора“, „Боровец“, „Рилски езера“ и др. В 7:06 отнякъде се чува как някой вика „Групата за Смолян?“

Усмихнат, зачервен и леко пълен чичко, търчи срещу нас и размахва някакви листове в ръка. Разбираме, че ще пътуваме с Димитър вместо Вилияна и с микро- вместо с автобус. Добрата новина е, че е чисто нов Мерцедес, правил едва 2 екскурзии досега. Още е хубав, спретнат, чистичък. Настаняват ни; аз седя сама от дясно на пътеката, което е чудесно, и даже Митко ми връща 20 лв от стойността на екскурзията. Уговорката беше, че ще платя за самостоятелна стая и ако намерят жена, с която да ме комбинират в двойна стая, ще ми върнат разликата в цената. Вече съм напред с 20 лв. Тръгваме. Бусът вози супер меко, а шофьорът Миро е чудо! Маршрут:

Ден 1: София – Момчилова крепост – Смолян; ден 2: Смолян - Девинска екопътека – София.

През целия първи ден се движехме с добро темпо, затова Митко реши да изпълним в събота почти цялата програма, за да ни остане за неделя повече време на водопадите и за който желае – минерален басейн в Девин, и да се приберем в София по-рано. Затова „запретнахме ръкави/крачоли“ и си покрихме всички задължителни обекти в съботата, както и желаните от всеки допълнителни обекти в рамките на свободното време в Смолян. Да карам подред.

Спирка № 1 е Момчиловата крепост. Тя се намира в землището на с. Градът, на 17 км от Смолян, в източна посока. Ето малко инфо за любознателните.

Момчиловата крепост се намира край с. Градът, на 110 км южно от Пловдив. Крепостта е изградена по времето на император Юстиниан I (управлявал 527-565 г), който предприема грандиозно военно строителство на територията на целия Балкански п-в и създава няколко укрепителни линии – около столицата Константинопол, Родопска, Старопланинска и Дунавска.

Укрепителното съоръжение е наследник на тракийско скално светилище от края на V хил. пр. Хр. То е разположено на най-високата точка в землището на крепостта и от него се разкрива панорама към вр. Голям Перелик (2191 м), кулата "Снежанка" на Пампорово, националната астрономическа обсерватория "Рожен" и вр. Свобода (1943 м). Оттук се виждат и скалните зъбери, върху които са разположени другите две крепости, част от общата отбранителна линия на Юстиниан I срещу варварските набези от север: крепостта Калето в местността Турлука, северно от гр. Смолян и крепостта Козник - южно от гр. Рудозем.

Съществуването на крепостта е кратко. Тя е опожарена от славяните и около XI в. е възстановена. През 1343 г. преминава във владение на родопския владетел Момчил. Тогава се споменава под името Подвис. Играе роля на укрепително съоръжение до османското нашествие в края на XIV в. Тогава отново е опожарена и не е възстановена.

Независимият родопски владетел Момчил, чието име носи крепостта днес, е по произход българин, намесил се през първата половина на XIV век в междуособиците за византийския престол. Императрица Ана Савойска го удостоява с титлата деспот. Обявен е за севастократор от император Йоан Кантакузин и получава във владение крепостите Подвис и Св. Ирина. По-късно превзема крепостта Ксанти и я прави своя резиденция. Сам повежда борбата срещу османските нашественици и печели битката при Абдера (днес в Гърция). Загива на 7 юли 1345 г в сражение с османците при крепостта Перитор, на брега на Егейско море.

Момчил юнак е възпят в епоса на българи, сърби и херцеговинци като борец срещу османците. В края на XIX век започват проучванията на Родопите. Тогава се заражда интерес и към Момчиловата крепост. През 1966 г е обявена за археологически паметник на културата с национално значение. Археологическите проучвания на крепостта започват през 1986 г. Ценните находки от археологическите проучвания са изложени в експозицията на Регионалния исторически музей "Стою Шишков" - гр. Смолян.

Може би любителите на крепости у нас ще бъдат разочаровани при срещата си с този известен обект. „Крепост“ е твърде силна дума, за да даде представа за руините, носещи това гръмко име. Но големият плюс на мястото е обзорът, който дарява на посетителя, във всички посоки. Дори само заради гледката на потъналите в зелен полумрак Родопи, си струва усилието да се качите до горе. Невероятно е! Имате и привилегията да се снимате с националния трибагреник.

В подножието на крепостта, където свършва асфалтовия път, е изграден информационен център на обекта. Там работи усмихната и любезна дама, много грижовна към туристите. Липсата на по-богата информация за обекта, тя компенсира с интересна беседа, която не се заплаща отделно от входната такса за крепостта (3 лв редовен билет).

Ако пък сте разочаровани от липсата на сувенири (магнити и/или картички), както бях аз, тя ще ви предложи с намигане да си изработите сами. „Как?“ е логичният въпрос, който би последвал. До сградата има ковашка преса и на стената е подпрян чук с маса 12 кг. При желание от страна на туриста да си опита силите, тя ще му подаде (цена 3 лв) медна заготовка, която да се постави в пресата. Отгоре се поставя матрица и тя ще изкомандва ентусиаста с вдигнат високо чук „целѝ средата“. Чукът се стоварва върху матрицата, тя се отбелязва върху медната пластина, вие оставяте чука на мястото му и прибирате своето изделие – собственоръчно изкована медна монета за спомен от крепостта на Момчил юнак. Освен интересно изживяване, което може да споделите в социалните мрежи, вече си имате сувенир. Аз лично останах много доволна – и от спомена в материален смисъл, и от преживяването.

Заминахме за Смолян. Той е известен като най-малкият областен център в България (под 30 хил.д.), както и най-високият такъв – 1035 м н.в. Също така е сред най-дългите градове у нас, но тук първенството е много оспорвано – Троян, Априлци и др. се борят за почетното I място.

Смо̀лян е разположен в Переликско-Преспанския дял на Западни Родопи. Намира се на 104 km южно от Пловдив и на 98 km западно от Кърджали. Градът е образуван на 18 юни 1960 г. от двата града Смолян и Устово, и селата Райково и Езерово.

Смолян е един от най-дългите градове в България – близо 25 km, което се дължи на линейното му застрояване по поречието на р. Черна.

Първият обект, който посетихме в града, бе Планетариумът.

На 6 септември 1975 г. в Смолян отваря врати най-големият Планетариум с народна астрономическа обсерватория в България. Планетариумът е една от най-често посещаваните забележителности в планинския град. За изминалите 42 години той е посетен от над 2 800 000 души.

Гледахме програмата „Пътуване из Космоса“. Аз не съм голям фен на астрономията принципно. Но това, което видях, плени въображението ми за часове наред. Препоръчвам на всеки гост на града, да посети този обект. Струва си да седите мирно 40 мин., вперили погледи в купола над вас, от което неизбежно ви се схваща врата. Но под въздействие на чудните картини, които сте видели и прекрасната фонова музика, много скоро ще ви мине и дори няма да забележите в кой момент сте станали отново отпуснати и движенията ви са се освободили. Струва си дори и малкият скандал, разгорял се на билетната каса. Ние бяхме организирана група и имахме резервация за „прожекцията“ в 15 ч. Първоначално отказаха да продават билети на други лица, поради малкия капацитет на залата – 50 места, но поради COVID-19 мерките, трябваше да се спазва дистанция от 1 свободно място между всеки двама зрители. Така капацитетът на залата спадна двойно. След шумната разправия между посетители и персонал, всички влязоха, като дистанция имаше само между членовете на отделни групи. Но това е малка досадна подробност, а по-важното е какво сте научили за света около Земята.

Точно срещу планетариума е смолянската катедрала. Аз не си падам и грам религиозна, но архитектурата на различните храмове много ме привлича. Затова не се сдържах да направя няколко снимки на красавицата. Тя се слави като II най-голяма в България понастоящем, след Храм-паметника „Св.Ал.Невски“ в столицата, измествайки от второто и третото място съответно Видинската и Варненската катедрали.

„Свети Висарион Смоленски“ е православна църква в град Смолян, осветена на 2 юли 2006 г. Тя носи името на т.нар. епископ Висарион Смоленски – личност, която буди сериозни съмнения дали е съществувала в действителност и поражда множество спорове между изследователите на историята на този край.

Строежът на църквата започва през 2002 г. и е финансиран с частни дарения на стойност ок. 3,5 млн. лв, около 2/3 от които са дарени от предприемача Тодор Батков. Основното помещение на сградата е с площ 382 m², централният купол е с диаметър 17 m, а височината на камбанарията е 32 m. Църквата има 11 камбани, произведени от руската компания ЗИЛ, най-голямата от които е с маса 2 т.

Сградата е построена по архитектурен проект на местните архитекти Антон Тодоров и Николай Бечев, а конструктор е Ангел Бедров. Църквата е покрита с медна ламарина от Киприда. Главният иконостас е изработен от Кънчо Цанев, а иконите са рисувани от група иконописци, под ръководството на Елена Дечева и Дечко Дечев.

След това се отправихме към музея, който се слави като един от най-добре уредените музеи в Родопския край.

Регионалният исторически музей „Стою Шишков“ в Смолян е създаден през 1935 г. Той е най-старият и най-големият в Средните Родопи и е част от Стоте национални туристически обекта.

Има огромен фонд, който включва намерените исторически, археологически и културни артефакти от древността до днес в планината Родопи. Фондът наброява близо 150 000 музейни единици, към които и тези от спомагателен фонд и документи от научен и технически архив плюс библиотечен фонд. В музея има просторни фоайета за временни изложби. Сградата на музея е специално построена и има изключително красива гледка към града и родопските върхове Перелик, Карлък и Соколица.

В музейната експозиция на площ от 2000 m² са изложени предмети от археологията, историята, бита и културата на родопчани, оригинални произведения на изкуството с културно-историческо значение. Най-ранните предмети са преди средния палеолит (100 000 – 70 000 г. пр. Хр.). Музеят има и богат фотоархив от негативи, позитиви и дигитални изображения, както и ордени и медали, представящи наградната система на България – дарение от полк. Райчо Харбалиев. В музея може да се види с много детайли типичната древна традиция на българите – кукерството.

Постоянната експозиция „Културно-историческото наследство от древността до наши дни“ е представена в два раздела: археология, включваща „Праистория“, „Траки“ и „Средновековие“, и етнография с експозиции „Обреден реквизит“, „Традиционни родопски занаяти: ковачество, медникарство, тъкачество“, „Родопска архитектура и дюлгерство“ и „Традиции и съвременност“.

Мен най-силно ме впечатли експозицията на последния етаж, представяща макети на традиционни родопски къщи. Като любител на родния фолклор и народните традиции и обичаи, много ми харесаха и експонатите на тема „кукерство“, както и изложените сурвачки, обредни хлябове и традиционни музикални инструменти – каба гайди, гъдулки, кавали. От тавана висяха с разнообразни форми и размери родопски чанове. Имаше и кът с препарирани животни – част от временна изложба. Интересна беше и колекцията от ордени и медали, на партерния етаж.

Изобщо в Смолянско аналогиите с „Време разделно“ навсякъде ми се набиваха в очи. Първо, юнакът Момчил, неговото село Подвис, чановете на Манол, епископ Висарион... Може и още да има, но тези забелязвах моментално. Наистина това е един доста добър музей и го препоръчвам на всеки любител на Родопската магия.

След този последен обект за деня се отправихме към хотела за настаняване. Хотелчето е в новия център, близо до общината и катедралата. Много прилично и симпатично, само СПА-центърът се оказа в ремонт. Казва се Дикас 3* и аз бях настанена с друга жена в стая 207, която беше с тераса, предлагаща невероятна гледка към Родопските ридове насреща. Слад кратка почивка излязохме и се насочихме към „стария център“. Доста повървяхме по нагорнището, снимахме няколко статуи на Орфей и Евридика, които са характерни образи тук и към края на пешеходната зона дори успях да си купя картички за колекцията.

Забравих да спомена, че от града си набавих 2 печата и 2 марки за книжките на БТС. Оказа се, че водачът ни е бивш кадър на БТС и е участвал в приемането на някои обекти.

След разходката огладняхме и решихме да потърсим място за вечеря с традиционни родопски манджи. Местни ни препоръчаха 3 заведения: Пампоровата къща, р-т Българче и Родопчанка. Избрахме първото от тях, заради страхотното разположение – високо на един склон, с гледка към града и реката. Отидохме и въпреки че само на 4 маси имаше клиенти, не ни позволиха да се настаним, заради табелките по масите Reserve. Опитахме да влезем вътре, където бе абсолютно празно, но там доста грубо ни „обясниха“, че външните маси били приоритет и сме щели да бъдем много бавно обслужени. Тръгнахме си втрещени и възмутени от подобно отношение, което сме очаквали да получим къде ли не, освен в Родопите. Решихме, преди да прекосим още веднъж цялата пешеходна зона до другия й край, да се обадим по телефона в „Българче“ и да попитаме за места. Там много любезно ни обясниха, че нямат.

Остана ни да се надяваме на последния ресторант, който пък бе най-близо до хотела. Там с малко мърморене и недоверие, но все пак ни настаниха на 1 маса в дъното. Цените в менюто бяха почти европейски, музиката – 100% не-родопска (дори не-българска). Поръчахме и зачакахме вечерята си. Докато си говорехме, токът спря. Снабдиха всяка маса с чаена свещ и настана небивала романтика. Трябва да призная, че вкусът на храната си го биваше. Поне се придържат към еталон не само за музика и цени по европейски, а и вкусът да е на ниво. От пърленките през основното до десерта – всичко беше да си оближеш пръстчетата.

А в ресторанта на нашия хотел, ще попита някой, защо не се пробвахме? Опитахме, но той беше затворен. За външни. Имаше сватба. Елвира и Калоян се вричаха един на друг, както преди много векове това са сторили Орфей и неговата Евридика. Поне не се чуваше силно от ниво -1 до +2. Спах като заклана, след преходите през деня.

Сутринта закусихме в ресторанта, който все още носеше сватбени „белези“ – бели калъфи на столовете, цветни балони, окачени навсякъде и кошнички с цветя по масите. Кафето беше хубаво. Във фоайето отпред имаше барче във вид на старинен глобус, което не се сдържах да снимам за спомен. В 9:30 отпътувахме в посока Девин. Разстоянието до там е 45 км.

Град Девин се намира в Западните Родопи. През града минава Девинската река, която малко по-надолу по течението си се влива в р. Въча. Девин е заобиколен от вековни борови и смърчови гори, пътуването през които е било сравнително трудно допреди прокарването на пътя през средата на 20 в. Известен е с минералните си извори и завода за бутилиране на вода.

Екопътека Струилица започва на около 3 км западно от центъра на Девин. Отправна точка е мостът над р. Девинска пред сградата на общината. Струилица – това е Спа комплекс с два открити басейна. Малко преди комплекса има паркинг. Екопътека Струилица започва от паркинга – там има информационни табели.

Общата дължина на маршрута е около 4-5 км, което отнема около 2-3 часа за обхождане в зависимост от темпото и от това, кои части от пътеката решите да посетите.

Според информационните табели, водопад Самодивско пръскало е най-високият в Родопите. Водите му падат на два пада с обща височина от 70 м и се вливат в Девинска река.

Оттатък местността Лъката, на отсрещния бряг на реката, високо е разположен Мечият водопад. Името му е дадено от местните, защото там се къпели мечките J Висок е ок. 20 м.

И този водопад, и Самодивското пръскало, бяха маловодни в края на август, но за разлика от някои старопланински водопади, не бяха съвсем пресъхнали. Около тях се носеше прохлада и свежест в жаркия летен ден, а и сенките наоколо бяха „широко разпространени“ J

На отиване само попивах гледките с поглед и си набелязвах места за снимки, които направих на връщане. Най-живописната част на екопътеката е в каньона на Девинска река, по мостчетата, които пълзяха ту по левия, ту по десния долинен склон, а от време на време прехвърляха реката. Останахме в околността общо 4 часа.

В 15:00 се насочихме с буса към София. По пътя спряхме за кафе-пауза на к-с Чилингира Фемили. От тук тръгвала екопътека Чилингира, но това го разбрах по-късно в София и ми отговори на въпроса какви са тия стълби встрани от автобусната спирка – това било началото й. Комплексът се намира на 3,6 км от яз. Въча.

Предишното име на язовира е „Антонивановци“ (или „Антон Иванов“), наречен на загиналите в района партизани от отряд „Антон Иванов“ през февруари-март 1944 г. На 1 км западно от язовирната стена, на брега (Община Брацигово) е издигнат мемориал в чест на загиналите.

Разположен е в Родопите, по поречието на р. Въча, на границата между Област Смолян, Област Пазарджик, Област Пловдив. Язовирната стена отстои по на 10 км югозападно от Кричим и югоизточно от Брацигово, а завиряването е на 12 км североизточно от Девин.

Ограничен е от най-високата язовирна стена в страната – 144,5 м. Той е най-големият язовир на реката и сред от най-големите в България изобщо. Дълъг е над 10 км – от стената при почивна станция „Антонивановци“ до завиряването при с. Михалково.

В язовира има много понтони с постройки, включително риборазвъдна ферма. Някои от понтонните къщи се отдават под наем и през лятото се посещават от почиващи и туристи. Около тях може да се кара водно колело, лодка или джет. Част е от каскадата „Доспат-Въча“.

Каскадата „Доспат-Въча“ е водноелектрическа каскада в Западните Родопи, състояща се от серия язовири, ВЕЦ, ПАВЕЦ и други хидро- и електросъоръжения.

С обща водосборна площ от 1777 km² и максимална генерирана мощност от 481 MW каскадата е най-големият хидро-енергиен комплекс в България.

Гледките от пътя към язовира бяха хубави. Но аз исках нещо повече. Комплекс Чилингира включва освен хотел, паркинг и ресторант, също и изкуствена „крепостна стена“, параклис и голям кръст, който се издига на най-високото място. От там исках да снимам язовира. Изкачих се и не съжалявах за решението си. От там 360^о-градусовата панорама към язовира и Родопските склонове беше спираща дъха. След сок и сладолед, почивка и снимки, време беше да продължим пътя си. Спряхме за 5 мин. в Кричим, за да си купят хората праскови. Последната почивка беше на Макдоналдс след Пловдив, където пих хубаво кафе и се отправихме към София по АМ Тракия. Пристигнахме на АГ Сердика в 20:10 ч. Качих се в метрото и се прибрах във Връбница, като пътьом напазарувах за вечеря в Билла. Традиционната равносметка е:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
22-23.08.2020	142	567+7 пеш	138

 

Снимките ми са в албума. До следващия път!

ЦВЕТНА ФЕЕРИЯ

Здравейте, мили читатели,

Още откакто Ясен Иванов откри своята градина през далечната 2016 г., аз планирах да я посетя. Но все нещо се случваше и ми проваляше плановете. Съботата, 18 юли, бе поредният такъв опит, който се провали заради гръмотевични бури в цяла Западна България. Но реших, че ще е последен и ще дебна времето за един слънчев, усмихнат, почивен ден, за да изпълня това си желание. И той настъпи в следващата събота – 25 юли. Бях се уговорила със сестра си да отидем заедно, за да разгледаме Градина „Борика“. Маршрутът е

София – с. Борика – крепост Стенос – Момин проход – София.

Тя дойде да ме вземе от Дружба 1 в 9:30, а аз бях изпекла кроасани с масло за из път. Не че ги опитахме. Аз пуснах едно CD с БГ рок музика, а тя настрои gps-а към нашата дестинация и потеглихме. Изведе ни от София през Горубляне и Цариградско шосе, откъдето се вляхме в АМ Тракия. Следвахме табелите за Ихтиман до една отбивка вдясно, която водеше към с. Веринско, а то е последното преди с. Борика. В първото село спряхме на центъра, за да се снабдим с вода и продължихме пътя си. Скоро gps-ът ни информира „достигнахте местоназначението“. Точно срещу нас бе табела, указваща посоката към входа.

Село Борика е разположено в изключително красива природна местност, заобиколена от широколистни гори, поляни, пасища и ливади.  В ботаническата градина могат да се видят над 300 вида растения. Язовир „Искър" е само на няколко километра на запад от селото, а то притежава свой микроязовир. 

Слязохме по пътеката до красива врата от ковано желязо и окачена табела върху нея, описваща обекта. Позвъних на звънеца и след минута Ясен дойде да ни посрещне. Вкара ни до началото на първата пътека в най-старата част на градината и ни каза няколко думи къде и как да се ориентираме. След което ни остави да разглеждаме самостоятелно. Сред уникалните експонати беше фигурка на крокодил, изработена от шишарки. Следваше първото езерце с водни лилии и то бе зарибено с декоративни рибки. Ходихме по алеите, гледахме на всички посоки и се дивяхме на красотите, които е създал Ясен. Опитвахме се да пресмятаме колко труд, време и средства е вложил в това малко райско кътче на хвърлей от столицата. Снимах във всички посоки като не забравихме, разбира се, да си направим и задължителното selfie.

През една дървена врата излязохме, слязохме по едни стълби и се озовахме в новия сектор на градината. Тук имаше няколко рози, кът със сукуленти и ново езерце с лилии. Беше по-просторно. В дъното се забелязваше стопанска постройка и бар за гостите на градината – на самообслужване. Имаше хладилник с домашни лимонади и друга домашна екологично чиста продукция, както и стелаж със сувенири. Имаше ръчно изработени картички с хербарий от цвете или листо, както и пощенски картички, по поръчка, с фотоси на цветя от градината. Имаше и по-луксозни артикули, в дървена рамка, по-големи и по-малки. Аз, нали съм колекционер на картички, избрах си картичка, естествено, и една рамка с теменужка, която да подаря на мама, когато се видим някой ден. Посетихме WC и продължихме обиколката си, докато не се убедихме, че сме минали навсякъде. Селфи край кладенеца. Когато минахме и край кошерите на семейството на Ясен, стигнахме къщата им и спряхме на сянка до нея. Домакинът излезе и попита дали имаме някакви въпроси. Аз зададох моите, за които се бях сетила и му казах откъде го познавам. Той се изненада. Помолих го да предаде поздравите ми на проф. Пенин, когото щял да посети същата вечер. Платих за вход (2х5 лв) и сувенирите (19+2), пожелахме му късмет, обещахме да посетим градината отново (в друг сезон – каза той), попитахме къде може да обядваме и потеглихме.

Следваща спирка беше крепостта Траянови врата (няма да разказвам за нея отново; който желае – тук). Решихме да отидем до нея, защото се оказа, че сестра ми не я е посещавала след реконструкцията от 2006 г. Надявахме се да има къде да хапнем, но обядът се оказа мираж и тук. Входът бе по 3 лв на човек. Разгледахме комплекса, който не заема голяма площ и не ни отне много време. Влязохме в колата и тръгнахме в посока Момин проход. Спряхме някъде в централната част и обядвахме в бистро „Русалка“.

Към 15:40 поехме обратно към София. На 25 км преди табелата за начало на града започна да вали, но след 20-ина минути спря. Пристигнахме в Дружба около 17ч. и сестра ми си тръгна към тях.

Равносметката в цифри изглежда по следния начин:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
25.07.2020	47	164	67

 

Снимките ни са тук. Надявам се да ви е харесало нашето малко пътуване! До нови срещи!

 

Марина Стоева

София

25/7/2020

Абсурд!?...

Здравейте!

В обстановка на повишен риск от заразяване с коронавирус детето ми си седи у дома вече 3 месеца. Не се реших да я пусна на ДГ - струва ми се твърде рисковано. А всички играчки вече са й омръзнали до смърт. Чудя се с какво да я развлека и разглеждам идеи в нета. Изведнъж решавам - това ще е! Пъзел 80 части - физикогеографска карта на света. Идеално! Аз съм географ и обичам редене на пъзели. Така хем за нея нова занимавка, хем ще я споделяме - приятно и забавно, и за нея, и за мама :) Купувам аз пъзела - през опаковъчното фолио изглежда супер! Предвкусвам приятните мигове, които предстоят за детето и за мен вечерта.

Еуфорията продължава само, докато махна фолиото и разгледам "картографското" произведение отблизо върху холната масичка. Изпадам в потрес. После ме обзема силен гняв срещу "неизвестен извършител" на това нечувано престъпление срещу географията на света. За какво говоря ли? Ами, разгледайте следващите по-детайлни снимки на части от "картата" и пак ще си говорим...

Когато Големите равнини се "издигнаха" до "Големи планини", а Голямо Мече езеро се "трансформира" в ез. "Голямата мечка"...

Тук пък ез. Балхаш не съществува. Вместо него имаме компилация от името му и това на Байкал - резултатът е ез. Байкаш. Но преди някой да е помислил, че Байкал е пожален от тези гаври - към неговата дълбочина са добавени 100 м - сигурно за компенсация...

Тук дълго си блъсках главата в опит да разгадая кое природно чудо се крие зад гениалното наименование "Напуканата долина". След 5-6 минути усилено напрягане на сивото си вещество накрая "прозрях" - това трябва да е Източноафриканската рифтова долина. Досетих се само по географското положение на обекта. Нямах други жокери...

Но, ако си мислите, че грешките се изчерпват само до имена и цифрови данни, дълбоко се лъжете... Следва:

Когато Големият Бариерен риф се мултиплицира на юг от Австралия:

Тук следват "с 1 курщум - 8 заека" (поне аз толкова преброих, може да съм пропуснала някой). По-главните са:

• вместо Скандинавски п-в имаме п-в Кола, а последният е зает от Лапландия...
• Северноевропейската равнина се простира на изток чак до Онежкото и Ладожкото езера
• Източно от Каспийско море се простира "Киргизка степ", нищо, че там е Казахстан, а Киргизстан е доста по на изток...
• "дреболии" с имена и цифри: Спитсберген, Жан Майен, з-в на Ботния ???, 5633 м за вр. Елбрус, Западен Сибир бил станал "поле" - кога и как - нямам идея.

Някой може да каже, че това е за игра и забавление за деца и да не държим толкова на фактологията. Но нали децата учат чрез игра? Така ще получат някакви изкривени представи за света. Не е това целта, дори, когато редиш пъзел! Направо се вбесих! Накрая реших, че проблема се крие в дежурната фраза "Made in China" и я затърсих по подложката. Какво беше изумлението ми, когато в ъгъла видях:

"Гениалната картографска" творба е произведена в една от най-развитите страни в Европа. За това вече няма оправдание. Преди да се пусне на "поточната линия" е минало през преводач, после трябва да е проверено от редактор и коректор. Слепи ли са били или са спали? Или за пореден път никой "у нас" не се интересува с какво заливат децата ни? Оставям отговора на вас. За мен остава утехата, че мога да науча детето си кое е правилно, но какво да кажем за всички други деца, които ще имат достъп до това "нещо"? No comment...

Средна гора. Част 2

Здравейте, приятели!

Продължаваме нашите разходки из Средна гора и по-специално, нейната средна част. Вече посетихме Стрелча и околностите й. Днес маршрутът ни е:

София – Копривщица – Панагюрище – София. Пътуваме по Подбалканския път.

Копрѝвщица е град в Западна България, Софийска област. Намира се в близост до градовете Пирдоп, Клисура, Стрелча и Панагюрище. Градът е център и единствено населено място в община Копривщица. Той се намира източно от София (на 110 km) и от Пирдоп (на 24 km), северно от Пловдив (90 km) и Стрелча (22 km). Градът е разположен в живописната долина по течението на р. Тополница, в планински район, централна част на Същинска Средна гора.

Копривщица (по турски Авраталан, Женско поле) е най-главното войнишко село в Средна гора и се намира на разстояние 10 часа път от Пловдив. Легендата за рилската болярка, която измолила от султана ферман за селището намира отражение в османското му име. Сред големите привилегии, които селището получава е забраната турчин да минава през това място на кон, а копривщенци могат да носят цветни дрехи, високи калпаци, да яздят добри коне и да ползват добро оръжие. Тези придобивки несъмнено потвърждават войнишкия статут на селото, като копривщенските войници в редовете на турската армия достигат Офен и Виена. Те живеели относително свободно, без да плащат големи данъци като останалото население на българските земи и скоро броят на жителите на селището достигнал 10 000 души. Балабан юнак, проявил се с храброст във войните с австрийците, жител на Копривщица, измолил за родния си град нов ферман, според който Копривщица е подчинена непосредствено на султана и че тя, с изключение на вноската в полза на цариградската Фетхи джамия, е свободна от всякакви данъци; че местните началници имат право да носят особени шапки и че там ще живее само един турски чиновник, подчинен на тамошните началници.

Поради привилегиите, с които се ползвали копривщенци, те запазили своето благосъстояние и след падането на България под османска власт. Богатствата на града привличали кърджалиите, които три пъти – през 1793, 1804 и 1809 г. – го ограбвали опожарявали и прогонвали жителите му, като от първото поселище е останала единствено „Павликянската къща“. При нападението от 1793 г. копривщенски бежанци се разпръскват от Пловдив до Одрин и Димотика. Благодарение на родолюбието, находчивостта и трудолюбието си, копривщенци съумяват да възродят града и да съхранят магичния му чар и до днес.

През 1867 г. около празника Св. Троица Васил Левски идва в Копривщица и създава първия Революционен комитет. Комитетът няма точна програма за действие, но бива направляван от апостоли, чрез посещения или писма. Апостолът В. Левски иска сведения за годните да се сражават с оръжие мъже, припасите от храни и скришните места около селото в планината. Тъй Апостолът на свободата готви духовете на копривщенци за едно бъдещо въстание. През 1868 г. Левски идва отново в Копривщица, а преди да бъде заловен от турците, той пак посещава будното балканско селище. На 20 април 1876 г. избухва Априлското Въстание. Бързо са сформирани две чети и са изпратени да обградят конака и заптиетата в него. Тук, на Калъчевия мост, пуква първата пушка. Групата, предвождана от Георги Тиханек, случайно среща по пътя заптието Кара Хюсеин Хайдук на Калъчовия мост и Тиханек го застрелва. Това е първият турчин, убит във въстанието. Въстанието е обявено от Тодор Каблешков, а начело застава друг копривщенец – Гавраил Хлътев, познат на поколенията като Георги Бенковски – непреклонният и пламенен водач на народния бунт, загинал геройски в Тетевенския Балкан. На 1 май башибозукът започва да се събира около Копривщица, подкрепени са от редовна войска, която разполага с артилерия. Турците наброяват около 5000 души Начело е Хафъз паша. Той вече е унищожил Панагюрище и изпраща помощника си - миралай Хасан бей да се „погрижи“ за Копривщица. Въстаниците са предадени от чорбаджиите. Те влизат в преговори с Хасан бей, като предават на турците дори дървените топове и плащат откуп. Въпреки това башибозукът нахлува в Копривщица и тя е подложена на разграбване, а жителите – на клане. На 3 май Хасан бей влиза в опустошеното селище и по негова заповед заловените въстаници са изпратени на съд в Пловдив. Скоро пристига Хафъз паша и подлага града на повторно разграбване.

Първият музей в Копривщица е уреден през 1930 г. в читалището. Това е обща музейна сбирка с различни отдели: история, етнография, революционно движение, видни копривщенци и т.н. През 1935 г. музеят, значително обогатен вече, е разположен на първия етаж в Каблешковата къща, назначен е и първият "щатен“ музеен работник.

В града и района е действала Копривщенската анархо-комунистическа чета, организирала атентата в Арабаконак, както и партизанска бригада "Георги Бенковски".

Разрухата на града е спряна с обявяването на Копривщица за град-музей през 1952 г. През 1971 г. той получава статут на архитектурен и исторически резерват, а през 1978 г. – и на национален архитектурен резерват с международно значение и селище за международен туризъм. Съществен принос за това дело имат първият братовчед на Димчо Дебелянов – арх. Вельо Дебелянов и Петко Теофилов.

През 1956 г. в Копривщица се създава Дирекция на музеите с цел запазване, съхраняване и популяризиране на културно-историческото наследство на града.

През 1970-те години е предприета значителна по мащаб реставрация и консервация на музеи, паметници на културата, както и на улиците в града, който е обявен за национален исторически резерват. Решението за това е взето на 29 юни 1971 г. от Второто правителство на Тодор Живков. За десет години държавата инвестира 28 млн. лева в построяването на 400 нови къщи и 100 нови обекта. Най-значимият паметник, построен вследствие на това решение е този на Георги Бенковски.

Във възрожденското градче може да се разгледат 6 къщи-музеи:

•          Къща музей на писателя Любен Каравелов
•      Къща музей на поета Димчо Дебелянов
•      Къща музей на революционера Тодор Каблешков
•      Къща музей на революционера Георги Бенковски
•      Горноослекова къща (частен музей)
•      Къща музей на търговеца Петко Лютов

Архитектурни и исторически забележителности:

•  Катедралната църква „Успение на Св. Богородица“ (1817 г.)
•        Църквата „Св. Николай“ (1839 г.)
•        Читалището „Хаджи Ненчо Палавеев“ (1869 г.)
•       Училището „Св. св. Кирил и Методий“ – второто взаимно училище в България (1837 г.) след габровското (1835 г.), в което преподава Неофит Рилски, и първото класно училище в България (1846 г.), създадено от Найден Геров. Днес (2010 г.) превърнато в Жив музей.
•         Костницата с останките на загиналите в Априлското въстание копривщенци
•       Каменният мост „Първа пушка“, на който е произведен първият изстрел от Априлското въстание

Ние започнахме запознанството си с градчето от дома-музей „Каравелови“, минахме по Моста на свободата, зърнахме Мавзолея-костница. След това последователно разгледахме дом-музей „Дебелянов“, църквата „Успение Богородично“, дом-музей „Каблешков“, Лютовата къща (Етнографски музей). Минахме по Калъчевия мост и видяхме Братската могила. Видяхме отвън читалището и няколко паметника, разгледахме училищния музей. Накрая посетихме и дом-музей „Бенковски“ и видяхме неговия внушителен паметник. След това разполагахме с малко свободно време, в което си купих обяд, сувенири, подпечатах двете книжки на БТС и си сложих марка в едната от тях. Разгледах обстойно мавзолея. Сега ще разкажа подробно за всеки обект.

·         „Успение Богородично“ или „Света Богородица“ е най-старата църква на гр. Копривщица, паметник на културата от местно значение. Сегашната храмова постройка е вкопана отчасти в земята (поради ограниченията за височина, налагани от османските власти) трикорабна базилика с вътрешен балкон (женско отделение). Предполага се, че олтарната ѝ абсида е остатък от стария, опожарен храм. Върху външната стена на притвора има строителен надпис с дата 8 юли 1817 г. Според Константин Иречек постройката е дело на „български майстори от Смолско и Мирково. Преданието гласи, че сградата била свършена за 11 дни, когато получили от турския аянин позволение само под влиянието на известни особени случки.“

Към 1835 г. храмът става вече малък за нуждите на града. През 1836 г. гробищата са изнесени от двора му, а в 1839 г. е решено да се издигне втора черква – „Свети Никола".

Чешмата в двора датира от 1817 г., а външната чешма, вградена в масивния зид – от 1823 г.

През 1876 г. камбаните на църквата обявяват началото на Априлското въстание. Днешната камбанария обаче е строена по-късно, през 1896 г., с дарения на големия копривщенски благодетел хаджи Ненчо Палавеев.

Наосът е разделен на три кораба от два реда по шест дървени и измазани колони. От запад е разположен обширен вътрешен притвор (отделен е само с редица по-тънки дървени колони), върху който се развива дълбока емпория (балконът). Олтарната част има централна апсида и многобройни ниши по източната, южната и северната стена. Централният кораб завършва с полукръгла абсида. Таваните над страничните кораби са равни и обковани с дървена ламперия, а над средния кораб има имитация на полуцилиндрично сводесто покритие. Църквата има три престола (олтара), посветени на свети Йоан Кръстител, на Успение Богородично и на св. Архангели Михаил и Гавриил.

Олтарът е отделен от наоса с красив дърворезбен иконостас, закрепен за два масивни дървени стълба. Той е съставен от три различни по време и изработка части. Двете малки странични дяла изглеждат по-стари и вероятно са пренесени от изгорената църква или от друг храм в околностите на града. Средната част, отговаряща на централния кораб, датира от 1821 г. и е украсена с библейски сцени сред плетница от гроздове, птици, животни, красиви цветя и решетки.

Стенописите в олтара са изработени през 1900 г. от самоковския живописец Спас Захариев. През 2002 г. пловдивчанинът Валери Любомиров Николов рисува светци в цял ръст на северната и южната стена между прозорците. Стенописна украса има и на пандативите над колоните.

Гробище

По-рано около църквата е имало 98 изцяло или отчасти запазени надгробни паметника от 1762–1874 г. Шест големи плочи от 1829–1874 г., вдигнати от гробовете, които някога са покривали, са подпрени сега (2018) на един от оградните зидове. От южната страна на храма са погребани Тодор Каблешков, архимандрит Евтимий Сапунджиев и политикът Рашко Маджаров. Внушителен е саркофагът на благодетеля хаджи Ненчо Палавеев и неговите родители. В гробищата на север от църквата почиват комунистът ген. Иван Врачев, известният като „последен копривщенски възрожденец“ основател на съвременното музейно дело в Копривщица Петко Теофилов и мнозина други копривщенци. Забележителен е надгробният паметник на Димчо Дебелянов, създаден от скулптора проф. Иван Лазаров (1934): неговата статуя изобразява майката на поета, обезсмъртена в стихотворението му „Да се завърнеш в бащината къща“.

·         КЪЩА – МУЗЕЙ ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Калдъръмена пътека води от портата към китен двор, сгушен между 3 къщи. Строени от местни майстори в продължение на 25 г. те представляват интересен архитектурен ансамбъл. Най-старата сграда, построена през 1810 г. е "зимната къща". В нея се раждат Любен и Петко Каравелови. И двамата остават в историята като личности, обрекли живота си на България. Любен Каравелов като публицист, журналист, революционер и писател, а Петко Каравелов като политик - министър председател и министър на финансите.

Втората сграда, строена през 1820 г. е стопанското помещение. Там са се приготвяли прочутите копривщенски суджуци и луканки. Днес като музеен експонат на двора може да се види коритото от борова коруба, в което домакините замесвали каймата за колбасите.

Последна е строена " лятната къща", където семейството живеело през топлите месеци на годината. Интересен експонат е печатарската машина, закупена от Сръбската държавна печатница през 1871 г. На нея, освен революционни вестници, печатани от Каравелов, Ботев и Левски, след Освобождението е отпечатана и първата българска конституция – Търновската.

·         Родният дом на Димчо Дебeлянов пази и до днес магията, струяща от поезията на най-лиричния български поет.

Още с прекрачването на дървената порта, човек попада в китен двор с вековни борове и кичести вишни.

Сред зеленината и аромата на цветя е сгушена дървена къща с наситено сини стени. Красотата на родния дом и град остават в душата на поета до сетния му час. Изпълненият с емоции живот – поезия на Димчо Дебелянов завършва трагично. На 02.10.1916 г. той загива на фронта край Демир Хисар.

На гроба му в двора на църквата Успение на Пресвета Богородица е поставена каменна фигура на майката на поета. Вперила поглед в безкрая тя чака своя син "да се завърне в бащината къща...".

·         КЪЩА - МУЗЕЙ ТОДОР КАБЛЕШКОВ

Къщата, в която през 1851 г. се ражда авторът на Кървавото писмо, е сред образците на българската възрожденска архитектура. Построена през 1845 г. от копривщенския майстор Генчо Младенов, тя се отличава със симетричност, красиви форми и просторен остъклен салон на втория етаж. Таваните, вратите и долапите са покрити с изкусни дърворезби.В тази къща расте Тодор Каблешков - председателят на тайния революционен комитет в Копривщица. Човекът, който на 20-ти април 1876 г. обявява Априлското въстание. Под негово ръководство конакът е превзет и българското знаме се вее от покрива му. След погрома на въстанието Тодор Каблешков е заловен край с. Чифлик и на 17.06.1876 г. се самоубива в Габровския конак.

·         Лютовата къща впечатлява със своята архитектура. Построена през 1854 г. от пловдивски майстори за копривщенеца Стефан Топалов, тя притежава богато изрисувани стени и красиво дърворезбовани тавани. През 1906 г. къщата е продадена на търговеца Петко Лютов - от тук и името, с което е известна днес. В приземния етаж на къщата е уредена постоянна изложба на плъсти - нетъкани пъстри постелки, изработени от вълна. Плъстите са се използвали за застилане на подове, както и като удобна дебела постелка за спане. Произвеждани са в домашни условия, чрез специфични методи на валяне и притискане. Украсявани са с оцветена с естествени багрила вълна.

·         КЪЩА - МУЗЕЙ ГЕОРГИ БЕНКОВСКИ

В изправената сред зеленина и цветя дървена къща, разположена на един от хълмовете на гр. Копривщица, през 1843 г. се ражда Гаврил Хлътев. В българската история той остава с името Георги Бенковски – псевдоним, който използва като организатор и ръководител на Априлското въстание.

Захари Стоянов пише за него: "Той можеше да има възраст приблизително 28-30 години, ръст тънък, висок … очи ясносини, поглед проницателен … въобще човек личен и представителен, човек, който беше в състояние да привлече всекиго смъртен само с външните си качества."

В близост до родния дом на Георги Бенковски се намира внушителен като размери и архитектура паметник на апостола. Проектирането и изработването му са дело на арх. П. Тататов и скулптура Х. Танев. Разположен на красива поляна, пред гъста борова гора - място, от където се разкрива прекрасна гледка към гр. Копривщица, сякаш препуснал към своята мечта, Георги Бенковски остава в историята като: "Човекът, що даде фаталния знак".

·         Музей „Копривщица – просветен център през Възраждането”. Експозицията е открита в „Доросиевата къща” през 2012 г. и представя богатата история на духовния живот и просветното дело на възрожденска Копривщица. Пресъздадена е класна стая от средата на XIX в., в която посетителите се пренасят във времето и откриват методите на преподаване на Неофит Рилски и в последствие на Найден Геров.

·         МАВЗОЛЕЙ НА АПРИЛЦИ

Мавзолеят е изграден в памет на загиналите в освободителните борби от Априлската епопея, за да напомня за бурната и изпълнена с патриотизъм пролет на 1876 г.

Построен е през 1928 г. със средства на хаджи Ненчо Палавеев. Долната част на монумента е костница, а в горната се помещава малък параклис. Понастоящем е в ремонт.

ПАМЕТНИЦИ

•         Първата пушка – посветен на първия изстрел, поставил началото на Априлското въстание. Паметникът е разположен до Калъчевия мост, където на 20 април 1876г. Георги Тиханек убива заптието Кара Хюсеин. С кръвта на убития турчин Тодор Каблешков подписва кървавото писмо, за да извести, че: ”…знамето се развява пред конака, пушките гърмят придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!”
•        Братската могила – посветен на загиналите в антифашистката борба копривщенци.
•       Паметник на Георги Бенковски над Копривщица. В основата на паметника, в скалата, са изсечени думите му „Ставайте робове, аз не ща ярем!“

Отправихме се на 35 км в посока юг, после запад.

Панагю̀рище е град в Централна България, административен център на община Панагюрище, област Пазарджик. Намира се на 43 km северно от областния град Пазарджик.Град Панагюрище се намира в планински район. Той лежи в Същинска Средна гора. На север от него близо до курорта Панагюрски колонии се намира вр. Братия (1519 m н.в.). През града тече т. Панагюрска Луда Яна, която след с. Попинци се съединява с р. Стрелчанска Луда Яна и така се образува р. Луда Яна. Гара Панагюрище е последната гара по жп линията Пловдив – Панагюрище. През града минава шосе 37 от републиканската пътна мрежа, което свързва Доспат (в Родопите) през Златишки проход в (Стара планина) с главен път А2 – магистрала Хемус (при село Джурово, община Правец).

В околностите на града има десетки тракийски могили. В една от тях – могилата „Мрамор“, е разкрито погребение на тракийски вожд. Недалеч от нея през 1949 г. е открито световноизвестното днес Панагюрско съкровище, датирано от IV-III в. пр.н.е.

Удобното местоположение, природата и благоприятният климат в района са привличали хората в този край и през Средновековието. Запазени са руините на българските крепости Красен и Душковченин.

Основаването на Панагюрище се свързва с драматичните времена след османското нашествие. Името идва от „панагюр“ – (от гръцки: πανηγυρι, панаир), тъй като на брега на р. Луда Яна в ония години е имало малък панаир. По-късно пазарът се премества на мястото, където сега се намира гр. Пазарджик.

Вълна заселници идва след албанските въстания на Иван Кастриоти в 16 век от Дебърско, Прилепско, Костурско и др.

Дълго време отделните махали са враждували помежду си и с течение на времето селището се събира по бреговете на Луда Яна и притоците ѝ.

Днес най-яркото доказателство за това заселване е смесеният говор на населението, притежаващ множество източнобългарски и западнобългарски черти. Градът се намира на така наречената ятова граница.

В началото на XIX в. Панагюрище достига значителен икономически и духовен разцвет. Тук се развиват редица занаяти, свързани с добре развитото скотовъдство: джелепството – търговия с добитък, абаджийството – производство на аби от домашен шаяк, мутафчийство – изработване на изделия от животинска козина, табачество – обработка на кожи, обущарство, а също така и златарство, което впоследствие прави града известен с Панагюрската златна школа. В различните занаяти работели над 2500 майстори, калфи и чираци. В двора на Историческия музей зад стъклени витрини могат и днес да се видят възстановки на тези традиционни занаяти. Според свидетелства на посетили града през 1861 г. американски мисионери, той има 12 500 жители българи, които поддържат голямо училище.

Икономическият и духовен подем помага идеята за национално освобождение да бъде горещо приета в Панагюрище. През есента на 1870 г. Васил Левски тук основава революционен комитет, като събранието е в къщата на Иван Духовников, запазена и до днес в двора на Историческия музей. В историческата местност „Оборище“ на 14 април 1876 г. се е състояло първото българско Велико народно събрание.

През 1876 г. Панагюрище става център на 4-ти революционен окръг и главен град на Априлското въстание. При потушаването на въстанието градът е опожарен и напълно унищожен от башибозука. След Освобождението е построен с вече нови сгради. Това е причината гр. Панагюрище да не разполага с много възрожденски къщи (за разлика от Копривщица).

През 1977 г. става общински център.

На 2 май 2006 г. е открит паметник на Райна Княгиня в града.

Ние разгледахме историческия и етнографския музеи, дом-музей „Райна Княгиня“, катедралния храм. След това се изкачихме до мемориала Априлци и на връщане влязохме в храма „Въведение Богородично“. После седнах на пейка и изядох 1 сладолед, снимах няколко сгради и паметници. Събрахме се и потеглихме обратно към София – 92 км. Ето инфо за отделните обекти.

·         Историческият музей има следните отдели - Археология, Етнология, Българските земи XV - XIX век, Нова, най-нова история и Природонаучен отдел. Към музея функционират като обслужващи звена специализирана библиотека с над 6000 тома научна литература - старопечатни книги и периодични издания и фондохранилище, организирано в самостоятелна сграда. През 1964 г. е построена двуетажна музейна сграда с площ от 400 кв. м, в която е изградена експозиция, посветена на участието на Панагюрище в Априлското въстание през 1876 г.На 16 април 2012 г. в двора на музея се откри новоизградена зала-трезор на Панагюрското златно съкровище, дарение от „Асарел-Медет” АД.

·         Най-ярък паметник от древната епоха на траките е откритото през 1949 г. Панагюрско златно съкровище.

В мразовитото утро на 8-ми декември 1949 г., тримата братя – Павел, Петко и Михаил Дейкови копаят глина в района на керемидената фабрика край Панагюрище, когато изведнъж пред тях лъчите на оскъдното слънце заиграват по рога на елени, осветяват лица на хора, придошли от далечни векове, трепват драпериите на одеждите им, сякаш ще отворят устни женските глави и ще промълвят тайната, крита повече от две хилядолетия.

Панагюрското златно съкровище се състои от 9 съда с богата украса, изработено е от чисто злато и тежи 6 килограма и 164 грама. Най-големият съд е амфората – ритон, 7 са ритони – 3 с формата на животински глави, 1 като протоме (задна част на тяло) на козел, 3 женски глави и една фиала.

Датировката на съкровището, макар и силно затруднена, въз основа на стиловия анализ, може да се отнесе най-общо в рамките на 4 век пр. Хр., най-вероятно последните 3-4 десетилетия.

Произведение с огромно значение за историята и за световното изкуство, съкровището легитимира траките като носители на високохудожествени творчески и технически традиции, с които те дават принос в развитието на световната култура.

Всяка година в рамките на един месец, оригиналът на Панагюрското златно съкровище се излага в експозицията „Панагюрско златно съкровище“ в специално построена зала-трезор, дарение от „Асарел-Медет“ АД и лично от д-р. инж. Лъчезар Цоцорков – меценат на културата, а през останалото време –негово копие в мащаб 2:1.

В двора на музея са разположени макети на занаятчийски работилници, показващи разнообразието на занаяти в Панагюрище. В навечерието на Априлското въстание в града има 563 занаятчийски работилници, в които работят 2844 майстори, калфи и чираци. Състав на чаршията:

·         Абаджийница;

·         Папукчийница;

·         Златарница;

·         Мутафчийница;

·         Ковачница;

·         Кожухарница;

·         Бакърджийница;

·         Килимарница;

·         Кантарджийница.

·         Дудековата къща, част от музейния комплекс, е архитектурно-историческа забележителност в Панагюрище от епохата на Възраждането, с етнографско-историческа експозиция, отразяваща възрожденския бит и култура. Построена през 1856 г. Собственост на търговеца Петър Дудеков, убит от турците при потушаване на Априлското въстание. Пловдивски тип къща със симетричен план на застрояване. Богата вътрешна архитектурно-декоративна украса.Експозицията на първия етаж отразява ежедневието, чрез традиционните предмети на домашните занаяти, огнищен инвентар, съдове за приготвяне и консумиране на храната и кътове за отдих с типичните постелки и завивки, с традиционни мъжки и женски носии.

·         Родната къща на Райна Княгиня е паметник на културата с национално значение. Тя е представител на средногорския тип асиметрична къща. Старинен надпис, запазен върху една от гредите на голямата дворна врата, сочи годината на построяване – 1673, и нейните първи собственици – Тасо и Михо.

В този дом на 6/18.01.1856г. се ражда бъдещата знаменоска на априлското въстание – Райна Попгеоргиева Футекова – Райна Княгиня.

На 3 май 1950г. къща-музей „Райна Княгиня“ разтваря врати за първите посетители.

През 1979/81г. е извършена основна реставрация на къщата. В бившата занаятчийска работилница „Керена“, на първи етаж е представена експозиция, посветена на живота и ролята на Райна Княгиня по време на Априлското въстание.

Етнографската експозиция на втория етаж дава представа за обстановката, в която се ражда и израства бележитата българка.

Сред ценните реликви в музея е Главното знаме на панагюрските въстаници, което Райна Княгиня възпроизвежда през 1901г. по случай първото официално честване на Априлското въстание.

В двора на къщата-музей се намира мраморна скулптура на знаменоската, под която се съхраняват нейните тленни останки.

През 1922г. наследниците на Райна Княгиня даряват къщата на Община Панагюрище. Повече от половин столетие, около два милиона и половина българи, свели глави, минават през малката дървена портичка, за да се поклонят пред безсмъртното дело на Знаменоската и отнасят със себе си частица от родолюбието на една велика епоха.

Къща-музей „Райна Княгиня“ е включена през 2006г. в мобилния екскурзовод „България на длан“. През 2006г. в чест на 150-годишнината от рождението на Райна Княгиня и 130-годишнината от Априлската епопея в Панагюрище е построен паметник на Знаменоската. Средствата са осигурени изцяло от дарения на местните жители. В дарителската кампания се включват училища, детски градини, фирми, културни институти, граждани от общината.

Паметникът е дело на скулптора Делчо Пъков. На официалното му откриване на 1 май присъстват Президентът на Република България, Председателят на Народното събрание, Министър-председателят.

·         Катедралният храм на Панагюрище е църквата „Свети Георги“ в самия център, на метри от музейния ансамбъл и площадчето с другия паметник на Райна Княгиня, издигнат в чест на юбилея на Априлското въстание. Навремето храмът е бил импозантна възрожденска постройка, но след опожаряването по време на въстанието са останали само зидовете ѝ. Възстановена е през 1880 г. Камбаните ѝ са отливани в Русия и подарени от Марин Дринов.

·         НАЦИОНАЛЕН МЕМОРИАЛЕН КОМПЛЕКС „АПРИЛЦИ“

На историческия хълм Маньово бърдо, където на 30 април 1876 г. са се водили кръвопролитните сражения по време на въстанието, сега се намира Мемориалният комплекс „Априлци".

Издигнат през 1976 г. по случай 100-годишнината от Априлското въстание. Природа, архитектура и скулптура са обединени в един въздействащ и вълнуващ спектакъл.

·         В подножието му е църквата „Въведение Богородично“, уникална със стенописите си, довършена през 1823 г. Кубетата на тази църква са покрити със злато.

Равносметката от деня е:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
08.09.2019	67	235	202

Карта на маршрута ни:

Надявам се да ви е харесала нашата разходка. Снимките са в галерията. До нови срещи!