блогът на Марина: По стъпките на Ботевата чета

Този юни (2015 г.) си взех отпуск. Той беше целеви; бях изпратила съпруга и детето си на гости при родителите му, за да мога да посветя времето си на новородената ми племенничка, но все пак, както се казва, „и аз съм човек“, имам нужда от почивка и нещо, което да направя за себе си; за лично удоволствие.

А, както вие добре знаете, за мен няма по-голямо удоволствие от пътуването. И, за разлика от много българи, аз винаги намирам интересни обекти за посещение тук, на родна земя, в България. Много хора смятат, че у нас нямало нищо интересно за гледане, но моето кредо е, че те много дълбоко грешат. Аз винаги си намирам такива; дори често ми стават толкова любими, че ги посещавам многократно и винаги с радостната тръпка на първооткривателството. Сега искам да ви разкажа за това ми пътуване; то съчетаваше както непосещавани преди от мен обекти, така и любими такива, към които се върнах с почит и преклонение пред делото на родолюбиви българи, и с гордост от българския си произход.

Програмата се наричаше „По стъпките на Ботевата чета“ и включваше:

· Отпътуване за Козлодуй: посещение на Националния музей Параход Радецки;

· Отпътуване за Враца. Свободно време и обяд;

· Отпътуване за с. Челопек: посещение на къща-музей "Баба Илийца";

· Изкачване с автобуса до връх Околчица;

· Заминаване за с. Лютиброд, в края на Искърското дефиле. Оттам се открива чудна гледка към скалното образувание Ритлите и Рашов дол. Отпътуване за София.

Ще карам подред. Разстоянието София-Козлодуй по нашия маршрут (през Враца) е 191 км. Преминахме ги в разкази от страна на екскурзоводката ни, посветени на българското националноосвободително движение. Разказа ни за I и II българска легия, Георги С. Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Панайот Хитов, Хаджи Димитър, Стефан Караджа и др. Акцент, разбира се, бе поставен върху живота и делото на гениалния ни поет-революционер Христо Ботев, върху подвига на предвожданата от него чета от над 200 души, вкл. по-малкия му брат Кирил и Петър Кунчев, брат на Левски. Освен това ни рецитира Ботеви стихове и писма. На няколко места гласът й заглъхваше или трепереше, явно от голямото вълнение. В хода на този същински урок по родолюбие не усетихме преминаването на голямата дистанция до първата ни спирка.

Козлоду̀й е град, разположен по поречието на р. Дунав в област Враца, Северозападна България. Той е административен и стопански център на едноименната община. Населението на града е 13 771 д. според данните на ЕСГРАОН от 2013 г.

Козлодуй се намира в Дунавската равнина, на 7 км от вливането на р. Огоста в р. Дунав, в плодородната житница на България, наречена „Златия“. Срещу града се намира вторият по големина български остров. Градът е с голямо икономическо значение, заради функциониращата АЕЦ „Козлодуй“. На второ място по брой жители в областта е след Враца.

Векове наред на този крайдунавски бряг са живели траки, славяни и българи, които създават свой бит и култура. Следи от тракийски поселищен цетър, съществувал през първото хилядолетие пр.н.е., са останали в надгробните могили. По-късно през тези места минава големият римски крайдунавски път. За това свидетелстват и останките от римските кастели Магура пиатра (или Регианум), Камиструм и Аугуста.

В този регион са и трите исторически окопа, наречени по-късно Ломски, Островски и Козлодуйски, където е бил настанен Аспарухов военен гарнизон.

Първото известно писмено сведение за наличието на село с подобно име в Никополския санджак се дава от „иджмал дефтери“ от XV в. В описа на санджака, проведен около 1483 г. за населените места в каза Чибри (Цибър), е записано: „Село Койдозлу, спадащо към Чибри, домакинства 8.“

Има известни данни за Козлодуй и от XVI в., с което се доказва трайното заселване на селището.

През XVIII в. селището е отбелязано като Котозлук и Козлудере (нисък дол), а по-късно — Козлодуй (ъгъл на ледовете).

Името на селището Козлодуй и данни за него са отпечатани на български език в списание "Летоструй или къщний календар за проста година 1873", издадено във Виена. В дадената таблица на статистическото описание на Оряховското окръжие от Врачанската епархия в народночерковно отношение, са дадени данни за населените места.

На 17 май (стар стил) 1876 г. на козлодуйския бряг от кораба „Радецки“ слиза четата на Христо Ботев.

На 23 ноември 1877 г. 8-и кавалерийски полк с командир Александру Перец освобождава Козлодуй от турско робство.

Козлодуй получава статут на град през 1969 г.

На 6 април 1970 г. е поставено началото на строежа на Първа атомна електроцентрала „Козлодуй“.

На 31 декември 2004 г. блоковете 1 и 2 на АЕЦ „Козлодуй“ са изведени от експлоатация.

На 31 декември 2006 г. блоковете 3 и 4 на АЕЦ „Козлодуй“ са изведени от експлоатация.

Населението на града е заето предимно в АЕЦ Козлодуй.

В атомната електроцентрала работят два от шестте ядрени реактора. Мощността на всеки от тях е по 1000 MW.

Ежегодно по време на т.нар. Ботеви дни в края на май се провежда тържествена проверка с митинг-заря, на която се стичат множество Ботеви поклонници, сред които и участниците в ежегодния поход Козлодуй — Околчица, гости на града, политици и общественици.

В община Козлодуй туристическата дейност е свързана по-скоро с предоставяне на възможности за отдих и развлечение на живеещите на територията ѝ. Два са основните туристически походи, чийто маршрут преминава през общината — национален туристически поход „По стъпките на Ботевата чета — Козлодуй-Околчица“ и Международен воден поход по р. Дунав.

В района на Козлодуй има голямо природно разнообразие на птици и растения. Функциониращият клон на БДЗП в града редовно организира меропроятия, свързани с орнитологията. Различните клубове по екология и природа в учебните заведения също организират акции по почистване, изследване и защита на природата в района.

На територията на града действат следните културни институти:

· Младежка Театрална трупа „3-4!“ към Общински Детски Комплекс;

· Доста популярни са театралните групи „Доминанта“ , „Робинзон“ , „Щуротреска“ , както и няколко балета;

· „Дом на Енергетика“;

· Читалище „Христо Ботев“;

· Националният музей „Параход «Радецки»“ осъществява популяризаторска и фондова дейност, свързани с живота и делото на Христо Ботев, бойния път на Ботевата чета, националноосвободителното движение, изучаване на културно-историческото наследство и др. Той e подчинен на Министерството на културата и се финансира от него.

Националният музей „Параход «Радецки»“ е учреден с разпореждане N5 на Министерския съвет на Република България от 16 май 1962 г. Възстановяването му започва през май 1966 г. и преминава през няколко етапа. От 1993 г. извършва организирани плавания в акваторията и между пристанищата по целия български участък на р. Дунав.

„Радецки“ е австрийски пътнически параход, построен през 1851 г. в корабостроителницата Óbuda, гр. Буда, и предназначен за редовни рейсове по р. Дунав между пристанищата Галац и Оршова. Наречен е на фелдмаршал Йозеф Радецки.

Параходът „Радецки“ е паметен за българската история, т.к. е използван за преминаване на четата на Христо Ботев от Румъния в България.

На 16 и 17 май 1876 г. „Радецки“ извършва плаване към Виена и спира на редица румънски пристанища. На палубата му, предрешени като обикновени пътници, от няколко пристанища се качват четниците и самият войвода Христо Ботев. Той връчва на капитана писмено обръщение–ултиматум да акостира на българския бряг край Козлодуй, като непременно пояснява: "…за да се притечем в помощ на нашите въстанали братя, които се сражават тъй храбро под българския лъв за свободата и независимостта на нашето скъпо отечество – България."

Ултиматумът е изпълнен и четата на Христо Ботев слиза на българска земя.

Параходът е използван до 1918 г., а през 1924 г. е бракуван и унищожен. В началото на 1960-те в Народна република България се заражда инициатива за възстановяването му. Първият човек, подел кампанията, е журналистката Лиляна Лозанова. Нейната инициатива е подкрепена от в-к "Септемврийче", в чиято редакция работи.

Л. Лозанова открива на 6.11.1964 г. текуща сметка със сумата 2.50 лв. По тази сметка в следващите години всяко едно училище предава своя дан за построяването на "Радецки". Кампанията е огромна, ентусиазмът - невиждан.

В чест на 90–годишнината от героичната гибел на Хр. Ботев, 1 200 000 български деца отново построяват парахода Радецки.

За ръководството на цялата работа е създаден национален щаб от корабостроители, инженери, архитекти. Първото решение, което взима щаба, е парахода да се построи по подобие на австрийския "Радецки", да бъде с парна машина, да има странични колела /долапи/, комин, рулева рубка. Мебелите и съдовете да бъдат изработени по австрийски модел от преди век.

Когато възниква идеята за построяването на "Радецки" от децата, няма на разположение никакви данни, снимки, чертежи, описания на външния вид и вътрешното разположение. Отново е отправен призив във в-к Септемврийче, всеки българин да помогне с каквото може.

Националният щаб изпраща тричленна комисия в Будапеща и Виена за събирането на нови сведения – в нея са включени главният конструктор на кораба Тодор Тодоров, Л. Лозанова и полк.–доц. М.Михов. В завода "Обуда", където през 1851 год. е построен "Радецки", се намира инвентарната книга; в нея се съдържат всички технически данни за парахода – дължина 57.40 м, ширина - с буртика 17.50 м. Височина на борда в средната част 2.40 м, газене – 1.15 м.

Оказва се, че албум на "Радецки" е направен от бояджията – вече 84 годишен – Кирали Йожеф. Той е боядисвал кораба от 1906 год. до бракуването му през 1918 год. Неговите сведения се оказват изключително ценни. С най-големи подробности той описва какви са били кухненските съдове, килимите...

Когато през август 1966 год. новопостроеният "Радецки" пристига официално в Будапеща, на палубата му застава и К.Йожеф. Той е гост и на тържествата на Козлодуйският бряг по повод пускането на кораба на вода. Датата е 30. 05.1966 год.

Негова снимка се намира в пиковата част на експозицията в първа класа на кораба "Радецки". Там старият майстор може да бъде видян с макета на легендарния "Радецки", направен от самия него.

Отново от щаба е определено и заданието от корабостроителния комбинат. От към външно и вътрешно оформление този "Радецки" трябва да е пълно копие на оригиналния. Параходът да пътува предимно край българското крайбрежие, с възможност за преходи по целия район на Дунава. Скорост срещу течението – 8км/час, по течението – 12 км/час, да има пътниковместимост 300 души.

От сведенията, открити в Будапеща, се разбира, че "Радецки" е пътувал с 350 души на борда си.

Новият кораб е дълъг 57.40 м и широк 17.50 м. Кабините на капитана и на екипажа са възстановени по подобие на австрийския "Радецки".

Скулптурът Петър Дойчинов прави образа на ген. Радецки за носовата част. За целта ползва снимки на бюста на генерала.

В периода 1964 - 1966 г. в Русенската корабостроителница е построена реплика на парахода на базата на парния влекач "Пловдив" (също построен в в корабостроителницата Óbuda през 1951 г.) с водни колела /долапи/, като са ползвани стари чертежи, снимки и спомените на 84-годишния Кирали. В навечерието на 90-годишнината от гибелта на Христо Ботев корабът тържествено е открит и обявен за музей.

През 1966 г. музейната експозиция е обновявана няколко пъти. Екипът, който я подготвя, включва проф. Иван Унджиев, художника Иван Кьосев, историчката Радка Стоянова, проф. Николай Жечев, арх. Стойко Дончев, скулптора Петър Дойчинов.

Тя е изцяло ориентирана към живота и делото на Хр. Ботев, към съдбата на Ботевата чета. Експозицията и до сега се съхранява в салон първа класа на кораба "Радецки", а нейната пикова част е изнесена на масата, където Ботев пише своето велико писмо.

Днес там се съхраняват мастилницата и перодръжката на капитана, управлявал кораба в нощта в неговото завземане от четниците.

За възстановяването на "Радецки" пионерите внасят вместо обещаните 45 000 лв, 523 000 лв, събрани от билки, вторични суровини и участие в трудови бригади.

Децата издирват над 27 синове и дъщери на Ботеви четници, а на 28 април осъществяват среща с тях в къщата, където е живяла майката на Ботев – баба Иванка.

Днес НМПР е част от Стоте национални туристически обекта. За жалост след ремонта през 1988-1994 г. оригиналната главна парна машина е заменена с дизелов двигател и "Радецки" от колесен параход се превръща в моторен колесен кораб.

През 2005 г. се провежда дарителска акция „Да спасим кораба Радецки“. Дарителската акция има за цел да събуди патриотизма на българския народ и да накара хората да дарят пари (1 лв), за да спасят една от реликвите на българската история.

Корабът-музей се намира на постоянен пристан на свещения Козлодуйски бряг и е отворен за посещения всеки ден от седмицата от 10.00 до 18.00 ч., включително и на официални празници, без почивен ден.

· На път за кораб “Радецки” може да се посети Картинната галерия, разположена до главния път.

Неоценимо богатство е художествената колекция на НМП "Радецки", създадена през 1986 г., съхраняваща стотици художествени произведения на скулптурата, графиката и живописта. Организирани са съвместни и индивидуални изложби в Дом на енергетика – Козлодуй, в зала 1 на НДК и не рядко, гостуващи и в чужбина. През септември 1991 г. е открита художествена галерия, която разполага с 359 платна. Къщата е общинска, но е предоставена на музея за ползване през 1988 год. В момента там се намира и управлението на музея.

Ние мернахме през прозорците на автобуса Художествената галерия и се отправихме директно към брега и кораба. Срещата с тази светиня на родната ни история бе толкова трогателна, че не един член на групата ни се просълзи. Влага светеше и в очите на капитана на кораба, докато ни развеждаше и разказваше за славното му минало. И този обект не е пощаден от проблемите, с които се сблъскват всички културни институти у нас: недостатъчно финансиране, липса на подготвени и мотивирани кадри, неглижиране... Тук трябва да се добави и един специфичен за конкретния обект – корозията... Капитанът „играеше“ едновременно няколко „роли“: началник на кораба, когато плава; пазач на кораба, когато е закотвен; касиер, когато продава билети и сувенири на туристите и най-сетне: гид, когато ги развежда из кораба и ги запознава с него. Любовта на този скромен човек към кораба „Радецки“ се виждаше в блясъка на очите му, чуваше се в трептенето на гласа му, усещаше се във вълнението на цялото му същество. За него корабът е по-познат от собственото АЗ, по-скъп от роден дом... Каза, че откакто завършил корабоплаване, все плава на „Радецки“, вече над 35 г. и винаги се вълнува както първия път, когато посреща посетители на борда му. Това беше вторият ни урок по история и родолюбие за деня.

След обстойното запознаване с кораба разгледахме Ботевия парк с Паметника на Христо Ботев и неговата чета, както и оброчния кръст, издигнат на мястото, където дружината е целунала българския бряг. Ето какви са впечатленията на капитана Дагоберт Енглендер от младия войвода на четата: "Самият Ботев ми направи силно впечатление със своята коректност, енергия и темперамент. Още преди да наближим българският бряг, той ме повика да се уверя, че както параходната каса, така и товарът са непокътнати. След дебаркирането наблюдавах една тържествена и трогателна гледка. Чу се мощният Ботев глас и всички паднаха на колене, целуваха родната земя. На възгласите за сбогом: Да живее Франц Йосиф!, Да живее капитанът!, аз отговорих тихо: На добър час! – и разклатих няколко пъти високо фуражката си."

След това връщане назад към славното българско минало се отправихме към Враца: 83 км, като пътьом видяхме и АЕЦ-а.

Там живее брат ми със семейството си. Докато той беше зает да помага на приятел за ремонт, аз се видях с племенника и снаха ми в центъра на града. Ходихме по музеи и църкви. Заведохме завършилия 1 клас палавник в Историческия музей, който той още не бе посещавал.

РИМ-Враца притежава една от най-богатите музейни сбирки в българския Северозапад. В раздел Праистория съдържа артефакти от т.нар. Култура Градешница - раннохалколитна култура, известна в науката с най-старата протописменост (ранна Каменно-медна епоха).

В раздел Античност съдържа артефакти, открити в Могиланската могила в града. Това е т.нар. Врачанско съкровище. Открито е в гробницата на тракийска принцеса от племето трибали. Най-ценните експонати са златен венец, наподобяващ лаврови клонки. Той тежи 205 г. и е от 24-каратово злато. Златният венец се допълва и от масивни златни обеци, изящно украсени в долната част с фигурки на сфинксове и растителни орнаменти; сребърна кнемида (наколенник, носен от ездач в битка, за предпазване долната част на крака) с много богата украса на места и позлатена, както и други оръжия и гробен инвентар. Безспорно най-значимата находка от тази гробница е златният лавров венец. Той се състои се от две клонки с по 80 листа и по 14 топчести зърна-плодове. Клонките в единия си край завършват със златен тел, а в другия са извити в куки за окачване над челото. Специалистите казват, че златото е толкова изящно обработено, че от най-слабия полъх на вятъра листата започват да трептят.

За съжаление позлатеният сребърен наколенник и златният лавров венец бяха в Париж като част от българската експозиция „Епохата на траките“ в Лувъра. Не успяхме да ги видим.

Специална зала е отредена на Рогозенското съкровище. Село Рогозен се намира на 43 км северно от Враца. През 1985 г. при направа на водопровод в своята градина трактористът Иван Димитров открива в една яма купчина красиви сребърни съдове, заровени само на около 50 см дълбочина. В тази купчина се оказало, че се намират 42 канички, 22 фиали и една чаша, които били предадени на сътрудниците на музея в гр. Враца.

Проучването на мястото убедило археолозите, че съкровището е било заровено при екстремни обстоятелства и че вероятно е било разделено на няколко групи. След проведеното издирване е открита втора яма, в която са открити още 100 сребърни съда, закопани само на 40 см дълбочина. Тук се оказали 86 фиали, 12 канички и две чаши. Така общия брой на предметите в Рогозенското съкровище достигнал 165 сребърни съда, от които 54 канички, 3 чаши и 108 фиали. Съкровището от Рогозен е най-голямото, намерено до сега тракийско съкровище.

След разглеждането на РИМ се запътихме към Етнографско-възрожденски комплекс „Св. Софроний Врачански”. Той, за всеобща почуда, бе затворен, но можахме да обиколим двора и да посетим най-старата църква на Враца. Комплексът обхваща територия от 5,5 дка, върху която са разположени три възрожденски къщи в характерния за този район архитектурен стил, и две обществени сгради от същия период – къщата на фамилията Хаджитошеви, къщата на Иван Замбин, къщата на Григория Найденов, сградата на възрожденското училище „Възнесение” и църквата „Св. Възнесение”. Всички те са обявени за архитектурни и исторически паметници на културата. Възнесенска църква храм-паметник "Свети Софроний Епископ Врачански" е построена през 1848 г.

Освен това посетихме още 2 православни храма в центъра на града:

· Митрополитски храм "Св. Николай", строен в периода 1865-1867 г.;

· Църква "Св. Константин и Елена” (Св. Царей), построена през 1870 г.

По-подробно за града няма да ви разказвам, защото вече съм го правила тук. След това се разделихме с моите хора; те се прибраха вкъщи, а аз се качих с групата в автобуса и продължихме към следващата ни цел за деня.

Челопѐк е село в Северозападна България. Намира се в община Враца, Област Враца. То е родното село на българската героиня Баба Илийца, възпята от Иван Вазов в разказа "Една българка".

Село Челопек се намира във Врачанския Балкан на 13 км от Враца. В селото има прекрасни условия за туризъм. Изградена е туристическа пътека, започваща от къщата-музей на "Баба Илийца", минаваща през горска местност и стигаща до местността Кривульо, където е лобното място на войводата Перо Херцеговинеца – четникът, на когото помогнала прочутата българка. Дължината на пътеката е 800 м, а в края ѝ е туристическият заслон "Погледец".

Разгледахме къщата; тя е малка, но излъчва много уют и спокойствие. Безспорно най-интересният експонат в нея е родословното дърво на баба Пена, както е истинското й име; родена е ок. 1820 г. След доста години оздравялото й внуче от разказа, Дано, разказва как след Освобожданието в дома им идвал Ботев четник, за да благодари на бабата за помощта й, но тя вече била починала.

След разказа на уредничката на музея се приготвихме за път до последната ни цел за деня. Тук аз се проявих като инициатор за промяна в програмата. От опит знам, че не са много хората, които се увличат по природни обекти, още по-малко пък, ако са скални. Тук, разбира се, не говоря за прочутите Белоградчишки скали или за земните пирамиди, на които страната ни е относително богата, а за по-малко известни и с локално значение скални образувания. По някаква причина туристите предпочитат обекти, сътворени от човешка ръка, т.нар. антропогенни туристически обекти, а не природни такива. Затова предположих, че едно посещение на близо разположения Черепишки манастир ще има по-голям успех от посещение на Ритлите при с. Лютиброд. Споделих това си виждане с екскурзоводката ни по-скоро спонтанно, отколкото преднамерено и по-късно не без изненада установих, че ме е послушала. Затова последна наша цел за днес стана манастирът, описан от Вазов в разказа „Една българка“, сгушен в пазвите на Искърското дефиле. Но т.к. пътят дотам минаваше през с. Лю̀тиброд, ние така или иначе видяхме Ритлите; просто не слизахме на земя, за да ги огледаме детайлно, а ги видяхме през прозорците на автобуса. Затова си заслужава да им отделим малко внимание. Разстоянието Челопек-Лютиброд-Черепишки манастир по дългия маршрут бе 30 км.

Лю̀тиброд е село в Северозападна България. То се намира в община Мездра, Област Враца.

Село Лютиброд се намира в района на Врачанската планина, в края на Искърския пролом, на десния и левия бряг на р. Искър.

До 1878 г. Лютиброд е носило и турското наименование Гечидкьой (Бродно село) или Гечид кьосе. Името Лютиброд се обяснява с това, че реката ежегодно вземала жертви от преминаващите през брода и оттам: лют, опасен брод.

Начало на проучванията на историята на Лютиброд поставя през 1871 г. унгарският пътешественик и изследовател на българската история, култура и природа Феликс Каниц. Днес в центъра на селото е поставена паметна плоча с цитат от Каниц: „А тук природата е най-романтична“.

На левия бряг на Искъра при с. Лютиброд се намира скалният феномен Ритлите. Представлява уникален скален феномен с височина на скалните ребра 60 - 80 м. Заема площ 123,1 ха. Обявен за защитен природен обект с национално значение с цел запазване на уникални скални образувания – четири почти успоредни отвесни скални стени, с дължина до 200 м.

На север от тях е било разположено средновековно селище Коритенград и манастирски комплекс.

Как да стигнем: на 27 км от гр. Враца към гр. София през Искърското дефиле. GPS трак: 43º06’33.09”N 23º37’34.38”Е

Край р. Искър е разположен парк с детски люлки и възстановка на ладията на баба Илийца от Вазовия разказ „Една българка”.

Недалеч от селото се намира историческият Рашов дол, където е лобното място на десет Ботеви четници с водач Георги Апостолов.

Черепишкият манастир „Успение Богородично“ е български православен манастир във Врачанска епархия на Българската православна църква.

Намира се недалеч от гара Черепиш в уникалното със своето разнообразие на природни забележителности Искърско дефиле.

Той е основан по време на Втората българска държава, при управлението на цар Иван Шишман (1371-1393 г.), но е бил разрушен при нахлуването на османците. Възстановен е през 1660 г. Наименуването на много от околностите с името на цар Иван Шишман дава основание да се предполага, че тук са станали стълкновения между неговата войска и завоевателите.

„Успение Богородично“ е храм на християнството и българщината; има дълга, драматична и кървава история. Манастирът е в подножието на величествени скали, с издълбани в тях стотици пещери. Възникването му е свързано с историята на средновековния „Коритен град“, съществувал в близката местност Ритлите. Смята се, че днешното си име храмът получава от белеещите се кости на загинали воини, останали след епична битка на цар Иван Шишман.

През вековете на робството храмът е бил неколкократно опожаряван, но все пак е оцелявал и е бил съграждан отново и отново. В годините на национално Възраждане манастирът се превръща в просветно средище. Години наред в комплекса са се водили учебни занятия на свещеническо училище, богословски институт и Софийската духовна семинария.

Черепишкият манастир е обявен за паметник на културата от национално значение. Храмът представлява еднокорабна, сводеста сграда, с обширно преддверие, открита галерия и островръх купол. Сред забележителностите на вътрешната му украса е иконостас с изящна дърворезба и плащеница, извезана през 1844 г. Силно впечатление правят многото живописни постройки на светата обител. Сред тях се откроява църквата „Св.Георги“, която, въпреки многобройните преустройства, е запазила първоначалния си вид, включително и част от стенописите си.

В комплекса на манастира са реставрираните днес Владишка, Училищна, Приемна, Данаилова и складова сгради, както и Рушидовата къща. Те са се надвесили над Искъра така, както вероятно са изглеждали и преди 100 години. За да стигне човек до храма, трябва да мине през доста стръмни стълби. Близо до стария храм се намира и сградата, където спят монасите, а до нея надпис – „любимата тераса на патриарха на българската литература Иван Вазов“. Именно в този манастир той е написал „Една българка“.

Черепишкият манастир не впечатлява с мащабност и размери. За сметка на това спокойствието в него е завладяващо. Едва ли това място може да бъде описано по-добре от Алеко Константинов: „А хубав е наистина; Боже, колко е хубав този пусти Черепишки манастир! Извивките на шумящия Искър, притиснат от едната си страна със зелени и разцъфтели лесисти хълмове, препълнени със славеи; от другата страна притиснат от надвиснали разноцветни и разноформени гигантски скали, изпъстрени с пещери…“ (от пътеписа „В българска Швейцария“).

Сегашните постройки на манастира са от 19 в., а иконите са творби на тревненския зограф Витан. В манастира известно време е намирал приют Софроний Врачански. По-късно в него са се срещали революционните комитети на Врачанско и Белоградчишко.

Ние разгледахме главната манастирска черква; комплекса от сгради, който затваряше обширен вътрешен двор; Вазовия кът; изкачихме се до костницата и беседката; наслаждавахме се на спокойствието и тишината на Балкана и Искъра в този старинен и достолепен кът на „българската Швейцария“.

Магията на момента свърши, когато водачката ни извика, че е време за обратния път. Очакваха ни 100 км до столицата. Последните 20 от тях бяха кошмар, т.к. влязохме в гигантска „тапа“, казано на жаргона на шофьорите и ги изминахме за 2 часа. Пристигнахме в София чак в 21 ч. Но пък си струваше и пътя, и задръстването, и жегата през деня, и многото обиколки заради едновременно изпълняваните ремонти по всички пътища, където минахме през деня. Струваше си всяка минута време и всяка капка пот по челата ни, защото няколко родолюбиви българи през този ден ни преподаваха патриотизъм... Не ще забравя този урок!

Вече традиционната равносметка от това пътуване изглежда така:

маршрут	период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
София-Козлодуй-Враца-Челопек-Околчица-Лютиброд-Черепиш-София	7.6.2015	54	420	202