Здравейте
отново! Днес искам да ви разкажа за моя летен
отпуск през юни 2015 г. Предишната седмица ви разказах за пътуването по следите
на Ботевите четници. Това беше част 1. Сега предстои част 2.
Маршрутът
е София-Перперикон-Кърджали-Татул-София.
Разстоянието
София-Перперикон е 261 км. По пътя в подножието на източния
дял на Родопите попаднахме на зейнала пукнатина в асфалта на пътя, широка поне
0,5 м и с дължина, равна на ширината на пътното платно. Ние се притеснихме, че
ще трябва да заобикаляме и ще изгубим доста време, но нашият шофьор Васко, беше
много печен; прекара автобуса през канавката и така ни спести доста време и
нерви. Евала, както се казва, на такива шофьори!
После
обаче за мен нервите не бяха спестени, защото ме сполетя „кошмара на туриста“ –
точно преди да тръгнем нагоре по хълма, ми се развали фотоапарата. Така имам
само 50 снимки, и то направени с телефон, т.е. не много качествени. Умрях си от
яд, но нямаше какво да направя. Все пак „50 не много добри“ е по-добре от нищо,
нали?
Перперикон e легендарният
скален град-светилище на бесите – жречески род на сатрите, едно от големите
тракийски племена, населяващи Родопите. За Перперикон съм ви разказвала
подробно тук, затова няма да
се спирам задълго на него. Само ще добавя, че разкопки на комплекса се
провеждат всяка година. Те се ръководят от проф. Н.Овчаров, който се приема,
ако не за първооткривател, то поне за популяризатор на огромния мегалитен
комплекс. В резултат на това открих, че сегашният Перперикон е поне 2 пъти по-обширен
от онзи, който видях през 2006 г.
Напоследък
за разкрити няколко некропола, най-старата църква в Източните Родопи (от
средата на 4в., когато християнството става официална религия в Римската
империя, т.е. тази църква е съвременник на християнството в Европа), различни
други сгради, 14 перпери – антични златни монети, за които се смята, че са дали
името на скалния град; това е една от хипотезите за името му. Всяка перпера има
тегло от 4,4 г и са били широко използвани през Античността в земите на
Източното Средиземноморие. Тези, открити миналото лято в крепостта на
Перперикон (най-високата част), са били намерени в място, за което има данни,
че било септична яма. Жена от групата ни изказа шеговито мнението, че древните
беси сигурно са изпускали монетите, клечейки в „нужника“. Този коментар
предизвика всеобщ смях; както туристите, така и водачът ни се посмяхме добре.
След
като ни разказа за живота в крепостта, той ни поведе към тераса, от която се
откриваше гледка към една рисунка в скалата; доста схематична, с „х“ в центъра.
Ние гледахме недоумяващо и се чудехме какво ли точно е изобразил древният
„художник“. Водачът ни каза, че това била богинята Умай. Ще кажете „какво пък
толкова й е интересното?“. Ами, най-любопитното, поне за мен, е, че това е
прабългарска богиня, от пантеона на тангристите/тенгристите; покровителка на
земята, плодородието, жените и децата. При това даже това изображение е
единственото в България на тази богиня, която според прабългарските вярвания
била съпругата на Тангра/Тенгри. Та питам какво „прави“ изображение на
прабългарска богиня на Перперикон; още повече, че според изследователите на
тангризма, култът към тази богиня бил вече отдавна забравен към 680 г. Това е
супер странно, не мислите ли? Ние с още няколко туристи гледахме като поразени
от мълния поне няколко минути след тези думи на водача ни. Какво да се прави?
Перперикон крие още много тайни от нас; разгадаването им може би ще ни помогне
да се осъзнаем като българска нация най-сетне, и да носим с гордост и
достойнство етнонима „българи“. Тъй като беше много далечна и неясна картинката,
пък и ракурсът беше невъзможен за заснемане с непрофесионален фотоапарат и от
непрофесионален фотограф, задоволих се на слизане от хълма да си купя магнитче
с изображението на Умай от Перперикон. После го снимах и качих с другите си
снимки от това пътуване в своя онлайн фотоалбум, който ще имате възможността да
разгледате по-късно.
След
като разгледахме скалния гроб, прорицалището с олтара на бог Загрей (Дионис е
елинския му еквивалент), тронната зала на двореца и „стаята на принцесата“,
крепостта, водохранилищата, църквите и некрополите; който снимал-снимал;
изпържихме се порядъчно при 36оС и си купихме сувенири, потеглихме
отново на път. Следваща спирка – Кърджали; от него ни деляха 18 км. За този
град също съм ви разказвала вече тук, затова – без много
детайли.
Кърджали е областен град,
разположен в сърцето на Източните Родопи. Красивият градски център е
своеобразна наслада за сетивата. Историческият музей на града освен, че е сред
най-големите у нас, е и архитектурен паметник на културата с национално
значение. Посетихме музея и централния градски парк. Той е известен с
часовниковата си кула, чийто часовник на всеки кръгъл час свири популярна
българска мелодия. Ние успяхме да се насладим на „Хубава си, моя горо“, докато
си купувахме сувенири в туристическия информационен център. От там си взех
колие с реплика на „розетата от Плиска“. Познах я от романа, който скоро бях
прочела, „Войната на буквите“ от Л.Филипова. Там имаше подробно описание на
розетата и тя беше сред главните „персонажи“ в сюжета. Отново почувствах голяма
гордост с произхода си; че прабългарските руни, изобразени на нея, са
най-старите; те са основата на скандинавските руни; те са също основата, на
която Д.Р.Р.Толкин създава руните, използвани в Предания за Средната земя (Силмарилион,
Хобит, Властелинът... и др.). Все пак Толкин е сред любимите ми автори...
Сещате се какво впечатление ми направи всичко това още, щом видях розетата. Не
се замислих и за миг, купих я и веднага си я окачих на врата. После имахме свободно
време за обяд. Тръгнахме отново за с. Татул. До там предстояха живописни 28 км,
като преди да напуснем областния град видяхме вдясно на автобуса т.нар. водно
огледало. Ще ви запозная подробно с обекта.
Татул е планинско
село в Южна България, Родопите. То се намира в община Момчилград, Област
Кърджали.
На
по-малко от километър от селото се намира скално
светилище, съставено от различни изсичания. Скала - брекчия във формата на
пирамида съдържа два саркофага, жертвеници, улеи, ниши и стъпала. На върха ѝ се
намира скална гробница с яйцевидна форма и квадратен отвор на покрива, замазана
с водонепроницаем хоросан през римската епоха. Последните разкопки откриват под
пирамидата постройка от дялани камъни, към която води парадно стълбище. Според
археолога Николай Овчаров в светилището се намира храмът на митичния певец
Орфей, но това е твърде спорна хипотеза. Разпространява се съобщението, че през
2004 г. там е открит един поникнал корен от лоза. Предполага се, че е на възраст
около 3000 г. (от времето на траките, обитавали тези земи), който е оцелял и се
размножава.
Скално-култовият
комплекс край с. Татул е много древно култово място, на чиято територия е
разположен един от най-озадачаващите мегалитни паметници на територията на
България - саркофаг с форма на пресечена пирамида, който няма аналог сред
множеството мегалитни паметници, регистрирани от археолозите на територията на
България и по света. Това е най-добре запазеният храмов комплекс, изсечен в
монолитен къс скала.
Комплексът
се намира на 200 м от селото в местностите Кара дере и Кая башъ. Населеното
място е на около 15 km от гр. Момчилград.
Скалното
светилище е регистрирано и описано за първи път през 1933 г. от краеведа Никола
Иванов. През 1940 г. българският археолог Васил Миков посещава мястото и
изказва предположение, че под хълма са развалините на голямо древнотракийско
светилище. В началото на 70-те години на ХХ век паметникът е подробно описан от
проф. Иван Венедиков и Николай Виходцевски, които изказват предположението, че
това е мавзолей на богато семейство от тракийското племе на одрисите. През 1976
г. паметникът е публикуван в първи том на „Мегалитите в Тракия“ и е описан като
"скална гробница". Между 1975-76 г. българският археолог Иван
Балкански провежда разкопки и при публикацията на паметника го характеризира като
"тракийско светилище".
Светилището
представлява скален масив, а върхът му – пресечена пирамида. Комплексът се
състои от два саркофага, четириъгълно легло за главния олтар и триметров
кладенец. Датиран е от края на V и началото на IV хил. пр.Хр. За това
свидетелстват намерените глинени съдове в региона. Скалната пирамида и
гробниците около нея са оформени през ХVIII – ХI в. пр.Хр., когато светилището
преживява своя първи голям разцвет. Наоколо е оформен кръг от глинени олтари,
върху които са извършвани жертвоприношенията. Открити са стотици култови
предмети - глинени човешки идоли и прешлени за вретено, модели на съдове,
предмети от бронз, изображение на Бога Слънце.
Още
през 80-те години на ХХ век, проф.Иван Венедиков изказва хипотезата, че хълмът
край с.Татул е служел като светилище, посветено на Орфей, но на този етап от
проучването на археологическия обект тази хипотеза не може да бъде доказана. За
да идентифицира обекта като култово място, посветено на Орфей, проф. Венедиков
цитира няколко антични извори за древната история. Според Конон и Павзаний
тленните останки на легендарния тракийски жрец Орфей били сложени в урна и
положени върху скала. Замисълът бил и след смъртта му той да остане посредник
между боговете и хората. Костите едновременно трябвало да бъдат скрити от слънцето,
но и най-близо до него. Това е идеята за антроподемона или полубога – царя,
който след смъртта си постепенно се превръща в божество. Според Венедиков на
хълма до с.Татул е извършен погребален обред, който е съвсем различен от
познатите погребални практики на древните траки, при които се наблюдава
заравяне на мъртвите владетели под огромни могили от пръст.
Т.нар
"гробница" (пирамидата саркофаг) е устроена по начин, различен от
всички описани към този етап гробници, открити на територията на България. Грубо
изработената пирамида е издялана от човешка ръка от монолитна скала. Висока
около 4.50 m и широка при основата си 6 m, а в горната част на пирамидата е
издялана своеобразна площадка, по-ниска от северната и източната страна, а
издигнатата в средата и от юг и от запад. В средата на тази издигната част е
издълбан един гроб с неправилна форма, широк при късата страна, където се
поставя главата на умрелия, 49 сm, а на противоположната страна, където трябва
да са били краката - 25 сm. Самият гроб е дълъг 1.87 сm и е издълбан по същия
начин, както и камерите на гробниците, без страните му да образуват страни или
ръбове. За да се затвори този гроб отгоре, страните му са били издълбани с един
отстъп стъпалце, дълбоко 22 сm и широко 9 сm.
В
самото подножие на свещения хълм са издълбани няколко скални дискове, чието
предназначение вероятно е свързано с астрономически изследвания.(Обектите са
обявени за единични паметници на културата с писмо №5482 от 28.09.1987г.).
В
един от своите трудове проф. Ана Радунчева отбелязва, че през втората половина
на енеолита в Родопите и извън тях се създава и активно функционира системата
от високопланински скални светилища. Тя разглежда основанията за датиране на
тази дейност към времето на ранната Новокаменна и късната Каменно-медна епоха,
като отбелязва, че има наличие на керамика от края на праисторическата епоха
във всички скални свещени обекти (в това число и на обекта до с.Татул). Т.нар.
„тракийски зид“ на обекта преминава върху скалните изрязвания и изсичания на
грунтовите скали. В композиционно и типологическо отношение скалните изсичания
от всички светилища намират свои точни паралели сред находките от проучените
селищни могили у нас и съседните страни. Показателни са случаите в светилища
като Перперикон, Татул и др.
Проф.Радунчева
отбелязва, че трябва да се има предвид ранната дата на създаване на системата
от скални светилища в планината и че древните автори, когато съобщават
свещените места на траките, говорят само за употребата, но не и за създаването
им. Повечето скални свещени места са използвани през тракийско време, но само
върху част от старите свещени територии.
На
разкопките на обекта, проведени между 2004 и 2007 г., научен ръководител е проф.Николай
Овчаров. Екипът, ръководен от него, открива следи от култова дейност датирана
по керамични фрагменти в ХVІІІ-ХІ в. пр. Хр. (Късна Бронзова епоха). От този
период са датирани и 30 на брой култови огнища и олтари, изградени около
скалната пирамида; открити са още фрагменти от кани и чаши за вино. Керамиката,
открита на обекта, е с произход от Мала Азия, Егейските острови и Микена, което
свидетелства, че на поклонение до светилището са идвали поклонници от различни
точки на древния свят.
При разкопките
през 2004-2007 г. са намерени уникални предмети от глина, свързани със
слънчевия култ – три колела за макети на Небесна колесница и част от златна
маска. През ХIII – ХII в. пр.Хр. светилището е пострадало при земетресения.
Според историци саркофагът, пресечената пирамида и страничната камера
илюстрират погребенията на Орфей и на тракийския цар Резос, който според
митологията е царувал в южната част на Родопите и е взел участие в легендарната
Троянска война.
През
античната епоха е изградена масивна каменна стена от огромни блокове с форма на
паралелепипед. Във вътрешността на светилището са разкрити няколко сгради, една
от които е великолепен храм със запазени 6-метрови стени. От античната епоха е
открита цяла серия от бронзови пръстени-печати. В първите години след Христа в
района на светилището е регистрирана строителна активност. Обновеното светилище
просъществува до 50-60-те години на I век.
Мястото
е населено отново през втората четвърт на III в.сл.Хр. От този период е открита
значително количество римска керамика. Счита се, че елинистическият храм и
сградите около него са превърнати в укрепена римска вила, обитавана от богат
местен аристократ. Имението е опожарено през 267-269 г., когато варварите готи
нахлуват в Родопите. В края на III век вилата е възстановена, но в доста
по-примитивен вид. Нов период на разцвет започва през IХ–Х век. Тогава са
извършени поредните преустройства.
Финалният етап
от живота върху хълма край с. Татул се отбелязва от средновековния некропол, от
който са проучени осем гроба. Некрополът се датира не по-късно от средата на
XIII век и бележи края на вековния живот на хълма край Татул.
Първите
археоастрономически проучвания на обекта са осъществени между 1981 и 1987 г. от
проф. Никола Николов, Славей Златев и Калина Василева, а резултатите са
публикувани през 1988 г. в сп. "Археология". Учените наблюдават
известния улей от южното подножие на пресечената пирамида, ориентиран в посока
изток-запад. (Той е дълъг около 2,5 м и широк в краищата си около 0,8 м. По
средата се стеснява и в хоризонтален план наподобява знака “Х”, в пресечната
точка на който е образуван вертикален процеп с ширина 8-10 см и дълбочина 50
см.) Т.нар. "мушка" е насочена към изгрева на цяло Слънце (тангиращо
с долния си ръб хоризонта) при равноденствие. Голямата ос на саркофага от
най-горната площадка (върху "покрива" на пресечената пирамида) е
насочена към изгрев Слънце по време на зимното слънцестоене. Същевременно на
обекта са регистрирани и тронове, които могат да се изследват като пунктове за
наблюдение на близкия и далечния хоризонт.
През
т.нар."улей" се вижда и първият лъч на Слънцето в деня на есенното
равноденствие (около 23 септември). Улеят е перпендикулярен на нишата с
т.нар."гроб" (саркофагът), поради което първият слънчев лъч в деня на
есенното равноденствие прониква в него. От тази дата денят започва да намалява
и "богът Слънце" започва да "гасне" и "умира" -
"отивайки" на север. "Завръщането" му е на датата на
зимното слънцестоене, когато денят започва да се увеличава.
По
време на археоастрономическите проучвания през 1982 и 1983 г. на обекта са
проведени метеорологични и физични изследвания, които установяват наличието на
депресия на геомагнитното поле. Измерванията на температурата на скалата и
въздуха са показали, че непосредствено преди изгрева на слънцето температурата
рязко спада, а впоследствие се наблюдава постепенно покачване. Причината за
тези явления е вероятна аномалия в структурата или в състава на скалния масив.
Подробно геофизично изследване на тези аномалии не е провеждано. Допуска се, че
тези аномалии са били фактор за древните при избора на мястото на светилището.
Според
теорията на проф.Ана Радунчева скалните светилища на територията на Родопа
планина са изградени и активно ползвани още в Неолитната епоха (края на VII и
началото на VI хил. пр. Хр.). Това е периодът, в който най-ранните заселници на
Балканския полуостров тръгват от земите на Мала Азия; следвайки течението на
най-голямата балканска река Марица и нейните притоци, заселниците откриват
земите на север от Средиземно море и западните области на Балканите. В
равнините те създават най-ранните селища, а високо в планината изграждат своите
скални светилища. Тези светилища, според Радунчева, постепенно се превръщат в
истински свещени комплекси, за чието „архитектурно“ оформление древните хора
използвали природните форми на скали и ниши, или ги доработвали, за да ги
превърнат във внушителни скални свещени места, където извършвали ритуални
действия. В Източните Родопи е най-голямата концентрация на сакрални скални
обекти.
В
България най-голяма концентрация на скални светилища има в района на Кърджали,
като само на територита на община Момчилград са регистрирани над сто сакрални
обекта. Забележителни са обектите Перперикон, Татул, Уч кале над гр.Джебел,
Харман кая, Скалните костенурки до с.Фотиново и др. Според Радунчева
българските археолози са открили един „грандиозен паметник на праисторическата
религия“, създаден няколко хилядолетия преди траките и използван по-късно от
тях и впоследствие през Римската епоха и Средновековието с различно
предназначение. Наличието на естествени или допълнително оформени в скалите
ниши, характерен елемент в светилищата, проф. Радунчева обяснява с религиозните
представи на праисторическите хора, което се отнася и за пещерите. Става дума
за тяхната вяра в задгробния живот и прераждането и завръщането на душата на покойника
при свещените прародители.
Обектът
се охранява и е отворен за посещение. Инсталирано е и постоянно
видеонаблюдение. Археологическият обект край с. Татул е обявен за Паметник на
културата със Писмо №5892 от 21.12.1989 г., в което е описан като "Скално
светилище – местността "Каменна глава" (Кая башъ) - на 0,3 km южно от
местността "Вежица". През 2011 г. обектът е включен в кампания
"Чудесата на България".
След
като обстойно разгледахме скалния комплекс тръгнахме обратно за София.
Предстояха ни 270 км. Не се убедихме, че на Перперикон и Татул
били гробовете съответно на Дионис и Орфей, но пък се насладихме на
строителното майсторство на древните обитатели на земите ни, както и на тънкия
им художествен усет и поразителни астрономически познания, които и днес будят
възхита и почуда.
период
|
бюджет-лв
|
дистанция-км
|
снимки-бр.
|
13.6.2015
|
74
|
578
|
50
|
До скоро!
Няма коментари:
Публикуване на коментар