Здравейте
отново! Продължаваме с летен отпуск 2015, част 3. Тя е последната, за
съжаление.
Маршрутът е
София-Пазарджик-крепост Перистера-гр.Пещера-пещера Снежанка-София.
Да разкажем нещо
за първата ни спирка в това пътуване.
Па̀зарджик е град в Южна България, административен
център на община Пазарджик и на област Пазарджик. Намира се на 37 km западно от
Пловдив и на 112 km югоизточно от София. Лежи на двата бряга на р. Марица и е
вторият най-важен културен и административен център в Южна Централна България.
НСИ оценява населението на града на 70 321 жители към 31.12.2014 г.
Град Пазарджик
се намира в най-западната част на Горнотракийската низина, част от общото
Пазарджишко-Пловдивско поле, при надморска височина 205 m. Първоначално градът
е разположен на левия бряг на р. Марица. След освобождението му от турско иго
той започва да се разраства и по десния бряг на реката. Пазарджик е равнинен
град. Пазарджишкото поле е заобиколено от Средна гора на север и Родопите на
юг.
Важен е пътят до
Панагюрище – 43 km, до – Стрелча 40 km, за Пещера/Батак – 35 km, през пролома
на Чепинската река за Велинград – Ракитово – 41 km.
Тук периодично
идвали жителите на околните села да си разменят стоките – „да пазаруват“. Прието
е, че първите постоянни жители на Пазарджик са група татари, администратори и
охрана на пазара, част от акерманските татари, изпратени от султан Баязид II
(1481-1512) под водителството на Саръхан при селото Саранбей (старото име на
гр. Септември) да пазят прохода Момина клисура. Така е дошло първоначалното име
на града – Татар Пазарджик. „Пазарджик“ е тюркско-персийска дума. Умалителната
наставка „джик“ показва, че градът е бил малък пазар. Както ще видим по-нататък
тази версия за годината на основаване на града се оспорва.
Нос Пазарджик на
о. Сноу, Южни Шетландски острови е наименуван в чест на града.
Най-ранното
споменаване на Пазарджик в историческите извори се съдържа в подробния муфассал
регистър на акънджиите, съставен в дните от 2 до 11 декември 1472 г. В него
самият град е описан на 2 места в дефтера под имената Базар Йенидже-и Татар и
Базар Татар Йенидже, и е посочен като град, спадал към нахията Филибе (Пловдив).
Така че след като Пазарджик категорично е съществувал през 1472 г., цели 13
години преди „официалното“ му основаване (т.е. трябва да се приеме фактът, че
тезата за образуването на града през 1485 г. от акерманските татари, преселени
по времето на султан Баязид ІІ (1481-1512), следва да бъде отхвърлена като
невярна). Според данните на акънджийския тефтер от 1472 г., към годината на
съставянето му Пазарджик е бил изцяло мюсюлмански град, наброяващ около 105
домакинства – всичките мюсюлмански.
Градът е основан като важна станция по
главния път през Балканския полуостров – Виа Милитарис, от Белград през
Траянови врата за Цариград. Тази станция в турско време се свързва с Босненския
или Адриатическия път, който идва откъм запад, през Северна Македония –
Кюстендил – Самоков – Момино-клисурския проход. От Пазарджик започва и водният
път по Марица. Така градът се оформя като важен кръстопът в най-западната част
на Горнотракийската низина.
Отначало
Пазарджик се развива в северна посока, към мястото, където през 1540 г. е
построена така наречената „Ески джамия“ (Старата джамия). След това са
построени още 18 джамии. Техните минарета стават характерни за силуета на
равнинния град. От всички джамии днес се е запазила единствено Куршум джамия, с
най-високото минаре.
През 1574 г. великият везир Дамат
Ибрахим паша построява най-големия турски паметник в Пазарджик – Куршум хан,
разположен на главния път в града (днес ул. „Константин Величков“). Освен като
станция ханът разполагал със складове и магазини за търговия, както и със
занаятчийски работилници. Той е един от най-големите куршум-ханове на
Балканския полуостров. Представлява двуетажна каменна сграда (от дялани камъни)
с оловни кубета, и заема площ от 11 570 m2. Турският пътешественик
Евлия Челеби свидетелства, че не бил виждал такъв голям хан с обори за 2000
камили, конюшни за 3000 жребци, 70-80 къщи с хареми за семейни аяни и първенци,
кьошкове за проходящите везири и министри, и за бедни гости. Този хан
съществувал до освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г., когато е
опожарен. След Освобождението той е окончателно разрушен.
Начало на
водоснабдяването се поставя през 1748 г. с хващането на изворите при с. Ивайло
на 5 km северно от града и отвеждането на водата по канални тръби до 43 чешми.
Водопроводът и тръбите се използват до 1930 г.
След
татарите-стражи в Пазарджик се увеличава турското население, което постепенно
ги асимилира. По-късно идват още юруци и други тюркски племена. Първите тюркски
поселници, юруците, са преди всичко животновъди. Животновъдството дава обилен
суров материал на кожухарството и кожарството. От втората половина на 17 век,
когато започва упадъкът на османското могъщество, броят на турското население
намалява. Много османци са избити във войните с европейските им неприятели,
други стават жертва на болести като чумата и холерата.
От средата на 16
век в града започват да се заселват и българи-християни от околните села, които
преди това посещавали града само за пазар. През втората половина на 16 век,
когато в Пазарджик трайно се настанява българското население, градът се развива
в западна посока, около мястото, където е църквата „Свето Успение Богородично“.
Оттук се създава първата българска махала – Вароша.
През втората
половина на 17 век Пазарджик продължава да се развива в северна посока;
вероятно тогава се създава и голямата българска махала „Чиксалън“, в която
после е построена църквата „Свети Архангел“. След това, през 18 и началото на
19 век, в северна посока се създават чисто българските махали „Кавлъккавак“ и
„Сюлюккавак“. Според някои сведения към средата на 19 век Пазарджик се състои
от 33 махали – 18 турски, 12 български и 3 цигански. Макар че българските
махали са по-малко на брой, те са по-гъсто населени, а българи има и в турските
махали. През 1865 г. населението на Пазарджик е около 25 000, българите
съставят 57 % от него, а турците – 28,5%. Като търговски град Пазарджик
привлича и друго население – евреи, арменци и др.
С основаването
на Пазарджик през 1485 г. за негов управител е назначен предводителят на
татарите-стражи Саръхан с титлата бей. Скоро обаче той е убит от своите хора и
в 1492 г. за управител на Пазарджик и неговата област от Цариград е назначен
Шиттър ага. Той и неговите потомци като полунезависими феодални семейства
управляват наследствено Пазарджик до 1657 г. Оттогава до обявяването през 1840
г. на танзимата (равенството) Пазарджик и неговата кааза са управлявани от
феодалното семейство на Каванозовци, а от 1840 г. до Освобождението
управителите са назначавани пряко от Цариград.
През 19 век,
когато Пазарджик достига най-високата си точка на развитите, той е вече между
големите градове в България. През 18 и 19 век 70 % от жителите му са занаятчии
и търговци. Тогава се пораждат и стоково-паричните отношения – земеделците се
увеличават малко след Хатихумаюна от 1856 г., когато българите добиват право на
земеделска собственост.
Във връзка със
своето голямо занаятчийство, земеделско и животновъдно производство и
кръстопътното си положение, градът върти значителна търговия, макар и засенчван
в това отношение от съседния и по-голям търговски град Пловдив. Той не е
обикновен център за размяна на стоки между полското и планинското население на
своята област, а търгува с всички български земи (Мизия, Тракия и Македония),
после със Сърбия – до Виена, Влашко, Цариград и Мала Азия.
Пазарджишките
търговци и занаятчии участват в много панаири, особено в Узунджовския панаир.
Интересно е, че Пазарджик взема участие в международното изложение в Париж през
1855 г.
Пазарджик е
измежду градовете, които вземат най-активно участие във Възраждането ни.
Възраждането в града започва в началото на последната четвърт на 18 век, когато
за епископ на Пазарджик е пратен българинът Дионисий Агатонийски, родом от
пазарджишкото село Драгор. Наред с гръцкия той въвежда в църквата използването
и на български език. Венец на неговата възродителна дейност е отварянето в 1823
г. на общо българско училище, в което освен на гръцки се преподава и на
български език. А през 1845 г. се открива и класно училище, където учебните
занятия се водят само на български език.
Църковната борба
в Пазарджик завършва с победа на 19 октомври 1859 г., когато гръцките духовници
са изгонени от църквата „Света Богородица“ и богослуженията започват да се водят
само на български.
През 1862 г. се
основава читалище „Виделина“ („видело“ е архаичната форма на „светло“), а през
1870 г. и женско дружество „Просвета“.
Кочо Честименски
е родом от пазарджишкото село Динката. През 1869 г. Васил Левски основава
революционен комитет в Пазарджик с председател Георги Консулов. На 4 февруари
1876 г. тук Бенковски основава революционен комитет с председател Яков
Матакиев. Представител на Пазарджик в Оборище е учителят Иван Соколов, бивш
участник в Легията в Белград.
Пазарджик е
освободен от Западния руски отряд с командир генерал-лейтенант Йосиф Гурко на
14 януари 1878 г. (нов стил). Благодарение на арменеца Ованес Съваджъян
турското командване не успява да изпълни коварния си и чудовищен план – да
запали града и унищожи българското му население, преди да се оттегли.
Ованес Съваджъян
(1844-1906) е български телеграфист, почетен гражданин и кмет на Пазарджик.
През януари 1878 г. Ованес Съваджъян работи като телеграфист на гарата в Татар
Пазарджик. При своето изтегляне от Татар Пазарджик главнокомандващият на
османските войски Сюлейман паша иска разрешение от падишаха и Високата порта в
Цариград да запали града и да изколи населението. Когато пристига положителен
отговор от Цариград, Ованес Съваджъян променя текста на телеграмата и я предава
в отрицателен смисъл на седящия до него Сюлейман паша, който не разбира
морзовата азбука.
След
освобождението на Татар Пазарджик Ованес Съваджъян става временен кмет на
града, а по-късно началник на гарата. Днес негов бюст-паметник се издига в
района на автогарата в близост до улицата, кръстена на негово име (бившата
улица "Арменска").
Турците напускат завинаги Пазарджик,
оставяйки след себе си един полуразрушен град, недоимък и глад сред
населението.
На 20 януари
1878 г. по нареждане на руския комендант се провеждат избори чрез тайно
гласоподаване за временна градска управа. Първи временен кмет на Пазарджик и
почетен гражданин на града е Ованес Съваджъян. За председател е избран местният
учител Иван Чунчев. Константин Величков става председател на административния
съвет. В града е уреден руско-български клуб, който се занимава с просветна
дейност.
Според
административното устройство на Източна Румелия, Пазарджик е център на
департамент (област). Той включва в границите си околиите Пазарджишка,
Панагюрска, Пещерска и Ихтиманска. Начело на департамента стои префект. Първия
префект на Татарпазарджишкия департамент е Георги Бинев от Стара Загора, виден
възрожденски деец и революционер, един от най-просветените българи по това
време.
На 7 октомври
1879 г. са проведени първите избори за депутати в Областното събрание. С голям
ентусиазъм са избрани Константин Величков, Яков Матакиев, отец Георги Тилев и
др. От този момент започва политическата дейност на най-бележития гражданин на
Пазарджик – Константин Величков.
И след
Освобождението Пазарджик си остава град на ориза, виното, конопа, тютюна и
зеленчуковите градини. Плодородните чалтъшки земи в поречието на реките Марица
и Тополница, някога притежание на турски чифликчии, стават собственост на
богати пазарджиклии.
В Пазарджик се
намират следните забележителности:
·
Катедрална
църква „Свето Успение Богородично“, (8:00-17:00 ч.), има печат на БТС;
·
Регионален
исторически музей - Пазарджик (има печат) и
·
Художествена
галерия „Станислав Доспевски“, пл. „Константин Величков“ 15, (09:00-12:00 и
14:00-17:30 ч., зимно време почивни дни – събота и неделя);
·
Къща-музей
„Станислав Доспевски“, ул. „Мария Луиза” 54, (9:00–12:00 часа и 14:00-16:00 ч.,
почивен ден – събота и неделя), има печат;
·
Старата
поща с часовниковата кула, пл. „Константин Величков“;
·
Драматично-куклен
театър „Константин Величков“;
·
Етнографска
експозиция на Регионален исторически музей, ул. „Отец Паисий“ 8, (09:00-12:00 и
13:30-16:30 ч., почивни дни – събота и неделя);
·
Къща-музей
„Константин Величков“, ул. „Теодор Траянов“ 6;
·
Парк-остров
„Свобода“ (известен, като „Острова“);
·
Часовникова
кула;
·
Библиотека
„Никола Фурнаджиев“;
·
Читалище
„Виделина“;
·
Читалище
„Христо Ботев“.
В града
разглеждаме 2 от най-емблематичните обекти: катедралния храм и дома на Ст.
Доспевски.
„Успение Богородично“ е централната православна църква на гр.
Пазарджик. Разположена е в близост до моста на р. Марица. Построена е през 1836
- 1837 г. Това е най-голeмият запазен възрожденски храм в страната.
Легендата
разкава, че местният онбашия разрешил на българите да си построят църква, но тя
да бъде колкото една волска кожа. Тогава пазарджишките еснафи и по-будните
нашенци разрязали на тънки ленти една волска кожа и с нея опасали мястото за
новия градеж. След като видял това, турският управник се възхитил от
находчивостта на християните и повече не им създавал никакви пречки.
Църквата „Света
Богородица“ представлява трикорабна псевдобазилика с три портала: централен —
на св. Богородица, ляв — на св. Харалампий, десен — на св. Мина, и два
параклиса в женското отделение - св. Архангел и св. Николай. Тя е масивна
постройка, изградена от розов риолит.
Църквата е
прочута със своя дърворезбен иконостас, изработен от орехово дърво и забележителен
със своята високохудожествена ажурна дърворезба в стила на Мияшката школа.
Изработен е от майстори начело с Макрия Негриев Фръчковски, чийто гроб е пред
олтара на храма. Стенописите са направени от представители на Самоковската
школа, а има икони и от Станислав Доспевски. В църквата има и чудотворна икона,
за която се твърди, че лекува.
Иконите на
църквата датират от различно време. Някои от тях са от преди 1837 г.
Най-старата - Свети Дионисий - е от 1814 г., а най-новите са от 1914 г. Една от
най-хубавите и ценни икони е иконата на Св. св. Кирил и Методий, рисувана от
Станислав Доспевски през 1860 г.
Камбанарията на
западната фасада е изградена в основи през 1906 г., а завършена през 1932-34 г.
Следва посещение
на дом-музей "Станислав Доспевски“.
Това е единственият в България музей, посветен на възрожденски художник.
Станислав Доспевски произхожда от зографско семейство – син е на Димитър Зограф
и е племенник на Захари Зограф, един от най-изтъкнатите български художници и
иконописци.
Станислав
Доспевски (1823-1878) е първият български художник, получил академично
образование. Негово дело са редица портрети на българи през Възраждането. Син
на своето време, той умира мъченически в тъмниците на Цариград. Къщата-музей
"Станислав Доспевски" има статут на архитектурно-художествен паметник
с национално значение. Сградата е построена през 1864 г. от брациговски
майстори до канала "Паша арк" в квартал "Вароша".
Архитектурният й стил е "султан япъсъ" - типична цариградска къща,
характерна за периода на Възраждането. Тя е двуетажна, кирпичена, с еркери и
има 6 стаи със салон, като днес могат да се видят 6 помещения. В къщата има три
стенописа: "Протокът "Златният рог" в Цариград",
"Площадът на Пушкин в Одеса" и "Смяна на стражата пред
императорския дворец в Петербург". Освен това къщата притежава богата
стенописна украса както вътре, така и отвън, с което изпъква сред съвременните
сгради. В шестте помещения са разположени вещи и предмети на Станислав
Доспевски и семейството му, като най-ценното са фамилните портрети, намиращи се
в портретната зала на къщата-музей. Сред тях е безспорният шедьовър
"Домника" - българската "Мона Лиза". От 1966 г. е филиал на
Градска художествена галерия "Станислав Доспевски" - Пазарджик.
Отпътуваме към гр.
Пещера. От него ни делят 21 км в южна посока. Започваме с посещение на
крепостта Перистера, издигаща се на хълма Света Петка. На мястото в древността
е имало тракийско светилище и римска отбранителна кула. Крепостта на гълъба,
както е наричана още, впечатлява с многобройните археологически находки, сред
които златни и бронзови монети от VI в. Извършеният проект по реставрация и
консервация връща блясъка на крепостта и тя вече е кандидат за „Чудесата на
България“.
Крепостта Перистера
се намира на север от Пещера. Името на крепостта произхожда от гръцки и
означава "гълъб". Представлява крепост с три пояса крепостни стени и
шест отбранителни кули, разположени на най-вътрешната крепостна стена; според
археолозите е датирана към 4 век сл. Хр., като е съществувала поне до 7 век
включително. Археолозите смятат, че на същото място вероятно е съществувало
древно тракийско светилище.
Хълмът, на който
е разположена крепостта, е известен като Света Петка, а името Перистера
("гълъб", "гълъбово място") е споменато за първи път от
Иван Попов в неговото изследване “Страници из миналото на Пещера”. За произхода
на името на крепостта е съхранена следната легенда: „Когато през 313 г. във
Византийската империя било въведено християнството местните обитатели трябвало да
изберат на кой от хълмовете в околността да изградят своята църква. Тогава от
хълма Света Петка литнало ято гълъби.“ Във връзка с това трябва да се спомене,
че гълъбът е знакът на Христос. Много е вероятно другото име на крепостта (Св.
Петка) и името на хълма да е дошло от запазеното в народната памет име на
църква „Света Петка“, чиито развалини стояли на възвишението от незапомнени
времена.
За останките от
крепостта пръв съобщава Стефан Захариев в книгата си „Географско – историко —
статистическо описание на Татарпазарджишката кааза“, издадена във Виена през
1870 г. По-късно тя се споменава и в пътеписите на К. Иречек (1883 г.).
Първите
археологически проучвания на хълма са проведени през 1954 г., а през 1958 и
1972 г. под ръководството на Цветана Гиздова са направени частични разкопки,
предимно сондажи, вследствие на които паметникът е обявен за римски кастел.
Резултатите не са публикувани. Редовни, системни археологически разкопки на
крепостта са извършени през 2007 г., 2010 г. и 2011 г. Ръководител на обекта е
археологът доц. д-р Бони Петрунова, по това време — ръководител на секцията за
средновековна археология — зам.-директор на НАИМ към БАН.
Разкритията при
археологическото проучване се оказват доста добри и ценни, дори учудващи и е
взето решение вече обявеният Паметник на културата да се възстанови по проект "Консервация,
реставрация и експониране на антична и средновековна крепост
"Перистера", разположена на хълма Света Петка, гр. Пещера".
Проектът е реализиран до началото на 2014 г. от община Пещера, като е
осъществен с финансовата подкрепа на Оперативна програма "Регионално
развитие" - 2007-2013 г.
Проектът за
"Перистера" включва частична реставрация на цитаделата и крепостните
стени, които са "запечатани", за да се запазят от климатичните
промени. Южната кула е превърната в триетажен музей, а музеят на открито е
разположен от северната страна. Посетителите могат да запалят свещ в двете
църкви - „Св. Петка“ и „Св. Четиридесет мъченици“, съществували още в
Средновековието, а и по-рано. Предвижда се намиращи се от запад сгради на бивши
казарми да бъдат адаптирани като хотели, ресторанти, магазини,
културно-информационен център и всичко друго, нужно за една модерна
туристическа инфраструктура. В двора на някогашния военен обект в подножието на
хълма ще има алея на старите занаяти, съществували в Пещера. Планирано е и
крепостта да бъде осветена с ефектно нощно осветление, така че да се вижда
отдалеч.
Археологическото
проучване е позволило да се изясни почти изцяло историята на хълма Света Петка.
В най-високата част на възвишението са групирани камъни с различна големина, от
които един е с формата на гълъб. Този факт дава основание да се предположи, че
мястото е било известно като свято още на траките, които са го превърнали в
светилище.
По-късно, през
римската епоха, когато в близост е минавал един от главните пътища, свързвали
Горнотракийската низина с Егейско море, е бил изграден кастел. Това е първият
период от историята на крепостта и обхваща времето от II до началото на III
век. Вторият (късноримският) период е засвидетелстван от четири монети, сечени
по времето на императорите: Диоклециан (284 – 305), Константин I Велики
(324–337) и Юлиян II (360 – 363). Може да се предположи, че първото разрушение
на укреплението е станало по време на Втората готска война през 376 г. при
император Валент и най-вече след неговото поражение при Адрианопол на 9 август
379 г. Най-добре е засвидетелстван третият период от съществуването на
крепостта. След 150-годишно прекъсване живота на укреплението и близкото селище
се възражда в началото на VI век. Свидетелство за това са грандиозното
строителство, две колективни монетни находки (едната е златна) и множество
други материали. След опустошителните варварски нападения през 528–529 г. и
катастрофалния разгром на византийската армия през 533 г., след като през
четвъртото и петото столетие Византия губи контрола си над Мизия и Скития,
империята е пред катастрофа. Загубата на провинциите е стресиращ предвестник на
надвисналата заплаха от север.
Мощното
контранастъпление през 551 г. довело до пълно възстановяване на границите на
империята. Като резултат започнала мащабна укрепителна дейност по Дунавската
граница, Балкана и Родопите. Хълмът Света Петка явно е включен в третия
отбранителен вал, целящ да предпази Империята и най-вече пътните артерии,
свързващи западната Тракийска низина с Беломорието, от зачестилите нападения.
Тогава, вероятно при мащабното строителство по времето на император Юстиниан I
Велики (527-565), крепостта на хълма Св. Петка е била преизградена и
преустроена, като две от кулите са обновени и от правоъгълни стават с формата
на еднокорабни църкви. Така, освен с функционално предназначение, кулите-църкви
са осигурявали и духовната закрила на укреплението. В тях войниците, преди да
тръгнат в битки, са се молили, а благодарили на Бога, когато побеждавали
неприятеля.
Анализът на
данните и откритите на крепостта монети категорично определят годините, в които
управлява Юстиниан II (565 – 578 г.), като време на най-голям икономически просперитет
на селището – крепост „Перистера“. Напълно идентична ситуация е отразена и в
монетния материал от ранно-византийските укрепления в Тракия и Илирия.
Последвалите събития, масирани аварски и славянски набези и ответните удари на
византийската армия, превръщат територията на цяла Тракия в поле на рядко
затихващи бойни действия през последните две десетилетия на VI и началото на
VII век. Множество от селищните центрове престават да съществуват. Намерените
тук последни отсечени монети на император Тиберий II Константин (578 – 582) очертават
края на съществуването на крепостта Света Петка. Краят на обитаването на
ранновизантийското укрепено селище край Пещера има бедствен характер и е
повсеместно маркирано от стихиен пожар. Като доказателство служи и едно
сведение на летописеца Йоан Ефески: „...На третата година след смъртта на
император Юстин и при царуването на Тиберий Победоносни настъпи проклетия
славянски народ и извърши набези по цяла Елада, в околностите на Солун и по
цяла Тракия. Те заеха много градове и укрепени места, опустошиха и гориха,
грабиха страната и я овладяха. Те се поселиха в нея без страх, сякаш тя им
принадлежеше.“ Описаните събития в хрониката се отнасят за 582 г.
Открити в
северната част на крепостта „Перистера“ фрагменти от средновековна керамика и
монети от XIII в. доказват, че укреплението е имало четвърти период на
съществуване. През Средновековието тя отново е била възродена, но частично,
върху част от късноантичното фортификационно съоръжение.
Вероятно
крепостта на хълма Св. Петка е била унищожена при османското нашествие в края
на XIV в. Но селището в подножието ѝ продължило да съществува и след това.
Наличните данни сочат, че населението му упражнявало рудодобив и металодобив и
през османското робство, като „един самоков и три ливници работели до 1850 г.“.
Освен това при оформянето на парк около възстановената крепост (цялото това
пространство не е проучено), работниците се натъкнали на останки, което
подсказва, че под нея има цял един град от няколко пояса, в който са живели
търговците, майсторите и т.н. За просперитета и културното ниво на този град
разбираме от описанията на Стефан Захариев, който пише: „..имало 10 черкови
повечето с кубета, на които имената селяните знаят коя на кой светия е била
посветена и ги наричат оброчища, но най-пространна и най-великолепна е била Св.
Петка...“. Тук става въпрос за старинната църква на хълма Света Петка,
построена (преустроена) през Средновековието върху една от кулите-църкви и
чиито стени все още стърчали до към средата на XIX в. Дотогава видимо
просъществували последните остатъци от някогашната „Перистера“ - крепостта на
гълъбите.
Крепостта
„Перистера“ заема целия хълм „Св. Петка“ и има ясно обособени цитадела,
вътрешен град и подградие, разположени на площ от около 15 дка. За сега са
изяснени и частично реставрирани крепостните стени на цитаделата и на вътрешния
град. Вероятно подградието е частично застъпено от съвременните улици и сгради
на Пещера, включително и от пътя Пазарджик – Пещера, където е имало порта с
арка, непосредствено източно под крепостта.
Укрепената площ
на крепостта е с форма на елипса, с ориентация по дългата ос СИ–ЮЗ, дължина 94
м и широчина на крепостта 37 м. Денивелацията от ЮЗ на СИ е 5 м, а най-висока
точка на крепостта е на 494.6 м. Крепостните стени, които са с дължина 253 м,
ограждат пространство от 2895 кв. м. Те са градени от големи ломени камъни,
споени с хоросан, а дебелината им достига до 3 м, което дава основание да се
предположи, че стената е била висока поне 14 м. Преди реставрацията крепостните
стени са били запазени на височина до 2.60 м. По дължината на крепостната стена
има шест кули: три правоъгълни, една триъгълна и две църквообразни. Последните
са изключително интересни. Това са кулите, които охраняват североизточния и
югоизточния ъгли на цитаделата. Подобни кули са регистрирани в днешна Сърбия,
при ранновизантийското укрепление до Равна, където през VІ век три от кулите са
обновени и от правоъгълни стават с формата на еднокорабни църкви. Друго
укрепление – Салдум (ІV – VІ век), близо до Дунав – също има една кула с
формата на църква. Тя, както при Перистера, е на североизточния ъгъл. Подобни
крепости от днешните български земи засега не са известни.
Интересна е
северната порта на цитаделата, която е претърпяла поне две преустройства.
Първоначално входът е бил на линията на куртината (крепостната стена),
непосредствено до северозападния ъгъл. Вероятно е имало надвратна кула с
правоъгълна форма, издадена към юг. По-късно, може би в началото на VІ век, е
изградена мощна правоъгълна кула, с дължина запад – изток 11,30 м. На източната
крепостна стена, северно от фасадата на югоизточната кула-църква, е оформен
друг вход на крепостта.
Северно от
южната крепостна стена се очерта плана на югозападната част на укреплението.
Между помещенията има улица с ширина около 1.5 - 2 м, която е успоредна на
южната крепостна стена. Други улички я пресичат и вървят в посока С–Ю.
Регистрирали са общо 27 верижни помещения, разположени по дългите страни на
цитаделата.
Съвременната
архитектурна реконструкция на укрепителната система на цитаделата на „Перистера”
изцяло се основава на резултатите от археологическо проучване, като се придържа
към автентичния вид на късноантичното съоръжение.
Двете кули – църкви са разположени в
южния и северния край на източната крепостна стена на крепостта „Перистера“.
Подобно уникално съчетание кула — църква за сега няма известно в България и
среща аналог само в още две крепости, но те са извън днешните политически
граници на страната.
Двете кули не са
били допълнително преустроени в църкви, когато е било прието християнството
(началото на IV в.), а това е станало по време на второто преустройство на
крепостта, вероятно някъде в началото на VI век. Така кулите освен функционално
предназначение, са осигурявали и духовната закрила на крепостта.
Патронът на една
от двете църкви несъмнено е бил Света Петка, за което има съществени
доказателства. Първият довод е самото име на хълма - „Света Петка“, което
най-вероятно е дошло от църква, посветена на Света Петка. Това е запазено в
народната памет през вековете и дори е засвидетелствано в писанията на Стефан
Захариев, който споменава: „..най-великолепна е била Св. Петка, както се види
от развалените ѝ стени и сводове.“ Може да се приеме, че след разоряването на крепостта
(църквите) в края на VI в. при аваро – славянското нашествие и последвалият
няколковековен пуст период, с частичното възстановяване на укреплението през Средновековието,
е била възродена поне една от църквите. По-късно, през османското робство,
църквата е била отново разрушена, а след това е превърната в оброчище, чрез което,
както и при други подобни около Пещера, е съхранен споменът за святото място.
Оброчището „Св. Петка“ е било известно на пещерчани почти до наши дни.
Друго
доказателство, което подкрепя вече установеното име на църквата и дори
конкретизира коя от двете църкви се казва „Св. Петка“ е една особеност в
архитектурата на североизточната кула — отклонението на надлъжната ос на
църковната сграда (църква с 5° 8', по отношение на направление изток-запад). В
унисон с традициите на трасиране на култовите сгради, според специалистите,
това отговаря на есенния християнски култ към подвига на Света Великомъченица
Параскева Иконийска (28 октомври), която приема мъченическа смърт в 303 г. по
времето на римския император Диоклетиан. Но по-късно, вероятно, когато крепостта
влиза в пределите на Втората българска държава (XII-XIV в.), храмът е бил
обвързан с традиционния за България култ към Преподобна Параскева (Петка)
Епиватска, Българска. Както е известно, след знаменитата Клокотнишка битка
(1230 г.) при цар Иван Асен II, мощите на светицата, живяла през X-XI в. и
родена в Епиват (Тракия), били пренесени (1238 г.) в старопрестолния
Търновград, където почивали до падането на Търновското царство под турско
робство, в църквата „Св. Петка Търновска”. След вековни странствания през 1641 г.
те били положени в катедралата в Яш (Северна Румъния), където и днес стоят и са
достъпни за поклонение. Та във връзка с тези исторически събития, е съвсем
логично и тукашната църква, която е преизградена в онази епоха, да е била
посветена на Света Петка (Българска).
По същия метод,
обусловен от традициите на трасиране на култовите сгради, е разгадан патрона на
параклиса и в югоизточната кула — църква. С отклонението на надлъжната ос от
източна посока (с 1° 34'), този храм се свързва с общохристиянския празник „Св.
Четиридесет мъченици” (Младенци, на 21 март / 9 март) – празник на пролетта.
Така научаваме повече за това свято място, без да е запазен спомен за него в
народната памет.
Югоизточната
църква – кула (№1) има стратегическо отбранително значение и е подчертана от
прилежащата потерна в източната крепостна стена. Тя има доминираща роля в
силуета на цитаделата над съвременния град.
Югоизточната
част на укреплението е мястото, където е стартирано редовното археологическо
проучване на крепостта през 2007 г. Тогава е разчистен наосът на еднокорабната
църква. При зачистването на крепостната стена над църквата е регистрирано
подзиждане в opus mixtum. То представлява 3 реда тухли, споени с бял хоросан
без примеси от счукана тухла. Тухлите имат приблизителни размери: 0,25 х 0,26
м. Над тях следва един ред ломени, неправилно подредени големи камъни.
Размерите на църквата (крепостна кула) са: южна стена – дължина 9,40 м, северна
стена — дължина 9 м, апсида – 1,90 м, ширина на входа от север 1,60 м.
При разчистване
в наоса на църквата, на дълбочина 2,20 м от кота 0 е разкрито стопанско
помещение с питоси (в един от питосите са намерени овъглени зърна), което дава
повече информация за предназначението и датировката на тази кула — църква.
При
реставрацията на кулата е изявен във височина нейният първи строителен период –
IV век и частично е възстановено изграденото през втория строителен период (VI
в.). На кота – 0,60 м е разположен складов тракт с вкопани в пода питоси за
хранителни запаси, които са експонирани in sito. На това ниво е разположено
информационно бюро и видео стена.
На кота + 2,40 м
(втория етаж) е разположена църквата (параклисът). Отклонението на надлъжната ѝ
ос от източна посока с 1° 34' я свързва с празника на Св. Четиридесет мъченици.
Поради тази причина в църквата ще бъдат експонирани икони от хранилището на
Исторически музей — град Пещера. Център на тази камерна иконна галерия е икона
на „Св. Четирдесет мъченици”, в апсидата. Над църквата, на кота + 5,40 м – ниво
бойна пътека, са разположени помещение за отбрана с експонирани реплики на
оръжия от Късната Античност и Средновековието, и бойна площадка от изток (над
апсидата).
Североизточната
църква — кула (№5), освен отбранителните си функции, е изпълнявала значимата
роля на духовен център на цитаделата. Тя е разкрита след югоизточната църква.
При
археологическите разкопки на това място се очертава църковообразен план, от
което веднага се разбира, че кулата е била и църква. Нейните размери са:
дължина — около 7 м, ширина — 7,20 м и дълбочина на апсидата — 3 м. При
проучването ѝ са открити фрагменти от стенописи, мраморни парчета от съдове за
светена вода, антични керемиди с врязани кръстове. Отклонението на надлъжната
ос на църквата по отношение на направление изток-запад, е 5° 8'. Обемът на тази
кула-църква е частично възстановен със съвременни строителни материали. Стените
са иззидани с оригиналната им дебелина, изграден е и сферичен свод над апсидата
(конха). Предвижда се да бъде положена олтарна трапеза, като така този християнски
символ на старинна Пещера ще бъде ресакрализиран.
По време на
разкопките екипът на археолога доц. д-р Бони Петрунова открива над 300 уникални
находки. Сред тях са множество монети, някои златни, част от които от времето
на император Юстиниан (VI в.). Намерени са различни части от облеклото на
войниците, които са пазели крепостта, различни фибули, известно количество
накити. Също така и стрели, фрагменти от надписи, мраморни детайли от сградите,
съдове от глина и стъкло, които ще бъдат изложени в Музей на открито. В
крепостта са открити почти 80 питоса, някои с огромни размери; представляват
своеобразни хладилници от Античността. Голяма част от съдовете са експонирани
на мястото, където са намерени.
След разкопките крепостта
е реставрирана, консервирана и облагородена. На територията на крепостта се
влиза след заплащане на такса вход.
След като
изслушахме беседата на местния екскурзовод и разгледахме детайлно целия
комплекс, направихме си снимки за спомен, качихме се в автобуса и слязохме в
гр. Пещера, където беше предвидено по програма свободно време за обяд и
самостоятелно разглеждане на града. Да кажем нещо и за това живописно родопско
градче.
Пе́щера е град в Южна България, Област
Пазарджик. Той е административен център на Община Пещера. Градът е трети по
население в областта след Пазарджик и Велинград и на 45-то място в България от
общо 244 града.
Град Пещера се
намира в предпланината (461 м н.в.), на границата с Горнотракийската низина, в
близост до градовете Батак и Брацигово, на 18 км от Пазарджик, 40 км от Пловдив
и на 125 км от София.
Град Пещера е
селище с твърде стара и интересна история. Най-ранните човешки следи датират от
епохата на неолита. Откритите находки дават основание на изследователите да
заключат, че през бронзовата епоха пещерите Снежанка и Юбилейна са били
обитаеми. В продължение на хилядолетия този край е обитаван от тракийското
племе беси, изпитало влиянието на римляни и византийци.
Възникването на
селището в Пещерската котловина е станало през втората половина на IV век пр.
Хр. Най-трайно е взаимодействието по-късно на траки, българи и славяни.
Свидетелство за това са откритите останки в околностите от хилядолетна култура
– кюпове с обгорено жито, строителни материали, оръжия, оръдия на труда,
монети, накити, култови предмети, саркофази, мостове, останки от калдъръмени
пътища и от крепостите Киево кале, Перун, Тъмра, Св. Никола, Св. Петка и др.
Няколко са
предположенията за името на гр. Пещера, но надделява това за пещерите в
околностите. Най-ранният писмен документ за съществуването на селището под
името „Пещера“ е от 1479 г. По онова време Пещера е в тимара на някой си
Мустафа заедно с още 41 селища.
Във
възрожденската епоха е извършено огромно строителство на църкви, мостове,
чешми, къщи, училища от майсторите на Пещерската архитектурно-строителна школа.
Тяхно дело са монументалните църкви „Св. Димитър“, „Св. Петка“ и „Св.
Богородица“ в Пещера, „Св. Марина“ в Пловдив, „Св. Богородица“ в Пазарджик и
часовниковата кула в Пещера.
Първото светско
българско училище в Пещера е създадено през 1848 г., а читалище „Надежда“ -
през 1873 г. Изтъкнат възрожденски учител е Спас Зафиров – учител на Иван
Вазов, Христо Ботев и Васил Левски, баща на българския генерал Атила Зафиров.
В хайдушката
чета на Тодор Банчев стават хайдути от Пещера: Тодор Фиданов, Сотир Келеш и
Динко. В национално-освободителната борба Пещера дава на България Димитър и
Атанас Горови и Георги Зафиров. В Опълчението участват от Пещера: Нешо Чипев,
Никола М. Донски и Георги Стоилов. Градът е освободен през Руско-турската
освободителна война на 6 януари 1878 г. от 17-та рота на поручик Панин, а за
гарнизон в Пещера остава 8-ма рота на кап. Сафонов от 123-ти Козловски полк.
През 1876 г.
Пещера има над 800 къщи, от които около 500 български, около 60 арумънски и
около 250 турски и цигански. През 1880 г. при първото официално преброяване на
града след Освобождението, той има 758 къщи и 3871 жители, от които 2618
българи, 856 турци, 341 гърци, 53 цигани и 1 каракачанин. 5 години по-късно
населението на града е 4704 души, а къщите - 876.
В Пещера живеят
20 493 души. От тях около 16 500 са българи, има още 2 800 цигани, 800 турци,
250 власи и 150 души от други народности.
Пещера е център
на архиерейско наместничество на Пловдивската епархия на Българската
православна църква.
Основните забележителности в града са:
·
Часовникова
кула (Сахата). Точната дата на строежа не е установена, но по всяка вероятност
е свързана с времето на общото икономическо издигане на града. Регулирането на
работния ден в занаятчийските работилници и търговските дюкяни и избягването на
нелоялната конкуренция в Пещера е изисквало едновременно “вдигане и спускане на
кепенците” в цялата чаршия под ударите на “Сахата”. Към тези причини за
необходимостта от построяване на “Сахата” в Пещера има и друга. Часовниковата
кула не е обслужвала само работещите наблизо и преминаващите, но и
мюсюлманското богослужение. Според Иван Попов кулата е построена около
годината, когато е изградена джамията в Пещера - 1650 г., и има еднакъв градеж
с нея; може би е построена и във връзка с джамията. Според други източници
кулата е строена, за да не протестират турците, че в тяхната махала се строи
българска църква.
·
Исторически
музей – експозицията е разположена в 5 зали. Притежава богата колекция от над
8000 експоната, разкриващи живота на територията на общината от периода на
неолита. През последните години особено внимание се обръща на археологията в
раздел „Праистория“. Находки от този период участват в национални и
международни изложби;
·
Художествена
галерия “Проф. Веселин Стайков” - създадена е през 1996 г. Фондът й наброява
над 350 картини, графики, скулптури, малка пластика, дърворезба и др. Във фонда
на галерията се съхраняват творби на проф. Веселин Стайков, доц. Стоян Раканов,
Мира Лихчанска, Тодор Хаджиниколов, Никола Димитров, Елена Грънчарова, Владимир
Рилски и др.;
·
Музей
в крепостта Перистера (южната кула);
·
Църквата
„Св. Димитър“ е сред малкото запазени паметници от епохата на Възраждането в
България. Строена е в периода 1825-1831 г. от известните пещерски строители
архитектон Кузман Мичов и първомайстор Питър Казов (Казоолу). Тя е трикорабна,
кръстокуполна с притвор и галерия. Техниката и технологическият подход при
строежа й е аналогичен на подходите при строежа на най-големите и
репрезентативни култови сгради от 19 в. Иконостасът е резбован през 1910 г., но
иконите са от 19 в. Особено ценни със своите иконописни достойнства са иконите:
„Богородица Одигитрия“ (17-18 в.), „Велик архангелски събор“ (1830 г.), „Св.
Димитър“ (19 в.). Оригинални са и стенописните изображения в интериора на
храма. В централния купол е изписан Христос, а в олтарната част впечатляват
богатите композиции „Богородица ширшая“, „Благовещение“ и някои старозаветни
пророци;
·
Църква
"Света Петка";
·
Културен
дом - основан през 1980 г. В клубните и кръжочни форми на културен дом Пещера
участват над 250 деца. Особено внимание се отделя на развитието на танцовото и
музикално изкуство и новите информационни технологии;
·
Читалища
– на територията на община Пещера има 3 читалища със 100-годишна история.
Всички те са с много добри комплектовани библиотечни фондове. В читалищата
работят над 20 форми на художествената самодейност и клубове по интереси, в
които са заети над 350 самодейци. Материалната база е в много добро състояние;
·
Паметник-костница
на загинали за свободата на България.
Обядвах,
разгледах градчето. Красиво е, но за съжаление, обувната промишленост не е в
състояние да осигури поминък за цялото население. Видях музея, часовниковата
кула, 2 джамии, храм Св. Петка, стари сгради около централния площад, фонтана
пак там. Разочароващо беше, че в деня, когато бях там (неделя) музеят беше
затворен. Освен това близо разположената Часовникова кула се намира в бедствено
положение; часовникът е спрял в 5:18 неизвестно коя година; стълбите до кулата
са толкова обрасли с трева, че едва се виждат. В града не намерих нито един
работещ сувенирен магазин, за да купя картички; знаете, че ги колекционирам, а
и да имам за подаръци на приятели. Като към това се прибави, че не намерих
картички нито в Пазарджик, нито на Перистера, нито тук – в градчето; по-късно
не намерих и на Снежанка... От цялата екскурзия нямам нито една картичка. Ужас!
Продължаваме към
пещера Снежанка, наричана „перлата на Родопа“. Разстоянието до нея е 4 км.
Пещерата е малка, но е смятана за една от най-красивите в България. В своите
само 145 м дължина тя включва всички форми на пещерни образувания. За да се
стигне до пещерата, трябва да се измине и стръмна еко-пътека.
Разположена е в
Баташката планина, в Родопите. След отклонението от главния път от гр. Пещера
към гр. Батак има 3 км тесен асфалтиран път, по който трудно се разминават два
автомобила. По асфалтирания път се стига до паркинг, където може да оставите
автомобила си. Пещерата е труднодостъпна (около 25 минути нагоре по стръмна
екопътека с дължина 830 м).
Името си
"Снежанка" пещерата получава заради искрящо белия цвят на пещерните
форми в нея.
Открита е през
1961 г. случайно от пещерняци, които за първи път влезли в нея в 9 ч. сутринта
и излезли късно вечерта, запленени от красотата ѝ. Дължината ѝ е само 145 м,
с постоянна годишна температура 9оС. Образувана е от Новомахленската
река през епохата на леванта и дооформена през кватернера.
Богата е на
сталагмити, сталактити, сталактони, драперии, синтрови езерца. Най-големият
сталактит е дълъг 1,27 м. "Снежанка" се състои от няколко красиви
зали: Залата на виметата, Голямата зала, Музикалната зала, свързани със
Срутището, над което минава мост. Във Вълшебната зала, покрита със снежнобял
кристален синтър, природата е създала фигурка, оприличавана на приказната
героиня. Името на пещерата идва от снежнобелия синтър.
В средата на
пещерата има кръгли огнища, до които са намерени предмети от ранножелязната
епоха и кости на животни. Траките са я ползвали като убежище от врагове.
Електрифицирана е
и благоустроена. Има печат от БТС.
Разгледахме
пещерата; безспорно е красива, макар аз да не си падам особено по пещерите. Бях
забравила да си взема връхна дреха и леко измръзнах от температурната амплитуда
между вън (35о) и вътре (9о), но никой не ми е виновен,
че съм разсеяна. След обиколката й се качихме в автобуса и потеглихме обратно
за София: 137 км.
След Ихтиман спряхме при един крайпътен ресторант за кратка
почивка. Тогава малко остана аз да си остана в ресторанта; автобусът щял да
тръгне без мен, докато аз чаках на опашка пред тоалетната. Но когато водачът
казал на шофьора да тръгва, жената, с която деляхме седалката казала, че ме
няма. Така останали и ме изчакали. Разбира се, прибирането към София беше
кошмарно дълго, „в светлината“ на летните ремонти по АМ Тракия и безкрайните
задръствания, които причиняват винаги; но пък беше весело и на чудесен
музикален фон. Така завърши още едно страхотно пътуване из дебрите на България,
съчетание на уникални природа, история, изкуства...
Снимки може да разгледате тук. Равносметката изглежда така:
Период
|
бюджет-лв
|
дистанция-км
|
снимки-бр.
|
14.6.2015
|
69
|
274
|
56
|
До
нови срещи!
Няма коментари:
Публикуване на коментар