Алис се
прибираше след работа; беше една от късните й смени, когато стигаше вкъщи около
полунощ.
Тя обичаше да
върви, затова бе избрала този начин на придвижване – пеш. Разбира се, беше си
разработила най-кратък маршрут между дома и работното си място. Той минаваше
през няколко места с по-висок риск, но тя все повтаряше, че доникъде няма да се
докара, ако се остави да я ръководи страхът. Имаше логика в тези думи, разбира
се, но рискуваше ежедневно. А най-големият й страх бе нападение от куче/кучета.
Тази перспектива можеше да я изпълни с ужас, затова се стремеше да не мисли
върху нея.
Тя вървеше внимателно и се ослушваше, оглеждаше се във всички посоки, за да
предусети евентуалната опасност, преди да я е застигнала. Чу лай; не беше
далеч. Настръхна. О, не! Само това ми липсваше! За Бога! Не е истина, мислеше
си, докато вървеше напред и се озърташе навсякъде. Добре, че тук-там имаше по
някоя улична лампа, иначе щеше да е тъмно като в рог. На голям завой на пътя чу
зад себе си ситни стъпки; обърна се, ужаси се: след нея вървеше куче. Огледа го
бързо; нямаше нашийник. Помияр! Ами сега? Опита да запази самообладание и да
продължи да върви напред. В този миг почти се препъна в друго куче, което беше
се явило отпреде й и тя, надзъртайки през рамо към първото, не успя да види
навреме второто. То не й прости. Скочи към нея и докато тя се опитваше да се
предпази, я захапа за крака. Извика от ужас и болка. Кроткото куче се стресна
при вика и избяга. Другото лаеше ожесточено срещу нея, а тя викаше за помощ.
Алис се изплаши да не би мирисът на кръв да привлече още помияри. Викаше ли,
викаше. Нищо. Гласът й пресипна, отникъде не се появи светлина. Но кучето може
би се подплаши от виковете й, а може би пък загуби интерес. Но се обърна, вирна
опашка и изчезна в мрака. Минаваше 23,30 ч. Алис се огледа с тревога наоколо;
никакви светлини. Нямаше да получи никаква помощ. Трябваше сама да се оправя.
Опита да избистри ума си, въпреки че не бе никак лесно. От една страна болката,
от друга – сковаващият страх, от трета – кръвта...
Кръв. Точно така. От тук трябваше да започне. Все пак преди години във
връзка с работата й с хора, бе преминала курс на обучение по първа помощ. Напрегна
ума си. Първо, трябваше да спре кръвозагубата, иначе всички следващи мерки
можеха да се окажат излишни, закъснели. Колан; помисли си, че може да ползва
колан. Понечи да махне своя от дънките си, но се оказа, че нямаше. Днес бе
пропуснала да го сложи. Ужас, изпищя наум, ами сега? Огледа се наоколо, след
това и себе си. Кецовете! Точно така. Беше пострадал десният й крак, под
коляното. Със сигурност нямаше да може да ходи с него, затова този кец нямаше
да й послужи. Напротив! Щеше. Извади връзката от него и стегна крака си, точно
над раната, един пръст под коляното. Усети го как започна да изтръпва от
намаленото кръвоснабдяване. Помисли си, че все пак още дълги години смята да
използва този си крак, затова нямаше да е излишно да си прибере и кеца. Пусна
го в найлоновата торбичка, с която ходеше на работа.
Какво следва, запита се наум. А, да. Трябва да отида в болница, за да се
погрижат за раната ми. А също и да ме ваксинират срещу тетанус и бяс. Тръпки
разтърсиха цялото й тяло при последната мисъл. Нямаше начин, трябваше да се
действа, при това незабавно. „Но как да стигна? Не мога да вървя, няма болници
толкова наблизо. Няма смисъл и да викам линейка. Като знам колко са бързи от
„бързата помощ“ тук ще си умра от кръвозагуба. Не мога да си извикам и такси;
толкова е пусто и недостъпно, че няма такси, което да успее да стигне до тук,
дори да знае адреса, което пак е малко вероятно. Тогава какво да правя? Трябва
да сляза до булеварда и там да чакам такси, това е. Няма друг начин“,
разсъждаваше наум. Но как да слезе до там? Разстоянието не бе голямо, но за 2
здрави крака. Тя не можеше изобщо да стъпи върху десния, а наклонът бе толкова
голям, че, ако се опиташе да подскача на един крак, щеше неминуемо да се
пребие. Ако първо не я удареше някоя кола в тъмното, разбира се, защото нямаше
да успее да се помести от пътя й. Вариантите не бяха никак добри, но съзнаваше,
че всяка изгубена минута тук намалява шансовете й за пълно възстановяване.
Освен всичко и ваксините трябваше да се поставят скоро след ухапването, иначе
можеше да нямат ефект. Реши, че само губи, ако стои тук и не прави нищо по
въпроса. Но проблемът с излизането на булеварда бе сериозен и не бе решен.
„Какво да правя сега?“, мислеше си. Чувстваше се все по-отпаднала. Раненият
й крак пулсираше болезнено, усещаше как тънка струйка кръв се стичаше по него,
макар да не я виждаше. Извика отново, дано поне някой надникне навън от
любопитство. Огледа се навред. Някъде напред съзря най-сетне светлина. Идваше
от голяма сграда, не можеше да различи вида й в тъмата, ала не я вълнуваше.
Важното бе, че там имаше хора. Поне един човек, който бе светнал. Закуцука
нататък. Стори й се, че вратата се отвори и отвътре излезе някой. Струваше й
се, че този някой вървеше насреща й. С намаляване на разстоянието помежду им, тя
все повече губеше ориентация, както и равновесие. Не може да се подскача дълго
време на един крак, особено, ако другият е ранен, на всичкото отгоре пък и губи
кръв. Отвори уста да каже нещо, но почти не издаде звук. Стори й се прекалено
голямо усилие. Реши да си пести силите за ходенето. Човекът стигна до нея,
уличната лампа осветяваше лицето й; беше бледо и изпито. Очите й гледаха, без
да виждат, погледът й бе размътен и разсеян. Цялото й изражение беше...
стряскащо.
-
Алис? Алис, за Бога!...
Какво...? Какво ти е? – различи мъжки глас.
-
Помогнете ми, моля ви... –
простена тя. Протягаше ръка да намери някаква опора за изтощеното си тяло.
-
Алис... Алис, какво има? – сети
се, че не го е познала и извика:
-
Алис, аз съм Боби. Помниш ли?
Боби, от планината. Преди време почивахме заедно в един курорт... – започна да
губи надежда, че ще пробуди спомените й.
-
Боли... – едва чуто промълви
тя; бе по-скоро придихание, отколкото глас.
Мъжът я
обгърна с ръка през кръста и тръгна с нея към сградата. Още не можеше да
проумее какво й е. Реши, че трябва да я огледа на светло. Тя подскачаше на
здравия си крак, опряна в него и бълнуваше тихо; от време на време простенваше,
от умора ли, от болка ли...
В един момент
от гърдите й се изтръгна стон и всичко пред нея почерня. Тя се свлече. Мъжът до
нея прояви завидни рефлекси, като можа да предугади какво се случва и успя да я
подхване навреме. Бързо се наведе и пъхна ръка под коленете й, а другата пъхна под
мишниците и я вдигна. Тя бе отпусната като... труп. Мъжът се притесни сериозно.
Тръгна без да губи време. Щом наближи сградата, извика:
-
Отваряй,
бързо! Отвориии миии!...
-
Какво става?
Защо крещиш? И кой е това? – попита друг мъж.
-
Не знам какво
става. Тя е... Познавам я отдавна. После ще ти разправям. Сега трябва да я
събудим от припадъка – огледа се и я занесе до едно канапе. Сложи я да легне и
се зачуди как да я върне в съзнание.
-
Имаме ли
случайно амоняк? Или... я ми подай аптечката. Да видим какво има вътре. Нищо
полезно. Донеси вода! Бързо! – нареди Боби на другия.
Напръска лицето й с вода и тя отвори очи стреснато. Трябваше да минат
минути, докато дойде на себе си и успя да фокусира погледа си. Огледа се
учудено. Какво е това място, помисли.
-
Ъм, къде съм?
– гласът й трудно доловим шепот.
-
Привет! Сега
позна ли ме? – насреща й се усмихваше симпатичен млад мъж. „Сякаш съм го
виждала някъде, но къде, кога... Все едно е било в друг живот... Или припадъкът
ми е размътил мозъка“, мислите се блъскаха в главата й.
-
Съжалявам,
аз... Познавам ли Ви? Простете, но не помня... Лицето Ви ми се струва познато,
но... нищо не ми идва наум... – тя се изчерви.
-
Все още ли
така се изчервяваш? От най-малкото...
Понечи да отговори, но я сряза толкова силна болка от раната, че се сви на
кълбо и извика. Лицето й се покри със ситни капчици пот. Очите й блуждаеха.
Разбра, че нещо лошо става и я попита директно:
-
Кажи ми какво
ти е? – тонът му сериозен и едва доловимо притеснен.
-
Кракът ми...
Много боли... – простена тихо.
Чак сега разбра, че нещо с крака й не е наред. Огледа я; видя вързания крак
и попита за причината.
-
Няма да
повярваш... Невероятно, просто... – насили се да се усмихне, но се получи
разкривена от болка гримаса. – Ухапа ме куче. Представяш ли си?
-
Чакай... Какво...
е станало? Я пак! – не вярваше на ушите си. В този миг мисъл като мълния
проблясна в ума му. Извика към другия:
-
Бързо донеси
нож! – но не го дочака. Хвана крачола на дънките й с две ръце и се напрегна
силно; чу се „хряяяяяяяяс“ и двата края на материята увиснаха изпод ръцете му.
Огледа раната.
-
Не искам да
те плаша, но това тук хич не изглежда добре. Знаеш ли... Опитай се да си
спомниш преди колко време се случи. – каза с тревога в гласа, като не сваляше
поглед от нея.
-
Вече в нищо
не съм сигурна. Сякаш измина цяла вечност... гласът ми пресипна от викане и
нищо... – не можеше, а и не искаше да скрие разочарованието си.
-
Трябва бързо
да те види лекар.
-
Да, зная.
Затова търсех някого да ми помогне да сляза до булеварда; наклонът е голям и
сама няма да успея.
-
А защо ти е
булеварда? – гледаше я въпросително. Сигурно е решил, че съм се побъркала,
помисли си Алис. А на него отвърна:
-
За да се кача
в такси и да отида в болница. – усмихна му се.
-
Не ти трябва
такси. Тръгваме веднага. – започна да рови и търси нещо.
-
Как така?
Защо? Аз не мога иначе... – започна да му обяснява.
-
Аз ще те
закарам. Само да докарам колата пред вратата, за да не се мъчиш да скачаш до
там.
-
Но... –
нейното „но“ увисна във въздуха като въпросителен знак.
След 2 мин. младежът влезе и я изнесе на ръце до автомобила си. Тя се
чувстваше неудобно, но нямаше сили дори да спори с него. Разположи я на задната
седалка и подаде газ към болницата. А през това време Алис се стараеше да си
спомни откъде познава този мъж. Говореше й сякаш бяха близки, но тя не го
помнеше...
В болницата веднага я приеха за преглед. Лекарят се опитваше да я успокои
като й каза, че щели да спасят крака й. Не му се получи шегата, обаче.
Почистиха и превързаха раната, биха й двете ваксини. Дадоха й болкоуспокояващо.
Препоръчаха й тази нощ да остане под наблюдение. Нямаше силите да им откаже,
затова прие. Настаниха я в някаква стая; чудесно бе, че бе сама.
Разбира се, Боби остана при нея; само предупреди колегата си да не го
очаква. Когато тя се почуства малко по-добре, й напомни да звънне на
семейството си, които сигурно вече се тревожеха. Тя звънна на съпруга си, който
й каза, че тъкмо щял да я потърси. Каза му за инцидента и че се намира в
болница за през нощта. Каза му също да не идва сега при нея; че ще се прибере
на сутринта.
Така искаше да го държи по-далеч от младежа, който се бе погрижил за нея;
поне, докато разбере какъв е и откъде я познава. Заговориха. Тя го разпитваше,
на свой ред – и той – нея. С всяка изминала минута, с всяка разменена реплика
той я усещаше все по-близо до себе си. Изненада се - сякаш нямаше помен от годината, откакто
пътищата им се разделиха; някъде там, високо в планината. А тя от минута на
минута се чувстваше все по-неловко. Явно в миналото й този младеж е заемал свое
място. Но още не можеше да разбере какво е било то. Междувременно дойде
дежурният лекар, за да провери как се чувства пациентката. Тя събра кураж да го
попита за тази странна и нетипична амнезия, която явно бе получила, защото все
още не си спомняше кой е Боби. Лекарят отвърна, че амнезия може да се получи
при удар в главата; тогава или е доста продължителна, или остава доживот.
Вторият вариант е, когато е следствие на силен стрес. Тогава почти винаги е
временна и обратима. Побърза да я успокои, че при направения й преглед не е
установена травма на главата. Това означава, че има временна загуба на паметта,
като резултат на преживения силен шок; ще отмине, щом тялото и духът й се
върнат към хармоничното си състояние; най-важен е балансът, мирът, в
психологически и емоционален аспект. Тя си помисли, че доколкото познава сама
себе си, емоционалният баланс винаги е бил недостижима цел за нея. Запита се
дали това означава, че до края на дните си ще живее в неведение за собственото
си минало, за своето „аз“. Тази мисъл я накара да потрепери. Насили се да си
спомни за младежа; усилието само й причини главоболие и световъртеж. Реши, че
нищо не губи, ако го попита направо. Така или иначе нищо не помнеше; поне по
този начин щеше да запълни някое и друго бяло петно. Затова му зададе въпроса:
-
Би ли ми
помогнал да си върна спомените? – гледаше го право в сините очи; на мига усети
нещо, сякаш стрела се заби в сърцето й, идваща от тази синева. Преглътна. – Е?
-
Ами... Да,
добре... На драго сърце ще ти помогна. – възвърна увереността си и я дари с
една от неговите нескончаеми и обезоръжаващи, широки усмивки.
-
Какво искаш
да знаеш? – нямаше идея как да започне, затова остави на нея да реши.
-
Ами, всичко.
Давай от самото начало. Кога и как се запознахме?
И той заразказва. Каза й за сградата, в която работеше някога, но не
спомена, че се е прехвърлил другаде по нейна молба. За хотела в планината и
случайната им среща там; за пикника и разговорите... С напредване на разказа
обаче тя усети смущението му, особено, когато спомена за масаж... Мина една
мисъл през главата й... Зачуди се дали да го попита. Каза си „нали ми връща
спомените, трябва да узная всичко, до последния детайл... каквото и да ми
коства това“.
-
Този масаж...
не е бил краят на вечерта... нали? Случило се е и друго... Моля те, трябва да
разбера... Макар да си давам сметка накъде вървят нещата. Кажи ми!
-
Добре. –
въздъхна. Пое си дълбоко въздух и продължи:
-
Признавам, че
си права – това бе едва началото. Признавам, че се любихме; признавам, че го
исках повече от всичко, но... Също така ще ти призная, че... – не откъсваше очи
от нея. Лицето й изразяваше едновременно толкова емоции: срам, възбуда, трепет,
желание, копнеж... Бе като омагьосан, но тя го върна на Земята с:
-
Също така
признаваш, че... какво? – любопитството я бе обладало изцяло.
-
Че ти бе
инициаторът. – довърши и издиша бавно.
Това сякаш я шокира и тя извърна поглед встрани. Твърде късно. Беше се изчервила
толкова силно, че нищо не би я прикрило в този момент. Издаде лек хрип. Боби я
наблюдаваше с растящ интерес.
-
Едно нещо е
останало незасегнато и от амнезията, и от помияра... – започна той.
-
Какво имаш
предвид? – запита без да го погледне; толкова объркана се чувстваше. Наистина
ли тя бе сторила всичко онова, което този тип й наговори? Не, не може да е
вярно. Тогава значи, тя е изневерила на съпруга си, а не можеше да го приеме?
Дали мъжът й знаеше? Божичко, каква бъркотия, помисли си. Същински хаос от
чувства!
-
Ехо, тук ли
си? Отнесе се нещо. Май не трябваше да ти разправям всички тези неща, не си
готова още да ги приемеш, да повярваш... А и имаш нужда от почивка... Хайде,
заспивай! Аз ще седя на фотьойла и ще бдя над съня ти.
-
Не ми
отговори на последния въпрос – настоя тя с тон, нетърпящ възражения. Какво
искаше да кажеш с това...
-
Имах предвид
колко лесно и бързо се изчервяваш. За част от секундата цялата пламваш като
факла и винаги при това свеждаш поглед, сякаш така ще се скриеш.
-
Цял живот съм
така, откакто се помня... Но те моля да не ми се подиграваш. Да не мислиш, че е
много приятно, да... – в тона й лесно се долавяше обидата.
-
Не ти се
подигравам, изобщо. Точно напротив. Аз ОБОЖАВАМ, когато се изчервяваш. Приличаш
на момиче; ученичка, чиито съученици са й повдигнали полата и тя умира от срам.
Толкова е сладко. Не разбираш ли? Това е толкова нетипично за зрелите жени, че
май ми е липсвало да го виждам напоследък. Изведнъж се появяваш ти, алена като
ягодка, и озаряваш всичко наоколо... Това толкова много ми харесваше у теб...
Все още ми харесва... – смути се на свой ред.
Тя разбра и смекчи отношението си към горкия младеж. Той се бе загледал
през прозореца, някъде навън, надалеч... А тя го изучаваше много подробно. Не е
чудно защо съм се прехласнала по него, помисли. Та той е толкова... сладък,
готин, секси. И се държи страхотно, с което много други не могат да се
похвалят.
Погледна кое време е; минаваше 02,30 ч. Реши, че е изморена вече и му
предложи да поспят.
Обърна се с гръб към него, пожела „лека нощ“ и притвори натежалите си
клепачи. Не получи отговор. Започна да се унася. Когато чу отслабеното й дишане,
се приближи, наведе се и я целуна нежно по челото; прошепна:
-
Лека нощ,
принцесо моя!
Тя сподави един вик и се обърна бавно към него. Погледна го; в погледа й се
четеше нещо ново; не бе същия, както преди малко. Широка усмивка се разля по
лицето й, когато изрече:
-
Лека нощ,
благородни рицарю, на теб и верния ти бял жребец! – нов пламък заигра в очите
й. Чувстваше се прекрасно. Бе забравила за всичко лошо, а усмивката не слезе от
лицето й.
Той замръзна, когато я чу да го изрича. Обърна се бавно и колебливо се
приближи до леглото й.
-
Значи ли
това, че... че си спомняш? Това от онези всеизвестни приказки ли е или... ти
наистина се сети кой съм? – в погледа му се четеше надежда за второто.
-
Това Е
всеизвестна приказка, но все пак... Пропуснал си да изпълниш една част от нея.
Най-важната.
-
Коя?
-
Ами, след спасяването
на принцесата, рицарят винаги я целува... Аз бях нападната и пострадах... Ти ме
спаси, но... без целувка историята не може да завърши... – още говореше, когато
той я доближи светкавично, пъхна длан под главата й, а с другата погали бузата
й, и впи страстно устни в нейните; жадно, мощно, неконтролируемо...
Когато бяха на път да останат и двамата без дъх, той спря, леко отдръпна
лицето си и я притисна до гърдите си. Познаваше това усещане; цяла година го
сънуваше и жадуваше. Обхвана го с двете си ръце и нямаше намерение да го пуска.
В един момент реши, че не бива да задушава спасителя си, и го пусна. Той я
погледна с толкова нежност и възхита, че не успя да се сдържи и извика:
-
Боби,
слънчице! Моят Боби... Помня, всичко помня! Всичко... Даже и как те помолих да
си смениш работата, за да не ме измъчват угризения и копнежи... – последните
думи изрече полугласно и влага замъгли погледа й.
-
О, не... Не,
не, не, не... Недей да плачеш, моля те! Само това не. Ще си навредиш. Сега ти
трябва спокойствие, за да се оправиш по-бързо. – той се разтревожи не на шега.
-
Не ме
спирай... имам нужда... да ти призная. Всичко. Аз постъпих егоистично. Трябваше
да ме оставиш там, на пътя, да ме изядат псетата и да се свърши.
-
Какви ги
говориш, за Бога? Опомни се! И стига с тази твоя съвест! Писна ми да слушам все
за нея! Отново мога да те прегърна... Само това има значение. За мен.
Притисна я силно към себе си. Тя каза, че едва държи очите си отворени,
много й се спи. Но няма да заспи, докато той не легне до нея и я гушне. И той
самият да поспи няколко часа. Боби не чака да го подканят; тя се премести леко
напред, той се мушна зад нея и я обви с яката си ръка; притисна я плътно до
тялото си. Тя опря глава о гърдите му и скоро заспа.
На сутринта сестрата ги събуди, за да смени превръзката й. Той седна на
фотьойла до прозореца като не я изпускаше от поглед. Щом сестрата излезе, Алис
се обърна към Боби и прошепна:
-
Аз трябва да
се прибирам... Това, че отново се видяхме, бе страхотно, въпреки
обстоятелствата... Но трябва да бъдем реалисти... Аз имам семейство и
отговорности. А ти... ти имаш свой си живот, от който аз не съм част в
последната година.
-
Какво не бих
дал да те задържа завинаги в обятията си? – гласът му отчаян.
-
Прегърни ме,
силно. И нека така си кажем сбогом. – прозвуча смирено, но решително.
-
Май за
пореден път бях „рицар за еднократна употреба“ – опита да се шегува той.
-
А, не. За мен
винаги ще останеш „спасителят в ръжта“ – в моя случай заменям ръж с нощ.
Тя се опита да го разведри и окуражи, намеквайки, че никога не ще бъде
забравен. Погали парещите му страни; в очите му блестяха капки влага. Стегна се
и се изправи; пое си дъх.
-
Да тръгваме!
Спасител или не, мога поне да те откарам до дома ти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар