Магията на планината

Алис отдавна планираше тази почивка. След всичко, което й се струпа на главата напоследък, да, определено имаше нужда от нея.

Молбата за отпуск беше подписана от шефа. Изпрати Питър и дъщеря им на гости при баба и дядо и ето, че беше свободна. Като всяко дете, Сузи се радваше много, когато бабите и дядовците я глезеха, затова Алис ги изпрати без особени угризения заради раздялата с детето си. Все пак беше въпрос на няколко дни, а и тя щеше да се обажда често, всеки ден, по телефона.

Беше избрала нов хотел в нов за нея курорт, с чудесен спа комплекс. Обожаваше спа. Но повече от всичко харесваше планините; затова избра този комплекс: високо в планината, далече от града с всичките му недостатъци; тишина и спокойствие, насаме със себе си.

Едва, когато започна да си събира багажа, си даде реална сметка колко крещяща бе нуждата й да остане сама със себе си. С всички рискове, които криеше това обаче. Не взе много неща, само леки дрехи, бански, няколко книги и разбира се, тоалетни принадлежности. Чакаше с нетърпение заминаването си; чувстваше онзи приятен гъдел в корема, когато знаеш, че нещо прекрасно е на път да ти се случи и просто не издържаш повече.

Попиваше всеки изглед, всяка панорама, всяко кътче, през което минаваше. Искаше да запечата в съзнанието си всяка гледка, която откриваше за себе си тук; щеше да ги пази завинаги в сърцето си и да се обръща към тях, когато изпиташе нужда от вдъхновение, например или просто от малко тишина и свежест, така типични само за планините.

Когато достигна хотела огледа детайлно фасадата и околността му, и откри, че снимките, качени на уеб-сайта му, съвсем не бяха преувеличени, „фотошопирани“. Тук Природата се бе отличила с особена щедрост, за да създаде една невероятна околност, която умело бе използвана от архитекти и проектанти, за да „впишат“ хармонично в нея своя архитектурен шедьовър.

От един само поглед разбра, че няма да съжалява за решението да отседне тук. Това бе истински „рай на Земята“; помисли си, че твърде много места по света носят тази „титла“, дадена им неслучайно от някого, но това беше нейният личен. Почти веднага реши да не го споделя с никого; това щеше да си бъде „нейното“ място, нейният „рай“, където да може да избяга от всичко и всички.

Може би щеше да го сподели някой ден, но човекът щеше да бъде единствено дъщеря й. Един ден, когато порастне и се научи да цени природата и нейната красота, нейните творения и хармония, но и нейните нужди, проблеми и грижите, които изискваше от нас, хората. „Разумните“ същества, които от хилядолетия я експлоатираха неспирно, но все удобно „забравяха“ да я ценят и пазят. Каза си, че от нея зависи Сузи да научи всичко това, да цени не само хората, още по-малко – материалните неща, но и всичко онова, което я заобикаля. Щеше да й дава пример всеки ден, обеща си наум. За доброто на всички.

Регистрира се в хотела и отиде в стаята си. Интериорът й хареса, но най-хубавото беше панорамата, която се откриваше от терасата. Излезе на нея и притаи дъх. От тук се виждаше планината в целия й блясък. Непристъпни върхове, още пазещи снежни преспи в пазвите си; вековни гори, плуващи в прозрачна омара; дъхави поляни, безбрежно зелено море, изпъстрено с петна във всички цветове на дъгата, сякаш пеперуди, застинали по време на полет; безвремие. Тази гледка я изпълни с уют, тишина и спокойствие. Съзерцаваше я безмълвно сякаш цяла вечност, но телефонният звън развали магията.

След края на разговора реши и изключи проклетата джаджа. Нямаше повече да й разваля красивите мигове. Щеше да им се радва докрай. Разопакова багажа си и се преоблече в нещо подходящо за времето и мястото. Отиде в лоби бара и си поръча мохито. Огледа се; изненада се, че барът беше пуст и си избра най-изолираното сепаре. Седна, отпи глътка свежест и се отпусна назад. Затвори очи. Звучеше приятен чил-аут и я унесе в мечти.

-          Добър ден! Това се казва изненада.

Тя подскочи на мястото си, сякаш я ужили оса. Трябваше да седне и успокои дишането си, да намести очилата на носа си и да фокусира изреклия тези думи. Едва сега го видя истински и се изненада не по-малко от него. „Когото най-малко очаквам, точно него ще срещна. При това тук… Не е истина… Това е някаква лоша шега. Сигурно е така“, мислеше си, а на глас каза:

-          Ако някой ми бе казал, че ще срещна познат на това място, при това точно пък теб, щях да му се изсмея в лицето. Какво правиш тук, как така се засякохме… това е… невероятно. Нямам думи – изстреля и замълча рязко, сякаш разбра, че е казала прекалено много.

-          Уоу! Какъв порой от думи! Не забравяй да дишаш понякога. Чувал съм, че било полезно. – мъжът се усмихна леко и додаде:

-          Ако ще ме подлагаш на разпит няма да е лошо да седна, че с толкова много въпроси… Докато отговоря на всички може да получа разширени вени – пак се усмихна, по-широко и уверено от преди.

-          Да, извинявай… Къде са ми обноските? Сядай, разбира се, където ти хареса. Разполагам с цяло сепаре. Даже… - тя се огледа нервно наоколо – даже с цял бар.

„Защо се държа така, по дяволите? Това е абсурдно. Какво ми става, за Бога? Това не съм аз. Какво става с мен?“ – крещеше наум Алис. Даде си сметка, че не може да погледне към него. „Сигурно съм се изчервила цялата и той ме мисли за кръгла глупачка в момента“.

-          Ехо! Какво ти е? Добре ли се чувстваш? – леко се притесни събеседникът й.

-          Не, не… Добре съм. От топлината се замаях малко… Всичко е наред.

-          Сигурна ли си? Ако трябва, да потърся лекар. В голям хотел като този не може да нямат…

-          Не, не… Моля те, не се тревожи за мен. Аз съм си супер. Вече всичко е на 6.

-          Щом казваш… Ти си знаеш най-добре. – отвърна той и повика келнера.

-          Двойно с лед, моля! Запишете го на стая 286. Мерси! И донесете една студена вода за дамата! Докъде бяхме стигнали? – усмихна се на Алис.

-          Всъщност… доникъде. Аз щях да прегрея, а ти се притесни, все едно Савската царица е пред умиране. – опита да се пошегува със ситуацията, но без успех.

-          Добре тогава. Започваме отначало. Аз съм тук за риба, за няколко дни. Ти?

-          Почивам. Днес дойдох. Ще остана за малко. Имам нужда от тишина и спокойствие. И чист планински въздух, за да презаредя батериите.

-          Това е рецептата. Но мен лично нищо не ме зарежда по-добре от седенето на брега с въдица в ръката и с бира в другата.

-          Всеки си има начин за разпускане. Аз обожавам да чета, но в такава обстановка бих се възползвала от спа комплекса.  

-          Ами, направи го. Колко безценно време смяташ да посветиш на 1 коктейл? – запита с усмивка.

-          Ще отида. Но вие, рибарите, не се ли нуждаехте от билет за това хоби? Твоят риболовен билет не тече ли? – искаше да му върне леката ирония.

-          Честно казано, още не съм си вадил. Щях да ходя утре. Ако искаш по-различна почивка, нещо нетрадиционно, ела с мен утре. Може пък да ти хареса. – последните изречения едва се чуха.

-          А, не. Ходила съм някога за риба, изпатих си добре. Не мисля да повтарям и надали сега ще е различно. Благодаря ти за поканата, но аз ще почивам по своему, а ти – иди и се забавлявай. Сигурно не си сам. Това хоби се практикува в компания, доколкото ми е известно.

-          Така е, да. Тук сме с приятели. Не сме се виждали отдавна. Решихме да се съберем далеч от града, по нашенски.

-          Това е чудесно. Тогава не ти трябвам аз – вече си имаш съмишленици. Аз ще чета и ще изпробвам масажиста… Упс! Не исках да прозвучи така. Така де… мисля, че ме разбра. А всъщност къде ще я ловите тази риба? Не съм чувала наоколо за…

-          Има микроязовир, много симпатичен, на около 3 км от хотела. Много богат на улов, както чух. Не съм го пробвал, за пръв път идвам. Ще видим утре.

-          Ами тогава ще ти пожелая… как беше… А, наслука! Аз ще се прибирам.

Междувременно беше притъмняло, времето напредваше. Тя отиде на рецепцията и попита за масажист. Казаха й, че е вече късно за масаж. Да си запази час за утре. Така и стори. Попита за сауна, парна баня и джакузи; имаше всичко и на нейно разположение. Качи се в стаята си, сложи банския и взе хавлията. Слезе в спа центъра. Първо сауната, помисли си. Настрои термометъра на 95^оС и зачака, докато стигне желаната стойност. Влезе, седна и се отпусна. След малко ожадня и се сети, че е забравила да си вземе вода. „Ама че неприятно, без вода не става“, каза на глас и се зачуди да излезе ли или какво да стори. Тогава вратата се отвори.

-          Някой да е жаден? Нося голяма бутилка с вода. – сега видя лицето на влезлия.

-          Боби! Ама как…? Ти как разбра, че съм тук и нямам вода? – беше изумена.

-          Ами, не ми прави чест, обаче вървях след теб и слушах какво говориш. Между другото сме на един етаж. – каза и се усмихна смутено, едва-едва.

-          Ха! Излиза, че си имам работа с преследвач, така ли? – не можа да сдържи усмивката си. – Може би трябва да предупредя охраната на хотела за теб.

Седна до нея и й подаде бутилката с вода.

-          Как издържаш в този ад? Колко градуса е, 100? Ужас, вие жените, нямате равни на себе си, когато искате сами да си го направите гадно! – шумно се възмущаваше той. Тя отпи солидна глътка и отвърна:

-          Народът го е казал най-добре: „Трай, бабо, за хубост“ – и се засмя тихо.

-          Ъм, не съм съгласен. Първо, ти не си баба, и второ, не ти трябва още хубост; ти и сега си си добре. – тук като че ли слаба руменина изби по страните му, но Алис не бе сигурна дали не е ефект от инфрачервената светлина в сауната или просто му беше горещо. Нормално е, каза си, при 95 ^оС. Не каза нищо.

Боби поседя още няколко минути с усилие на волята, но реши, че повече не може да издевателства над тялото си и побърза да скочи в студения басейн. Алис седя общо 40 мин. и отиде в парната баня. Разбира се, между отделните сеанси и видове процедури си взимаше контрастен душ, както е по правилата за ползването им. Накрая реши да се отпусне в джакузито. Това беше любимата й процедура: пълен релакс. За неин късмет там нямаше хора, защото бе късно вече и повечето гости в хотела вечеряха. Тя се бе уговорила с момчето от рецепцията да й остави вечерята в стаята; отплати му се за услугата предварително.

На другия ден закуси и попита на рецепцията на хотела дали има наблизо тихо място, където да почете на спокойствие. Служителят й посочи изолирана беседка, много подходяща за целта и тя отиде. Чете дълго, в един момент си даде сметка, че огладнява и реши щом завърши главата, четена в момента, да се прибере в хотела и да хапне нещо. Заби нос в книгата и се съсредоточи върху сюжета.

-          Трябва да е много интересна книга, щом от 5 мин. те наблюдавам как четеш, а ти изобщо не забеляза, че съм тук. – на шега я упрекна той.

-          Извинявай! Не съм разбрала, че си тук. Толкова се унасям в книгите, че изключвам всичко около себе си. Как беше риболова? – попита по-спокойно.

-          Никога не е бил по-скучен. Не знам на какво се дължи; винаги много ме е радвал, а и с момчетата се събираме за пръв път от години. Много е странно. Затова реших да прекарам остатъка от деня по-приятно, така поне няма целият ден да е загубен. – каза с нотка на тъга в гласа и се усмихна вяло.

-          А какви са алтернативите? На риболова с приятели имам предвид. Не може ли заедно с тях да правите нещо друго? Трябва ли да е само риболов? Тук има хубава спортна база; може да ритате футбол или… да поплувате в басейна, да изиграете един билярд. Чувала съм, че мъжете се увличат по такива неща. А за любителите на по-мъжки спортове има конна база и скокове с парашут. – изреждаше тя с усмивка и загледана отвъд хоризонта.

-          Но може би проблема не е в спорта. Може би компанията е изчерпила потенциала си… - казваше го толкова тихо, сякаш сам не искаше да чуе.

-          Не бива да се говори така. – контрира Алис. – Човекът бива компенсиран заради невъзможността да избира семейството си, като може да си избира приятелите. Те са твоите другари от едното време, нали?

-          Да… - не разбираше накъде бие тя.

-          Ти си ги избирал, за себе си. Значи трябва да сте „една порода“. Ако помежду си сте истински приятели, това няма „изчерпване“; точно сега, когато отново сте заедно, зареждате „акумулатора“ на дружбата си. Просто ви трябва малко време. – обясняваше му нещата от живота с лекота, разбиране и усмивка. Чудеше се защо винаги е по-лесно да се оправят чуждите проблеми. Да можеше толкова бързо да решава своите!

-          Ти си човекът! Хем ме успокои, хем ми отвори очите. Сега вече знам какво да направя. Благодаря ти! – и докато тя се връщаше към четивото си, той се приближи, взе дланта й и я поднесе към устните си. Целуна я много нежно, постави я обратно върху книгата и си тръгна без да издаде звук.

Алис изтръпна, но се надяваше, че той го е пропуснал. Върна се при приятелите си, а тя затвори книгата и тръгна към хотела. Обядва, отиде в стаята си и дремна за час. После слезе на масаж; от дългия каталог с процедури си бе избрала горещи вулканични камъни и масажно масло с аромат на диви ягоди. Цял час лежа на кушетката, докато ръцете на професионалиста отнемаха от тялото й цялата отрицателна енергия, преумора, стрес и нервно напрежение, които я измъчваха напоследък и я правеха по-раздразнителна и по-чувствителна откогато и да било. След масажа се отпусна в леглото си. Зави се презглава, освободи ума си от всякакви мисли; реши, че точно това й трябваше в момента, и блажено заспа.

Когато се събуди небосклонът вече бе покрит с искрящи звезди. Поръча си румсървиз и излезе на терасата. Вдъхна аромата на нощната планина и замижа. Искаше й се да запази този миг завинаги. Отвори очи и се огледа наоколо. Зачуди се. Много малко стаи в хотела светеха. А на нейния етаж бяха само 2. Едната бе нейната, а другата… Изтръпна. Защо й действаше така този младеж? Всъщност дълбоко в себе си отлично знаеше отговора, но не беше склонна да си го признае. Не и в това положение. Та аз съм семейна, за Бога! Какво съм си въобразила? Че нещо може да…? Абсурд! Пълен абсурд. А и той сигурно не е… Това е… Не, невъзможно е. Трябва да дойда на себе си иначе ще полудея, мислеше си. От този унес я изтръгна чукане по вратата. Това трябва да е вечерята, реши. Отвори, имаше количка с поднос, от който се носеше апетитен аромат, но не и доставчик. Изненада се, че не намира човек, а и подносът беше доста голям. Огледа се още веднъж и дръпна количката вътре. Вдигна капака и реши, че с толкова ядене би могла да издържи нощта и целия следващ ден. Реши да се обади и да каже, че е станала грешка и някой да дойде, и да прибере част от чиниите. Тъкмо вдигна телефонната слушалка и на вратата се почука.

-          Добра вечер! Нещо против да споделим вечерята? – усмихна се подкупващо Боби; беше добил самоувереност. Колкото повече увереност излъчваше той, толкова по-неуверена се усещаше Алис. Докато се питаше редно ли е да го покани в стаята си, се дръпна встрани и той пристъпи навътре.

-          Мисля, че ще имаш нужда от помощ за тази количка с храна. – намигна й.

-          Да. Налага се да се съглася – тя насили волята си да се усмихне. Истината бе, че в този момент не знаеше какво иска.

Двоумеше се дали да се държи благоразумно, както подобава на положението й или да последва инстинктите си, които точно сега крещяха много силно „използвай момента!“. Междувременно седнаха около масата, Алис извади от минибара бутилка водка и наля в 2 чаши. Вдигнаха наздравица за „щастливите случайности в живота“. Разговаряха дълго за каквото им дойдеше наум. В един момент им стана много горещо и Алис отвори вратата към балкона, за да влезе малко планинска свежест. В това време Боби надигна бутилката и показа колко бе останало от пълната бутилка с водка – изля го в чаша, едва покри дъното.

-          Ще пия за теб – каза с широка усмивка и го дръпна на екс.

-          Аз.. малко ми се вие свят. Мисля, че трябва да си лягам, а ти… време е да си вървиш – каза и отвори вратата.

-          Ще ти пожелая лека нощ и утре да се видим пак! – с крива усмивка и леко фъфлейки, отвърна младежа.

-          Лека нощ! До скоро! – едва чуто промълви Алис.

Легна си и естествено, не можа да мигне почти цяла нощ. Беше приятно замаяна от алкохола, но сънят все бягаше от клепките й. Замисли се за него. Познаваше го от няколко години, но общо взето – слабо. Знаеше го на лице и име, но почти не бяха разговаряли. Работеха в една сграда, но в различни компании. И понякога, по-скоро рядко, се беше случвало да общуват служебно. Като мъж не го беше забелязвала преди, но сега… Някак изведнъж нещата се промениха. Като на магия. Не само го забеляза, но и бе неустоимо привлечена от него. Как беше възможно, питаше се негласно. Планината. Нейната магия е виновна. Само си търся оправдания за гузната си съвест, продължаваше да разсъждава наум. Не мога да се позная. Какво ми става, Божичко? Трябва да мисля за съпруга и детето си, а не… Боже, днес дори забравих да им звънна и да попитам за Сузи! Що за майка съм аз? Погледна часовника, но минаваше 3 ч. Абсурдно беше да звъни сега, за да успокои съвестта си. Опита да се успокои, да избистри ума си от нездрави мисли и скоро заспа.

Сутринта слезе за закуска; докато пиеше кафе се огледа в ресторанта, но никъде не го видя. Реши, че така е най-добре. Беше си взела книга, мина през лоби бара и поръча да й приготвят дайкири в чаша за навън, след което се запъти към отдалечената беседка. Когато приближи до нея, си отдъхна, виждайки, че там няма никой. Отново е само за мен, помисли си и се усмихна. Разположи се на пейката, отпи от коктейла и разтвори книгата. В първия миг от страниците я гледаше Боби и се усмихваше широко. Ужаси се. Затвори книгата. Какво ми става, за Бога, помисли. Отвори я отново и зачете, но погледът й бягаше по страницата, а нищо не оставяше следа в ума й. Остави книгата встрани и отпи. Вдиша бавно и дълбоко. Искаше дробовете й да се изпълнят целите с кислород от планината. Сякаш това щеше да й помогне да избие от ума си еретичните мисли за сладкия младеж. Над среден ръст, широкоплещест и набит, с големи ръце и страхотна усмивка, която озаряваше облото му лице. А очите му почти винаги бяха скрити под бейзболна шапка. Замисли се, че не ги беше виждала, май. Обикновено не я носеше само вечер, когато и без друго беше тъмно. Отпи отново и се загледа към планината. Не й се четеше повече. Искаше да броди там, горе, свободна като птиците в лазура… Унесе се в мечти, отново. От тях я върна глас.

-          Искаш ли компания? – усмивката му бе по-широка от всякога. Откакто го познаваше.

-          Защо не? Заповядай! – учуди се сама на себе си за смелостта да го покани толкова близо до нея. Реши днес да се пусне по течението, пък да става каквото ще.

-          Искаш ли да се разходим в планината? Тук съм от няколко дни, а още не съм напускала хотела. Срамота!

-          Нямам нищо против, но не искаш ли да хапнем първо? Аз огладнявам, а ходенето сред природата отваря още повече апетита. Какво мислиш?

-          Чакай! Хрумна ми идея. Искаш ли да си направим пикник? Да отидем на разходка, някъде по-височко, ще вземем одеяло и кошница с продукти и щом съзрем подходящо място, сядаме и обядваме. Е?

-          Едва ме нави, както се казва. Кога тръгваме?

-          Чакай ме тук след ½ час. Трябва да ни подсигуря материално. – смигна му.

В уреченото време Боби чакаше в беседката. Тя се зададе откъм хотела с кошница в ръка и одеяло в другата. Щом я видя, тръгна към нея и взе нещата от ръцете й. При допира му тя трепна, като се прокле наум за слабостта си и невъзможността да се контролира. Той се усмихна без да каже нещо. Вървяха ли, вървяха, все по-високо, през гората. Любуваха се на гледките наоколо и по едно време той каза, че не може повече да чака. Бил гладен като вълк. Затова се установиха на първата полянка, която погледите им срещнаха. Разпънаха одеялото и Алис отвори кошницата, започна да вади неща. Беше взела сандвичи, плодове, сок, бира, за всеки случай, салфетки, съдове и прибори за еднократна употреба. Хапнаха и подеха разговор отново.

-          Ти по-скоро се определяш като сова или като чучулига? – попита го внезапно.

-          Какво? Не знам за какво… - гледаше я недоумяващо.

-          От гледна точка на психологията хората се делят на сови и чучулиги. Това е според времето от денонощието, в което са активни. Чучулигите стават рано, преди обяд са в стихията си, енергични са в светлата част на денонощието. Вечер са изморени, могат да се възстановят само с ранно лягане, дълбок сън цяла нощ; на сутринта стават рано и колелото се завърта отново. Совите, напротив, те са активни нощем. Цял ден са лишени от енергия, вечер се „пробуждат“ с нови сили. Те са хората, които водят нощен живот. Аз съм класическа чучулига. А ти какъв си?

-          Не съм се замислял за това. Предполагам, че съм станал сова по стечение на обстоятелствата. Не, че много ми харесва, но с моите нощни смени, нямам избор. Работа…

-          Да, предполагам, че е така… - Тогава й хрумна нещо; тя се протегна към него и рязко махна шапката му. Видя най-изразителните сини очи, които примигаха бързо. Тя се изчерви, а той се усмихна смутено.

Беше започнало да притъмнява, събраха вещите и заслизаха към хотела. Попита я иска ли да вечерят заедно.

-          Мисля, че достатъчно време прекарахме заедно за ден. Утре пак може да се видим.

-          А мога ли да попитам какво ще правиш до довечера? – смутено запита той.

-          Ами, бих се възползвала от един масаж, но е вече късно за това. Ще си взема душ и просто ще се излежавам и релаксирам на лек музикален фон.

-          Казвали са ми, че съм ловък в ръцете. Мога да ти направя масаж…

-          Не, благодаря ти. Не мога да се възползвам от щедрото ти предложение. Ще изчакам до утре. – само при мисълта да лежи и ръцете му да я докосват навсякъде, изтръпна. –До утре, довърши тя.

Прибра се в стаята, изкъпа се и легна на леглото, като включи телевизора на музикалния канал. Отпусна се и задряма. В един момент се почука на вратата. Отиде да провери кой е.

-          Привет! Не очаквах чак такова посрещане. – очите му се разшириха при вида й.

-          Божичко! Извинявай! Аз… върви си, тръгвай. Сега! – почти изкрещя Алис. Искаше да потъне вдън земя. Беше червена до върховете на ушите си. Както беше заспала след банята, още не бе се облякла. Така че му отвори по хавлия. Идеше й да се разплаче, толкова неудобно й стана. Можеше и да се наплаче, но първо трябваше да го изпрати. Но той май нямаше намерение да си ходи.

-          Чакай. Всичко е наред. Нищо не е станало. Защо викаш така?

-          Защото искам да си идеш! Не ме гледай, не и така… - проплака тя от срам.

-          Добре, виж, не се притеснявай от нищо. Ще си тръгна само, когато се съвземеш. – тонът му бе спокоен, но категоричен. Гледаше я с усмивка и добронамереност. – Ела да седнеш и се успокой вече.

Тя го послуша и седна на леглото, като се загърна още. Почти веднага стана и каза, че ще се облече в банята, да я изчака тук. Той се протегна и я хвана за ръката.

-          Няма да те пусна. Седни тук.  – тя не разбираше какво целеше.

-          Боби, моля те, ще дойда да си говорим, но не мога да седя така. Веднага се…

-          Ела, моля те, ела и седни. Виж, знам какво си мислиш… И, ако това беше вярно, и ако аз бях на твое място, щях вероятно да се чувствам като теб, щеше да ми е неудобно както на теб и така… Но не е задължително нищо да става, ако това толкова те плаши… - допълни с нотка на тъга в гласа.

Тя седна обратно на леглото, на самия ръб, по-далеч от младежа. Не го одобри. Попита какво е станало с масажа й. Отвърна, че не е ходила днес.

-          Значи искаш масаж. А и сега си толкова напрегната, че и без друго имаш нужда от един. Лягай!  - нареди й. Тя го погледна изумена.

-          Какво...? Ти полудя ли?

-          Добре тогава. Явно трябва да стане по трудния начин. – той отиде до нея, вдигна краката й и ги постави на леглото, побутна я да се премести по-навътре; накрая я обърна по корем. Огледа стаята. На масата имаше чаена свещ, кибрит и ароматни пръчици. Запали ги и изгаси лампата, отвори вратата към балкона, за да влезе свеж въздух.

Започна от раменете й. Мачкаше ги, едновременно силно и внимателно. Хареса й. Помисли си „младежът наистина има талант“. На глас каза:

-          Добре се справяш. Даже доста. Защо не си опиташ късмета като масажист – смени работата.

-          Няма да ми е приятно да докосвам всеки... Бих го правил само за приятелката си...

-          Но нали аз.... – започна тя

-          ... и за близките си, семейство и стари приятели. Не и за друг. Не си представям така да си изкарвам хляба. – прекъсна я той.

-          Ясно.

-          Сега искам да помълчим. Иначе ефектът е по-слаб.

-          Дадено.

След раменете се зае с горната част на гърба, после дойде ред на краката. Нямаше начин, трябваше да „прескочи“ хавлията. Дълго мачка краката й, а тя от време на време простенваше тихо от удоволствие. Когато бе готов каза:

-          Сега трябва да се обърнеш по гръб.

-          Не може ли още малко гърба, малко по-ниско...

-          Аз лично нямам нищо против, но ще трябва да махнем хавлията. Ако си съгласна...

-          Не е нужно. Ти се обърни встрани, а аз ще се оправя.

Направи каквото му каза, а тя смъкна хавлията само върху дупето си. Каза му да се обърне. Започна отново с гърба. И колкото по-долу слизаха ръцете му, толкова повече започнаха да се потят. Тя го усещаше, естествено, и се подсмихваше безгласно към възглавницата.

-          Не мога повече. Трябва да спрем или... ще стане нещо. После да не съжаляваш. Аз лично не бих...

-          Ами, ако не искам да спираш?... – промълви тя, като се изуми сама от думите си.

-          Това променя нещата. Изцяло.

Седна на леглото до нея, погали косата й и целуна основата на врата й. Тя се стегна несъзнателно. Прошепна в ухото й да се отпусне докрай. Плъзна ръката си от главата, по врата, по гръбнака. Стигайки хавлията се поколеба, но се опомни и с едно движение на ръката я захвърли на пода. Тук вече тя тотално се предаде в ръцете му. „Да прави каквото иска с мен. Все ми е едно. Само да не спира...“ – мислеше си и замижа. Не пропусна да погали заоблените форми. После спря. Алис го погледна с почуда, но той просто се събличаше. След това я обърна по гръб и впи устни жадно в нейните; намери езика й; обърна специално внимание на налетите й гърди. Върховете им набъбнаха. Галеше я и я целуваше навсякъде. Страстта се усещаше като електричество в стаята. Носеше се дъх на феромони. В един миг тя го пое в себе си, толкова дълбоко, колкото в най-смелите си фантазии. „Това трябва да е, за което всички говорят. Страхотно е! Никога не ми е харесвало толкова! Струваше си риска.“ – мислеше си тя. Междувременно все повече й се нравеше усещането и изведнъж... Почувства се сякаш лети, в безтегловност, без маса и форма, бе като полъх в летния зной, като пеперуда свободна... Изстена лекичко и едва сега отвори очи. Той лежеше до нея, по гръб, опитваше да регулира дишането си; беше притворил очи. Когато видя, че го гледа, усмихна се и я притегли към себе си. Прегърна я толкова силно, че й причини болка. Изохка. Той се извини смутено.

-          Ами сега какво ще правим? Искаш ли да си отида, да те оставя да си починеш или...

-          А ти какво искаш? – отговори му на въпроса с въпрос. В гласа й прозвуча копнеж; свещта изгасна, пръчицата отдавна бе догоряла. Той се протегна и включи нощната лампа. Въздъхна и рече:

-          Аз бих останал, бих те гушкал цяла нощ; ще гледам как спиш и ще се упоявам от слабото ти дихание, спокойно и равномерно. – гледаше я в очите с усмивка.

-          А ти няма ли да поспиш? Как така цяла нощ ще ме гледаш да спя? Това е притеснително...

-          След всичко, което се случи през последния час, ти се притесняваш от това? – засмя се и я притисна отново.

-          Имам предвид, че и ти си изморен. Също имаш нужда от сън. – оправда се.

-          Не ме мисли. С тази моя работа, нощни смени, свикнал съм. – отвърна.

-          Нали съм сова? Даже денем спя по-добре. – отново я дари с блестяща усмивка. Целуна я по челото.

-          Ами тогава... аз ще заспивам, защото се чувствам страшно изморена, а ти – както искаш... Лека нощ!

-          Лека нощ, принцесо! Сънувай сладки сънища! – целуна я нежно. Тя намести глава в сгъвката на рамото и гърдите му; хареса твърдостта им и ги дари с целувка, хареса и обръщението „принцесо“; после се унесе дълбоко.

Боби лежа неподвижно, за да не смущава съня й, час-два, после на свой ред заспа.

Когато Алис се пробуди навън бе светъл ден. Изправи се внимателно, за да не го събуди, отиде в банята, за да се освежи набързо и се облече. Отиде до него и го целуна нежно по бузата.

-          Добро утро! Ставай, сънливи рицарю и потърси белия си жребец! – каза му засмяна.

-          Ммм... Добро утро и на теб! Нима вече е време за ставане? Имам чувството, че едва преди малко съм заспал. – отвърна сънено и с леко фъфлене, което я разсмя.

-          Може и да ти се струва така, но сме си поспали добре. Как ти е рамото? – поинтересува се тя.

-          Рамото ми ли? Че какво му е ставало? Не помня... – гледаше недоумяващо.

-          В смисъл, боли ли те, не е ли изтръпнало? Нали цяла нощ съм лежала отгоре му... – смущението се изрази в лека руменина по страните й.

-          А, това ли? Не се тревожи изобщо. Така мога да спя всяка нощ, докато ме има. – придърпа я в силна прегръдка и я целуна.

-          Не разбрах това с рицаря и жребеца...

-          Нали снощи ме нарече принцеса. В приказките винаги, когато има принцеса, има и рицар, препускащ на бял кон, за да я спаси от нещо или някого. Затова, ако аз съм принцесата...

-          Аз трябва да съм рицарят. Нали? Но откъде да намеря бял кон?

-          Може да провериш в конната база на комплекса. Току виж, попаднал си на някой бял жребец. – засмя се тя.

-          Ти яздиш ли? – съвсем неочаквано я попита.

-          Никога не съм пробвала, но винаги съм харесвала идеята. Конете също. А ти?

-          И аз не съм, но, ако ще ставаме приказни герои, предполагам, ще трябва да се науча. – сериозно отговори младежът.

-          Чак такова престараване за една фалшива принцеса... няма смисъл. – отвърна с тъга в погледа.

-          Защо не? И защо принцесата да е фалшива? – не разбра какво имаше предвид Алис.

-          Може би трябва да се облечеш и да провериш как са приятелите ти? От два дни излизаш само с мен. Да не започнат да те ревнуват? – намигна му закачливо.

-          О, те си тръгнаха. Онзи ден ги изпратих.

-          Но нали бяхте дошли, за да сте заедно... Не разбирам. Защо те си отиват, а ти оставаш. – гледаше през прозореца, полуобърната с гръб към него.

-          Останах, защото си намерих не по-лоша компания, на едно страхотно място, което си беше достатъчна причина за това. – обясни тихо.

-          Относно това... Днес ще имаме време да го обсъдим. – каза решително Алис.

-          Какво да обсъждаме? Притеснява ли те нещо? Можеш да ми кажеш... всичко.

-          Това снощи беше... – започна тя, но несигурността пролича в тона на гласа й.

-          Снощи... не ти ли хареса? – разочарование прозвуча в гласа му.

-          О, не! Не е това. Изобщо. Усещането беше прекрасно, дори, да си призная, най-приятното досега, но... Не е там работата. А ти винаги ли толкова се раздаваш? Партньорките ти трябва да са били много доволни... – смени темата, защото умираше от притеснение да продължи съществения разговор.

-          Аз... старая се. Дамите трябва да бъдат удовлетворени, но защо имам усещането, че прескачаш нещо... Нещо важно, може би? Хайде, изплюй камъчето. – подкани я с усмивка.

-          Съжалявам... Аз... Не знам какво ми стана, но... – като видя притеснението й, приближи я и я обгърна с яките си ръце. Главата й падна на гърдите му.

-          Кажи ми какво те тревожи, принцесо. Моля те! Може пък да мога да помогна. Съжаляваш ли за снощи? – гледаше я в очите, когато я запита.

-          Това е най-лошото... Че не. Ох, защо е толкова трудно...? – отклони поглед встрани.

-          Ще ми кажеш ли най-сетне кое е толкова ужасно, след като и двамата не съжаляваме, а точно обратното: беше прекрасно изживяване и за мен, и за теб? – започна да губи вече търпение младежът.

-          Ужасното е това, че съм омъжена... Беше грешка, огромна. Семейна съм, но вместо да бъда със семейството си, аз отивам сама на почивка и... ето какво стана. – отчаянието бе жигосало цялото й същество.

Нямаше сили да погледне към него, още по-малко – в очите му. А той беше шокиран. Беше очаквал всичко друго, но не и... Това му идваше твърде много. Пусна я и стана от леглото. Направи няколко крачки из стаята и излезе на балкона. Тя го последва безшумно. Наблюдаваше как си поема дълбоко въздух, гърдите му се повдигаха и увеличаваха обема си; после издиша бавно и те спадаха до предишното си ниво. Гледаше го прехласнато; широките, изправени рамене, твърдите гърди, яките ръце... Изпитваше копнеж да се хвърли към тези гърди, да се изгуби в обятията му, което я натъжи още повече. Защо, мътните го взели, не изпитваше подобни чувства към собствения си мъж? Сега чак разбираше израза „забраненият плод е най-сладък“. Мразеше се, но нямаше сили дори да се ядоса на себе си; усети само адско разочарование, а също и болезнена слабост. В този миг в ушите й прокънтя брачната й клетва, вярност до гроб, независимо от всичко. Не можа да издържи. Втурна се в стаята и се разхлипа неудържимо. Боби сякаш се пробуди от някакъв унес и отиде до нея.

-          Принцесо, недей така... Всичко ще се нареди. Не плачи, моля те! Къса ми се сърцето да те гледам в това състояние... – не знаеше какво друго да каже, за да я успокои. Затова само я притисна към себе си; тя потъна в ръцете му.

Нямаше нужда от утешителни думи, а само да поседи малко така; да усети надеждна опора за себе си, защото в този миг й се струваше, че потъва, потъва в бездънна бездна, от която няма измъкване... Само ръцете му биха могли да я изтеглят от там...

-          Кажи ми какво да направя? Ако мога с нещо да... – започна несигурно той, като повдигна брадичката й и се огледа в зачервените й очи. Въпреки всичко хареса образа си в тях; наистина се виждаше като благороден рицар и реши, че така и трябва да постъпи с „девойката в беда“. Повтори:

-          Кажи ми какво очакваш от мен? Ще направя всичко, за да се чувстваш добре.

-          Всичко ли? – попита несигурно и едва чуто. Той отвърна отчетливо и високо:

-          Всичко. Обещавам. Стига да ми е по силите. – допълни с нотка на отчаяние, но твърдо.

-          Тогава... Ще се възползвам... и ще поискам от теб 2 неща. – очите й бяха пресъхнали и в тях сега се четеше някаква отчаяна решимост.

-          Слушам те. – каза неспокойно Боби. Зачуди се какви са тези 2 искания...

-          Първото е... Всичко беше прекрасно, но те моля да ЗАБРАВИШ случилото се тук...

-          Неееее. Моля те, всичко друго, но не искай да забравя тези дни. Моля те...

-          Ти обеща, каза „поискай всичко“. Точно това правя; смятам, че така е най-добре.

-          Най-добре, но за кого? За гузната ти съвест, може би?... Извинявай, не исках...

-          Няма проблем. И без друго сама се забърках в кашата. Но ти си прав...

-          Добре, а кое е второто? Това не обещавам, че ще успея да изпълня, но все пак обещавам да опитам. Другото?

-          Може ли да поискаш да те преместят на друг обект? Аз не мога. Трябва да напусна работа, но ти... Предполагам, че можеш да подадеш молба за преместване някъде...

-          Не е невъзможно, макар че не ми се иска да стигам до там. Ще видим...

Целуна я по челото и излезе без да се сбогува. Алис реши да си тръгне на другия ден, след закуска. Взе си книгата и отиде в беседката. Отново бе сама. Разтвори книгата; там я гледаха с упрек прекрасните сини очи на Боби. Не можа да се сдържи. Остави книгата и се разплака безгласно. Как може такава красота да причини подобно страдание? Питаше се наум. По някое време се овладя и зачете. Прибра се в стаята по обяд. Остави книгата, обу си кецовете и тръгна из дебрите на планината. Искаше да избяга. Но от какво? От себе си; от съвестта си; от грешките си; от лика му, от всичко...

Прибра се в хотела по тъмно. Сети се, че цял ден не е слагала и залък в уста, и усети вълчи глад. Поръча си румсървиз и излезе на балкона да подиша свежест от нощната планина за последен път. Огледа се наоколо. На този етаж светеше само нейната стая. От гърдите й се отрони въздишка. Почука се. Хукна да отвори с надежда, но беше вечерята, само. Прибра подноса вътре и седна до масата. Апетитът й се бе изпарил. Порови малко с вилица в чинията и се обади да приберат подноса. Изкъпа се и легна. Но нямаше сън; не и тази нощ. Напиращата влага в очите й я задави. Прегърна възглавницата и зарида безгласно.

На сутринта, подпухнала и зачервена, се изми, облече се и слезе за закуска. Повика кола, която да я свали до града, за да се прибере с влака. По пътя се обади на семейството си и им каза колко много ги обича, докато сълзите не сподавиха гласа й.

На следния ден отиде на работа. В някакъв момент се престраши и позвъни в офиса на Боби. Попита за него без да се представя. Казаха й, че той вече не работел там. Предложиха й новия му номер, но тя стоически отказа. Това беше. Отпускът бе свършил. Магията на планината – също. Безвъзвратно. Въздъхна облекчено.