18 юни, неделя
Осмият ден от
нашата обиколка започна в центъра на Хасково. Трябваше все нещо да разгледаме
след като предишния ден не успяхме заради колежката, която чакахме в Бургас и
закъсняхме с час. Разходихме се в центъра и видяхме паметника на Богородица,
после тръгнахме към първата ни цел за деня. От нея ни деляха 24 км не особено поддържан път.
Природният
феномен Каменните гъби (известен още
като Скални гъби) е разположен на
около 1 км
северно от с.
Бели пласт, до самия път между Хасково и Кърджали. Местните го наричат
Мантаркая.
Скалните
образувания с формата на гъби са изваяни в риолитови вулкански туфи. Розовият
цвят се дължи на минерала клоиноптилолит, а сините и черните петна са от
манганови конкреции. Зеленикава багра идва от минерала селадонит. Самите скали са
високи до 2,5-3 м.
Местността
с площ 3 ха,
в която се намират скалните формации, е обявена за природна забележителност на
13 май 1974 г. по силата на заповед №РД-552 на Министерство на околната среда и
горите. В защитената местност могат да се наблюдават интересни видове птици:
орел змияр, египетски лешояд, червенокръста лястовица, испанско и обикновено
каменарче.
Разгледахме набързо и се снимахме с природния феномен,
после потеглихме отново за още 15 км.
Перперикон (или
Перперек)
е археологически комплекс в Източните Родопи, състоящ се от голямо мегалитно
светилище от преди 8000 години през каменната ера, паметници от античността и
средновековна крепост. При траките Перперикон е свещен скален град, столица и
крепост с царски дворец. По-късно тук са живели римляни, готи, византийци и
българи. Унищожен е от турците в 14 в.
Перперикон
се намира на 15 км североизточно от днешния гр. Кърджали, в долина,
дълга 10 км
и широка 3–4 км
(ок. 300–370 м
над м.р.), през която тече златоносната Перперишка река. Перперикон се намира
на десния бряг на реката, над с. Горна крепост.
Площта му е около 12 кв. км. Мегалитният комплекс, най-големият на Балканския
полуостров, има площ от 5 км². Светилището
на траките е разположено на 470 м над морското
равнище, на скала, на върха на хълм.
Перперикон
е обитаван от каменната ера преди 8000 г. и достига разцвета си през римската
епоха.
През
къснобронзовата и ранножелязната епоха мощното развитие на култовите съоръжения
на хълма създава грандиозно светилище. Счита се, че това е светилището на бог
Дионис на тракийското племе сатри, чийто жречески род били бесите. Светилището
е търсено от цяло столетие. То, заедно с това на Аполон в Делфи, са двата
най-значими оракула в древността. Според древни легенди в прорицалищата, върху
специален олтар,
са извършвани винено-огнени обреди и според височината на пламъците се съдело
за силата на предсказанието.
Сериозните
аргументи, че светилището на Дионис е в Перперикон, включват великолепните
находки и древни източници. Еврипид в трагедията си „Хекаба“ (424 г.пр.н.е.)
пише, „ учуден, че „ … някои казват, че Дионисий-Оракул се намира в Pangaion
(Кушница) планина, докато други казват, че се намира в Хемус (Стара планина).“
Според произведенията на по-късни римски историци обаче Дионисий-Оракулът в
Родопите е най-важното светилище. Едно от главните сведения, визиращо
родопското светилище на Дионис, е на римския историк Светоний Транквил. В
съчинението си „Дванадесетте цезари“ той описва прорицанието, дадено на бащата
на първия римски император Октавиан Август, че синът му ще бъде господар на
целия свят, като знамението за това били високо лумнали пламъци при принасянето
на жертва върху олтара. В същото светилище на Александър Македонски е
предречено, че ще завладее познатия свят от Египет до Индия. При „описанието на
похода на Ксеркс срещу елините през 480 г.пр.Хр. Херодот също споменава за
прорицалището на Дионис, което „… се намирало на висок връх в планината. С
прорицанията в светилището се занимавали бесите; жрица давала предсказания
точно както в Делфийския оракул, няма нищо различно.“
Счита
се, че това също е епископският
град, където в ранния 5 в. Никита
Ремесиански е покръстил бесите и им е дал създадената от него ''тракийска
азбука'' и богослужение на тракийски език. Храмът на древния град е посветен
вероятно на тракийския световен
бог Загрей. Макробий (400 г.) съобщава за
едно светилище с формата на овална зала.
Свещеният
хилядолетен град е унищожен от турците в 1362 г. и жителите му са отвлечени в
робство. След няколко десетилетия мястото напълно запустява. В края на XIX в.
Константин Иречек съобщава за средновековната крепост Хиперперакион
(Перперикон), макар лично да не е посещавал местността. Интересен момент в
неговото описание е фактът, че сред преобладаващите турски топоними
единственият оцелял нетурски е хидронимът Перперек-дере, името на реката,
оформила красивата долина, над която се издига Перперикон.
Разкопките
започват през 2000 г. През 2006 г. екип на „По света и у нас“ открива очевидци,
които твърдят, че гробниците са били ограбени през 90-те години на XX в.
Името перперикон
е свързано със златните монети перпера, известни и като златица в Средновековна
България.
Тук прекарахме доста време, защото комплексът е много
обширен и има много обекти, заслужаващи внимание, вкл. една скална ниша, в
която се смята, че бил погребан Дионис. Самото изкачване до хълма ни отне
време, защото е много стръмен, а температурата сигурно надвишаваше 38°С. В
подножието му имаше сергии за сувенири и от там освен картички (колекционер
съм) си купих и едно DVD за комплекса, озвучено от Николай Овчаров. После се
събрахме и отново поехме на път за нови 24 км до следващата ни цел.
Кърджалийските
пирамиди са скални образувания, разположени източно от гр.
Кърджали. Пирамидите се намират на ридовете Каяджик и Чуката в Източните
Родопи. Те са едни от най-посещаваните от туристи скални пирамиди в България.
Формирали са се преди ок. 40 млн. години, когато Източните Родопи са били дъно на
море. Красивите скали са се образували от утаената вулканична пепел и скални
късове и наподобяват човешки фигури, коне, птици, обелиски. Някои фигури са
лесно рушими, защото са изградени от чисти туфи. За разлика от тях тези скали,
в които има и метални примеси, са значително по-здрави.
Най-голям
туристически интерес представлява скалната група Вкаменената сватба, която се намира близо до с.
Зимзелен. В тази група се намират фигури с височина до 10 м,
наподобяващи хора, животни и др. Тази група е
разположена на площ от близо 50 дка. Интересна е
легендата, която разказва за обичаите в древността. Когато
тръгнела сватбата, всеки, който зърнел лицето на булката, се вкаменявал. Така
при една сватба духнал вятър, отвял воала, скриващ лицето на булката, и всички
сватбари били вкаменени на мига! Интерес представлява и това, че самите фигури
не са едноцветни. Това се дължи на наличието на различни метални оксиди в тях.
Тук не се застояхме дълго време. Само разгледахме скалния
феномен и си направихме снимки, после потеглихме за още 5 км до следващата ни цел за деня.
Кърджали е
град в Южна България. Той е център на област Кърджали и
на община
Кърджали.
Кърджали
е разположен в сърцето на Източнородопския планински масив, на двата бряга на р.
Арда. През Кърджали минава Паневропейският транспортен коридор №9 през прохода
„Маказа“. Разстоянието от областния център до границата с Република Гърция при
ГКПП Маказа - Нимфея е само 54 км.
В
продължение на над 3 хилядолетия този край е средище
на различни цивилизации и култури. Предполага се, че първите жители на тези
места са били прототраките. Тук са били селища,
обитавани от траки, елини и римляни; славяни и прабългари, византийци, латини и
османски турци. Недалеч е забележителният древен град-светилище Перперикон.
През Средновековието
днешния Кърджали е известен под името Вишеград в областта Ахридос (Източните
Родопи) и е значим епископски християнски център. Основите на тази крепост ca
поставени още от древните траки и се отнасят към ІV – І в.пр.Хр.
През
VI в.
по средното течение на р. Арда се
заселват славяни и прабългари. Днес личат следи от миналото на Първото и
Второто българско царство. Те установяват своите традиции, език и бит като заимстват
и културата на завареното местно население. Когато се образува славянобългарската
държава този край все още остава в пределите на Византийската империя. По
времето на хан Пресиян към 847 г. той влиза в пределите на българската държава.
За
първообраз на Кърджали се приема съществувалото през 9 - 14 в.
на територията на днешния град селище и крепостта Вишеград (наричан и Горна
крепост) до кв. Горна гледка над яз. "Студен кладенец", които имат
общи белези с материалната култура на старите български градове Плиска,
Преслав, Търново, Месемврия и пр. Тя е охранявала разклонение на пътя от
Адрианопол до Филипопол към вътрешността на Родопите по долината на р.
Върбица. В добре запазената цитадела вероятно е резидирал управителят на
средновековната област Ахридос. Днес запазените ú стени са високи до 8 м. Тя е
в пряка визуална връзка с близката крепост Моняк,
която е на хълма отсреща. Между тях е съществувал и забележителният
средновековен манастирски комплекс Св. Йоан Предтеча
от 11 – 14 в.,
когато манастирската крепост става и епископска резиденция. Поради важното си
стратегическо и стопанско значение Източните Родопи са били непрекъснато
подлагани на вражески нашествия. Цар Калоян към 1199 г.
освобождава областта от византийско владичество и тя става един от изходните
райони в походите на българите срущу превзелите Константинопол латини,
разгромени от царя в 1205 г.
при Одрин. Под стените на Вишеград преминава неуспешното контранастъпление на
кръстоносците, воденo от маршал Жофруа дьо Вилардуен, а на левия бряг на р.
Арда, под близката крепост Моняк, бил лагерът им,
в който в 1206 г.
е избран Анри - вторият император на Латинската империя,
след което рицарите се оттеглят безславно. През есента на 1207 г. латинският крал на Солун Бонифаций
Монфератски навлиза в планината.
Местните българи устройват засада и побеждават латинските рицари, а главата на
Бонифаций е изпратена на цар Калоян. След Калоян областта е управлявана от
деспот Слав;
при цар Иван Асен II е отново централно подчинена;
след 1246 г.,когато
умира цар Коломан Асен Византия установява кратковременен контрол тук;
в 1254 г. цар
Михаил Асен отхвърля византийците, летописецът
Георги Акрополит пише: "жителите, които бяха българи,
се отърваваха от ярема на чуждоезичните и преминаваха към своите.";
после византийците пак се връщат; при цар
Kонстатин Тих районът отново е в България; после пак е византийски;
накрая Цар Иван Александър възстановява контрола
си в областта в 1343 г.
Легенди
и материални доказателства говорят, че в XIV в.
защитник на местното население от постоянно враждуващите български и
византийски феодали е възпятият от народа севастократор Момчил, който владее
земите от Бяло море до тук. Неговото име е свързано с първата съпротива на
българите-родопчани срещу нашествието на нахлуващите от Мала Азия турски орди.
През
1370 - 1371 г.
родопчани водят тежки битки, за да възпрат завоевателните набези на османските
турци на Мурад I. Българските крепости в региона падат под напора на азиатското
нашествие, а голяма част от населението е избито, поробено, асимилирано. Друга
част намира закрила в непристъпните дебри на Родопите, за да стане пазител на
българския род и език.
За
наличие на селище тук, до старата крепост Вишеград,
за първи път през робството се споменава през 1607 г.
в османски
регистър, според който то е поделено между двама владетели в два тимара. Два и
половина века по-късно, през 1847 г., Огюст Викенел,
френски изследовател и пътешественик, проучвал Източните Родопи, отбелязва:
„Кърджали. Малко село с джамия, населено с българи
християни и мохамедани”. За селището няма точни документи за събитията в
периода 1813 – 1878 г. Вероятно e името на тогавашното
малко село да е свързано с шайките полски разбойници "кърджалии",
чиито масови набези особено се разпространили около 50 години преди това,
в края на 18 и началото на 19 в., във вече
западналата и попаднала тогава във фактическо
безвластие Османска империя. Легендарната версия,
разплостранявана сред мюсюлманите в
днешният град под средновековната крепост Вишеград е,
че той дължи името си на митичен османски пълководец,
завоювал тези места в 14 в., наречен Кърджа
Али от Бухара, който след години на военни подвизи станал проповедник и след
смъртта си в началото на 15 в. последователите
му възстановили едно от разрушените селища в близост до неговия гроб. Тя е опровергана не
само от историческите документи и подробните османски данъчни регистри,
които след обезлюдяването на Вишеград в 14 в.
цели 230 години не споменават никакво селище тук след нашествието, но фикцията
на ориенталската приказка е отхвърлена по безспорен начин след направените
проучвания когато т.нар. негов гроб е
отворен от учени археолози през 20-те години на 20 в.
и се оказва празен, фалшив гроб без погребение.
На
3 януари 1878 г.
този край е освободен от отряда на руския генерал-майор Григорий Фьодорович
Чернозубов. Войските на освободителите пренощуват на северния бряг на р.
Арда, където сега е разположен пазара и на следващия ден минават реката,
установяват контрол и от южната страна, и с бърз марш
без нито един изстрел освобождават и Момчилград,
където генералът
получава съобщението за подписаното в Одрин примирие. Със Санстефанския договор
Кърджали е в границите на България. Берлинският договор поставя града в
пределите на автономната българска област Източна Румелия. През 1886 г. с
Топханенския акт попада в санджак Гюмюрджина под пряката власт на османския
султан като компенсация за Съединението между Княжество България и Източна
Румелия. През Балканската война след победата на българската войска в станалата
край него битка при Кърджали на 21 октомври (8 октомври стар стил) 1912 г.
градът е освободен от Хасковския отряд и окончателно остава в България. В
центъра e издигнат паметник на Освободителите в памет на героите, загинали за
присъединяването на града към България, открит в 1939
г. като
на откриването присъстват съпругата и сина на ген. Васил Делов - освободителят
на Кърджали, успял да опази града незасегнат от военните действия;
на генерала след смърттта му също е издигнат паметник в града.
Кърджали
e обявен за град в началото на 20 в. През 1934 г.
градът
е обявен за околийски (общински)
център.
С
новото административното деление, прокарано от
режима на Тодор Живков, в 1959 г.
градът става окръжен център. Развиват се леката промишлност, машиностроенето и
цветната металургия със структуроопределящия ОЦК Кърджали. Градът става
културен център, тук се намират ДКТ „Димитър Димов”, Регионален исторически
музей, Дом на културата и др. Художествената галерия "Станка Димитрова"
- Кърджали е основана през 1961 г., но се
обособява като самостоятелна галерия през 1967 г.
Разполага с едни от най-богатите и интересни сбирки в България - ценни колекции
от икони и възрожденски щампи, живопис, графика и скулптура.
Представени са творби на: Владимир Димитров - Майстора, Светлин Русев, Дечко
Узунов, В. Дечева, Кирил Цонев и много др. В 1987 г.
окръзите са закрити и градът минава към област Хасково.
От
1999 г.
Кърджали е областен град. Той е най-големият административен, промишлен,
търговски и културен център на Източните Родопи. В 2012 г.
Оловно-цинковият комбинат е затворен заради дългове - металургичното
предприятие,
преди това продадено в собственост на "Интертръст холдинг" с
президент Валентин Захариев, заради тежките задължения към банките-кредитори
в 2012 г.
стига до публична разпродажба. "Горубсо-Кърджали" и някои предприятия
в града поемат малка част от уволнените работници.
Днес
Кърджали е домакин на Международния фестивал на изкуствата „Перперикон”, на
Националния конкурс за детска литература „Петя Караколева”, ежегодно се
провежда Културна седмица, посветена на празника на гр.
Кърджали и др.
От
християнските вероизповедания доминира Българската православна църква. Други
представители на християнството са протестантските Евангелска петдесятна църква
и Българска божия църква. Заявилите се в града за турци от гражданите,
българите мюсюлмани,
както и част от циганите изповядват исляма. В миналото е имало и еврейска
общност.
Храмове:
·
Храмът
"Св. Георги Победоносец" е издигнат в началото на 20 в.,
разположен е в центъра на града. Той е трикорабна, кръстокуполна църква, която
има вградена камбанария. Сградата е паметник на културата от местно значение;
·
Православното
духовно средище "Успение Богородично" е изградено по инициатива на
отец Боян Саръев. Той имал
съновидение, което получава от Божията майка. В него тя му дава наставление да
изгради на това място (кв. Гледка)
манастир във връзка с двехилядната годишнина от рождението на Иисус Христос.
Така на 17 август 2000 г. започва
подготовката за изграждането на бъдещия манастир. Храмът му "Успение Богородично"
е осветен тържествено през 2003 г. В него се
съхраняват частици от светия Кръст Господен, които са открити в един от
кръстовете реликвариуми от открития стар архиепископски център в Перперикон.
Параклисът "Живоприемни източник" е изграден в двора на храма. За
него се вярва, че Божията майка е споделила, че много хора ще намират там
изцеление.
Забележителности:
Регионалният
исторически музей
в Кърджали е един от най-големите и забележителни музеи в България. Негов
проектант е един от най-видните
руски архитекти на епохата - проф. Александър Померанцев,
ректор на Художествената академия в Санкт Петербург, член на Руската академия
на изкуствата и на руското научно археологическо общество;
той работи и в Цариград и е създател на най-забележителния паметник на
освободената от турско робство България - катедралата Храм-паметник „Св.
Александър Невски“ в София, на сецесионския комплекс на Червения площад в
Москва "Верхние торговые ряды", известен по-късно като ГУМ, на гарите
по московската околовръстна жп линия, градската Дума
на Ростов на Дон, църкви и други забележителни сгради. Както повечето музейни
сгради в България и за тази първоначалният замисъл е бил различен, общината към
1921 г. има идея там да се устрои светска турска езикова гимназия и така е
записана в градоустройствения план от 1922 г., но сградата
никога не е изпълнявала такава функция. Арх. Померанцев е майстор на
архитектурните стилове романтизъм и еклектика,
съчетани с принципите на най-актуалния тогава в Европа стил модерн, което
отразяват неговите творби, от една страна - композиционна пищност при изобилие
и шлифоване на декора, от друга - грандиозност и размах, разработка на нови
конструкции и нови типове планировка, влечение към големи размери и крупен
мащаб, от трета - великолепно познаване и съчетание на класическите и различни
екзотични стилове. Под въздействието на първоначалната идея и творческите си
виждания той проектира сградата с нетипични за нашите земи, с несецесионни на
пръв поглед, романтични пластични архитектурни решения;
архитектът интерпретира много елементи от модерното тогава в Европа мароканско,
арабско и добре познатото му средноазиатско архитектурно изкуство, подобно на
мавританските колони, които поставя в интериора на
проектираната от него църква „Св. Димитър
Солунски”
в с. Берьозовка,
Липецка област. В Кърджали
доминиращи във фасадата на музия са мароканските арки и детайли,
напомнящи архитектурата не на Балканите и Турция, а на Средна Азия и далечния
арабски свят. Финансирането на строежа на сградата на музея е от местната
община, извършен е в периода 1922 - 1930 г. предимно от майстори от града и
околността. Поради уникалната си архитектура сградата е обявена за паметник на
културата от национално значение. Музеят е открит в 1965 г. В него се
съхраняват находките от Перперикон и Татул, ранно неолитните селища в гр.
Кърджали и Крумовград (5900 – 5700 г.пр.Хр.) с вероятно най-ранната „павирана
улица” – застлана с речни и ломени камъни; една от
най-впечатляващите находки от тези селища - малка свастика, изящно направена от
зелен нефрит, уникална и поради факта, че на Балканите няма находища на такъв
нефрит и не е изключено дори суровината ú да е внесена от Китай;
забележителни са бронзовите брадви (15-13 в.пр.Хр.),
бронзова пластика (статуетки на тракийски конник, 3 в.),
сребърни и златни накити, стъклени, бронзови и керамични съдове от римската
епоха; богати колекции от луксозна керамика, нагръдни и литургични кръстове,
различни паметници, оръжия и златни, сребърни и медни монети от Средновековието;
оковите на местното население при поробването му от турците,
открити на Перперикон и мн. др. Етническата пъстрота на региона e показана чрез
традиционни облекла, тъкани, накити; художествената обработка на метал, дърво,
глина; празниците с тяхната обредност и символика.. Експозицията на музея
представя уникалната история на този български край - Източните Родопи от 5900
г.пр.Хр. до съвременността. След
основно обновяване на сградата тя е открита в 1987 г.,
разположена е на 1800 кв. м
и е разделена на три секции - отдел “Археология и история”, отдел “Етнография”
и отдел “Минералология и Природа”, представени в
30 зали и обширен открит лапидариум. За всеки отдел е отделен по един етаж -
първият
за археолоисторическата, вторият за геоложката и третият за
етнографската сбирки. Основният фонд съдържа около 40 000 експоната. Към музея
са регистрирани 179 археологически обекта, като от тях 19 са праисторически,
122 — антични и 37 — средновековни. 30 са
регистрираните паметници на културата от национално значение.
Тракийската крепост
при с. Вишеград се намира северно от
селото (5 км югоизточно от гр. Кърджали). До нея се стига по коларски път.
Името на крепостта е със славянски произход и означава
"висок град" - давано на крепости и в други славянски държави, а сред
местното население е известна с топонима Хисар Юстю (Горна крепост).
Крепостта е разположена на остър връх, наречен „Каменен
харман“. От изток, юг и запад е достъпна само на отделни места. Северната
страна е защитена със стена, която има дъговидна форма, разширена в западния
край. При разкопките, които са правени тук през 1971 - 1974 г. е разчистена
крепостната стена и вътрешността на крепостта.
Стената е дебела приблизително 2 м и е висока около 1 м.
Зидана с необработени камъни споени с калов разтвор като на места фугите са
запълнени с малки камъчета и пръст. Входът към крепостта се намира в
най-източния край, той е широк около 2 м.
На няколко места във вътрешността са открити подове на
землянки и основи на пещи. При разкопките са намерени още хромели, фрагменти от
глинени съдове, железни оръдия на труда и оръжия. Най-ранните материали са от
прехода между бронзовата и старожелязната епоха. Предполага се, че животът е
продължил и през Античността и Средновековието.
Наблизо има намерени още 17 тракийски надгробни могили.
На
29.10.2003 г. на централния площад на града пред общината е открит внушителен 6-метров
паметник на Васил Левски със забележителна експресивност и художествена
стойност. Автор на идеята за паметника е проф. Константин Денев. За градежа,
завършил за по-малко от месец, са използвани петтонни каменни блокове.
Художествената
галерия в града съхранява стотици живописни платна, скулптури
и пластики на български и чужди класици и съвременници. Най-старата запазена
икона в Кърджали датира от XIII в.
Водното
Огледало представлява
изкуствен канал по р. Арда в частта,
преминаваща през града. Започва малко след стената на яз.
Кърджали и завършва с бент преди Ардински мост. Основната функция на
съоръжението е да провежда големи количества вода при аварийно източване на яз.
Кърджали, без да бъдат нанесени щети на хората и сградите. Освен за защита от
наводнения, изкуственото езеро ще се използва за водни спортове, а терените край
реката вече се превръщат в паркове и зони за отдих, както и се ползва от
любителите на водни спортове.
Язовирната стена е единствената
по рода си дъговидна стена на Балкански полуостров и една от малкото в света,
които се извисяват над самия град.
Астрономическа
обсерватория "Славей Златев";
Часовникова
кула.
В града имахме 2 часа, но беше адски горещо и не успяхме
да огледаме навсякъде. Все пак посетихме Православно духовно средище „Успение
Богородично” (много красиво оформен комплекс), историческия музей и центъра и
видяхме отдалеч крепостта Вишеград. После с автобуса отидохме до близкия
язовир.
Язовир
„Кърджали“
е един от трите големи язовира, заедно с язовирите
„Студен кладенец“ и „Ивайловград“, които акумулират водите на р.
Арда и нейните притоци.
Язовирът
се намира на северозапад от гр. Кърджали,
стената му е на около 3 км от града. Строителството на стената протича в
периода 1957-1963 г. Тя е бетонна дъгово-гравитачна,
извисява на 103,5 м над земята, а общият завирен
обем на водохранилището е 497,2 млн. куб. м.
По големина е на второ място, а по форма, конструкция и изпълнение е
единствената на Балканския полуостров. Тя
е и една от малкото язовирни стени в света, които се извисяват над самия град.
Основното
му предназначение е добив на електроенергия. Преработва водите на р. Арда от
кота 324,30 до кота 285,00. Директно от язовира се подава вода за нуждите на
промишлеността в гр. Кърджали и за напояване. Хидровъзел “Кърджали” се състои
от следните по-важни съоръжения:
·
язовирна
стена — тип бетонна дъгово-гравитачна;
·
основни
изпускатели — вградени в левия и десния отбивни тунели;
·
преливник
— изграден непосредствено до десния опорен блок на язовирната стена;
·
допълнителен
тунелен изпускател в десния скат с водовземна кула и шахта със затворни органи
— предназначението му е било да регулира водното ниво в язовира по време на
изпълнението на строителните работи по заздравяването на скалната основа под
левия скат на язовирната стена;
·
водноелектрическа
централа — изградена като подязовирна, с обща мощност 106 МВТ и средногодишно
производство на електрическа енергия 160 ГВТЧ.
Водосборна
област - 1882 кв.км; средногодишен
приток - 30.5 м3/сек. Водохранилището има завирен обем - 539.90 млн.
м3, най-високо водно ниво - 331.50 м, най-високо работно водно ниво
- 324.30 м, най-ниско работно водно ниво - 285 м, залята площ - 16.4 кв.км.
Язовирната стена е с височина от основата - 103.50 м, дължина по короната -
402.89 м, кота корона -331.45 м.
От
самата стена се открива прекрасен панорамен изглед към част от язовира и към
града.
Видяхме откриващата се панорама от язовирната стена във
всички посоки и потеглихме отново. От последната ни цел за деня и място за
нощувка ни деляха 62
км. Те бяха
изминати покрай, а не по пътя, защото оригиналният път бе отнесен от свлачище;
снимали сме го от рейса.
Златоград е най-южният град
в България. Той се намира в област Смолян и е
в близост до границата с Гърция. Градът е втори по големина в областта след
Смолян и е административен център на община Златоград.
Златоград
се намира в южната част на Родопите в долината на р.
Върбица. Градът е на 6 км северно от
граничния пункт ГКПП Златоград - Термес, през който се стига до гръцкия гр.
Ксанти.
Златоград
като населено място се характеризира с най-малката надморска височина в своята
община - от 420 до 550 м.
В
Исторически бележник, документ от 18 в. със спорна
автентичност, Златоград е споменат като Беловидово. По-късно до 1934 г. селището носи името Даръдере. Преди
Балканската война градът е бил заселен главно от православни християни и
българи, изповядващи ислям. През 1912 г. в града се
заселват българи от други части на България и в демографската статистиката от
1912 г.
е посочено, че в града живеят 120 помаци и 200 българи.
Град
Златоград се прославя с песента „Излел е Дельо хайдутин“, която се носи в
космоса. Той е селище с богата култура и многовековна история. На територията
му се намира най-старата построена по време на османското владичество църква в
Родопите — „Успение Богородично“ — построена през 1834 г.;
сградата на най-старата поща в България и килийното училище, поставило началото
на просветно-образователното дело в Родопите. Тук е открит и най-старият писмен
паметник от родопското Възраждане — „Златоградски писмовник“ (1852 г.).
Характерен облик на града придава и архитектурният резерват. За българските
етнографи, историци и филолози Златоград е средище на най-старите традиции на
материалната култура и бита на българския народ. Постройките в резервата се
отличават с белите си зидове около дворовете, с откритите одрове, с широките
дъбови врати и кръглите комини. Срещат се елементи от ксантийски и пловдивски
тип. В дворовете на повечето къщи има кладенци, оградени с дъбови кошове, с
„въртки“ за въжето и стрехи от едноулучени керемиди. В Златоград са
регистрирани 120 архитектурни и археологически паметника.
Основните
религии, изповядвани в Златоград, са православното християнство и ислямът.
Съжителството между двете религиозни общности често е давано като еталон за
съвременна религиозна толерантност. Има две църкви — „Св. Георги“(1871 г.),
в чийто двор е и Взаимното училище, и Храм-паметник „Успение
Богородично“, построен по време на османското владичество в България (1834 г.).
Тя е ниска, вкопана в земята, но е уникална със съхранените икони и мястото, на
което е построена — на един от високите и централни хълмове в града. В църквата
„Св. Георги“ има мраморен иконостас и много
икони на известни зографи. Българският зограф Нестор Трайков е автор на много
икони в църквата.
В непосредствена близост до храма се намира станция на Националния институт по
метеорология и хидрология при БАН и ние, естествено, се снимахме отпред.
В
града има две джамии. Едната е стара, датираща от началото на 19 в. На
15.06.2014 г. е открита новата джамия в гр. Златоград. Тя
се намира на мястото на разрушена
от социалистическия режим през 1984 г. джамия - била
паметник на османската архитектура. Също така на мястото на днешния пазар в
града се е намирала голяма джамия, която е била средищно място на мюсюлманите
от околията в петъчен ден. Била е обявена за архитектурен и религиозен
паметник, но и тя е разрушена от идеологията на комунизма.
Туристически
обекти в Златоград:
·
Етнографският
ареален комплекс
е най-голямата съвременна забележителност на Златоградската община. Идеята за
създаването му е осъществена от инж. Александър Митушев, който осигурява
необходимите материални средства и организация. Това е първият в България и
засега единствен частен етнографски ареален комплекс. Открит е със съдействието
и на Златоградската община на 24 май 2001 г. в празничния ден, посветен на
българската култура, просвета и славянската писменост;
·
Килийно
училище (1835–1836
г., в
двора на черквата „Успение Богородично“);
·
Взаимно
училище (1852 г.)
— сега музейна сбирка „Просветното дело в Средните Родопи“ (в
двора на църквата „Св. Георги
Победоносец“);
·
Изложба
Живопис и графика — творци от Златоград (в сградата на Взаимното училище);
·
Музейна
сбирка на съобщенията — РПС Златоград;
·
Църквата „Св. Георги Победоносец“, построена 1871
г.;
·
Параклиси:
„Св. Атанас“; „Св. Неделя“; „Св. св. Константин и Елена“; „Св. Екатерина“; „Св.
Илия“;
·
Джамия
„Табахненска“, построена ок. 1850 г. — обявена за архитектурен и религиозен
паметник;
·
ферма
за щрауси край Златоград;
·
Язовир
„Златоград“;
·
База
за риболов и отдих „Ягнево“ край Златоград;
·
Скални
гъби близо до Златоград — между близките села Добромирци и Бенковски;
·
Паметник
на Дельо войвода;
·
Лобното
място на Дельо войвода.
Дельо
е прочут български войвода, действал в Родопите в края на 17 и началото на 18 в.
Дельо
хайдутин е роден в Беловидово (дн. Златоград).
Действа с чета в Централни Родопи. Най-известен е с дейността си против
насилственото ислямизиране на родопските българи. През 1720 г.
е начело на обединените хайдушки дружини, които нападат с.
Райково (дн.
квартал на Смолян), за да отмъстят за убийството на 200 райковчани, отказали да
приемат исляма. Дельо хайдутин е споменат в „Исторически бележник“, документ от
XVIII в. със спорна автентичност.
Според
преданието, което се носело за него „Деля го куршум
не фата, Деля го сабя не сече“, враговете му го прострелват с нарочно излят за
целта сребърен куршум.
Подвизите
на Дельо са увековечени в много народни песни, предания и легенди. В Златоградския
край за него се пее прочутата песен „Излел е Дельо хайдутин“, изпълнена от
редица изпълнители като Валя Балканска и Феим Джигов, записана на златен диск и
изпратена в космоса.
В града пристигнахме (отново) вечерта, затова само
огледахме централната част и се настанихме в базата за нощувка. Тук
благодарение на „любезните” ми колеги имах малко, но неприятно преживяване. Докато се
разхождах из
града, те бяха заключили вратата отвътре и не ме пуснаха
да вляза доста време. Онази колежка пък (дето се
изгуби в Бургас) така беше вбесила по време на практиката всички колеги, че тук
никой не искаше да дели стая с нея и се наложи да я настанят сама в една малка
стаичка само с легло. Късно вечерта вечеряхме и си легнахме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар