Невъзможно... Нали?

 5. 

Два часа по-рано

-          Baby, страхотна си... Толкова sexy… Искам да те схрускам. Грррр... – ръцете му шареха по тялото ѝ.

-          Наистина ли? Но тук не е особено удобно. Хайде да отидем в стаята ти. Кой беше номера? – измърка в ухото му.

-          308. Чакай малко. Сетих се, че не съм си платил сметката в бара. Изчакай ме точно 3 мин.

-          Съкровище, изпусна си телефона – подаде му; той го взе, целуна я и слезе по стълбите.

Докато вървеше видя известие за съобщение във вайбър. Отвори го и остана изненадан. От Мони? Определяше му среща за след 10 мин. На мястото, където беше с Галя... Но времето на срещата бе отминало. Супер странно, помисли си. Влезе навреме в бара, защото тъкмо щяха да затварят. Плати сметката си и излезе. Отговори на съобщението с предложение да посети Мони в стаята ѝ, защото барът вече бе затворил или да оставят за утре. Зачака отговор. Не последва такъв, въпреки че видя, че е прочетено. Зачуди се да звънне ли, да иска номера на стаята ѝ. Ами ако вече си е легнала?

За да иска да се видят по това време, може да беше нещо спешно, което не търпи отлагане за утре. Тръгна в посока на рецепцията. Галя го откри и се нацупи:

-          Каза 3 мин. Минаха 15. Къде ходиш? – измърмори.

-          Чакай малко. Става нещо и трябва да разбера какво. Ето ти ключа от 308-а, чакай ме там. След малко идвам – намигна ѝ. Тя му прати въздушна целувка и се отправи натам.

Дидо стигна рецепцията и попита за стаята на момичето. Дежурният провери в регистъра и отвърна „310“. Ха, само през една от моята. Супер!  Дали е оставяла съобщение на него? Не. Той се запъти към 310-а. Почука на вратата. Нищо. Извика леко името ѝ. Отново никакъв отговор. Хвана дръжката и завъртя, чу се щракване на езичето и вратата се отвори. Ами сега? Ако спи и я събудя, ще стане кофти. Ако не спи, може да я стресна. Само ще надникна и ако спи, излизам тихомълком. Пристъпи в стаята на пръсти, стараейки се да не шуми. Светеше нощната лампа. Защо не е заключила, помисли си. Стигайки средата на стаята установи, че няма никой. Извика леко името ѝ. Отговори му само тишината в празната стая. Мамка му, какво става?- изруга на глас и излезе.

В коридора видя Галя. Чакаше го на прага на стаята му. Отправи се насреща му:

-          Какво става с теб? Къде се бавиш цяла вечер? Търпението ми има граници – започна да се оплаква. Той я сряза:

-          Не сега. Не съм в настроение – тя помръкна и се нацупи. Моментално съжали за тона си:

-          Извинявай, baby! Днес няма да стане. Да го оставим за другия път, нали? – намигна ѝ.

-          Окей, щом се налага. – подаде му ключа за стаята му и си тръгна.

-          Така, сега да разбера какво става, по дяволите. – каза си гласно и тръгна към рецепция като разсъждаваше къде може да е Мони.

Не си е в стаята, очевидно. Не е в бара, защото затвориха. Ресторантът отдавна е заключен. Ами ако спи някъде другаде? Не, надали. Защо ще си оставя стаята отключена? Мисълта, че тя може да спи в нечия друга стая, му се стори особено неприятна. Непоносима. Не, тя не е такава. Абсурд! И вървейки към рецепцията, набра номера ѝ. След секунди прозвуча свободен сигнал и зачака. 2,3,5 секунди. Нищо. Звънеше, но никой не отговаряше. Едно тъпо притеснение започна да се прокрадва в гърдите му. На рецепция попита дали някой я е виждал да излиза вечерта или изобщо. Отрекоха. Момчето го посъветва да пита дежурната камериерка дали не знае нещо. Къде да я открие? В момента чисти на последния етаж на хотела. Запъти се към асансьора.

-          Извинете, добър вечер! Да попитам случайно да сте видели дамата от стая 310?

-          Не, господине. Съжалявам! – поклати глава служителката.

-          Толкова е странно. Писала ми е да се видим на едно място. Не дойде. Няма я в стаята ѝ, а никой не я е виждал да напуска хотела. Никъде не мога да я намеря...

-          Опитахте ли да звъннете? – съчувствено го подсети.

-          Разбира се. Не спирам да звъня, но не ми вдига и не отговаря на съобщенията ми. – вече сериозно се бе притеснил. Ами ако нещо ѝ се е случило? Той трябваше да разбере на всяка цена. Попита:

-          Това ли е последният етаж  на хотела?

-          За гостите, да. Иначе нагоре има още едно ниво, но там не се допускат гости. Има само сервизни помещения. Повечето заключени, другите са празни.

-          Добре, благодаря Ви за информацията. Лека вечер! – тя му махна и се отдалечи.

назад  напред

Невъзможно... Нали?

 4.

Научното дружество организира пътуващ семинар, на който всички членове бяха поканени. Дидо щеше да бъде водач на групата и да разказва за местата, които посещаваха. И преди бяха организирани такива, но Мони все беше възпрепятствана да участва. Този път реши да отиде и се записа. Щеше да се проведе през уикенда. Два дни в компанията му, мислеше си, не е за изпускане. Първия ден навъртяха сериозен километраж и вечерта бяха смазани от дългия път. Но това не спря някои участници да се развихрят в бара на хотела. Въпреки умората, Мони също слезе след освежителен душ с хладка вода, защото през деня бе чула Дидо да споделя с някого, че ще присъства на партито. Бе сложила ефирна лятна рокля и сандали на висок ток, за да подчертаят стройните ѝ глезени. Слизайки в бара, го видя да разговаря с някого на щъркел-маса в средата. Седна на една от крайните маси в дъното, която беше в сянка и се зарадва, че може да го наблюдава спокойно от разстояние. Не смяташе, че има вероятност да бъде забелязана.

За да успокои треперещите си пръсти и намали пулса, си поръча голяма водка и извади смартфона от чантата си. Намери в указателя най-добрата си приятелка и писа на вайбър:

-          Ехо, слънце, спиш ли? ☺

-          Опааа, я виж ти! Как е семинара? ☺

-          Деня беше ок. Сега пълна скука. Вися в бара с чаша водка и тъпея... 😞

-          Как може да си на бар, да пиеш и да ти е тъпо? Какво става с теб? Започваш да ме притесняваш...Няма ли мъже наоколо да те забавляват? 😞

-          Какви мъже, бе слънце? Даже да дойде някой досадник, ще го разкарам... Знаеш кой не ми дава покой денем и нощем...

-          Аха... Като стана дума, той там ли е?

-          Мхм. Говори с някакъв... Да ти кажа честно, така ми е писнало вече. Искам всичко да спре и тази агония да приключи, че не знам още колко ще издържа... Побърквам се...

-          Знам сигурен начин да сложиш край на терзанията.

-          ?

-          Кажи му. Не ...

-          Полудя ли бе? Как предлагаш да стане? „Дидо, може ли да те видя насаме? Искам да ти кажа, че съм влюбена до уши и повече не мога да се преструвам, че си ми безразличен... Какво ще кажеш... Имаме ли бъдеще заедно“?

-          Всъщност не е лошо начало на подобен сериозен разговор

-          Не мога да го направя и прекрасно знаеш това

-          Всъщност... единственото, което те спира, е проклетата ти гордост! И накрая ще си умреш самотна и нещастна, но запазила гордост, като някоя матрона от 18 век. Давай, кой ти пречи!

-          Стига де! Не бъди такава 😡

-          Каква? Ти започна. Приятелка си ми и затова ще ти дам безплатен съвет. Не ми пука дали после ще ми се сърдиш. Важното е някой ден да ми благодариш за шанса си

-          Казвай.

-          Няма да имаш по-добър случай от тази нощ. Той е там, на метри от теб. С него няма жена, както си забелязала... Просто бъди честна и към себе си, и към него. Кажи му какво изпитваш. Не е унизително да споделиш чувствата си. А съм сигурна, че той би се почувствал поласкан от вниманието ти и тази нощ може да е начало

-          За какво? Т.е. на кое?

-          На вашата романтична история, много ясно. Просто бъди себе си. Знам, че можеш ☺

-          Де да беше толкова лесно

-          Кое му е трудното? Пий още 1 водка за кураж и действай. Че да не те изпревари някоя по-смела?

-          Нека пробва! Знаеш ли? Май си права... Ще взема да му кажа, пък да става каквото ще. Иначе това положение вече не се издържа

-          Така те искам! Хайде, успех и утре ще чакам подробен отчет ☺

-          Имаш го, хайде, лека от мен, слънце, стискай палци ☺

-          Лека! 👍

 

Написа му: „трябва да поговорим. Ще те чакам след 10 мин. в сепарето на горния етаж. Мони“ и си поръча чаша розе. Сметна, че две големи водки само ще ѝ вържат езика и замъглят ума, а трябваше да разчита и на двете за успеха на мисията си. След 5-6 мин. тръгна по стълбите нагоре.

В сумрака не се виждаше никой и се зарадва, че ще са сами. Когато наближи сепарето гласът заседна в гърлото ѝ... Зави ѝ се свят и тръгна пипнешком назад, стараейки се да не вдига шум, да не бъде забелязана. Стигайки до стълбите се втурна нагоре през глава, като взимаше по 2-3 стъпала наведнъж. Попадна в дълъг коридор, осветен само от 1 лампа в средата. Надали бяха стаи за гости – изглеждаше толкова занемарено, но всички бяха заключени. В дъното видя открехната врата. Надникна – беше килер или някакво сервизно помещение. Реши, че тук ще бъде в безопасност, никой нямаше да я намери...

Влезе и светна лампа на тавана. Огледа се; наоколо имаше дървен материал, стъкла, инструменти, листове ламарина... Добре. Идеално е. Разчисти си едно ъгълче и седна, въздъхна шумно. Очите ѝ започнаха да парят. Сълзите рукнаха без да може да ги спре... Чувстваше се толкова зле ... предадена... омърсена... Изгубила последния остатък от достойнство...

Защо? Защо все на нея се случваха такива неща? С какво бе заслужила подобна съдба? Струваше ѝ се, че е плакала часове наред. Извади смартфона си да пише на приятелката си, но видя часа. 01:37. Сигурно вече спи. Не бива да я будя заради моите проблеми, ще ѝ пиша утре. Реши да изтрие съобщението до Дидо, преди да го е видял; вече нямаше смисъл... Видя иконката, че е прочетено. Дъхът ѝ спря... Той пишеше... Телефонът избипка за получено съобщение:

-          Извинявай, но чак сега видях. Ако си лягаш вече, да остане за утре. Ако не, ще дойда в стаята ти. Барът затваря. Кажи как ти е удобно?

Реши, че няма да му отговаря, но бе наясно, че той знае, че е прочела съобщенията му. Проклет вайбър! Сега как да се измъкне от този разговор утре с него? Начинът бе да не се виждат изобщо. Но утре се прибираха към София. Мисълта, че трябва да прекара часове наред в един автобус с него, ѝ се стори ужасяваща. Нямаше да го преживее.

Затвори очи, за да прогони мисълта за него от главата си. И ги видя, толкова ясно, сякаш в момента бяха пред нея. Потръпна при спомена. Седеше, разтворил широко бедра, а тя бе в скута му... Целуваха се сякаш са сами на света; езиците сигурно стигаха до гърлото на двама им... Усети, че ѝ се гади. Явно се опитваше да я изяде, а тя нямаше против... Коя бе тя? Видя я само в гръб, но нямаше спомен да я познава. Може би не беше от групата им; някоя случайна забивка за нощта...

Майната му! Не ми пука коя и каква е... Но трябва да измисля нещо. Не мога утре да съм цял ден с него; да говорим; да го слушам... Дори не искам да го виждам, мамка му! Как да се измъкна от тази каша? 

Докато разсъждаваше телефонът ѝ писукаше. Реши, че няма да го поглежда, за да не се издаде... Гледаше трескаво около себе си в търсене на нещо полезно, а очите ѝ малко по малко се пълнеха с влага...

-          Това е! Точно каквото ми трябва. Хайде! – събу сандалите и ги захвърли настрана.

Чу се звук от счупено. Прокара ръка по стъпалата си и стисна зъби, за да не изкрещи. Зениците ѝ плуваха в сълзи. Стаята се завъртя около нея... всичко потъна в мрак...

назад   напред

Невъзможно... Нали?

3.

Когато завърши магистратурата си, Мони напусна университета и започна работа, не по специалността си, по конюнктурни причини, както сама ги определяше. Той остана като докторант, след което започна академична кариера. Но контактите им не спряха. Двамата членуваха в едно и също научно дружество. Освен това той се изявяваше и като социален предприемач в едно НПО; тя пък изпращаше свои публикации, свързани с любимата наука, които бяха публикувани на сайта му.

Понякога се срещаха на различни събития и тя не пропускаше да го поздрави за доброто представяне и да му пожелае бъдещи успехи. И всеки път сърцето ѝ скачаше като лудо в гърдите, докато бе в орбитата му. Протегнеше ли му ръка, винаги трепереше. Даваше си сметка, че положението ставаше все по-лошо. Затъваше все повече в това неопределено и неопределимо чувство. Питаше се, какво всъщност знае за него. Следеше с огромен интерес професионалното му развитие и с тази сфера беше наясно. Дори беше открила, че в миналото и на двама им, преди да се бяха запознали, е имало толкова много общи черти, че чак беше странно, да не каже направо стряскащо. Но всъщност осъзна, че не знае нищо за личния му живот. Както щедро споделяше гласно проектите, по които работеше и постиженията си, така ревниво пазеше в тайна личното си пространство. Мони уважаваше този му избор, но все пак я гризеше типично женското любопитство. Същевременно си казваше, че няма начин такъв мъж да остане сам и въпреки това таеше надежда дълбоко в изстрадалото си сърце, че все пак е възможно... Някой ден... кой знае?..

Една пролет неговото НПО организира първи в страната тематичен научен фестивал, с богата програма от събития. Мони се бе зарекла да следи всички тези събития, доколкото можеше, без да присъства на самия фестивал. Един ден най-неочаквано за нея получи мейл. Дидо я канеше да участва като член на журито, което щеше да оценява есета в един от конкурсите. Тя онемя. Пръстите ѝ трепереха, докато му отговаряше, че за нея ще бъде чест да се включи. Не се видяха; цялата работа се вършеше онлайн, но все пак тя се чувстваше добре, че поне задочно правеха нещо ЗАЕДНО.

Постепенно нещата се интензифицираха. Поводите за срещи се увеличиха – събирания на научното дружество; научните фестивали на неговото НПО, същото започна да издава годишно списание, в което Мони участваше в пилотния и още два броя. Една година той издаде първата си книга, като Мони отиде на премиерата и го поздрави; седеше на първия ред и го изпиваше с очи. Още на предварителните продажби бе поръчала през сайта своя екземпляр с автограф. Когато го получи, не можеше да му се нарадва. Не толкова заради посланието, което беше много хубаво и искрено, а заради почерка му. За първи път виждаше нещо, писано от него на ръка; досега цялата им комуникация бе през интернет. Притисна книжлето до сърцето си и една сълза се търкулна безмълвно по бузата ѝ, оставяйки искряща следа. Дали някога ще имам шанса да му кажа?

Един ден Мони в скуката си, отвори любимия си сайт, за да си „свери часовника“ и остана със зяпнала уста. Той бе публикувал разказ от свое пътуване в чужбина, в което не бил сам... Не само, че за първи път афишираше своя връзка, но бе упоменал името ѝ, както и техни общи снимки. Усмихваха се, изглеждаха щастливи и влюбени... Сърцето ѝ се пръсна на хиляди парчета. Гледаше екрана на лаптопа с премрежен поглед и плачеше ли, плачеше... А двамата отсреща бяха весели-засмени, сякаш се присмиваха на нещастното момиче. Сякаш целта им бе да я наранят. По-късно дори откри техни общи статии, изредени на страницата му, в сайта на университета. Душата я болеше от факта, че друга споделяше толкова общи неща с нейния любим...

Седмиците ставаха месеци, месеците се преливаха в години. Следеше развитието му с несекващ интерес. Но след онзи първи случай той никога вече не разкри детайли от личния си живот. Отново всичко бе забулено в мистерия, и отново старата надежда се пробуди в гърдите ѝ...

назад   напред

Невъзможно... Нали?

2.

Не го бе срещала над половин година, когато веднъж се оказаха в обща група, на която предстоеше планински поход с нощувка в хижа. Чувстваше се раздвоена между радостта да го види отново и безпокойството от това, че беше лоша актриса и го знаеше, а това значи, че не можеше да се преструва на безразлична и се опасяваше, че ще я чете като разтворена книга. Затова си наложи да стои далеч от него и да сведе общуването до „санитарния“ минимум.

Вечерта в столовата хижарите спретнаха купон за голямата софийска група. Получи се доста добре, още повече, че водачите на групата решили да проведат конкурс за „най-добър танцьор/ка“, но в тайна от неволните участници. В края на купона единодушно избрали Мони за победител. Ако тя знаеше за този импровизиран конкурс, никога не би се включила, но се забавляваше в блажено неведение. Поетият алкохол, както и завладяващата музика и окуражителните подвиквания на колегите ѝ спомогнаха да се отпусне и забавлява истински. За пръв път от много дни насам. По някое време колегите я качиха на един стол и тя определено се раздаваше. На следния ден научи от един от ръководителите на групата за „конкурса“ и получи символична награда за първото си място. Почувства как се изчервява до върховете на ушите си. Той бе седял на масата на ръководителите, защото бе приятел и с двама им. А това значеше, че не само я е наблюдавал да се кърши цяла вечер, но и я е обсъждал с другите, и бе дал гласа си за нея. Защо трябваше да пие толкова, защо се остави да я качат на проклетия стол, защо изобщо отиде на този купон, ядосваше се на себе си; трябваше да си остана в стаята и да си легна рано. Какъв срам, Боже мой!

Изминаха още няколко месеца и от един момент нататък Дидо стана постоянно присъствие в университета. Радваше му се отдалеч, а случеше ли се да го доближи, само му махваше с лека усмивка и отминаваше с поглед в краката си. Сигурна бе, че всеки път се е изчервявала, само се молеше той да не е забелязал.

назад       напред

Невъзможно... Нали?

 1.

Състезанието беше много оспорвано, двата отбора бяха равносилни и след всеки въпрос единият повеждаше, след което другият изравняваше резултата. След три кръга имаха равен брой точки. Съдията отсъди „Дузпи. 1 въпрос и който пръв отговори, печели. Разбира се, отговорът трябва да е верен…“; всички избухнаха в нервен смях. Че кой би си помислил да зачете отговор, ако не е верен?...

Водещият състезанието изрече въпроса високо и ясно. За част от секундата настъпи гробно мълчание. В ума ѝ проблесна като светкавица „3776“ и тя го произнесе толкова бързо, колкото можеше. От притока на адреналин ли бе, от вълнение, притеснение или нещо друго, но гласът ѝ почти не се чу. Не го чу водещият, нито съдията, нито пък съотборниците ѝ. Тъкмо отвори уста да го повтори високо и ясно, когато участник от противниковия отбор я изпревари. Времето спря. Помисли си „това не може да се случва. Не на мен, не сега…“ Стаята се завъртя около нея, прилоша ѝ и потърси с очи къде да седне, преди да изгуби съзнание от шока и огромната несправедливост, на която току-що тя и целия ѝ отбор станаха жертви.

„Врагът“, както го определяше, не знаеше отговора, но единствен от всички чу гласа ѝ, когато го каза, и просто го повтори, но така че всички да чуят. Видя шанса си и се възползва. Тя никога не би постъпила така, дори това да ѝ костваше победата; дори да обречеше целия си отбор на провал и да знаеше, че всички ще ѝ се разсърдят за това, пак нямаше да го направи. Крайният резултат беше важен, разбира се, но не и на всяка цена. За нея не по-малко важни бяха доблестта на играчите и чистотата на игра, спазване на правилата. Почувства се толкова зле, че я обзе желание да си тръгне и да зареже всичко… Тъкмо се канеше да си вземе нещата, когато я доближи неин колега от университета и съотборник в играта. Каза ѝ:

-          Ти отговори вярно и беше първа. Победата трябваше да е твоя. – шепнеше до ухото ѝ.

-          Наша - поправи го.

Помисли си „значи стават двама тези, които са ме чули“. Изведнъж ѝ хрумна, че съотборникът ѝ, след като е чул НЕЙНИЯ отговор, можеше да го заяви като оспори съдийското решение; изходът можеше да се обърне. Но защо да го прави като не той бе отговорил? Защо да си прави труд, когато никаква лична облага нямаше да получи за себе си? Много важно, че бяха от един отбор. Гаден егоист, помисли си Мони и усети, че ѝ се повдига. Искаше да избяга, но дойде приятелка и я убеди да остане. В крайна сметка, ако си тръгнеше, сякаш се признаваше за победена. А тя не беше. И щеше да покаже на наглеца с цялото си поведение тази вечер, че е по-добра от него. Беше спечелил с измама и щеше да се погрижи победата да загорчи в устата му. Остави си вещите и се върна при другите, като залепи престорена усмивка на лицето си. Все пак имаше повод да се усмихва – в индивидуалната надпревара по-рано, беше получила най-много точки и спечелила най-много награди, и беше доказала на всички колко много знае. Сега трябваше да проучи конкуренцията – нещо ѝ подсказваше, че тази среща може да бе първа, но нямаше да е последна.

Единият, Дан, беше ясен като разтворена книга. Винаги играе за победа, независимо от начина, по който би я постигнал. Типът мислене „правилата са за балъците“, който най-силно я дразнеше у хората. Не се колебае да прибягва до измами, ако ще му е от полза. Помисли си, че няма да си разваля вечерта повече с мисли за него. Съсредоточи се върху съотборника му. За него знаеше само, че на световното е завършил на 5-о място, а преди това е печелил 2 първи места на национални състезания. Това беше достатъчно да я впечатли на първо време, когато не го беше виждала. После беше слушала някакво интервю с него за университетските медии, в което интервюиращата беше казала нещо като „умен, готин, успешен, трениращ, интересен… ти истински ли си?“. Мони много се смя тогава, но сега си даде сметка, че поне част от това заключение отговаряше на истината. Поне що се отнасяше до видимото…

Прецени го като доста секси – над среден ръст, развит гръден кош, а бицепсите му издуваха ръкавите на тънката блуза. Гласът бе плътен и гърлен, дълбок… Въздъхна. Харесваше не само да го наблюдава отдалеч, но и да слуша разказите му. Това не предвещаваше нищо добро. Всъщност как можа да хареса врага, образно казано? Та той беше от отбора, спечелил срещу нейния с измама. В интерес на истината трябваше да му се признае, че не той лично измами всички, но все пак… Неговият отбор победи с нечестна игра и това дълбоко я нарани. Не, че имаше значение…

Късно през нощта, когато се прибра и вече в леглото, не можеше да заспи от вълнение, връщайки се в спомените си към по-ранните събития, се разстрои отново заради гигантската неправда, която коства победата на нейния отбор, за една бройка. Беше толкова несправедливо, мислеше си, но заспа с образа на Дидо в подсъзнанието. В течение на месеците след това щеше да навестява сънищата ѝ, което доста я разстройваше, защото съзнаваше, че нищо не би могло да има между тях.

                                                       съдържание  напред

Черни връх, Витоша. СОЛО!

 Здравейте!

Нека ви разкажа какво правих уикенда 31 юли-1 август 2021г.

Исках да се запиша на няколко уикенд-екскурзии, но всички бяха отменени, поради липса на интерес. Наложи се да импровизирам със София. И реших да посветя съботата на културни обекти, а неделята - на Витоша. 

И така - събота тръгвам към центъра с метрото. Посещавам Национален Етнографски музей и Национална Художествена галерия. Двата обекта се помещават в бившия Царски дворец. 

Експонат от НЕМ с цитат от вечния Толкин

След това Национален Природонаучен музей, катедралата Св. Александър Невски с криптата, НДК и музея Земята и хората, ТЦ Парк Мол. Събирам печати и марки, купувам сувенири като луда. Вечерта им правя сметка - над 100 лв.

Експонат от НПНМ

Неделята съм решила да изкача Черни връх. Нищо особено, ще кажете. Те, софиянци, го качват всяка седмица почти. И така е, и не е така. Аз съм го качвала два пъти като студент, но съм била в група, с водач. А сега щях да бъда соло. А това за мен си е нещо. Обикновено не съм толкова смела, да тръгна сама в планината. Но сега исках да си докажа, че мога да се справя. Аз професионален географ и планинар-любител с опит ли съм или лукова глава, все пак?

Събрала съм багаж за ден в планината - любимата ми раница Милка, планинарските обувки Маккинли, щеките, 3 бутилки течности, суха храна, лосион за слънце, фотоапарат /който не използвах - малкото ми снимки направих с телефона/, връхна дреха, дъждобран, описание на маршрута и карта на Витоша, както и двете книжки от БТС - отново отивах на лов за печати + марки.

Излязох в 8:00. Отидох с метрото до мол Парадайз, където хванах автобус 66 до последната му спирка - хотел Морени. 

Там слязох в 9:30. За 10 мин. стигнах хижа Алеко и веднага продължих по червената лентова маркировка нагоре. Най-стръмния участък до върха е над хижата, докато се излезе на платото, 20-25 мин. Поне аз за толкова го взех. Има бързи хора, за които е 15 мин. Нататък е доста равно, до последните 400 метра преди върха, тук отново е малко по-стръмно. 

11:30 стигнах върха и си направих селфи с мечката до чайната. Качих се да взема печати и марка, посетих тоалетната. Тук видях на вратата й един цитат от Цар Лъв и доста се смях:

"Домът е там, където дупето ти седне. Пумба, 1994г." Пазете чистота!"

Още в 12:00 тръгнах обратно към хижата. Качването ми отне два часа, слизането - час. В хижата само си сложих печати, купих марка и тръгнах надолу. 

Алеко - може би най-известната хижа в България и най-стара на Витоша

  

Автобус 66 чакаше пред хотел Морени, така че се качих и отново през МС Витоша се прибрах в 14:30 ч.

Бързането се наложи поради непредвиденото обстоятелство, че Георги ми се обади, че с детето пътуват към София от 12:40. Цял месец предварително се прибраха, с което ми объркаха плановете до края на лятото. Но нейсе. Събрах печати и марки това лято. Не мога да се оплача.

В края на пътуването ми дигиталната ми гривна показваше 13600 крачки, което според магическата формула на "чичко гугъл" се равнява на около 11 км. Снимките ми са доста малко този път - наблягах повече на гледане, вместо на снимане, но все пак може да ги видите тук.

До следващия път!

Сбъдване мечти

Здравейте отново, мили мои!

Нека ви разкажа къде ходих последния уикенд. Всъщност само съботата, защото беше еднодневен преход, но затова пък – какъв! Един път.

От доста години си имах една мечта, като турист, обичащ планината и влюбен особено в Балкана, както повече ми харесва да го наричам, отколкото Стара планина. Преди 3 години сбъднах една мечта – вр. Ботев. Време беше за следващата.

И така, денят е 10 юли 21 г. Паметен ден, защото най-сетне посетих водопада Райското пръскало, в Централна Стара планина, на територията на НП.

Той има височина от 124,50 м, което го прави най-високият постоянно течащ водопад на Балканския полуостров.

Тръгнахме от АГ Сердика и за мой късмет водач ни беше моя позната от предишно пътуване – Албена. Потеглихме в 6:30. Спряхме за тоалетна и кафе около Пазарджик и продължихме, като заобиколихме Пловдив от север, в посока Карлово. На 1 разклон поехме вдясно, към Калофер. Пресякохме града и автобуса паркира в местността Паниците – изходен пункт за водопада.

Надянахме екипировката и тръгнахме нагоре, по пътеката с бяло-синя маркировка. Щом влязохме в гората започна стръмно изкачване, ок.10-15 мин. След него теренът сякаш се успокои. Но излязохме на открито и слънцето ни печеше яко.

На 1 поляна се откри гледка първо към вр. Ботев и след това към водопада. Видяхме „вечната“ снежна пряспа, от която се предполага, че той води началото си. Последва спускане към гората, където отново бяхме на сянка и по пътя минахме край две чешми. Водата им беше страхотна!

Минахме рекичката по мост и от другата му страна започна сериозно изкачване. Ходиш, ходиш, а край не се вижда. След много време и n на брой завои, видяхме между дърветата да прозират слънчеви лъчи. След още десетина мин. излязохме над гората и видяхме в скалите пред и над нас целта на похода.

След 15-минутно спускане надолу по „шарена сянка“ достигнахме поляната пред хижа Рай. Наоколо пасяха коне. Високо зад нея, от Райските скали, се спускаше в шеметни струи Райското пръскало – първенецът на България и Балканите. А след него продължаваше да се вие нагоре Тарзановата пътека към вр. Ботев.

Имахме 1:30 часа свободно време. Повечето решиха да почиват/обядват и след това да се качат до водопада. Аз постъпих обратно. Ако се наям, ще ме домързи и ще ми тежи повече катеренето. Затова тръгнах нагоре. Първо минах край една паметна скала, после имаше каменен параклис и пътеката пое стръмно нагоре. Издишах. Едва си тътрех краката, а най-лошото бе, че се разминаваха постоянно качващи и слизащи. Имаше деца и кучета.

Прецених, че се качвам много бавно и ако искам да стигна до самото подножие на водопада, няма да ми стигне времето за почивка/обяд. Затова някъде след средата на пътеката си избрах голяма скала и седнах. Поех си дъх и направих снимки, селфи и едно клипче. Събрах се и тръгнах внимателно и бавно надолу.

Слязох до хижата и се оказа, че сервирали обяд в периода 12-14 ч. Сложих си 1 печат, който обаче няма да се брои, защото в моите 2 книжки няма обект Райско пръскало. Той е добавен в последното издание. Така че го сложих по-скоро за спомен. Още повече, че и тук не продаваха картички. Минах през клозета и седнах на една маса на слънце, която единствено бе свободна. Извадих от Милка-та пакетче ядки и изядох цялото съдържание.

В 15:15 тръгнах обратно надолу с първата група. Движех се бързо до едно място, където пътеката се разклоняваше и аз поех след някаква групичка хора /не моята/ по долната пътека, през гората. След няколко минути се осетихме, че няма маркировка. Всички се върнахме назад до последния кол и тръгнахме по горната, открита и слънчева, пътека.

Тук непознатите дръпнаха напред и аз останах сама. Вече мислех, че съм останала последна от групата си и се притесних не на шега. Не исках да си помисля как пълен автобус, 40 човека, седят и чакат мен. Дадох още газ надолу. Спирах само за секунди, за да глътна вода, и продължавах. По едно време стигнах две дами от групата ми. Тръгнах след тях. На едно място в гората объркахме пътеката и се навряхме в едни ровини, където бе невъзможно да се върви. Беше много стръмно и хлъзгаво, и на 2 пъти едва не паднах. Но вече следях маркировката и бях спокойна. Следвах посоката към Паниците.

По едно време големият наклон свърши и пътеката стана път около съседните вили и къмпинги. Разбрах, че съм на прав път и не далеч. В първите минути след 18:00 минах по моста и излязох на паркинга. Автобусът беше там. И празен. Дамите седяха на поляната, на сянка под 1 дърво. Попитах „къде са другите“, а те ми отвърнаха, че ние трите сме първите слезли. Отворих си пакет сушени кайсии, за да се подкрепя и изпих последната вода от второто шише. Разходих се оттатък моста, за да си хвърля отпадъците в контейнера и да си купя сувенир от близката сергия. Отново нямаше картички, взех магнит. Върнах се до автобуса и помолих шофьора да ми отвори багажника, за да си оставя раницата и щеките. Той ме попита откъде съм се отказала. Не съм, казах. Аз отидох до водопада и се върнах. Той беше изумен. Каза, че ни чакал след 21 ч.

Понеже бях ужасно изморена и краката много ме боляха, реших да си седна на мястото в автобуса. Там дочаках да се събере цялата група. Което отне два часа. Едва след 20:00 тръгнахме към София. Причината – две от туристките се бяха загубили и закъсняха доста. После едната вдигна скандал на Албена. Тя не й остана длъжна и тръгнахме на път в такава напрегната обстановка. Заради закъснението не спирахме за почивка дори за тоалетна. От Паниците слязохме чак на АГ Сердика, 22 ч.

Този ден умишлено бях тръгнала с дигиталната гривна на китката си, за да ми отчете разстоянието. То беше 32 227 крачки. По формула от гугъл, според която 10К крачки се равняват на 8 км изчислих, че този ден съм изминала 26 км пеш. Не е зле, а?

Ето равносметката:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
10.07.2021	37	403+26 пеш	23

И снимките, които са обединени в общ албум с вр. Ботев. До скоро!