Невъзможно... Нали?

 4.

Научното дружество организира пътуващ семинар, на който всички членове бяха поканени. Дидо щеше да бъде водач на групата и да разказва за местата, които посещаваха. И преди бяха организирани такива, но Мони все беше възпрепятствана да участва. Този път реши да отиде и се записа. Щеше да се проведе през уикенда. Два дни в компанията му, мислеше си, не е за изпускане. Първия ден навъртяха сериозен километраж и вечерта бяха смазани от дългия път. Но това не спря някои участници да се развихрят в бара на хотела. Въпреки умората, Мони също слезе след освежителен душ с хладка вода, защото през деня бе чула Дидо да споделя с някого, че ще присъства на партито. Бе сложила ефирна лятна рокля и сандали на висок ток, за да подчертаят стройните ѝ глезени. Слизайки в бара, го видя да разговаря с някого на щъркел-маса в средата. Седна на една от крайните маси в дъното, която беше в сянка и се зарадва, че може да го наблюдава спокойно от разстояние. Не смяташе, че има вероятност да бъде забелязана.

За да успокои треперещите си пръсти и намали пулса, си поръча голяма водка и извади смартфона от чантата си. Намери в указателя най-добрата си приятелка и писа на вайбър:

-          Ехо, слънце, спиш ли? ☺

-          Опааа, я виж ти! Как е семинара? ☺

-          Деня беше ок. Сега пълна скука. Вися в бара с чаша водка и тъпея... 😞

-          Как може да си на бар, да пиеш и да ти е тъпо? Какво става с теб? Започваш да ме притесняваш...Няма ли мъже наоколо да те забавляват? 😞

-          Какви мъже, бе слънце? Даже да дойде някой досадник, ще го разкарам... Знаеш кой не ми дава покой денем и нощем...

-          Аха... Като стана дума, той там ли е?

-          Мхм. Говори с някакъв... Да ти кажа честно, така ми е писнало вече. Искам всичко да спре и тази агония да приключи, че не знам още колко ще издържа... Побърквам се...

-          Знам сигурен начин да сложиш край на терзанията.

-          ?

-          Кажи му. Не ...

-          Полудя ли бе? Как предлагаш да стане? „Дидо, може ли да те видя насаме? Искам да ти кажа, че съм влюбена до уши и повече не мога да се преструвам, че си ми безразличен... Какво ще кажеш... Имаме ли бъдеще заедно“?

-          Всъщност не е лошо начало на подобен сериозен разговор

-          Не мога да го направя и прекрасно знаеш това

-          Всъщност... единственото, което те спира, е проклетата ти гордост! И накрая ще си умреш самотна и нещастна, но запазила гордост, като някоя матрона от 18 век. Давай, кой ти пречи!

-          Стига де! Не бъди такава 😡

-          Каква? Ти започна. Приятелка си ми и затова ще ти дам безплатен съвет. Не ми пука дали после ще ми се сърдиш. Важното е някой ден да ми благодариш за шанса си

-          Казвай.

-          Няма да имаш по-добър случай от тази нощ. Той е там, на метри от теб. С него няма жена, както си забелязала... Просто бъди честна и към себе си, и към него. Кажи му какво изпитваш. Не е унизително да споделиш чувствата си. А съм сигурна, че той би се почувствал поласкан от вниманието ти и тази нощ може да е начало

-          За какво? Т.е. на кое?

-          На вашата романтична история, много ясно. Просто бъди себе си. Знам, че можеш ☺

-          Де да беше толкова лесно

-          Кое му е трудното? Пий още 1 водка за кураж и действай. Че да не те изпревари някоя по-смела?

-          Нека пробва! Знаеш ли? Май си права... Ще взема да му кажа, пък да става каквото ще. Иначе това положение вече не се издържа

-          Така те искам! Хайде, успех и утре ще чакам подробен отчет ☺

-          Имаш го, хайде, лека от мен, слънце, стискай палци ☺

-          Лека! 👍

 

Написа му: „трябва да поговорим. Ще те чакам след 10 мин. в сепарето на горния етаж. Мони“ и си поръча чаша розе. Сметна, че две големи водки само ще ѝ вържат езика и замъглят ума, а трябваше да разчита и на двете за успеха на мисията си. След 5-6 мин. тръгна по стълбите нагоре.

В сумрака не се виждаше никой и се зарадва, че ще са сами. Когато наближи сепарето гласът заседна в гърлото ѝ... Зави ѝ се свят и тръгна пипнешком назад, стараейки се да не вдига шум, да не бъде забелязана. Стигайки до стълбите се втурна нагоре през глава, като взимаше по 2-3 стъпала наведнъж. Попадна в дълъг коридор, осветен само от 1 лампа в средата. Надали бяха стаи за гости – изглеждаше толкова занемарено, но всички бяха заключени. В дъното видя открехната врата. Надникна – беше килер или някакво сервизно помещение. Реши, че тук ще бъде в безопасност, никой нямаше да я намери...

Влезе и светна лампа на тавана. Огледа се; наоколо имаше дървен материал, стъкла, инструменти, листове ламарина... Добре. Идеално е. Разчисти си едно ъгълче и седна, въздъхна шумно. Очите ѝ започнаха да парят. Сълзите рукнаха без да може да ги спре... Чувстваше се толкова зле ... предадена... омърсена... Изгубила последния остатък от достойнство...

Защо? Защо все на нея се случваха такива неща? С какво бе заслужила подобна съдба? Струваше ѝ се, че е плакала часове наред. Извади смартфона си да пише на приятелката си, но видя часа. 01:37. Сигурно вече спи. Не бива да я будя заради моите проблеми, ще ѝ пиша утре. Реши да изтрие съобщението до Дидо, преди да го е видял; вече нямаше смисъл... Видя иконката, че е прочетено. Дъхът ѝ спря... Той пишеше... Телефонът избипка за получено съобщение:

-          Извинявай, но чак сега видях. Ако си лягаш вече, да остане за утре. Ако не, ще дойда в стаята ти. Барът затваря. Кажи как ти е удобно?

Реши, че няма да му отговаря, но бе наясно, че той знае, че е прочела съобщенията му. Проклет вайбър! Сега как да се измъкне от този разговор утре с него? Начинът бе да не се виждат изобщо. Но утре се прибираха към София. Мисълта, че трябва да прекара часове наред в един автобус с него, ѝ се стори ужасяваща. Нямаше да го преживее.

Затвори очи, за да прогони мисълта за него от главата си. И ги видя, толкова ясно, сякаш в момента бяха пред нея. Потръпна при спомена. Седеше, разтворил широко бедра, а тя бе в скута му... Целуваха се сякаш са сами на света; езиците сигурно стигаха до гърлото на двама им... Усети, че ѝ се гади. Явно се опитваше да я изяде, а тя нямаше против... Коя бе тя? Видя я само в гръб, но нямаше спомен да я познава. Може би не беше от групата им; някоя случайна забивка за нощта...

Майната му! Не ми пука коя и каква е... Но трябва да измисля нещо. Не мога утре да съм цял ден с него; да говорим; да го слушам... Дори не искам да го виждам, мамка му! Как да се измъкна от тази каша? 

Докато разсъждаваше телефонът ѝ писукаше. Реши, че няма да го поглежда, за да не се издаде... Гледаше трескаво около себе си в търсене на нещо полезно, а очите ѝ малко по малко се пълнеха с влага...

-          Това е! Точно каквото ми трябва. Хайде! – събу сандалите и ги захвърли настрана.

Чу се звук от счупено. Прокара ръка по стъпалата си и стисна зъби, за да не изкрещи. Зениците ѝ плуваха в сълзи. Стаята се завъртя около нея... всичко потъна в мрак...

назад   напред