3.
Когато завърши магистратурата си, Мони напусна
университета и започна работа, не по специалността си, по конюнктурни причини,
както сама ги определяше. Той остана като докторант, след което започна
академична кариера. Но контактите им не спряха. Двамата членуваха в едно и също
научно дружество. Освен това той се изявяваше и като социален предприемач в
едно НПО; тя пък изпращаше свои публикации, свързани с любимата наука, които
бяха публикувани на сайта му.
Понякога се срещаха на различни събития и тя не
пропускаше да го поздрави за доброто представяне и да му пожелае бъдещи успехи.
И всеки път сърцето ѝ скачаше като лудо в гърдите, докато бе в орбитата му.
Протегнеше ли му ръка, винаги трепереше. Даваше си сметка, че положението
ставаше все по-лошо. Затъваше все повече в това неопределено и неопределимо
чувство. Питаше се, какво всъщност знае за него. Следеше с огромен интерес
професионалното му развитие и с тази сфера беше наясно. Дори беше открила, че в
миналото и на двама им, преди да се бяха запознали, е имало толкова много общи
черти, че чак беше странно, да не каже направо стряскащо. Но всъщност осъзна,
че не знае нищо за личния му живот. Както щедро споделяше гласно проектите, по
които работеше и постиженията си, така ревниво пазеше в тайна личното си
пространство. Мони уважаваше този му избор, но все пак я гризеше типично женското
любопитство. Същевременно си казваше, че няма начин такъв мъж да остане сам и
въпреки това таеше надежда дълбоко в изстрадалото си сърце, че все пак е
възможно... Някой ден... кой знае?..
Една пролет неговото НПО организира първи в
страната тематичен научен фестивал, с богата програма от събития. Мони се бе
зарекла да следи всички тези събития, доколкото можеше, без да присъства на
самия фестивал. Един ден най-неочаквано за нея получи мейл. Дидо я канеше да
участва като член на журито, което щеше да оценява есета в един от конкурсите.
Тя онемя. Пръстите ѝ трепереха, докато му отговаряше, че за нея ще бъде чест да
се включи. Не се видяха; цялата работа се вършеше онлайн, но все пак тя се
чувстваше добре, че поне задочно правеха нещо ЗАЕДНО.
Постепенно нещата се интензифицираха. Поводите за
срещи се увеличиха – събирания на научното дружество; научните фестивали на
неговото НПО, същото започна да издава годишно списание, в което Мони участваше
в пилотния и още два броя. Една година той издаде първата си книга, като Мони
отиде на премиерата и го поздрави; седеше на първия ред и го изпиваше с очи.
Още на предварителните продажби бе поръчала през сайта своя екземпляр с
автограф. Когато го получи, не можеше да му се нарадва. Не толкова заради
посланието, което беше много хубаво и искрено, а заради почерка му. За първи
път виждаше нещо, писано от него на ръка; досега цялата им комуникация бе през
интернет. Притисна книжлето до сърцето си и една сълза се търкулна безмълвно по
бузата ѝ, оставяйки искряща следа. Дали някога ще имам шанса да му кажа?
Един ден Мони в скуката си, отвори любимия си
сайт, за да си „свери часовника“ и остана със зяпнала уста. Той бе публикувал
разказ от свое пътуване в чужбина, в което не бил сам... Не само, че за първи
път афишираше своя връзка, но бе упоменал името ѝ, както и техни общи снимки.
Усмихваха се, изглеждаха щастливи и влюбени... Сърцето ѝ се пръсна на хиляди
парчета. Гледаше екрана на лаптопа с премрежен поглед и плачеше ли, плачеше...
А двамата отсреща бяха весели-засмени, сякаш се присмиваха на нещастното
момиче. Сякаш целта им бе да я наранят. По-късно дори откри техни общи статии,
изредени на страницата му, в сайта на университета. Душата я болеше от факта,
че друга споделяше толкова общи неща с нейния любим...
Седмиците ставаха месеци, месеците се преливаха в
години. Следеше развитието му с несекващ интерес. Но след онзи първи случай той
никога вече не разкри детайли от личния си живот. Отново всичко бе забулено в
мистерия, и отново старата надежда се пробуди в гърдите ѝ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар