1.
Състезанието беше много оспорвано, двата отбора
бяха равносилни и след всеки въпрос единият повеждаше, след което другият
изравняваше резултата. След три кръга имаха равен брой точки. Съдията отсъди
„Дузпи. 1 въпрос и който пръв отговори, печели. Разбира се, отговорът трябва да
е верен…“; всички избухнаха в нервен смях. Че кой би си помислил да зачете
отговор, ако не е верен?...
Водещият състезанието изрече въпроса високо и
ясно. За част от секундата настъпи гробно мълчание. В ума ѝ проблесна като
светкавица „3776“ и тя го произнесе толкова бързо, колкото можеше. От притока
на адреналин ли бе, от вълнение, притеснение или нещо друго, но гласът ѝ почти
не се чу. Не го чу водещият, нито съдията, нито пък съотборниците ѝ. Тъкмо
отвори уста да го повтори високо и ясно, когато участник от противниковия отбор
я изпревари. Времето спря. Помисли си „това не може да се случва. Не на мен, не сега…“ Стаята се завъртя около нея, прилоша ѝ и потърси с очи къде да седне,
преди да изгуби съзнание от шока и огромната несправедливост, на която току-що
тя и целия ѝ отбор станаха жертви.
„Врагът“, както го определяше, не знаеше отговора,
но единствен от всички чу гласа ѝ, когато го каза, и просто го повтори, но така
че всички да чуят. Видя шанса си и се възползва. Тя никога не би постъпила
така, дори това да ѝ костваше победата; дори да обречеше целия си отбор на
провал и да знаеше, че всички ще ѝ се разсърдят за това, пак нямаше да го
направи. Крайният резултат беше важен, разбира се, но не и на всяка цена. За
нея не по-малко важни бяха доблестта на играчите и чистотата на игра, спазване
на правилата. Почувства се толкова зле, че я обзе желание да си тръгне и да
зареже всичко… Тъкмо се канеше да си вземе нещата, когато я доближи неин колега
от университета и съотборник в играта. Каза ѝ:
-
Ти отговори
вярно и беше първа. Победата трябваше да е твоя. – шепнеше до ухото ѝ.
-
Наша -
поправи го.
Помисли си „значи стават двама тези, които са ме
чули“. Изведнъж ѝ хрумна, че съотборникът ѝ, след като е чул НЕЙНИЯ отговор,
можеше да го заяви като оспори съдийското решение; изходът можеше да се обърне.
Но защо да го прави като не той бе отговорил? Защо да си прави труд, когато
никаква лична облага нямаше да получи за себе си? Много важно, че бяха от един
отбор. Гаден егоист, помисли си Мони и усети, че ѝ се повдига. Искаше да
избяга, но дойде приятелка и я убеди да остане. В крайна сметка, ако си
тръгнеше, сякаш се признаваше за победена. А тя не беше. И щеше да покаже на
наглеца с цялото си поведение тази вечер, че е по-добра от него. Беше спечелил
с измама и щеше да се погрижи победата да загорчи в устата му. Остави си вещите
и се върна при другите, като залепи престорена усмивка на лицето си. Все пак
имаше повод да се усмихва – в индивидуалната надпревара по-рано, беше получила
най-много точки и спечелила най-много награди, и беше доказала на всички колко
много знае. Сега трябваше да проучи конкуренцията – нещо ѝ подсказваше, че тази
среща може да бе първа, но нямаше да е последна.
Единият, Дан, беше ясен като разтворена книга.
Винаги играе за победа, независимо от начина, по който би я постигнал. Типът
мислене „правилата са за балъците“, който най-силно я дразнеше у хората. Не се
колебае да прибягва до измами, ако ще му е от полза. Помисли си, че няма да си
разваля вечерта повече с мисли за него. Съсредоточи се върху съотборника му. За
него знаеше само, че на световното е завършил на 5-о място, а преди това е
печелил 2 първи места на национални състезания. Това беше достатъчно да я
впечатли на първо време, когато не го беше виждала. После беше слушала някакво
интервю с него за университетските медии, в което интервюиращата беше казала
нещо като „умен, готин, успешен, трениращ, интересен… ти истински ли си?“. Мони
много се смя тогава, но сега си даде сметка, че поне част от това заключение
отговаряше на истината. Поне що се отнасяше до видимото…
Прецени го като доста секси – над среден ръст,
развит гръден кош, а бицепсите му издуваха ръкавите на тънката блуза. Гласът бе плътен и
гърлен, дълбок… Въздъхна. Харесваше не само да го наблюдава отдалеч, но и да
слуша разказите му. Това не предвещаваше нищо добро. Всъщност как можа да
хареса врага, образно казано? Та той беше от отбора, спечелил срещу нейния с
измама. В интерес на истината трябваше да му се признае, че не той лично измами
всички, но все пак… Неговият отбор победи с нечестна игра и това дълбоко я
нарани. Не, че имаше значение…
Късно през нощта, когато се прибра и вече в леглото, не можеше да заспи от вълнение, връщайки се в спомените си към по-ранните събития, се разстрои отново заради гигантската неправда, която коства победата на нейния отбор, за една бройка. Беше толкова несправедливо, мислеше си, но заспа с образа на Дидо в подсъзнанието. В течение на месеците след това щеше да навестява сънищата ѝ, което доста я разстройваше, защото съзнаваше, че нищо не би могло да има между тях.
Няма коментари:
Публикуване на коментар