Невъзможно... Нали?

6.

Дидо реши да се качи, за всеки случай. Човек никога не знае от кой храст ще изскочи заека. Отиде; целият етаж бе полутъмен, светеше само 1 лампа в средата му; явно пестяха от електричество. Точно под нея имаше едно старо, протрито канапе. Тръгна по единия коридор като гледаше под рамките на вратите и се ослушваше за някакъв звук. Нищо. Навлезе в другия коридор, също пълен мрак, тишина. Извади отново телефона от джоба си и набра Мони. Сега му се стори сякаш чува звън изпод вода, много приглушено и все пак... Тръгна по посока на звука и той постепенно се усилваше. Спря в дъното на коридора. Нямаше никаква светлина, но беше сигурен, че чува звънене из зад последната врата. Отвори я и пристъпи в мрака. Обувките му изджвакаха по пода и сякаш залепнаха. След миг лампата светна и той замижа от внезапната ярка светлина. Отвори очи и замръзна на мястото си.

-          Боже мой, неее! Мони, Мони... – викаше с пресипнал глас. Тялото бе в седнало положение, опряло гръб о някакви строителни отпадъци, но впоследствие се беше килнало встрани. Целият под бе покрит с кръв и счупени стъкла, а някъде край нея телефонът ѝ продължаваше да звъни. Дидо погледна своя и натисна червената слушалка. Тишината го обгърна. Приближи я и докосна с два пръста точката под ухото ѝ; не напипа пулс. Ужаси се. Ами сега? Дали беше...? Не, не можеше да е.

-          Трябва ѝ лекар! Спокойно - говореше си на глас.

-          Ела на себе си. Мисли логично, можеш да се справиш с това. Хайде! – сам се окуражаваше с цел да се съсредоточи и действа адекватно.

-          Първо да те махнем от тук. – той прокара ръка зад гърба ѝ и облегна главата ѝ на рамото си. После пъхна другата си ръка под сгъвката на коленете ѝ, пое си дълбоко въздух и напрегна мишци.

Вдигна я; тежеше, но не му пукаше. Искаше само да я махне от тук. Като внимаваше как стъпва, за да не се подхлъзне на кръвта, излезе от помещението в коридора и тръгна към канапето в средата. Положи я и седна до нея. Извади телефона си и набра 112. Каза си името и името на хотела, защото не помнеше адреса. Съобщи за пострадала жена, изгубила много кръв. Накараха го да я огледа, за да опише нараняванията. Видя порезни рани по ръцете и ходилата; съобщи. Каза, че не напипва пулс. Останете на място, господине. Екип на спешна помощ тръгва към вас. Междувременно, ако можете, опитайте да спрете кръвта. Ясно, каза и затвори. Обади се на рецепцията долу и каза, че е намерил дамата, която търсеше по-рано.

-          Пострадала е. Извиках линейка. Трябва ми помощ, изпратете някой на последния етаж със сервизните помещения. Да донесат чисти чаршафи и голяма ножица! – изрече с тон, нетърпящ възражения.

-          Ясно, господине. Веднага, господине. – отвърнаха и линията прекъсна.

Дойде дежурният пиколо с една камериерка, която носеше поисканите чаршафи и ножица. Приближи Дидо да му подаде нещата, но когато видя тялото с кръвта по него, избяга с писък. Младият мъж нареди на пиколото да реже чаршафите на ленти и започна с тях да увива порязванията. Вероятно по ръцете не бяха особено дълбоки, защото на третия пласт кръвта спря да избива отдолу. Въздъхна облекчено. Не беше толкова розова ситуацията с ходилата. Колкото и да увиваха, отдолу все се просмукваше свежа кръв.

-          Имате ли количка? Или легло на колела, като болнично? – попита Дидо.

-          Не, но имаме носилка. Да донеса ли? – тъкмо да му отговори, телефонът на Дидо иззвъня. Беше лекарят от спешна помощ. Питаше къде е жената. Пиколото отговори да се качат в асансьора и натиснат последния етаж, той щял да ги чака там.

-          Тук има асансьор? – удиви се Дидо; не беше видял такъв. Той дойде по стълбите.

-          Има, но е скрит зад една колона, затова не сте го видели. – и забърза към него.

След минута се върна с екипа на спешната и тяхната носилка. Дидо пожела сам да я постави; нямаше доверие дори на екипа. Той с двамата медици и носилката с Мони влязоха в асансьора и слязоха на партера. Натовариха я в линейката и Дидо пожела да я придружи в болницата. По пътя я реанимираха. В болницата веднага я вкараха в операционна зала и се заеха с „шев и кройка“ по думите на шофьора на линейката. Дидо го изгледа свирепо. Ама че нелепа шега!

Момичето на регистратурата го повика. Трябваше да попълни данни за пациента в досието.

-          Име?

-          Мони. Моник. Казва се Моник – поправи се.

-          Трябва да впиша три имена.

-          Не знам второто, само фамилията. Моник Стоянов.

-          Възраст?

-          35 години.

-          Адрес?

-          София. Не знам къде живее точно. Не сме толкова близки...

-          Мислех, че сте... че Ви е приятелка или нещо такова... – промърмори момичето.

-          Не, колеги сме. Познаваме се служебно. – бързо каза Дидо. Благодари му за съдействието.

Бавиха се над два чáса, а Дидо със свито сърце чакаше в коридора. Чудеше се какво да прави насетне. Ясно беше, че не може да остави момичето самó, в болница, в чужд град. Добре поне, че не излязохме в чужбина, помисли си. Пак е някакво улеснение. От друга страна обаче, той беше водач на група хора и носеше отговорност за всички тях. Трябваше ли програмата да продължи и как? Звънна на председателя на научното дружество, главен инициатор и организатор на семинара. Отговори му сънен глас. Дидо се извини и описа ситуацията с 2-3 думи. Уговориха се как да се процедира на следния ден и затвориха. Мъжът разкърши рамене – умората надделяваше и стана да се разтъпче по коридора.

назад  напред