Сега искам да ви разкажа за Светая светих на младите
български географи. Обиколната практика по Природна география на България и Социално-икономическа география
на България! Няма как да си географ без да пътуваш (много) и без да
познаваш различните обекти (индивидуални и по групи) в страната си (поне).
Нашата се проведе в периода 11-20.06.2006 г. Това са точно 10
дни из прекрасната ни родина, за запознаване както с природогеографски обекти,
така и социално-икономически. Водеха ни доц. Н.Тодоров и ас. К.Милкова.
Бяхме 55 души в 1 автобус, разделени на групи; всяка група имаше писмена
задача. Аз разработих сама 1 задача за устието на р.Камчия и Лонгоза;
докладите четяхме из път на микрофона в автобуса. Сега за
маршрута; посоката на движение беше от София на изток-североизток до морето и
от там – на югозапад-запад до Велинград, после София. Да тръгваме!
11 юни, неделя
Тръгнахме рано сутринта от центъра на София по
Ботевградско шосе към виадукта Бебреш (48 км). Цел на спирането ни там бе да
видим пенеплен/денудационна повърхнина.
Тези сложни думи са термини от геоморфологията и няма да ви отегчавам с
обясненията им. Просто трябваше да видим резултат от действието на външните
(екзогенни) релефообразуващи процеси у нас.
Другият обект, който видяхме там, беше по-скоро „бонус”,
цинично казано. Въпреки това аз много уважавам подобни обекти и подхождам към
тях с изискуемата доза преклонение и почит. Реч иде за лобното място на Гунди и Котков.
Георги
Аспарухов (Гунди) и Никола Котков са големи български
футболисти, които на 30 юни 1971 г. загиват трагично при автомобилна катастрофа
край прохода Витиня в Стара Планина, близо до
виадукта Бебреш.
На лобното им място е издигната мемориална плоча в тяхна чест. GPS координати: 42° 49'
3.35" N 23° 47' 54.11" E.
Виадуктът Бебреш е пътен мост в
Западна България, по който автомагистрала Хемус преминава над долината на р.
Бебреш. Намира се на около 1000 м н.в. в Стара планина и е завършен през 1985
г. Конструкцията му включва предварително напрегнати прости греди от
стоманобетон с дължина по 60 м. Те са разположени над 12 равни отвора при обща
дължина на моста 720 м. Изборът на относително малки отвори на гредите,
направен с цел да се използва наличната технология за тяхното производство,
налага изпълнението на голям брой и необичайно високи стълбове — най-високият
от тях достига около 120 м. Мостът се използва за бънджи скокове.
След кратък престой на мястото продължихме пътя си още 50
км до пещерата Съева дупка. Няма да се спирам на нея, т.к. вече съм разказвала за
тази пещера.
Продължаваме към гр. Троян (60 км). Тъй като много пъти бях ходила в Троян нямаше
смисъл да го разглеждам организирано (както и няма смисъл отново да ви
разказвам за града). Вместо това хванах колежката (с която пътувахме на 1
двойка седалки и бяхме съквартирантки през цялото пътуване) и ú показах набързо
центъра, после пихме кафе с братовчед ми и той ни закара до
Троянския манастир (9 км) с колата
си; там го запознах с един колега, на когото много държах, от съседния град
(Априлци). Тук също бях идвала много пъти, затова оставих колежката да разглежда
на спокойствие, а аз си говорех с братовчеда. След това той си замина и аз
останах с групата. За този манастир също съм ви разказвала вече, затова не
смятам да се повтарям. Тръгнахме отново на път, следващата спирка беше на 77
км.
Соколският манастир „Успение Богородично“ е
действащ смесен манастир на Българската православна църква, намиращ се в
Северна България, близо до гр. Габрово.
Манастирът
е разположен в местността Соколова пещера по горното течение на р.
Янтра, сред северните склонове на Стара планина, на 4 км
южно от етнографското селище Етъра и на 12 км
югоизточно от гр. Габрово. Местността Соколова пещера дава името както
на манастира, така и на неговия създател, архимандрит
Йосиф Соколски.
Соколският
манастир е основан през 1833 г. от Архимандрит Йосиф, известен по-късно в
борбата за църковна автономия като униатски архиепископ Йосиф Соколски. Той
пристига в родния си край от Троянския манастир,
придружен от йеромонах Агапий. На каменната тераса пред близката пещера те
построили малка дървена църква, а през 1834 г.
я съборили и на същото място, със средства и помощ на селяните от близките села
Етъра и Нова махала, изградили днешния храм.
Новооснованият
манастир е тържествено открит на 15 август 1834 г. от Търновския патриаршески
митрополит Иларион Критски. През 1836 г. Йосиф Соколски открива в манастира
училище, където за кратко време учител е Неофит Бозвели. В манастира Йосиф
Соколски разкрива и книжовен център. Дякон Иларион е изпратен в Търново да
изучи псалтира, да търси и подготвя учители.
На
31 юли 1856 г. тук се установява четата на Капитан Дядо Никола, с намерение да
го превърне в център на подготвяното от него въстание. Тук е и осветено знамето
на четата. Васил Левски също е намирал подслон тук.
През
1862 година поп Павел Зограф и синът му Никола от с. Шипка, Казанлъшко,
украсяват със стенописи наоса на църквата и нартекса ѝ. Същата година е
изработен и иконостасът с царски и празнични икони от известните представители
на Тревненската школа Йоаники папа Витанов, Симеон Цонюв и др. Храмовата икона
е рисувана от габровския живописец Христо Цокев и е негово дарение. През 1868 г.
Уста Кольо Фичето построява каменна чешма, днес ценен архитектурен паметник, известна като Осемстенната чешма.
На
1 май 1876 г. се
събират въстаниците на войводата Цанко Дюстабанов и оттук Габровската чета
започва бойния си път. По време на Априлското въстание от 1876 г. тук е
приютена четата на Дюстабанов. От манастира, благословени от монасите, те се
отправят и бият селата Кръвеник и Ново село. Турците разбиват четата, а осем от
четниците увисват на бесилката на скалите край манастира, а телата им са
хвърлени в пропастта. Дюстабанов увисва на бесилката в Търново.
По
време на Руско-турската война (1877-1878 г.) манастирът е
превърнат във военна болница.
От
основаването си до 1959 г. манастирът е
бил мъжки и в него са служили над 100 монаси. Монашеското братство се е
оглавявавало от 15 игумена. През 1836 г. архимандрит
Йосиф Соколски основава в Габрово девическия манастир „Свето Благовещение“,
който е взривен през 1959 г. от комунистическата власт в България и монахините
са преместени в Соколския манастир. В северната част на манастира през 1968 г.
монахините уреждат параклис „Свето Благовещение“ и в него експонират запазения
иконостас и иконите „Иисус Христос“ и „Света Богородица с Младенеца“, рисувани
от Захари Зограф.
Към
манастира е изграден музей, където е изложена експозиция с реликви от борбата
за освобождение.
След като разгледахме комплекса (един от най-красивите
манастири, които съм посещавала) продължихме към следващия обект от дневния ни
план – на 3 км от тук се намира
Архитектурно-етнографски
комплекс „Етър“,
или Етъра -
музей на открито и квартал на гр. Габрово.
Представлява
възстановка на българския бит, култура и занаятчийство. Той е първият по рода
си музей в България. Открит е на 7 септември 1964 г. Музеят е разположен на 8
км южно от основната част на гр. Габрово.
В
АЕК "Етър" се намира единствената в България сбирка на народна
техника на вода. Тя съдържа 10 обекта и е една от богатите и добре организирани
технически сбирки сред европейските музеи на открито. Това е причината водното
колело да се превърне в емблема на Етъра. Най-важната особеност на сбирката е,
че всички обекти са в действие, така както в миналото. Занаятчийска чаршия
представя 16 образци на балканската архитектура, разкриващи самобитния талант
на възрожденските строители.
В
АЕК "Етър" не само се съхраняват народните традиции, но и всеки
посетител може да стане съпричастен към тях, да усети полъха на народния бит.
Изграждането
му започва през 1963 г. под ръководството и по проект на Лазар Донков.
Първоначално е реставрирана съществуващата воденица, а по-късно са изградени и
другите обекти. Изграждането на музея се осъществява чрез три основни метода:
реставрация на обекти, заварени на терена; пренасяне на оригинални съоръжения и
пресъздаване на сгради по предварително направени заснемания. Официално е
открит на 7 септември 1964 г.
Занаяти, които са представени в комплекса:
·
Бакърджийство (медникарство);
·
Грънчарство;
·
Дърворезбарство;
·
Иконопис;
·
Коларо-железарство;
·
Кожухарство;
·
Куюмджийство (производство на
сребърни изделия);
·
Мутафчийство (производство на чували и торби
за пренасяне на различни стоки, конски колани и зобни торби за коне от козя кожа. Между тях са характерните и за
Габровско големи прешови (чували за жито) и черги в естествените цветове на
козината на коза);
·
Музикални
инструменти;
·
Ножарство;
·
Сарачество (от арабската дума
сарач, означаваща седло. Производство на впрегатни и
ездитни конски принадлежности);
·
Тъкачество;
·
Шекерджийство (сладкарство, вкл. известното бяло сладко);
·
Фурнаджийство (приготвяне на прочутия габровски симид и др. хлебни
изделия);
·
Хлопкарство (изработване на хлопки – звънци за добитъка)
Водни
съоръжения, които функционират тук:
·
Бичкиджийница (за обработка на дървен материал);
·
Валявици (за обработка на килими, одеяла, черги и т.н.);
·
2
Воденици;
·
Гайтанджийска
одая;
·
Стругове;
·
Тепавица;
·
Точило;
Експозиции:
·
Сакова
къща;
·
Църква
с училище;
Статични
работилници:
·
Табахана (Табакхана се
нарича работилницата за обработка на кожи);
·
Шарланджийска (за производство
на шарлан);
Постоянни
експозиции:
·
Кабинет
на Лазар Донков;
·
Народни
носии;
·
Къща
от с. Тумбалово (принадлежала на
майстор, който упражнявал слабодоходен
занаят, а основно се изхранвал със земеделие и
животновъдство);
·
Къща
от с. Гачевци (Къща с
коларска работилница; произвежда каруци);
·
Табашка
къща (Къща
с табашка (кожарска) работилница)
Разгледахме подробно целия комплекс, купихме сувенири,
направихме снимки и се натоварихме в автобуса. Следващата ни цел се намираше на
25 км.
Тря̀вна е град в област
Габрово, Централна Северна България. Той е административен и стопански център
на едноименната община Трявна. Запазената възрожденска архитектура и културното
наследство от този период привличат множество туристи.
Градът
е разположен в долинното разширение на Тревненска река, в северното подножие на
Тревненска планина и на 20 км източно от гр. Габрово.
Тук
от дълбока древност хората са живели в хармония със заобикалящата ги планина. В
бурните отминали времена тя им е давала закрила от враговете с високите си
върхове и закътаните си долини. Буйната трева и вековните гори са давали на
населението поминък. Историческите изследвания, подкрепени с археологически
материали, ни връщат до епохата на траките. Надгробни могили и останки от
жилища отбелязват местата на тракийските поселения. Оттук през един от
старопланинските проходи е
преминавал римският път от Дискодуратера (дн. с. Гостилица)
до Аугуста Траяна (дн. Стара Загора), известен сред
местните жители като Верейския друм.
През
нощта на 25 срещу 26 юли 811 г. в Тревненския, Върбишкия и Ришкия проходи на
Стара планина хан Крум нанася унищожителния разгром на ромеите и убива
византийския император Никифор.
През
втората половина на 12 в. с името
„Търнава“ възниква настоящото селище. Легендите говорят, че тук и в околните
села Веленци (от „веля“ – заповядвам), Поповци и Цареви ливади се заселват
побягнали от Търново представители на духовния клир и боляри.
През
1393 г. Търново пада под османска власт. Едно предание, записано от местния
учител Христо Даскалов, разказва за много боляри,
потърсили убежище в Балкана, като много селища в района свързват своето
възникване и своите имена именно с тези преломни моменти от историята на
българския народ.
Най-старите
официални сведения за Трявна са от времето на турското робство – XV-XVI в.
В района на днешния град усяда население от високопланинските околни селища,
обслужвало през XIII-XIV в. пътищата през
планината и осигурявало охраната на проходите. Трявна се структурира като
дервентджийско село от хора, изпълняващи военизирани функции. Това състояние е
регламентирано със специален султански указ от 8 април 1565 г., в който за
първи път се споменава името Трявна. В заповедта се казва, че в планината има място,
наричано Търнава, където е подходящо да се установи селище, чиито жители, срещу
задължението да охраняват и пазят прохода от разбойници, да бъдат освободени от
държавните тегоби и обичайни налози. Това осигурява на тревненци данъчни
привилегии и пълна свобода.
През
XVI и XVII в.
Трявна бързо се разраства. В града се преселват пришълци от Одринско, Тетевен и
др. Липсата на плодородни земи тласнало хората към търсене на друг поминък и
възможности,
като търговията. Постепенно с труд и предприемчивост жителите на Трявна
развиват и превръщат в свое основно препитание художествените занаяти иконопис,
дърворезба, казаслък, както и мутафчийство, куюмджийство, гайтанджийство,
строителство и др. Освен това до края на 17 в.,
пък и по-късно,
тревненци се занимават с копринарство и розопроизводство. Стоките на местните
занаятчии достигали до най-отдалечените пазари на Османската империя и дори
отвъд нейните граници – до Австрия, Влашко и Русия.
Икономическият
просперитет, изобилието от камък и дърво и близостта до образците на
търновското средновековно изкуство са причините от средата на 17 в.
в града да се роди най-старата от възрожденските художествени школи –
Тревненската, която включва три основни направления на художествено-творческа
дейност: иконопис, дърворезба и строителство. Основоположник на Тревненската
художествена школа е Витан Карчов, който работи през първата половина на 17 в.
Неповторимият облик на Трявна се дължи на нейната самобитна архитектура, на
поколенията майстори строители, градили църкви, мостове, училища, сътворили
оригиналната и красива тревненска къща. Възрожденските улични ансамбли „Петко
Р. Славейков” и „Асеневци” в Качаунската махала, са
съхранили своята автентичност и романтика. Двукатните къщи с издадени към
улицата еркери и широки стрехи привличат почитателите на възрожденската
архитектура. Една от най-внушителните и представителни тревненски къщи е
Даскаловата. Строена между 1804-1808 г., тя е дом на фамилия Даскалови и
типичен образец на ранновъзрожденската жилищна архитектура, съчетаваща
утилитарност и оригиналност в екстериора. Къщата има традиционна и богата
вътрешна уредба. Най-впечатляващите елементи в интериора са резбованите тавани
в двете гостни стаи, с форма на слънца – шедьоври на българската дърворезба от
епохата на Възраждането.
В
областта на иконописта работят шест тревненски фамилии, които в продължения на
два века създават шедьоври на иконописното изкуство – разхубавения тип
възрожденска икона, съчетаващ традициите на средновековната иконография и
догматика, и иновациите на Новото време – реализмът, одухотвореността, богатата
цветова гама, пейзажността. Тревненските иконописци окичват името на Трявна със
слава и блясък, работейки и в най-отдалечените кътчета на българската земя,
прокарвайки по този начин внушението на своето изкуство до сърцето на
обикновения човек.
Тревненските
резбари покриват домове и църкви с изящната си дърворезба, която смекчава
строгите и еднообразни пропорции на частните и обществените сгради, внасяйки по
този начин повече топлина и великолепие в интериора. Майстори-строители,
резбари, иконописци достигат изключително майсторство и виртуозност в своите
творби и се утвърждават като изключително търсени и ценени през цялото
Възраждане. По цялата българска земя те сътворяват и оставят за поколенията
неизброими материални и духовни ценности – църкви, манастири, икони, къщи,
училища, мостове, чешми, камбанарии и най-вече уникална красота. През 18 и 19
в. Трявна се превръща в един от водещите културни центрове на България;
средище, в което наследството от късното средновековие се трансформира по
начин, съобразен с новите обществени и икономически реалности. Така с времето
започват да наричат Трявна "алтън", т.е. златна.
Сред
шедьоврите на тревненското архитектурно наследство са къщите, градени от
Димитър Сергюв. Калинчевата къща (1830 г.), Добревата
(1834 г.),
Сергевата (1841 г.),
Райковата (1846 г.),
Киревата (1851 г.),
са сред архитектурните творения на прочутия тревненски строител. Най-типичните
и хубави образци на тревненската къща са Калинчевата и Райковата (паметник на
културата с национално значение). Къщите имат сходно обемно-пространствено
решение – двуетажни, с представителна фасада, обърната към уличната линия;
дюкян откъм улицата; еркерно наддаване на втория, жилищния етаж над първия
(което разчупва фасадата и смекчава строгостта на къщата); голям чардак на
втория етаж, отворен към обширен вътрешен двор.
В
годините на чуждо владичество тревненци не само се проявяват като талантливи
майстори, но и така организират родното си място, в което живеят, че и до днес
буди възхищение и създава повод за национална гордост архитектурния комплекс в
центъра на града, включващ няколко значими паметници на строителното изкуство,
свидетелстващи за предприемчивия дух на тревненеца, стремежа му към красота и
самоизява.
За
уменията на тревненци в строителството може да се убеди всеки посетител на
града, като дръзне да се разходи из живописните му улици, или като посети околните
селища Боженци, Скорците, Веленци и др.
През
1938 г. съпругата на цар Борис III, царица Йоанна,
дарява своята зестра за построяването на Детски санаториум за лечение и
профилактика на белодробни заболявания, който е открит през 1944 г. В него и
досега идват да се лекуват и оздравяват деца от всички краища на България.
Много
тревненци се включват в борбата за национално освобождение. Активно участват в
подпомагането на руските войски в боевете при
Шипка – Шейново. Много от тях,
като Минчо Стари, са техни разузнавачи, водачи в планината и доставчици на
продоволствия. В Трявна е роден и сподвижникът на Левски, Ангел Кънчев
(1850-1871 г.). Самият Васил Левски е посещавал града неколкократно, за да
организира революционна дейност. Трявна е сред селищата, които се включват в
Априлското въстание. На 25 април 1876 г. в града пристига пратеник от Панагюрище
с писмо от апостолите на IV Пловдивски революционен окръг Георги Бенковски и
Захари Стоянов, с което се призовава към незабавен бунт. Местните дейци, водени
от председателя на революционния комитет, зографа Цаню
Захариев, за десет дни събират чета от 50 души. Водени от войводата Христо
Патрев, въстаниците на 5 май завземат града без да срещнат съпротива. На 9 май
четата, вече нарастнала до 110 души, се изправя
срещу башибозук и редовна армия близо до селцето Нова Махала. Благодарение на
избраната удобна позиция и организацията си, тревненци успяват да отблъснат три
пъти атаките на османците. Въпреки това те изпитват
проблеми заради глад и недостатъчно амуниции и
решават да се разделят и да отстъпят. Много от тях са заловени и екзекутирани
или изпратени на заточение.
През
Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. вземат участие над 200
тревненци. От началото на декември 1892 г. тук живее като интерниран Петко
войвода до падането на Стамболов, след което на 18 май 1894 г. той се връща във
Варна. Гражданството се отнася с дълбока почит и уважение към войводата.
Тревненци участват масово и в петте войни за обединение на България, които се
водят между 1885 и 1945 г.
Свободата
си Трявна посреща по Петровден 1877 г. Някогашните занаятчийски работилници
прерастват в малки предприятия за мебели и текстил. През втората половина на XX
в.
тук израстват модерни предприятия за производства на вълнен текстил, трикотаж,
мебели, машиностроене и военна продукция. Но тревненци използват добре
природните дадености на своя красив край и от самото начало на XX в.
в Трявна се развива туризъм и курортна дейност. Първите туристи през 1896 г. са
посрещнати с леко недоверие, но скоро духа на модерността и вродената
предприемчивост вземат връх. През 1910 г. е създадено Дружество за
културно-икономическо повдигане на гр. Трявна, което заедно с управата на града
полага големи усилия за благоустрояване на селището и създаване на удобства за
почиващите, идващи тук заради красивата природа и здравословния балкански
въздух. През 1927 г. са издадени книга за курорта Трявна и пощенски картички,
разпространява се и филм за природата и забележителностите на града.
През
1963 г. Трявна официално е обявена за курорт. Днешното управление на града с
всички сили се старае да поддържа и развива тази традиция, за което говорят
многото направени през последните години подобрения на централната и старинната
части на града. Къщите в архитектурния резерват са запазили автентичния си вид
с резбарските работилници и дюкяни и покривите от каменни плочи. Особено
колоритна, с щъркелово гнездо на комина, е сградата на Музея за азиатско и
африканско изкуство (сградата на някогашната градска баня, обновена и
ремонтирана с част от целевото дарение). Човек може да отпочине в градинката
пред музея и да се полюбува на фонтана. Ако пък тръгне в посока към реката и
погледне от мостчето, ще може да види изумителна гледка – множество риби,
плуващи под моста в самия център на града. Целта на тревненци е да свържат в
едно хармонично и уравновесено цяло традиция и модерност, като по този начин
града да успее да намери своето място в света.
Днес
това малко туристическо градче попада в пределите на област Габрово. В
последните години град Трявна е основно променен. Центърът на града е изцяло
обновен и озеленен, фасадите са боядисани, от балконите висят цветя, а между
административните сгради надничат зелени, ниско окосени морави и фонтани,
съперничещи на тези, които може да се видят в известните европейски столици.
Това е съвременна Трявна – град, който не забравя своето славно минало, пази
своето богато и уникално културно-историческо наследство и гледа без страх
напред към европейското и глобално бъдеще на България.
Галерия
„Казаков“ в Трявна отново отваря врати след 2000 г., в нея са изложени картини
и пластики от дърво на братята Казакови – Никола и Димитър. Димитър Казаков –
"Нерон" е първият български художник, чиито картини може да се видят
в Лувъра. Галерията "Казаков" е открита първоначално през 1985 г.
във възрожденското „Славейково училище“ в Трявна, с подарените от художника на
града над 500 от най-добрите живописни творби. Тя е единственото място в
България, където могат да се видят неговите творби събрани в значима постоянна
експозиция.
В
центъра на Трявна се намира единственият запазен днес
възрожденски площад в България, с прилежащите му наоколо сгради. Уникален с
градоустройственото си решение, което позволява събирането на множество хора по
различни поводи. Почти всички сгради, затварящи площадното пространство,
имат забележителна архитектурна стойност. Строени в различно време от различни
майстори, талантът на възрожденския архитект е безспорен.
Площад „Дядо
Никола“
е най-значимият, уникален и единствен в България цялостно запазен възрожденски
площад – ансамбъл с прочутата часовникова кула на града, датираща от 1814
г. (по сведение на поп Йовчо, тревненският летописец, споменавана и от
Славейков като основна причина за гордост у тревненци), „Славейковото (Старото)
Школо“, от дясно на площада, понастоящем художествена галерия и музей на
тревненската резбарска школа, с древния храм „Св. Архангел Михаил“ до него през
улицата и старият каменен „Гивгирен мост“ (Гърбавият
мост), свързващ чаршията с площада.
Най-представителната
сграда на площада с часовниковата кула е Тревненското
школо. Школото е сред първите светски
училища в България. Будните и предприемчиви тревненци не остават назад от
напредничавите идеи на Възраждането и с усилията на цялата тревненска
общественост е построена сграда, в която е организирано едно от първите в
България светски училища, където се преподава по най-модерните за епохата
педагогически методи. Строена през периода 1836-1839 г.,
сградата е издължена, с правоъгълен план, с помещения от всички страни,
затварящи неголям вътрешен двор. Планът на сградата наподобява манастирските
комплекси от това време. 8 години с
известни прекъсвания в него е бил учител големият български поет, писател,
публицист, обществен и политически деец Петко Р. Славейков. Домът, в който е
живяло неговото семейство, сега е
превърнат в музей. Тук се ражда и неговият син Пенчо
Славейков – един от най-видните български поети и културни дейци.
Хармонично
свързан с околната архитектурна среда и облика на Трявна е сводестият каменен мост, построен от
Димитър Сергюв през 1844-1845 г. Заедно с Часовниковата кула той се е превърнал
в един от символите на града. Той привнася допълнителен заряд за неповторимата
атмосфера на Трявна.
Часовниковата
кула:
"направи се тревненския сахат…" – е записал летописецът на Трявна поп
Йовчо. Легендата разказва, че, за да се получи
разрешение от османската власт за строежа на кулата, тревненки е трябвало да се
откажат да носят традиционния накит за глава, сокай, наподобяващ красивите
царски диадеми. Часовниковият механизъм е изработен и поставен през 1815 г. от
габровските майстори Къню и Геню Радославови. Днес Часовниковата кула е един от
символите на Трявна. Стройният каменен силует, останал сякаш непреходен за
годините, насочва погледа нагоре към бронзовата камбанария, чийто камбанен звън
отмерва времето и изтичащия човешки живот.
Забележителни
като композиции са двете църкви на града. В Тревненския проход в 1185 г.
българските царе Асен и Петър разгромяват войските на император Исак II Ангел
(Въстание на Асен и Петър), който решил отново да заличи България и предприел
мащабен поход, безславно завършил след неуспешна обсада на Търново малко преди
този разгром. В чест на гръмката победа е изградена най-старата църква в Трявна
– храмът „Св. Архангел Михаил”. Черквата е неделим елемент от композицията на
старинния площад с часовниковата кула. Датата на изграждането ѝ не е известна.
През 1798 г. църквата е опожарена от кърджалиите и е възобновена от тревненци
през 1819 г. В план представлява трикорабна, едноапсидна псевдобазилика с
притвор. Иконите на храма и иконостаса са изработени от представители на
Витановската фамилия, в периода 1820–1821 г.
Другата
градска църква е „Св. Георги”. Църквата е разположена в „Долната” махала на
града. Построена е в периода 1848–1852 г. от първомайстор Димитър Сергюв.
Иконостасът на храма е изработен от Димитър Дойковчето – един от
най-талантливите тревненски майстори резбари. Представители на Витановската
фамилия изписват иконите, а стенописите са дело на зографи от Захариевската
фамилия и фамилията на поп Димитър Кънчов.
В
Трявна се намира Специализираният музей
за резбарско и зографско изкуство. Други
по-известни музейни обекти са "Даскаловата къща", "Райковата
къща" (Родната къща на проф. Пенчо Райков – първият български химик),
"Калинчевата къща", къща-музей "Ангел Кънчев", Музей
на иконата, Славейкова къща (родната
къща на писателя Пенчо Славейков).
Трявна
е роден град на Пенчо Славейков и Ангел Кънчев, в него е живял и Капитан Петко
Войвода. Това е един от центровете на българското Възраждане,
иконопис, резберство, дюлгерство, просвета, църковни и националноосвободителни
борби. Запазени са къщите с възрожденска архитектура и произведенията на
тревненската иконописна школа. Най-забележителните архитектурни паметници и
музеи в града са Славейковото (Старото) школо, църквите
"Св. Архангел Михаил" и "Св. Георги", Царският параклис на
царица Йоана (1943 г., по проект на арх.
Йордан Севов) – Музей на иконата, Старата баня (нач. на ХХ
в.) – Музей на Азиатското и африканското
изкуство, Царският детски санаториум, Тракийското светилище (ІV в. пр. Хр.),
Тракийско скално светилище от ранножелязната епоха – „Сечен камък” и
т.н.
Разходихме се из градчето; наистина е много живописно; от
всеки чардак и миндер лъха духът на Възраждането; сякаш си пътувал с машина на
времето и не ти се иска да се връщаш назад, в бъдещето. Гледахме, снимахме,
ахкахме...
Дойде време да тръгваме отново, към последната ни спирка
за днес. Чакат ни 41 км до Велико Търново. Там е нашата първа нощувка. Пристигаме късно вечерта,
по тъмно. Затова се настаняваме в хотела и тръгваме да търсим място за вечеря.
Вечеряхме в доста тузарски ресторант в центъра и отидохме на площад Цар Асен,
за да се насладим на невероятната „разходка из историята” на Второто Българско
царство, наречена „Звук и светлина”. След това се прибрахме за сън, защото ни
очакваше ранно ставане. Както за гр. Велико Търново, така и за Аудио-визуален спектакъл „Звук и светлина”
вече съм ви разказвала и няма да го повтарям. Очаквайте новата ни среща на
утрешния ден!
