17 юни, събота
Този ден започнахме с разходка в центъра на Бургас и по
плажа му. Вчера разказах за него, затова няма да се повтарям. Имахме една
колежка, която никога не беше в час и всеки път ú се случваше нещо. Този път в
центъра на Бургас тя
се изгуби. Беше дадена команда за тръгване и всички бяхме вече в
автобуса, когато се установи, че нея я няма. Звъняха ú по телефона, но тя така
и не се оправи да ни намери. Трябваше няколко колеги да идат да я търсят. Така я чакахме цял час в рейса и отпътуването ни се забави. Най-сетне я намериха и я доведоха; тръгнахме
на път като ни чакаха 111 км до новата ни цел.
Медвен е село в
Югоизточна България. То се намира в община Котел, oбласт Сливен.
Медвен
е живописно село, скътано в южните склонове на Стара планина, близо до Котел
(на 13 км) и Жеравна (на 14 км). Селцето е запазило автентичния си възрожденски
облик. Най-старите медвенски къщи все още пазят белези от черкезки брадви по
портите си.
От
няколко години в китното селце развиват ловен туризъм. Всеки уикенд групи
запалени авджии се настаняват в къщите на медвенци и ловуват в Балкана.
Авантюристите пробват късмета си за гъби в гората. През последните години в
селото се развива и селски туризъм. Много хора идват с надеждата да зърнат
легендарната бяла лястовица, излюпила се преди 10 години. Тогава стотици хора
се стичали да търсят изцеление тук.
Черен
ден в историята на Медвен - на 12, 13 и 14 януари
1878 г. вместо
сняг се излива проливен дъжд, който затруднява движението по пътищата. Части от
опълчението на Еленско-котленския отряд на 14.І.
влиза в Котел. Привечер на следващия ден пристига и ген. Скобелев.
По същото време се очаква нападение на Котел - забелязани
били големи тълпи от башибозук, но като видели, че пред тях има пехота,
нападателите се отказали. На 15.І башибозуците от с. Садово идвали на няколко
пъти до Медвен, обаче се побояли да влязат, защото не знаели дали няма в селото
руска войска, а и от селото им е отговаряно с гласа на ръждясали пищови. В
Садово турците заловили дядо Иван Гидика и дошлите освободени кадъни от Медвен.
Те ги уверили, че в Медвен няма руски войници. На 16.І.1878 г. рано сутринта,
местноста Червеняка се зачервява, но този път не от утринното зарево на
слънцето, а от червените фесове на камчийския башибозук и черкезите. Около 200
души конници и пехота, башибозуци и черкези, добре въоръжени с английски пушки
мартини и винчестери, дошли от Садово и нападнали селото. Реката в този ден
придошла и било трудно за преминаване. Все пак успели да намерят брод и
обхванали селото фронтално по протежение на реката. Хората изпаднали в паника.
Едни по Черни дол и Казакова курия, а други през Балкана побягнали да се
спасяват към Котел. Нападателите кого где стигнали, убили. На този Черен ден за
Медвен преди 136 години падат
убити 58 мъже, жени и деца.
От
всичките 300 къщи тук 104 са обявени за паметници на културата, а в една от тях
се е родил и живял прочутият революционер и писател Захари Стоянов („Записки по
българските въстания”).
Повечето
постройки са на по над 150 години, двуетажни, изцяло от дърво, включително с
вградени като вътрешни естествени колони брястове. Уличките са тесни, стръмни и
калдъръмени, а мегданът е социалният център на селото. Всяка къща има механа и
по една недовършена стая, т.к. според едно
народно поверие така стопанинът ще се радва на дълголетие. На втория етаж има
чардак, фасадата е кокетно окичена с цветя и асма, а интериорът е автентично
битов.
В
Медвен живеят около 250 - 300 души, които се грижат да поддържат селото
консервирано и непокътнато, сякаш излязло директно от Възрожденската епоха. В
същото време, т.к. цялата местна икономика е ориентирана към селския
туризъм, някои от къщите са превърнати в семейни хотели – обзаведени по
възрожденските порядки и изпълнени с миризмата на традиционните български
гозби. Не липсват обаче и по-луксозни бази за настаняване, където също ще се
радвате на превъзходно обслужване.
И
въпреки че всяка къща в селото заслужава туристическия интерес, сред
най-посещаваните и особена повод за гордост на местните жители е една от тях - родният дом на Захари Стоянов, запазен в първоначалния си вид и превърнат в
музей през 1968 г. На първия етаж е изложена семейната битова среда, а на
втория - животът и делото на народния будител. Тук можете да се
запознаете и с историята на Медвен, с особеностите на медвенските къщи, с
родословното дърво на Захари Стоянов.
Ако искате да се снимате за спомен със самия него пък, потърсете паметника му
на видно място в селото.
Не
пропускайте църквата „Св. Великомъченица
Марина”, построена от камък в края на XIX в. на мястото на предишната църква
със същото име, но опожарена от турците през 1878 г. В автентичния си вид тя е
запазена и до днес, а вътре е изложена единствената икона, оцеляла от
нашествието в първата църква.
Поразпитайте
местните жители и за дома на още един бележит българин, родом от Медвен –
драматургът и актьор Стоян Бъчваров, един от пионерите на българския театър и
основател на Варненския общински театър, който носи
неговото име.
Е, истината е, че няма да видите самата къща, но на нейното място в центъра на
селото е поставена паметна плоча, която е достатъчно доказателство за
уважението, което местните изпитват към творчеството на своя съселянин.
В
по-топлите дни не пропускайте да обходите красивите местности около селото. На
няколко км
от Медвен е прочутата местност „Сини вир” – малък водопад на р.
Медвенска, образуващ живописно езерце сред буйната паланинска растителност. Той
е изключително атрактивно местенце за риболов и пикник, а за онези, които искат
да прекарат повече време край него, на разположение е кокетно еко – селище,
отново във възрожденски стил.
Малко
по-нагоре по течението на р. Медвенска ви
очакват други два водопада – „Малкия скок” и „Големия скок”, заобиколени от
благодатна на цветя, билки и планински въздух природа. В землището на с.
Медвен пък се намират пещерите „Ледницата” и „Царевец”, както и резерватът за
диви животни „Орлицата”. Още по-нататък ви очакват чудати скални образувания и
редица необлагородени пещери.
Тук се разходихме из селото и посетихме дома на Захари
Стоянов. Тръгнахме отново към
Жеравна е село в
Югоизточна България. То се намира в община Котел, област
Сливен.
Село
Жеравна се намира в полите на средния дял на Източна Стара планина. Територията
на Жеравна обхваща площ 5000 кв. м със ср.н.в. 650 м. Релефът
е с ясно изразен планински характер, с една междупланинска котловина, пресичана
от гористи хълмове. Най-високото място, което се намира на 6 км западно от
селото, е вр.
Разбойна – 1128 м. Природните дадености на Жеравна са най-вече причудливи
скални формации, тайнствени пещерни комплекси, бистри карстови извори,
разнообразна флора и фауна. Всяка година Жеравна се посещава от около 20 хил. туристи.
Някога
на това място имало старо тракийско селище, наречено Потук (и сега над Жеравна
има местност с име "Пòтъка"). За името Жеравна има няколко версии:
едната е, че идва от Жерав, което е твърде неправдоподобно, понеже в района
никога не кацат жерави; другата, по-правдоподобна – от „жерна”, "жерка",
"жерков" - думи със старославянски корен, значещ воденица. В района
са се намирали множество воденици. В близкото минало Жеравна се е наричала
Жеруна, което след Освобождението плавно преминава в Жеравна. Тук са се развили
занаятите, животновъдството и търговията. Селото се замогнало през XVII в.,
защото е било на важния път към Търновград. Стаите на къщите са с резбовани
тавани и изящни апликации по вратите, прозорците и иконостасите. Всичко е
застлано с тъкани от този край и също с известните със световната си слава
котленски килими. Днес старото училище е превърнато в галерия, а са запазени
доста дюкяни, чешми и стари ханове. Някога в селото имало и школи по
дърворезба.
Жеравна
е световен архитектурен паметник. До ден днешен са запазени близо 200 къщи със
статут на паметници на културата, всяка от тях е на възраст от 150 до 300 год.
През Възраждането с. Жеравна става
значителен културен център. Създаден е Хилендарският метох, в който отсядат
хилендарските монаси и водят просветна дейност. Един от тях е Йосиф Хилендарски
- автор на "Поучение за четенето на книгите". В Жеравна е направен
вторият препис на Паисиевата История. Селото взима активно участие в Априлското
въстание. В с. Жеравна са живели видни светила на България и на света като:
Райно Попович; Васил Д. Стоянов; Сава Филаретов; Тодор Икономов; Йордан Йовков,
а в наши дни - много професори, художници, артисти, певци. Развитието на този
самобитен културен и икономически възход на селото е запечатано в местните
музеи: Къща на Сава Филаретов; Родната къща на Йордан Йовков; Църквата
"Св. Николай"; Старото класно училище - сега е картинна галерия;
Къщата на Руси Чорбаджи.
Руси
Чорбаджи е бил чорбаджия в Жеравна, по-късно и кмет. Един от най-богатите хора
в селото, имал е 30 000
овце, търгувал е в Турция и Гърция. Когато кърджалиите идвали в селото да си
взимат моми в едно и също време от годината, той се намесил като измислил план
и казал на мъжете в селото да скрият всички моми в гората. Когато кърджалиите
дошли, не видели нито една мома и се усъмнили, по-късно разбрали за измамата и
убили Руси Чорбаджи в къщата му, както и двамата му синове. Къщата на Руси
Чорбаджи е превърната в музей и е отражение на живота му като активна личност -
заможен, участвал в управата на селото по онова време. Отвън не се подозира за
богатството на красиви архитектурни решения и детайлите отвътре. Правят
впечатление оригиналните ажурни резби над вратите, по рамките на долапите, по
вратите и дори по изкованите от желязо детайли – фигури на звезди, цветя,
листа, плодове, птици, змии (старата българска декоративна традиция за
стилизация на заобикалящия ни растителен и животински свят).
„Църква
"Св.
Николай”.
Построена е през 1834 г. Първоначално е изографисана от майсторите зографи
Йордан Михайлович от гр. Елена и Георги
и Генчо от Трявна. Изписването започва на 6 май 1833 г. и завършва на 20
декември 1840 г. Днес към храма е подредена богата експозиция от икони, каменна
пластика и църковна утвар. Иконите са датирани от втората половина на XVIII и
началото на XIX в.
Те са дело на автори от тревненската школа и неизвестни автори,
работили в ранната средновековна традиция. Запазени са и богослужебни книги от
втората половина на XVIII в. Днес църквата
е действащ храм.
Жеравна
е известна и със своите многобройни чешми. В околността бликат множество
извори, повечето от които са вкарани в чучурите на чешми (Кринча, Старча,
Зайковка).
В
с. Жеравна
е роден и живял големият български писател Йордан
Йовков. През 1957 г. неговата родна къща е превърната в къща-музей, отразяваща
семейно-битовата обстановка, при която е израснал писателят. Документалната
експозиция, разположена в две от жилищните помещения на къщата разказва за
живота и дейността на Йордан Йовков.
Тук също обиколихме селото и посетихме дома на Йовков.
Тръгнахме отново, чакаха ни 45 км до следващата ни цел.
Местността
Карандила се намира край гр. Сливен и е част от природен парк Сините камъни.
Тук е вр.
Българка - най-високият връх в природния парк и в Източна Стара планина. В
местността има много ведомствени станции, хотел, заведение за хранене,
изкуствено езеро. Тук се издига и телевизионната кула, площадката, пред която
се използва за делтапланеризъм и парапланеризъм. Възможности за достигане до
местността: - с лифт, чиято начална станция е на 1 км от Сливен;
по т.нар. "Хайдушка пътека" – пеша;
по асфалтов път от града до местността.
Обиколихме наоколо, направихме си снимки, разгледахме
сините камъни; имаше овчарски колиби на каракачани (това е едно от местата в
България, където живеят) и слязохме от там, имахме 25 км до града.
Слѝвен е град в
Югоизточна България, разположен в близост до Ямбол и Нова Загора. Той е осмият
по големина в страната и е административен център на община
Сливен и област
Сливен. Сливен е известен като Градът на стоте
войводи; название, свързано
с хайдушкото движение. Името му е свързано смислово със сливането на трите реки
— р. Асеновска, р. Новоселска и р. Манастирска на територията на града.
Град
Сливен е разположен в подножието на южните склонове на Сливенската планина, с
която започва Източна Стара планина. Границите на Сливенската планина се
определят от прохода „Вратник“ и Сливенския проход. За нея са характерни
стръмни и скалисти склонове и дълбоки нарези от притоците на Тунджа и Луда
Камчия. Първенец е вр. Българка с
височина 1181 м. Върху скален масив северно от града е разположен природният
парк „Сините камъни“, който обхваща близо 11
500 ха от Сливенския
Балкан.
Сливенското
поле е последното от подбалканските в източна посока. Източно
от града се намира „Долината на прасковите“, чиито огромни плодови масиви
претърпяха обновление през първото десетилетие на новия век.
Стари
названия на Сливен са: Савулен, Суида, Туйда, Ислимие, Истилифинус, Селимно,
Свилне, Сливно, Сливне. Всеки, който е минавал край Сливен, е виждал Сините
камъни, които се издигат като стена над града. Гледката е описана още от
Константин Иречек. Следи от най-стари селища на територията на Сливен са
датирани към новокаменната епоха — 6 хил.г.пр.н.е. Останки от примитивни каменни сечива са
открити в местността „Хисарлъка“. Пак там са намерени и следи от тракийско
селище от V — III в.пр.н.е., сред
които тракийска керамика и елинистични монети. Околността на днешния гр.
Сливен е била заселена от тракийските племена асти, кабилети и селети. Тяхната
независимост просъществувала до времето на Филип Македонски и Александър
Велики, които ги покорили, но не за дълго. През същата епоха походи през
Сливенско извършват персите, келтите и бастарните.
През
II в.пр.н.е.
започват римските завоевания в Североизточна Тракия. Районът на Сливен става
част от Римската империя най-вероятно около 72-71
г.пр.н.е, когато са покорени Кабиле и Аполония. През 46 г.пр.н.е. землището на
града е включено в новосъздадената римска провинция Тракия.
Диоцезът
Тракия е утвърден
през 294 г.сл.Хр. от император Диоклециан. В състава му са провинциите Малка
Скития, Втора Мизия, Родопи, Европа, Тракия и Хемимонтус, в която е и Туида.
Нов
етап от обитаването на Хисарлъка е от началото на новата ера — II — IV в.
От този период са намерени и първите писмени източници за наименованието на
тогавашното селище — Туида. Името най-вероятно е тракийско с неясно досега
значение. Споменато е и от Хиерокъл, който го определя като един от четирите
града в източноримската провинция Хемимонтус, създадена като част от диоцеза
Тракия при Диоклециан, освен столицата ѝ Адрианопол, а също така и от Прокопий
Кесарийски в „За строежите“. За нуждите на този град е построен и римският път
от Анхиало по горното течение на Тунджа до Сердика на запад.
В
намерен надпис от началото на 3 в. селището е
наречено „тържище“ и най-вероятно е спадало към територията на града Августа
Траяна, което е днешна Стара Загора. Добрите икономически възможности на
селището са видни и от светилището на Зевс и Аполон, което е открито на
територията му.
След
преместването на столицата на Римската империя в Константинопол селището е
укрепено, като е издигната крепост върху хълма. Използваната техника е с
триредови тухлени пояси и пристенни стълбове, които са завършвали с тухлени
арки. Имало е и таен проход към реката на запад.
Крепостта
избягва нашествието на готите през 378 г., но е разрушена при набезите на
хуните през V в.
Възобновена е по време на император Анастасий I, като новата крепост запазва
плана на старата, но е значително по-укрепена. Тухлените пояси вече са
петредови, добавени са и каменни стълбища на източната и южната стени. Започнат
е строежът и на допълнителна защитна стена на 1,80
м
външно от основната.
Във
вътрешността на града са разкопани останките на трикорабна базилика с
баптистерий, която е била разрушена най-вероятно от хуните и възстановена по
времето на Юстиниан I. По-голяма базилика е била построена южно от крепостта,
което свидетелства, че селището не се е ограничавало само до територията на
укреплението — около 40 дка, а се простира
и в околната местност. От „Списъкът на Епифан“ става ясно, че градът
Туида/Цоида е седалище на епископ, подчинен на Адрианополската митрополия. С
последното е свързан и любопитният факт, че до това време епископско седалище е
бил по-големият и богат гр. Кабиле. През IV
в.
най-вероятно заради близостта на двата града, които са в различни провинции,
Кабиле е напуснат, а населението му преместено в Диоспол — днешен Ямбол.
Седалището на епископа обаче по неизвестни причини е преместено в Туида, което
много вероятно е сложило началото на пословичното съперничество между Сливен и
Ямбол.
Туида/Цоида
престава да съществува около 598-599 г., когато отново е разрушен, най-вероятно
от авари и славяни. Съществува хипотеза, че това е станало като част от голяма
битка между аварите и византийския генерал Коменциус.
Районът
на Сливен влиза в пределите на Първата българска държава около 705 г. като част
от заселената със славяни област Загоре, дадена на Тервел според договора му с
византийския император Юстиниан II Ринотмет. На мястото на Туида възниква
старобългарско селище, чието име е неизвестно. Началото му не е датирано, но е
преди 870 г., от когато е намерен оловен печат на княз Борис-Михаил. Българите
ремонтират крепостните стени, дори водопровода при северната порта. Строят се
нови сгради във вътрешността, някои от които са облицовани с мраморни плочи,
изработени в каменоделни ателиета в Преслав. От този период са открити няколко
тухли с гравиран върху тях прабългарския знак „ипсилон“, фланкиран с две хасти.
В
ранно-българското селище в м. Хисарлъка от
палеоорнитолога проф. Златозар Боев са открити костни останки от 14 вида диви и
домашни птици от 10-12 в. Находките от ястребов орел (Aquila fasciata) и глухар
(Tetrao urogallus) са сред най-редките в страната. Птицевъдството се основавало
на отглеждането на домашна кокошка (Gallus gallus f. domestica) и домашна гъска
(Anser anser f. domestica). Намирането на останки от 4 бр.
голям ястреб (Accipiter gentilis) предполага, че жителите на селището са
практикували ястребарството - лов с обучени хищни птици. Това е косвено
доказателство за техния висок материален статус.
Градът
продължава да съществува и след унищожаването на Първата българска държава. В
средата на Х в.
за кратко е бил във владение на печенегите, след което започва упадък. През
1153 г. Сливен за пръв път е споменат със сегашното му име от арабския географ
Ал Идриси, който пише, че той бил „прочут още и от по-старо време“. Крепостта е
напусната и престава да се използва като отбранително съоръжение през XIII в.
По
време на Втората българска държава е център на духовен живот. В околностите му
са построени 24 манастира, които оформяли комплекс,
наричан „Малка Света гора“.
По
време на османското нашествие средновековният град и крепостите са разрушени и
през 1388 г. манастирите са опожарени. Сведение за Сливен под името Ислимие има
в турски регистри от 1609 и 1668 г.
Градът
е селище на силно хайдушко движение против османските завоеватели и става
известен като „градът на стоте войводи“. Сред тях са Хаджи Димитър, Злати
войвода и Панайот Хитов. В качеството си на главен свещеник на Българското
опълчение отец Амфилохий от Сливен освещава Самарското знаме в Плоещ. Известни
местности в Сливенската планина, свързани с хайдушкото движение са: Кушбунар, вр.
Българка, Габерова поляна, Джендем дере, Равна поляна, Гунчов кайнак, Хайдушко
кладенче, Хайдушки дол, Харамията, Керемидената къща, Матей, Рамадана, пещерата
Футула, Кална соя, Хайдушка пътека.
През
17 в.
Сливен се развива като занаятчийско средище и придобива известност с
производството на пушки, пищови, железни сечива. 100
работилници произвеждат дневно 500 цеви. В
чаршията всеки ден отварят врати 984 дюкяна. 35 хана приютяват гостите на
града.
През
Възраждането Сливен се оформя като важен търговско-занаятчийски и
културно-просветен център. Градската част е разделена на жилищна,
търговско-занаятчийска и административна. С усилията на Добри Чинтулов и други
сливенски първенци през 1860 г. се основава читалище „Зора“. Основоположник на
българското театрално дело е роденият в Сливен общественик и културен деец Сава
Доброплодни, който написва първата в историята ни пиеса - „Михал Мишкоед“. През
1834 г. в Сливен Добри Желязков открива първото текстилно промишлено
предприятие в пределите на Османската империя. През 1864 г. е открита втора
такава, а през 1872 г. се създават тютюнева и спиртна фабрики.
От
началото на XVI в.
Сливен е център на кааза, която териториално остава почти непроменена до
средата на XIX в.
В регистър с описи на тимари от 1792 г. за пръв път се споменава Сливенски
санджак. Много сливналии участват в гръцкото национално освободително въстание
от 1821–1829 г. Така например Хаджи Христо е произведен в чин генерал и застава
начело на християнските войски от българи, албанци, и гърци, а по-късно е
избран за депутат в гръцкия парламент. Жителите на града подкрепят и Браилските
бунтове, Кримската война от 1853–1856 г., участват и във
Втората българска легия. Подобно на мнозина свои съграждани Кондо бимбаши
войвода от Сливен се включва в Сръбското въстание от 1804–1813 г. и благодарение
на решителните му действия въстаниците превземат Белградската крепост през 1806
г. Подвизите му са възпети от Сима Милутинович в епическото произведение
„Сърбиянка“. Д-р Иван Селимински, един от теоретиците на българския
национализъм, създава тайно родолюбиво дружество в Сливен по подобие на
гръцката „Филики етерия“.
По
време на Руско-турската
война от 1828–1829 г. Сливен е освободен от генерал И. И. Дибич-Забалкански.
Тук се открива първата в българските земи руска дипломатическа мисия. След
изтеглянето на руските войски повече от 15 000 души от града и околните села се
изселват в Южна Русия, Бесарабия и Влашко. С това Сливенско претърпява тежък
демографски и икономически удар, който притъпява устрема от дотогавашното му
развитие и лишава града от водещо положение в българските земи на юг от Стара
планина. Жителите на Сливен се включват активно в църковно-националната борба.
През 1859 г. сливналии изгонват гръцкия владика, а Сливенската епархия влиза в
границите на създадената на 28 февруари 1870 г. Българска екзархия. Първият
духовен водач на епархията е Н. В. П. митрополит
Серафим, който е посрещнат възторжено в града на 3 юли 1873 г.
По
време на Априлското въстание Сливен е център на Втори революционен окръг с
главен апостол Иларион Драгостинов и помощник-апостоли Стоил Вучков, Георги
Обретенов и Георги Икономов. Председател на окръга е Нено Господинов,
подпредседател — Димитър Кукумявков, касиер — Петър Каракостов, секретар —
Георги Киряков. За знаменосец на въстаниците е избран Стефан Серткостов, а Петрана
Обретенова извезва въстаническото знаме. По време на
Руско-турската освободителна война от 1877–1878 г. край града се водят
сражения, 800 дюкяна и 100 къщи в центъра му са опожарени. Особени заслуги за
спасяването на Сливен и редица селища и чифлици в региона от пълен погром има
митрополит Серафим. Историческата истина налага да се спомене и
застъпничеството на сливенския мютесариф пред главнокомандващия турските войски
в Тракия. На 4 януари 1878 г. руските войски освобождават Сливен от
петвековното османско владичество.
П.
Р. Славейков редактира първия брой на сливенския вестник „Българско знаме“ през
1879 г.
Забележителности:
·
Старият
бряст, който расте в центъра на гр. Сливен (началото на бул. Цар Освободител —
пешеходна зона) е дърво от вида Ulmus kampestris (полски бряст), на около 1300
години и е обявено за защитен обект, който се опазва
от държавата. Той е остатък от Великата българска гора (Silva Magna Bulgarica),
която се простирала от Родопите до Черно море. Около 20 такива бряста са
останали в с.
Самуилово, на 7 км от Сливен. Всички са обявени за защитени обекти и се полагат
грижи за тяхното опазване. За да се спрат евентуалните гнилостни процеси или
развъждане на микроорганизми, кухините са запълнени с укрепителен пълнеж, като
са оставени и отвори за естествена вентилация. Според легендата
Старият бряст бил използван от османските турци за обесване на заловени хайдути;
·
Туида
е ранновизантийска и средновековна крепост, чиито останки са разположени на
хълма Хисарлъка в североизточната част на Сливен, от който се открива
неповторима гледка към величествените "Сини камъни" и към града
(хълмът се намира до кв. Ново село). Тя е част от укрепителната старопланинска
система, имала изключително важна роля за отбраната на Римската империя,
по-късно и на ранната Византийска империя, а така също и за средновековната
българска държава. След известно прекъсване археологическите разкопки на
крепостта започват отново през 2004 г. Целта им е окончателното проучване и
консервация на архитектурно-археологическите паметници, експонирането на
крепостта с оглед на превръщането ѝ в една от забележителните туристически
атракции на града;
·
Старата
часовникова кула се намира в центъра на Сливен до 5-то СОУ "П.
Яворов". Строена е в началото на ХІХ в.
Кулата на часовника е служила и за пожарникарска наблюдателница;
·
Паметник
Хаджи Димитър е разположен на едноименния площад в центъра на Сливен. Монументът
е изграден през 1931-1935 г. и представлява 12-метров пиедестал, върху който е
поставена близо 4-метровата скулптура на сливенския войвода Хаджи Димитър. В
основите са изваяни бюстовете на други видни борци за свобода от този край,
сред които Добри Чинтулов, Панайот Хитов, Георги Икономов и др.;
·
Родната
къща на войводата също се намира в гр. Сливен. Тя е
паметник на културата от края на 18-началото на 19 в.
и е отворена за посетители.
Храмове:
·
Катедрален
храм „Св. Димитър“ - 1831 г.;
·
Храм
„Св. Никола“ - 1834 г.;
·
Храм
„Св. София“ - 1836
г.;
·
Храм
„Св. Троица“ - 1924/2003
г.;
·
Храм
„Св. Богородица“ - XIII
в./1894
г.;
·
Храм
"Св. Петка". Направена е първата
копка през месец юни 2008
г.;
·
Евангелска
Петдесятна Църква - 1920
г.;
·
Християнска
Баптистка Църква
Културни
институти:
·
Регионален
исторически музей;
·
Къща-музей
на сливенския бит от 19 в.;
·
Къща-музей
"Хаджи Димитър";
·
Къща-музей
"Добри Чинтулов";
·
Национален
музей на текстилната индустрия;
·
Художествена
галерия "Димитър Добрович";
·
Къща
"Миркович";
·
Регионална
библиотека "Сава Доброплодни";
·
Постоянна
експозиция "Християнско изкуство";
·
Кратка
ретроспекция на православните християнски традиции в Сливенския регион;
·
Постоянна
експозиция "Християнско изкуство" - фотогалерия
Исторически
забележителности:
·
Къща
"Димитър Добрович";
·
Паметник
на Седми конен полк "Орлето"
Имахме малко време в центъра на града. Разходихме се и си
направихме снимки, видяхме художествената галерия. Тръгнахме отново за още 136
км до последната ни цел за деня.
Ха̀сково е град в Централна
Южна България. Той е център на община Хасково и
на област
Хасково. Намира се недалеч от границите с Турция и Гърция, което определя и
ключовото му географско положение. През територията на област
Хасково минава най-бързият и пряк път, свързващ Европа с Азия и Близкия изток.
Любопитен
факт е, че Хасково е на почти еднаква географска ширина с Рим (Италия),
Барселона (Испания), Тбилиси (Грузия) и Чикаго (САЩ).
Хасково
е град с повече от хилядагодишна история. В самия център на града се издига
паметник-часовник, който е построен през 1985 г.
по повод честванията около хилядагодишнината от основаването на града.
Най-старите
поселения на територията на Хасково и неговите околности датират още от
новокаменната епоха (около V хил.пр.н.е.). Благоприятното географско
разположение и условия за живот способстват за ранното им и непрекъснато
развитие. Намерените каменни оръдия на труда, десетките идоли и амулети, нанизи
от огърлици, различни глинени изделия и др. от VІ до ІІІ хил.пр.Хр. са пряко
доказателство за живота тук на различни племена.
Древнотракийският
период в историята на Хасково и неговия район от І хил.пр.Хр. до ІV в.сл.Хр.
се характеризира с непрестанното развитие, а многобройните археологически
находки говорят, че тук живее тракийското племе асти. Вероятно районът е бил
земеделски със силно развитие на лозарството. За това говорят откритите оръдия
на труда от онова време, многобройните шарапани, запазени из целия район и
досега, както и по-късните тракийки светилища, посветени на Дионис. И разкопките на крепостта “Хисаря”
доказват съществуването на активен стопански живот и висока материална култура.
Намерените сребърни и златни находки от могилните погребения в района, монетите
на гръцките градове-полиси, многобройната керамика, дават представа както за
състоянието на тракийското производство, така и за връзките с Егейския свят.
От
средата на VІ в. по долината на р. Марица започват
своите набези към Тракия и Беломорското крайбрежие славянски отряди. Скоро след
това нахлуват и прабългарите. От последната четвърт на VІ в. и началото на VІІ
в. се наблюдава процес на масова славянска колонизация във вътрешността на
Тракия. Важен момент от историята на Хасково е заселването от славяните на
квартал “Хисаря” към края на VІІІ в.
В
пределите на българската държава Хасковският край влиза в самото начало на ІХ
в. Изграденото средновековно селище в местността “Хисаря” заема средищно място
в системата от крепости в района, които играят определена роля в отстояване
границите на новата българска държава. По времето на Симеон Велики значението
на селището нараства и се налага издигането на втора крепостна стена. Така
селището се оформя с външен и вътрешен град, по подобие на другите градове на Средновековна
България.
В
края на Х и началото на ХІ в. Хасковската крепост – свидетел на множество битки
и кървави сражения, се намира в упадък. Тя е една от
онези твърдини, които първи изпитват ударите на
възродилата се през царуването на византийския император Василий ІІ
Българоубиец византийска експанзия. След покоряването на България от Византия,
още в края на Х в. условията за развитието на града се променят. Селището
изгубва не само своя търговски и занаятчийски, но и своя военен характер. То
добива по-скоро аграрен облик. Населението се измества от другата страна на
реката. Там го заварват по-късно османските завоеватели.
Едно
от най-забележителните събития в българската история от времето на Втората
българска държава през ХІІІ в., свързано с Хасково и района му,
е прочутата Клокотнишка битка от 1230 г. Тогава войските на легендарния
владетел и български цар Иван Асен ІІ разбиват многобройната войска на епирския деспот Теодор Комнин.
От
ХІІ до края на ХІV в. старата крепост в местността Хисаря и стария град са
превърнати в некропол. Богатите находки в него са доказателство, че в този
период средновековното хасковско селище отново се оживява.
Хасковският
край е от онези български покрайнини на юг от Балкана, които първи изпитват
ужаса на разорителните нашествия на османлиите през 30–40-те години на ХVІ в. С
превземането на Одрин през 1369 г. и особено след битката при Черномен през
1371 г. османците здраво укрепват своите позиции в Източна и Северна Тракия. За
българското население от Хасковския край настава най-тежкото време. В стремежа
си за запазване на българската воля и дух зачестяват дръзките набези на
хайдушките дружини, раждат се легендите за славни хайдути като Ангел войвода,
Кралю войвода и др.
По
своето местоположение и природни условия средновековно Хасково допада на
завоевателите. Една голяма част от тях се заселва тук трайно. Хасково и районът
му са включени административно в Чирменския санджак. Българското средновековно
селище започва да се разраства на север от местността “Ямача”, слиза в
равнината и постепенно заема през годините местата от двата бряга на реката, около
днешната градска градина и кварталите около много по-късно построените църкви
“Св. Богородица” и “Св. Архангели Михаил и Гавраил”. Другата част, с
мюсюлманското население, се обособява около днешния център на града, където се
намира и първата построена на Балканите през 1395 г. Меджид джамия.
Османските
завоеватели обявяват средновековното хасковско селище Марса за хас, откъдето
постепенно се формира и името, което градът носи и до днес. Хасовете са крупни
феодални владения, които са раздавани като владения на османската управляваща
върхушка. Според сведение от 1526 г. Хасково е четвъртият по доходност хас от
седемте града на Чирменския санджак. Постепенно в града приижда население от
околните села и Родопите и се формират нови български махали. Наред с отглеждането
на редица селскостопански култури се развива и занаятчийството. Възниква
необходимостта от градско тържище. През 1513 г. пазарът в Хасково е напълно
оформен и е включен в рамките на имперските закони. През следващите столетия
пазарът на Хасково се разраства и става стимулиращ фактор за развитието на
пазара в с. Узунджово, който се превръща в един от най-големите панаири на
империята.
През
първата половина на ХІХ в. в съответствие с нарастващата стопанска и социална
тежест на Хасково в живота на Европейска Турция, градът се утвърждава като
средище на търговско-занаятчийска дейност. Под влияние на широкия пазар се
развиват много занаяти: кожарството, праматарството, златарството,
коюмджийството, обущарството, абаджийството, кюркчийството, дюлгерството,
симитчийството, бахчеванджийството, бакърджийството, мутафчийството и др. Наред
с развитието на занаятите се наблюдава и засилена търговска дейност. За подема
ú освен Узунджовският панаир спомагат и построеното в края на ХVІІІ в. с
калдъръм шосе, и водният път по р.
Марица, по който в пристанището Енос пристигат стоки и от Хасково. Укрепват
старите връзки на хасковските търговци с Пловдив и Одрин. Търговията на Хасково
през Възраждането е от голямо значение за социално-икономическото развитие на
града и той се издига като важно звено и неделима част от българското
национално стопанство. Оформят се цели занаятчийски и търговски улици, където
се настаняват над 200 работилници и търговски кантори. Занаятчиите, обединени в
еснафи, се изявяват като ръководители на обществения и просветен живот.
Това
замогване води до подем във всички сфери. Онзи духовен пламък в нашата история,
наречен Възраждане, закипява и в Хасково. През 1857 г. в Хасково
се открива телеграфна и пощенска станция. Подобрява се водоснабдяването. Строят
се нови обществени и църковни сгради. През 1837 г. е построена църквата “Св.
Богородица”, през 1861 г. църквата “Св. Св.
Архангели Михаил и Гавраил”, през 1865 г. “Св. св. Кирил и Методий”, училища и
улици. Започват да се строят големи къщи във възрожденски стил - израз на
имотното замогване на редица хасковски фамилии, но и на чувството на хасковци
за хармония и красота.
Обявената
Руско-турска война през 1877-78 г. извиква радост у българите в града, но и
голяма трагедия. Те са на пътя не само на освободителната армия, но и на
отстъпващата. Османските пълчища потапят в кръв много хасковски села,
изтъкнатите родолюбци от града и района са избити или заточени. Почти цялото
мюсюлманско население напуска града.
Освобождението
на града от руската армия става на 19 януари 1878 г. Частите на ген. Гурко и на
ген. Скобелев-син оцелелите хасковци посрещат изключително възторжено.
Камбаните на “Св.
Богородица” бият. По пътя за с. Клокотница тръгват българи с хляб и сол, начело
със свещениците с хоругви и икони, за да посрещнат частите на ген. Гурко.
“Българите идваха към всеки, протягаха ръце и прегръщаха нашите войници, за да
ги целуват – пише в дневника си руски офицер. Навсякъде се чуваше „добре
дошли”.
Влизането в града беше най-тържествено. Чувствуваше се, че не напразно сме
дошли от толкова далече и че сме извършили добро дело. Българите тук са някак
особени. Те са необикновено живи, деятелни, по-различни откъдето и да било
другаде.” На другата сутрин те посрещат и частите на ген. Скобелев-син. А като
са на пътя,
оттук минават и ген. Скобелев-баща, после и ген. Карцов, и легендарният
ген. Гурко. Хасковци го настаняват в красива възрожденска къща на днешната ул. „Ген.
Гурко”. Реставрирана, тя е символ на признателността на хасковци към
освободителите.
След
Освобождението Берлинският договор разпокъсва България. Хасково и района му са
включени в границите на Източна Румелия. От пролетта на 1879 г. руските власти
предават управлението на града в ръцете на българската администрация. Извършва
се един небивал по своите размери аграрен преврат. По свой път тръгва
земеделието, един от основните отрасли на стопанството в района. Бързото
пропадане на занаятите след Освобождението създава благоприятни условия за
развитието на фабричната индустрия в града. Изграждат се първите индустриални
предприятия, установяват се нови търговски отношения и пазари. Най-голям дял в
индустрията на града по размера на вложения капитал, по броя на заетите
работници и по годишно производство заема тютюневият отрасъл. През 1900 г. града
има 15 000 жители, които живеят в 3215 домакинства.
Настъпилата
в средата на 20-те години стабилизация в страната дава възможност за
благоприятно развитие на града. Съживяват се търговията, селското стопанство,
индустрията. В района на Хасково се увеличава площта, засята с тютюн,
слънчоглед и памук. Започва и модернизация на селското стопанство. Построяват
се нови предприятия, свързани с хранителната и тютюневата промишлености.
Икономическото
оживление в страната след 1935 г. помага да се реши един от най-сериозните
проблеми на града – водоснабдяването. От началото на 20-те години започва и
постепенното електрифициране на града. Изграждат се и се поддържат улици,
пътища, мостове, канализацията и водоснабдяването, коригира се коритото на
реката, изгражда се градската градина, площади, озеленяването на града върви
активно. През тези години е изградена кланицата, халите, общинският дом,
съдебната палата, театъра, десетки тютюневи складове, училища, болница и др.
Политическите
и стопански промени в страната след 9 септември 1944 г. и края на Втората
световна война променят изцяло стопанското развитие. С извършването на
национализацията на всички стопански предприятия, тяхната икономическа политика
вече се организира от държавата. Като основна задача се определя
възстановяването и развитието на народното стопанство, създаването на
необходимите предпоставки за неговото индустриализиране и механизиране. В
селското стопанство се пристъпва към колективизация на земята и създаване на
машинно-тракторни станции. Едно от най-крупните предприятия на преработващата
промишленост в Хасково е ДП “Тютюнева промишленост”, което обединява
съществуващите 50 тютюневи склада в целия Хасковски окръг. Значително
окрупняване е извършено и в текстилното производство. Един от центровете на
коприненото производство става завод “Свила”, а на памукопреработвателната
промишленост – “Жеко Димитров”. През 60-те и 70-те години в резултат на
усилената индустриализация в Хасково са създадени едри промишлени предприятия
като машиностроителните заводи “Млада гвардия” и “Христо Смирненски”, Завода за
химическо машиностроене, цигарена фабрика “Тракия”, завод за шивашки услуги
“Мир” и др. Индустриализацията на града е свързана с неговото нарастване, с развитието на градското строителство
и благоустрояване. Започват да се създават нови квартали и улици, зелени площи,
училища, поликлиники, хлебозавод, културни институти, магазини и др. В резултат
на промените от 1989 г. много от старите машиностроителни заводи са преминали
към ново, модерно технологично производство, други са прекратили своето
съществуване. Създадени са нови предприятия и обединения, които със своето
производство завладяват не само местния, но и световния пазар.
Днес
Хасково е модерно благоустроен град с нова инфраструктура и съвременен облик.
Черпейки от дълбоките се исторически корени и красиви български традиции,
Хасково е гордо стъпило на хилядолетния път.
Хасково
е град на етническата и религиозна толерантност. Най-разпространената религия е
православното християнство. Част от населението на града са мюсюлмани и
изповядват исляма. В
града има две джамии. Има и групи арменци, малко евреи и известен брой
протестантски християни.
Забележителности:
·
Паметник
на Капитан Петко войвода;
·
Паметник
на Незнайния воин;
·
Паметник
на Хасковските възрожденци;
·
Паметник
на 10-ти пехотен Родопски полк;
·
Старата
джамия или още „Ески джами“, първата джамия на Балканския полуостров, построена
през 1395 г., непосредствено след нахлуването на османските турци;
·
От
столетия Дева Мария е смятана за покровителка на Хасково, затова с решение на
местния Общински съвет от 1993 г. 8 септември (празникът Рождество Богородично)
е обявен за ден на града. Тогава в Хасково традиционно се провеждат множество
културни и спортни прояви под егидата на общината;
·
Монументът
„Св.
Богородица“ в Хасково представлява издигаща се над града от височината на
Младежкия хълм, статуя от полимер-бетон на считаната за покровителка на града Св.
Богородица с Младенеца. Скулптурата, висока 14 м
и тежаща 80 т,
стои върху 17-метров постамент, който отвътре представлява параклис. Иконописът
е дело на Тодор Мирчев. С
тази статуя през 2004 г. градът влиза в раздел “Религия” на Книгата на Гинес
като най-високата статуя на Богородица с Младенеца. Идея
за паметника дава кмета на община Хасково
Георги Иванов, а изпълнители на проекта са Петьо Александров, Никола Стоянов и
колектив. Монументът е тържествено открит на празника Рождество Богородично на
8 септември 2003 г. и осветен от Митрополит Арсений. Заради
рекордните си размери и подходящо местоположение статуята на Св.
Богородица се вижда от целия град дори и вечер. Снабдена е с художествено осветление;
·
Камбанарията.
Открита е през 2010 г.
в непосредствена близост до монумент
"Пресвета Богородица". Със своите близо 30 м
височина тя предлага прекрасна панорамна гледка към града и околностите.
Оформени са три площадки, до които се достига по спираловидни стълби. Под
купола на камбанарията са разположени 8 камбани, чието общо тегло надвишава 1 т.
Проектанти на камбанарията: арх. Нина Танчева,
инж. Тончо
Тончев и колектив. Явява се една от
най-високите в България и на Балканския
полуостров;
·
Слънчевият
часовник. Слънчевите
часовници са най-старите известни устройства за измерване на времето. И те
най-добре измерват времето, защото "... за тях работи слънцето, а никой
по-добре от него не знае времето". Този в Хасково е построен през 2005 г.
Проектиран е от скулптура Тодор Тодоров. Това красиво творение, синтезирало в
себе си изкуство и наука, скулптура и астрономия,
се посещава с изключителен интерес;
·
Стрелбищен
комплекс;
·
Картинг
писта
Музеи:
·
Хасковски
исторически музей. Историческият
музей в Хасково
е един от най-богатите и активни музеи в България. Първият музей в града е
основан още през 1927 г. при читалище „Заря”, като през
1935 г.
събраните в него материали се предават на местното Археологическо дружество.
През 1952 г.
е създаден държавен музей. В обхвата на неговата дейност се включва не само
събиране на отделни материали, но и регистрация и опазване на недвижими
паметници на културата в региона. Фондовете на музея бързо нарастват и сега той
притежава над 120 000 артефакта, свързани с историята и културата на областта. От
особено значение са колекциите от праисторически, антични и средновековни
материали от керамика, камък, желязо и стъкло – оръдия на труда, накити, идоли,
предмети от бита и изкуството. Вниманието привлича богатата колекция от антични
и средновековни монети, които са повече от 22 000.
Етнографските колекции от земеделски и занаятчийски оръдия на труда, колекциите
от медни съдове, накити и облекло, произведения на народното приложно изкуство,
градският бит и други са едно от достойнствата на музея. Част от ценното
културно наследство, което се съхранява и показва в музея,
са колекциите от оръжие, икони, предмети, свързани с
просветните, църковни и национално освободителните борби на българите от този
край. Завиден е фондът от стари снимки
на Хасково, показващи неговото многопосочно развитие и изграждане. Своето място
в историята на града има и колекцията от произведения на изобразителното
изкуство – живопис, графика и скулптура. В
археологическите разкопки, провеждани в региона, вземат активно участие и
сътрудници на музея. Разкритите материали не само се документират, но и стават
обект на задълбочени проучвания. Научната дейност на РИМ Хасково се изразява в
публикации в собствени издания, както и в организирането на научни конференции
и работа в национални проекти. По проекта „Хетеротопия на древна Тракия” музеят
работи съвместно с Музея на НБУ. Регионът е
изключително богат на паметници на културата от праисторията и особено от раннотракийската
епоха (11-6 в.пр.Хр.). Много мегалити са регистрирани в района на Страджа-Сакар
и Източните Родопи, както и много монументални каменни тракийски гробници са
разкрити в областта. Най-известна сред тях е гробницата от Александрово,
украсена със стенописи, отразяващи системата на царската идеология на траките.
С помощта на японското правителство през 2009 г. беше изграден музей, в който е
изложено и копие на тази гробница;
·
Младежки
център. Дейността
му е насочена към социализацията и образованието на децата и младите хора, към
предоставяне на интересни дейности за тяхното свободно време. Тук децата на
Хасково добиват повече знания по история и етнография, физика, астрономия,
космонавтика, математика и др. Работи Студио „Театър“, Детска музикална школа
за пиано, синтезатор и народно пеене. В Центъра творят детски хор „Орфей“,
детска вокална група „Орфейче“, балет „Тангра“, детски танцов ансамбъл
„Южняче“, рок групи. Предоставя се възможност за спорт и на свободно
организирани групи;
·
Комплекс
“Спартак”. Богатият
културен и спортен календар на града намира изява и на сцената на
Културно-спортен комплекс “Спартак”. Уникалното съоръжение с капацитет от 3500
амфитеатрално разположени зрителски места и покрито сценично пространство от
над 300 кв.м., дава възможност за удовлетворяване предпочитанията на публиката
към различни по своя характер развлекателни и спортни прояви. Пред сцената на
Културно-спортния комплекс е изградена открита ледена пързалка с площ от 600
кв.м, която привлича много посетители през зимните месеци. Пързалката дава
възможност едновременно на 200 желаещи да придобиват умения за фигурно
пързаляне под вещото ръководство на инструктори. Тук провежда своите тренировки
и детския хокеен отбор на Хасково;
·
Шишмановата
къща — експозиция на местни занаяти. Възрожденските
къщи на Хасково впечатляват с оригиналната си архитектура, прекрасните
дърворезби и красивата декоративна украса. Искрящо бялата красота на
Шишмановата къща е от средата на XIX в. Симетрична, на два етажа, с издаден
напред правоъгълен кьошк, носен от три дървени колони – едно изящество, което
впечатлява. Еркерно наддадените фасади, всяка с по три прозореца, са
изключително красиви;
·
Кирково
училище — музей на народните будители от Хасково. Строена
през 1882 г.,
сградата впечатлява с богатата стенописна и пластична украса на главната фасада
и вътрешните пространства. Четириколонният портик и стълбищният парапет
придават особена тържественост на сградата. Днес там се помещава Музеят на
Хасковските будители, дали принос в националната съкровищница на музиката,
литературата, театъра, изобразителното изкуство. Откритата през
октомври 2006 г.
експозиция “Хасковските будители” представя именити личности от Хасково, които са били в центъра
на обществения и културен живот на града – Хаджи Иванчо Минчев, Теофана
Златарова, Местор Марков, Петър Берковски, Стойчо и Кица Марчеви, Александър
Паскалев, проф. д-р Асен Златаров, Аспарух Лешников, Димитър Иванов-Лицо, проф.
Недялка Симеонова, Александър Танев, Вяра Делчева и др. Експозицията
проследява традициите в просветния, обществен и културен живот на хасковци от
епохата на Възраждането и третата българска държава. Представено е развитието
на културните процеси в Хасково. Oтразен е в документи, спомени, лични вещи и
фотографии живота и приноса на признати дейци, работили за развитието и съхранението
на духовността в града;
·
Паскалевата
къща — Етнографски музей. Издигната е в
средата на XIX в. от богатия хасковски търговец чорбаджи Паскал, баща на
известния през 20–30-те години на XX в. книгоиздател Александър Паскалев. Пред
очите ни е истински архитектурен шедьовър – с необикновения полукръгъл кьошк на
горния етаж, чудесното разпределение на помещенията, прекрасните дърворезби по
таваните. Двуетажна
и асиметрична, къщата представя домашната уредба на заможните хасковски
семейства от следосвобожденската епоха. Музейната експозиция разкрива съкровища
от бита на хасковчани след Освобождението. Смайва смесицата на предмети от
селския, градския и европейския бит по онова време. На долния етаж впечатлява
кухнята – с оджак и взидан до него в стената долап, миндер, полици, а в средата
– бакърена синия. Странно
е усещането, което провокират вътрешните прозорци в къщата: смесица от
любопитство, естетическа наслада, сигурност, изненада. Стаите са застлани с
хасковски килими и черги. Те са удивителни с ивиците си в различни багри и
композиции, в които хасковлийката е втъкала тънкия си усет към красивото и
естетичното. Дървените
миндери в гостната съжителстват с вносни виенски мебели. Наред със сребърните
прибори се виждат руски самовар, литографии и естествено снимка на стожера на
семейството. Маси, покрити с бродирани на ръка покривки, сервизи за ликьор и
кафе, стари албуми и изящни лампи допълват вътрешната красота на стаите;
·
Димитракиевата
къща. Сградата
се откроява с характерното за Възраждането Г- образно разпределение на
помещенията. С красива декоративна украса, тя е една от най-богатите
асиметрични къщи в Хасково. До нея, в старата къща на чорбаджи Димитрак, много
по-малка и скромна, са запазени типичните за онова време алафранги;
·
Гуркова
къща — мястото, където е отседнал ген. Гурко по време
на Руско-турската освободителна война.
В града пристигнахме сравнително късно и нямаше време за
забележителности. Докато се разхождахме из центъра видяхме макети на долмени пред сградата на общината.
Вечерта опитахме от нощния живот на Хасково, в един стрийт бар в центъра; беше
много яко. Прибрахме се в малките часове да спим, че ни очакваше ранно ставане.
Няма коментари:
Публикуване на коментар