12 юни, понеделник
На втория ден ставаме рано
сутринта и тръгваме към първата ни цел за деня.
Арбанаси е село в
централната част на Северна
България. Намира се на 8 км североизточно от Велико
Търново, на високо плато, разделящо старопрестолния град от съседната Горна
Оряховица.
Летописът
на Арбанаси започва с най-ранния писмен документ - ферманът на Сюлейман
Великолепни от 1538 г., с който подарява земите на сегашните селища Арбанаси,
Лясковец, Горна и Долна Оряховица на великия везир Рустем паша, зет на султана.
В поменатия ферман четирите селища са под общото название Арнабуд кариелари.
По-богат
документален материал (приписки и летописни бележки върху църковни книги) е
останал от 17 и 18 в. Той показва, че Арбанаси
достига своя икономически разцвет през втората половина на 17 и до края на 18 в.
Тогава селото имало над 1000 къщи, а населението му се състояло от най-видни
търговски фамилии. Основният поминък на населението бил джелепчийството и
суватчийството. Развити били и занаятите, свързани с тях, както и
медникарството и златарството. Тук отглеждали и много буби. Четирите ръчни
долапа произвеждали коприна, която изнасяли в Цариград и Италия. Лозарството е
също характерно за този край. Най-добрите лозя се намирали около Балъковата
чешма, Орелчето, Камъка, Чуката.
Арбанашките
търговци джелепи са известни и търсени в цялата обширна империя. Мнозина от тях
продавали дори в Багдад, Индия и Персия. Продавали месо, лой, кожа и др., а на
връщане докарвали коприна, кадифе, подправки, билки и др., които продавали не
само в магазините си в Арбанаси, но и в Търново, Горна Оряховица, Попово и др.
За
икономическия възход и благосъстояние на арбанасчани свидетелстват както
жилищата, така и петте църкви, строени в годините на възход на селището. В края
на 18 в.
в резултат на кърджалийските нападения през 1792, 1798 и 1810 г. селото е
ограбвано и опожарявано, а епидемиите от чума и холера довършват това, което е
пощадено от разбойниците и огъня. Най-богатите търговци се изселват във Влашко
и Русия. След 1810 г. започва ново заселване от българи, които слизат от
Еленския и Тревненския Балкан. Но до някогашния блясък и икономически възход не
се достига, още повече че с Гюлханския хатишериф от 1839 г. се отнемат
привилегиите на селището. Развитието на дребното занаятчийство тук след
Кримската война почти прекъсва.
В
продължение на няколко века Арбанаси е крепост на гръкоманщината. Гръцкият
език, който е официален тук, прочутото гръцко училище, както и църковните
служби на гръцки не оказали влияние върху националното
съзнание на местното население. Участието на арбанасчани в поредицата въстания,
организирани в Търново е слабо, но това свидетелства, че тук се чувства
българският дух.
От
Арбанаси е фамилията Кърджиеви - братята Георги и Тома Кърджиеви, единият -
учител и книжовник, другият (Тома) - революционер, организатор на
Червеноводската чета през 1875 г. Арбанаси е родно място и на Иларион
Драгостинов, деятел на БРЦК, главен апостол на II сливенски революционен окръг.
Той загива в неравен бой на 10 май 1876 г. при Вратник в Сливенския Балкан. По
време на Руско-турската война 11 души от Арбанаси участват в нея като
опълченци.
Историята
на Арбанаси е богата, а имената на арбанасчани са записани в героичния летопис.
Но
това, което е останало до нас и поразява със своята красота, умение, вкус,
което най-ярко отразява епохата, са запазените 144 къщи с богата вътрешна
украса, 5 църкви и 2 манастира. В арбанашки манастир през 1794 г. за монах е
подстриган народният будител св. Софроний Врачански, по-късно владика на
Врачанска епархия. В Арбанаси той пише известното "Житие и страдание на
грешния Софроний".
При
избухването на Балканската война в 1912 г. 2
души от Арбанаси са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
Арбанаси
е архитектурно-музеен резерват. Най-известни обекти
тук са църквата "Рождество Христово", манастирът
"Св.
Никола" и др.
Разгледахме някои къщи, храмовете. Тук имахме дребно
приключение с малка катеричка. Видяхме я в клоните на един бор и просто се
радвахме, че е там, гледа ни и не бяга от нас. Тогава внезапно животинката
изплаши ли се, не знам какво точно стана, но побягна, слезе от дървото на земята,
втурна се напред през глава и влезе в крачола на една колежка, като се покатери
нагоре по крака ú. Тогава колежката се разпищя, започна да тича и скача наоколо
и да вика „махнете я, махнете я”. На нея определено не ú бе забавно, но гледана
отстрани, ситуацията си беше направо мега смешна. Когато колежката тръгна
нанякъде, ние използвахме случая да се посмеем добре. Не е ясно кой беше
по-изплашен – колежката или катеричката.
След това се качихме в автобуса и отидохме на хълма Царевец (5 км). За него вече съм ви разказвала, затова няма да
се повтарям. Разгледахме комплекса и отпътувахме. Разстояние до следващата ни
цел: 53 км.
Беленският мост е сводов мост,
разположен над р.
Янтра на 1 км от гр.
Бяла (обл.
Русе) на
пътя между Плевен и Русе; мостът носи името на града. Той е построен от Колю Фичето и се
смята за постижение на българското възрожденско инженерно-строително и
архитектурно изкуство. Работата по него започва през 1865 г. и завършва през
1867 г. Построен е по заповед на Мидхат паша.
Той
е дълъг 276 м и е широк 9 м. Неговите 14 свода с отвор 12 м са украсени с
релефни изображения на животни. Поддържат го 13 опори с водорези и облекчаващи
ниши, както и два брегови устоя. Мостът е направен от издялан камък от местен
варовик и варов хоросан.
След
наводнение през 1897 г. осем свода в средната част на моста (ок. 130 м) са
унищожени. През 1922–23 г. мостът е реконструиран със стоманобетонни опори и
сводове, но първоначалният облик е променен.
За
Колю Фичето и Беленския мост Феликс Каниц казва: „И тоя скромен човек в потури
и абичка не знае, че с Беленския си мост е построил най-голямата хидравлическа
постройка на Балканския полуостров, изключая Цариград. “
Мостът
е запазен като паметник на строителното изкуство. Използва се само като
пешеходен. Южно от него е построен съвременен мост.
Спряхме за кратко при моста и си направихме снимки, след
което продължихме нататък още 44 км до следващата ни спирка.
Ивановските скални
църкви
се намират на 18 км южно от гр. Русе. Отличават
се от другите запазени скални манастирски комплекси в България с добре
запазените си стенописи. За разлика от традиционните манастири, които се
състоят от 1–2 църкви, монашеска и стопанска части, в Иваново има разклонена
мрежа от малки скални църкви, параклиси и килии, издълбани на различна височина
в скалите на живописния каньон на р. Русенски Лом и
свързани с пътеки и скални стълби.
Църквите
при Иваново са неделима част от стотиците средновековни скални църкви,
манастири, скитове и отделни отшелнически килии, които през периода Х-XIV в.
превръщат долината на р. Русенски Лом и
нейните притоци в прочуто българско духовно средище.
Църквите
и всички помещения край тях в местността "Писмата" при с. Иваново
образуват големия скален манастир "Св. архангел
Михаил". Той е основан през 20-те години на XIII в.
от монаха Йоаким, избран по-късно за първи търновски патриарх. През периода XIII-XIV в. манастирът
поддържа трайни връзки с царския двор в Търново. Негови ктитори са царете Иван
Асен II, Иван Александър и др. представители
на владетелските семейства, на които са запазени ктиторски портрети.
Манастирът
има сложно устройство и обединява комплексите от скални помещения край т. нар.
"Затрупана" църква (параклис "Св. арх. Михаил"),
Кръщалнята, Господев дол (най-богато украсена със стенописи),
"Съборената" църква ("Св. Теодор") и църквата "Св.
Богородица". В манастирските храмове е запазена стенна живопис от XIII и
XIV в.,
която е сътворена от видни столични майстори и представя развитието на
Комниновия и Палеологовия живописни стилове в България. Световна известност
имат стенописите в църквата "Св. Богородица" от средата на XIV в.,
които са един от върховете в развитието на средновековното българско и
балканско изкуство. По стените на манастирските помещения са съхранени голям
брой графити, сред които е и известният надпис на Иво граматик. С
книжовно-просветната дейност на манастира се свързва създаването на т. нар.
"Висарионов патерик". През XIV в. манастирът е
център на исихазма. Съществува и през ранните векове на османското владичество,
но постепенно запада. През XVIII в. е обект на
поклонение.
Ивановските
скални църкви са включени в списъка на световното културно и природно
наследство на ЮНЕСКО и са един от 9-те такива обекта в България. Популярен
туристически обект.
Оставихме автобуса на паркинга в подножието на скалите и
се заизкачвахме по стълбите нагоре към комплекса. Разгледахме църквата Св.Богородица,
няколко малки параклиса, после излязохме на 1 обзорна площадка, за да огледаме
отвисоко природен парк Русенски Лом и си направихме обща снимка на цялата
група. После слязохме до паркинга, качихме се в автобуса и потеглихме отново на
път за още 16 км до другия обект.
Басарбовският
скален манастир е разположен в
долината на р.
Русенски Лом, близо до с. Басарбово и на 10 км
от гр. Русе.
Басарбовският
скален манастир води началото си още от Второто Българско
царство, но за пръв път името му се споменава в
османски данъчен регистър от 1431 г.
Най-известният обитател на манастира е роденият
през 1685 г.
в близкото с. Басарбово - Св. Димитър Басарбовски, който
прекарал целия си живот тук. Той дори е споменат от Паисий Хилендарски в
неговата "История славянобългарска". След смъртта си монахът
бил погребан в селската църква, но по време на руско-турската война от
1768-1774 г.
мощите му били пренесени в Букурещ в църквата "Св.св. Константин и
Елена", където се намират и днес.
През
1911 г.
археологът
Карел Шкорпил посетил Басарбовския манастир и подробно го описал. През 1937 г.
в манастира се настанил монахът Хрисант и
започнал да го обновява. Същата година бил създаден и комитет за построяване на
параклис,
посветен на Св. Димитър Басарбовски. Параклисът бил построен, но просъществувал
до 1940 г.,
когато бил разрушен от наводнение. Въпреки това отец Хрисант започнал да събира
дарения и успял да построи две килии срещу църквата. След неговата смърт през
1961 г.
за манастира се грижели монах Партений, архимандрит Севастиен, протойерей
Йордан Фичев, ставрофорен свещеноиконом Недялко Мавродиев и Минко Казаков. От
1993 до 1999 г.
манастира обитавал йеромонах Иларион, а днес игумен е йеромонах Емилиан.
Басарбовският
манастир е единственият действащ скален манастир в България. Пътеката,
по която се влиза в манастира, минава през
красиво озеленен двор и свършва при кладенец,
изкопан от отец Димитрий. Водата в кладенеца се смята за
лековита.
В
подножието на скалите се намират две стаи и пещерата трапезария, построени през
1956 г.
От там по 48 стъпала се стига до скална площадка, където се намира нишата, в
която според преданието, е спял св. Димитрий. Вдясно е
скалната църква с дърворезбован иконостас, изработен през 1941 г.
До него се намира голяма икона на светеца, изобразен в цял ръст, а
около него десет житийни сцени с надписи на румънски (с
кирилица)
и гръцки език. По други каменни стъпала се стига до естествена пещера, в която
е погребан монах Хрисант. Пещерата изпълнява ролята на костница, в която е подредена
и музейна сбирка.
През
последните години бяха издадени 3 книги, посветени на
Басарбовската скална обител.
Разгледахме комплекса; много е красив, изключително
живописен. Видяхме гроба на монаха Хрисант. Направихме снимки наоколо и
тръгнахме отново за още 10 км.
Русе е голям
пристанищен град по поречието на Дунав в Североизточна България и
административен център на едноименните община Русе и област Русе. Разположен на
75 км от румънската столица Букурещ, градът е стратегически интермодален и
логистичен център на страната. Той е петият по
големина град в България и втори в Северна България след Варна. В районa му се
намират рафинерията Приста Ойл и Дунав мост, доскоро единственият мост на
българо-румънската граница над р. Дунав.
Русе
често е наричан Малката Виена заради многобройните сгради - паметници
на културата, в чиято архитектура са застъпени стиловете необарок, модерн,
неокласицизъм и сецесион.
Русе
се намира в най-западната част на най-голямата крайдунавска низина — Побрежие,
и североизточно от устието на р. Русенски Лом. Докато
левият бряг на Дунав (румънският) е нисък и
мочурлив, то десният бряг край Русе е висок и сух. Има две заливни тераси и три
надзаливни тераси — 15-22 м, 30-66 м и 54-65 м. Средната надморска височина на
градската част е 45,5 м.
Застроената
част на Русе има формата на елипса по продължение на реката с обща дължина
около 11 км. Градът обхваща територията между слетия със сушата остров Матей и
устието на Русенски Лом от запад и до височината Сръбчето на изток. През 20 в.
западният край на града е променен значително — устието на Русенски Лом е
коригирано и преместено на запад, а самият дунавски бряг и фарватер са
преместени значително на север.
Южно
от града е разположен хълмът Саръбаир с връх Левента, висок 159 м. Върху него
се намира най-високата телевизионна кула в България – 204 м с антената.
Като
пристанищен град на р. Дунав Русе се
свързва с пристанищата на десетте дунавски страни, както и страните по Рейн и
каналните връзки на Западна и Централна Европа, чрез канала Рейн-Майн-Дунав.
Името
Русе идва след редицата от имена: Руси (Рюси), Русико, Руши, Русчук, Русиг и др.
Имената
Русчук и Русе вървят след Освобождението първоначално ръка за ръка, заедно
фигурират върху пощенското клеймо, за да остане по-късно само името Русе.
Русе
е град с 20-вековна история, която започва с изграждането на тракийско селище,
наследник на което през римско време става крепостта Сексагинта Приста (на
латински „пристанище на 60 кораба“). Тя е военно средище и флотска станция.
Възниква по време на управлението на император Веспасиан, 69-70 г., като част
от укрепителната система по северната дунавска граница на римската провинция
Мизия, създадена 15 год. след Хр. Крепостта е разположена
на главния път от Сингидиум (днешен Белград) до делтата на Дунава. Тук през
различно време стануват кохорти от по 600 души и други военни единици.
Значението
на Сексагинта Приста като твърдина и станция на дунавската флотилия е важно,
защото превозът на продоволствия и оръжие се осъществява по реката. Крепостта
по-късно е унищожена от нападенията на авари и славяни през VI в.
През периода на Първото (IX-XI в.) и Второто
(XII-XIV в.)
българско царство, на дунавския бряг, близо до руините на Приста,
съществува укрепено селище с името Руси, по-късно Гюргево (наричано е още
Голямо Йоргово). То се утвърждава като значимо средище за търговия с
отвъддунавските земи. Завзето е от османските турци през 1388 г.
По
време на похода от 1596-1598 г. влашкият войвода Михай Витязул Храбри съсипва
крепостта Червен (30 км южно от Русе), което дава начало на развитието на Русе.
През османското владичество градът е преименуван на Русчук. През XVIII в.
той е превърнат в голяма крепост, част от укрепения четириъгълник Русчук –
Шумен – Варна – Силистра. През 1811 г. в околностите на града се провеждат
сражения от Руско-турската война 1806-1812 г.
През
Кримската война на 25 юни (7 юли) войските на Омер паша,
съсредоточени при Русчук (над 30 хил.), форсират Дунава
и след бой с малочисления руски отряд, упорито отбраняващ о.
Рамадан на р. Дунав,
овладяват Гюргево, със загуби до 5 хил. човека.
Русчук
израства като един от най-големите дунавски османски градове и след Кримската
война от XIX в.
е административно средище на Дунавския вилает на Османската империя, простиращ
се от Варна и Тулча до София и Ниш. В Дунавския вилает, който се свързва с дейността
на Мидхат паша, се извършват редица нововъведения, целящи осъвременяването на
Османската империя. Водоснабдяването на Русчук е едно от тях;
·
През
1864 г. се открива първата съвременна печатница в българските земи;
·
През
1866 г. се открива първата телеграфна линия у нас между Варна и Русчук,
минаваща през Шумен;
·
През
1867 г. се завършва първата жп линия (Русчук-Варна).
Русе
е един от най-големите центрове на българското Възраждане и важно средище на
българското национално-освободително движение. Русенският революционен комитет
два пъти се определя за централен за вътрешността на страната. Освободителните
борби в Русчук се свързват с имената на Баба Тонка, Никола Обретенов, Ангел
Кънчев, Захари Стоянов, Георги Икономов, Иларион Драгостинов и др.
Съвременната
история на Русе започва на 20 февруари 1878 г., когато руските войски на ген.
Тотлебен влизат в града и слагат край на близо петвековния период на османско
владичество. Като единствено официално име е установено паралелното на Русчук
българско име Русе.
След
Освобождението Русе е водещият български стопански и културен център и
най-голям град в Княжеството. Седалище е на българското Дунавско корабоплаване.
Интензивното строителство променя архитектурния му облик и го доближава до
средноевропейските градове. В периода 1878-1944 г. в Русе се създават 416
промишлени предприятия. За няколко десетилетия градът е входната врата на
Европа към България. Неслучайно в този период Русе е пионер в редица
нововъведения:
·
През
1878 г. Русе става първият град в България с градоустройствен план, изработен
от руските военни инженери Ожио и Николай Копиткин. За първи път у нас се
появяват бордюри, тротоари и улични газови фенери.
·
През
1879 г. в Русе се създава Дунавската флотилия и първото земеделско училище
“Образцов чифлик”, днес — Институт по земеделие и семезнание "Образцов
чифлик";
·
През
1881 г. е построен първият метален кораб;
·
През
1881 г. е създадена първата частна банка „Гирдап“;
·
През
1883 г. гордост на Русе става построената от чешкия индустриалец Йозеф Хаберман
„Първа българска парна пивоварна“, проектирана от неговия сънародник Густав Новак;
·
През
1883 г. е построена първата метеорологична станция;
·
През
1891 г. е създадено първото застрахователно дружество „България“;
·
През
1896 г. е построен първият ръчно задвижван асансьор в България. Намирал
се е в сградата „При Чикаго” (сега на ул. "Пирот" 5). В нея са се
помещавали хотел, ресторант и модна къща за шапки. Задвижването е ставало ръчно
от няколко здрави мъже. Асансьорът е стигал до покрива, където е била лятната
градина на ресторанта.
·
През
1897 г. се състояла
първата кинопрожекция в България, в заведението на Марин Чолаков в Русе.
Собственик на кинематографическата машина и организатор на събитието бил Георги
Кузмич. Той прожектира филм, който показва посрещането на цар Николай в Париж,
един от парижките площади и движещ се влак. Месец по-късно, на 22 март, се
организира и първата прожекция в София.
·
През
1906 г. за първи път се извършва внос на автомобили в България от автокъща
"М. Вебер", чийто основен предмет на дейност до този момент е било
производството на велосипеди. През 1912 г. русенската фирма става официален
представител на немския производител на автомобили NSU Motorenwerke.
·
През
1933 г. Братя Вешкови построяват рафинерия със свои средства и образуват
"Първа българска петролна индустрия".
Между
I-та и II-та световна война, след завземането на Южна Добруджа от Румъния,
икономическото значение на града намалява. Закриват се почти всички консулства
на чужди страни (днес в Русе съществуват само две консулства). Само за периода
1919-1920 г. от Русе е изнесен капитал на стойност 40 млн лева. Идеята за
градски трамваи не се реализира. Връщането на Южна Добруджа на България през
септември 1940 г. създава условия за възстановяване на водещата му роля. Той е
определен за областен център, оживява се стопанската дейност.
Характерно
за архитектурата на сградите от този период е масовата употреба на желязо,
бетон и стъкло. По това време се построяват Пощата (сега наричана "Старата
поща") - 1930 г, Речна гара - 1931 г., Товарна гара - 1935 г., Градските
Хали - 1939 г. и Съдебната палата - 1940 г. Бурното развитие на града в този
период се свързва изключително с името на кмета инж. Кирил Старцев. Знаково за
периода на неговото управление е преустройството на централния градски площад.
Политическата
промяна в страната от 9 септември 1944 г. е съпроводена с масови арести и
убийства и в Русе. В затвора влизат около 1300 русенци: политици, юристи,
журналисти, банкери, фабриканти, търговци, лекари, учители и пр. Мнозина други,
сред които се оказват и потомците на Баба Тонка, мистериозно изчезват.
Народният съд в Русе издава 100 смъртни присъди на свои съграждани, от които 53
са изпълнени. Извършена е експроприация, с което се унищожава частното
предприемачество в града.
С
налагането на социалистическия строй Русе загубва своя аристократичен облик.
Заличава се стопанският, политически и културен елит на града.
Тласък
в развитието на града става построяването на Дунав мост през 1954 г. и бързата
индустриализация. Развиват се машиностроенето (корабостроене, тежко
машиностроене, производство на металорежещи машини, производство на
селскостопански машини, електроника, приборостроене и др.), химическата
(нефтопреработване, производство на бои) и леката промишленост. Изградено е
голямо пристанище. Завършен е ТЕЦ – Русе, който е трети по мощност у нас след
“Марица-Изток” и ТЕЦ – Варна. Във връзка с откритите нови производства и
нуждата от квалифицирани кадри за промишлеността се откриват профилирани
училища. Градът
става университетски център. Построяват се сградите на Операта, Дома на
културата, Централна Ж.П. Гара и Гара Разпределителна.
Русе
е първият български град, в който се гледа телевизия – Румънската първа
програма TVR1 от 1956 г.
През
периода започва проектирането на множество обществено значими сгради, чието
строителство продължава повече от 20 години. Навреме се завършва само бившият
Партиен дом, подслоняващ днес Областната и Общинската администрация. Построяват
се и двете най-високи сгради в града - хотел "Рига" (1972 г.)
- 84 м и Телевизионната кула Русе (1987 г.) - 204 м. Сградата
на Старата музикална гимназия, паметник на културата в еклектичен архитектурен
стил, комбиниращ елементи от стиловете неокласицизъм и неоготика, е силно
засегната от земетресението в Стражица и затворена до ден днешен.
През
втората половина на 90-те години на ХХ в.
Русе се отърсва от знаците на комунизма. Демонтират се паметниците на Ленин и
Георги Димитров в целия град. Преименуват се булеварди и улици.
Цялостната
икономическа криза в България обаче се отразява и върху развитието на Русе.
Повечето големи предприятия в града западат, а безработицата се увеличава. Това
води до нови изселнически вълни. След 2000 г.
градът постепенно започва да възвръща предишните си водещи позиции.
През
2012 г. приключва проекта на Регионалния исторически музей за
"Възстановяване и социализация на римската крепост Сексагинта
Приста", финансиран чрез оперативна програма "Регионално
развитие" в размер на 1,2 млн. лв. През 2013 г. е одобрен проект за
благоустройство на старата централна градска част, който ще я свърже с
"новия" център, намиращ се на площад Свобода.
Планира се:
·
Поставянето на
паметник на родения в Русе световноизвестен писател-нобелист Елиас Канети;
·
"Музей
на иновациите" - интерактивна експозиция за нещата, случили се в Русе за
първи път в България (до 2017 г.);
·
Реновиране
на търговската къща на семейство Канети. Създаване на музей "Елиас
Канети" (до 2018 г.);
·
Доизграждане
на комплекс "Доходно здание" (до 2018 г.);
·
Създаване
на "Музей на страха" в бомбоубежищата под Римската крепост
"Сексагинта Приста" (до 2019 г.);
·
Дигитализиране
на културното наследство на Русе (до 2020 г.).
В града се намират:
·
Драматичен
театър „Сава Огнянов“, основан през 1907 г.
(Доходното здание);
·
Държавна
опера, Русе, основана през 1949 г.;
·
Държавен
куклен театър – Русе;
·
Военен
клуб;
·
Регионален
исторически музей. Музеят
е открит на 1 януари 1904 г. Фондът на музея съдържа 130 000
бр. паметници на културата. Сред експонатите му се отличават Боровското
съкровище; находките от археологическите разкопки на древните дунавски кастели
Ятрус и Сексагинта Приста, на средновековния български град Червен; етнографски
колекции от градско облекло и порцелан. В Историческия музей се съхранява
писалката, с която е подписан през 2005 г. Присъединителния договор за
членството на България в Европейския съюз;
·
Римска
крепост „Сексагинта Приста“. Сексагинта
Приста е антична римска твърдина на територията на днешния град Русе;
·
Национален
музей на транспорта. Националният
музей на транспорта се намира в Русе, на брега на р.
Дунав, и е единствен по рода си в цялата страна. Разположен е в сградата на
първата железопътна гара в страната, построена през 1866 г. по проект на братя
Барклей;
·
Къща-музей
„Градски бит на Русе“, известна като Къщата на Калиопа, заема сграда, построена
през 1864 г. Експозицията представя ролята на гр.
Русе като врата към Европа и навлизането на европейската градска култура в
България в края на 19 и началото на 20 в. Показани са
примерни интериори на гостна, всекидневна, музикален салон и спалня, с мебели
от Виена, както и колекции от градско облекло, от накити и други аксесоари,
сребърни прибори и порцелан, които бележат промените, настъпили във
всекидневието на русенци. Тук може да се види и първият роял, внесен в България
от Виена;
·
Пантеонът
на възрожденците е национален паметник-костница, намиращ се в Русе. В него са погребани
39-ма известни българи, сред които Любен
Каравелов, Захари Стоянов, Стефан Караджа, баба
Тонка, Никола Обретенов, Панайот Волов, Ангел Кънчев и др.,
са изровени от гробовете и препогребани в Пантеона на Възрожденците;
·
Къща-музей
„Захари Стоянов“. В него са представени експозиции за българското Възраждане,
църковно-просветните и национално-освободителните борби в русенския край, за
семейство Обретенови — семейството на Баба Тонка, както и за живота и делото на
летописеца на Априлското въстание Захарий Стоянов;
·
Къща-музей
„Баба Тонка“. Къщата-музей
е посветена на българското Възраждане и жизнения път на Тонка Обретенова. Тук
през 1872 г.
бил учреден Русенският революционен комитет, който се
превърнал по-късно в централен за страната. Сградата е затворена за ремонт вече
20 години;
·
Къща-музей
„Тома Кърджиев“ е етнографска сбирка, разкрита в дома на българския учител и
революционер Тома Кърджиев, един от ръководителите на Бунта на русофилите през
1887 г.;
·
Русенската
художествена галерия е създадена на 30 април 1933 г. Тя разполага с постоянна
експозиция, но провежда и временни изложби на български и чужди художници.
Централната
част на града се характеризира с архитектура от края на XIX и началото на ХХ в.
В старите сгради широко са застъпени стиловете барок, модерн, неокласицизъм и
сецесион, а фасадите са украсени с еркери, балкони, колони, пиластри, арки,
скулптурни фигури, бюстове, монограми и гербове. Покривите са от галванизирана
цинкова или медна ламарина, завършващи с кулички, ветропоказатели, гръмоотводи
и красиви парапети. Стилът на много от тях е повлиян от виенската архитектура.
През 1893 г. Русенската община приема правилник за строежа на частни сгради. В
него се нарежда всички къщи по главната градска улица да бъдат украсени с
„пластическа каменна декорация“. Често наричан „Малката Виена“, Русе спечели
почетна награда за най-красив град в България през 2009 г.
Сградите-паметници
на културата са над 260. Повечето забележителности са концентрирани в центъра
на града (музеи, архитектурни паметници, театърът, операта, хотели, ресторанти
и кафенета, магазини за сувенири).
Паметникът на
Свободата
в Русе е проектиран в началото на XX в. от италианския
скулптор Арнолдо Цоки, а е изработен от Георги Киселинчев. Статуята на върха
представлява фигура на жена, която държи меч в лявата си ръка, сочейки с
дясната посоката, откъдето са дошли освободителите. Единият от двата бронзови
лъва при основата разкъсва с уста робските вериги, а другият пази Меча и Щита
на Свободата. На пиедестала има релефни изображения на опълченски сцени. В
задната част на основата са поставени 2 оръдия.
Драматичен
театър „Сава Огнянов“ (Доходното здание) е архитектурна забележителност в
центъра на Русе, построена в периода 1898-1902 г. с цел да приюти театралните
представления в града. Проектът е дело на виенския архитект Паул Бланк. Името
произлиза от идеята сградата да носи на тогавашното училищно настоятелство
доходи от наемите за театралния салон, библиотеката и предвидените казино и
магазини. В днешно време Доходното здание се счита за паметник на културата и
един от символите на града, наред с Паметника на Свободата.
Главната
улица на града е „Александровска“.
Представлява архитектурен ансамбъл от сгради в стил неокласицизъм, барок и др.
Акционерно
спестително дружество „Гирдап“ е първата частна банка в България, основана през
1881 г. в Русе. По време на своето съществуване „Гирдап“ е една от двете големи
български банки с предимно местен частен капитал, наред с Българска търговска
банка (БТБ). В момента сградата на банката се използва от Сметната палата. То е
най-честото място за среща на русенци, наричано често „Часовникът“.
Старият
градски център на Русе. Под това
название е познат районът на днешния Исторически музей в Русе. Пространството
пред него е оформено като просторен правоъгълен площад. По-късно около същия
този площад се построява сградата на Търговско-индустриалната камара, сега тук
е регионалната библиотека „Любен Каравелов”. Тя е богато украсена с барокови
форми – форми на акантови и лаврови листа, перли, розети. В началото на улица
„Александровска” се намира банката на Братя Симеонови (днес банка ДСК).
Сградата е богато орнаментирана в характерния за централната градска част на
Русе бароков стил – релефни колони, статуи на женски глави, тежки каменни
балкони, покрив покрит с ламаринени пластини и декоративно интегрирани
гръмоотводи.
Родният
дом на писателя Елиас Канети, нобелов лауреат за 1981 г. „Дом
Канети“ се намира на ул. „Славянска“ 12 в Русе, където в началото на XX в. се е
помещавал магазинът на дядо му, описан в книгата „Спасеният език“.
Къщата
на Андрея Тюрио. „Виенската
къща“, както я нарекли русенци, е най-красивата къща в Русе. Завършена е през
1900 г. Материалите били подбирани много внимателно и доставяни по специални
поръчки от цял свят. Стаите на салоните са декорирани със стенописи, в стила на
помпейската живопис. Спалните са с ръчно изрисувани тапети. През 1902 г. е
закупена от Иван Стоянов – крупен вносител на каменна сол от Румъния. В една от
гостните той поставил уникална гарнитура от четири стола и маса за покер,
изработени от цели блокове кристална сол.
На
1 октомври през 1891 г. в гр. Русе е учредено
първото българско застрахователно дружество – „България”. По проект на Едуард
Винтер е построена собствена голяма сграда на ул. „Александровска”. Сградата е
в стил неокласицизъм с употреба на ризалити и пиластри. Фреските в интериора са
от 1901 г.
на италианския художник Медеа Джовани Пигор.
"Старата
музикална гимназия" е изоставен паметник на културата от национално
значение, построен през 1900-1901 г. Aрхитектурният стил е еклектичен,
комбиниращ елементи от стиловете неокласицизъм и неоготика. Сградата предстои
да се превърне в частен музей – Музей на модерното и на античното изкуство.
Вазата - строена е в
средата на 50-те години на 20 в. Вазата е с
височина 3,40 м, а в най-широката ѝ част обиколката ѝ достига 7 м. Тя е
направена като приспособен вариант на подобна декоративна ваза на румънското
парково изкуство в Букурещ.
Катедралният
храм “Св. Троица” в гр. Русе е построен
през 1632 г.
Обявен е за паметник
на културата от национално значение през 1983 г. Непрестанно се полагат грижи
за съхранението и обновлението му, за да бъде запазен за идните поколения, като
една от най-старите сгради в Русе.
Кюнт
Капу е единствената запазена порта от крепостната стена на стария Русчук.
Буквално името се превежда като "Вратата с тръбата", т.к. покрай нея е минавал тръбопровод (кюнт), който е
бил част от водоснабдителната система на града.
Паметник
на загиналите в Сръбско-българската война - 1885 г., 1902
г., арх. Н. Лазаров, Ж. Спиридонов;
Русенската
телевизионна кула (204 м), която е най-високата в България (кулата Копитото в
София е висока 108 м).
В Русе
функционират следните храмове:
·
Православен
храм „Св.
Троица“;
·
Православен
храм „Св.
Богородица“;
·
Православен
храм „Св.
Георги“;
·
Православен
храм „Св.
Архангел Михаил“;
·
Православен
храм „Св.
Възнесение Господне“;
·
Православен
храм „Св.
Петка“;
·
Православен
храм „Св.
Николай Чудотворец“;
·
Католическа
катедрала „Св.
Павел от Кръста“;
·
Болничен
параклис „Св. Василий Велики“;
·
Aрменската
църква „Сурп Аствадзадзин“;
·
Евангелска
методистка църква;
·
Евангелска
баптистка църква;
·
Джамия
„Саид паша“.
През
1975 г. комунистическата власт разрушава църквата „Всях Светих“ и на нейно
място е построен Пантеонът на Възрожденците. В края на 2007 г. със събрани
средства от благотворителност започна строежът на нова църква „Всях Светих“ в
Парка на възрожденците. Храмът ще представлява източноправославна трикорабна
базилика.
В града видяхме паметника на Свободата, Съдебната палата
с фонтана пред нея, разходихме се по ул. Александровска и обядвахме в 1 приятно
заведение. Обикаляхме центъра, за да се снабдим със сувенири. След обяд се
качихме в автобуса и потеглихме към следващата ни цел на 118 км.
„Сребърна“ е поддържан биосферен
резерват в България, обекто на световното наследство на ЮНЕСКО.
Разположен
е край с.
Сребърна, на 16 км
западно от Силистра и на 2 км южно от р. Дунав.
Обхваща езерото Сребърна и неговите околности. Намира се на главното
миграционно трасе на прелетните птици между Европа и Африка, наречено "Via
Pontica". Местността е обявена за резерват през 1948 г. с охраняема площ
от около 892,05 ха,
както и буферна зона от около 540 ха.
Има
няколко легенди за произхода на името. Едната е за хан Сребрун, който загива по
тези места в неравен бой с печенегите. Втората легенда разказва за заровена
лодка, пълна със сребро, по бреговете на блатото. Третата легенда, която е най
- правдоподобна, гласи, че името идва от вълшебната картина, наблюдавана
вечерно време при пълнолуние. Когато луната е високо, нейното отражение създава
илюзията за разтопено сребро.
През
1913 г., след подписване на Букурещкия мирен договор, територията на резервата,
заедно с цяла Южна Добруджа, попада в пределите на Румъния. През 1940 г. с подписване
на Крайовската спогодба Добруджа отново преминава в територията на България.
Първият
българин, проявил интерес към това място, е Алекси Петров, който е посетил
резервата през 1911 г. Той бил
запленен от красотата на птичия свят и запланувал поредица от експедиции.
Алекси Петров отново посещава резервата през 1940 г., за да проучи птичите
колонии, гнездящи там.
В
миналото местността е посещавана от Феликс Каниц, а през 1880 г. я посещава и
друг австриец - това е Едуард Ходек. Той описва своите впечатления в статията
"Домът на прелетниците".
Най-черната
страница от историята на тази красива местност записва Лео фон Калберматен. Той
и неговите хора избиват хиляди малки и големи чапли. Тогавашната мода е
изисквала на дамските шапки да има пера от тези птици.
Друг
изследовател, посетил Сребърна, е Отомар
Райзер. Той е автор на книгата "Материали на Българския орнис", като
вторият том на книгата е посветен на българската фауна.
Сребърна
е сладководно езеро, което е
разположено край р.
Дунав. Дълбочината му варира от 1 до 3 м, а площта му е
2 - 2,5 км². Често се заблатява.
В
езерото и около него има тръстика и други водолюбиви растения. Растителното
съобщество от тръстика заема около 2/3 от площта на резервата. Тук се срещат
139 вида висши растения, като 11 от тях са редки или застрашени от изчезване
извън територията на Сребърна. Вторият по разпространеие растителен вид е
тънколистният
папур (Typha angustifolia) следван от широколистния папур (Typha latifolia).
Сивата (Salix cinerea) и червената върба (Salix purpurea) също са широко
разпространени.
Животинският
свят в резервата е много разнообразен. Срещат се 41 вида бозайници, 11 вида
влечуги , 10 вида земноводни и 24 вида риби:
видра, европейска дива котка, степна скачаща мишка, воден плъх, смок мишкар,
голям стрелец, шипобедрена костенурка, сирийска чесновница
(Pelobates Syriacus), жаба дървесница, червенокоремна бумка, щука, каракуда,
червеноперка, езерен рак и др.
Резерватът
е известен най-вече с птиците, които могат да се наблюдават на неговата
територия. 221 вида птици гнездят в резерват Сребърна: къдроглав пеликан, малък
корморан, блестящ ибис, лопатар, ням лебед, белоока потапница, малка белочела
гъска, червеногуша гъска, сива гъска, патици, тръстиков блатар, синьогушка,
мустакат синигер. Тук е единственото традиционно в България гнездово находище
на голяма бяла чапла.
През
1948 г. Сребърна е обявен за поддържан резерват. През 1975 г. Сребърна е
включена в Рамсарската конвенция за опазване на влажните зони с международно
значение. През 1977 г. е обявен за
биосферен резерват от списъка на ЮНЕСКО. Резерватът поддържа 22 редки, уязвими
или застрашени вида животни и растения съгласно Европейския червен списък на
глобално застрашените животни и растения и 149 вида съгласно Червената книга на
България. Езерото е един от най-ценните и известни и в чужбина защитени
природни обекти в България.
Природо-научният
музей
при биосферен резерват "Сребърна" притежава експозиция от препарирани
обитатели на резервата. От музея могат да се наблюдават птиците в резервата.
Поставена е видеокамера в сърцето на блатото, където гнездят пеликаните, и чрез
видеовръзка картината и звуците се предават на екран в музея. Около резервата е
направена екопътека, като на известно разстояние по нея са построени беседки за
отмора и наблюдателни площадки, откъдето могат да се наблюдават птиците.
Пристигнахме в късния следобед и първо разгледахме музея,
защото уредникът ни съобщи, че нямали ток поради неплатени сметки. Докъде я
докарахме в нашата държава, че и музеите нямат пари да си платят тока и ги
режат? А без ток, кой ще си плати входния билет, за да влезе в музея? Като няма
посещения, откъде да дойдат парите за тока? и т.н. Получава се 1 омагьосан
порочен кръг, от който няма измъкване. Но да не се отклоняваме от темата. От
последните 2 зали нищо не видях, защото вече се бе стъмнило.
Отидохме до езерото. Там също бе тъмно, та не видяхме кой
знае какво, освен растителността. Чапли и пеликани нямаше наоколо. Като цяло за
мен това езеро бе най-голямото разочарование в цялото пътуване. Но това си е
мое мнение, никого не ангажирам с него. Повъртяхме се наоколо още 30-40 минути
и тръгнахме отново на път. Предстояха ни 17 км до мястото на втората ни
нощувка. Настанихме се късно в хотела в центъра на Силистра, излязохме да си
потърсим място за вечеря, аз в тъмното не видях 1 дупка на пътя, паднах и си
ожулих коляното, всички ми се смяха и така. След вечерята се прибрахме да спим.
Няма коментари:
Публикуване на коментар