16
юни, петък
Шестият ден от обиколката ни започва от едно място, което
изглежда застинало във времето. Ритъмът на живот е толкова бавен, че почти
виждаш и чуваш как се отварят цветята след изгрев. А хората са слънчеви и
топли, поне тези, които са останали. Защото липсата на хора още повече
засилваше усещането за спрялото време. Това е един архитектурен резерват в
самото сърце на Странджа планина. От него ни делят 65 км тесен и разбит, но
живописен път.
Бръшля̀н е село в Югоизточна България, община Малко Търново, област
Бургас. Името на селото до 1934 г. е Сърмашик и е увековечено в химна на
Странджа планина — песента „Ясен месец веч изгрява“.
Село Бръшлян се намира в Странджа, на 14 км северозападно
от Малко Търново, на 64 км южно от Бургас, на 2 км от пътя Малко Търново —
Звездец и на 4 км от границата с Турция. Както цялата територия на община Малко
Търново, то е част от Природен парк „Странджа“. Населението, както и в
останалите странджански села, е силно намаляло и застаряло.
Село Сърмашик възниква през 17 в., когато жителите на
трите махали Юртет, Селище и Живак (тракийското му име е Кикон (Кикос), от трак.
език Кик - Живак. Според древна легенда в него е роден певецът Орфей) се
заселват в Долната махала, най-старата част на селото. То се споменава в
османски данъчни регистри от втората половина на 17 в., а през 19 в. е голям
животновъден център. Жители на селото участват в Хетерията от 1821 г. През селото
е преминавал и Васил Левски като къщата, в която е нощувал, е запазена и днес.
В Сърмашик се развива Сърмашишката афера, предшествала
Преображенското въстание. На 2 април 1903 г. част от чета на Вътрешната
македоно-одринска революционна организация е обградена от османски военни части
в Балювата къща (днес архитектурен и исторически паметник), като загиват
войводата на четата Пано Ангелов и четникът Никола Равашола. Жителите на селото
участват активно и в самото въстание.
При потушаването на въстанието Сърмашик силно пострадва.
Всичките 150 къщи са ограбени, а населението е избягало.
Село Сърмашик е присъединено към България през 1913 г.
след Балканската война. От средата на 20 в. голяма част от жителите на селото
се изселват към Малко Търново, а по-късно и към Бургас. От 650 души през 1926 г.,
днес населението е намаляло на около 50 души. Много от днешните жители на Малко
Търново са от с. Бръшлян — наричат ги „сърмашичани“ по старото име на селото.
От 1982 г. цялото с. Бръшлян е архитектурен и исторически
резерват като в него са запазени автентични къщи, характерни за странджанската
архитектура от 18-19 в. 76 къщи са архитетурни паметници на културата, 9 от тях
— с национално значение. Най-старата къща в селото е строена през 17 в. и още
се обитава.
С усилията на местното Дружество за защита на природното
и историческо наследство „Бръшлян“ и кметството са реставрирани килийното
училище (функционирало през 1871-1877 г.), параклисите „Св. Пантелеймон“, „Св.
Петка“ и „Св. Лефтера“, камбанарията на църквата „Св. Димитър“ (края на 17 в.)
и е организирана етнографска сбирка и музей на открито на традиционното
земеделие. На няколко км от селото има следи от долмени и тракийски светилища.
Посетихме килийното училище, църквата „Св. Димитър“,
етнографската сбирка и музея на традиционното земеделие. После потеглихме към
следващата ни цел.
Ма̀лко Тъ̀рново е
град в Югоизточна България близо до границата с Турция и център на едноименната
община в област Бургас.
Малко Търново се намира в централната част на Странджа
планина. През града минава европейският път E 87. В непосредствена близост е
ГКПП Малко Търново.
Първото селище на мястото на днешно Малко Търново е
тракийско. При византийския император Константин местността се развива културно
и икономически поради близостта си със столицата на Византия, Константинопол.
Жителите на гр. Малко Търново и селищата от региона са
потомци на старо българско население. В отколешно време те са живели в малки
селища и колибарски поселения около днешното Малко Търново. Това се потвърждава
от наличните документи и научни изследвания. За това свидетелстват и
топонимичните наименования на местностите в района, както и типично българските
кръщелни имена, съхранени в запазените църковни регистри. Независимо от
миграционните процеси етнодемографският състав на населението в Малко Търново и
района си остава чисто български.
Днешният град е създаден в края на 16 и началото на 17 в.
В първата половина на 19 в. населението на града достига
3500 жители. Основият поминък е овцевъдството и занаятите, свързани с него,
както и добивът на мрамор.
В началото на 19 в. в Малко Търново е открито килийно
училище, през 1840-те години — светско, а 30 години по-късно — и девическо.
В 19 в. Малко Търново е част от Визенска кааза на
Одринския вилает на Османската империя. Според "Етнография на вилаетите
Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 г. и
отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 г. Търново (Tirnovo) е
градче с 1400 домакинства и 5860 жители българи.
След сключването на Берлинския договор градът остава в
пределите на Османската империя.
При потушаването на Илинденско-Преображенското въстание
през 1903 г. Малко Търново силно пострадва. Селото брои около 1200 къщи,
повечето от които са ограбени, повече от 5000 жители са принудени да избягат,
убити са 18 души, в градчето остава само един от тримата свещеници.
От 1913 г. Малко Търново е на територията на България.
В Малко Търново и околностите му се намират множество
археологически находки от особена важност, свързани с траките. Според редица
известни изследователи на това място съществува селище от дълбока древност, за
което предполагат откритите находки от различни епохи. Много интересни за
посетителите са двете куполни тракийски гробници край града. Строени от
прецизно обработени мраморни блокове, те са произведение на тракийската
монументална архитектура от 5 — 3 в.пр.н.е., представящи погребалните практики
на аристокрацията. Археологическите находки показват, че гробните съоръжения са
използвани и в римската епоха със същата цел. Първата разкопана, документирана
и публикувана тракийска култова сграда (гробница) под могилен насип в българската
част на Странджа е тази в местността „Пропада“, на 5 км северозападно от града.
Тя е построена на върха на невисок хълм и дава началото на некропол от 40
могили. При проучването на две от тях през 2001 г. са открити две нови
интересни родови гробници от римската епоха. Много впечатляваща и монументална
е гробницата в местността Мишкова нива, на 13 км югозападно от града.
Използвана е като хероон (гробница на митичен или реално съществуващ цар-жрец
или герой) или като мавзолей на знатен тракийски владетел, тя се отнася към 5 —
3 в.пр.н.е. — разцветът на тракийската култура.
Целият район около Малко Търново е осеян с долмени,
некрополи, гробници и древни светилища, които заслужават да бъдат видени.
Градът има три музея — археологически, исторически и
природонаучен.
В Историческия музей са представени 5 експозиции,
разположени в три странджански възрожденски къщи: археология, нова и най-нова
история, иконна живопис, етнография и природа.
На територията на града се намират два християнски храма:
·
Православната
църква „Успение Богородично“ е разположена в центъра на Малко Търново.
Построена е на мястото на стара църква, датирана от 1754 г. Църквата е
изградена според местните традиции от ломен камък. В зидовете ѝ са вградени
антични фронтони, извадени от тракийските и римски светилища в града и
околностите. В храма са описани над 160 икони от местни майстори, отразяващи
развитието на иконописната школа в Странджа. През дълголетната си история
църквата се е борила за опазване и утвърждаване на българската народност и
духовност. Благодарение на усилията на православната и католическата църкви,
българското население в Малкотърновско и Странджа e било спасено от погърчване
и потурчване.
·
Вторият храм е
източно-католическата църква „Св. Троица“. През 1868 г. католиците в Малко
Търново изграждат първата си църква „Св. Петка“. При разкопаването за основите
ѝ са намерени следи от древно езическо светилище. Църковната сграда била
градена от камък и обикновена кал. Около 1928 г. стените на църковната сграда започват
да се рушат и на 10 август 1931 г. се полага основният камък на настоящата
енорийска църква „Св. Троица“. Олтарните икони, олтарът и църковната утвар са
пренесени от Одрин, от българската църква „Св. Св. Кирил и Методий“, строена в
средата на XIX в. Една от най-ценните одрински реликви е чудотворната икона на
Богородица, наричана тук Покровителка на единството между християните.
Преминала преди повече от век цяла Европа, след 21 години в Одрин, тя е
пренесена в България — в Стара Загора, и впоследствие остава в Малко Търново.
На 25 май 2002 г. при визитата си в България, папа Йоан Павел II коронясва
иконата от Малко Търново. Параклисът на малкотърновската Св. Богодорица е
обявен за светилище на Католическата църква в България. Стотици поклонници от
страната и чужбина идват да се помолят в храма „Св. Троица“. Като израз на
уважение и спомен в параклиса на светилището е сложена „пиюска“ — бялата
шапчица, с която папа Йоан Павел II е обиколил българската земя.
Един от първите изследователи на Малкотърновския край
Стоян Шивачев съобщава за 7-8 развалини на много стари църкви в града и
околностите му. Такива е имало над Чукарката при Мечовата лизганица, именувана
„Св. Георги“, при Малкия врис, а също и в м. Пряслоп. Най-старата църквица се
намирала на мястото на днешната.
Читалище „Просвета 1914” - гр. Малко Търново е устойчива
културна институция със специфична мисия за съхранение и развитие на
нематериалното културно наследство на града и региона.То има завоювана позиция
за работа в полза и в подкрепа на общността. Читалището се уповава на своите
корени като национална, социална, културна, образователна и информационна
организация и отговаря на предизвикателствата на новото време. Природата и
интензивния културен живот през пролетните и летните месеци са причина градът
да се посещава от много хора, предимно млади. Читалището предлага своите зали,
читалня, салон, библиотека за провеждането на културни мероприятия и съдейства
за популяризирането на културно — историческото наследство. Към читалището
работят следните самодейни състави, школи и клубове: Състав за изворен фолклор
„Филек“, Състав за стари градски песни „Старата липа“, Състав за художествено
слово „Аз Буки Веди“, Детска театрална група „Убастия“, Школа по изобразително
изкуство, Клуб „Млад приятел на книгата“. В читалището функционират
занаятчийски работилници, представящи килимарството, дърводелството и
кошничарството от района на Малко Търново. Читалище „Просвета 1914“ печели и
реализира много проекти към различни организации.
В някогашното хвостохранилище на флотационната фабрика на
около 0,5 km северозападно от града с обща площ около 760 dka са установени 92
вида гръбначни животни — удивително биологично разнообразие на такъв малък по
площ участък със засилено антропогенно въздействие. През 2000 г. там за
последен път е наблюдаван египетски лешояд (Neophron percnopterus) в Странджа.
След това видът изчезва и не е наблюдаван никъде в района.
В околността на Малко Търново се намира историческата
местност Петрова нива.
Петрова нива е местност в Странджа, в землището на с.
Стоилово. На 28-30 юни през 1903 г. там се провежда конгрес на Одринския
революционен окръг на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, на
който се изработва общият план на въстаническите действия в окръга по време на
Илинденско-Преображенското въстание.
В края на 1950-те години е построен паметник, а през 2003
г. в чест на 100-годишнината на въстанието е построена църква, наречена „Св.
Петка“. Има и музей с експонати (снимки, оръжия, документи) от освободителните
борби на българите от Тракия и Македония. В паметника са зазидани костите на
българския революционер войвода Георги Кондолов.
В градчето имахме време да разгледаме централния площад,
православния храм и някои посетиха историческия музей, но аз не отидох с тях.
Продължихме пътя си още 86 км.
Резово е село в Югоизточна България. Намира се в община Царево,
област Бургас.
Резово е най-южното селище по българското Черноморие.
Намира се на 11 км от Синеморец, на 17 км от Ахтопол и на 36 км от Лозенец. В миналото
достъпът до селото е бил ограничен, но днес вече е свободен.
В миналото Резово е било пристанищно селище. В
околностите му на много места има следи от металургична дейност. На около 5 км
западно от Резово, в местността Згуриите, се намира най-голямото находище от
древни шлаки у нас. Количеството му се изчислява на няколкостотин хиляди тона.
В местността Селски дол, на 3-4 км западно от селото, освен рудни разработки
има и тракийски могилен некропол.
При потушаването на Илинденско-Преображенското въстание
през 1903 г. Резово силно пострадва. Всичките 70 къщи са ограбени.
Селото е било сравнително голямо и е съществувало върху
географските карти. Заради нападенията на кавказките пирати (лази), то сменя
мястото си и е пренесено по-далеч от морето. В началото на 20 в. селото е
заселено на сегашното си място и е построена църквата „Св. Св. Константин и
Елена“. След Балканската война в Резово идват няколко семейства бежанци от
селата Яна и Блаца (днес в Турция) и преселници от Малко Търново. Населението
се е препитавало с въглищарство, земеделие и риболов.
През 1955 г. в Резово е имало 90 къщи, но селището
постепенно запада, защото попада в граничната зона на България с Турция. През
последните 10 години селото се съживява и става любимо място за хора, търсещи
уединение и спокойствие. В Резово има 77 постоянни жители, но през лятото те се
увеличават многократно.
На брега на залива, оформен от устието на Резовска река,
е разположен православният храм „Св.
Йоан Кръстител“. Построен е през лятото на 2000 г.
На н. Кастрич, отстоящ на 3 км северно от Резово, се
намират останките на малка крепост с правоъгълен план (20 х 30 м). Вероятно
това е известната средновековна крепост Кастрицион.
На север от Резово се намира защитената местност
„Силистар“, интересна с богатия си растителен и животински свят. Тук може да се
види запазено находище на пясъчна лилия.
На юг е долината на р.
Резовска, с красиви скални образувания и множество бързеи, преминаващи в
тихи речни участъци. Заливът е зимовище на водолюбиви птици. Могат да бъдат
наблюдавани ловуващи в морето видри.
Резовска река (или Резова река, Резвая) (на турски:
Мутлудере) е река в Турция и България, област Бургас — общини Малко Търново и
Царево, вливаща се в Черно море, където се намира и най-югоизточната точка на
България. Дължината ѝ е 112 км, като почти по цялото си протежение служи за
граница между България и Турция.
Резовска река се образува от сливането на реките
Паспалдереси (лява съставяща) и Велика (дясна съставяща) на турска територия,
на 291 м н.в., на 2,3 км южно от турското село Паспала (Армутверен). За начало
на Резовска река се приема Паспалдереси, която извира под името Чаталар от
Странджа, на 41°57′08″ с. ш. 27°16′12″ и. д. и 666 м н.в., на 3,6 км
северозападно от с. Бургазджик (Гечитаджи). До съединяването си с р. Велика
Паспалдереси протича в югоизточна посока през яз. "Армаган", а след
изтичането си от него — в източна.
След като се съедини с р. Велика и се образува същинската
Резовска река, около 3 км тече в северна посока и достига до българската
граница на 8 км южно от гр. Малко Търново, при устието на левия ѝ приток Делиевска
река. От тук до устието си реката служи за граница между двете държави, като
протича в дълбока меандрираща долина, залесена с дъбови гори, с генерално
източно направление. Влива се в Резовския залив на Черно море при с. Резово.
Тук видяхме, естествено, къде минава границата ни с
Република Турция; отсреща „съседските” гранични войски ни дебнеха с автомати,
затова ни предупредиха да не насочваме фотообективите си натам. Видяхме скоро
построения православен храм и се разходихме нагоре по долината на р. Резовска.
После се качихме в автобуса и тръгнахме отново на път за още 66 км.
Докато се придвижвахме към следващата ни цел за деня
минахме край един петзвезден хотел с аристократично звучащото име „Марина Роял
Палас”. Хубаво се посмяхме, а колегите се пошегуваха с мен няма ли да ги поканя
на гости в тузарския си хотел. Но това бе едва началото. Пътувайки, минахме
през с. Маринка и по мост над р. Маринка. Това вече беше прекалено.
Созо̀пол е град в Югоизточна България на Черно море. Той е
разположен на няколко малки полуострова в южната част на Бургаския залив. Той
се намира в област Бургас и е административен център на община Созопол.
Созопол е наследник на гръцката колония Аполония и заедно
с Несебър е един от най-старите български градове. От античността до 17 в.
Созопол е процъфтяващ търговски център. Той е известен като рибарски и винен
център и заема важно място в търговията със зърно от Тракия. От късната
античност градът се развива като важен църковен център с множествно
средновековни манастири.
Със своето културно-историческо минало, със запазената си
архитектура от 18 - 19 в., своите плажове и ежегодните празници на изкуствата Аполония
Созопол привлича днес множество туристи.
Созопол е разположен на българското черноморско
крайбрежие, в южната част на Бургаския залив, на 35 km южно от Бургас. Градът е
разделен на Стар и Нов град, между които се намира Морската градина. Старият град
е разположен на малкия полуостров Скамний, вдаден между Созополския залив и
залива Коренята. Скамний е свързан чрез изкуствен насип и вълнолом с о. Св.
Кирик, разположен на 250 м северозападно от Созопол на площ от 80 дка.
Северната част на полуострова завършва с н. Скамни, а южната - с н. Харманите.
По протежението на залива Коренята до полуостров Буджака се намира най-новата
част на града — квартал Харманите. Полуостров Буджака и заливът Каваци бележат
южната граница на града.
В акваторията на Созополския залив се намират о. Св. Иван
и разположеният до него малък о. Св. Петър.
Първото име на града, дадено му от гръцките колонисти при
неговото създаване, е Антеа. То е променено по-късно в Аполония в чест на
древногръцкия бог Аполон, покровител на изселниците, почитан и като лечител. За
да бъде различаван от други градове с името Аполония, съществували по това
време (като Аполония Илирийска или Аполония Мидрониорум), градът е известен и с
пояснителния си епитет Понтика, т.е. Понтийска, Черноморска (на старогръцки Ἀπολλωνία
Ποντική) или Магна, Велика.
От късната античност Аполония е известна като Созополис
(в превод Град на спасението, избавлението или оздравяването). В генуезски
извори, портулани и морски карти, издадени след 13 в. градът е споменат с
имената Sixopoli, Sizopoli, Sinopolis, Sunopolis, Susopori, Suxopori, Gisopoli,
Gixopoli и Grisopoli.
През османския период името се видоизменя в турското
Сизеболу или Сизеболи. След Освобождението се налага българската форма Созопол.
Созопол е най-старият град по българското черноморско
крайбрежие. Най-ранното селище в района възникнало в края на 5 в.пр.Хр.
Първоначално там се заселели рибари, земеделци, скотовъдци и металурзи, които
добивали руда от близкия Медни рид. Селището продължило да се развива и през
раннобронзовата епоха, а жителите му търгували с бронзови сплави в Черно и
Егейско море.
Подводните проучвания в акваторията на созополското
пристанище разкриват останки от жилища, керамични съдове, каменни и костни
оръдия на труда от бронзовата епоха. В края на 2 и началото на 1 хил.пр.Хр. по
югозападния черноморски бряг се заселват траките. Според Херодот района на
днешния Созопол е заселен от тракийското племе скирмиади, известни в древността
като опитни рудари; те поддържали търговски връзки с целия Егейски свят. От
това време в Созополския залив са открити и многобройни каменни котви и щокове,
които свидетелстват за активно корабоплаване.
През 610 г.пр.Хр. изселници от големия гръцки град на
малоазийския бряг Милет, основават на мястото на тракийското селище гръцка
колония с името Антеа. Колонията се разраства и полисът, преименуван по-късно в
Аполония, израства като важен търговски и пристанищен център в Черно море.
Полисът се намирал в близост до земите на тракийските племена скирмиади и
нипсеи, а стратегическото му разположение му позволявало да владее подходите на
богатите на суровини Черноморска Тракия и Странджа и да играе посредническа
роля в търговията между Атинския морски съюз, полисите в Средиземно море и
тракийските племенни съюзи.
Търговското влияние на Аполония в Тракия се основава на
съюз с владетелите на Одриското царство, сключен през 5 в.пр.Хр. Полисът
поддържа активни връзки с големите центрове на Гърция Милет, Атина, Коринт,
Хераклея Понтийска, островите Родос, Хиос, Лесбос, Египет и др. От края на 6 в.пр.Хр.
Аполония започва да сече собствени монети. Значението на активната търговия по
море и корабоплаването обуславя и приемането на котвата като емблема на полиса,
сечена и върху монетите.
Конкуренцията със създадената около век по-късно мегарска
колония Месемврия води до създаването на колонията Анхиало. Новата колония,
разположена непосредствено южно от Месемврия, имала задължението да пази
достъпа до Бургаския залив, чрез който мегарците се опитват да търгуват с
траките. Освен стратегическото си значение, Анхиало е богато и на подводни
залежи на сол. За активния добив на сол още в Античността сочат промените по
морското дъно в залива.
Аполония успява да запази независимостта си и по времето
на военните кампании на Филип II Македонски и Александър Македонски.
Богатият град се превръща в център на високо развито
изкуство. В града се намирал голям храм на бог Аполон. Точното му
местоположение не е известно, вероятно е бил на о. Св. Кирик, но в него е имало
12-метрова статуя на Аполон, изработена от атинския скулптор Каламид.
През 72 г.пр.Хр. римският пълководец проконсул Марк Лукул
превзема града и отнася със себе си статуята на бог Аполон от светилището и я
поставя на Капитолия в Рим. Статуята е претопена след приемането на
християнството за официална религия в Римската империя. Въпреки че градът упада
и отстъпва водещата роля в региона на Анхиало и Деултум, той се възстановява
като е известен в римския свят с епитета Магна (Велика).
Сред разделянето на Римската империя през 395 г. регионът
на днешния Созопол влиза в пределите на Източната Римска империя. По времето на
император Анастасий около града са изградени крепостни стени, използвани и през
следващите векове, като на много места са престроявани и доизграждани. Градът
от 4 в. е важна крепост в хинтерланда на Константинопол, разположена на
крайморския път Виа Понтика.
През 812 г. при управлението на българския хан Крум
Созопол влиза в пределите на България, но подобно на останалите черноморски
градове, често се връща във византийско владение, като за последно е завладян
от Теодор Светослав. През Средните векове запазва статута си на областен и
епископален град. За утвърждаването му като един от най-важните християнски
центрове по Западното Черноморие, голямо значение изиграват манастирите („Св.
Йоан Продром“, „Св. св. Кирик и Юлита“ и „Св. Анастасия“ на едноименните
острови; „Св. Никола“ при днешния гр. Черноморец и манастирите в града - „Св.
Йоан“, „Св. Апостоли“ и „Св. Богородица“.).
През 1366 г. при похода на граф Амадей VI Савойски към
българското Черноморие градът е превзет и продаден на Византия. През 1453 г.
след дълга обсада и въпреки помощта на венециански и генуезки кораби, градът
пада във властта на османските турци.
През XVII в. Созопол често е обект на пиратски набези
(предимно от запорожки казаци). През 1629 г. всички манастири и църкви в града
са опожарени и унищожени от турците. В резултат от опустошенията Созопол
отстъпва водещата си роля в региона.
По време на руско-турската война от 1828-1829 г. на 16
февруари 1829 г. Созопол е превзет от военноморски десант под ръководството на
контраадмирал Михаил Кумани и е превърнат във временна база на руския
черноморски флот, подпомогнат от опълчение от местното българско и гръцко
население. След подписването на Одринския мирен договор Созопол е върнат на
Османската империя, a част от населението напуска града с оттеглящите се руски
войски.
От XVIII и XIX в. са запазени църкви и множество къщи от
дърво и камък, създаващи архитектурния облик на днешен Созопол. Старинните
икони и дървени иконостаси представляват най-добрите постижения на
художествените занаяти от онова време.
По-късно градът става голям риболовен център по
Българското Черноморие и се открива Рибарско училище, което подготвя кадри за
модерен риболов с кораби и кадети за военноморските сили.
След антигръцките погроми в България през 1906 г.,
последвали Загоричанското клане, са затворени и отчуждени гръцките църкви и
училище, а седалището на епархията е преместено във Василико и по-късно в
Истанбул. През 1906 г. Созопол напускат и 1045 гърци, които се заселват
предимно в Тесалия. Част от гръцкото население на Созопол, което се изселва
през 30-те години на XX в. основава днешното гръцко с. Созополи.
През 1974 г. старият град е превърнат в Архитектурен и
археологически резерват Старинен Созопол.
Като начало на археологическите проучвания в района на
днешен Созопол се счита 1904 г., когато френски екип под ръководството на
френския консул в Пловдив Дегран, се насочва към Созопол, където се
предполагало, че се намира античният град Аполония Понтика. Резултатите от
разкопките са публикувани от археолога Жорж Сьор през 1924 г. във френското
научно списание „Ревю аркеоложик”. Откритите от френските археолози антични
артефакти са предадени във фонда на Лувъра в Париж. Сред тях са рисувани
антични вази от родоско-йонийски тип от 17-19 в.пр.Хр., позлатен венец на
тракийски владетел, изящен бюст от варовик на аполонийска жена от 3 в.пр.Хр.
Едни от най-значителните разкопки са проведени между 1946
и 1949 г. под ръководството на Иван Венедиков и публикувани в сборника
Аполония.
От 2010 г. в старата част на града се провеждат мащабни
археологически разкопки, които довеждат до откриването и реставрирането на
източните и южните крепостни стени, южната крепостна порта, средновековен
митнически пункт, керамични и металургични пещи, леярни. През зимата на
2011-2012 г. екип български археолози под ръководството на Цоня Дражева и
Димитър Недев разкриват при южната крепостна стена едноапсидна църква, базилика
и древен християнски некропол. От 2012 г. разкопките се извършват съвместно с
френски специалисти.
В началото на 2012 г. френски археолози разкриват в
местността Месарите голямо крайградско имение.
В древна Аполония култът към бог Аполон заема централно
място. Още с основаването на града е изграден първият храм в негова чест. Там
през втората четвърт на 5 в.пр.Хр. е поставена изработената от Каламид 30
лакътя висока бронзова статуя на Аполон. Храмът е изграден в чест на Аполон
Йетрос (Аполон Лечител) и е споменат в три антични надписа и изобразен на
монети. В близост до него се е почитала богинята на плодородието Кибела.
Антична Аполония е едно от първите места на Балканския
полуостров, където прониква християнството. Според преданията апостол Андрей на
път за Скития преминава през Аполония, където пръв го проповядва. Сигурно е, че
в 4 в. на мястото на централния храм на Аполон е изградена църквата „Св. Св.
Кирик и Юлита“. Другите езически светилища споделят неговата участ. Така на
мястото на светилището на Деметра и Персефона се изгражда в следващите векове
манастирът „Св. Апостоли и 20000 мъченици“.
В църквата „Св. Георги Победоносец“ се съхраняват
частици, за които се твърди, че са част от Светия кръст и мощи на апостол
Андрей, за който се приема, че първи е проповядвал християнството в региона.
Докато мощите са подарени от вселенския патриарх Вартоломей I, частицата от
Светия кръст е от находка в кърджалийския манастир „Св. Йоан Продром“.
Други църкви в града са:
·
„Св. Богородица“. Трикорабна
едноапсидна псевдобазилика, паметник на културата от национално значение, под
закрилата на ЮНЕСКО. Данни за съществуването ѝ има от 1482 г. Била е към
метоха на островния манастир „Св. Йоан Продром“. Иконостасът ѝ от края на 18 в.
е дело на майстори от Дебърската художествена школа. Странджанските икони са от
18-19 в.;
·
„Св. Георги“ - 1828
г. Най-голямата созополска църква, трикорабна едноапсидна псевдобазилика;
·
„Св. Зосим“ - 1857
г. Еднокорабна едноапсидна каменна църква. Св. Зосим Созополски е светец-покровител
на Созопол;
·
„Св. Св. Кирил и
Методий“ - 1889 г. Еднокорабна едноапсидна постройка с полуцилиндрично
засводяване, дело на даровития архитект Уста Генчо.
Средновековните църкви в Созопол са разрушени от
османските турци през XV–XVIII в. Върху техните основи християнското население
издига през ХІХ и ХХ в. малки параклиси. Те са около 20 на брой, като някои от
тях съществуват и до днес: „Св. Атанасий“, „Св. Димитър“, „Св. Никола“, „Св.
Николай Чудотворец“, „Св. Йоан Кръстител“, „Св. Богородица“, „Св. Неделя“, „Св.
Марина“, „Св. Марина“ в местността Св.Марина, "Св. Параскева", „Исус
Христос“, „Св. Спас“ ("Възнесение Господне“), "Св. Св. Константин и
Елена", "Св. Иван Рилски", "Св. Св. Кирик и Юлита" и др.
Култура и забележителности:
·
През 1961 г.
Светият синод предоставя сградата на храм „Св. св.Кирил и Методий“ за създаване
на музей, в който да се съхраняват и експонират археологическите материали,
откривани в Созопол и околностите. От август 1978 г. за нуждите на музея са
предоставени зали и помещения и в Културния дом. Музеят притежава редица
уникати, част от които са достояние на обществеността и научните среди в
страната и чужбина. Структуриран е в две направления: археология (5 хил.пр.Хр.
– 17 в.сл.Хр.) и християнско изкуство (18-19 в.). През 2003 г. с подкрепата на
община Созопол и НИМ (София), експозиционната площ и реквизит са обновени.
Актуализиран е научно-спомагателният апарат – текстови табла, карти, фотоси,
схеми и др. Сградата на музейния комплекс е разположена в югоизточната зона на
полуостров Скамний, тръгвайки в посока изток от Морска градина по ул. „Южна
панорамна алея” непосредствено над нивото на Черно море;
·
Художествена
галерия. Създадена е през 1991 г. Помещава се в зданието на Старото училище,
паметник на културата. Притежава 287 картини (главно живопис и графика) и около
40 скулптури от наши и чужди творци. Във фондовете се съхраняват и
произведения, дарени от участниците в Международните пленери на
художниците-маринисти;
·
Къща-музей
Александър Мутафов. Започва да действа като такава през 1976 г. Официално е
открита за посещения през 1981 г.
Исторически паметници:
·
Архитектурен и
археологически резерват Старинен Созопол. С Решение на Бюрото на Министерския
съвет № 320 от 7 септември 1974 г. старата част на гр. Созопол е обявена за
"архитектурно-исторически резерват". Той обхваща над 180 жилищни
сгради с автентична възрожденска архитектура от 18-19 в. като основната част на
резервата е разположена на полуостров Скамний. Със своя първи етаж, изграден от
камък, и втори етаж – от дърво, те са типични представители на Черноморски тип
възрожденски къщи. Някои от тях имат и елементи, типични за възрожденските къщи
от Странджанския и Старопланинския тип. Сред по-известните са „Къща на Мариета
Стефанова“, „Къща на Креаноолу“, „Къща на Тодор Загоров“, „Къща на Куртиди“,
„Къща на Димитри Ласкаридис“;
·
Тракийски крепости
в района на Медни рид. Усамотен планински рид, опасващ като дъга полетата и
ниските хълмове около Созопол. Още през 13-12 в.пр.Хр. траките изграждат (от
ломен камък без спойка) отбранителна линия, състояща се от крепости по почти
всички високи върхове на рида. Най-интересни са крепостите на вр. Атия, на вр.
Бакърлъка (ок. 4 дка площ на най-високото място, 376 м), Лободово кале (около
1,5 дка) и Малкото кале (около 4 дка), единствената, където са проведени
редовни археологически разкопки – 1973-1977 г. в рамките на програмата
„Странджа–Сакар“;
·
Тракийски надгробни
могили. По височините на Медни рид и хълмовете около крайбрежието са
разположени множество могили – следи от погребалните ритуали на траките. В
миналото общият им брой е бил около 1500. До днес са оцелели по-малко като
някои от тях са археологически проучени;
·
Антични некрополи. Интересът
към старините на Созопол датира още от средата на XIX в. Изследователите
насочват усилията си предимно към проучване на некрополите и материалите,
откривани в тях. Днес по-известните некрополи на античната Аполония Понтика са
тези в Морската градина и местностите Харманите, Буджака (частични спасителни
археологически разкопки) и Калфата (тук ежегодно се провеждат археологически разкопки
от българо-френски екип);
·
Крепостни стени
6–14 в. Средновековен Созопол е ограден с крепостна стена и кули, строени по
времето на император Анастасий, около 511 г. Те са използвани и през следващите
векове, като на много места са престроявани и доизграждани. От защитните
съоръжения са запазени значителни фрагменти, достигащи височина до 3-4 м. От
2003 г. крепостните стени са реконструирани, консервирани и популяризирани
сегменти от Южна крепостна стена и стражева кула.
В Созопол посетихме Стария град, видяхме музея и
крепостната стена и имахме време за плаж и за цаца с бира в крайбрежно
заведение. Тук с мои колежки станахме неволни свидетелки на гледка, която много
бихме желали да забравим, но се опасявам, че няма да ни е по силите. След
посещението на плажа бяхме седнали в едно приятно заведение на брега и си
поръчахме хрупкава цаца. Както се разхлаждахме с наливна бира изведнъж една
колежка извика „Ааааааааа, не е истинаааа!” Останалите от нас веднага я
попитахме какво е видяла, а тя само успя да посочи към морето насреща ни. Ние
също погледнахме в тази посока и едва сдържахме подобен вик. Там, сред водата,
на няколко метра от брега стоеше наш колега (лично аз изобщо не го харесвам
като човек, колега или каквото и да е там друго, да не говорим пък като мъж – пфу!)
по слипове! Както се бяха намокрили, защото той играеше с другите колеги на
воден волейбол, целите прозираха! После обясняваше, че сутринта бил забравил да
си сложи банския и затова влязъл по бельо. Не че ни интересуваха неговите
оправдания (особено мен), но тази отвратителна гледка остана завинаги в
съзнанието ми редом с името му. Щом се сетя за него, веднага се сещам за онзи
случай. Ужасно е! Това е насилие над съзнанието, въображението, спомените, ума
ми. Нямам думи просто!
След това тръгнахме отново към нашата база за последната
ни нощувка там: 15 км.
Няма коментари:
Публикуване на коментар