Невъзможно... Нали?

 8.

Когато алармата го събуди, в първия момент не можа да осъзнае къде е и какво се случва. Лежа 2 минути, взрян в тавана, сякаш там бе написано, докато съзнанието му се отърсваше от лепкавата примка на съня и бавно се завръщаше в реалността. Връхлетя го с голяма сила. Стана и отиде да се измие, смени си тениската и излезе. Отиде в ресторанта, където сервираха закуска. Ароматът на яйца на очи, прясно изпечени кроасани с масло и портокалов сок го посрещна още от входа. Изведнъж си даде сметка, че не е ял от 15 чáса и почувства вълчи глад. Взе си чиния и я напълни, доколкото можеше да поеме, без да пада; седна на 1 маса и изгълта всичко с 2 чаши сок за 10 мин. Стана му тежко, мислеше да излезе, но групата се събираше. Трябваше да ги информира. Зачака да влязат всички, включително шофьора. Зарадва се, че седнаха на съседни маси; така не се налагаше да вика, че да го слуша целия ресторант. Застана в средата и прочисти гърлото си, за да привлече вниманието им.

-          Колеги, няма да ви поздравя с добро утро, защото не е добро. – разговорите и шушукането замлъкнаха; всички погледи се впериха в него. Продължи:

-          Тази нощ стана инцидент. Член на дружеството и на групата ни пострада. Сега е в болница... – звуците се засилиха; някой се провикваше...

-          Състоянието на колегата е сериозно. Лекарите се борят за живота ѝ...

-          Кой е това? Името? – викаха хората, притеснени

-          Моник Стоянов. Може би не всички я познават. Тя не работи в университета, помагаше в моето НПО... Както и да е, да не се отклонявам... Мисълта ми е, че няма да можем да продължим нашия семинар по план. Разбирате ситуацията, нали?

-          Да, да, много ясно. Но какво ще правим? – попита някой.

-          Имате 2 възможности. Едната е след закуска всички се качвате в автобуса и програмата свършва. Шофьорът ще ви върне в София... – отново зашумяха и никой не слушаше.

-          Може ли да довърша? Благодаря! Знам, че ще има недоволни от такъв развой. В следващите дни с председателя ще обсъдим как да ви компенсираме. Вероятно част от парите ще ви бъдат върнати като обезщетение за пропуснати ползи/неизползвани услуги. Това си е форсмажор и можем да се позовем на него. – търпеливо им обясняваше водачът им.

-          А другата опция? – провикна се някой и наоколо заповтаряха думите му.

-          Другата е да си изпълните програмата, но без мен. Аз не мога да дойда с вас. Трябва да остана. Тя ще дойде в съзнание до няколко дни и ще се окаже сама в чужд град, напълно изгубена и безпомощна. Съгласете се, че никой не би искал да е в подобно положение... Аз със сигурност не желая.

-          Абсолютно. Това би било ужасно... – една дама се просълзи от състрадание. –Тогава?

-          Тогава аз оставам тук. Ще чакам в хотела да дойде в съзнание. Когато я изпишат, ще седя с нея, докато лекарите разрешат да пътува. Тогава ще я прибера в София.

-          А ние? – извика някой. – Какво ще правим ние без водач?

-          Едната опция ви дадох. Другата е, ако държите да си изпълните програмата, някой трябва да ви води. Този някой трябва да е наясно с какво се заема. Хубаво е да е човек с опит. Аз ще го инструктирам, естествено. Ще дам записките си, които съдържат инфо за всеки обект от маршрута. Не би трябвало да е много трудно; обектите са известни. Шофьорът има GPS, няма да се изгубите по пътя. Аз ще съм на телефона, звънете ми по всяко време. Сега ви оставям да хапнете, помислете, обсъдете. Тръгването е в 08:30. Искам в 08:20 да ми кажете какво сте решили и ако не се връщате веднага в София, искам да знам кой ще ви води по маршрута. Ще ме откриете на пейките отвън. До после!

назад  напред

Невъзможно... Нали?

7.

Вратата на операционната се отвори и хирургът излезе с уморен вид. Дидо забърза насреща му.

-          Докторе, как мина? Как е тя? – тревогата не само се долавяше в гласа му; личеше и в погледа на мъжа.

-          Почти сигурно ще живее – насили се да се усмихне докторът.

-          Слава Богу! – прошепна високо Дидо. Искаше да зададе куп въпроси, а гласът му заседна в гърлото.

-          Да. Следващите 24 часа са критични, но тя има млад и здрав организъм, и мисля, че ще се справи. Вляхме ѝ 2 банки кръв, включихме системи и я обезболихме. Оптимист съм.

-          Докторе, благодаря Ви много... Безкрайно съм...

-          Аз съм лекар – това ми е работата. Няма нужда от благодарности. – отвърна му сухо.

-          И все пак... Благодаря! – смути се мъжът. – А след като я огледахте и зашихте, какво мислите за раните... Как ли е станало всичко? Имате ли идея? – попита плахо Дидо.

-          С абсолютна увереност мога да твърдя, че сама се е нарязала... – започна хирургът.

-          Сама...? Извинете, правилно ли чух? – той направо загуби почва под краката си.

-          Чухте ме прекрасно. Според мен е опитала да се самоубие. Друг е въпроса в причината – нямам представа. – довърши сухо докторът.

-          Божичко! Това е ... ужасно. Самоубийство... Нямам думи – обърка се Дидо. – А знаете ли дали е било болезнено...

-          Абсолютно. Ако беше, както Холивуд го показва, срязване на вените, пак има болка, но за кратко време. Просто изтича много кръв и човек бързо губи съзнание; болката се чувства по-малко време. В нейния случай, тя си е нарязала краката и ръцете. Нищо животозастрашаващо, но всяко нараняване на кожата е болезнено. Бъдете сигурен, че е изпитвала ужасни болки. Предполагам, че е припаднала от болката, докато загубата на кръв още е била малка. Но е извадила късмет – намерили сте я точно навреме. Още 20 мин. и беше свършена. – Дидо потрепера.

-          Страхотен късмет, няма що... А кога ще се събуди? Мога ли да я видя, да остана с нея? – попита с надежда в гласа.

-          Не, сега е в реанимация. Там свиждания не се допускат. Ето какво ще Ви кажа. Както казах вече, 24 часа ще бъде в интензивен сектор. Ще спи, дадохме ѝ силен препарат. Ако е в безсъзнание, по-бързо ще се възстановява. Иначе се губи енергия в гледане, мислене, опити да говори... – обясняваше медикът.

-          Приятелски съвет. Идете си, вземете душ да се отпуснете. Вече е призори. Сигурно цяла нощ сте на крак и две не виждате – легнете си, поспете. Като станете, хапнете нещо, пийте кафе. Утре по това време елате. Тя ще бъде преместена в стандартна стая и ще може да я посетите. Не гарантирам обаче, че ще се е събудила. В тази ситуация за нея е най-добре да спи възможно по-дълго. Колкото повече спи, толкова по-бързо ще се възстановява. – завърши докторът.

-          Мислех, че е опасно, ако не се събуди бързо – каза объркано Дидо.

-          Това не е кома. Просто е припаднала от болка, кръвозагуба или вероятно и двете неща. Ще се събуди, когато тялото ѝ е готово за това. Бъдете търпелив! Сега ще тръгвам.

-          Благодаря отново! Хубав ден! – извика подире му мъжът.

Сега оставаше да последва лекарския съвет. Извика такси до хотела. На рецепция попита в колко часа е закуската. 07:30, отговориха му. Погледна часовника си. 5:25, значи имаше два часа за сън. Сложи аларма за 7:20. Влезе в стаята си, само си изхлузи обувките от краката и рухна на леглото облечен. Заспа на мига.

назад  напред

Невъзможно... Нали?

6.

Дидо реши да се качи, за всеки случай. Човек никога не знае от кой храст ще изскочи заека. Отиде; целият етаж бе полутъмен, светеше само 1 лампа в средата му; явно пестяха от електричество. Точно под нея имаше едно старо, протрито канапе. Тръгна по единия коридор като гледаше под рамките на вратите и се ослушваше за някакъв звук. Нищо. Навлезе в другия коридор, също пълен мрак, тишина. Извади отново телефона от джоба си и набра Мони. Сега му се стори сякаш чува звън изпод вода, много приглушено и все пак... Тръгна по посока на звука и той постепенно се усилваше. Спря в дъното на коридора. Нямаше никаква светлина, но беше сигурен, че чува звънене из зад последната врата. Отвори я и пристъпи в мрака. Обувките му изджвакаха по пода и сякаш залепнаха. След миг лампата светна и той замижа от внезапната ярка светлина. Отвори очи и замръзна на мястото си.

-          Боже мой, неее! Мони, Мони... – викаше с пресипнал глас. Тялото бе в седнало положение, опряло гръб о някакви строителни отпадъци, но впоследствие се беше килнало встрани. Целият под бе покрит с кръв и счупени стъкла, а някъде край нея телефонът ѝ продължаваше да звъни. Дидо погледна своя и натисна червената слушалка. Тишината го обгърна. Приближи я и докосна с два пръста точката под ухото ѝ; не напипа пулс. Ужаси се. Ами сега? Дали беше...? Не, не можеше да е.

-          Трябва ѝ лекар! Спокойно - говореше си на глас.

-          Ела на себе си. Мисли логично, можеш да се справиш с това. Хайде! – сам се окуражаваше с цел да се съсредоточи и действа адекватно.

-          Първо да те махнем от тук. – той прокара ръка зад гърба ѝ и облегна главата ѝ на рамото си. После пъхна другата си ръка под сгъвката на коленете ѝ, пое си дълбоко въздух и напрегна мишци.

Вдигна я; тежеше, но не му пукаше. Искаше само да я махне от тук. Като внимаваше как стъпва, за да не се подхлъзне на кръвта, излезе от помещението в коридора и тръгна към канапето в средата. Положи я и седна до нея. Извади телефона си и набра 112. Каза си името и името на хотела, защото не помнеше адреса. Съобщи за пострадала жена, изгубила много кръв. Накараха го да я огледа, за да опише нараняванията. Видя порезни рани по ръцете и ходилата; съобщи. Каза, че не напипва пулс. Останете на място, господине. Екип на спешна помощ тръгва към вас. Междувременно, ако можете, опитайте да спрете кръвта. Ясно, каза и затвори. Обади се на рецепцията долу и каза, че е намерил дамата, която търсеше по-рано.

-          Пострадала е. Извиках линейка. Трябва ми помощ, изпратете някой на последния етаж със сервизните помещения. Да донесат чисти чаршафи и голяма ножица! – изрече с тон, нетърпящ възражения.

-          Ясно, господине. Веднага, господине. – отвърнаха и линията прекъсна.

Дойде дежурният пиколо с една камериерка, която носеше поисканите чаршафи и ножица. Приближи Дидо да му подаде нещата, но когато видя тялото с кръвта по него, избяга с писък. Младият мъж нареди на пиколото да реже чаршафите на ленти и започна с тях да увива порязванията. Вероятно по ръцете не бяха особено дълбоки, защото на третия пласт кръвта спря да избива отдолу. Въздъхна облекчено. Не беше толкова розова ситуацията с ходилата. Колкото и да увиваха, отдолу все се просмукваше свежа кръв.

-          Имате ли количка? Или легло на колела, като болнично? – попита Дидо.

-          Не, но имаме носилка. Да донеса ли? – тъкмо да му отговори, телефонът на Дидо иззвъня. Беше лекарят от спешна помощ. Питаше къде е жената. Пиколото отговори да се качат в асансьора и натиснат последния етаж, той щял да ги чака там.

-          Тук има асансьор? – удиви се Дидо; не беше видял такъв. Той дойде по стълбите.

-          Има, но е скрит зад една колона, затова не сте го видели. – и забърза към него.

След минута се върна с екипа на спешната и тяхната носилка. Дидо пожела сам да я постави; нямаше доверие дори на екипа. Той с двамата медици и носилката с Мони влязоха в асансьора и слязоха на партера. Натовариха я в линейката и Дидо пожела да я придружи в болницата. По пътя я реанимираха. В болницата веднага я вкараха в операционна зала и се заеха с „шев и кройка“ по думите на шофьора на линейката. Дидо го изгледа свирепо. Ама че нелепа шега!

Момичето на регистратурата го повика. Трябваше да попълни данни за пациента в досието.

-          Име?

-          Мони. Моник. Казва се Моник – поправи се.

-          Трябва да впиша три имена.

-          Не знам второто, само фамилията. Моник Стоянов.

-          Възраст?

-          35 години.

-          Адрес?

-          София. Не знам къде живее точно. Не сме толкова близки...

-          Мислех, че сте... че Ви е приятелка или нещо такова... – промърмори момичето.

-          Не, колеги сме. Познаваме се служебно. – бързо каза Дидо. Благодари му за съдействието.

Бавиха се над два чáса, а Дидо със свито сърце чакаше в коридора. Чудеше се какво да прави насетне. Ясно беше, че не може да остави момичето самó, в болница, в чужд град. Добре поне, че не излязохме в чужбина, помисли си. Пак е някакво улеснение. От друга страна обаче, той беше водач на група хора и носеше отговорност за всички тях. Трябваше ли програмата да продължи и как? Звънна на председателя на научното дружество, главен инициатор и организатор на семинара. Отговори му сънен глас. Дидо се извини и описа ситуацията с 2-3 думи. Уговориха се как да се процедира на следния ден и затвориха. Мъжът разкърши рамене – умората надделяваше и стана да се разтъпче по коридора.

назад  напред

Невъзможно... Нали?

 5. 

Два часа по-рано

-          Baby, страхотна си... Толкова sexy… Искам да те схрускам. Грррр... – ръцете му шареха по тялото ѝ.

-          Наистина ли? Но тук не е особено удобно. Хайде да отидем в стаята ти. Кой беше номера? – измърка в ухото му.

-          308. Чакай малко. Сетих се, че не съм си платил сметката в бара. Изчакай ме точно 3 мин.

-          Съкровище, изпусна си телефона – подаде му; той го взе, целуна я и слезе по стълбите.

Докато вървеше видя известие за съобщение във вайбър. Отвори го и остана изненадан. От Мони? Определяше му среща за след 10 мин. На мястото, където беше с Галя... Но времето на срещата бе отминало. Супер странно, помисли си. Влезе навреме в бара, защото тъкмо щяха да затварят. Плати сметката си и излезе. Отговори на съобщението с предложение да посети Мони в стаята ѝ, защото барът вече бе затворил или да оставят за утре. Зачака отговор. Не последва такъв, въпреки че видя, че е прочетено. Зачуди се да звънне ли, да иска номера на стаята ѝ. Ами ако вече си е легнала?

За да иска да се видят по това време, може да беше нещо спешно, което не търпи отлагане за утре. Тръгна в посока на рецепцията. Галя го откри и се нацупи:

-          Каза 3 мин. Минаха 15. Къде ходиш? – измърмори.

-          Чакай малко. Става нещо и трябва да разбера какво. Ето ти ключа от 308-а, чакай ме там. След малко идвам – намигна ѝ. Тя му прати въздушна целувка и се отправи натам.

Дидо стигна рецепцията и попита за стаята на момичето. Дежурният провери в регистъра и отвърна „310“. Ха, само през една от моята. Супер!  Дали е оставяла съобщение на него? Не. Той се запъти към 310-а. Почука на вратата. Нищо. Извика леко името ѝ. Отново никакъв отговор. Хвана дръжката и завъртя, чу се щракване на езичето и вратата се отвори. Ами сега? Ако спи и я събудя, ще стане кофти. Ако не спи, може да я стресна. Само ще надникна и ако спи, излизам тихомълком. Пристъпи в стаята на пръсти, стараейки се да не шуми. Светеше нощната лампа. Защо не е заключила, помисли си. Стигайки средата на стаята установи, че няма никой. Извика леко името ѝ. Отговори му само тишината в празната стая. Мамка му, какво става?- изруга на глас и излезе.

В коридора видя Галя. Чакаше го на прага на стаята му. Отправи се насреща му:

-          Какво става с теб? Къде се бавиш цяла вечер? Търпението ми има граници – започна да се оплаква. Той я сряза:

-          Не сега. Не съм в настроение – тя помръкна и се нацупи. Моментално съжали за тона си:

-          Извинявай, baby! Днес няма да стане. Да го оставим за другия път, нали? – намигна ѝ.

-          Окей, щом се налага. – подаде му ключа за стаята му и си тръгна.

-          Така, сега да разбера какво става, по дяволите. – каза си гласно и тръгна към рецепция като разсъждаваше къде може да е Мони.

Не си е в стаята, очевидно. Не е в бара, защото затвориха. Ресторантът отдавна е заключен. Ами ако спи някъде другаде? Не, надали. Защо ще си оставя стаята отключена? Мисълта, че тя може да спи в нечия друга стая, му се стори особено неприятна. Непоносима. Не, тя не е такава. Абсурд! И вървейки към рецепцията, набра номера ѝ. След секунди прозвуча свободен сигнал и зачака. 2,3,5 секунди. Нищо. Звънеше, но никой не отговаряше. Едно тъпо притеснение започна да се прокрадва в гърдите му. На рецепция попита дали някой я е виждал да излиза вечерта или изобщо. Отрекоха. Момчето го посъветва да пита дежурната камериерка дали не знае нещо. Къде да я открие? В момента чисти на последния етаж на хотела. Запъти се към асансьора.

-          Извинете, добър вечер! Да попитам случайно да сте видели дамата от стая 310?

-          Не, господине. Съжалявам! – поклати глава служителката.

-          Толкова е странно. Писала ми е да се видим на едно място. Не дойде. Няма я в стаята ѝ, а никой не я е виждал да напуска хотела. Никъде не мога да я намеря...

-          Опитахте ли да звъннете? – съчувствено го подсети.

-          Разбира се. Не спирам да звъня, но не ми вдига и не отговаря на съобщенията ми. – вече сериозно се бе притеснил. Ами ако нещо ѝ се е случило? Той трябваше да разбере на всяка цена. Попита:

-          Това ли е последният етаж  на хотела?

-          За гостите, да. Иначе нагоре има още едно ниво, но там не се допускат гости. Има само сервизни помещения. Повечето заключени, другите са празни.

-          Добре, благодаря Ви за информацията. Лека вечер! – тя му махна и се отдалечи.

назад  напред

Невъзможно... Нали?

 4.

Научното дружество организира пътуващ семинар, на който всички членове бяха поканени. Дидо щеше да бъде водач на групата и да разказва за местата, които посещаваха. И преди бяха организирани такива, но Мони все беше възпрепятствана да участва. Този път реши да отиде и се записа. Щеше да се проведе през уикенда. Два дни в компанията му, мислеше си, не е за изпускане. Първия ден навъртяха сериозен километраж и вечерта бяха смазани от дългия път. Но това не спря някои участници да се развихрят в бара на хотела. Въпреки умората, Мони също слезе след освежителен душ с хладка вода, защото през деня бе чула Дидо да споделя с някого, че ще присъства на партито. Бе сложила ефирна лятна рокля и сандали на висок ток, за да подчертаят стройните ѝ глезени. Слизайки в бара, го видя да разговаря с някого на щъркел-маса в средата. Седна на една от крайните маси в дъното, която беше в сянка и се зарадва, че може да го наблюдава спокойно от разстояние. Не смяташе, че има вероятност да бъде забелязана.

За да успокои треперещите си пръсти и намали пулса, си поръча голяма водка и извади смартфона от чантата си. Намери в указателя най-добрата си приятелка и писа на вайбър:

-          Ехо, слънце, спиш ли? ☺

-          Опааа, я виж ти! Как е семинара? ☺

-          Деня беше ок. Сега пълна скука. Вися в бара с чаша водка и тъпея... 😞

-          Как може да си на бар, да пиеш и да ти е тъпо? Какво става с теб? Започваш да ме притесняваш...Няма ли мъже наоколо да те забавляват? 😞

-          Какви мъже, бе слънце? Даже да дойде някой досадник, ще го разкарам... Знаеш кой не ми дава покой денем и нощем...

-          Аха... Като стана дума, той там ли е?

-          Мхм. Говори с някакъв... Да ти кажа честно, така ми е писнало вече. Искам всичко да спре и тази агония да приключи, че не знам още колко ще издържа... Побърквам се...

-          Знам сигурен начин да сложиш край на терзанията.

-          ?

-          Кажи му. Не ...

-          Полудя ли бе? Как предлагаш да стане? „Дидо, може ли да те видя насаме? Искам да ти кажа, че съм влюбена до уши и повече не мога да се преструвам, че си ми безразличен... Какво ще кажеш... Имаме ли бъдеще заедно“?

-          Всъщност не е лошо начало на подобен сериозен разговор

-          Не мога да го направя и прекрасно знаеш това

-          Всъщност... единственото, което те спира, е проклетата ти гордост! И накрая ще си умреш самотна и нещастна, но запазила гордост, като някоя матрона от 18 век. Давай, кой ти пречи!

-          Стига де! Не бъди такава 😡

-          Каква? Ти започна. Приятелка си ми и затова ще ти дам безплатен съвет. Не ми пука дали после ще ми се сърдиш. Важното е някой ден да ми благодариш за шанса си

-          Казвай.

-          Няма да имаш по-добър случай от тази нощ. Той е там, на метри от теб. С него няма жена, както си забелязала... Просто бъди честна и към себе си, и към него. Кажи му какво изпитваш. Не е унизително да споделиш чувствата си. А съм сигурна, че той би се почувствал поласкан от вниманието ти и тази нощ може да е начало

-          За какво? Т.е. на кое?

-          На вашата романтична история, много ясно. Просто бъди себе си. Знам, че можеш ☺

-          Де да беше толкова лесно

-          Кое му е трудното? Пий още 1 водка за кураж и действай. Че да не те изпревари някоя по-смела?

-          Нека пробва! Знаеш ли? Май си права... Ще взема да му кажа, пък да става каквото ще. Иначе това положение вече не се издържа

-          Така те искам! Хайде, успех и утре ще чакам подробен отчет ☺

-          Имаш го, хайде, лека от мен, слънце, стискай палци ☺

-          Лека! 👍

 

Написа му: „трябва да поговорим. Ще те чакам след 10 мин. в сепарето на горния етаж. Мони“ и си поръча чаша розе. Сметна, че две големи водки само ще ѝ вържат езика и замъглят ума, а трябваше да разчита и на двете за успеха на мисията си. След 5-6 мин. тръгна по стълбите нагоре.

В сумрака не се виждаше никой и се зарадва, че ще са сами. Когато наближи сепарето гласът заседна в гърлото ѝ... Зави ѝ се свят и тръгна пипнешком назад, стараейки се да не вдига шум, да не бъде забелязана. Стигайки до стълбите се втурна нагоре през глава, като взимаше по 2-3 стъпала наведнъж. Попадна в дълъг коридор, осветен само от 1 лампа в средата. Надали бяха стаи за гости – изглеждаше толкова занемарено, но всички бяха заключени. В дъното видя открехната врата. Надникна – беше килер или някакво сервизно помещение. Реши, че тук ще бъде в безопасност, никой нямаше да я намери...

Влезе и светна лампа на тавана. Огледа се; наоколо имаше дървен материал, стъкла, инструменти, листове ламарина... Добре. Идеално е. Разчисти си едно ъгълче и седна, въздъхна шумно. Очите ѝ започнаха да парят. Сълзите рукнаха без да може да ги спре... Чувстваше се толкова зле ... предадена... омърсена... Изгубила последния остатък от достойнство...

Защо? Защо все на нея се случваха такива неща? С какво бе заслужила подобна съдба? Струваше ѝ се, че е плакала часове наред. Извади смартфона си да пише на приятелката си, но видя часа. 01:37. Сигурно вече спи. Не бива да я будя заради моите проблеми, ще ѝ пиша утре. Реши да изтрие съобщението до Дидо, преди да го е видял; вече нямаше смисъл... Видя иконката, че е прочетено. Дъхът ѝ спря... Той пишеше... Телефонът избипка за получено съобщение:

-          Извинявай, но чак сега видях. Ако си лягаш вече, да остане за утре. Ако не, ще дойда в стаята ти. Барът затваря. Кажи как ти е удобно?

Реши, че няма да му отговаря, но бе наясно, че той знае, че е прочела съобщенията му. Проклет вайбър! Сега как да се измъкне от този разговор утре с него? Начинът бе да не се виждат изобщо. Но утре се прибираха към София. Мисълта, че трябва да прекара часове наред в един автобус с него, ѝ се стори ужасяваща. Нямаше да го преживее.

Затвори очи, за да прогони мисълта за него от главата си. И ги видя, толкова ясно, сякаш в момента бяха пред нея. Потръпна при спомена. Седеше, разтворил широко бедра, а тя бе в скута му... Целуваха се сякаш са сами на света; езиците сигурно стигаха до гърлото на двама им... Усети, че ѝ се гади. Явно се опитваше да я изяде, а тя нямаше против... Коя бе тя? Видя я само в гръб, но нямаше спомен да я познава. Може би не беше от групата им; някоя случайна забивка за нощта...

Майната му! Не ми пука коя и каква е... Но трябва да измисля нещо. Не мога утре да съм цял ден с него; да говорим; да го слушам... Дори не искам да го виждам, мамка му! Как да се измъкна от тази каша? 

Докато разсъждаваше телефонът ѝ писукаше. Реши, че няма да го поглежда, за да не се издаде... Гледаше трескаво около себе си в търсене на нещо полезно, а очите ѝ малко по малко се пълнеха с влага...

-          Това е! Точно каквото ми трябва. Хайде! – събу сандалите и ги захвърли настрана.

Чу се звук от счупено. Прокара ръка по стъпалата си и стисна зъби, за да не изкрещи. Зениците ѝ плуваха в сълзи. Стаята се завъртя около нея... всичко потъна в мрак...

назад   напред

Невъзможно... Нали?

3.

Когато завърши магистратурата си, Мони напусна университета и започна работа, не по специалността си, по конюнктурни причини, както сама ги определяше. Той остана като докторант, след което започна академична кариера. Но контактите им не спряха. Двамата членуваха в едно и също научно дружество. Освен това той се изявяваше и като социален предприемач в едно НПО; тя пък изпращаше свои публикации, свързани с любимата наука, които бяха публикувани на сайта му.

Понякога се срещаха на различни събития и тя не пропускаше да го поздрави за доброто представяне и да му пожелае бъдещи успехи. И всеки път сърцето ѝ скачаше като лудо в гърдите, докато бе в орбитата му. Протегнеше ли му ръка, винаги трепереше. Даваше си сметка, че положението ставаше все по-лошо. Затъваше все повече в това неопределено и неопределимо чувство. Питаше се, какво всъщност знае за него. Следеше с огромен интерес професионалното му развитие и с тази сфера беше наясно. Дори беше открила, че в миналото и на двама им, преди да се бяха запознали, е имало толкова много общи черти, че чак беше странно, да не каже направо стряскащо. Но всъщност осъзна, че не знае нищо за личния му живот. Както щедро споделяше гласно проектите, по които работеше и постиженията си, така ревниво пазеше в тайна личното си пространство. Мони уважаваше този му избор, но все пак я гризеше типично женското любопитство. Същевременно си казваше, че няма начин такъв мъж да остане сам и въпреки това таеше надежда дълбоко в изстрадалото си сърце, че все пак е възможно... Някой ден... кой знае?..

Една пролет неговото НПО организира първи в страната тематичен научен фестивал, с богата програма от събития. Мони се бе зарекла да следи всички тези събития, доколкото можеше, без да присъства на самия фестивал. Един ден най-неочаквано за нея получи мейл. Дидо я канеше да участва като член на журито, което щеше да оценява есета в един от конкурсите. Тя онемя. Пръстите ѝ трепереха, докато му отговаряше, че за нея ще бъде чест да се включи. Не се видяха; цялата работа се вършеше онлайн, но все пак тя се чувстваше добре, че поне задочно правеха нещо ЗАЕДНО.

Постепенно нещата се интензифицираха. Поводите за срещи се увеличиха – събирания на научното дружество; научните фестивали на неговото НПО, същото започна да издава годишно списание, в което Мони участваше в пилотния и още два броя. Една година той издаде първата си книга, като Мони отиде на премиерата и го поздрави; седеше на първия ред и го изпиваше с очи. Още на предварителните продажби бе поръчала през сайта своя екземпляр с автограф. Когато го получи, не можеше да му се нарадва. Не толкова заради посланието, което беше много хубаво и искрено, а заради почерка му. За първи път виждаше нещо, писано от него на ръка; досега цялата им комуникация бе през интернет. Притисна книжлето до сърцето си и една сълза се търкулна безмълвно по бузата ѝ, оставяйки искряща следа. Дали някога ще имам шанса да му кажа?

Един ден Мони в скуката си, отвори любимия си сайт, за да си „свери часовника“ и остана със зяпнала уста. Той бе публикувал разказ от свое пътуване в чужбина, в което не бил сам... Не само, че за първи път афишираше своя връзка, но бе упоменал името ѝ, както и техни общи снимки. Усмихваха се, изглеждаха щастливи и влюбени... Сърцето ѝ се пръсна на хиляди парчета. Гледаше екрана на лаптопа с премрежен поглед и плачеше ли, плачеше... А двамата отсреща бяха весели-засмени, сякаш се присмиваха на нещастното момиче. Сякаш целта им бе да я наранят. По-късно дори откри техни общи статии, изредени на страницата му, в сайта на университета. Душата я болеше от факта, че друга споделяше толкова общи неща с нейния любим...

Седмиците ставаха месеци, месеците се преливаха в години. Следеше развитието му с несекващ интерес. Но след онзи първи случай той никога вече не разкри детайли от личния си живот. Отново всичко бе забулено в мистерия, и отново старата надежда се пробуди в гърдите ѝ...

назад   напред

Невъзможно... Нали?

2.

Не го бе срещала над половин година, когато веднъж се оказаха в обща група, на която предстоеше планински поход с нощувка в хижа. Чувстваше се раздвоена между радостта да го види отново и безпокойството от това, че беше лоша актриса и го знаеше, а това значи, че не можеше да се преструва на безразлична и се опасяваше, че ще я чете като разтворена книга. Затова си наложи да стои далеч от него и да сведе общуването до „санитарния“ минимум.

Вечерта в столовата хижарите спретнаха купон за голямата софийска група. Получи се доста добре, още повече, че водачите на групата решили да проведат конкурс за „най-добър танцьор/ка“, но в тайна от неволните участници. В края на купона единодушно избрали Мони за победител. Ако тя знаеше за този импровизиран конкурс, никога не би се включила, но се забавляваше в блажено неведение. Поетият алкохол, както и завладяващата музика и окуражителните подвиквания на колегите ѝ спомогнаха да се отпусне и забавлява истински. За пръв път от много дни насам. По някое време колегите я качиха на един стол и тя определено се раздаваше. На следния ден научи от един от ръководителите на групата за „конкурса“ и получи символична награда за първото си място. Почувства как се изчервява до върховете на ушите си. Той бе седял на масата на ръководителите, защото бе приятел и с двама им. А това значеше, че не само я е наблюдавал да се кърши цяла вечер, но и я е обсъждал с другите, и бе дал гласа си за нея. Защо трябваше да пие толкова, защо се остави да я качат на проклетия стол, защо изобщо отиде на този купон, ядосваше се на себе си; трябваше да си остана в стаята и да си легна рано. Какъв срам, Боже мой!

Изминаха още няколко месеца и от един момент нататък Дидо стана постоянно присъствие в университета. Радваше му се отдалеч, а случеше ли се да го доближи, само му махваше с лека усмивка и отминаваше с поглед в краката си. Сигурна бе, че всеки път се е изчервявала, само се молеше той да не е забелязал.

назад       напред