9.
Дидо излезе от хотела. Чувстваше
тежест в стомаха, вероятно от бързото хранене. Разходка, помисли си. И кафе му
бяха нужни. Тръгна надолу по улицата. На ъгъла в края ѝ имаше магазинче за
кафе, цигари, алкохол. Запъти се натам. Поръча си двойно кафе и кен с енергийна
напитка. Тръгна обратно към хотела като отпиваше кафе от картонената чашка на
малки глътки. Стигайки пейките пред хотела, седна на една от тях, която бе
изложена на сутрешните слънчеви лъчи. Облегна се, притвори клепачи и се остави
на милувките на слънцето.
-
Ние дойдохме
да ти кажем какво решение взехме по казуса. – изрече женски глас и той погледна
към дошлите.
-
Добре, какво
решихте? – попита делово и с умора, която се отрази в гласа му.
-
Ще продължим
по плана. Аз ще стана водач. Нямам особен опит, но ще се справя. – заяви един
младеж с големи научни амбиции, както бе известно на Дидо.
-
Така да бъде.
Ела тогава да ти дам нещата си и да те посъветвам малко. – и те се отдалечиха
от групата.
След 7-8 мин. се върнаха до автобуса, като всички
вече бяха заели местата си. Дидо предаде на новия водач схемата с местата на
участниците, напомни му преди ВСЯКО тръгване на автобуса, да брои хората и да
им напомня да следят за човека на съседната седалка дали е там. Каза му, че
тръгват 40 души+шофьора. И толкова трябва да пристигнат в София. Дидо извърши
последното си преброяване на групата, за да е спокоен, че всички са налице от
тук нататък. Продиктува още веднъж телефонния си номер, за всеки случай и слезе
от автобуса. Шофьорът направи маневра за излизане от паркинга и групата
потегли.
Дидо влезе обратно в хотела и на рецепция помоли
да му удължат резервацията за още 3 денонощия. Отиде в стаята си, решен да
последва лекарския съвет. Зарови в сака си и осъзна, че има дрехи за 2 дни, а
ще стои поне 5. Извади чист комплект и го остави на леглото, а останалото
приготви за пране. Погледна телефонния указател и откри пералнята на хотела.
Обади се да поръча да му вземат дрехите за пране, сушене, гладене и доставка
обратно в стаята. След 5 мин. на вратата се почука и той подаде дрехите си на
момчето от пералнята. Влезе под душа.
Докато се къпеше, му хрумна, че Мони нямаше
никакви вещи в болницата, включително дрехи и бельо. Трябваше да ѝ занесе. Тук
се сети, че стаята ѝ е освободена, а той няма идея къде е багажът ѝ. Трябваше
да провери. Излезе от банята, подсуши се, облече се и тръгна към рецепция,
където попита за вещите на Моник Стоянов. Извадиха ги от служебния гардероб и
му подадоха: сак, дамска чанта, сандалите, с които бе обута снощи и телефона ѝ.
Прибра се в стаята си и отвори сака на жената. Извади всички дрехи и бельо и
повтори процедурата с пералнята. Днес и през нощта нямаше да ѝ трябват чисти
дрехи. Беше в реанимация, и без друго нямаше да го пуснат при нея. Сам се
погрижи за сандалите, които почисти от засъхналата по тях кръв с кърпички със
спирт. Разглоби телефона на Мони, избърса всяка част със специална кърпичка за
електроника и нареди частите на масата да съхнат, преди да ги сглоби. На дъното
на сака намери iPad, но реши, че не е редно да го отваря, и го върна обратно. От дамската ѝ
чанта извади портмонето, което пъхна в джоба си и лична карта. Погледна я.
Пишеше Моник Тенева Стоянов, от Момина клисура. Беше забравил, че е от там,
въпреки че го бяха обсъждали. Дори беше пращала статия за града за сайта.
Съблече се, спусна щорите и легна, но сънят не
идваше на помощ. Щом затвореше очи, паметта започваше да прожектира върху
клепачите му ужасната сцена, която бе видял: кръв, стъкла и безжизненото тяло
на Мони... Няма смисъл да си губя времето, каза си. Трябва да разбера какво е
станало снощи. Защо е направила опит да умре, какво е искала да ми каже, има ли
нещо общо между всички тези неща? Откъде да започна? Може би да говоря с Нина?
Нина беше член на същото научно дружество и се
познаваше с Дидо, а той бе наясно, че двете с Мони са много близки. Набра
телефонния ѝ номер.
Няма коментари:
Публикуване на коментар