Невъзможно... Нали?

 18.

Обратно в хотела, Дидо се зае с работа по статията си, а Мони легна да поспи – все пак хотелското легло беше на светлинни години пред болничното. Към 19 ч. той вдигна глава и усети глад. Почука на вратата на дамата:

-          Влизай! – чу отвътре и го изпълни.

-          Ехо, как спа? Почина ли си? – поинтересува се той.

-          Ммм... много беше приятно. Друго си е да лежиш в чисти чаршафи – каза, като се протягаше сладко-сладко.

-          Гладна ли си вече? Искаш ли да слезем в ресторанта? Или мога да поръчам румсървиз.

-          О, не. По-добре да излезем. Аз ще се залежа много, а ти ще се претовариш с работа. Между другото кое време е? – не можеше да се ориентира заради спуснатите щори.

-          19:05 – той погледна смарт часовника на китката си. – Ако ти е рано, няма проблем. Ще...

-          Не, не. Даже ми се струва късно. Обикновено вечерям по-рано от седем, а сега ще поръчаме и ще чакаме да го приготвят. Ще мине и осем часа. Дай ми 10 минутки, моля.

-          Имаш ги. Извикай ме, когато си готова, за да те изведа и заключа после, нали? – завърши и се върна в своята стая, като зарови из сака си за чисти дрехи. Май утре пак ще трябва да „пера“, помисли си с досада. След малко се чу:

-          Готова! – и тя се появи в рамката на вратата, преоблечена и ухаеща на момина сълза – любимият аромат на Моник. Дидо забута количката извън стаята си и завъртя ключа.

Слязоха в ресторанта, който бе полупразен. Мони се зарадва за тишината и спокойствието. Дидо хареса маса и я забута натам. Настаниха се и зачакаха келнер. Мъжът беше гладен, следователно изнервен. Допълнителното чакане на персонала в почти празния ресторант не улесняваше задачата на Мони да го разсейва от мислите за храна и да го успокоява. Реши да опита

-          Удобна ли ти е клавиатурата? Как се сработвате с моите машинки? – попита директно.

-          А, добре е. Не съм мислил, че ще го кажа, но това е супер – имам предвид таблета. Хем може да е навсякъде с теб, да ти улеснява живота, хем е лек и не заема много място, идеален е за пътуване. А с клавиатурата е още по-лесно. Много ти благодаря! – каза и се протегна през масата за ръката ѝ, като я погали нежно, поколеба се и я целуна. Тя се изчерви. Междувременно бяха поръчали вълчи сач за него и веган гюведже за нея. Донесоха им аперитивите – Сливенска перла за мъжа и малка водка с ябълков сок за дамата. Дидо предложи тост:

-          Да пием за... първо, за бързото ти оздравяване, след това за новия шанс... във всичко.

-          Аз ще пия за любовта, за твоите професионални успехи и... накрая... за теб самия.

Докато вечеряха, Мони отвори тема за сметката. Настоя, ако той плаща хотела, тя да поеме храната им; смяташе това за справедливо. Той се опита да спори, но не желаеше да навлиза в дълбоки полемики с нея, затова неохотно се съгласи.

След вечерята се върнаха по стаите си. Дидо отново взе таблета, а Мони си пусна телевизора и разбра, че по HBO излъчват любимата ѝ филмова екранизация на любимата ѝ приказка. Намали звука, така че да не разсейва Дидо, облегна се на стената и се загледа.

След 45-50 минути на вратата ѝ се почука.

-          Влизай смело! – извика му. Той пристъпи и погледна първо към нея. Видя колко е съсредоточена в екрана, после погледна към телевизора, но не позна картината.

-          Какво гледаме? – попита с любопитство. Изведнъж се сети, че има толкова много неща у тази жена, които не знаеше. Например нямаше идея каква музика слуша, какви филми харесва, какъв тип туризъм е „нейният“...

-          „Красавицата и Звяра“ на Дисни, live action movie от 2017 год. Как върви работата? – попита го.

-          Добре. Просто се уморих и реших да спра, преди да започна да пиша някакви глупости.

-          Много ясно. Сядай! – тя потупа леглото до себе си, в знак на покана към него.

-          Сега, ако имаше и пуканки за киното... – пошегува се мъжът.

-          Пуканки няма, обаче я надникни в минибара. Там обикновено за пиенето оставят някакви ядки – бадеми, фъстъци, т.н. – досети се Мони.

-          Браво бе! Хубаво се сети! Я виж – 2 пакета: бадеми и кашу. Какво да отворя? – попита.

-          Ти избери, за мен е все едно. – отговори тя.

Дидо разкъса пакета и отиде да седне до нея на леглото. Първо ѝ подаде тя да си вземе, той бръкна в пакета след нея. На втората „порция“ бадеми пръстите им се докоснаха и стреснато се дръпнаха назад. Помежду им припламна искра – толкова силно бе напрежението между тях. Изрекоха „извинявай“ в един глас, после се засмяха нервно, чувствайки се неловко. Така и не ядоха повече бадеми. Дидо остави пакета до телевизора и се върна на леглото. Както седяха, загледани в екрана, той потърси с длан пръстите ѝ. Когато ги откри, плахо ги докосна, като чакаше нейната реакция. Тя не се отдръпна; раздвижи ги леко под неговите, за да го окуражи. Тогава, събрал смелост, Дидо преплете пръстите си с тези на Мони, след което поднесе дланта ѝ до устните си.

Това щеше да е кулминацията в интимността между тях тази вечер, ако Мони не бе проявила смелост и положи глава на рамото му. След няколко-минутно колебание Дидо прокара ръката си над раменете ѝ и я притисна до тялото си. Тя замря, усещайки бесния пулс да отеква в ушите ѝ, а сърцето ѝ сякаш искаше да изскочи от гърдите и затанцува на свобода. За такъв миг на близост с този мъж само бе мечтала, без никога да повярва, че би могло да стане реалност някой ден...

А само, ако знаеше какви мисли се въртяха в неговата глава, от които получаваше световъртеж... Малка крачка = голяма победа. Да, ще я спечеля; ще те спечеля, мила моя...

назад  напред

Невъзможно... Нали?

 17.

Всички подстъпи към хотела, както и интериорът му, бяха пригодени за улеснение на хора в неравностойно положение – разбирайте, инвалиди, така че Дидо без много усилия заведе жената в инвалидна количка до апартамента им. Когато влязоха Мони не забеляза веднага вратата на една от стените и прехапа език – леглото беше двойно. Ще спим в едно легло, Божичко! – помисли си тя. Дидо мина край нея, отвори вратата към другата стая и ѝ направи път да мине:

-          Добре дошла в новата ти стая! – направи театрален жест с ръцете си, като приветствие.

-          Стая? Нова стая? – тя беше толкова объркана, че загуби дар слово. Гледаше изумено.

-          Но как? Защо? Мислех, че сме в обща стая и... малко ме стресна двойното легло...

-          Точно, за да не се чувстваш неудобно, в една стая с мен, наех апартамент. Хем да съм близо до теб, в случай на нужда... хем да си имаме лично пространство. Вратата се заключва, откъм твоята страна. Ако искаш можеш да се възползваш... – допълни тихо.

-          Боже, помислил си за всичко. Благодаря много, всъщност не мога да ти се отблагодаря за ... за всичко, което направи... и продължаваш да правиш за мен. – заекна Мони.

-          Моля те. Както казах вече, дори не го споменавай. Това е най-малкото... – той млъкна.

-          Ти се настанявай, аз ще ти пренеса нещата. Ако не ти допада къде и как съм ти сложил вещите, само кажи и ще ги оправя. Не се притеснявай да ми казваш всичко. – завърши.

-          Благодаря ти. Всичко си е ок. Много си мил! Би ли... дошъл за малко? – поколеба се тя.

-          Тук съм. Какво има? – застана до нея с въпросително изражение.

Тя му направи знак с ръка да се наведе и когато очите му се озоваха на нивото на нейните, тя взе лицето му в длани и залепи мека и нежна целувка на челото му. Той замръзна за миг. Мълчаха 10 сек. Тя му обясни:

-          Както казах, много си мил и ти благодаря за грижите и всичко, което правиш за мен. – каза му и се усмихна широко и искрено.

Страните му пламнаха и не можа да отвърне нищо от изненадата, изобщо не беше очаквал, а тя – за пръв път го целуваше, макар и приятелски, но го почувства толкова правилно, сякаш бе единственото логично нещо, което можеше да направи като жест на благодарност.

Дидо я остави да си почива и се оттегли в стаята си. Усещаше лека умора, но това бе по-скоро от твърде силните емоции напоследък, а не толкова физическо изтощение. Не бе работил няколко дни и реши, че моментът сега е подходящ да навакса. Тръгна към сака си и застина.

-          Мамка му! Ама че късмет! – не успя да се сдържи и изруга на глас. Мони се притесни:

-          Какво става? Наред ли е всичко? – попита загрижено от стаята си.

-          Не, не е. Изобщо не е наред, но нищо не мога да направя, така че няма смисъл да се тревожа излишно – отвърна ѝ, като се появи на вратата.

-          А какво стана всъщност? – любопитството я гризеше – доколкото си спомняше, той имаше безупречно поведение и никога не го бе чувала да ругае или псува.

-          Исках да поработя. Закъснявам с една статия, но се сетих, че нямам лаптоп. Планът беше уикенд-семинар с 1 нощувка и тъй като нямаше да имам време за работа, не го взех. Но ето, че вече седя тук 5 дни и се очертават поне още толкова, а аз не мога да работя по нея. Много закъснявам със сроковете. Затова се ядосах, но няма как... – заключи той.

-          Ужас! – тя се почувства много виновна за този проблем – нали заради нея бе останал, а сега това. Замисли се дали не може да му помогне някак. Попита:

-          Директно на лаптопа си ли работиш? Или имаш back up на някой облак, да кажем Gdrive?

-          Като го спомена – имам, да. Не е последната версия на файла, а предпоследната, но промените не бяха много и версиите са доста подобни. Имам, да, но облакът няма да помогне без устройство. А не мога да пиша на смартфон – убийствено е. – беше отчаян.

-          На смартфон – не, но сигурно ще можеш на таблет. – каза и му намигна с усмивка.

-          Какво? Ти...? Ти си гений! – извика. – Иде ми да те разцелувам! – допълни той.

-          Нямам против. Допадат ми твоите прегръдки и целувки – каза, но поруменя.

-          Благодаря ти! – наведе се към нея и я прегърна, след което целуна челото ѝ. Тя му подаде джаджата и той се върна в стаята си, за да работи. След десетина минути го попита:

-          Е, как върви? Ще можеш ли да работиш по статията? – искрено се вълнуваше за него.

-          Бива, макар че с тъчпада се пише бавно. Просто не е проектиран за мащабно писане. Той е за съобщения, като телефоните. Но не трябва да се оплаквам – по-добре така, отколкото никак. Хората са казали „като няма риба, и ракът е риба“. Хем така ще запомня по-добре текста, като го пиша по-бавно. – обясняваше той, а жената същевременно ровеше в телефона си, докато го слушаше.

Намери каквото търсеше и му прати линк през вайбър. Телефонът му изписука за получено съобщение. Той го взе, изненадан кой може да му пише и когато видя, че подател е Мони, направо се изуми. Кликна върху линка и му се отвори локация на iStore. Все още не разбираше накъде бие тя и отговори с „?“. Получи нов линк, отвори го и видя оригинална клавиатура за iPad, при това в промоция – само за 29,95 лв без ДДС. Изпрати ѝ 👍 и извика:

-          Мила, ти си истински гений! Трябва да получиш Нобелова награда.

-          Хм. В каква категория предлагаш да участвам? – провикна се от стаята си тя.

-          Блестящи идеи, спасяващи кариерата на разсеяни млади учени – отвърна сериозно.

-          Предпочитам: всеотдайни и обещаващи млади учени – поправи го и допълни:

-          Не е далеч. Предлагам да излезем да се разходим и ще идем до там да я вземем. Имаш нужда от почивка и без друго. – предложи Моник.

-          Освен това съм гладен като вълк. Нормално, 14 часа е. Хайде да излезем наистина, първо ще хапнем някъде и после – в магазина. Съгласна? – попита я.

-          Ok, let’s do this! – отговори му ентусиазирано. Преоблякоха се и тръгнаха към центъра.

Обядваха в симпатична механа, хапнаха и по 1 мелба за десерт, след което отидоха до магазина. Тук започнаха да спорят кой да плати клавиатурата. Дидо настояваше да бъде той, защото той щял да я използва. Мони пък изтъкваше довода, че таблетът е неин и когато се върнат в София, тя ще си го вземе, а за какво му е на него клавиатура без таблет? Този довод като че ли убеди мъжа и той неохотно се съгласи. Мони се зарадва, че се бе сетила да го вземе и го подаде на младия служител, за да ги свърже. Важно беше да се уверят, че двете джаджи са напълно съвместими. Свързаха се веднага, без проблем и Мони плати клавиатурата с щастлива усмивка. Все пак това бе първото реално нещо, което правеше в помощ на своя любим.

назад  напред

Невъзможно... Нали?

 16.

- Момиче, какво ти е? Защо плачеш така? – попита я със загриженост в гласа и погледа.

- Не ми обръщай внимание. Ще се оправя. Нали знаеш - аз съм от яките кучки. – усмихна се през сълзи и избърса носа си в кърпичката, която стискаше в ръка.

- Днес ме изписват – произнесе с тъга, сякаш не ѝ се тръгваше от болницата.

- Какъв ентусиазъм! Звучиш, сякаш предпочиташ да останеш – намигна ѝ закачливо.

- О, не! Стига толкоз лежане тук. Искам да се махна. Лошото е, че не ме пускат да си ида в София. Какво ще правя тук? Къде ще спя? Кога ще ми разрешат да пътувам – нищо не знам. Затова си изпуснах нервите преди малко. Извинявай! – наведе засрамено глава и леко поруменя.

- Ти пък! За какво се извиняваш? Всеки на твое място би се притеснил. Сега обаче искам да се успокоиш, защото ти обещавам всичко да е наред. – каза и се усмихна широко.

- Какво имаш предвид? Намислил си нещо май – заподозря го и се ухили.

- Сега ние с теб ще излезем от тази стая, ще хванем такси и ще отидем в хотела, където ще можеш да си почиваш, спиш, четеш или каквото ти душа желае, ок? – обясни ѝ плана си.

- Ама аз не мога да остана в този хотел. Не ми стига бюджета. Затова търсих евтина квартира.

- Не ти трябва квартира и нямаш нужда от бюджет. Погрижил съм се за всичко – каза той.

- Не искам да фалираш заради мен. Не стига, че седиш тук с мен, вместо да се прибереш. Сигурна съм, че имаш по-важна работа. Седиш цяла седмица на хотел заради мен, а сега и за мен да плащаш... Не е редно. Не мога да приема. – обясни му позицията си и сведе глава.

- Ти влезе в болница заради мен. Едва те спасиха. Имаш всички причини на Земята да ме мразиш, а вместо това се тревожиш, че съм щял да фалирам... Да остана тук и да се погрижа за теб е най-малкото, което трябва да направя. Просто съм длъжен... – той видя разочарование в очите ѝ и допълни:

- Това не значи, че правя каквото и да е само от чувство за дълг... Искам да направя нещо за теб, някакъв жест, за да ти покажа, че не ми е все едно, че заради мен посегна на живота си...

Приближи се до нея и я прегърна нежно, усещайки треперенето на тялото ѝ. Допълни:

-          И не ми е все едно, че ме обичаш. Хайде сега да тръгваме! – каза и хвана завивката ѝ.

-          Неее! – изпищя Мони. Сети се, че под одеялото е само по нощница за еднократна употреба. Не биваше да я види така, Боже! – той гледаше изумено и зачака обяснение.

-          Извинявай, но не съм облечена. Може ли да излезеш? Ще те извикам, като съм готова.

-          Разбира се. Както кажеш. Искаш ли да взема някои неща? – попита и тя му показа с ръка.

Наложи му се да чака над 15 мин. Не ѝ беше лесно да се облича само с една ръка, т.к. ранената бе превързана дебело и не можеше да си служи с нея. Най-сетне бе готова и го извика. Дидо приближи леглото и каза, че ще я пренесе в количката, за да знае какво да очаква. Тя кимна. Пъхна ръцете си под тялото ѝ и я вдигна, след което много внимателно я постави на количката. И двамата бяха задържали дъха си в тази половин минута. От една страна се чувстваше неловко, но от друга допирът на ръцете му и топлината на тялото му излъчваха спокойствие; караха я да се чувства в безопасност. Коя жена не си мечтае за такова усещане?

Дидо прибра последния останал багаж в чанти и торби, подаде ги на Мони и я забута извън болничната стая. На регистратурата ѝ дадоха болничните листове и я отписаха, а Дидо се обади за такси до хотела. Настани нея с багажа на задната седалка, количката разглоби и пъхнаха в багажника, а той седна до шофьора.

По пътя Мони мислеше за стаята: как ще живеят седмица в една стая, как ще се съблича-облича? Редно ли е да го гони в коридора или трябва да се затваря в банята? Беше неспокойна, но не сподели тревогите си с него. Не искаше да изглежда неблагодарна след всичко, сторено за нея.

назад  напред

Невъзможно... Нали?

 15. 

20 часа по-рано

- Да, моля! – отговори по телефона Дидо. – Кой се обажда?

- Добър ден! Аз съм санитарка в болницата, където в настанена Вашата приятелка...

-  Приятелка? Коя - Мони ли? – попита объркан.

- Жената от София с френското име... Как беше?... – запъна се гласът.

- Моник, може би? Моник Стоянов? От стая 205 – подсказа ѝ мъжът.

- А, да да... Точно тя е, да. Та, извинявайте, че Ви безпокоя – започна жената.

- Не ми е приятелка. Колеги сме. Тя добре ли е? Защо ме търсите? Какво става? – започна да се изнервя Дидо.

- Търся Ви, за да ѝ помогнете, ако можете, де. Тя е много притеснена и отчаяна. Цял следобед плаче. Стана ми мъчно и реших да Ви потърся...

- Защо е разстроена? Какво е станало? – притесни се той.

- Докторът ѝ каза, че утре ще я изпише, но тя няма къде да отиде, защото не я пуска да си ходи в София. Не ѝ позволява да ходи – иска тя да ползва количка, но тя откъде да я вземе? Каза, че сигурно ще спи под моста... – разказваше жената, а на Дидо му стана смешно от това за моста.

- Ами тя защо не ми се обади, да ме уведоми за това? Защо звъните Вие? – попита я.

- Каза, че не иска да Ви натоварва; че си имате достатъчно проблеми и без да се добавят нейните. Накрая каза, че мрази да се чувства длъжница или нещо такова... – смотолеви жената.

- Не се тревожете за нея. Аз ще се погрижа за всичко. – обеща той, благодари за обаждането и затвори телефона.

Отиде на рецепцията на хотела и попита за още една единична стая, за да може да настани Моник за седмица. Има ли някоя свободна близо до неговата? Колко би струвало? Отговориха му, че има стая през две от неговата, но по-изгодно би било да наеме апартамент. Това са две свързани стаи с междинна врата, която се заключва, ако трябва. Имаха свободен на добра цена на ет.3. Дидо помоли да му покажат конкретния апартамент. Остана доволен от видяното и поиска веднага да се почисти, за да се настанят с дамата на следващия ден. После излезе да обядва. Когато се върна му докладваха, че стаите са готови и му дадоха ключовете. Той се зае с преместване на своя и нейния багаж. Искаше, когато отиде да я прибере от болницата, всичко да е готово, за да се чувства добре.

На другата сутрин в болницата потърси лекуващия лекар на Мони и попита как стои въпроса с ползването на количка за седмица-две. Докторът му отговори, че може да вземат „под наем“; плаща се 10 лв на ден и се подписва приемо-предавателен протокол. Дидо подаде личната си карта, за да оформят документите и предплати 6 дни. Щом получи количката се насочи с нея към 205-а стая. Почука и зачака; никакъв отговор. Отвори вратата и влезе, отново никаква реакция. След миг Мони сякаш го видя и заплака горчиво.

назад  напред

Невъзможно... Нали?

 14.

На следващата сутрин, след като закуси в хотела, мина през близкия супермаркет и купи две кутии сок – вишна и касис, и 10 картонени парти чаши, и тръгна към болницата. Почука и влезе.

-          Добро утро! По-добре ли си днес? – попита я с усмивка, като с жест посочи двете кутии, в смисъл „коя искаш да отворя“. Тя кимна към вишната.

-          Мда, има напредък. Благодаря, че попита. А ти как спа? Нещо интересно снощи? – намигна му закачливо и той се усмихна широко.

-          Абсолютно нищо. Заприличвам на монах по поведение. – вдигна очи към тавана.

-          Лошо, колега, лошо! – цитира фраза от ретро БГ филм и се засмя високо.

-          Така. За какво искаш да си говорим днес? Сериозни неща или нещо...

-          О, не. Стига толкова сериозности. Искам да ми разкажеш за пътешествията си. Бил си на 5 континента и какъвто си сладкодумен, сигурна съм, че ще ми заредиш батериите.

-          Както кажеш. За къде искаш да чуеш най-вече? – поинтересува се мъжът.

-          Азия, Източна. АТР[1]. Това е безумно интересен регион. Искам подробности. – настани се удобно, глътна сок и се приготви да слуша.

Дидо ѝ разказа за пътуванията си в Източна Азия, както бе пожелала. Как три чáса се разхождал по Великата китайска стена и в двете посоки не се виждал край – нито, откъдето тръгнал, нито накъдето вървял. Каза ѝ за пътуването си с Шинкансен – влакът-стрела в Япония. Докато прочел „Война и мир“, адаптиран специално за японците във вид на комикс, в двуезичен вариант – на английски и японски, стигнал до крайната гара. Мони остана потресена от идеята за комикс „Война и мир“. Какво ли не измислят тези японци! Разказа ѝ също за филипинските вулкани и за езерото Байкал – нейна отколешна мечта. След два чáса приказки тя се измори и Дидо реши да я остави да почива.

-          Чух за становището по доцентурата ти. Много съжалявам! То провали ли те или все още имаш шанс? – попита с искрена загриженост, защото знаеше какъв „научен шамар“ е това. И знаеше също, че той не го заслужава.

-          Как разбра? – той бе наистина изненадан. Вярно е, че Мони се интересуваше от ставащото в университета, но все пак не беше там редовно, за да е в течение.

-          Нина ми каза, а после на сайта на ВУЗ-а прочетох самото становище. И така се ядосах! Ако беше пред мен тая професорка, щях да я заплюя, честно ти казвам! – ядоса се тя.

-          Недей, няма смисъл от това. А и сега си имаш по-големи проблеми. – опита да я успокои.

-          Не ми каза дали тя те провали? Все пак такива решения се взимат с мнозинство, а не единодушно. Имаш 4/5 положителни становища и 2 положителни рецензии. Това трябва да е достатъчно, все пак. – настояваше на своето Мони.

-          Отложиха гласуването за септември заради новата вълна на ковид. – отговори ѝ тихо.

-          Трябва да мине. Ще стискам палци до побеляване. – обеща му тържествено жената.

-          Тогава нищо друго не искам. Даже да не стана доцент... – започна да казва.

-          Ще станеш, защото знаеш и можеш. Защото правиш повече от всеки друг в тоя факултет и тези усилия не трябва да отиват напразно, да се пропиляват. Аз вярвам в теб – завърши

-          Значи, че все едно съм станал. Твоето мнение ми е в пъти по-важно от на онази шушумига. Щом ти си до мен, нищо друго няма значение. Благодаря ти, принцесо, за вярата в мен, усилията, които полагам за науката и нашето НПО, на което съдействаш. Сега ще те оставя, но утре съм тук отново. Искаш ли нещо? – тя поклати глава.

Наведе се и я целуна по челото, след което каза „чао“ и излезе от стаята. Мони остана насаме с мислите, тревогите, надеждите и страховете си...

По време на вечерната визитация в 20:00 ч. лекуващият лекар махна превръзките и огледа раните. Заключи, че заздравяват добре, но Мони още не биваше да натоварва краката си с ходене. Тя го изгледа смаяно и попита как да се придвижва. С количка, отвърна докторът без следа от хумор по лицето си. Тя парира с:

-          И откъде да взема количка? Аз дори не съм в София. А като стана въпрос, кога ще ме изпишете, за да се прибера в София? – вече не се сдържаше и гласът ѝ бе висок.

-          Изписваме те утре, а за пътуване до София ще почакаш поне седмица след това. – отвърна и най-спокойно си излезе, без да обърне внимание на потресеното ѝ лице.

Мони поседя няколко минути, докато се опомни от шока, облегна се назад и се разплака. Чувстваше се толкова безпомощна и самотна. Как ще се оправя? Хем я изписват, хем не я пускат да се прибере. Къде ще живее цяла седмица? Под някой мост на Янтра? Не трябва да използва краката си, а количка, но откъде да я вземе? Беше толкова объркана и нещастна...

Влезе санитарката да почисти стаята и видя жената в това състояние. Стана ѝ жал за нея и я попита какво е толкова ужасно. Мони сподели тревогите си без да се замисля. Поне ѝ олекна. Жената опита да я успокои с думите, да не се притеснява, всичко щяло да се нареди; и излезе.

Тази нощ Мони не мигна чак до зори, когато я събуди сутрешната визитация. Докторът потвърди решението си за изписване на пациентката същия ден и излезе. Тя се отчая. Помисли си за Дидо – той сигурно би намерил изход от иначе безизходната ситуация. Но не му звънна. Не искаше да му дължи и това. Трябваше да се справи сама.

Обади се на регистратурата и помоли да ѝ издадат болничен; не само за престоя в болницата, а и за времето, в което не трябваше да работи; дори нямаше да е в София. Продиктува данните на фирмата-работодател. Още в деня, когато Дидо ѝ донесе телефона, тя се свърза с шефа си и го уведоми, че е претърпяла инцидент, вследствие на който е хоспитализирана и е извън града, така че скоро няма да дойде в офиса. После я очаква дълго възстановяване в домашни условия. Искаше да бъде максимално коректна. След това отвори сайта naemi.bg и започна да си търси квартира. Нямаше как да стои поне седмица, а можеше и по-дълго, в този скъп хотел.

Така я завари Дидо. Почука и влезе, а тя бе толкова съсредоточена в телефона си, че дори не го забеляза. Прочисти гърло и поздрави, а тя така се стресна, че подскочи в леглото. Погледна към него с невиждащ поглед, отчаянието я сграбчи отново в ноктите си и жената се разрида.

---

[1] Азиатско-Тихоокеански регион. Включва 20 държави с излаз на Тихия океан + Хонконг

назад  напред

Невъзможно... Нали?

 13.

На следващия ден след закуска отиде първо в болницата. Почука на вратата на стая 205.

-          Влез! – чу гласа ѝ отвътре.

-          Добро утро! – каза усмихнат и остави чантата с нещата ѝ до леглото.

-          Освен дрехите, които поиска, ти сложих чехлите и телефона – каза като го извади и подаде в по-здравата ръка. Очите ѝ блеснаха.

-          Телефончето ми! Милото ми. Тук е целият ми живот, вярваш ли ми? – извика от радост.

-          Вярвам ти. Всички хора напоследък сме станали толкова зависими от тези джаджи, че не можем да си спомним какво е било преди тях, нито да си представим какво ще е без...

-          Прав си, да. Така е. – съгласи се с него. Остави телефона на леглото до себе си и се обърна към Дидо:

-          Няма ли да седнеш? Имам място... Или не смяташ да се задържаш? – той долови тревога.

-          А, няма къде да ходя... Ще вися тук, докато не ти писне от мен и ме изгониш – ухили се.

-          Няма страшно. А за чехлите... Нямам нужда от тях. Докторът каза, че докато не ми заздравеят „яките дупки“ в краката, няма да мога изобщо да стъпвам на тях, респективно да ходя... така че не ми трябват чехли. Може да ги върнеш или ги хвърли... все едно ми е.

-          Ще ги прибера, добре – каза и ги взе обратно, за да ги върне при останалия ѝ багаж.

-          Кажи ми намери ли таблета? Прочете ли дневника? Имаш ли някакви въпроси? – попита го делово като се стремеше да не губи зрителния контакт с него, с очите му.

-          Намерих го, отворих и прочетох. Но само тази част – стр.85 и следващите, където ставаше дума за нас, мен... – смутено отвърна и лека руменина се разля по лицето му.

-          Добре, изненадваш ме. Приятно. Та, някакви въпроси? – повтори питането си.

-          Само един. Ще можеш ли някога да ми простиш? – докосна леко бинтованата ѝ ръка.

-          Тук има уловка. Кое да ти простя? Може ли да си малко по-конкретен, моля те?

-          Всичко, всъщност. Това, че не съм разбрал за чувствата ти; че не съм им отговорил; това от онази нощ... – разкаянието се долавяше ясно в интонацията му.

-          Така... Това, че не си проумял чувствата ми само ме радва. Бях сигурна, че ме разчиташ, но се радвам, ако не си толкова прозорлив, защото съм лоша актриса. Така че това отпада, поради липса на смисъл. Че не си им отговорил? И тук липсва състоятелност. Виждаш ли, хората не са господари на чувствата си. Обичал си друга тогава – нямало е как, дори да знаеше за мен, да ми „отговориш“. Това не работи по този начин. Ние сме роби на емоциите – поне тези хора, които са способни да изпитват емоции...

-          Еха... това си беше лекция по не-даване на прошка... А поне за последната точка?

-          Тук съм ок. Нито е имало как да знаеш какво се каня да ти кажа, нито си длъжен да седиш сам и се самосъжаляваш заради това. Така че отново ми се струва, че няма нужда от това... Но ако така ще се почувстваш по-добре, ако ти олекне, тогава, да, простено ти е.

-          Благодаря ти. Ти си благородна душа и аз не го заслужавам може би, но мога ли да се надявам?... – попита с нескрита надежда в гласа си мъжът до нея.

-          Да се надяваш? На какво? – почувства се толкова объркана, сякаш е започнала да чете книга от средата и половината история ѝ се губи. Погледна го смаяно.

-          Че може да се получи... между нас? – опита се да обясни, объркан на свой ред.

-          Това ли било? Боже мой! Ами по-скоро мисля, че не... – каза неуверено.

-          Защо такъв песимизъм? – опита да подходи с хумор.

-          От всичко, обсъдено дотук, знам със сигурност две неща: първото е, че винаги съм имала чувства към теб, а второто е, че ти не си имал такива към мен – нито преди, нито сега...

-          По последната точка мога да оспорвам – заяви Дидо, с намерение да не се предава.

-          Защо? – тя го гледаше изумена и се чудеше какво ли се върти в хубавата му глава.

-          За миналото може да е вярно, но сега... Чувства определено има, само още не мога точно да идентифицирам... – започна той

-          Съжаление не се брои! И нямам нужда от него – избухна жената.

-          Не те съжалявам. Това е съжаление към себе си, че не съм видял по-рано. Такъв прекрасен човек; хубава жена; сигурен съм, че можеше да станеш и успешен учен... Но е безсмислено да съжалявам за миналото. Трябва да гледам към бъдещето, а то може да включва теб, ако ме искаш... – завърши тихо и с блясък в очите.

-          В момента... не знам какво искам. Съжалявам, аз... – сълзите задушиха гласа ѝ.

-          Недей! Не бива, моля те. Не се разстройвай. Дай си време, аз ще чакам – усмихна ѝ се.

-          А за онова състезание, когато се запознахме... Много съжалявам, че така се получи. Аз не знаех... Ако бях разбрал още тогава, щях да спра Дани и да кажа, че ти и отборът ти печелите. Вярваш ли ми? – попита с надежда.

-          Да, интересното е, че ти вярвам, да. – усмихна му се в отговор и докосна дланта му.

-          Не се тормози за това. Беше преди цял век.- опита да успокои съвестта му.

-          Отдавна е, да. Но като прочетох колко те е наранило това, ми стана ужасно мъчно. Сякаш влязох в твоите обувки онази вечер и усетих болката, обидата ти. Права си.

-          Милият ми! Трогнал се от прочетен чужд спомен отпреди доста години – усмихна му се.

-          Искам да знаеш, че за теб съм готов на всичко! Само кажи! Ще чакам твоето „да“. Сега ще тръгвам, за да те оставя да почиваш. Утре пак ще дойда. Искаш ли нещо? – попита я.

-          Сок, нещо кисело. Вишна, може би или боровинка, касис. Червен да е. И чаши, моля.

-          Дадено, до утре. Почивай си сега, принцесо – завърши и я целуна нежно по челото.

назад  напред

Невъзможно... Нали?

12.

От болницата директно се запъти към хотела. Извади комплект дрехи и бельо от сака на Мони и ги мушна в чиста найлонова чанта, заедно с чехли и телефона, за другия ден. Слезе в механата за ранна вечеря; поръча си болярско кюфте с болярска гарнитура и болярско пиво. Докато чакаше звънна на Нина.

-          Привет, как си? Удобно ли е? – попита любезно

-          Здрасти, да, слушам те. Как е Мони? – попита с безпокойство жената.

-          Оправя се. Сутринта дошла в съзнание, обадиха ми се. Цял следобед бях при нея. Държи се мъжки, но си личи, че се измъчва от видяното. Нищо не ми каза, но...

-          Дай ѝ време. Казах ти вчера. Няма да е лесно да си върнеш доверието ѝ.

-          Каза ми да прочета дневника ѝ, за да открия истината.

-          Уау! Това е огромна крачка. Как успя?... Не знаех, че има дневник. – беше изненадана.

-          И аз. Но ми каза за него и даже ми каза точната страница, представяш ли си?

-          Еха! Ами това е супер! Моля те, не я разочаровай. Няма да понесе втори удар.

-          Няма да има такъв, доколкото зависи от мен. – решително отвърна мъжът.

-          Всъщност звъннах да те уведомя, че е добре и я видях. Сега вечерям и после отивам да чета. Защо ли имам чувството, че това ще е най-интересното четиво за годината?

-          Добре, благодаря, че ми каза, Дидо. Желая успех и на двама ви. Ще имате нужда. Чао!

-          Хайде, лека вечер! И благодаря за помощта! – завърши той и затвори телефона.

Хапна си вечерята набързо и се върна в стаята си. Бръкна в сака на жената и извади таблета от дъното му. Отвори капака и екранът светна. Видя приложение Diary и го отвори. На заглавната страница пишеше „Дневник на Моник Стоянов, започнат в 2009 год.“. Видя полето за избор на страница и се поколеба. Изкушението да го прочете не беше малко, но не трябваше да я разочарова. Имаше разрешение само за откъс. Въведе цифрите 85 и зачака да се заредят на екрана. Затаи дъх и зачете:

„Водещият изрече въпроса. За част от секундата настъпи гробно мълчание. Казах „3776 м“ толкова бързо, колкото можах. От притока на адреналин ли бе или нещо друго, но гласът ми почти не се чу. Не го чу водещият, нито съдията, нито съотборниците ми. Тъкмо да го повторя високо и ясно, когато участник от другия отбор ме изпревари. Времето спря. Защо на мен, Боже? Стаята се завъртя, прилоша ми и поисках да си тръгна. Колко е несправедливо! Врагът не знаеше отговора, но единствен от всички чу гласа ми и просто го повтори, но така че всички да чуят. Видя шанса си и се възползва. Никога не бих постъпила така, дори това да ми коства победата. Крайният резултат е важен, разбира се, но не и на всяка цена. Не по-малко важни са доблестта на играчите и чистотата на игра, спазването на правилата. Почувствах се ужасно!“

Дидо гледаше редовете с изцъклени очи, като се насилваше да си спомни. Знаеше това състезание, но винаги бе смятал, че те спечелиха честно и почтено. Напрегна ума си за детайли. Спомни си къде седеше той, къде съотборникът му, който даде верния отговор и къде бе Мони. И се сети, че приятелят му седеше точно до нея. Ако тя е била толкова тиха, че никой друг не е чул гласа ѝ, единствен можеше да го чуе Дани. И да се възползва от шанса си. Обзе го гняв. Типично за него – победата над всичко. Значи така бяха спечелили? С измама? А истинският победител е останал с разбити илюзии... Това значи, че тя е трябвало да го намрази още тогава, но вместо това... Е, не той беше откраднал знанието ѝ, но все пак си беше гадно. Продължи да чете:

„За Дидо знам само, че на световното е завършил на 5-о място, а преди това е печелил 2 първи места на национални състезания. Впечатляващо! Веднъж слушах някакво интервю с него за университетските медии, в което интервюиращата каза „умен, готин, успешен, трениращ, интересен… ти истински ли си?“. Много се смях, но си е така… доста секси – над среден ръст, развит гръден кош, а бицепсите му издуваха ръкавите на тънката блуза. Гласът - плътен и гърлен, дълбок... Харесва ми да го гледам, да го слушам... И започнах да го сънувам през нощ...“

Божичко, помисли си мъжът, това е кажи-речи от ден 1. А аз, глупакът, нищо не съм разбрал. По-нататък прочете за планинския поход и купона в хижата. Спомни си вечерта и конкурса за танци с усмивка. Стана му толкова мило, докато четеше терзанията ѝ за срама, който изживяла тогава.

„Днес отворих любимия си сайт и останах със зяпнала уста. Публикувал е разказ от свое пътуване в чужбина, в което не е бил сам... Афишира връзката си, споменава името ѝ, както и техни общи снимки. Усмихват се, изглеждат щастливи и влюбени... Сърцето ме боли!“ – ето оттук е започнала агонията ѝ, помисли си той.

-          Миличката! Само, ако можех да върна времето, да ѝ го спестя...? – каза си на глас.

-          Дано още имам шанс да ѝ се реванширам! Тя го заслужава, а аз трябва да заслужа прошката ѝ.

Реши, че е прочел достатъчно. Все пак имаше позволение само за тази част. Но се надяваше, ако един ден нещата между тях потръгнат, да може да го изчете целия, дори двамата да го четат заедно... Затвори таблета и го прибра обратно на дъното на сака.

назад  напред