Невъзможно... Нали?

12.

От болницата директно се запъти към хотела. Извади комплект дрехи и бельо от сака на Мони и ги мушна в чиста найлонова чанта, заедно с чехли и телефона, за другия ден. Слезе в механата за ранна вечеря; поръча си болярско кюфте с болярска гарнитура и болярско пиво. Докато чакаше звънна на Нина.

-          Привет, как си? Удобно ли е? – попита любезно

-          Здрасти, да, слушам те. Как е Мони? – попита с безпокойство жената.

-          Оправя се. Сутринта дошла в съзнание, обадиха ми се. Цял следобед бях при нея. Държи се мъжки, но си личи, че се измъчва от видяното. Нищо не ми каза, но...

-          Дай ѝ време. Казах ти вчера. Няма да е лесно да си върнеш доверието ѝ.

-          Каза ми да прочета дневника ѝ, за да открия истината.

-          Уау! Това е огромна крачка. Как успя?... Не знаех, че има дневник. – беше изненадана.

-          И аз. Но ми каза за него и даже ми каза точната страница, представяш ли си?

-          Еха! Ами това е супер! Моля те, не я разочаровай. Няма да понесе втори удар.

-          Няма да има такъв, доколкото зависи от мен. – решително отвърна мъжът.

-          Всъщност звъннах да те уведомя, че е добре и я видях. Сега вечерям и после отивам да чета. Защо ли имам чувството, че това ще е най-интересното четиво за годината?

-          Добре, благодаря, че ми каза, Дидо. Желая успех и на двама ви. Ще имате нужда. Чао!

-          Хайде, лека вечер! И благодаря за помощта! – завърши той и затвори телефона.

Хапна си вечерята набързо и се върна в стаята си. Бръкна в сака на жената и извади таблета от дъното му. Отвори капака и екранът светна. Видя приложение Diary и го отвори. На заглавната страница пишеше „Дневник на Моник Стоянов, започнат в 2009 год.“. Видя полето за избор на страница и се поколеба. Изкушението да го прочете не беше малко, но не трябваше да я разочарова. Имаше разрешение само за откъс. Въведе цифрите 85 и зачака да се заредят на екрана. Затаи дъх и зачете:

„Водещият изрече въпроса. За част от секундата настъпи гробно мълчание. Казах „3776 м“ толкова бързо, колкото можах. От притока на адреналин ли бе или нещо друго, но гласът ми почти не се чу. Не го чу водещият, нито съдията, нито съотборниците ми. Тъкмо да го повторя високо и ясно, когато участник от другия отбор ме изпревари. Времето спря. Защо на мен, Боже? Стаята се завъртя, прилоша ми и поисках да си тръгна. Колко е несправедливо! Врагът не знаеше отговора, но единствен от всички чу гласа ми и просто го повтори, но така че всички да чуят. Видя шанса си и се възползва. Никога не бих постъпила така, дори това да ми коства победата. Крайният резултат е важен, разбира се, но не и на всяка цена. Не по-малко важни са доблестта на играчите и чистотата на игра, спазването на правилата. Почувствах се ужасно!“

Дидо гледаше редовете с изцъклени очи, като се насилваше да си спомни. Знаеше това състезание, но винаги бе смятал, че те спечелиха честно и почтено. Напрегна ума си за детайли. Спомни си къде седеше той, къде съотборникът му, който даде верния отговор и къде бе Мони. И се сети, че приятелят му седеше точно до нея. Ако тя е била толкова тиха, че никой друг не е чул гласа ѝ, единствен можеше да го чуе Дани. И да се възползва от шанса си. Обзе го гняв. Типично за него – победата над всичко. Значи така бяха спечелили? С измама? А истинският победител е останал с разбити илюзии... Това значи, че тя е трябвало да го намрази още тогава, но вместо това... Е, не той беше откраднал знанието ѝ, но все пак си беше гадно. Продължи да чете:

„За Дидо знам само, че на световното е завършил на 5-о място, а преди това е печелил 2 първи места на национални състезания. Впечатляващо! Веднъж слушах някакво интервю с него за университетските медии, в което интервюиращата каза „умен, готин, успешен, трениращ, интересен… ти истински ли си?“. Много се смях, но си е така… доста секси – над среден ръст, развит гръден кош, а бицепсите му издуваха ръкавите на тънката блуза. Гласът - плътен и гърлен, дълбок... Харесва ми да го гледам, да го слушам... И започнах да го сънувам през нощ...“

Божичко, помисли си мъжът, това е кажи-речи от ден 1. А аз, глупакът, нищо не съм разбрал. По-нататък прочете за планинския поход и купона в хижата. Спомни си вечерта и конкурса за танци с усмивка. Стана му толкова мило, докато четеше терзанията ѝ за срама, който изживяла тогава.

„Днес отворих любимия си сайт и останах със зяпнала уста. Публикувал е разказ от свое пътуване в чужбина, в което не е бил сам... Афишира връзката си, споменава името ѝ, както и техни общи снимки. Усмихват се, изглеждат щастливи и влюбени... Сърцето ме боли!“ – ето оттук е започнала агонията ѝ, помисли си той.

-          Миличката! Само, ако можех да върна времето, да ѝ го спестя...? – каза си на глас.

-          Дано още имам шанс да ѝ се реванширам! Тя го заслужава, а аз трябва да заслужа прошката ѝ.

Реши, че е прочел достатъчно. Все пак имаше позволение само за тази част. Но се надяваше, ако един ден нещата между тях потръгнат, да може да го изчете целия, дори двамата да го четат заедно... Затвори таблета и го прибра обратно на дъното на сака.

назад  напред