Невъзможно... Нали?

 13.

На следващия ден след закуска отиде първо в болницата. Почука на вратата на стая 205.

-          Влез! – чу гласа ѝ отвътре.

-          Добро утро! – каза усмихнат и остави чантата с нещата ѝ до леглото.

-          Освен дрехите, които поиска, ти сложих чехлите и телефона – каза като го извади и подаде в по-здравата ръка. Очите ѝ блеснаха.

-          Телефончето ми! Милото ми. Тук е целият ми живот, вярваш ли ми? – извика от радост.

-          Вярвам ти. Всички хора напоследък сме станали толкова зависими от тези джаджи, че не можем да си спомним какво е било преди тях, нито да си представим какво ще е без...

-          Прав си, да. Така е. – съгласи се с него. Остави телефона на леглото до себе си и се обърна към Дидо:

-          Няма ли да седнеш? Имам място... Или не смяташ да се задържаш? – той долови тревога.

-          А, няма къде да ходя... Ще вися тук, докато не ти писне от мен и ме изгониш – ухили се.

-          Няма страшно. А за чехлите... Нямам нужда от тях. Докторът каза, че докато не ми заздравеят „яките дупки“ в краката, няма да мога изобщо да стъпвам на тях, респективно да ходя... така че не ми трябват чехли. Може да ги върнеш или ги хвърли... все едно ми е.

-          Ще ги прибера, добре – каза и ги взе обратно, за да ги върне при останалия ѝ багаж.

-          Кажи ми намери ли таблета? Прочете ли дневника? Имаш ли някакви въпроси? – попита го делово като се стремеше да не губи зрителния контакт с него, с очите му.

-          Намерих го, отворих и прочетох. Но само тази част – стр.85 и следващите, където ставаше дума за нас, мен... – смутено отвърна и лека руменина се разля по лицето му.

-          Добре, изненадваш ме. Приятно. Та, някакви въпроси? – повтори питането си.

-          Само един. Ще можеш ли някога да ми простиш? – докосна леко бинтованата ѝ ръка.

-          Тук има уловка. Кое да ти простя? Може ли да си малко по-конкретен, моля те?

-          Всичко, всъщност. Това, че не съм разбрал за чувствата ти; че не съм им отговорил; това от онази нощ... – разкаянието се долавяше ясно в интонацията му.

-          Така... Това, че не си проумял чувствата ми само ме радва. Бях сигурна, че ме разчиташ, но се радвам, ако не си толкова прозорлив, защото съм лоша актриса. Така че това отпада, поради липса на смисъл. Че не си им отговорил? И тук липсва състоятелност. Виждаш ли, хората не са господари на чувствата си. Обичал си друга тогава – нямало е как, дори да знаеше за мен, да ми „отговориш“. Това не работи по този начин. Ние сме роби на емоциите – поне тези хора, които са способни да изпитват емоции...

-          Еха... това си беше лекция по не-даване на прошка... А поне за последната точка?

-          Тук съм ок. Нито е имало как да знаеш какво се каня да ти кажа, нито си длъжен да седиш сам и се самосъжаляваш заради това. Така че отново ми се струва, че няма нужда от това... Но ако така ще се почувстваш по-добре, ако ти олекне, тогава, да, простено ти е.

-          Благодаря ти. Ти си благородна душа и аз не го заслужавам може би, но мога ли да се надявам?... – попита с нескрита надежда в гласа си мъжът до нея.

-          Да се надяваш? На какво? – почувства се толкова объркана, сякаш е започнала да чете книга от средата и половината история ѝ се губи. Погледна го смаяно.

-          Че може да се получи... между нас? – опита се да обясни, объркан на свой ред.

-          Това ли било? Боже мой! Ами по-скоро мисля, че не... – каза неуверено.

-          Защо такъв песимизъм? – опита да подходи с хумор.

-          От всичко, обсъдено дотук, знам със сигурност две неща: първото е, че винаги съм имала чувства към теб, а второто е, че ти не си имал такива към мен – нито преди, нито сега...

-          По последната точка мога да оспорвам – заяви Дидо, с намерение да не се предава.

-          Защо? – тя го гледаше изумена и се чудеше какво ли се върти в хубавата му глава.

-          За миналото може да е вярно, но сега... Чувства определено има, само още не мога точно да идентифицирам... – започна той

-          Съжаление не се брои! И нямам нужда от него – избухна жената.

-          Не те съжалявам. Това е съжаление към себе си, че не съм видял по-рано. Такъв прекрасен човек; хубава жена; сигурен съм, че можеше да станеш и успешен учен... Но е безсмислено да съжалявам за миналото. Трябва да гледам към бъдещето, а то може да включва теб, ако ме искаш... – завърши тихо и с блясък в очите.

-          В момента... не знам какво искам. Съжалявам, аз... – сълзите задушиха гласа ѝ.

-          Недей! Не бива, моля те. Не се разстройвай. Дай си време, аз ще чакам – усмихна ѝ се.

-          А за онова състезание, когато се запознахме... Много съжалявам, че така се получи. Аз не знаех... Ако бях разбрал още тогава, щях да спра Дани и да кажа, че ти и отборът ти печелите. Вярваш ли ми? – попита с надежда.

-          Да, интересното е, че ти вярвам, да. – усмихна му се в отговор и докосна дланта му.

-          Не се тормози за това. Беше преди цял век.- опита да успокои съвестта му.

-          Отдавна е, да. Но като прочетох колко те е наранило това, ми стана ужасно мъчно. Сякаш влязох в твоите обувки онази вечер и усетих болката, обидата ти. Права си.

-          Милият ми! Трогнал се от прочетен чужд спомен отпреди доста години – усмихна му се.

-          Искам да знаеш, че за теб съм готов на всичко! Само кажи! Ще чакам твоето „да“. Сега ще тръгвам, за да те оставя да почиваш. Утре пак ще дойда. Искаш ли нещо? – попита я.

-          Сок, нещо кисело. Вишна, може би или боровинка, касис. Червен да е. И чаши, моля.

-          Дадено, до утре. Почивай си сега, принцесо – завърши и я целуна нежно по челото.

назад  напред