Невъзможно... Нали?

 17.

Всички подстъпи към хотела, както и интериорът му, бяха пригодени за улеснение на хора в неравностойно положение – разбирайте, инвалиди, така че Дидо без много усилия заведе жената в инвалидна количка до апартамента им. Когато влязоха Мони не забеляза веднага вратата на една от стените и прехапа език – леглото беше двойно. Ще спим в едно легло, Божичко! – помисли си тя. Дидо мина край нея, отвори вратата към другата стая и ѝ направи път да мине:

-          Добре дошла в новата ти стая! – направи театрален жест с ръцете си, като приветствие.

-          Стая? Нова стая? – тя беше толкова объркана, че загуби дар слово. Гледаше изумено.

-          Но как? Защо? Мислех, че сме в обща стая и... малко ме стресна двойното легло...

-          Точно, за да не се чувстваш неудобно, в една стая с мен, наех апартамент. Хем да съм близо до теб, в случай на нужда... хем да си имаме лично пространство. Вратата се заключва, откъм твоята страна. Ако искаш можеш да се възползваш... – допълни тихо.

-          Боже, помислил си за всичко. Благодаря много, всъщност не мога да ти се отблагодаря за ... за всичко, което направи... и продължаваш да правиш за мен. – заекна Мони.

-          Моля те. Както казах вече, дори не го споменавай. Това е най-малкото... – той млъкна.

-          Ти се настанявай, аз ще ти пренеса нещата. Ако не ти допада къде и как съм ти сложил вещите, само кажи и ще ги оправя. Не се притеснявай да ми казваш всичко. – завърши.

-          Благодаря ти. Всичко си е ок. Много си мил! Би ли... дошъл за малко? – поколеба се тя.

-          Тук съм. Какво има? – застана до нея с въпросително изражение.

Тя му направи знак с ръка да се наведе и когато очите му се озоваха на нивото на нейните, тя взе лицето му в длани и залепи мека и нежна целувка на челото му. Той замръзна за миг. Мълчаха 10 сек. Тя му обясни:

-          Както казах, много си мил и ти благодаря за грижите и всичко, което правиш за мен. – каза му и се усмихна широко и искрено.

Страните му пламнаха и не можа да отвърне нищо от изненадата, изобщо не беше очаквал, а тя – за пръв път го целуваше, макар и приятелски, но го почувства толкова правилно, сякаш бе единственото логично нещо, което можеше да направи като жест на благодарност.

Дидо я остави да си почива и се оттегли в стаята си. Усещаше лека умора, но това бе по-скоро от твърде силните емоции напоследък, а не толкова физическо изтощение. Не бе работил няколко дни и реши, че моментът сега е подходящ да навакса. Тръгна към сака си и застина.

-          Мамка му! Ама че късмет! – не успя да се сдържи и изруга на глас. Мони се притесни:

-          Какво става? Наред ли е всичко? – попита загрижено от стаята си.

-          Не, не е. Изобщо не е наред, но нищо не мога да направя, така че няма смисъл да се тревожа излишно – отвърна ѝ, като се появи на вратата.

-          А какво стана всъщност? – любопитството я гризеше – доколкото си спомняше, той имаше безупречно поведение и никога не го бе чувала да ругае или псува.

-          Исках да поработя. Закъснявам с една статия, но се сетих, че нямам лаптоп. Планът беше уикенд-семинар с 1 нощувка и тъй като нямаше да имам време за работа, не го взех. Но ето, че вече седя тук 5 дни и се очертават поне още толкова, а аз не мога да работя по нея. Много закъснявам със сроковете. Затова се ядосах, но няма как... – заключи той.

-          Ужас! – тя се почувства много виновна за този проблем – нали заради нея бе останал, а сега това. Замисли се дали не може да му помогне някак. Попита:

-          Директно на лаптопа си ли работиш? Или имаш back up на някой облак, да кажем Gdrive?

-          Като го спомена – имам, да. Не е последната версия на файла, а предпоследната, но промените не бяха много и версиите са доста подобни. Имам, да, но облакът няма да помогне без устройство. А не мога да пиша на смартфон – убийствено е. – беше отчаян.

-          На смартфон – не, но сигурно ще можеш на таблет. – каза и му намигна с усмивка.

-          Какво? Ти...? Ти си гений! – извика. – Иде ми да те разцелувам! – допълни той.

-          Нямам против. Допадат ми твоите прегръдки и целувки – каза, но поруменя.

-          Благодаря ти! – наведе се към нея и я прегърна, след което целуна челото ѝ. Тя му подаде джаджата и той се върна в стаята си, за да работи. След десетина минути го попита:

-          Е, как върви? Ще можеш ли да работиш по статията? – искрено се вълнуваше за него.

-          Бива, макар че с тъчпада се пише бавно. Просто не е проектиран за мащабно писане. Той е за съобщения, като телефоните. Но не трябва да се оплаквам – по-добре така, отколкото никак. Хората са казали „като няма риба, и ракът е риба“. Хем така ще запомня по-добре текста, като го пиша по-бавно. – обясняваше той, а жената същевременно ровеше в телефона си, докато го слушаше.

Намери каквото търсеше и му прати линк през вайбър. Телефонът му изписука за получено съобщение. Той го взе, изненадан кой може да му пише и когато видя, че подател е Мони, направо се изуми. Кликна върху линка и му се отвори локация на iStore. Все още не разбираше накъде бие тя и отговори с „?“. Получи нов линк, отвори го и видя оригинална клавиатура за iPad, при това в промоция – само за 29,95 лв без ДДС. Изпрати ѝ 👍 и извика:

-          Мила, ти си истински гений! Трябва да получиш Нобелова награда.

-          Хм. В каква категория предлагаш да участвам? – провикна се от стаята си тя.

-          Блестящи идеи, спасяващи кариерата на разсеяни млади учени – отвърна сериозно.

-          Предпочитам: всеотдайни и обещаващи млади учени – поправи го и допълни:

-          Не е далеч. Предлагам да излезем да се разходим и ще идем до там да я вземем. Имаш нужда от почивка и без друго. – предложи Моник.

-          Освен това съм гладен като вълк. Нормално, 14 часа е. Хайде да излезем наистина, първо ще хапнем някъде и после – в магазина. Съгласна? – попита я.

-          Ok, let’s do this! – отговори му ентусиазирано. Преоблякоха се и тръгнаха към центъра.

Обядваха в симпатична механа, хапнаха и по 1 мелба за десерт, след което отидоха до магазина. Тук започнаха да спорят кой да плати клавиатурата. Дидо настояваше да бъде той, защото той щял да я използва. Мони пък изтъкваше довода, че таблетът е неин и когато се върнат в София, тя ще си го вземе, а за какво му е на него клавиатура без таблет? Този довод като че ли убеди мъжа и той неохотно се съгласи. Мони се зарадва, че се бе сетила да го вземе и го подаде на младия служител, за да ги свърже. Важно беше да се уверят, че двете джаджи са напълно съвместими. Свързаха се веднага, без проблем и Мони плати клавиатурата с щастлива усмивка. Все пак това бе първото реално нещо, което правеше в помощ на своя любим.

назад  напред