Невъзможно... Нали?

 11.

Легна да поспи, защото вече се чувстваше смазан от умората на изминалото безсънно денонощие. Когато се събуди в късния следобед, позвъни в болницата и попита има ли промяна при Мони. Отговориха отрицателно. Облече се и излезе из града, да повърви и си проясни мозъка. Ходи часове наред и мислеше ли, мислеше. Мони – влюбена в мен. Отдавна при това. Как може да не съм си дал сметка? Сляп ли съм? Но и тя успешно се криеше зад маската на безобиден интерес към науката, усмихна се при тази мисъл. А всичко е било далеч по-сериозно... Какво да правя сега?

Върна се в хотела чак по мрак, след като вечеря пица с бира. Не му се спеше, нито му се гледаше телевизия, нито пък имаше желание за каквото и да било друго. Просто се отпусна в леглото и се върна назад в спомените си. Откога се познаваше с Мони? Как се бе държала с него винаги? Една дума – прекрасно. Винаги бе проявявала интерес към развитието му – от вундеркинд и отличен студент до университетски преподавател. Но той отдаваше този неин интерес на любов към науката. Съвсем погрешно бе преценил ситуацията, явно. Било е любов, но не толкова идеалистична, платонична. А той не бе разчел признаците, които са били пред очите му. Истината е, че по онова време той бе много влюбен, имаше сериозна, дългогодишна връзка. Изобщо не му минаваше през ум да се оглежда наоколо за други възможности. Просто не съществуваха други жени, беше само неговата В. А преди няколко месеца всичко рухна между тях. И той се чувстваше разбит на хиляди късчета сърце и любов; разпадна се емоционално. Раната още не бе зараснала, болеше понякога остро, друг път по-тъпо, но бе там, пулсираше в гърдите му и му отнемаше въздуха, и горчивият спомен изгаряше гърлото му. Дали Мони можеше да бъде глътката свеж въздух, от която се нуждаеше? Беше ли тя чудодейния лек за изранената му душа? Можеше ли да иска/очаква това от нея – да го изцери от миналото? Ами, ако не желаеше да го види повече, след онова, което преживя заради него? Имаше ли правото да я моли за шанс? Дори не знаеше дали ще има силите да я погледне в очите след снощи, още по-малко пък... Вината го разяждаше. Беше в безизходица, но реши да се стегне, защото в момента тя не можеше да разчита на никого дори за най-елементарните битови неща. А и това си беше шанс от съдбата да изкупи част от вината си.

Сутринта закуси в хотела и тръгна към центъра. Добре, че беше в голям и хубав град, с много възможности да си уплътнява времето. След час телефонът му иззвъня. Беше регистратурата на болницата. Казаха, че Моник е дошла на себе си. Върхът, помисли си. Мина през пазара, откъдето купи красив букет и отиде в болницата. Казаха му, че е настанена в стая 205 и отиде натам. Влезе и се зарадва, че беше сама. Така нямаше да пречи на никого с разговора си. И никой нямаше да му слуша извиненията... Пристъпи към леглото ѝ.

-          Здравей, Мони! Аз съм, Дидо. – не беше сигурен може ли да го познае.

-          Знам, Дидо. Да не се запознаваме отново? – гледаше леко разфокусирано край него.

-          Красиви цветя. Нямаше нужда, мерси. – промълви тихо. Дидо се огледа и видя върху шкафчето до съседното легло стъклен буркан, останал от предишен пациент. Постави букета вътре и влезе в банята, където го напълни с вода, след което го сложи на шкафчето до Мони.

-          Извинявай, не знам как ти е зрението и... всичко, след... – трудно му беше да говори за станалото. Сякаш усещаше тежестта с езика си.

-          Добре съм, доколкото може да се очаква при дадените обстоятелства – говореше бавно.

-          Може ли... искаш ли, да седна до теб? – попита неуверено. Тя кимна. Взе си стол.

-          Мерси! А... ти помниш ли какво стана... снощи? – продължаваше да накъсва фразите той.

-          Мхм. – отвърна и погледна в другата посока, защото усети, че се изчервява. Тук Дидо се сети, че той не би трябвало да знае предисторията и трябваше да се държи адекватно.

-          Мога ли да попитам какво те накара да стигнеш до това решение? – запита внимателно.

-          Мне. Не ми се говори за това. – все още гледаше другаде, но Дидо имаше отлично зрение и не пропусна блясъка в очите ѝ, причинен от издайнически сълзи в крайчетата.

-          Моля те, не плачи. Каквото и да те е докарало до такова отчаяние, сигурен съм, че не си струва подобна постъпка от теб. – каза и хвана ръката ѝ, омотана в бинтове. Стисна леко.

-          А! Моля те, боли! – проплака и я дръпна.

-          Извинявай много! Ама и аз съм един, точно тази ръка да стискам... – ядоса се на себе си.

Премести стола от другата страна на леглото и хвана голата ръка. Тя не реагира, но извърна глава.

-          Искаш ли да си тръгна? – попита я тихо. Разкаянието се долавяше в гласа му. Тя поклати глава, но не го погледна.

-          Да остана ли? – искаше да е сигурен, че разбира правилно желанията ѝ. Кимна му.

-          Мони, много съжалявам за станалото! Ако мога да направя нещо за теб, само кажи.

-          Къде са ми нещата? Багажа?

-          В хотела, взех ги в моята стая. Искаш ли да ти донеса нещо? Или всичко? – попита я.

-          Дрехи, бельо и... – тя млъкна, без да довърши.

-          Ще ми кажеш ли за какво искаше да говорим снощи? – запита с надежда в гласа.

-          Съжалявам, не мога. Ти сам трябва да откриеш отговора. – каза полугласно.

-          Но къде да търся? Дай ми отправна точка някаква...

-          Дневника ми, стр. 85. Отвори и прочети, защото нямам сили да те гледам и разказвам – отговори му като вече не се стараеше да крие сълзите, стичащи се по бузите ѝ.

-          Имаш дневник? – странно, беше преровил сака, но не видя такъв.

-          Електронен е. Ще го видиш в таблета, няма парола за вход. А сега искам да спя – довърши и се обърна към стената, като затвори очи.

-          Ок, тръгвам. Почивай си, утре ще ти донеса нещата. – каза и се запъти към вратата. Хвана дръжката и спря, върна се до леглото, наведе се и я целуна по челото, после излезе.

Устните му бяха меки и горещи. Разтресе се в ридания.

назад  напред