16.
- Момиче, какво ти е? Защо плачеш така? – попита я
със загриженост в гласа и погледа.
- Не ми обръщай внимание. Ще се оправя. Нали знаеш
- аз съм от яките кучки. – усмихна се през сълзи и избърса носа си в
кърпичката, която стискаше в ръка.
- Днес ме изписват – произнесе с тъга, сякаш не ѝ
се тръгваше от болницата.
- Какъв ентусиазъм! Звучиш, сякаш предпочиташ да
останеш – намигна ѝ закачливо.
- О, не! Стига толкоз лежане тук. Искам да се
махна. Лошото е, че не ме пускат да си ида в София. Какво ще правя тук? Къде ще
спя? Кога ще ми разрешат да пътувам – нищо не знам. Затова си изпуснах нервите
преди малко. Извинявай! – наведе засрамено глава и леко поруменя.
- Ти пък! За какво се извиняваш? Всеки на твое
място би се притеснил. Сега обаче искам да се успокоиш, защото ти обещавам
всичко да е наред. – каза и се усмихна широко.
- Какво имаш предвид? Намислил си нещо май –
заподозря го и се ухили.
- Сега ние с теб ще излезем от тази стая, ще
хванем такси и ще отидем в хотела, където ще можеш да си почиваш, спиш, четеш или
каквото ти душа желае, ок? – обясни ѝ плана си.
- Ама аз не мога да остана в този хотел. Не ми
стига бюджета. Затова търсих евтина квартира.
- Не ти трябва квартира и нямаш нужда от бюджет.
Погрижил съм се за всичко – каза той.
- Не искам да фалираш заради мен. Не стига, че
седиш тук с мен, вместо да се прибереш. Сигурна съм, че имаш по-важна работа.
Седиш цяла седмица на хотел заради мен, а сега и за мен да плащаш... Не е
редно. Не мога да приема. – обясни му позицията си и сведе глава.
- Ти влезе в болница заради мен. Едва те спасиха.
Имаш всички причини на Земята да ме мразиш, а вместо това се тревожиш, че съм
щял да фалирам... Да остана тук и да се погрижа за теб е най-малкото, което
трябва да направя. Просто съм длъжен... – той видя разочарование в очите ѝ и
допълни:
- Това не значи, че правя каквото и да е само от
чувство за дълг... Искам да направя нещо за теб, някакъв жест, за да ти покажа,
че не ми е все едно, че заради мен посегна на живота си...
Приближи се до нея и я прегърна нежно, усещайки треперенето
на тялото ѝ. Допълни:
-
И не ми е все
едно, че ме обичаш. Хайде сега да тръгваме! – каза и хвана завивката ѝ.
-
Неее! –
изпищя Мони. Сети се, че под одеялото е само по нощница за еднократна употреба.
Не биваше да я види така, Боже! – той гледаше изумено и зачака обяснение.
-
Извинявай, но
не съм облечена. Може ли да излезеш? Ще те извикам, като съм готова.
-
Разбира се.
Както кажеш. Искаш ли да взема някои неща? – попита и тя му показа с ръка.
Наложи му се да чака над 15 мин. Не ѝ
беше лесно да се облича само с една ръка, т.к. ранената бе превързана дебело и
не можеше да си служи с нея. Най-сетне бе готова и го извика. Дидо приближи
леглото и каза, че ще я пренесе в количката, за да знае какво да очаква. Тя
кимна. Пъхна ръцете си под тялото ѝ и я вдигна, след което много внимателно я
постави на количката. И двамата бяха задържали дъха си в тази половин минута.
От една страна се чувстваше неловко, но от друга допирът на ръцете му и
топлината на тялото му излъчваха спокойствие; караха я да се чувства в безопасност.
Коя жена не си мечтае за такова усещане?
Дидо прибра последния останал багаж в
чанти и торби, подаде ги на Мони и я забута извън болничната стая. На
регистратурата ѝ дадоха болничните листове и я отписаха, а Дидо се обади за
такси до хотела. Настани нея с багажа на задната седалка, количката разглоби и
пъхнаха в багажника, а той седна до шофьора.
Няма коментари:
Публикуване на коментар