14.
На следващата сутрин, след като закуси в хотела,
мина през близкия супермаркет и купи две кутии сок – вишна и касис, и 10
картонени парти чаши, и тръгна към болницата. Почука и влезе.
-
Добро утро!
По-добре ли си днес? – попита я с усмивка, като с жест посочи двете кутии, в
смисъл „коя искаш да отворя“. Тя кимна към вишната.
-
Мда, има
напредък. Благодаря, че попита. А ти как спа? Нещо интересно снощи? – намигна
му закачливо и той се усмихна широко.
-
Абсолютно
нищо. Заприличвам на монах по поведение. – вдигна очи към тавана.
-
Лошо, колега,
лошо! – цитира фраза от ретро БГ филм и се засмя високо.
-
Така. За
какво искаш да си говорим днес? Сериозни неща или нещо...
-
О, не. Стига
толкова сериозности. Искам да ми разкажеш за пътешествията си. Бил си на 5
континента и какъвто си сладкодумен, сигурна съм, че ще ми заредиш батериите.
-
Както кажеш.
За къде искаш да чуеш най-вече? – поинтересува се мъжът.
-
Азия,
Източна. АТР[1].
Това е безумно интересен регион. Искам подробности. – настани се удобно, глътна
сок и се приготви да слуша.
Дидо ѝ разказа за пътуванията си в Източна Азия,
както бе пожелала. Как три чáса се разхождал по Великата китайска стена и в двете
посоки не се виждал край – нито, откъдето тръгнал, нито накъдето вървял. Каза ѝ
за пътуването си с Шинкансен – влакът-стрела в Япония. Докато прочел „Война и
мир“, адаптиран специално за японците във вид на комикс, в двуезичен вариант –
на английски и японски, стигнал до крайната гара. Мони остана потресена от
идеята за комикс „Война и мир“. Какво ли не измислят тези японци! Разказа ѝ
също за филипинските вулкани и за езерото Байкал – нейна отколешна мечта. След
два чáса приказки тя се измори и Дидо реши да я остави да почива.
-
Чух за
становището по доцентурата ти. Много съжалявам! То провали ли те или все още
имаш шанс? – попита с искрена загриженост, защото знаеше какъв „научен шамар“ е
това. И знаеше също, че той не го заслужава.
-
Как разбра? –
той бе наистина изненадан. Вярно е, че Мони се интересуваше от ставащото в
университета, но все пак не беше там редовно, за да е в течение.
-
Нина ми каза,
а после на сайта на ВУЗ-а прочетох самото становище. И така се ядосах! Ако беше
пред мен тая професорка, щях да я заплюя, честно ти казвам! – ядоса се тя.
-
Недей, няма
смисъл от това. А и сега си имаш по-големи проблеми. – опита да я успокои.
-
Не ми каза
дали тя те провали? Все пак такива решения се взимат с мнозинство, а не
единодушно. Имаш 4/5 положителни становища и 2 положителни рецензии. Това
трябва да е достатъчно, все пак. – настояваше на своето Мони.
-
Отложиха
гласуването за септември заради новата вълна на ковид. – отговори ѝ тихо.
-
Трябва да
мине. Ще стискам палци до побеляване. – обеща му тържествено жената.
-
Тогава нищо
друго не искам. Даже да не стана доцент... – започна да казва.
-
Ще станеш,
защото знаеш и можеш. Защото правиш повече от всеки друг в тоя факултет и тези
усилия не трябва да отиват напразно, да се пропиляват. Аз вярвам в теб – завърши
-
Значи, че все
едно съм станал. Твоето мнение ми е в пъти по-важно от на онази шушумига. Щом
ти си до мен, нищо друго няма значение. Благодаря ти, принцесо, за вярата в
мен, усилията, които полагам за науката и нашето НПО, на което съдействаш. Сега
ще те оставя, но утре съм тук отново. Искаш ли нещо? – тя поклати глава.
Наведе се и я целуна по челото, след което каза
„чао“ и излезе от стаята. Мони остана насаме с мислите, тревогите, надеждите и
страховете си...
По време на вечерната визитация в 20:00 ч. лекуващият
лекар махна превръзките и огледа раните. Заключи, че заздравяват добре, но Мони
още не биваше да натоварва краката си с ходене. Тя го изгледа смаяно и попита
как да се придвижва. С количка, отвърна докторът без следа от хумор по лицето
си. Тя парира с:
-
И откъде да
взема количка? Аз дори не съм в София. А като стана въпрос, кога ще ме
изпишете, за да се прибера в София? – вече не се сдържаше и гласът ѝ бе висок.
-
Изписваме те
утре, а за пътуване до София ще почакаш поне седмица след това. – отвърна и
най-спокойно си излезе, без да обърне внимание на потресеното ѝ лице.
Мони поседя няколко минути, докато се опомни от
шока, облегна се назад и се разплака. Чувстваше се толкова безпомощна и
самотна. Как ще се оправя? Хем я изписват, хем не я пускат да се прибере. Къде
ще живее цяла седмица? Под някой мост на Янтра? Не трябва да използва краката
си, а количка, но откъде да я вземе? Беше толкова объркана и нещастна...
Влезе санитарката да почисти стаята и видя жената
в това състояние. Стана ѝ жал за нея и я попита какво е толкова ужасно. Мони
сподели тревогите си без да се замисля. Поне ѝ олекна. Жената опита да я
успокои с думите, да не се притеснява, всичко щяло да се нареди; и излезе.
Тази нощ Мони не мигна чак до зори, когато я
събуди сутрешната визитация. Докторът потвърди решението си за изписване на
пациентката същия ден и излезе. Тя се отчая. Помисли си за Дидо – той сигурно
би намерил изход от иначе безизходната ситуация. Но не му звънна. Не искаше да
му дължи и това. Трябваше да се справи сама.
Обади се на регистратурата и помоли да ѝ издадат
болничен; не само за престоя в болницата, а и за времето, в което не трябваше
да работи; дори нямаше да е в София. Продиктува данните на фирмата-работодател.
Още в деня, когато Дидо ѝ донесе телефона, тя се свърза с шефа си и го уведоми,
че е претърпяла инцидент, вследствие на който е хоспитализирана и е извън
града, така че скоро няма да дойде в офиса. После я очаква дълго възстановяване
в домашни условия. Искаше да бъде максимално коректна. След това отвори сайта naemi.bg и започна да си
търси квартира. Нямаше как да стои поне седмица, а можеше и по-дълго, в този
скъп хотел.
Така я завари Дидо. Почука и влезе, а тя бе
толкова съсредоточена в телефона си, че дори не го забеляза. Прочисти гърло и
поздрави, а тя така се стресна, че подскочи в леглото. Погледна към него с
невиждащ поглед, отчаянието я сграбчи отново в ноктите си и жената се разрида.
Няма коментари:
Публикуване на коментар