19.
Сутринта станаха и се подготвиха за новия ден.
Слязоха за закуска в ресторанта и Мони попита Дидо какви са плановете му за
деня. Отговори ѝ, че смята да работи. Мони посърна леко, но не каза нищо –
знаеше колко е важно за научната му кариера да работи упорито и както винаги,
чувстваше се виновна, че сега е тук с нея и си губи времето, вместо да работи
под пълна пáра в София. Затова не изрази на глас желанието си да се разходят из
града. Помисли да тръгне сама, но още не се справяше добре с управлението на
количката, а и на много места липсваха рампи, което обричаше идеята ѝ на провал
още в зародиш. Сети се, че имаше градина някъде около хотела, където можеше да
прекара няколко приятни часа, в компанията на е-книгата в телефона си.
Хапнаха и обратно на хотелската рецепция, откъдето
трябваше да идат в апартамента си, Мони помоли служителката да извика пиколо,
което да я заведе до градината. Дидо се изненада, че Мони знае за въпросната
градина, за която той не бе чувал и предложи сам да я придружи, но тя отклони
молбата му с аргумента, че той трябва да работи, а тя иска да почете на въздух.
Той се качи в стаята си; пиколото дойде и забута количката на Мони към
вътрешния двор. Тя си хареса 1 маса и той я закара до нея. Попита я има ли
нужда от нещо и тя помоли да ѝ изпратят келнер от бара с меню.
Настани се колкото можеше по-удобно и извади
телефона от чантата си, за да зареди приложението за е-книги. Тъкмо отвори на
конкретната страница и дойде келнерът с менюто:
-
Ако
позволите, мога да Ви препоръчам нещо – каза младежът с усмивка.
-
Разбира се.
Кажете. – отвърна му дамата.
-
Ако пиете
алкохол, бих препоръчал да опитате ирландското кафе – прави се с много малко
ирландско уиски на дъното. А уискито е страхотно – докараха го онзи ден,
направо от избите на дестилерията – от самия производител, който е приятел на
България, идвал е няколко пъти и е направо влюбен в града ни. – разказваше
разпалено момчето.
-
Добреее... аз
не пия уиски по принцип, но ще пробвам специалитета. – намигна му.
-
А, за да не
стане така, че да остана без кафе, донесете за всеки случай и едно виенско.
Това ще е география с аромат на кафе и вкус на Irish – усмихна му се отново.
-
Веднага! Няма
да съжалявате, гарантирам. – допълни келнерът и влезе в сградата.
След 5 мин. донесе едно ирландско кафе в стъклена
чаша със столче, виенско в порцеланова с много сметана и бутилка трапезна вода.
Тя се зачуди дали няма да получи бадеми към уискито, но младежът сервира и се
отдалечи. Тя посегна неуверено към стъклената чашка и я поднесе до носа си.
Очакваше да я удари миризма на спирт, но нищо подобно – ароматът на кафето бе
по-силен от малца в уискито. Тя отпи бавно малка глътчица, задържа в устата си,
за да усети всички нюанси на вкуса и чак след това преглътна. Допадна ѝ. Но, за
да не падне сметаната на виенското, първо изпи него, а след това ирландското.
Между тях си оправи вкуса с вода.
Междувременно четеше някакво посредствено
криминале, в което от 23 стр. се досети кой е убиецът, а вече беше на 302 стр.
и полицията нямаше идея кой е, и Мони започваше сериозно да се дразни от тази
жалка „литература“, в която дори suspense не беше на ниво. Отказа се от „произведението“ и с
раздразнение за изгубеното време, и с облекчение за взетото решение, изтри
файла от телефона си.
Реши да потърси нещо друго за четене. Започна да
рови в интернет и попадна на новина от предишния ден: „Жена с неуспешен опит за
самоубийство: МС е открита в сервизно помещение на хотел Х в гр. У, в
безсъзнание поради силна кръвозагуба. От болницата коментират, че жената сама е
нарязала ходилата си със счупено стъкло... Изписана е и се намира в същия
хотел...“.
Мони почувства как ѝ се завива свят; беше сигурна,
че Irish
нямаше нищо общо с това. Подгади ѝ се, а очите ѝ се напълниха със сълзи. Защо
трябваше да стигне до медиите? Тя не беше известна личност – певица, актриса,
депутат или инфлуенсър... Тя беше никой. Защо трябваше да пишат точно за нея?
Не бяха ли останали по-интересни клюки в страната, че нея да...
Десетина минути по-рано в стаята на Дидо на
таблета му падна батерията и той си позволи да влезе в стаята на Мони и да рови
в сака ѝ в търсене на зарядното. Намери го и включи машинката, като смяташе
междувременно да продължи работата си, но всъщност той не бе наясно, че когато iPad се зарежда, не може
да се оперира с него; нито едно приложение не работи добре. Трябваше да го
остави да се зареди и след това да продължи работа. Поради тази причина мъжът
слезе на рецепция и попита как да стигне до градината. Упътиха го и той излезе.
Не бе трудно да открие Мони – по това време тя бе
единствен посетител там, и отиде при нея. Откри я разплакана и трепереща,
нещастна до мозъка на костите си или поне така изглеждаше. Той седна до нея:
-
Мони, какво
ти е? Защо плачеш? Какво е станало? – той се притесни не на шега. Тя само
хълцаше и не бе в състояние да отговори.
Дидо се зачуди какво да прави. Галеше раменете ѝ;
опитваше да я успокои с гласа си; говореше... Опита отново с въпрос какво е
станало. Тя му посочи телефона си. Мъжът го взе и погледна екрана. Всичко му
стана ясно. Имаше си хас да не плаче и да не се разстройва. Обзе го силен гняв:
-
Мизерници!
Намерили кого да нищят. Мамка им клюкарска! – но се сети, че така не ѝ помага и
се зае отново:
-
Мило, не
плачи. Знаеш, че само търсят евтини сензации, за да имат повече гледания...
Няма смисъл да се разстройваш заради това. Просто не си струва. Сега ти трябва
спокойствие и тишина, за да си почиваш и се възстановяваш... Моля те, не им се
давай!
-
Моля те... –
проплака тя – моля те, махни ме оттук. Не искам да... – в този миг откъм хотела
се чуха гласове...
-
Искаме да разговаряме с Моника Стоянова. Ние
сме от в-к Уикенд... – отговориха им, че не може, но гласовете наближаваха
градината. Мони се ужаси. Посочи с пръст:
-
Върви натам,
бързо! – Дидо я забута в указаната посока, като се надяваше, че Мони има
представа къде отиват.
Тя посочи вляво и надолу, той изпълняваше точно.
След миг гласовете вече не се чуваха, а двамата бегълци бяха стигнали задния
вход на хотела, откъдето влязоха вътре и директно се насочиха към асансьора.
Обаче си отдъхнаха едва, влизайки в апартамента.
Мони влезе в стаята си, като не можеше да се успокои.
Дидо се обади по вътрешния телефон на рецепция и предупреди в никакъв случай да
не уведомяват репортерите къде са те с Мони и, ако се налага, да извикат
полиция. Обясниха му, че охраната се е намесила и ги е изхвърлила.
Влезе при нея. Беше неестествено тихо и тръпки
преминаха по кожата му. Тя бе с гръб към него. Повика я. Нищо. Мина пред нея.
Главата ме клюмнала встрани, ръцете висяха безжизнено, очите не реагираха.
Божичко!, помисли си, но протегна два пръста и ги постави под ухото ѝ. Пулсът
беше ускорен, а лицето и ръцете ѝ бяха студени. Припаднала е от шока, отдъхна
си и се наведе към нея. Взе я на ръце и я положи на леглото. Спомни си уроците
при първа помощ: ако човек е изпаднал в шок, поставете тялото в противошоковата
поза (която си спомни) и го завийте, защото тялото бързо губи топлина. Той я
обърна настрани, зави я с одеялото, после прибави и своето отгоре. Напръска
леко лицето ѝ с вода, потупа леко бузата ѝ като я викаше по име. Трябваше да я
събуди на всяка цена, иначе жизнените ѝ показатели щяха да отслабват, докато не
спрат съвсем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар