блогът на Марина: март 2017

Здравейте!

Отново доста време измина от последната ни среща. Но ето, че съм тук и отново имам нещо за вас. J

Както ми стана традиция, всяка година около рождения си ден си взимам няколко дни отпуск и си подарявам пътуване до някоя дестинация, грабнала предварително вниманието ми.

Тази година това бе по-скоро маршрут, който планирам отдавна и все не успявах да осъществя. До сега. Става въпрос за теснолинейката Септември-Добринище, която, докато се наканя да я „пропътувам“ от БДЖ решиха да я закриват поради ниските доходи, които носи и високите разходи, генерирани от нея. По едно време се бях примирила с това положение и си казвах, че съм безвъзвратно закъсняла. Но имаше преди 2-3 години инициатива – гражданска петиция, до БДЖ и МТ за запазването й, в която аз също участвах. Тази пролет разбрах, че петицията е успяла и линията не е закрита.

Така че, докато си търсех туристическа програма за ден в страната, попаднах на оферта за пътуване с теснолинейката по част от маршрута в съчетание с посещение на Велинград, Историческия му музей и Юндола. Без изобщо да се замислям, се записах. В офиса ни една колежка научи за плановете ми и изяви желание да дойде с мен; записах и нея. Малко преди датата на пътуването стана ясно, че предсрочните парламентарни избори са назначени за 26 март 2017 г., т.е. датата на нашето пътуване. Значи нямаше да успея да гласувам или трябваше да се откажа от пътуването. Вие как мислите, кое избрах? Теснолинейката, разбира се. Само че от турагенцията ме уведомиха, че т.к. за изборите велинградския музей е обявен за изборна секция, няма да можем да го посетим в качеството му на музей. Затова от агенцията заменили този обект с друг. Когато разбрах кой точно, много се зарадвах, защото „резервата“ също бе в моя списък с планирани за посещение обекти и трудно щях да го организирам сама. Така че всичко се подреждаше все по-добре. А и този път нямаше да съм „самотния“ турист – щях да си имам спътник. Идеално.

И ето, че денят най-сетне настъпи. Предния ден си бях подготвила туристическите обувки, раницата и удобен „outfit“ за нашия излет. Прогнозата обещаваше дъжд, така че имах и дъждобран, но се молех да не трябва да го вадя от раницата. Срещата на групата беше пред „Александър Невски“ в 7 ч. Колежката дойде, групата се събра и в 7,30 ч. отпътувахме в посока АМ Тракия. Сега да обявя и маршрута: крепост Траянови врата-Велинград-теснолинейка до-Аврамово-Юндола-връщане в София.

Стигнахме до крепостта. Все още нямаше лица от персонала, така че трябваше да ги изчакаме на паркинга отпред. Посрещнаха ни няколко кучета – пазачи на обекта. Разходихме се наоколо и направихме снимки в хладната утрин. Противно на прогнозите на синоптиците денят обещаваше да е приятен, слънчев. След 20-ина минути дойдоха да отворят обекта.

Първо влязохме в туристическия инфоцентър, където бяха изложени макети, реплики и артефакти от мястото; пуснаха ни видео, в което цар Самуил разказваше за събитията в онези далечни времена, предхождащи попадането на земите ни под византийско робство. Това е краят на Първата българска държава, името България изчезва от картата на Европа; държавността ни е заличена за период от 178 години (1018-1196 г.). Но преди тези трагични събития се случва най-бляскавата победа на българското оръжие през този период, което отлага поробването на земите ни с 20-22 години, според Б.Димитров. Пак според него, най-голям териториален обхват България има не при Симеон I, а именно при Самуил. Това е все още дискусионен въпрос, да оставим историците да спорят по темата, а ние да отдадем заслужена почит на уменията на българските воини и тази твърдина, свидетел на онези героични времена. След филма разгледахме малкия „музей“ и си купихме сувенири. Оказа се, че от миналата година обекта е влязъл в списъка 100 НТО и има печат и марка, но моите 2 книжки са по-стари издания и там той не фигурира. Взех си марка, която залепих на последната страница; там сложих и печат. Но тези марка и печат нямаше да повишат броя им в книжките ми за добиване на значки. Много ме стана яд. Трябваше велинградския музей да стане 25-ия печат в новата ми книжка и да ми даде бронзова значка. Но заради скапаните избори нямаше да ги взема. Обектът-заместител не ми помогна в това отношение. Въпреки всичко не съжалявам особено. Защото крепостта си струваше.

След инфоцентъра разгледахме самата крепост. Тя не е много голяма като площ, но като стратегическа твърдина показва голямото майсторство на създателите си в строежа на укрепителни съоръжения. Тук за пръв път са използвани петоъгълни кули, които дават възможност на защитниците на крепостта да обстрелват нападателите й едновременно от 3 страни. Височината на стените била 11-12 м, дебелината им: 2-2,20 м, а височината на кулите била 15-18 м. Главният вход е от север, рамкиран от споменатите 2 бр. петоъгълни кули. От юг се издига една триъгълна кула. Предполага се, че това е било слабото място на крепостта. Тези кули били свързани с аркади, с колони и жилищни помещения на 2 нива за защитниците на крепостта от запад и изток. По-долу привеждам по-конкретни данни за обекта и за величавата битка на Самуиловите войски с византийците, претърпели тук най-голямото си поражение. Всъщност, истински погром, при който дори вражеските императорски знаци били пленени, а самият василевс едва си спасил кожата.

Разстоянието от центъра на София до крепостта е 72 км, изминати за час и малко. Координати на крепостта: 42.356111° с. ш. 23.918333° и. д. Надморска височина: 790 m

Проходът Траянови врата е планински проход (седловина) в югоизточната част на Ихтиманска Средна гора, в рида Еледжик.

Съвременното наименование Траянови врата идва от некоректното приписване на римската крепост в прохода на император Траян (53 – 117). В действителност става дума за по-късно съоръжение – реставрираните руини в прохода, известни в момента като „Крепост Траянови врата“ са останки от крепостния комплекс Стенос, изграден през V век. Проф. Петър Мутафчиев извежда тезата, че топонимът „Траянови врата“ е използван за първи път чак в XV век в летописа „Унгарското кралство“ на Антонио Бонфини, където се описва кръстоносният поход на крал Владислав Варненчик срещу Османската империя през 1443 – 1444 г. След Освобождението, когато започват да се публикуват множество исторически извори и изследвания, наименованието „Траянови врата“ бързо добива популярност и се налага като исторически, географски и административен термин, официално използван за местността и прохода днес.

Крепостта е проучена през 1975 г. при разкопки, ръководени от Димитрина Джонова. Датата на първоначалното строителство на крепостта е неизвестна, като първите писмени сведения за нея са от 3 век. Крепостта е известна също и като Щипон.

В Древността проходът носи името Суки (на латински: Succi), а непосредствено до него е изградено укрепление и пътна станция на име Соней (на латински: Soneium).

През Средните векове проходът е наричан Царски проход или „Царски врата“, а по-късно и Български проход.

Проходът влиза в историята през 986 г., когато византийският император Василий II предприема поход срещу България в стремеж да откъсне български територии. На 17 август българската войска начело с бъдещия цар Самуил пресреща византийците при прохода Траянови врата и напълно ги разбива.

Битката при Траянови врата, станала на 17 август 986 г., е най-голямото поражение, което византийският император Василий II претърпява в походите си за покоряване на България.

Битката е предхождана от безуспешна обсада на Сердика (днешна София), след която Василий отстъпва обратно към владенията си в Тракия. Българска войска, предвождана от цар Роман и комитопулите Аарон и Самуил, преследва византийците и ги обкръжава в полите на Средна гора. Значителна част от армията на Василий II е унищожена, а той самият едва успява да се спаси.

Петнадесет години след като византийците завладяват българската столица Преслав победата при Траянови врата затвърждава успехите, постигнати във въстанието на комитопулите през 976 г. В условия на непрестанни борби с Византия Първата българска държава просъществува още няколко десетилетия със средище, изместено от Преслав на североизток в Охрид на югозапад. Споменът за победата над Василий II е отразен тридесет години след нея в Битолския надпис на Аароновия син цар Иван Владислав.

Освен Битолския надпис, където победата на Аарон и Самуил над Василий II е спомената накратко, разказ за битката при Траянови врата оставят няколко средновековни летописци. Сред тях са Лъв Дякон – очевидец и непосредствен участник в похода срещу Сердика, Йоан Скилица и други двама писатели, Георги Кедрин и Йоан Зонара, които повтарят почти изцяло написаното от Скилица. За битката пишат не само гръцки автори, но и арабинът Яхъя от Антиохия и арменците Стефан от Тарон (познат още като Асолик) и Матей от Едеса. Допълнителни подробности се намират в "Похвалното слово за Св. Фотий Тесалийски".

Войната в България е първият мащабен самостоятелен ход, предприет от Василий II след възкачването му на престола през 976 г., въпреки че българските нападения в имперските владения започват още тогава. Една от причините за продължителното бездействие е политиката на паракимомена Василий, който фактически управлява Византия в първите години от царуването на своя съименник. Основна задача на правителството в Константинопол е да се справи с метежа на пълководеца Варда Склир, който обхваща Мала Азия през 976-979 г.

Борбата срещу българите е оставена на местните византийски управители, които не успяват да окажат ефективен отпор. За засилването на братята Самуил и Аарон (по-старите братя, Давид и Мойсей, умират много скоро след въстанието през 976 г.) спомага не само метежът на Склир, но и пренебрежението, с което предишният император, Йоан Цимисхий, подхожда към югозападните български предели, след като през 971 г. завладява Преслав и Североизточна България. От областта около Охридското и Преспанското езеро, комитопулите се вдигат на оръжие срещу византийците.

На първо време военните действия срещу Византия носят ограничени успехи на българите, но между 982 и 986 г. Самуил успява да превземе главния град на областта Тесалия (в дн. северна Гърция), след обсада на Лариса. Непрекъснатите български нападения карат византийския император да предприеме ответен удар.

Преди да се реши окончателно на военни действия, Василий II прави опит да се разбере с българите. В този контекст той повежда преговори с по-големия от останалите живи комитопули, Аарон, целейки да внесе раздор между него и Самуил. В замяна на своето подчинение Аарон иска да завърже роднински връзки с императора чрез брак на един от синовете си със сестрата на Василий II, Анна. Вместо сестра си, императорът изпраща при Аарон друга невеста. Когато българите разкриват измамата настъпва разрив в преговорите и императорът повежда армията си срещу тях.

Василий II поема на поход с армия, наброяваща до 30 000 души. В похода не взимат участие предводителите на източните войски, които воюват срещу арабите. От Адрианопол императорът достига Филипопол, а оттам се запътва към Сердика. Целта му, по израза на Лъв Дякон, е да се справи с българите с един удар. След завземането на Сердика, която освен център на Аароновите владения е и стратегически пункт между североизточните и югозападните български земи, Василий II планира да продължи похода си срещу Самуил на югозапад към Македония.

По пътя си към Сердика, около прохода Траянови врата, императорът оставя силен отряд начело с военачалника Лъв Мелисин със задачата да охранява тила на главната армия. Достигайки града, Василий II го обкръжава и изгражда укрепен лагер. Обсадата се проточва двадесет дни. За това време продоволствието на византийската армия е изразходвано, а възможностите ѝ да се снабдява от околностите на града са пресечени от българите, които унищожават фуражирите и отмъкват добитъка на самите византийци. Междувременно гарнизонът на Сердика извършва успешен излаз и опожарява стенобойните уреди, оставени опасно близко до крепостта от неопитните византийски военачалници.

В резултат на тези неуспехи византийците остават без средства за превземане на Сердика с щурм. Прекъсването на снабдяването им означава, че те не могат да разчитат на варианта да изтощят защитниците с глад, а сами трябва да се справят с този проблем. В допълнение към тези съображения изниква още една причина за вдигане на обсадата – по планините в тила на императорската армия се явява войска, предвождана от Самуил. Вместо да подсигури пътя за отстъпление, Лъв Мелисин се оттегля във Филипопол. Този факт е допълнителен стимул за Василий II да вдигне обсадата на Сердика. Началникът на западните войски Кондостефан убеждава императора, че Мелисин е потеглил към Константинопол, за да завладее престола му.

Византийската войска отстъпва от Софийското поле към Щипон (дн. Ихтиман), където нощува. Слухът, че българите заграждат околните планински пътища, предизвиква смут сред войниците и на следващия ден отстъплението продължава при все по-голямо безредие. Виждайки това, българите, предвождани от цар Роман, Аарон и Самуил, се спускат срещу византийците, превземат лагера им и превръщат отстъплението им в бягство. Византийският авангард успява да се изплъзне през склоновете, които все още не са заети от нападателите. Останалата войска е обкръжена от българите. Само отбрана част от пехотата, съставена от арменски воини, успява да си пробие път през обкръжението и да изведе по странични пътеки императора в безопасност. “Много голям брой” византийски войници са избити, други са взети в плен заедно с обоза и императорските знаци (инсигнии).

Провалът на похода в България през 986 г. е удар върху усилията за укрепване на едноличната власт на Василий II във Византия. Скоро след битката при Траянови врата в Мала Азияизбухва въстание на местни аристократи, които издигат претенденти за императорския престол и се борят срещу Василий в продължение на три години. В България също настъпват междуособици, но те са преодолени сравнително по-бързо с убийството на Аарон и установяването на самовластието на Самуил.

По израза на авторитетния български медиевист Петър Мутафчиев, от момента, в който побеждава в прохода Траянови врата, Самуил става „господар на положението в Балканския полуостров“. В годините непосредствено след тази битка са отвоювани североизточните български земи, загубени през 971 г. Самуил и другите български войводи предприемат настъпление срещу Солун, в Елада и по източното крайбрежие на Адриатическо море. Военното надмощие на българите трае до битката при Сперхей (996 / 997 г.).

Отдадохме заслуженото на тази твърдина на българския дух и се отправихме отново на път. Следващата ни цел бе след още 70 км. Велинград, парк Клептуза. Тук имахме час свободно време; обиколихме езерата, направихме снимки и пихме по кафе. Отидохме до центъра, където разполагахме с 2 часа за обяд и разходки. С колежката направихме тур по магазините, после обядвахме в една механа. Посетих църквата. Събрахме се в градинката пред хотел Здравец и отидохме до жп гара Велинград.

Там най-сетне се качихме на теснолинейката. Бяхме леко разочаровани от нея, защото всички очаквахме ретро-композицията, а то си беше нормален, съвременен (по стандартите на БДЖ) влак. Единствената особеност беше неговото междурелсие от 760 мм. Разочарованието ни се засили, когато се настанихме вътре, вагон 1. Прозорците бяха толкова мръсни, че не се виждаше нищичко. Изкривих си врата цял час да зяпам в прозорчето над главата ми. Но скоро се успокоих и се отпуснах. Вярно, нямаше да мога да снимам, но пък се возех по единствената такава жп линия в България, беше уютно топло и скоро спрях да се ядосвам на БДЖ. Наслаждавах се на пътуването. За желаещите да се запознаят с историята на това уникално съоръжение, посетете https://www.tesnolineikata.com/istoriya и http://fan.bdz.bg/bg/atractia/atrakcionni-putuvaniia-s-retro-tesnolineika.html

Разстоянието до следващата ни спирка, гара Аврамово, е изчислено по шосеен път на 43 км, а влакчето ги измина за около час. Аврамово е известно като най-високата гара на Балканския полуостров с н.в. от 1267 м. Слязохме от влака и имахме време за малко снимки, междувременно заваля слаб дъжд. Качихме се в автобуса и потеглихме към Юндола – последната ни спирка за деня – 26 км. Там спряхме за половин час. Време за тоалетна и пазар. Купих си от местните помаци родопски боб, домашно краве сирене и кашкавал, боров мед. Тръгнахме обратно към София – 108 км, изминати за час и половина. Въпреки леките разочарования от затворения музей, подвижния състав на теснолинейката и мръсните прозорци на вагона, беше един приятен ден, който винаги ще си спомням с усмивка на лице и радост в сърцето.

Равносметката от деня изглежда така: