блогът на Марина: юни 2021

Здравейте, мили читатели,

Изминаха десетина месеца от последната ни среща. Няма да си кривя душата – липсвахте ми. Нямах търпение да дойде лятото, да изпратя детето и баща й на гости при родителите му и да тръгна с раница на гръб, към нови или стари, но любими, хоризонти.

Няма да ми омръзне да повтарям, макар че на вас вероятно вече е писнало да го четете, че една от любимите ми родни планини, са Родопите. И открих този сезон с първата си екскурзия и планински преход точно там. Някои вероятно си спомнят, че миналото лято имах план да извървя един знаков маршрут в най-високите части на Родопския масив. Но поради „липса на интерес“ от страна на туристите у нас, екскурзията бе отменена. Направо лошо ми стана. Все едно. Това е стара история. Но си бях обещала за тази година да опитам отново късмета си.

От 1 юни Ани излезе във ваканция. И аз започнах да „трия сол“ на главата на баща й по-скоро да заминават за Кресна. Не че ми обърна внимание. Та чак до 17 юни, когато взех от аптеката поредната доза сироп за детето и той извести баща си да дойдат да ги вземат на следния ден. Така че на 18 юни ги изпратих „на село“ и отворих сайта на турагенцията, която предлага този мечтан и сънуван от мен преход. Какъв късмет! Пишеше „ограничени места“ за уикенда 19-20 юни. Обадих се по телефона и бях уведомена, че има 1 място и единична стая в хотела, защото два дни по-рано някаква жена се отказала. Записах се. В близкия супермаркет Billa напазарувах суха храна за 2 дни, извадих раницата Milka и си опаковах багажа. Не пропуснах да приготвя любимите си планинарски обувки McKinley и за пръв път си извадих новите щеки от килера.

Тръгването беше определено за събота от 7:30, а сборен пункт беше ул. Оборище. Маршрут:

1. София – Чепеларе – Пампорово – вр.Снежанка – Орфееви скали – Смолянски езера-Смолян /нощувка/;

2. Смолян – Посетителски център „Сосковчето“ – Каньона на водопадите – Смолян – София

Така в рамките на 2 дни щяхме да посетим най-впечатляващата част на високите Средни Родопи.

Бях първа от групата ни на сборния пункт, още преди 7 часа. Там ме заговори една чужденка, която щеше да ходи до 7-те Рилски езера и не можеше да открие групата си. Първо дойде нейния бус, а след него и нашия автобус. Веднага след превозното средство се яви и нашия планински водач. Бързо, някой да ме ощипе! Такъв мъж отдавна не бях срещала. Висок близо до 2-та метра. Но и едър. Не от онези, дето ме е страх да ги пипна, да не ги счупя или дето трябва да си пълнят джобовете с камъчета, за да не ги отвее вятъра. С морскосини очи. Аз по принцип не си падам по сините очи, но на него страшно му подхождаха. Гласът отговаряше на визията – дълбок и плътен. Само за миг коленете ми се подкосиха. Казах си „очертава се интересен уикенд“. Имаше и втори водач – Нели, която щеше да върви отзад. Настанихме се; аз като последна записана, седях на деветия ред. Чакахме компаньерата ми - Петя, както бях узнала. Тя се яви с 5-мин. закъснение и потеглихме.

Веднага готиният пич хвана микрофона и представи екипа – шофьора Георги, Нели и себе си – Стоян. И заразказва. За Стара планина, че не е стара. За Средна гора, че преди милиони години била над 8000 м висока, за Родопите, където отивахме. И информацията, която ни даваше, беше много конкретна, точна и подробна. Не като колегите му екскурзоводи, които казват само общи приказки и доста често бъркат. Сега не хванах дори една грешка. Удивих се. Каза, че имал приятели геолози, от които научил всички тези данни. Любопитството ми беше възбудено.

Първата спирка беше за кафе и WC на бензиностанция на околовръстния път на Пловдив. Там се присламчих към водачите ни, които закусваха. Реших най-невинно да попитам Стоян откъде знае всичко това. Краткият отговор беше „аз съм географ“. Завършил съм в СУ „география с английски език“. Щях да подскоча от радост. „Сериозно ли“ питам. И аз съм географ от СУ, но без английски. Засмяхме се. Попитах го дали ще ми помогне със щеките, които са нови, нямат упътване и не мога да ги наглася. Обеща ми помощ. Допихме си кафетата и се качихме обратно в автобуса. Той започна да разказва за „орфеевото цвете“. Каза, че било ендемит – значи, че се намира само на 1 място; че е единствен вид в единствен род, в единствено семейство. Каза латинското му име и попита групата сеща ли се за българското научно име на цветето. Изчаках 3 сек. и извиках от предпоследния ред „родопски силивряк“. Той каза „чух гласа на географа в групата. Или ако са повече, то поне аз знам за един от тях; това е верния отговор“. И заразказва за рядкото цвете.

Следващата ни пауза беше за 30 мин. в центъра на Чепеларе. Аз попитах къде е музея на карста. Много исках да го посетя. Но той не можа да ми каже. Междувременно към мен се присъединиха Петя и друга млада жена, чието име не запомних. Хукнахме в произволна посока, където имаше магазини. В един от тях попитах за музея и ме упътиха „следващата пряка вляво, по моста и само нагоре“. Бях видяла в google maps, че се намира на ул. "Шина Андреева" 9а. Така че, когато видях името на улицата на един ъгъл, знаех, че сме на прав път. След 2-3 мин. видяхме 1 паметник и веднага след него музея. Отидохме натам, платихме си билети за вход и сувенири, но нямах техен печат в нито една от книжките на БТС. Набързо разгледахме, снимахме и дори минахме през WC. Тръгнахме тичешком към автобуса, като закъсняхме 4-5 мин. Не съжалявахме; бяхме единствените от групата от 32 души, посетили музей в Чепеларе, в пауза от 30 мин. Сега да разкажа накратко за града и обекта.

Чепела̀ре е град и известен зимен курорт в Южна България. Намира се в обл. Смолян, на ок. 75 км южно от Пловдив и на 10 км северно от КК Пампорово. Градът е административен център на общ. Чепеларе.

Чепеларе е разположен в планински район в Родопите и със своите 1232 м н.в. е вторият най-високо разположен град в България след Доспат. Има умерено-континентален климат. Снежната покривка се задържа между 80 и 120 дни в годината, а средната ѝ дебелина достига 30–80 см. През града протича р. Чепеларска.

Съвременното селище е основано в началото на XVIII в. Основен поминък на населението били животновъдството и някои занаяти. Част от мъжете ходели по Беломорието като строители и рибари. Населението дава организиран отпор на честите нападения от кърджалиите. В района на Чепеларе през 1878 – 1879 г. е действала Тракийската революционна българска дружина на капитан Петко войвода. След Освобождението от османско владичество Чепеларе се развива като културно-просветен и стопански център в региона на Средните Родопи.

На 1 октомври 1899 г. в Чепеларе се основава дружество на Македонската организация с председател Георги Мерджанов, подпредседател Петко Антонов Разсуканов, касиер Атанас Гергинов и секретар Тодор Чичовски.

През 1880 г. се открива пощенска станция и е прокаран телеграф. През 1921 г. градът е електрифициран. Местното туристическо дружество е основано през 1934 г. и носи името „Студенец“. През 1950 г. е създаден пещерен клуб.

Първата скиорска школа в Чепеларе е открита през 1954 г. Нейните кадри постигат първите успехи в ски дисциплините за България. През 1970 г. се провежда първото ски-състезание за Купата на Чепеларе.

В непосредствена близост до Чепеларе се намира ски-зоната Мечи чал, част от която е най-дългата и една от най-добрите писти за алпийски ски в България. Изградените писти са с обща дължина 20 км. Днес пистите и съоръженията са изцяло обновени и маркирани съгласно европейските стандарти.

Има 4-седалков лифт с капацитет 2000 души/час. С него разстоянието 2700 м от гр. Чепеларе до връх „Мечи чал“ се изминава само за 9 мин.

Музеят на родопския карст се намира в Чепеларе. Той е основан през 1980 г. на базата на основаната от учителя Димитър Райчев Музейна сбирка по пещерно дело, открита през 1968 г.

През 1950 г. учителят Димитър Райчев създава ученически кръжок по геология, с който започват първите прониквания в пещери. През 1963 г. е подкрепен от научни специалисти и пещерняци и е създаден Пещерен клуб. Тогава започва научно изследване на пещерите и за период от 5 – 6 год. са проучени близо 200 пещери в Родопите, а резултатите са събрани в Музейна сбирка по пещерно дело, открита през 1968 г. През 1980 г. е официално открит Музей на родопския карст.

В зала Геология са представени минерали, които се намират на повърхността на земята, характерни за Родопите – ахати, корунд и други скъпоценни и полускъпоценни камъни.

В отделна зала се проследява историята на пещерното дело в България. Сред експонатите е петромаксова лампа на зоолога проф. Иван Буреш, който пръв в България започва да проучва обитателите на пещерите и открива нови за науката видове.

Музеят притежава богата сбирка от различни видове скали и пещерни образувания. В отдел биоспелеология са представени животински видове, обитаващи пещерите – паяци, скакалци, стоножки, бръмбари. В родопските пещери са намерени много кости от пещерна мечка. Експониран е изцяло възстановен от естествени кости скелет на пещерна мечка. В музея е представена и част от долна челюст на леопард и останки от носорози. Повечето от най-старите експонати в музея са от Ягодинската пещера и са на 6000 години.

След паузата в градчето с вълшебна панорама, се отправихме към Пампорово. Някъде около центъра му слязохме от автобуса и метнахме раниците на гръб. Аз застанах пред Стоян с щеките в ръце. Той ме видя и веднага си спомни обещаното. Взе едната и разви, като отпусна дължина 2х125. Каза ми да пробвам как ми е дължината. Казах, че е много. Намали с 2х5. Отново не беше моята височина. Тогава я направи 2х115 и като ми я подаде, направо ми „легна“. С втората беше по-бързо, защото вече знаехме точните мерки. Подаде ми и нея и ме попита как ги чувствам. Супер, казах. Тръгнахме нагоре към Снежанка. Но с нашия късмет попаднахме на състезание по планинско колоездене, като участниците използваха всички пешеходни пътеки за трасета на състезанието, за различните възрастови групи състезатели. Повече от час се мъчехме да вървим нагоре без път, за да не се натъкнем на велосипедист, спускащ се със шеметна скорост надолу. По някое време вече ги оставихме „под“ нас и тръгнахме спокойно по маркираната пътека. В един момент, около обяд, стигнахме.

Снежанка е връх в Родопите. Разположен е на 15 км от Смолян. Върхът е висок 1926 м и е най-високият връх в района на курорта Пампорово и рида Букова планина (на 11-о място по височина в Родопите). На върха е изградена телевизионна кула с височина 156 м. От нея се разкрива зашеметяваща гледка към всички части на планината, която си струва усилията. На височина от 93 м е разположено панорамно заведение, където човек може да се наслади на вкусно ястие сред висините и гледка към безкрая. На североизток се открива панорама към Роженската обсерватория, а отсреща, на югозапад, се вижда първенеца на Родопите – Голям Перелик (2191 м). На юг наблизо са Смолянските езера. Ако се обърнем назад, северозападно може да съзрем в далечината Голям Персенк (2091 м). Не случайно на кулата е отредено място сред 100-те национални туристически обекта. Печатът на БТС е на бара на кафенето на върха и в планинската спасителна служба до хижа „Студенец“.

Преди да тръгна към кулата помолих Стоян да ме снима на фона й. В пълно „бойно снаряжение“. Направих няколко снимки от „долу“ и се наредих на опашката за асансьора в кулата. Входът е 5 лв. Качих се и снимах панорамата във всички посоки. После слязох 1 ниво надолу и влязох в кафенето. Поръчах си билков чай и си сложих печати в 2-те книжки. Седнах на 1 сепаре и се загледах през прозореца. Като довърших чая дойде Петя, а аз отидох до WC. След това слязохме от кулата и се сетих, че съм забравила да си купя марка. Върнах се, но поне не платих отново за вход. Докато сляза отново долу, беше станало време за тръгване. Така и не успях да обядвам. Събрахме се и тръгнахме към следващата ни цел за днес.

Орфеевите скали се намират в близост до вр. Снежанка и ТВ кула в курорта Пампорово. До тях води маркирана туристическа пътека. Легендата гласи, че на скалите е седял Орфей, черпейки вдъхновение за песните си от красивата природа и панорамата, която се разкрива от скалистия връх.

От седловината под вр. Снежанка се продължава в южна посока през поляните. Достига се до беседка и табелки, оказващи посоката на движение, които само след минути извеждат на скалите.

За 20-ина мин. ги достигнахме. Беше доста тясно, затова реших да изчакам всички да се качат и снимат, и тогава да ида и аз. За да нямам само глави и лакти на кадрите. Докато повечето минаха и дойде моят ред, заваля порой. Така ме хвана яд, че не успях да се кача и снимам панорамата към езерата. Скрихме се в близката беседка и се увихме кой в каквото имаше, защото поради дъжда температурата спадна. Аз си облякох суитчъра и сложих отгоре дъждобрана; така запазих и раницата си. 2 пенсионирани детски учителки запяха „две калинки“. След 15 мин. дъждът спря толкова внезапно, колкото бе започнал. Ние продължихме надолу пътя си, без да сваляме дъждобраните, за всеки случай. След още 30-ина мин. изгря ярко слънце и стопи остатъците от облаци. Свалих дъждобрана и връхната си дреха. Скоро стигнахме първото от езерата по пътя ни – Бистрото. Тук отново се заговорих със Стоян. Следваше едно от най-обширните езера – Тревното. Тук имах възможността да видя и снимам въпросните скали поне отдолу. Докато вървяхме през гората всички бяхме нахапани от проклети комари. Продължихме към Мътното езеро и след него бе т.нар. Лира на Орфей. Това е старо дърво, чийто ствол се разделя много артистично с форма на лира, но преди няколко години един от клоните се е счупил. Дървото е умиращо и се предполага, че с влошаване на състоянието му, ще се отчупват и други „парчета“. Потеглихме в посока на автобуса, от чиито прозорци видяхме най-голямото от езерата – Лагера. Сега да разкажа за тях.

Смолянските езера са група езера в Букова планина, Западните Родопи, на север под Орфеевите скали и вр. Снежанка.

Пръснати са по левия склон на долината на Черна река, от Орфеевите скали и вр. Снежанка до гр. Смолян. Образувани са в тилните понижения на голямо свлачище, получено в резултат на контакта на риолитни скали и намиращите се под тях водоупорни седиментни скали.

В миналото са били над 20 езера, но сега са останали само 8, като 7 от тях са естествени, а едно от тях (Керяновия гьол) е превърнато в микроязовир. Другите днес представляват блата. Пролет и есен на мястото на някои от тези блата отново се появяват малки езерца. Други са превърнати в рибарници.

Най-голямо е Тревистото (Тревното) езеро, с площ ок. 6 - 8 ха, от което е останало не повече от 10 х 10 м, а най-дълбоко е Мътното езеро – 4,5 м, което е и най-високо разположеното – на 1500 м и е с площ 1,6 ха. Останалите по-големи езера са Лагера (Лъгът), Бистрото езеро (3 ха), Езеро „Лагера“ е правено на язовир, отдаден през 1995 г. от общината на Ловно-рибарското дружество. Тъй като преливно-изпразнителната му част беше спукана и не позволяваше пълнене, то отново стана езеро с площ ок. 7,5 - 12 ха. Тревистото и Бистрото езеро са свързани помежду си с речен ръкав. Около 30% от площта на Тревистото езеро е заета от торфен пласт с дебелина около 1 м. На него през лятото растат буйни треви, откъдето произлиза и името му.

С автобуса потеглихме към Смолян, където беше хотелът ни. По пътя отново заплющя порой. А хотелът се оказа същия, в който спах миналото лято на екскурзията до Момчилова крепост. Само че сега бях в единична стая – това добре. Но беше на ет.1 над паркинга. Тоест нямаше гледка, а под прозореца имах паркиран джип. Супер!

Мъчих се 10 мин. с дистанционното на ТВ. Оказа се, че имам само 2 канала – диема фемили и планета. Предпочетох чалгата пред турския сериал, но доста намалих звука на машината. Бях мокра и премръзнала, затова реших да включа климатика. Успех! Беше с централно управление и изключен. Wi-fi също нямаше, въпреки паролите, които ни дадоха.

Влязох под душа и се изкъпах, без косата. Избърсах се и облякох. Преди да си вляза в стаята получих 2 покани за вечеря, от момичетата. Отказах заради дъжда и защото имах провизии от обяд още. Седнах до масата и ги извадих от раницата. Ядях тарали с босилек и пиех студен зелен чай. Свърши ми водата за пиене за идния ден. Поради липса на нещо за правене – бях изморена и не ми се четеше, си легнах още в 20:10. Беше ми студено, защото в раницата не ми беше останало място за пижама. Гърчех се под одеялото и траках със зъби в продължение над два часа. Мечтаех си Стоян да дойде и да ме стопли с големите си ръце и топло тяло.

Събудих се към 6 ч., станах и започнах бавно и лениво да си стягам багажа, да се обличам, мия и т.н. От терасата видях ужасна мъгла. Сърцето ми спря! „Няма да видим нищо от водопадите!“ Но се получиха няколко интересни кадъра. В 7:25 слязох в ресторанта за закуска и на бара си купих вода. Закуската беше вкусна; имаше пържени филийки, традиционните неща, билков чай и кафе. Чаят беше супер, но кафето беше отвратителното шварц. Все се оглеждах за Стоян, а той все не идваше. Накрая се върнах в стаята и поседях 15 мин. След това си взех багажа и слязох. Върнах ключа на рецепция и се натоварих в рейса първа. Докато всички се съберем, автобусът се напълни с насекоми: имаше комари, мухи и пчела. Стоян мина по пътеката, за да ни преброи, и видя как се крия от пчелата. Прогони я с ръка. Тръгнахме към кв. Средок.

След 15 мин. оставихме автобуса, нарамихме раници и щеки и тръгнахме по стар изровен път с лек наклон нагоре. След още 20 мин. стигнахме входна арка с надпис „Добре дошли в резерват Сосковчето!“ и огромна табела до нея с описание на разрешени и забранени дейности на територията на резервата. Тук беше разположен посетителският център към защитената територия. Влязохме за по 1 бързо кафе и WC. Това бяха последните следи от цивилизация за няколко часа напред. Тук имаше интересно куче-пазач. Няма проблем да влезеш, но не те пуска да излезеш, ако не му хвърлиш нещо за ядене. Застава пред теб и започва да ръмжи и лае. Като му подадеш нещо, захапва го и се оттегля встрани да си го хапне на спокойствие. И пътят ти е открит за около минута. В дъното на двора на този център започва същинската екопътека. Началото е стръмно, после се редуват по-леки и по-трудни участъци.

В центъра ни предупредиха, че моста над големия водопад, Орфей - естествено, е полуизгнил и трябва да минаваме само по един човек, само в средата и с повишено внимание. Тръгнахме нагоре със свити сърца, защото Стоян каза, че ще минем по него, за да завършим обиколката по маршрута само, ако той прецени, че е безопасно. Щял да мине пръв, за да се увери.

Напредвахме нагоре с добро темпо и се радвахме на гледките около си – вековна смърчова гора и див здравец, и много вода. Снимахме като „друг път невидели“. Сега малко за обекта.

Сосковчето е резерват, разположен край гр. Смолян в Родопите.

Обявен е за резерват с обща площ 177.76 ха със Заповед No.508 на Комитета за опазване на природната среда при Министерски съвет от 28 март 1968 г., в бр. 76 на Държавен вестник.

Резерватът е създаден с цел опазването девствения характер на вековна смърчова гора, водопадите, увивната растителност, в която живеят мечки, сърни, елени и др.

Екопътека „Каньона на водопадите“ е изградена през 2003 г. и реновирана през 2013 г. Маршрутът е изключително живописен, преминава през резерват „Сосковчето“ и буферната му зона, като по дължината му туристите могат да се любуват на животински и растителни видове с висок природозащитен статус, риолитни скали с причудливи форми и иглолистни гори със средна възраст над 100 год.

Пътеката се вие по двата бряга на живописната р. Герзовска, като за улеснение на туристите са изградени дървени мостчета, беседки и заслони за хранене и почивка, чешми. Ще останете смаяни от 46-те водопада по течението на реката, най-големият от които е с височина на водния пад 68 м. Наречен е Орфей поради асоциацията, която се прави между струйките вода, стичащи се по скалата, и струните на Орфеевата лира. Той заема почетното второ място по височина в Родопите. По-нагоре пътеката извежда над водопада Орфей, откъдето се откриват невероятни гледки накъдето и да погледне човек. От моста над Орфей се вижда и водопадът Сърцето. Той се нарича така, заради „дупката“ с форма на сърце, която водните струи са издълбали. На езика на геоморфологията тази форма на релефа е наречена еворзионен котел.

По дължината на екопътеката са изградени три наблюдателни площадки, от които се разкрива незабравима панорама към дивите и непристъпни склонове на резервата, застлани с вековни гори и скали, както и към град Смолян, намиращ се едва на няколко км от Каньона на водопадите.

За наш късмет Стоян мина по проблемния мост и реши, че е ок да минем и ние. Един по един, стъпваме само на средната греда и вървим бавно, а той ни чакаше в другия край и ни поемаше с ръка. Така не се наложи да се връщаме по обратния път, без да сме видели всичко.

Спирахме за кратки почивки или за фотопаузи при най-забележителните обекти: Каскадите; вдп. Орфей, вдп. Сърцето, Ропката, откъдето се насочихме към първата панорамна площадка, която носи същото име. Тя е с малка площ и трябваше да се изчакваме, за да се качим на нея, разгледаме наоколо и направим своите снимки. Но вече нищо нямаше да ми попречи да видя и снимам, както предния ден на скалите. Откриваше се класива гледка към родопските склонове наоколо и Смолян в ниското. Слязохме и продължихме по пътеката към следващата площадка. По съвет на Стоян „прескочихме“ Евридика и отидохме направо на „Стражите“, защото, според него гледките били идентични, но Стражите е по-обширна и може да събере цялата група, а и е малко по-високо разположена. Името си носи от няколко вертикално изправени скали, които като стражи бдят над каньона. Качих се с първите туристи на „Стражите“ и онемях. Невероятна 360^о панорама! Виждаше се и вдп. Орфей, и всичко наоколо бе потънало в зелен уют и спокойствие. Блажени мигове!

Със слизането от площадката изкачването ни по пътеката бе приключило. Седнахме да отдъхнем малко, докато цялата група се събере. Тук се роди въпроса „видя ли слона?“. Една малка скала, която отдалеч наподобяваше слонче. Един клон стърчеше край нея и някой каза, че това била клечката, с която слончето си чешело ушите. Имаше бегла прилика със слонче: тялото, хобота, ухо, крак и опашката. Не се сдържах и попитах Стоян видял ли е слона, когато дойде при нас. Не беше, но призна приликата J. Тръгнахме обратно надолу, към първия мост. Аз си помагах активно със щеките. Определено работят. В по-стръмните участъци дори се облягах на тях и прескачах трудната част. След около час слизане стигнахме отново до посетителския център, където решихме да обядваме.

Менюто включваше кюфтета и кебапчета на скара /дървени въглища/, същата пъстърва, гарнитура от пресни домати - едро нарязани, и гриловани чушки и тиквички, с чесън. Имаше препечени на скарата филийки и разни бири и безалкохолни, сладки работи. Аз си поръчах 1 кюфте с гарнитура, 1 препечена филийка и кен Пиринско. Дори не можах да изпия целия кен. Излях половината от него под масата. После доядох ядките кашу, които бях отворила при една от почивките по пътеката. Седях и се оглеждах за Стоян. Дебнех да го снимам, но хванах само 1 кадър, в който той беше в профил и седеше. Не добър кадър, но поне няма да ме остави да го забравя J.

Посещение в WC, събираме екипировката и тръгваме обратно към автобуса. Чака ни половин час слизане, но поне вече не е горски път, а познатия стар и изровен асфалт. Има и минус – гората вече не ни пази сянка от немилостивите слънчеви лъчи в 14:30.

Бях първа при автобуса. Отидох да си хвърля отпадъците в близкия контейнер. После избърсах, сгънах и прибрах в калъфа щеките си, и метнах раницата в багажното на рейса. Взех си само бутилката с вода. Щом се събрахме и преброихме, тръгнахме към града. По пътя Стоян ни направи предложение, което не можехме да отхвърлим. Да посетим 1 обект, който ни беше на път, но не беше включен в програмата. Само за 20 минути, каза ни. Кой би отказал? Та...

Манастирският комплекс "Св. Пантелеймон" се намира на пътя между Пампорово и Смолян. Основан е от българка мюсюлманка Ахе (Сийка), която след мистично видение приема християнството през 1988 г. и се прекръства на Христина. Според основателката на манастира, мястото му е специално. Позовавайки се на топонима “Невястата”, Христина разказва за свое видение на момиче, хвърлило се от скалата, за да спаси вярата си.

Църквата "Св. Пантелеймон" е изградена с дарения за три години и през 1998г е осветена от митрополит Арсений. Година по-късно тя е дарена на Пловдивската митрополия. На 27 юли 2006г на храмовия празник се прави първа копка на нова църква с патрони считаните за светци лечители Св. Св. Козма и Дамян. През 2008г фондацията на Христина дарява и този храм на Пловдивската митрополия. В манастирския комплекс има аязмо, жилищни помещения, стаи за преспиване на болните, кухня с трапезария. Голямата популярност на манастира се дължи на сестра Христина, която според поклонниците е надарена с лечителски умения и пророчески дарби. Болни хора от различни краища на България ходят там с надежда да получат лечение и напътствия. В обителта се прави курбан в началото на месец май. Много хора се събират и за храмовите празници на св. Пантелеймон (27 юли) и св. св. Козма и Дамян (1 юли).

Храмът „Св. Блажена Ксения Петербургска“ е осветен от митрополит Николай на 20 септември 2020 г.

Св. Блажена Ксения Петербургска (1730 г. – началото на XIX век) е канонизирана от Руската православна църква през 1988 г. Известна е с това, че доброволно се отказала от светския живот след смъртта на съпруга си. На 26 години заживяла сама, отдадена всецяло на Бог. Още приживе получила дара да успокоява и да помага на хората, както и да твори чудеса. В манастира има специално ковчеже за молитвени писма на вярващи до св. Ксения.

За 20-ина мин. го обходихме, разгледахме и снимахме. Запалих свещ в първия храм и се помолих на Св. Богородица за здравето на детенцето ми. На излизане от храма видяхме игуменката – Христина.

Тръгнахме обратно нагоре по пътя, към автобуса. Преброихме се и потеглихме към София. Правихме още една пауза за тоалетна и кафе, на бензиностанция след Пловдив. Уж да си взема вода, че ми беше свършила, а забравих и пих само едно горчиво кафе. По целия обратен път мислех за Стоян.

Стояне, ако някой ден прочетеш това, знай, че силно ме впечатли и доста ми хареса. Ако мога да съм нещо по-различно за теб, от поредната туристка, обади се. Няма да оставям тел., но си проверявам редовно мейла. Може да ми пишеш. Ще си говорим за география и планини J

Пристигнахме на пл. Св. Ал. Невски около 20:30ч. Взех си багажа, сбогувах се с двете момичета и Стоян, и тръгнах по пътя си. А той щеше да ме отведе до последното приключение за деня.

Сестра ми имаше рожден ден тази неделя. Празнуваше с приятели в ресторант в центъра. Включих навигацията на телефона си и отидох. Станах атракцията на масата ни тази вечер, с цялата си екипировка – шапка „РЮА“, раница „Милка“, щеки и планинарски обувки. Всички ми се зарадваха, а като им разказах за Стоян, станах темата на вечерта, вместо рожденичката. Останах до 23ч. След това се прибрах до Връбница 1 с метрото. Разхвърлях всичко, където ми видят очите и влязох под душа.

Ето равносметката от този уикенд: