Българският Стоунхендж, Шейтан дере и други чудеса в „Непознатите“ Родопи

 Здравейте, мили читатели!

Това ще е последната ни среща за 2021 г. Поне във формат за пътеписи. И няма да е съвсем традиционна публикация, защото скъпите ми приятели от Географ.БГ публикуваха материал, който написах за тях. Няма да е коректно да го помествам като отделна публикация тук. Затова само ще дам линк към сайта им - можете да си прочетете от там. 

https://geograf.bg/bg/article/blgarskiyat-stounhendzh-sheytan-dere-i-drugi-chudesa-v-nepoznatite-rodopi 

А тук ще добавя няколко неща, които ги няма там пък. Например типичната ми равносметка за някое пътуване:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
14-15/8/2021	162	723	145

Снимките ми са в галерията! До другото лято! 

А междувременно можете да прочетете това чудесно стихотворение, което ще ви запознае с природната география на България:

РЕКИТЕ НА БЪЛГАРИЯ

На юг от горда Стара планина

реките носят женски имена.

 

Снага извиват в утринта полека

Марица, Тунджа, Арда и Велека.

 

Прозвънва Струма в своя бяг припрян.

И Места дипли кадифен колан...

 

Шумят реките. Светят дяволито

край тъмни борове и младо жито.

 

А там на север - в мойта равнина

вървят реки със мъжки имена.

 

Тъмнее Вит, разгърдил прашна риза.

И Осъм бял сред люляците слиза.

 

Люлее Искър край нивята гръб.

Проблясва тихо Горни Лом отвъд...

 

Текат реките. Тъй през времената

народът им е давал имената:

 

запътени на север и на юг,

да мислят винаги един за друг.

Георги Константинов

Черни връх, Витоша. СОЛО!

 Здравейте!

Нека ви разкажа какво правих уикенда 31 юли-1 август 2021г.

Исках да се запиша на няколко уикенд-екскурзии, но всички бяха отменени, поради липса на интерес. Наложи се да импровизирам със София. И реших да посветя съботата на културни обекти, а неделята - на Витоша. 

И така - събота тръгвам към центъра с метрото. Посещавам Национален Етнографски музей и Национална Художествена галерия. Двата обекта се помещават в бившия Царски дворец. 

Експонат от НЕМ с цитат от вечния Толкин

След това Национален Природонаучен музей, катедралата Св. Александър Невски с криптата, НДК и музея Земята и хората, ТЦ Парк Мол. Събирам печати и марки, купувам сувенири като луда. Вечерта им правя сметка - над 100 лв.

Експонат от НПНМ

Неделята съм решила да изкача Черни връх. Нищо особено, ще кажете. Те, софиянци, го качват всяка седмица почти. И така е, и не е така. Аз съм го качвала два пъти като студент, но съм била в група, с водач. А сега щях да бъда соло. А това за мен си е нещо. Обикновено не съм толкова смела, да тръгна сама в планината. Но сега исках да си докажа, че мога да се справя. Аз професионален географ и планинар-любител с опит ли съм или лукова глава, все пак?

Събрала съм багаж за ден в планината - любимата ми раница Милка, планинарските обувки Маккинли, щеките, 3 бутилки течности, суха храна, лосион за слънце, фотоапарат /който не използвах - малкото ми снимки направих с телефона/, връхна дреха, дъждобран, описание на маршрута и карта на Витоша, както и двете книжки от БТС - отново отивах на лов за печати + марки.

Излязох в 8:00. Отидох с метрото до мол Парадайз, където хванах автобус 66 до последната му спирка - хотел Морени. 

Там слязох в 9:30. За 10 мин. стигнах хижа Алеко и веднага продължих по червената лентова маркировка нагоре. Най-стръмния участък до върха е над хижата, докато се излезе на платото, 20-25 мин. Поне аз за толкова го взех. Има бързи хора, за които е 15 мин. Нататък е доста равно, до последните 400 метра преди върха, тук отново е малко по-стръмно. 

11:30 стигнах върха и си направих селфи с мечката до чайната. Качих се да взема печати и марка, посетих тоалетната. Тук видях на вратата й един цитат от Цар Лъв и доста се смях:

"Домът е там, където дупето ти седне. Пумба, 1994г." Пазете чистота!"

Още в 12:00 тръгнах обратно към хижата. Качването ми отне два часа, слизането - час. В хижата само си сложих печати, купих марка и тръгнах надолу. 

Алеко - може би най-известната хижа в България и най-стара на Витоша

  

Автобус 66 чакаше пред хотел Морени, така че се качих и отново през МС Витоша се прибрах в 14:30 ч.

Бързането се наложи поради непредвиденото обстоятелство, че Георги ми се обади, че с детето пътуват към София от 12:40. Цял месец предварително се прибраха, с което ми объркаха плановете до края на лятото. Но нейсе. Събрах печати и марки това лято. Не мога да се оплача.

В края на пътуването ми дигиталната ми гривна показваше 13600 крачки, което според магическата формула на "чичко гугъл" се равнява на около 11 км. Снимките ми са доста малко този път - наблягах повече на гледане, вместо на снимане, но все пак може да ги видите тук.

До следващия път!

Стари столици

Здравейте отново, мили читатели!

Лятото е в разгара си /буквално/ и имам още места и обекти, нарочени за посещение. Отдавна желаех да посетя старите ни столици, но без Търново – там съм ходила няколко пъти, за които съм ви разказвала вече. Исках акцент върху Първото българско царство. И нещата взеха, че ми се случиха. По малко необичаен начин, но все пак... резултатът е важен. И така, потегляме.

Датите: 17-18/07/2021 г. Имам си и повод за празник – на 17/07/ имам имен ден. Маршрутът е:

София – Плиска – Мадара – Шумен /нощувка/ - Велики Преслав – София

Тръгването, както обикновено, е от АГ Сердика в София и е супер рано – 6:00 ч. Поради което станах в 4:50 ч. и излязох, без да съм закусила, пак поради ранния час. Хапнах 1 кроасан, докато се събере групата. Водачът и автобусът малко закъсняха. Когато се появиха, ни настаниха по места, като мен сложиха на последния ред преди втора врата, до пътеката, до 1 баба, зад екскурзовода. Преброихме се, 40 човека и тръгнахме. Оказа се, че микрофонът в рейса не работи. Супер! Страхотно начало. Климатикът над главите ни беше счупен и не можеше да се регулира. Бабата се оплакваше, че й е студено и го запуши с носна кърпа. При което на мен ми стана задушно, но кой ме пита?

Тук ни заявяват, че тръгваме към Пазарджик, откъдето ще вземем двама туристи, и след това още 8 от Пловдив! Въпреки че съм почти заспала, географът в мен се пробуди рязко и възнегодува от този транспортен абсурд. Как така ще пътуваме от София за Шумен през Пловдив? Вместо по най-прекия път /покрай Ботевград/ да излезем на АМ Хемус в посока Шумен и край града да свием за Плиска, ние ще пресичаме цялата Горнотракийска низина, ще стигнем без малко до Бургас и морето, после ще хванем на север през някой проход на Източна Стара планина... Целият автобус първоначално онемя, после започна всеобщ ропот. Но турагенцията беше взела своето решение, заради 10 туристи повече. За които не искало да плаща отделен бус, който да ги докара в София. И сега 40+ човека трябваше да пропътуват половин България заради малко спестени фирмени средства. Нямахме думи просто. Освен това по АМ Тракия има ремонти, следователно се оформят и тапи.

Тръгвайки в 6:05, пристигнахме след 13:00 ч. И се започна едно тичане. По 30-40 мин. ни даваха на обект. Как ще разгледаш цял архитектурен резерват с площ 500 дка за 30 минути? Има и включен музей с беседа, аз събирам печати и марки на БТС, а всички търсят сувенири и снимат. И двата дни беше едно безкрайно бягане, надпреварване с часовника, мрънкане и нерви. Добре, че имаше някои готини хора, с които можеше да се говори. Например младежите Константин и Омуртаг. Както и водачката ни Марияна. Казаха ни, че ще пресечем Стара планина през Ришкия проход. Сега ще разкажа малко за прохода и обектите от двата дни.

Когато в уречения час се събра цялата група в автобуса, отидохме до Томбул джамия. За нея също съм разказвала в горния материал. Огледах вътре-вън, снимах и сложих печат.

Изкачихме се организирано до Шуменска крепост и огледахме за 35 мин. След това отидохме до паметника 1300 години България. Импозантен е! Струва си отиването до там /и объркването на пътя/. И тук 30 мин. и тръгване отново, към Преслав.

Тук първо посетихме музея, гледахме филм за Симеоновата столица, сложих печати и купих сувенири, посетихме тоалетна. Видяхме Преславското съкровище.  После с автобуса отидохме до руините. Сега за обекта.

След крепостните стени, зидове на дворци и търговски помещения извън стените, минахме през Южната порта на път към Кръглата църква.

Изненада! Тук имаше сватба и съответно нямаше как да влезем, да огледаме навсякъде и да си направим хубави снимки. Ужас! Пустият ми късмет! Повъртяхме се за кратко, докато младоженците минаха през портика към централното помещение. Тогава успях да снимам поне входа с колони отстрани. Иначе направих няколко снимки отвън и няколко папарашки, със сватбарите. Оттук дойде да ни вземе автобуса и потеглихме обратно към София през Пловдив и Пазарджик. Надявах се този път да минем през Върбишкия проход, за разнообразие, но не би. Уикипедия казва, че Ришкият е най-късия и най-нисък проход, а това го прави най-удобен за голям автобус. Към 21:30 пристигнахме на АГ Сердика.

Ето я традиционната равносметка в цифри, а снимките са в галерията. До скоро!

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
17-18.07.2021	200	976	234

Сбъдване мечти

Здравейте отново, мили мои!

Нека ви разкажа къде ходих последния уикенд. Всъщност само съботата, защото беше еднодневен преход, но затова пък – какъв! Един път.

От доста години си имах една мечта, като турист, обичащ планината и влюбен особено в Балкана, както повече ми харесва да го наричам, отколкото Стара планина. Преди 3 години сбъднах една мечта – вр. Ботев. Време беше за следващата.

И така, денят е 10 юли 21 г. Паметен ден, защото най-сетне посетих водопада Райското пръскало, в Централна Стара планина, на територията на НП.

Той има височина от 124,50 м, което го прави най-високият постоянно течащ водопад на Балканския полуостров.

Тръгнахме от АГ Сердика и за мой късмет водач ни беше моя позната от предишно пътуване – Албена. Потеглихме в 6:30. Спряхме за тоалетна и кафе около Пазарджик и продължихме, като заобиколихме Пловдив от север, в посока Карлово. На 1 разклон поехме вдясно, към Калофер. Пресякохме града и автобуса паркира в местността Паниците – изходен пункт за водопада.

Надянахме екипировката и тръгнахме нагоре, по пътеката с бяло-синя маркировка. Щом влязохме в гората започна стръмно изкачване, ок.10-15 мин. След него теренът сякаш се успокои. Но излязохме на открито и слънцето ни печеше яко.

На 1 поляна се откри гледка първо към вр. Ботев и след това към водопада. Видяхме „вечната“ снежна пряспа, от която се предполага, че той води началото си. Последва спускане към гората, където отново бяхме на сянка и по пътя минахме край две чешми. Водата им беше страхотна!

Минахме рекичката по мост и от другата му страна започна сериозно изкачване. Ходиш, ходиш, а край не се вижда. След много време и n на брой завои, видяхме между дърветата да прозират слънчеви лъчи. След още десетина мин. излязохме над гората и видяхме в скалите пред и над нас целта на похода.

След 15-минутно спускане надолу по „шарена сянка“ достигнахме поляната пред хижа Рай. Наоколо пасяха коне. Високо зад нея, от Райските скали, се спускаше в шеметни струи Райското пръскало – първенецът на България и Балканите. А след него продължаваше да се вие нагоре Тарзановата пътека към вр. Ботев.

Имахме 1:30 часа свободно време. Повечето решиха да почиват/обядват и след това да се качат до водопада. Аз постъпих обратно. Ако се наям, ще ме домързи и ще ми тежи повече катеренето. Затова тръгнах нагоре. Първо минах край една паметна скала, после имаше каменен параклис и пътеката пое стръмно нагоре. Издишах. Едва си тътрех краката, а най-лошото бе, че се разминаваха постоянно качващи и слизащи. Имаше деца и кучета.

Прецених, че се качвам много бавно и ако искам да стигна до самото подножие на водопада, няма да ми стигне времето за почивка/обяд. Затова някъде след средата на пътеката си избрах голяма скала и седнах. Поех си дъх и направих снимки, селфи и едно клипче. Събрах се и тръгнах внимателно и бавно надолу.

Слязох до хижата и се оказа, че сервирали обяд в периода 12-14 ч. Сложих си 1 печат, който обаче няма да се брои, защото в моите 2 книжки няма обект Райско пръскало. Той е добавен в последното издание. Така че го сложих по-скоро за спомен. Още повече, че и тук не продаваха картички. Минах през клозета и седнах на една маса на слънце, която единствено бе свободна. Извадих от Милка-та пакетче ядки и изядох цялото съдържание.

В 15:15 тръгнах обратно надолу с първата група. Движех се бързо до едно място, където пътеката се разклоняваше и аз поех след някаква групичка хора /не моята/ по долната пътека, през гората. След няколко минути се осетихме, че няма маркировка. Всички се върнахме назад до последния кол и тръгнахме по горната, открита и слънчева, пътека.

Тук непознатите дръпнаха напред и аз останах сама. Вече мислех, че съм останала последна от групата си и се притесних не на шега. Не исках да си помисля как пълен автобус, 40 човека, седят и чакат мен. Дадох още газ надолу. Спирах само за секунди, за да глътна вода, и продължавах. По едно време стигнах две дами от групата ми. Тръгнах след тях. На едно място в гората объркахме пътеката и се навряхме в едни ровини, където бе невъзможно да се върви. Беше много стръмно и хлъзгаво, и на 2 пъти едва не паднах. Но вече следях маркировката и бях спокойна. Следвах посоката към Паниците.

По едно време големият наклон свърши и пътеката стана път около съседните вили и къмпинги. Разбрах, че съм на прав път и не далеч. В първите минути след 18:00 минах по моста и излязох на паркинга. Автобусът беше там. И празен. Дамите седяха на поляната, на сянка под 1 дърво. Попитах „къде са другите“, а те ми отвърнаха, че ние трите сме първите слезли. Отворих си пакет сушени кайсии, за да се подкрепя и изпих последната вода от второто шише. Разходих се оттатък моста, за да си хвърля отпадъците в контейнера и да си купя сувенир от близката сергия. Отново нямаше картички, взех магнит. Върнах се до автобуса и помолих шофьора да ми отвори багажника, за да си оставя раницата и щеките. Той ме попита откъде съм се отказала. Не съм, казах. Аз отидох до водопада и се върнах. Той беше изумен. Каза, че ни чакал след 21 ч.

Понеже бях ужасно изморена и краката много ме боляха, реших да си седна на мястото в автобуса. Там дочаках да се събере цялата група. Което отне два часа. Едва след 20:00 тръгнахме към София. Причината – две от туристките се бяха загубили и закъсняха доста. После едната вдигна скандал на Албена. Тя не й остана длъжна и тръгнахме на път в такава напрегната обстановка. Заради закъснението не спирахме за почивка дори за тоалетна. От Паниците слязохме чак на АГ Сердика, 22 ч.

Този ден умишлено бях тръгнала с дигиталната гривна на китката си, за да ми отчете разстоянието. То беше 32 227 крачки. По формула от гугъл, според която 10К крачки се равняват на 8 км изчислих, че този ден съм изминала 26 км пеш. Не е зле, а?

Ето равносметката:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
10.07.2021	37	403+26 пеш	23

И снимките, които са обединени в общ албум с вр. Ботев. До скоро!

Бризи и морска сол

Здравейте отново!

Последният път ви водих из високите Средни Родопи. Време е да се обърна към другите природни красоти на милата ми България. Следващият маршрут, който избрах за това лято, е

София – Пловдив – Несебър – Поморие – Бургас /нощувка/ - о. Св. Анастасия – Пловдив-София.

Когато ви разказвах за обиколната ни практика през вече далечната 2006 год., ви разказах подробно за Несебър, Поморие и Бургас, затова няма да се спирам подробно. Само ще изброя някои обекти, които посетих сега, с групата или индивидуално.

Организираната ни обиколка в Несебър включваше няколко църкви:

·         „Св. София“ (Старата митрополия) - развалини на църква от 4 в.;

·         „Св. Стефан“ (Новата митрополия)- църква от 10 в.;

·         „Христос Пантократор“- църква от 13 в.;

·         „Св. Йоан Алитургет“ - църква от 14 в.;

·         „Св. Богородица“ ("Успение Богородично") - действаща църква от 1873 г.

След тази част от посещението тръгнах сама из Стария Несебър, под егидата на Юнеско. Посетих Археологическия музей, снимах стария символ на града – Мелницата, и новия такъв – Статуята на рибаря.

От южната страна на провлака се издига новият символ на Несебър - статуята на Рибаря, който държи кръст. Поставена е през 2006 г., и е дело на скулптора Ставри Калинов.

Вятърната мелница се намира на моста между стария и новия град в Несебър. Около останалата от турско време автентична вятърна мелница има изградени пейки, а гледката към морето придава още по-голяма красота, затова и това е най-посещаваното и предпочитано място както от местни, така и от гостите на страната. До втория етаж на вятърната мелница се стига по масивна стълба, където някога е било жилищно помещение, а на третия етаж е имало работно помещение.

След разглеждането на Стария Несебър се отправихме с автобуса към Поморие. Там посетихме организирано манастира „Св.Георги“.

Поморийският манастир „Свети Георги“ е действащ мъжки манастир на Българската православна църква. През 50-те години на XX век за кратко манастирът е имал статут на ставропигия. Днес е на подчинение на Сливенската епархия. Манастирът днес е в очертанията град Поморие.

Според преданието, Свети апостол Андрей Първозвани по път за Киев минал през Анхиало (днес Поморие). Има сведения, че монаси са живели по тези места още през 3 – 4 век.

Към края на XVIII век тук се заселва турчинът Селим бей, създавайки голямо феодално владение – чифлик. По предание той страдал от тежка, неизлечима болест. Една нощ неговият ратай дядо Нено сънувал, че в чифлишкия двор тече извор с чудотворна вода. Нено не обърнал внимание на това, но често започнал да му се явява насън красивият момък, яздещ бял кон – свети Георги. Разкопавайки тайно мястото, благочестивият старец открил мраморен барелеф на свети Георги. В същия момент там започнала да извира вода. По поръка на своя ратай Селим бей повикал владиката на града, който, извършвайки молитва, го поръсил с водата от аязмото. С животворното действие на извора Селим бей бил чудесно излекуван. Вдъхновен от чудото, той се покръстил с цялото си семейство, приемайки християнската вяра. Построявайки малък параклис, Селим бей поставил началото на днешната света обител. След време, според преданието, той овдовял и приемайки монашество, станал първият игумен, подарявайки на манастира целия си имот от 3800 дка земя.

Новата църква е издигната през 1858 г. върху основите на стария параклис. Основан е и манастир, който придобива голямо богатство в имоти - манастирът има четиридесет и две стаи, четири склада, две конюшни, градина, разсадник, гумно, фурна и магазин. Всяка година на 23 април с Божествена литургия започва тридневен търговски панаир, който събира много хора от околните райони. След Съединението в 1885 година, българите започват да претендират за собственост на манастира и в крайна сметка той минава под върховенството на Българската екзархия със сила в 1906 година. Заедно с новите постройки била издигната и 17-метрова кула – камбанария (1964 г.)

В манастира днес се съхраняват много ценни образци на иконографското изкуство от XVIII и XIX в. Храмовата икона е рисувана от анхиалеца Темистокъл Диамандопуло Зограф.

Наред с традиционния поминък на местното население – лозарство, винарство, солодобив и риболов, туризмът и съпътстващите го дейности определят новото лице в икономиката на Поморие.

Благодарение на свойствата на морския пясък, богат на желязо (магнетит) и уникалната лечебна кал от Поморийското езеро, гр. Поморие разполага с:

-          лиманна лечебна кал от дъното на Поморийското езеро, богата на сероводород, магнезий, хлориди, калций, калий, натрий, железни съединения и др. Има доказано антисептично и болкоуспокояващо действие и стимулира метаболитните процеси в организма;

-          рапа (езерна вода) – това е водата в Поморийското езеро, покриваща лечебната кал, с химичен състав, близък до течната фаза на калта и морската вода. Използва се като рапни или кални вани с много добър лечебен ефект;

-          луга – краен продукт от солодобива в Поморийските солници с многократно по-голяма концентрация на всички елементи на морската и езерната вода. Има противовъзпалително действие;

-          солена минерална вода, уникална за страната – открита е чрез сондаж през 2007 г. Извира от 70 m под земята. Водата е в пъти по-солена от морската. Не е годна за пиене, но се използва за СПА-процедури в един от хотелите;

-          Поморийското езеро – защитена местност, свръхсолена лагуна с площ 760,8 ха;

-          Посетителски център Поморийско езеро – интерактивна експозиция за природното богатство на солената лагуна

След манастира ни оставиха час свободно време в града. Повечето туристи се насочиха към центъра, за да се разходят из Стария град, пешеходната зона или крайбрежната улица. Но знаете, че аз се интересувам от музеи, както и че събирам печати/марки на БТС. Затова се метнах в едно такси и отидох до уникалния

Музеят на солта в Поморие е сред Стоте национални туристически обекта в България.

Открит е на 7 септември 2002 г. с финансовата подкрепа на Европейския съюз чрез програма ФАР, това е единственият специализиран музей на солта в Източна Европа. Музеят се състои от експозиционна зала и 20 дка солници на открито, където и до днес се добива сол. Солниците към музея произвеждат сол по същия начин, както това е ставало в древността. Намира се в самия град Поморие, на брега на Поморийско езеро.

Още през 70-те години ръководството на града взема решение за отделяне на част от територията на бившите градски солници и създаване на т.нар. резерват „Поморийски солници“. Възстановяват се 3 дка солници, работещи по анхиалската технология. На този етап, обаче, това все още не е било музей. През 1998 г. на община Поморие е предложено да участва в международния проект „Всичко за солта“ заедно с общини от Гърция, Португалия и Словения.

Една от задачите на този проект е създаване на музей на солта. Бюджетът за Поморие възлиза на 160 000 евро и е финансиран 75% от програма „Фар“ и 25% от общината. Като резултат, една стара постройка до музейните солници е основно ремонтирана и преустроена в експозиционна зала и офис, а друга сграда в същия район със стопанско предназначение също е ремонтирана. По-късно с решение на Общинския съвет територията на музейните солници с двете сгради, общо 25 дка, е определена за Музей на солта – общинска собственост.

В откритите солници, част от музея, и до днес се добива сол по „древна анхиалска технология“. Технологията, която според историци, се практикува на това място още от V в. н.е., включва извеждането на морската вода от морето през езеро до по-малки басейни. Там водата се изпарява, а останалата сол допълнително кристализира в малки солници. Посетителите имат възможност да наблюдават всеки един етап от този процес. Възстановена е и част от теснолинейка, която в миналото е служела за пренасяне на солта.

В експозиционната зала са изложени снимки от началото на 20 в., както и копия на документи от 15 – 19 в., разказващи за производството и търговията със сол през периода. Списъкът с експонати включва традиционни инструменти, като дървени соларски колички, гребла и други.  Експозицията предлага и видеофилми, посветени на добиването на сол.

Разгледах набързо, сложих печати и с таксито се върнах обратно, откъдето тръгнахме. В близък магазин си купих сувенири. За съжаление, не успях да разгледам старите къщи и Яворови скали, но ще ми остане в плановете за следващо посещение.

Отпътувахме към Бургас. Хотелът ни „Авеню“ се намираше в началото на града. Бях резервирала самостоятелна стая. Хотелът беше 4*, стаята ми беше на 5 ет. и имаше тераса. Изкъпах се, излязох на терасата и вечерях ядки, тарали и студен чай.

Сутринта след закуска имахме свободно време 2 часа в града. Нямах време за музеи, но посетих катедралата и морската градина. Разходих се по кея и снимах на воля морската шир.

В 11ч. тръгнахме към Морската гара, където се качихме на кораба за острова.

„Света Анастасия“ е български остров в Бургаския залив в Черно море. Между 1945 и 1991 г. островът носи името Болшевик. Намира се на 6,5 км югоизточно от Бургас, между нос Света Анастасия и нос Атия. Островът е изграден от вулканични скали. На него се намира манастирът „Света Анастасия“. Остров Света Анастасия е един от българските острови в Черно море и третият по големина след островите Свети Иван и Свети Кирик. Макар и площта му да е само 9 дка (може да бъде обходен целия за 10 минути пешеходно вървене), остров Света Анастасия има много интересна и драматична история.

Той няколко пъти сменя името и предназначението си. През Средновековието на него е построен манастир, нападан и опожаряван няколко пъти. В средата на острова е изградена църква „Възнесение Господне“, останала непокътната и до днес, въпреки вековете на османско владичество.

Най-ранното човешко присъствие на острова датира от IV – VI век. Доказателство за него е намерено през 1973 г. По време на подводни проучвания е открит богат керамичен материал, сред който е и една цяла антична амфора от Константинопол.

През XVII век островът за пръв път бива картографиран на територията на Черно море от холандския учен Николаос Витсен.

Най-ранното писмено свидетелство за съществуването на манастира е грамота на вселенския патриарх Йеремия II, публикувана от гръцкия историк Ламброс Камперидис. Грамотата е с дата юни 1575 г. и документира укрепването на манастира, в който са служили двама монаси. В грамотата е споменат и анхиалецът Михаил Кантакузин Шейтаноглу, който има влияние над патриарха, също родом от Анхиало (днес Поморие).

Няколко години по-късно манастирът „Света Анастасия“ преминава под управлението на созополския ставропигиален манастир „Свети Йоан Кръстител“ на едноименния остров. Това подчинение продължава до 1623 г., когато созополският манастир е окупиран от казаци и след това разрушен от турците. Част от созополските монаси се заселват след това на о-в Св. Анастасия. През 1656 г. Евлия Челеби посещава острова и споменава за богат манастир с голям празник.

По време на руско-турската освободителна война островът е превърнат в стратегическа база на турската артилерия. За това свидетелстват железните топове, открити в акваторията му. През 1784 г. манастирът е посетен от френския офицер Лафит-Клаве, който заварва на острова турски войски, дислоцирани там срещу евентуални нападения на руския флот.

След Освобождението на България на острова е имало малка риболовна и транспортна флотилия и малка корабостроителница, където се строели и ремонтирали лодките. Била изградена и вятърна мелница. Всичко това е било собственост на манастира и служело за неговата издръжка.

Благодарение на дарители от Бургаския край, манастирът „Света Анастасия“ е възстановяван няколко пъти след тежките пожари и пиратски набези през вековете. През 1802 г. е ремонтирана и изографисана манастирската църква св. Климент Охридски със средства от котленеца хаджи Матей, родоначалник на известния бургаски род Хаджипетрови. Така бил съхранен последният оцелял средновековен островен манастир по Западното Черноморие.

След създаването на Българската екзархия, манастирът остава на подчинение на константинополската патриаршия. През 1905 г. след дълги протести, манастирът „Света Анастасия“ е предаден от константинополската на българската патриаршия. Преди предаването игумена на манастира прави опит да продаде манастирското съкровище, което предизвиква брожение в Бургас.

При управлението на Стефан Стамболов на 15 август 1888 г. на острова е открит седмият и последен морски фар по нашето Черноморско крайбрежие.

След Деветоюнския преврат от 1923 г. занемареният островен манастир се превръща в удобно място за изолация на политически опоненти на правителството на Александър Цанков. Така през втората половина на 1923 г. на острова са затворени 132 комунисти и земеделци. Трудната поддръжка на островния затвор принуждава правителството да прехвърли затворниците в бургаския полицейски участък, а една част от тях са освободени. След атентата в софийската църква Света Неделя през април 1925 г., островът отново е превърнат в затвор, като само в четири от килиите са затворени 90 арестанта.

На 29 юли 1925 г. 43-ма политически затворници организират бягство, само няколко дни преди фаталния процес срещу тях. Те успяват да преплават с две гребни лодки на групи до нос Чукаля, в Странджа планина, а оттам достигат до Истанбул. На 17 август 1925 г. те отплават на борда на съветския кораб „Илич“ към СССР. Голяма част от избягалите комунисти, сред тях и секретарят на бургаския окръжен комитет на БКП Теохар Бакърджиев, стават жертва на сталинистките репресии през 1940-те години. Много от тях впоследствие биват интернирани в Сибир, където намират смъртта си.

На 18 април 1935 г. група политици, критикували правителството, сред които и бившите премиери Кимон Георгиев и Александър Цанков, са интернирани за кратко на остров Света Анастасия. Задържането им предизвиква правителствена криза, ръководството на Военния съюз е отстранено от управлението и е съставен нов кабинет, начело с Андрей Тошев.

От лятото на 1940 г. до средата на следващата година на острова отново действа лагер за политически затворници.

Бягството на комунистическите затворници през 1925 г. става причина той да бъдепреименуван след Втората световна война на остров „Болшевик“. През 1967 г. той е обявен за „историческо място на революционната борба“ (Държавен вестник, бр. 73/1967).

След края на тоталитарната епоха, през 1991 г. островът отново възвръща старото си име.

През 60-те години на 20 век там е уредена музейна експозиция, отразяваща събитията от 1925 г., а голямата южна сграда бива използвана като хотел. В този период островът се превръща в убежище на бургаската интелигенция. Много творчески личности черпят тук вдъхновение. Сред тях е поетът Христо Фотев, който дори получава прозвището „губернатор на острова“. На острова прекарват летните си почивки също известният театрален режисьор проф. Николай Люцканов, актьорът Александър Притуп, бургаският актьор Тодор Тодоров, актрисата Полина Доростолска.

През ХХ век манастирският комплекс на остров Света Анастасия е реставриран няколко пъти. През 1960-те години строителните работи засягат преди всичко манастирските сгради и съвсем малко църквата. Част от оцелелите стенописи са свалени и съхранени от екипа на художника Дамян Заберски.

През 1975 г. островът е електрифициран и водоснабден. Открита е голяма музейна експозиция – част от нея е посветена на старата история на острова, а в друга се прославят героите от 1925 г.

Днес сградите на острова се стопанисват отново от Българската православна църква. На него има фар, 2 сгради за нощувки, ресторант и църква, както и малък кей. В началото на XXI век интересът към острова отново се съживява. Община Бургас поема инициативата да организира проектирането и издигането на внушителен метален кръст, посветен на Свети Андрей Първозвани. В днешни дни „Света Анастасия“ е единственият оцелял островен манастир в България. През летния сезон до острова редовно се осъществяват разходки с корабче, което тръгва от Морска гара Бургас.

През 1958 г. режисьорът Рангел Вълчанов снима тук филма „На малкия остров“, а през 2010 г. Камен Калев филма „Островът“ с участието на Летисия Каста.

Гледахме и снимахме, изслушахме беседата на екскурзовода. След това аз разгледах музея и обиколих комплекса. Идеята ми беше да обядвам преди тръгването обратно към кея и града. Но уви! Ресторантът беше препълнен от 2 групи по 50 човека, и не ми приеха поръчката. Трябваше да се продоволствам от пакет тарали и литър домашна лимонада. Нямаше сувенири. Такива нямам нито от Бургас, нито от острова. Поправка – от бургаската катедрала си купих иконка на моята светица – Св. Марина, а от острова си взех малък, но идеален – цял и непокътнат, рапан, от плажа. 

Към 14:30 се натоварихме на кораба и се върнахме на морската гара, откъдето отпътувахме в посока Пловдив. Около Стара Загора имаше гигантско задръстване, поради ремонт на АМ Тракия. Затова доста закъсняхме. В Пловдив свалихме част от групата и пристигнахме на АГ Сердика около 21:30. В 22ч. влязох в квартирата.

Равносметката е такава:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
3-4.07.2021	228	895	176

Снимките ми са в галерията. До следващия път! 

Магията „Средни Родопи“

 Здравейте, мили читатели,

Изминаха десетина месеца от последната ни среща. Няма да си кривя душата – липсвахте ми. Нямах търпение да дойде лятото, да изпратя детето и баща й на гости при родителите му и да тръгна с раница на гръб, към нови или стари, но любими, хоризонти.

Няма да ми омръзне да повтарям, макар че на вас вероятно вече е писнало да го четете, че една от любимите ми родни планини, са Родопите. И открих този сезон с първата си екскурзия и планински преход точно там. Някои вероятно си спомнят, че миналото лято имах план да извървя един знаков маршрут в най-високите части на Родопския масив. Но поради „липса на интерес“ от страна на туристите у нас, екскурзията бе отменена. Направо лошо ми стана. Все едно. Това е стара история. Но си бях обещала за тази година да опитам отново късмета си.

От 1 юни Ани излезе във ваканция. И аз започнах да „трия сол“ на главата на баща й по-скоро да заминават за Кресна. Не че ми обърна внимание. Та чак до 17 юни, когато взех от аптеката поредната доза сироп за детето и той извести баща си да дойдат да ги вземат на следния ден.  Така че на 18 юни ги изпратих „на село“ и отворих сайта на турагенцията, която предлага този мечтан и сънуван от мен преход. Какъв късмет! Пишеше „ограничени места“ за уикенда 19-20 юни. Обадих се по телефона и бях уведомена, че има 1 място и единична стая в хотела, защото два дни по-рано някаква жена се отказала. Записах се. В близкия супермаркет Billa напазарувах суха храна за 2 дни, извадих раницата Milka и си опаковах багажа. Не пропуснах да приготвя любимите си планинарски обувки McKinley и за пръв път си извадих новите щеки от килера.

Тръгването беше определено за събота от 7:30, а сборен пункт беше ул. Оборище. Маршрут:

1.       София – Чепеларе – Пампорово – вр.Снежанка – Орфееви скали – Смолянски езера-Смолян /нощувка/;

2.       Смолян – Посетителски център „Сосковчето“ – Каньона на водопадите – Смолян – София

Така в рамките на 2 дни щяхме да посетим най-впечатляващата част на високите Средни Родопи.

Бях първа от групата ни на сборния пункт, още преди 7 часа. Там ме заговори една чужденка, която щеше да ходи до 7-те Рилски езера и не можеше да открие групата си. Първо дойде нейния бус, а след него и нашия автобус. Веднага след превозното средство се яви и нашия планински водач. Бързо, някой да ме ощипе! Такъв мъж отдавна не бях срещала. Висок близо до 2-та метра. Но и едър. Не от онези, дето ме е страх да ги пипна, да не ги счупя или дето трябва да си пълнят джобовете с камъчета, за да не ги отвее вятъра. С морскосини очи. Аз по принцип не си падам по сините очи, но на него страшно му подхождаха. Гласът отговаряше на визията – дълбок и плътен. Само за миг коленете ми се подкосиха. Казах си „очертава се интересен уикенд“. Имаше и втори водач – Нели, която щеше да върви отзад. Настанихме се; аз като последна записана, седях на деветия ред. Чакахме компаньерата ми - Петя, както бях узнала. Тя се яви с 5-мин. закъснение и потеглихме.

Веднага готиният пич хвана микрофона и представи екипа – шофьора Георги, Нели и себе си – Стоян. И заразказва. За Стара планина, че не е стара. За Средна гора, че преди милиони години била над 8000 м  висока, за Родопите, където отивахме.  И информацията, която ни даваше, беше много конкретна, точна и подробна. Не като колегите му екскурзоводи, които казват само общи приказки и доста често бъркат. Сега не хванах дори една грешка. Удивих се. Каза, че имал приятели геолози, от които научил всички тези данни. Любопитството ми беше възбудено.

Първата спирка беше за кафе и WC на бензиностанция на околовръстния път на Пловдив. Там се присламчих към водачите ни, които закусваха. Реших най-невинно да попитам Стоян откъде знае всичко това. Краткият отговор беше „аз съм географ“. Завършил съм в СУ „география с английски език“. Щях да подскоча от радост. „Сериозно ли“ питам. И аз съм географ от СУ, но без английски. Засмяхме се. Попитах го дали ще ми помогне със щеките, които са нови, нямат упътване и не мога да ги наглася. Обеща ми помощ. Допихме си кафетата и се качихме обратно в автобуса. Той започна да разказва за „орфеевото цвете“. Каза, че било ендемит – значи, че се намира само на 1 място; че е единствен вид в единствен род, в единствено семейство. Каза латинското му име и попита групата сеща ли се за българското научно име на цветето. Изчаках 3 сек. и извиках от предпоследния ред „родопски силивряк“. Той каза „чух гласа на географа в групата. Или ако са повече, то поне аз знам за един от тях; това е верния отговор“. И  заразказва за рядкото цвете.

Следващата ни пауза беше за 30 мин. в центъра на Чепеларе. Аз попитах къде е музея на карста. Много исках да го посетя. Но той не можа да ми каже. Междувременно към мен се присъединиха Петя и друга млада жена, чието име не запомних. Хукнахме в произволна посока, където имаше магазини. В един от тях попитах за музея и ме упътиха „следващата пряка вляво, по моста и само нагоре“. Бях видяла в google maps, че се намира на  ул. "Шина Андреева" 9а. Така че, когато видях името на улицата на един ъгъл, знаех, че сме на прав път. След 2-3 мин. видяхме 1 паметник и веднага след него музея. Отидохме натам, платихме си билети за вход и сувенири, но нямах техен печат в нито една от книжките на БТС. Набързо разгледахме, снимахме и дори минахме през WC. Тръгнахме тичешком към автобуса, като закъсняхме 4-5 мин. Не съжалявахме; бяхме единствените от групата от 32 души, посетили музей в Чепеларе, в пауза от 30 мин. Сега да разкажа накратко за града и обекта.

Чепела̀ре е град и известен зимен курорт в Южна България. Намира се в обл. Смолян, на ок. 75 км южно от Пловдив и на 10 км северно от КК Пампорово. Градът е административен център на общ. Чепеларе.

Чепеларе е разположен в планински район в Родопите и със своите 1232 м н.в. е вторият най-високо разположен град в България след Доспат. Има умерено-континентален климат. Снежната покривка се задържа между 80 и 120 дни в годината, а средната ѝ дебелина достига 30–80 см. През града протича р. Чепеларска.

Съвременното селище е основано в началото на XVIII в. Основен поминък на населението били животновъдството и някои занаяти. Част от мъжете ходели по Беломорието като строители и рибари. Населението дава организиран отпор на честите нападения от кърджалиите. В района на Чепеларе през 1878 – 1879 г. е действала Тракийската революционна българска дружина на капитан Петко войвода. След Освобождението от османско владичество Чепеларе се развива като културно-просветен и стопански център в региона на Средните Родопи.

На 1 октомври 1899 г. в Чепеларе се основава дружество на Македонската организация с председател Георги Мерджанов, подпредседател Петко Антонов Разсуканов, касиер Атанас Гергинов и секретар Тодор Чичовски.

През 1880 г. се открива пощенска станция и е прокаран телеграф. През 1921 г. градът е електрифициран. Местното туристическо дружество е основано през 1934 г. и носи името „Студенец“. През 1950 г. е създаден пещерен клуб.

Първата скиорска школа в Чепеларе е открита през 1954 г. Нейните кадри постигат първите успехи в ски дисциплините за България. През 1970 г. се провежда първото ски-състезание за Купата на Чепеларе.

В непосредствена близост до Чепеларе се намира ски-зоната Мечи чал, част от която е най-дългата и една от най-добрите писти за алпийски ски в България. Изградените писти са с обща дължина 20 км. Днес пистите и съоръженията са изцяло обновени и маркирани съгласно европейските стандарти.

Има 4-седалков лифт с капацитет 2000 души/час. С него разстоянието 2700 м от гр. Чепеларе до връх „Мечи чал“ се изминава само за 9 мин.

Музеят на родопския карст се намира в Чепеларе. Той е основан през 1980 г. на базата на основаната от учителя Димитър Райчев Музейна сбирка по пещерно дело, открита през 1968 г.

През 1950 г. учителят Димитър Райчев създава ученически кръжок по геология, с който започват първите прониквания в пещери. През 1963 г. е подкрепен от научни специалисти и пещерняци и е създаден Пещерен клуб. Тогава започва научно изследване на пещерите и за период от 5 – 6 год. са проучени близо 200 пещери в Родопите, а резултатите са събрани в Музейна сбирка по пещерно дело, открита през 1968 г. През 1980 г. е официално открит Музей на родопския карст.

В зала Геология са представени минерали, които се намират на повърхността на земята, характерни за Родопите – ахати, корунд и други скъпоценни и полускъпоценни камъни.

В отделна зала се проследява историята на пещерното дело в България. Сред експонатите е петромаксова лампа на зоолога проф. Иван Буреш, който пръв в България започва да проучва обитателите на пещерите и открива нови за науката видове.

Музеят притежава богата сбирка от различни видове скали и пещерни образувания. В отдел биоспелеология са представени животински видове, обитаващи пещерите – паяци, скакалци, стоножки, бръмбари. В родопските пещери са намерени много кости от пещерна мечка. Експониран е изцяло възстановен от естествени кости скелет на пещерна мечка. В музея е представена и част от долна челюст на леопард и останки от носорози. Повечето от най-старите експонати в музея са от Ягодинската пещера и са на 6000 години.

След паузата в градчето с вълшебна панорама, се отправихме към Пампорово. Някъде около центъра му слязохме от автобуса и метнахме раниците на гръб. Аз застанах пред Стоян с щеките в ръце. Той ме видя и веднага си спомни обещаното. Взе едната и разви, като отпусна дължина 2х125. Каза ми да пробвам как ми е дължината. Казах, че е много. Намали с 2х5. Отново не беше моята височина. Тогава я направи 2х115 и като ми я подаде, направо ми „легна“. С втората беше по-бързо, защото вече знаехме точните мерки. Подаде ми и нея и ме попита как ги чувствам. Супер, казах. Тръгнахме нагоре към Снежанка. Но с нашия късмет попаднахме на състезание по планинско колоездене, като участниците използваха всички пешеходни пътеки за трасета на състезанието, за различните възрастови групи състезатели. Повече от час се мъчехме да вървим нагоре без път, за да не се натъкнем на велосипедист, спускащ се със шеметна скорост надолу. По някое време вече ги оставихме „под“ нас и тръгнахме спокойно по маркираната пътека. В един момент, около обяд, стигнахме.

Снежанка е връх в Родопите. Разположен е на 15 км от Смолян. Върхът е висок 1926 м и е най-високият връх в района на курорта Пампорово и рида Букова планина (на 11-о място по височина в Родопите). На върха е изградена телевизионна кула с височина 156 м. От нея се разкрива зашеметяваща гледка към всички части на планината, която си струва усилията. На височина от 93 м е разположено панорамно заведение, където човек може да се наслади на вкусно ястие сред висините и гледка към безкрая. На североизток се открива панорама към Роженската обсерватория, а отсреща, на югозапад, се вижда първенеца на Родопите – Голям Перелик (2191 м). На юг наблизо са Смолянските езера. Ако се обърнем назад, северозападно може да съзрем в далечината Голям Персенк (2091 м). Не случайно на кулата е отредено място сред 100-те национални туристически обекта. Печатът на БТС е на бара на кафенето на върха и в планинската спасителна служба до хижа „Студенец“.

Преди да тръгна към кулата помолих Стоян да ме снима на фона й. В пълно „бойно снаряжение“. Направих няколко снимки от „долу“ и се наредих на опашката за асансьора в кулата. Входът е 5 лв. Качих се и снимах панорамата във всички посоки.  После слязох 1 ниво надолу и влязох в кафенето. Поръчах си билков чай и си сложих печати в 2-те книжки. Седнах на 1 сепаре и се загледах през прозореца. Като довърших чая дойде Петя, а аз отидох до WC. След това слязохме от кулата и се сетих, че съм забравила да си купя марка. Върнах се, но поне не платих отново за вход. Докато сляза отново долу, беше станало време за тръгване. Така и не успях да обядвам. Събрахме се и тръгнахме към следващата ни цел за днес.

Орфеевите скали се намират в близост до вр. Снежанка и ТВ кула в курорта Пампорово. До тях води маркирана туристическа пътека. Легендата гласи, че на скалите е седял Орфей, черпейки вдъхновение за песните си от красивата природа и панорамата, която се разкрива от скалистия връх.

От седловината под вр. Снежанка се продължава в южна посока през поляните. Достига се до беседка и табелки, оказващи посоката на движение, които само след минути извеждат на скалите.

За 20-ина мин. ги достигнахме. Беше доста тясно, затова реших да изчакам всички да се качат и снимат, и тогава да ида и аз. За да нямам само глави и лакти на кадрите. Докато повечето минаха и дойде моят ред, заваля порой. Така ме хвана яд, че не успях да се кача и снимам панорамата към езерата. Скрихме се в близката беседка и се увихме кой в каквото имаше, защото поради дъжда температурата спадна. Аз си облякох суитчъра и сложих отгоре дъждобрана; така запазих и раницата си. 2 пенсионирани детски учителки запяха „две калинки“. След 15 мин. дъждът спря толкова внезапно, колкото бе започнал. Ние продължихме надолу пътя си, без да сваляме дъждобраните, за всеки случай. След още 30-ина мин. изгря ярко слънце и стопи остатъците от облаци. Свалих дъждобрана и връхната си дреха. Скоро стигнахме първото от езерата по пътя ни – Бистрото. Тук отново се заговорих със Стоян. Следваше едно от най-обширните езера – Тревното. Тук имах възможността да видя и снимам въпросните скали поне отдолу. Докато вървяхме през гората всички бяхме нахапани от проклети комари. Продължихме към Мътното езеро и след него бе т.нар. Лира на Орфей. Това е старо дърво, чийто ствол се разделя много артистично с форма на лира, но преди няколко години един от клоните се е счупил. Дървото е умиращо и се предполага, че с влошаване на състоянието му, ще се отчупват и други „парчета“. Потеглихме в посока на автобуса, от чиито прозорци видяхме най-голямото от езерата – Лагера. Сега да разкажа за тях.

Смолянските езера са група езера в Букова планина, Западните Родопи, на север под Орфеевите скали и вр. Снежанка.

Пръснати са по левия склон на долината на Черна река, от Орфеевите скали и вр. Снежанка до гр. Смолян. Образувани са в тилните понижения на голямо свлачище, получено в резултат на контакта на риолитни скали и намиращите се под тях водоупорни седиментни скали.

В миналото са били над 20 езера, но сега са останали само 8, като 7 от тях са естествени, а едно от тях (Керяновия гьол) е превърнато в микроязовир. Другите днес представляват блата. Пролет и есен на мястото на някои от тези блата отново се появяват малки езерца. Други са превърнати в рибарници.

Най-голямо е Тревистото (Тревното) езеро, с площ ок. 6 - 8 ха, от което е останало не повече от 10 х 10 м, а най-дълбоко е Мътното езеро – 4,5 м, което е и най-високо разположеното – на 1500 м и е с площ 1,6 ха. Останалите по-големи езера са Лагера (Лъгът), Бистрото езеро (3 ха), Езеро „Лагера“ е правено на язовир, отдаден през 1995 г. от общината на Ловно-рибарското дружество. Тъй като преливно-изпразнителната му част беше спукана и не позволяваше пълнене, то отново стана езеро с площ ок. 7,5 - 12 ха. Тревистото и Бистрото езеро са свързани помежду си с речен ръкав. Около 30% от площта на Тревистото езеро е заета от торфен пласт с дебелина около 1 м. На него през лятото растат буйни треви, откъдето произлиза и името му.

С автобуса потеглихме към Смолян, където беше хотелът ни. По пътя отново заплющя порой. А хотелът се оказа същия, в който спах миналото лято на екскурзията до Момчилова крепост. Само че сега бях в единична стая – това добре. Но беше на ет.1 над паркинга. Тоест нямаше гледка, а под прозореца имах паркиран джип. Супер!

Мъчих се 10 мин. с дистанционното на ТВ. Оказа се, че имам само 2 канала – диема фемили и планета. Предпочетох чалгата пред турския сериал, но доста намалих звука на машината. Бях мокра и премръзнала, затова реших да включа климатика. Успех! Беше с централно управление и изключен. Wi-fi също нямаше, въпреки паролите, които ни дадоха.

Влязох под душа и се изкъпах, без косата. Избърсах се и облякох. Преди да си вляза в стаята получих 2 покани за вечеря, от момичетата. Отказах заради дъжда и защото имах провизии от обяд още. Седнах до масата и ги извадих от раницата. Ядях тарали с босилек и пиех студен зелен чай. Свърши ми водата за пиене за идния ден. Поради липса на нещо за правене – бях изморена и не ми се четеше, си легнах още в 20:10. Беше ми студено, защото в раницата не ми беше останало място за пижама. Гърчех се под одеялото и траках със зъби в продължение над два часа. Мечтаех си Стоян да дойде и да ме стопли с големите си ръце и топло тяло.

Събудих се към 6 ч., станах и започнах бавно и лениво да си стягам багажа, да се обличам, мия и т.н. От терасата видях ужасна мъгла. Сърцето ми спря! „Няма да видим нищо от водопадите!“ Но се получиха няколко интересни кадъра. В 7:25 слязох в ресторанта за закуска и на бара си купих вода. Закуската беше вкусна; имаше пържени филийки, традиционните неща, билков чай и кафе. Чаят беше супер, но кафето беше отвратителното шварц. Все се оглеждах за Стоян, а той все не идваше. Накрая се върнах в стаята и поседях 15 мин. След това си взех багажа и слязох. Върнах ключа на рецепция и се натоварих в рейса първа. Докато всички се съберем, автобусът се напълни с насекоми: имаше комари, мухи и пчела. Стоян мина по пътеката, за да ни преброи, и видя как се крия от пчелата. Прогони я с ръка. Тръгнахме към кв. Средок.

След 15 мин. оставихме автобуса, нарамихме раници и щеки и тръгнахме по стар изровен път с лек наклон нагоре. След още 20 мин. стигнахме входна арка с надпис „Добре дошли в резерват Сосковчето!“ и огромна табела до нея с описание на разрешени и забранени дейности на територията на резервата. Тук беше разположен посетителският център към защитената територия. Влязохме за по 1 бързо кафе и WC. Това бяха последните следи от цивилизация за няколко часа напред. Тук имаше интересно куче-пазач. Няма проблем да влезеш, но не те пуска да излезеш, ако не му хвърлиш нещо за ядене. Застава пред теб и започва да ръмжи и лае. Като му подадеш нещо, захапва го и се оттегля встрани да си го хапне на спокойствие. И пътят ти е открит за около минута. В дъното на двора на този център започва същинската екопътека. Началото е стръмно, после се редуват по-леки и по-трудни участъци.

В центъра ни предупредиха, че моста над големия водопад, Орфей - естествено, е полуизгнил и трябва да минаваме само по един човек, само в средата и с повишено внимание. Тръгнахме нагоре със свити сърца, защото Стоян каза, че ще минем по него, за да завършим обиколката по маршрута само, ако той прецени, че е безопасно. Щял да мине пръв, за да се увери.

Напредвахме нагоре с добро темпо и се радвахме на гледките около си – вековна смърчова гора и див здравец, и много вода. Снимахме като „друг път невидели“. Сега малко за обекта.

Сосковчето е резерват, разположен край гр. Смолян в Родопите.

Обявен е за резерват с обща площ 177.76 ха със Заповед No.508 на Комитета за опазване на природната среда при Министерски съвет от 28 март 1968 г., в бр. 76 на Държавен вестник.

Резерватът е създаден с цел опазването девствения характер на вековна смърчова гора, водопадите, увивната растителност, в която живеят мечки, сърни, елени и др.

Екопътека „Каньона на водопадите“ е изградена през 2003 г. и реновирана през 2013 г. Маршрутът е изключително живописен, преминава през резерват „Сосковчето“ и буферната му зона, като по дължината му туристите могат да се любуват на животински и растителни видове с висок природозащитен статус, риолитни скали с причудливи форми и иглолистни гори със средна възраст над 100 год.

Пътеката се вие по двата бряга на живописната р. Герзовска, като за улеснение на туристите са изградени дървени мостчета, беседки и заслони за хранене и почивка, чешми. Ще останете смаяни от 46-те водопада по течението на реката, най-големият от които е с височина на водния пад 68 м. Наречен е Орфей поради асоциацията, която се прави между струйките вода, стичащи се по скалата, и струните на Орфеевата лира. Той заема почетното второ място по височина в Родопите. По-нагоре пътеката извежда над водопада Орфей, откъдето се откриват невероятни гледки накъдето и да погледне човек. От моста над Орфей се вижда и водопадът Сърцето. Той се нарича така, заради „дупката“ с форма на сърце, която водните струи са издълбали. На езика на геоморфологията тази форма на релефа е наречена еворзионен котел.

По дължината на екопътеката са изградени три наблюдателни площадки, от които се разкрива незабравима панорама към дивите и непристъпни склонове на резервата, застлани с вековни гори и скали, както и към град Смолян, намиращ се едва на няколко км от Каньона на водопадите.

За наш късмет Стоян мина по проблемния мост и реши, че е ок да минем и ние. Един по един, стъпваме само на средната греда и вървим бавно, а той ни чакаше в другия край и ни поемаше с ръка. Така не се наложи да се връщаме по обратния път, без да сме видели всичко.

Спирахме за кратки почивки или за фотопаузи при най-забележителните обекти: Каскадите; вдп. Орфей, вдп. Сърцето, Ропката, откъдето се насочихме към първата панорамна площадка, която носи същото име. Тя е с малка площ и трябваше да се изчакваме, за да се качим на нея, разгледаме наоколо и направим своите снимки. Но вече нищо нямаше да ми попречи да видя и снимам, както предния ден на скалите. Откриваше се класива гледка към родопските склонове наоколо и Смолян в ниското. Слязохме и продължихме по пътеката към следващата площадка. По съвет на Стоян „прескочихме“ Евридика и отидохме направо на „Стражите“, защото, според него гледките били идентични, но Стражите е по-обширна и може да събере цялата група, а и е малко по-високо разположена. Името си носи от няколко вертикално изправени скали, които като стражи бдят над каньона. Качих се с първите туристи на „Стражите“ и онемях. Невероятна 360^о панорама! Виждаше се и вдп. Орфей, и всичко наоколо бе потънало в зелен уют и спокойствие. Блажени мигове!

Със слизането от площадката изкачването ни по пътеката бе приключило. Седнахме да отдъхнем малко, докато цялата група се събере. Тук се роди въпроса „видя ли слона?“. Една малка скала, която отдалеч наподобяваше слонче. Един клон стърчеше край нея и някой каза, че това била клечката, с която слончето си чешело ушите. Имаше бегла прилика със слонче: тялото, хобота, ухо, крак и опашката. Не се сдържах и попитах Стоян видял ли е слона, когато дойде при нас. Не беше, но призна приликата J.  Тръгнахме обратно надолу, към първия мост. Аз си помагах активно със щеките. Определено работят. В по-стръмните участъци дори се облягах на тях и прескачах трудната част. След около час слизане стигнахме отново до посетителския център, където решихме да обядваме.

Менюто включваше кюфтета и кебапчета на скара /дървени въглища/, същата пъстърва, гарнитура от пресни домати - едро нарязани, и гриловани чушки и тиквички, с чесън. Имаше препечени на скарата филийки и разни бири и безалкохолни, сладки работи. Аз си поръчах 1 кюфте с гарнитура, 1 препечена филийка и кен Пиринско. Дори не можах да изпия целия кен. Излях половината от него под масата. После доядох ядките кашу, които бях отворила при една от почивките по пътеката. Седях и се оглеждах за Стоян. Дебнех да го снимам, но хванах само 1 кадър, в който той беше в профил и седеше. Не добър кадър, но поне няма да ме остави да го забравя J.

Посещение в WC, събираме екипировката и тръгваме обратно към автобуса. Чака ни половин час слизане, но поне вече не е горски път, а познатия стар и изровен асфалт. Има и минус – гората вече не ни пази сянка от немилостивите слънчеви лъчи в 14:30.

Бях първа при автобуса. Отидох да си хвърля отпадъците в близкия контейнер. После избърсах, сгънах и прибрах в калъфа щеките си, и метнах раницата в багажното на рейса. Взех си само бутилката с вода. Щом се събрахме и преброихме, тръгнахме към града. По пътя Стоян ни направи предложение, което не можехме да отхвърлим. Да посетим 1 обект, който ни беше на път, но не беше включен в програмата. Само за 20 минути, каза ни. Кой би отказал? Та...

Манастирският комплекс "Св. Пантелеймон" се намира на пътя между Пампорово и Смолян. Основан е от българка мюсюлманка Ахе (Сийка), която след мистично видение приема християнството през 1988 г. и се прекръства на Христина. Според основателката на манастира, мястото му е специално. Позовавайки се на топонима “Невястата”, Христина разказва за свое видение на момиче, хвърлило се от скалата, за да спаси вярата си.

Църквата "Св. Пантелеймон" е изградена с дарения за три години и през 1998г е осветена от митрополит Арсений. Година по-късно тя е дарена на Пловдивската митрополия. На 27 юли 2006г на храмовия празник се прави първа копка на нова църква с патрони считаните за светци лечители Св. Св. Козма и Дамян. През 2008г фондацията на Христина дарява и този храм на Пловдивската митрополия. В манастирския комплекс има аязмо, жилищни помещения, стаи за преспиване на болните, кухня с трапезария. Голямата популярност на манастира се дължи на сестра Христина, която според поклонниците е надарена с лечителски умения и пророчески дарби. Болни хора от различни краища на България ходят там с надежда да получат лечение и напътствия. В обителта се прави курбан в началото на месец май. Много хора се събират и за храмовите празници на св. Пантелеймон (27 юли) и св. св. Козма и Дамян (1 юли).

Храмът „Св. Блажена Ксения Петербургска“ е осветен от митрополит Николай на 20 септември 2020 г.

Св. Блажена Ксения Петербургска (1730 г. – началото на XIX век) е канонизирана от Руската православна църква през 1988 г. Известна е с това, че доброволно се отказала от светския живот след смъртта на съпруга си. На 26 години заживяла сама, отдадена всецяло на Бог. Още приживе получила дара да успокоява и да помага на хората, както и да твори чудеса. В манастира има специално ковчеже за молитвени писма на вярващи до св. Ксения.

За 20-ина мин. го обходихме, разгледахме и снимахме. Запалих свещ в първия храм и се помолих на Св. Богородица за здравето на детенцето ми. На излизане от храма видяхме игуменката – Христина.

Тръгнахме обратно нагоре по пътя, към автобуса. Преброихме се и потеглихме към София. Правихме още една пауза за тоалетна и кафе, на бензиностанция след Пловдив. Уж да си взема вода, че ми беше свършила, а забравих и пих само едно горчиво кафе. По целия обратен път мислех за Стоян.

Стояне, ако някой ден прочетеш това, знай, че силно ме впечатли и доста ми хареса. Ако мога да съм нещо по-различно за теб, от поредната туристка, обади се. Няма да оставям тел., но си проверявам редовно мейла. Може да ми пишеш. Ще си говорим за география и планини J

Пристигнахме на пл. Св. Ал. Невски около 20:30ч. Взех си багажа, сбогувах се с двете момичета и Стоян, и тръгнах по пътя си. А той щеше да ме отведе до последното приключение за деня.

Сестра ми имаше рожден ден тази неделя. Празнуваше с приятели в ресторант в центъра. Включих навигацията на телефона си и отидох. Станах атракцията на масата ни тази вечер, с цялата си екипировка – шапка „РЮА“, раница „Милка“, щеки и планинарски обувки. Всички ми се зарадваха, а като им разказах за Стоян, станах темата на вечерта, вместо рожденичката. Останах до 23ч. След това се прибрах до Връбница 1 с метрото. Разхвърлях всичко, където ми видят очите и влязох под душа.

Ето равносметката от този уикенд:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
19-20.06.2021	157	490+15,1 пеш	127

А снимките ми може да разгледате в галерията. До скоро!