Родопи – моя любов. II

Здравейте, приятели!

Последният уикенд на август е и обещах – още от любимите, и не само на мен, Родопи.

Сегашният маршрут ще ни отведе до най-живописната част на Западните Родопи. А пътьом, и в двете посоки, ще се насладим на гледки към „очите на Родопите“ J   Да потегляме!

Тръгването е от автогара Сердика, по АМ Тракия. Минаваме през редица села и градчета, част от пътя ни върви успоредно на трасето на теснолинейката. Край прозорците на автобуса се изнизват последователно с. Славовица с вилата-музей на Ал. Стамболийски; селата Виноградец и Карабунар; гр. Септември – начална гара на теснолинейката; с. Варвара, прочуто с минералните си извори; гр. Ракитово с известната си стара часовникова кула, която се издига на една височина над града.

Първата ни спирка за почивка е в курорта Цигов чарк. Имаме време за закуска, тоалетна и снимки на яз. Батак. Следват фотопаузи на язовирите Голям Беглик и Широка поляна. Всички тези изкуствени езера са красиви по своему и всяко от тях има своя чар, но от всички изброени най-силно ме впечатли Г.Беглик. Батак и Доспат приличаха на „заспало“ море, толкова сини и простиращи се докъдето поглед стига, а пък Широка поляна беше доста затревен и заблатен около брега. Навсякъде имаше жабуняк и леко миришеше на тиня. Бегликът беше невероятен, с бистра тюркоазена вода, в която вилите по брега се отразяваха. Пътят минава по стената му, затова, щом минахме стената, спряхме и слязохме на фотолов. Обядвахме на брега на яз. Доспат.

След почивката продължихме пътя си към цел №1 за деня – Триградското ждрело, като минахме край хижа Тешел, където беше последната ни нощувка на обиколната практика в далечната 2006 г. и ВЕЦ Тешел.

Триградското ждрело е изключително живописен пролом на Триградска река (ляв приток на Чаирдере, дясна съставяща на Въча) в Западните Родопи, Община Девин, област Смолян.

Ждрелото е с епигенетичен произход и е с дължина около 7 km, като същинското ждрело е около 2 – 3 km. Всечено е до 300 – 350 m всред силно окарстени протерозойски мрамори. Има тясно (100-300 m) скалисто легло и стръмни до отвесни склонове. Западната му стена се издига на височина до 180 m, а източната достига до 300 – 350 m. Триградското ждрело е трето по дължина в България, след Буйновското и Трънското ждрело.

Започва на около 1,5 km северно от с. Триград, на около 1180 m н.в., където Триградска река влиза в пещерата Дяволското гърло и 530 m след това излиза като голям карстов извор. Същинското ждрело свършва при устието на Триградска река в Чаирдере на около 1020 m н.в., а целият пролом продължава още 4 – 5 km и завършва при устието на Мугленска река, вливаща се отдясно в Чаирдере на около 876 m н.в.

За опазване на редки и ендемични растителни и животински видове и за опазване на природни местообитания, през 1963 г. е създадена защитена местност Триградското ждрело.

Не сме спирали, за да го съзерцаваме отблизо, т.к. пътят минава през него и просто цялата група (28 туристи) бяхме залепили носове до прозорците на автобуса, и се дивяхме в движение. Също така се ядосвахме, че отраженията от стъклото пречат за хубави снимки L След няколко км пътят през ждрелото ни изведе до цел №2.

Дяволското гърло е пещера, разположена на 1,5 km северно от с. Триград в Триградското ждрело в Родопите.

Името на пещерата идва от формата на бившия вход (сега – изход), наподобяващ дяволска глава. Старото ѝ име е Клокотник и идва от чуващия се на входа на пещерата грохот от вода.

Първият опит за проникване в пещерата е направен през 1962 г. от Радостин Чомаков, Никола Корчев и Елена Пъдарева. Тримата алпинисти достигат до Голямата зала на пропастта, след което правят опит да продължат надолу по пътя на реката. Недостигът на екипировка, както и липсата на опит осуетяват по-нататъшното проникване.

Дяволското гърло е пропастна пещера, която е формирана вследствие на пропадането на земните пластове. Основната ѝ част е заета от голяма зала, в която се намира най-високият подземен водопад на Балканския полуостров.

Пещерата се е получила от река, падаща под земята от 42 m височина, образувайки огромна зала, наречена „Бучащата зала“. Дължината ѝ е 110 m, ширината – 40 m, а височината ѝ достига до 35 m. Това е най-голямата зала в българските пещери след входната зала на Деветашката пещера – архитекти са изчислили, че в нея може да се побере катедралата „Св. Александър Невски“. В пещерата се влиза през изкуствена галерия с дължина 150 m (прокопана от трудови войски през 70-те в продължение на 3 години,) през която се достига до основата на водното течение. Оттук 288 стъпала нагоре извеждат покрай подземния водопад през стария вход до повърхността. На близо 400 m от входа на „Дяволското гърло“ водите на подземнотечащата река се губят в сифон-галерия. Дължината на сифона е повече от 150 m, а след него по 60-метрова галерия подземната река напуска пещерата и излиза отново на повърхността.

В България обитават 33 от срещащите се в Европа 35 вида прилепи. Всички те са строго защитени от Закона за биологичното разнообразие на територията на цялата страна.

Дяволското гърло дава убежище на 4 вида прилепи, които обитават пещерата през различните сезони. Чрез наблюдения и улови с мрежи са установени:

·         Голям подковонос (Rhinolophus ferrumequinum)

·         Малък подковонос (Rhinolophus hipposideros)

·         Дългопръст нощник (Myotis cappaccinii)

·         Дългокрил прилеп (Miniopterus schreibersii)

В тази пещера зимува най-голямата в България и на Балканите колония на пещерен дългокрил прилеп (Miniopterus schreibersii).

В Дяволското гърло зимува колония от над 35 000 екземпляра  от видовете пещерен дългокрил и дългопръст нощник, включени в Световния червен списък. Останалите два вида, обитаващи Дяволското гърло – големият и малкият подковонос, са сред приоритетните за опазване за цяла Европа. Така Дяволското гърло попада в числото на най-значимите прилепни убежища в България.

Пещерата е благоустроена – електрифицирана е, стълбите край бучащите води на подземния водопад са обезопасени с бетонен парапет. Дължината на пещерата е 1 km, маршрутът за туристи – 350 m. Температурата в пещерата е около +8 °C.

Дяволското гърло дава начало на различни легенди от времето на траките. Една от тях говори, че именно тук Орфей се спуска в подземното царство на Хадес, за да спаси любимата си – Евридика.

Любопитна е историята около тази пещера. Дори National Geographic снимал филм за 100-те най-мистериозни места по света, като Дяволското гърло се нарежда на 42-ро място сред тях. Откъде идва тази тайнственост? Установено е, че каквото влезе вътре по водите на реката, не излиза от пещерата с тях. Мястото, откъдето реката напуска пещерата, е известно сред местните като Дирника на дявола.

Преди години при поройни дъждове придошлата река отнесла 500 м³ дървени трупи, складирани близо до речното корито. Нито треска не излязла от другата страна. Правени са опити с оцветена вода – по математически път е изчислено, че водата трябвало да излезе за под 5 мин. Вместо това тя излязла след 2 чáса – т.е. изминала е подземно 25 км. Пълна мистерия! С нейното разгадаване се заели водолазите от Варна – Сияна и Евстати. През 1970 г. се провежда републиканска пещерна експедиция и се пpави опит чрез леководолазна техника да се преодолее сифона. 21-год. Сияна Люцканова и колегата ѝ Евстати Йовчев, на 29 г., пpавят опит за проникване в пещерата, влизайки през сифона през Дирника на дявола. И изчезват.

Спасителен екип влиза да ги търси, но без резултат. След два дни телата са намерени извън пещерата. Заключението от аутопсията е „задушаване“. Вляво от изхода е поставена плоча в тяxна памет.

След като излязохме през „гърлото“ на дявола, обзети от смесени чувства след наученото, тръгнахме към паркинга, където ни чакаше автобуса. Пътьом си сложих печат в книжката и купих магнитчета с пещерата и ждрелото, както и марка на БТС.

Отправихме се към с. Триград, което не беше в програмата ни, но имахме време. Там някои туристи посетиха Музея на мечката. Аз не бях привлечена от схлупената къщурка с препарирана мечка, затова изчаках в автобуса, на климатик. После отидохме до Мандра Триград, откъдето някои си закупиха млечни продукти. След това се отправихме към мястото на нашата нощувка.

Доспат е разположен в западните дялове на Родопите и със своите 1358 m н.в. е най-високопланинският град в България.

Според  „Български етимологичен речник“ името е производно от деспот с „о“ вместо „е“ – или под влияние на вокалната хармония в турския език или вероятно от *дêспат. Вероятно е по името на деспот Алексий Слав, владял Западните Родопи в началото на XIII век.

Всяка година през последния уикенд на август се организира събор с много фолк и попфолк песни и танци, забавления, скара и бира. Традицията е започнала през 80-те години като събор на чешмарите под егидата на ООН, тъй като в района има построени над 180 крайпътни чешми като дарение от местните жители. Тази година бе отменен като част от мерките за противодействие разпространението на коронавируса.

Заради малките хотели в града и нашата голяма група, ни бяха разделили в 2 хотела: Кристал и Лагуна. Аз бях във втория. Настаних се, оставих си багажа, като взех с мен фотоапарата, портмонето и телефона, и излязох из града.

Снимах 2 джамии, „централния площад“, който беше супер малък. Имаше хубав и добре поддържан паметник на загиналите в Балканските и ПСВ, и неработещ фонтан пред читалището. Намерих ресторант „Орфей“, където вечерях бобена салата и гюведже по родопски, полети с Каменица. Една котка ми беше компания, но се оказа неблагодарница: хвърлих й доста храна от чинията си, а тя ми одраска лявата длан. Храната беше вкусна и в добро съотношение с цената. Прибрах се в стаята, изкъпах се и легнах.

Закуската на следващия ден беше в хотел Кристал. Бяхме поръчали за 8-8:30, а тя започна да се сервира чак в 9 ч. Така ни тръгна на закъснение от сутринта. Поне беше вкусно: по 2 филии на човек (сладък вариант – пържени филийки със сладко от боровинки и сирене; солен – принцеси с кайма и кашкавал) и айрян/сок. Кафето платихме отделно, но си го биваше. Дълго кафе с мляко за 1,70 лв. Също добро съотношение цена-качество.

Към 9:30 тръгнахме в посока с. Ягодина. Наша цел №1 за деня бе площадката Орлово око.

Панорамната площадка се намира над с. Ягодина, като пътят до самата площадка е труднопроходим за леки коли и вариантите да се стигне до там са 2:

-          Пеша от село Ягодина, като от центъра на селцето до върха при спокойно темпо отнема около 1 час и 30 минути в посока;

-          С високопроходим автомобил. Ако изберете този начин, половината удоволствие е изживяването при пътуването.

Джиповете са специално пригодени за изкачването и са с открити задни седалки, от които може да снимате на воля! Пътуването в посока е около 25 минути, като през цялото време се изкачвате по черни пътища и преживяването е уникално. Както се пошегува шофьора, това е най-добрият начин да лекуваш камъни в бъбреците! Правиш 2 качвания по пътя до Орлово око, след това пиеш 2 бири и всичко излиза.

Площадката е изградена с парите на местното туристическо дружество, като е финансирана от всички нас, които сме посещавали пещерата.

Самата площадка е на надморска височина от 1563 м., малко под вр. Свети Илия. Конструкцията е изградена над ждрелото, като човек, заставайки в нейния край, се намира на над 680 м височина, което е горе-долу 2 пъти по-високо от Айфеловата кула, например.

Гледката, която се разкрива от върха и от панорамната площадка е нещо необяснимо, нито с думи, нито със снимки, нито дори с видео.

Пред вас ще се разкрие цялата красота на Буйновското ждрело, както и голяма част от планината Родопи, както българската и част, така и гръцката. Допълнително ще видите малка част от Пирин планина и Рила. Няма друго такова място, наистина. Нашият екскурзовод и шофьор ни показа и върха Дурдага, който се намира право срещу нас. Буквалният му превод означава “Спри и се огледай”, като наистина има защо да се огледаш. Върхът е един от най-високите в околността и е известен с факта, че на него расте известният Мурсалски чай. Истинският див Мурсалски чай се различава много от този, който ние си купуваме по сергийките. Той е с по-къс цвят от домашно отглеждания такъв.

С нашата група се „натоварихме“ на 3 джипа за offroad и приключението започна! Наистина е уникално! Въпреки друсането, което за малко да изхвърли човек от каросерията; въпреки прахоляка, който ни покри от глава до пети; въпреки вятъра, който ни обдуха сериозно... Само една дума имам за това изживяване – УНИКАЛНО! Видях и вр. Голям Перелик в далечината.

След 20-ина минути на върха се качихме обратно в джиповете и слязохме пред Ягодинска пещера. Вече съм разказвала за нея, затова ще бъда кратка. Една от най-дългите родопски пещери и сред най-красивите в България. Маршрутът за масови туристи е 1,25 км, само на ет.3. Постоянна температура от 6^оС и влажност 85-90%. Освен традиционните пещерни образувания – сталактити, сталагмити, сталактони, драперии, на които Ягодинска е богата, има и по-редки, като „леопардова кожа“ и пещерни перли. С присъщото на българите отношение, не се изненадах, когато водачът ни каза, че от откриването на пещерата имало 12 големи бисера, а сега бяха останали 2. За да ги запазят, ги бяха затворили в стъклено ковчеже. Никога няма да спра да се възмущавам от този вандализъм, както и от чупенето на образувания „за спомен“! Та 1 см³ от калциевия хидрогенкарбонат {Ca(HCO₃)2}, който изгражда тези форми, се формира за 300 години! Кой дава правото на някой си п***о да чупи и/или краде?

В пещерата се правят сватби в Ритуалната зала и се посреща Новата година. Има коледно дърво с украса, което се сменя на всеки 4 години. Местните се шегуват, че в Ягодинска женят желаещите, а в Дяволското гърло ги развеждат. Затова статистиката на сключените бракове в пещерата показва липса на разводи. Или отиваш в Дяволското..., недоволен от половинката, и я/го мяташ в реката. Даже няма и да я/го намерят. Та затова и никой не се развежда J

Входът и изходът за туристи са изкуствено прокопани, а близо до естествения вход на пещерата археолози са открили останки от енеолитно жилище на праисторически хора. То е експонирано на 300 м от пещерата и може да се посети срещу такса от 2 лв, но за съжаление, сега беше затворено за ремонт.

След разходката из пещерата, която отнема 45-50 мин., отидох за печат в книжката на БТС и сувенири. След това седнах в 1 ресторант и обядвах пататник и Каменица. Посетих WC и хукнах да снимам

Буйновското ждрело е пролом на Буйновска река (лява съставяща на Въча) в Западните Родопи, в Община Борино, област Смолян.

Проломът е дължина около 16 km, а средната му надморска височина е 1090 m. Започва северно от с. Буйново, на 1307 m н.в., насочва се на север и след 16 km завършва при яз. Тешел, на 876 m н.в. Целият пролом е всечен в протерозойски мрамори. Това е един впечатляващ с красотата си природен кът в Родопите и привлича много туристи. Първите 7 – 8 km проломът е по-широк, но след Ягодинската пещера и особено след разклона за с. Ягодина става много тесен. Тук реката прорязва протерозойските мрамори, а отвесните скали са в непосредствена близост една до друга. Мястото, където скалите почти се допират, е наречено от местното население „Вълчия скок“. Жителите на съседното с. Ягодина разказват, че на това място зимно време прескачат изгладнелите вълчи глутници, за да нападнат кошарите им.

Буйновското ждрело е известно и с голямото разнообразие на растителни и животински видове, голяма част от които са защитени. Ждрелото е обявено за природна забележителност през 1971 г.

По меандрите на Буйновска река е оформена живописна екопътека, която преминава през Ягодинска пещера, селата Буйново и Кожари. Подходяща е както за пешеходен, така и за велосипеден поход. В тази част на реката риболовът не е разрешен, но има изградени няколко изкуствени водоема за риболов, както и няколко чевермеджийници с всички удобства за приготвяне на барбекю или пикник. Характерни за района са многобройните чешми, изградени от местните жители. Меандрите на реката са предпочитано място за отдих, къмпингуване и лагеруване през летните месеци на годината.

По цялото протежение на пролома преминава тесен, еднолентов общински път, който е единствената връзка на селата Буйново и Кожари с вътрешността на страната и се поддържа целогодишно за движение на МПС.

С движението из това ждрело имахме куп приключения и в двете посоки. Задръствания от МПС-та; невъзможност за разминаване по тясното платно, но всичко това е част от местния колорит и допринася за дълготрайност на спомените J

Тръгнахме от паркинга в 14:30 в посока Девин, където спряхме за 10 мин. Пътят ни вървеше покрай яз. Цанков камък; пресякохме с. Михалково, известно с изворите си на естествено газирана минерална вода – има едва 3 такива в Европа.

След селото се „изравнихме“ с опашката на яз. Въча – вече мой любим родопски язовир. Толкова е красив! И голям! Водата му е тюркоазена, като на лагуна на остров в Южния Пасифик. Така живописно се вие между родопските ридове. Част е от каскадата „Доспат-Въча“. Ограничен е от най-високата язовирна стена в страната – 144,5 м. При комплекс Чилингира направихме фотопауза.

Спряхме в Кричим, за да оставим една туристка и продължихме към Пазарджик. След града спряхме в крайпътно заведение за тоалетна и продължихме към София по АМ Тракия. Прибрахме се на АГ Сердика към 19 ч. Доколкото почти не намерих картички, щях да си ги изработя сама, на база моите снимки и въображение.

Равносметката ми в цифри изглежда така:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
29-30.08.2020	153	515	143

 

Снимките ми са в албума. Дано ви е харесал разказа ми! До нови срещи!

Родопи – моя любов. I

Здравейте, мили  читатели!

Лятото на 2020 г. е към края си, но все още ми остават 2 уикенда от август и аз съм решена, както никога, да се възползвам на 110% от този факт. Накъде, ще попитате, този път? Отговорът всъщност е много простичък. Който ме познава знае колко обичам планините. А който ме познава добре, знае коя е любимата ми БГ планина. Без съмнение – това са Родопите. И така...

Денят е 22 август 20 г. и ставам в 5:40, след само 2,40 чáса сън. Не че съм си легнала толкова късно. Всъщност се отпуснах в леглото си още в 23:30, но не успях да мигна чак до 3:00 ч. Може би вълнението от предстоящото не ми е позволило да отпусна съзнанието и ума си достатъчно.

Скачам от леглото и набързо се измивам и обличам. Проверявам отново багажа в раницата. Нахлузвам планинарските си обувки, обличам суитшърта и мятам раницата на рамо. Заключвам вратата и се насочвам с бодра крачка към МС Бели Дунав. Тръгването е насрочено за 7:00 от АГ Сердика. Нашият превоз закъснява 5 мин. Оглеждам се за автобус с табела „Смолян“, според указанията, и за някоя усмихната екскурзоводка на име Вилияна. Автобусите наоколо се пълнят с пътници и потеглят един след друг. Табелите им гласят „Кръстова гора“, „Боровец“, „Рилски езера“ и др. В 7:06 отнякъде се чува как някой вика „Групата за Смолян?“

Усмихнат, зачервен и леко пълен чичко, търчи срещу нас и размахва някакви листове в ръка. Разбираме, че ще пътуваме с Димитър вместо Вилияна и с микро- вместо с автобус. Добрата новина е, че е чисто нов Мерцедес, правил едва 2 екскурзии досега. Още е хубав, спретнат, чистичък. Настаняват ни; аз седя сама от дясно на пътеката, което е чудесно, и даже Митко ми връща 20 лв от стойността на екскурзията. Уговорката беше, че ще платя за самостоятелна стая и ако намерят жена, с която да ме комбинират в двойна стая, ще ми върнат разликата в цената. Вече съм напред с 20 лв. Тръгваме. Бусът вози супер меко, а шофьорът Миро е чудо! Маршрут:

Ден 1: София – Момчилова крепост – Смолян; ден 2: Смолян - Девинска екопътека – София.

През целия първи ден се движехме с добро темпо, затова Митко реши да изпълним в събота почти цялата програма, за да ни остане за неделя повече време на водопадите и за който желае – минерален басейн в Девин, и да се приберем в София по-рано. Затова „запретнахме ръкави/крачоли“ и си покрихме всички задължителни обекти в съботата, както и желаните от всеки допълнителни обекти в рамките на свободното време в Смолян. Да карам подред.

Спирка № 1 е Момчиловата крепост. Тя се намира в землището на с. Градът, на 17 км от Смолян, в източна посока. Ето малко инфо за любознателните.

Момчиловата крепост се намира край с. Градът, на 110 км южно от Пловдив. Крепостта е изградена по времето на император Юстиниан I (управлявал 527-565 г), който предприема грандиозно военно строителство на територията на целия Балкански п-в и създава няколко укрепителни линии – около столицата Константинопол, Родопска, Старопланинска и Дунавска.

Укрепителното съоръжение е наследник на тракийско скално светилище от края на V хил. пр. Хр. То е разположено на най-високата точка в землището на крепостта и от него се разкрива панорама към вр. Голям Перелик (2191 м), кулата "Снежанка" на Пампорово, националната астрономическа обсерватория "Рожен" и вр. Свобода (1943 м). Оттук се виждат и скалните зъбери, върху които са разположени другите две крепости, част от общата отбранителна линия на Юстиниан I срещу варварските набези от север: крепостта Калето в местността Турлука, северно от гр. Смолян и крепостта Козник - южно от гр. Рудозем.

Съществуването на крепостта е кратко. Тя е опожарена от славяните и около XI в. е възстановена. През 1343 г. преминава във владение на родопския владетел Момчил. Тогава се споменава под името Подвис. Играе роля на укрепително съоръжение до османското нашествие в края на XIV в. Тогава отново е опожарена и не е възстановена.

Независимият родопски владетел Момчил, чието име носи крепостта днес, е по произход българин, намесил се през първата половина на XIV век в междуособиците за византийския престол. Императрица Ана Савойска го удостоява с титлата деспот. Обявен е за севастократор от император Йоан Кантакузин и получава във владение крепостите Подвис и Св. Ирина. По-късно превзема крепостта Ксанти и я прави своя резиденция. Сам повежда борбата срещу османските нашественици и печели битката при Абдера (днес в Гърция). Загива на 7 юли 1345 г в сражение с османците при крепостта Перитор, на брега на Егейско море.

Момчил юнак е възпят в епоса на българи, сърби и херцеговинци като борец срещу османците. В края на XIX век започват проучванията на Родопите. Тогава се заражда интерес и към Момчиловата крепост. През 1966 г е обявена за археологически паметник на културата с национално значение. Археологическите проучвания на крепостта започват през 1986 г. Ценните находки от археологическите проучвания са изложени в експозицията на Регионалния исторически музей "Стою Шишков" - гр. Смолян.

Може би любителите на крепости у нас ще бъдат разочаровани при срещата си с този известен обект. „Крепост“ е твърде силна дума, за да даде представа за руините, носещи това гръмко име. Но големият плюс на мястото е обзорът, който дарява на посетителя, във всички посоки. Дори само заради гледката на потъналите в зелен полумрак Родопи, си струва усилието да се качите до горе. Невероятно е! Имате и привилегията да се снимате с националния трибагреник.

В подножието на крепостта, където свършва асфалтовия път, е изграден информационен център на обекта. Там работи усмихната и любезна дама, много грижовна към туристите. Липсата на по-богата информация за обекта, тя компенсира с интересна беседа, която не се заплаща отделно от входната такса за крепостта (3 лв редовен билет).

Ако пък сте разочаровани от липсата на сувенири (магнити и/или картички), както бях аз, тя ще ви предложи с намигане да си изработите сами. „Как?“ е логичният въпрос, който би последвал. До сградата има ковашка преса и на стената е подпрян чук с маса 12 кг. При желание от страна на туриста да си опита силите, тя ще му подаде (цена 3 лв) медна заготовка, която да се постави в пресата. Отгоре се поставя матрица и тя ще изкомандва ентусиаста с вдигнат високо чук „целѝ средата“. Чукът се стоварва върху матрицата, тя се отбелязва върху медната пластина, вие оставяте чука на мястото му и прибирате своето изделие – собственоръчно изкована медна монета за спомен от крепостта на Момчил юнак. Освен интересно изживяване, което може да споделите в социалните мрежи, вече си имате сувенир. Аз лично останах много доволна – и от спомена в материален смисъл, и от преживяването.

Заминахме за Смолян. Той е известен като най-малкият областен център в България (под 30 хил.д.), както и най-високият такъв – 1035 м н.в. Също така е сред най-дългите градове у нас, но тук първенството е много оспорвано – Троян, Априлци и др. се борят за почетното I място.

Смо̀лян е разположен в Переликско-Преспанския дял на Западни Родопи. Намира се на 104 km южно от Пловдив и на 98 km западно от Кърджали. Градът е образуван на 18 юни 1960 г. от двата града Смолян и Устово, и селата Райково и Езерово.

Смолян е един от най-дългите градове в България – близо 25 km, което се дължи на линейното му застрояване по поречието на р. Черна.

Първият обект, който посетихме в града, бе Планетариумът.

На 6 септември 1975 г. в Смолян отваря врати най-големият Планетариум с народна астрономическа обсерватория в България. Планетариумът е една от най-често посещаваните забележителности в планинския град. За изминалите 42 години той е посетен от над 2 800 000 души.

Гледахме програмата „Пътуване из Космоса“. Аз не съм голям фен на астрономията принципно. Но това, което видях, плени въображението ми за часове наред. Препоръчвам на всеки гост на града, да посети този обект. Струва си да седите мирно 40 мин., вперили погледи в купола над вас, от което неизбежно ви се схваща врата. Но под въздействие на чудните картини, които сте видели и прекрасната фонова музика, много скоро ще ви мине и дори няма да забележите в кой момент сте станали отново отпуснати и движенията ви са се освободили. Струва си дори и малкият скандал, разгорял се на билетната каса. Ние бяхме организирана група и имахме резервация за „прожекцията“ в 15 ч. Първоначално отказаха да продават билети на други лица, поради малкия капацитет на залата – 50 места, но поради COVID-19 мерките, трябваше да се спазва дистанция от 1 свободно място между всеки двама зрители. Така капацитетът на залата спадна двойно. След шумната разправия между посетители и персонал, всички влязоха, като дистанция имаше само между членовете на отделни групи. Но това е малка досадна подробност, а по-важното е какво сте научили за света около Земята.

Точно срещу планетариума е смолянската катедрала. Аз не си падам и грам религиозна, но архитектурата на различните храмове много ме привлича. Затова не се сдържах да направя няколко снимки на красавицата. Тя се слави като II най-голяма в България понастоящем, след Храм-паметника „Св.Ал.Невски“ в столицата, измествайки от второто и третото място съответно Видинската и Варненската катедрали.

„Свети Висарион Смоленски“ е православна църква в град Смолян, осветена на 2 юли 2006 г. Тя носи името на т.нар. епископ Висарион Смоленски – личност, която буди сериозни съмнения дали е съществувала в действителност и поражда множество спорове между изследователите на историята на този край.

Строежът на църквата започва през 2002 г. и е финансиран с частни дарения на стойност ок. 3,5 млн. лв, около 2/3 от които са дарени от предприемача Тодор Батков. Основното помещение на сградата е с площ 382 m², централният купол е с диаметър 17 m, а височината на камбанарията е 32 m. Църквата има 11 камбани, произведени от руската компания ЗИЛ, най-голямата от които е с маса 2 т.

Сградата е построена по архитектурен проект на местните архитекти Антон Тодоров и Николай Бечев, а конструктор е Ангел Бедров. Църквата е покрита с медна ламарина от Киприда. Главният иконостас е изработен от Кънчо Цанев, а иконите са рисувани от група иконописци, под ръководството на Елена Дечева и Дечко Дечев.

След това се отправихме към музея, който се слави като един от най-добре уредените музеи в Родопския край.

Регионалният исторически музей „Стою Шишков“ в Смолян е създаден през 1935 г. Той е най-старият и най-големият в Средните Родопи и е част от Стоте национални туристически обекта.

Има огромен фонд, който включва намерените исторически, археологически и културни артефакти от древността до днес в планината Родопи. Фондът наброява близо 150 000 музейни единици, към които и тези от спомагателен фонд и документи от научен и технически архив плюс библиотечен фонд. В музея има просторни фоайета за временни изложби. Сградата на музея е специално построена и има изключително красива гледка към града и родопските върхове Перелик, Карлък и Соколица.

В музейната експозиция на площ от 2000 m² са изложени предмети от археологията, историята, бита и културата на родопчани, оригинални произведения на изкуството с културно-историческо значение. Най-ранните предмети са преди средния палеолит (100 000 – 70 000 г. пр. Хр.). Музеят има и богат фотоархив от негативи, позитиви и дигитални изображения, както и ордени и медали, представящи наградната система на България – дарение от полк. Райчо Харбалиев. В музея може да се види с много детайли типичната древна традиция на българите – кукерството.

Постоянната експозиция „Културно-историческото наследство от древността до наши дни“ е представена в два раздела: археология, включваща „Праистория“, „Траки“ и „Средновековие“, и етнография с експозиции „Обреден реквизит“, „Традиционни родопски занаяти: ковачество, медникарство, тъкачество“, „Родопска архитектура и дюлгерство“ и „Традиции и съвременност“.

Мен най-силно ме впечатли експозицията на последния етаж, представяща макети на традиционни родопски къщи. Като любител на родния фолклор и народните традиции и обичаи, много ми харесаха и експонатите на тема „кукерство“, както и изложените сурвачки, обредни хлябове и традиционни музикални инструменти – каба гайди, гъдулки, кавали. От тавана висяха с разнообразни форми и размери родопски чанове. Имаше и кът с препарирани животни – част от временна изложба. Интересна беше и колекцията от ордени и медали, на партерния етаж.

Изобщо в Смолянско аналогиите с „Време разделно“ навсякъде ми се набиваха в очи. Първо, юнакът Момчил, неговото село Подвис, чановете на Манол, епископ Висарион... Може и още да има, но тези забелязвах моментално. Наистина това е един доста добър музей и го препоръчвам на всеки любител на Родопската магия.

След този последен обект за деня се отправихме към хотела за настаняване. Хотелчето е в новия център, близо до общината и катедралата. Много прилично и симпатично, само СПА-центърът се оказа в ремонт. Казва се Дикас 3* и аз бях настанена с друга жена в стая 207, която беше с тераса, предлагаща невероятна гледка към Родопските ридове насреща. Слад кратка почивка излязохме и се насочихме към „стария център“. Доста повървяхме по нагорнището, снимахме няколко статуи на Орфей и Евридика, които са характерни образи тук и към края на пешеходната зона дори успях да си купя картички за колекцията.

Забравих да спомена, че от града си набавих 2 печата и 2 марки за книжките на БТС. Оказа се, че водачът ни е бивш кадър на БТС и е участвал в приемането на някои обекти.

След разходката огладняхме и решихме да потърсим място за вечеря с традиционни родопски манджи. Местни ни препоръчаха 3 заведения: Пампоровата къща, р-т Българче и Родопчанка. Избрахме първото от тях, заради страхотното разположение – високо на един склон, с гледка към града и реката. Отидохме и въпреки че само на 4 маси имаше клиенти, не ни позволиха да се настаним, заради табелките по масите Reserve. Опитахме да влезем вътре, където бе абсолютно празно, но там доста грубо ни „обясниха“, че външните маси били приоритет и сме щели да бъдем много бавно обслужени. Тръгнахме си втрещени и възмутени от подобно отношение, което сме очаквали да получим къде ли не, освен в Родопите. Решихме, преди да прекосим още веднъж цялата пешеходна зона до другия й край, да се обадим по телефона в „Българче“ и да попитаме за места. Там много любезно ни обясниха, че нямат.

Остана ни да се надяваме на последния ресторант, който пък бе най-близо до хотела. Там с малко мърморене и недоверие, но все пак ни настаниха на 1 маса в дъното. Цените в менюто бяха почти европейски, музиката – 100% не-родопска (дори не-българска). Поръчахме и зачакахме вечерята си. Докато си говорехме, токът спря. Снабдиха всяка маса с чаена свещ и настана небивала романтика. Трябва да призная, че вкусът на храната си го биваше. Поне се придържат към еталон не само за музика и цени по европейски, а и вкусът да е на ниво. От пърленките през основното до десерта – всичко беше да си оближеш пръстчетата.

А в ресторанта на нашия хотел, ще попита някой, защо не се пробвахме? Опитахме, но той беше затворен. За външни. Имаше сватба. Елвира и Калоян се вричаха един на друг, както преди много векове това са сторили Орфей и неговата Евридика. Поне не се чуваше силно от ниво -1 до +2. Спах като заклана, след преходите през деня.

Сутринта закусихме в ресторанта, който все още носеше сватбени „белези“ – бели калъфи на столовете, цветни балони, окачени навсякъде и кошнички с цветя по масите. Кафето беше хубаво. Във фоайето отпред имаше барче във вид на старинен глобус, което не се сдържах да снимам за спомен. В 9:30 отпътувахме в посока Девин. Разстоянието до там е 45 км.

Град Девин се намира в Западните Родопи. През града минава Девинската река, която малко по-надолу по течението си се влива в р. Въча. Девин е заобиколен от вековни борови и смърчови гори, пътуването през които е било сравнително трудно допреди прокарването на пътя през средата на 20 в. Известен е с минералните си извори и завода за бутилиране на вода.

Екопътека Струилица започва на около 3 км западно от центъра на Девин. Отправна точка е мостът над р. Девинска пред сградата на общината. Струилица – това е Спа комплекс с два открити басейна. Малко преди комплекса има паркинг. Екопътека Струилица започва от паркинга – там има информационни табели.

Общата дължина на маршрута е около 4-5 км, което отнема около 2-3 часа за обхождане в зависимост от темпото и от това, кои части от пътеката решите да посетите.

Според информационните табели, водопад Самодивско пръскало е най-високият в Родопите. Водите му падат на два пада с обща височина от 70 м и се вливат в Девинска река.

Оттатък местността Лъката, на отсрещния бряг на реката, високо е разположен Мечият водопад. Името му е дадено от местните, защото там се къпели мечките J Висок е ок. 20 м.

И този водопад, и Самодивското пръскало, бяха маловодни в края на август, но за разлика от някои старопланински водопади, не бяха съвсем пресъхнали. Около тях се носеше прохлада и свежест в жаркия летен ден, а и сенките наоколо бяха „широко разпространени“ J

На отиване само попивах гледките с поглед и си набелязвах места за снимки, които направих на връщане. Най-живописната част на екопътеката е в каньона на Девинска река, по мостчетата, които пълзяха ту по левия, ту по десния долинен склон, а от време на време прехвърляха реката. Останахме в околността общо 4 часа.

В 15:00 се насочихме с буса към София. По пътя спряхме за кафе-пауза на к-с Чилингира Фемили. От тук тръгвала екопътека Чилингира, но това го разбрах по-късно в София и ми отговори на въпроса какви са тия стълби встрани от автобусната спирка – това било началото й. Комплексът се намира на 3,6 км от яз. Въча.

Предишното име на язовира е „Антонивановци“ (или „Антон Иванов“), наречен на загиналите в района партизани от отряд „Антон Иванов“ през февруари-март 1944 г. На 1 км западно от язовирната стена, на брега (Община Брацигово) е издигнат мемориал в чест на загиналите.

Разположен е в Родопите, по поречието на р. Въча, на границата между Област Смолян, Област Пазарджик, Област Пловдив. Язовирната стена отстои по на 10 км югозападно от Кричим и югоизточно от Брацигово, а завиряването е на 12 км североизточно от Девин.

Ограничен е от най-високата язовирна стена в страната – 144,5 м. Той е най-големият язовир на реката и сред от най-големите в България изобщо. Дълъг е над 10 км – от стената при почивна станция „Антонивановци“ до завиряването при с. Михалково.

В язовира има много понтони с постройки, включително риборазвъдна ферма. Някои от понтонните къщи се отдават под наем и през лятото се посещават от почиващи и туристи. Около тях може да се кара водно колело, лодка или джет. Част е от каскадата „Доспат-Въча“.

Каскадата „Доспат-Въча“ е водноелектрическа каскада в Западните Родопи, състояща се от серия язовири, ВЕЦ, ПАВЕЦ и други хидро- и електросъоръжения.

С обща водосборна площ от 1777 km² и максимална генерирана мощност от 481 MW каскадата е най-големият хидро-енергиен комплекс в България.

Гледките от пътя към язовира бяха хубави. Но аз исках нещо повече. Комплекс Чилингира включва освен хотел, паркинг и ресторант, също и изкуствена „крепостна стена“, параклис и голям кръст, който се издига на най-високото място. От там исках да снимам язовира. Изкачих се и не съжалявах за решението си. От там 360^о-градусовата панорама към язовира и Родопските склонове беше спираща дъха. След сок и сладолед, почивка и снимки, време беше да продължим пътя си. Спряхме за 5 мин. в Кричим, за да си купят хората праскови. Последната почивка беше на Макдоналдс след Пловдив, където пих хубаво кафе и се отправихме към София по АМ Тракия. Пристигнахме на АГ Сердика в 20:10 ч. Качих се в метрото и се прибрах във Връбница, като пътьом напазарувах за вечеря в Билла. Традиционната равносметка е:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
22-23.08.2020	142	567+7 пеш	138

 

Снимките ми са в албума. До следващия път!

ЦВЕТНА ФЕЕРИЯ

Здравейте, мили читатели,

Още откакто Ясен Иванов откри своята градина през далечната 2016 г., аз планирах да я посетя. Но все нещо се случваше и ми проваляше плановете. Съботата, 18 юли, бе поредният такъв опит, който се провали заради гръмотевични бури в цяла Западна България. Но реших, че ще е последен и ще дебна времето за един слънчев, усмихнат, почивен ден, за да изпълня това си желание. И той настъпи в следващата събота – 25 юли. Бях се уговорила със сестра си да отидем заедно, за да разгледаме Градина „Борика“. Маршрутът е

София – с. Борика – крепост Стенос – Момин проход – София.

Тя дойде да ме вземе от Дружба 1 в 9:30, а аз бях изпекла кроасани с масло за из път. Не че ги опитахме. Аз пуснах едно CD с БГ рок музика, а тя настрои gps-а към нашата дестинация и потеглихме. Изведе ни от София през Горубляне и Цариградско шосе, откъдето се вляхме в АМ Тракия. Следвахме табелите за Ихтиман до една отбивка вдясно, която водеше към с. Веринско, а то е последното преди с. Борика. В първото село спряхме на центъра, за да се снабдим с вода и продължихме пътя си. Скоро gps-ът ни информира „достигнахте местоназначението“. Точно срещу нас бе табела, указваща посоката към входа.

Село Борика е разположено в изключително красива природна местност, заобиколена от широколистни гори, поляни, пасища и ливади.  В ботаническата градина могат да се видят над 300 вида растения. Язовир „Искър" е само на няколко километра на запад от селото, а то притежава свой микроязовир. 

Слязохме по пътеката до красива врата от ковано желязо и окачена табела върху нея, описваща обекта. Позвъних на звънеца и след минута Ясен дойде да ни посрещне. Вкара ни до началото на първата пътека в най-старата част на градината и ни каза няколко думи къде и как да се ориентираме. След което ни остави да разглеждаме самостоятелно. Сред уникалните експонати беше фигурка на крокодил, изработена от шишарки. Следваше първото езерце с водни лилии и то бе зарибено с декоративни рибки. Ходихме по алеите, гледахме на всички посоки и се дивяхме на красотите, които е създал Ясен. Опитвахме се да пресмятаме колко труд, време и средства е вложил в това малко райско кътче на хвърлей от столицата. Снимах във всички посоки като не забравихме, разбира се, да си направим и задължителното selfie.

През една дървена врата излязохме, слязохме по едни стълби и се озовахме в новия сектор на градината. Тук имаше няколко рози, кът със сукуленти и ново езерце с лилии. Беше по-просторно. В дъното се забелязваше стопанска постройка и бар за гостите на градината – на самообслужване. Имаше хладилник с домашни лимонади и друга домашна екологично чиста продукция, както и стелаж със сувенири. Имаше ръчно изработени картички с хербарий от цвете или листо, както и пощенски картички, по поръчка, с фотоси на цветя от градината. Имаше и по-луксозни артикули, в дървена рамка, по-големи и по-малки. Аз, нали съм колекционер на картички, избрах си картичка, естествено, и една рамка с теменужка, която да подаря на мама, когато се видим някой ден. Посетихме WC и продължихме обиколката си, докато не се убедихме, че сме минали навсякъде. Селфи край кладенеца. Когато минахме и край кошерите на семейството на Ясен, стигнахме къщата им и спряхме на сянка до нея. Домакинът излезе и попита дали имаме някакви въпроси. Аз зададох моите, за които се бях сетила и му казах откъде го познавам. Той се изненада. Помолих го да предаде поздравите ми на проф. Пенин, когото щял да посети същата вечер. Платих за вход (2х5 лв) и сувенирите (19+2), пожелахме му късмет, обещахме да посетим градината отново (в друг сезон – каза той), попитахме къде може да обядваме и потеглихме.

Следваща спирка беше крепостта Траянови врата (няма да разказвам за нея отново; който желае – тук). Решихме да отидем до нея, защото се оказа, че сестра ми не я е посещавала след реконструкцията от 2006 г. Надявахме се да има къде да хапнем, но обядът се оказа мираж и тук. Входът бе по 3 лв на човек. Разгледахме комплекса, който не заема голяма площ и не ни отне много време. Влязохме в колата и тръгнахме в посока Момин проход. Спряхме някъде в централната част и обядвахме в бистро „Русалка“.

Към 15:40 поехме обратно към София. На 25 км преди табелата за начало на града започна да вали, но след 20-ина минути спря. Пристигнахме в Дружба около 17ч. и сестра ми си тръгна към тях.

Равносметката в цифри изглежда по следния начин:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
25.07.2020	47	164	67

 

Снимките ни са тук. Надявам се да ви е харесало нашето малко пътуване! До нови срещи!

 

Марина Стоева

София

25/7/2020

Абсурд!?...

Здравейте!

В обстановка на повишен риск от заразяване с коронавирус детето ми си седи у дома вече 3 месеца. Не се реших да я пусна на ДГ - струва ми се твърде рисковано. А всички играчки вече са й омръзнали до смърт. Чудя се с какво да я развлека и разглеждам идеи в нета. Изведнъж решавам - това ще е! Пъзел 80 части - физикогеографска карта на света. Идеално! Аз съм географ и обичам редене на пъзели. Така хем за нея нова занимавка, хем ще я споделяме - приятно и забавно, и за нея, и за мама :) Купувам аз пъзела - през опаковъчното фолио изглежда супер! Предвкусвам приятните мигове, които предстоят за детето и за мен вечерта.

Еуфорията продължава само, докато махна фолиото и разгледам "картографското" произведение отблизо върху холната масичка. Изпадам в потрес. После ме обзема силен гняв срещу "неизвестен извършител" на това нечувано престъпление срещу географията на света. За какво говоря ли? Ами, разгледайте следващите по-детайлни снимки на части от "картата" и пак ще си говорим...

Когато Големите равнини се "издигнаха" до "Големи планини", а Голямо Мече езеро се "трансформира" в ез. "Голямата мечка"...

Тук пък ез. Балхаш не съществува. Вместо него имаме компилация от името му и това на Байкал - резултатът е ез. Байкаш. Но преди някой да е помислил, че Байкал е пожален от тези гаври - към неговата дълбочина са добавени 100 м - сигурно за компенсация...

Тук дълго си блъсках главата в опит да разгадая кое природно чудо се крие зад гениалното наименование "Напуканата долина". След 5-6 минути усилено напрягане на сивото си вещество накрая "прозрях" - това трябва да е Източноафриканската рифтова долина. Досетих се само по географското положение на обекта. Нямах други жокери...

Но, ако си мислите, че грешките се изчерпват само до имена и цифрови данни, дълбоко се лъжете... Следва:

Когато Големият Бариерен риф се мултиплицира на юг от Австралия:

Тук следват "с 1 курщум - 8 заека" (поне аз толкова преброих, може да съм пропуснала някой). По-главните са:

• вместо Скандинавски п-в имаме п-в Кола, а последният е зает от Лапландия...
• Северноевропейската равнина се простира на изток чак до Онежкото и Ладожкото езера
• Източно от Каспийско море се простира "Киргизка степ", нищо, че там е Казахстан, а Киргизстан е доста по на изток...
• "дреболии" с имена и цифри: Спитсберген, Жан Майен, з-в на Ботния ???, 5633 м за вр. Елбрус, Западен Сибир бил станал "поле" - кога и как - нямам идея.

Някой може да каже, че това е за игра и забавление за деца и да не държим толкова на фактологията. Но нали децата учат чрез игра? Така ще получат някакви изкривени представи за света. Не е това целта, дори, когато редиш пъзел! Направо се вбесих! Накрая реших, че проблема се крие в дежурната фраза "Made in China" и я затърсих по подложката. Какво беше изумлението ми, когато в ъгъла видях:

"Гениалната картографска" творба е произведена в една от най-развитите страни в Европа. За това вече няма оправдание. Преди да се пусне на "поточната линия" е минало през преводач, после трябва да е проверено от редактор и коректор. Слепи ли са били или са спали? Или за пореден път никой "у нас" не се интересува с какво заливат децата ни? Оставям отговора на вас. За мен остава утехата, че мога да науча детето си кое е правилно, но какво да кажем за всички други деца, които ще имат достъп до това "нещо"? No comment...