Стари столици

Здравейте отново, мили читатели!

Лятото е в разгара си /буквално/ и имам още места и обекти, нарочени за посещение. Отдавна желаех да посетя старите ни столици, но без Търново – там съм ходила няколко пъти, за които съм ви разказвала вече. Исках акцент върху Първото българско царство. И нещата взеха, че ми се случиха. По малко необичаен начин, но все пак... резултатът е важен. И така, потегляме.

Датите: 17-18/07/2021 г. Имам си и повод за празник – на 17/07/ имам имен ден. Маршрутът е:

София – Плиска – Мадара – Шумен /нощувка/ - Велики Преслав – София

Тръгването, както обикновено, е от АГ Сердика в София и е супер рано – 6:00 ч. Поради което станах в 4:50 ч. и излязох, без да съм закусила, пак поради ранния час. Хапнах 1 кроасан, докато се събере групата. Водачът и автобусът малко закъсняха. Когато се появиха, ни настаниха по места, като мен сложиха на последния ред преди втора врата, до пътеката, до 1 баба, зад екскурзовода. Преброихме се, 40 човека и тръгнахме. Оказа се, че микрофонът в рейса не работи. Супер! Страхотно начало. Климатикът над главите ни беше счупен и не можеше да се регулира. Бабата се оплакваше, че й е студено и го запуши с носна кърпа. При което на мен ми стана задушно, но кой ме пита?

Тук ни заявяват, че тръгваме към Пазарджик, откъдето ще вземем двама туристи, и след това още 8 от Пловдив! Въпреки че съм почти заспала, географът в мен се пробуди рязко и възнегодува от този транспортен абсурд. Как така ще пътуваме от София за Шумен през Пловдив? Вместо по най-прекия път /покрай Ботевград/ да излезем на АМ Хемус в посока Шумен и край града да свием за Плиска, ние ще пресичаме цялата Горнотракийска низина, ще стигнем без малко до Бургас и морето, после ще хванем на север през някой проход на Източна Стара планина... Целият автобус първоначално онемя, после започна всеобщ ропот. Но турагенцията беше взела своето решение, заради 10 туристи повече. За които не искало да плаща отделен бус, който да ги докара в София. И сега 40+ човека трябваше да пропътуват половин България заради малко спестени фирмени средства. Нямахме думи просто. Освен това по АМ Тракия има ремонти, следователно се оформят и тапи.

Тръгвайки в 6:05, пристигнахме след 13:00 ч. И се започна едно тичане. По 30-40 мин. ни даваха на обект. Как ще разгледаш цял архитектурен резерват с площ 500 дка за 30 минути? Има и включен музей с беседа, аз събирам печати и марки на БТС, а всички търсят сувенири и снимат. И двата дни беше едно безкрайно бягане, надпреварване с часовника, мрънкане и нерви. Добре, че имаше някои готини хора, с които можеше да се говори. Например младежите Константин и Омуртаг. Както и водачката ни Марияна. Казаха ни, че ще пресечем Стара планина през Ришкия проход. Сега ще разкажа малко за прохода и обектите от двата дни.

Когато в уречения час се събра цялата група в автобуса, отидохме до Томбул джамия. За нея също съм разказвала в горния материал. Огледах вътре-вън, снимах и сложих печат.

Изкачихме се организирано до Шуменска крепост и огледахме за 35 мин. След това отидохме до паметника 1300 години България. Импозантен е! Струва си отиването до там /и объркването на пътя/. И тук 30 мин. и тръгване отново, към Преслав.

Тук първо посетихме музея, гледахме филм за Симеоновата столица, сложих печати и купих сувенири, посетихме тоалетна. Видяхме Преславското съкровище.  После с автобуса отидохме до руините. Сега за обекта.

След крепостните стени, зидове на дворци и търговски помещения извън стените, минахме през Южната порта на път към Кръглата църква.

Изненада! Тук имаше сватба и съответно нямаше как да влезем, да огледаме навсякъде и да си направим хубави снимки. Ужас! Пустият ми късмет! Повъртяхме се за кратко, докато младоженците минаха през портика към централното помещение. Тогава успях да снимам поне входа с колони отстрани. Иначе направих няколко снимки отвън и няколко папарашки, със сватбарите. Оттук дойде да ни вземе автобуса и потеглихме обратно към София през Пловдив и Пазарджик. Надявах се този път да минем през Върбишкия проход, за разнообразие, но не би. Уикипедия казва, че Ришкият е най-късия и най-нисък проход, а това го прави най-удобен за голям автобус. Към 21:30 пристигнахме на АГ Сердика.

Ето я традиционната равносметка в цифри, а снимките са в галерията. До скоро!

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
17-18.07.2021	200	976	234

Сбъдване мечти

Здравейте отново, мили мои!

Нека ви разкажа къде ходих последния уикенд. Всъщност само съботата, защото беше еднодневен преход, но затова пък – какъв! Един път.

От доста години си имах една мечта, като турист, обичащ планината и влюбен особено в Балкана, както повече ми харесва да го наричам, отколкото Стара планина. Преди 3 години сбъднах една мечта – вр. Ботев. Време беше за следващата.

И така, денят е 10 юли 21 г. Паметен ден, защото най-сетне посетих водопада Райското пръскало, в Централна Стара планина, на територията на НП.

Той има височина от 124,50 м, което го прави най-високият постоянно течащ водопад на Балканския полуостров.

Тръгнахме от АГ Сердика и за мой късмет водач ни беше моя позната от предишно пътуване – Албена. Потеглихме в 6:30. Спряхме за тоалетна и кафе около Пазарджик и продължихме, като заобиколихме Пловдив от север, в посока Карлово. На 1 разклон поехме вдясно, към Калофер. Пресякохме града и автобуса паркира в местността Паниците – изходен пункт за водопада.

Надянахме екипировката и тръгнахме нагоре, по пътеката с бяло-синя маркировка. Щом влязохме в гората започна стръмно изкачване, ок.10-15 мин. След него теренът сякаш се успокои. Но излязохме на открито и слънцето ни печеше яко.

На 1 поляна се откри гледка първо към вр. Ботев и след това към водопада. Видяхме „вечната“ снежна пряспа, от която се предполага, че той води началото си. Последва спускане към гората, където отново бяхме на сянка и по пътя минахме край две чешми. Водата им беше страхотна!

Минахме рекичката по мост и от другата му страна започна сериозно изкачване. Ходиш, ходиш, а край не се вижда. След много време и n на брой завои, видяхме между дърветата да прозират слънчеви лъчи. След още десетина мин. излязохме над гората и видяхме в скалите пред и над нас целта на похода.

След 15-минутно спускане надолу по „шарена сянка“ достигнахме поляната пред хижа Рай. Наоколо пасяха коне. Високо зад нея, от Райските скали, се спускаше в шеметни струи Райското пръскало – първенецът на България и Балканите. А след него продължаваше да се вие нагоре Тарзановата пътека към вр. Ботев.

Имахме 1:30 часа свободно време. Повечето решиха да почиват/обядват и след това да се качат до водопада. Аз постъпих обратно. Ако се наям, ще ме домързи и ще ми тежи повече катеренето. Затова тръгнах нагоре. Първо минах край една паметна скала, после имаше каменен параклис и пътеката пое стръмно нагоре. Издишах. Едва си тътрех краката, а най-лошото бе, че се разминаваха постоянно качващи и слизащи. Имаше деца и кучета.

Прецених, че се качвам много бавно и ако искам да стигна до самото подножие на водопада, няма да ми стигне времето за почивка/обяд. Затова някъде след средата на пътеката си избрах голяма скала и седнах. Поех си дъх и направих снимки, селфи и едно клипче. Събрах се и тръгнах внимателно и бавно надолу.

Слязох до хижата и се оказа, че сервирали обяд в периода 12-14 ч. Сложих си 1 печат, който обаче няма да се брои, защото в моите 2 книжки няма обект Райско пръскало. Той е добавен в последното издание. Така че го сложих по-скоро за спомен. Още повече, че и тук не продаваха картички. Минах през клозета и седнах на една маса на слънце, която единствено бе свободна. Извадих от Милка-та пакетче ядки и изядох цялото съдържание.

В 15:15 тръгнах обратно надолу с първата група. Движех се бързо до едно място, където пътеката се разклоняваше и аз поех след някаква групичка хора /не моята/ по долната пътека, през гората. След няколко минути се осетихме, че няма маркировка. Всички се върнахме назад до последния кол и тръгнахме по горната, открита и слънчева, пътека.

Тук непознатите дръпнаха напред и аз останах сама. Вече мислех, че съм останала последна от групата си и се притесних не на шега. Не исках да си помисля как пълен автобус, 40 човека, седят и чакат мен. Дадох още газ надолу. Спирах само за секунди, за да глътна вода, и продължавах. По едно време стигнах две дами от групата ми. Тръгнах след тях. На едно място в гората объркахме пътеката и се навряхме в едни ровини, където бе невъзможно да се върви. Беше много стръмно и хлъзгаво, и на 2 пъти едва не паднах. Но вече следях маркировката и бях спокойна. Следвах посоката към Паниците.

По едно време големият наклон свърши и пътеката стана път около съседните вили и къмпинги. Разбрах, че съм на прав път и не далеч. В първите минути след 18:00 минах по моста и излязох на паркинга. Автобусът беше там. И празен. Дамите седяха на поляната, на сянка под 1 дърво. Попитах „къде са другите“, а те ми отвърнаха, че ние трите сме първите слезли. Отворих си пакет сушени кайсии, за да се подкрепя и изпих последната вода от второто шише. Разходих се оттатък моста, за да си хвърля отпадъците в контейнера и да си купя сувенир от близката сергия. Отново нямаше картички, взех магнит. Върнах се до автобуса и помолих шофьора да ми отвори багажника, за да си оставя раницата и щеките. Той ме попита откъде съм се отказала. Не съм, казах. Аз отидох до водопада и се върнах. Той беше изумен. Каза, че ни чакал след 21 ч.

Понеже бях ужасно изморена и краката много ме боляха, реших да си седна на мястото в автобуса. Там дочаках да се събере цялата група. Което отне два часа. Едва след 20:00 тръгнахме към София. Причината – две от туристките се бяха загубили и закъсняха доста. После едната вдигна скандал на Албена. Тя не й остана длъжна и тръгнахме на път в такава напрегната обстановка. Заради закъснението не спирахме за почивка дори за тоалетна. От Паниците слязохме чак на АГ Сердика, 22 ч.

Този ден умишлено бях тръгнала с дигиталната гривна на китката си, за да ми отчете разстоянието. То беше 32 227 крачки. По формула от гугъл, според която 10К крачки се равняват на 8 км изчислих, че този ден съм изминала 26 км пеш. Не е зле, а?

Ето равносметката:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
10.07.2021	37	403+26 пеш	23

И снимките, които са обединени в общ албум с вр. Ботев. До скоро!

Бризи и морска сол

Здравейте отново!

Последният път ви водих из високите Средни Родопи. Време е да се обърна към другите природни красоти на милата ми България. Следващият маршрут, който избрах за това лято, е

София – Пловдив – Несебър – Поморие – Бургас /нощувка/ - о. Св. Анастасия – Пловдив-София.

Когато ви разказвах за обиколната ни практика през вече далечната 2006 год., ви разказах подробно за Несебър, Поморие и Бургас, затова няма да се спирам подробно. Само ще изброя някои обекти, които посетих сега, с групата или индивидуално.

Организираната ни обиколка в Несебър включваше няколко църкви:

·         „Св. София“ (Старата митрополия) - развалини на църква от 4 в.;

·         „Св. Стефан“ (Новата митрополия)- църква от 10 в.;

·         „Христос Пантократор“- църква от 13 в.;

·         „Св. Йоан Алитургет“ - църква от 14 в.;

·         „Св. Богородица“ ("Успение Богородично") - действаща църква от 1873 г.

След тази част от посещението тръгнах сама из Стария Несебър, под егидата на Юнеско. Посетих Археологическия музей, снимах стария символ на града – Мелницата, и новия такъв – Статуята на рибаря.

От южната страна на провлака се издига новият символ на Несебър - статуята на Рибаря, който държи кръст. Поставена е през 2006 г., и е дело на скулптора Ставри Калинов.

Вятърната мелница се намира на моста между стария и новия град в Несебър. Около останалата от турско време автентична вятърна мелница има изградени пейки, а гледката към морето придава още по-голяма красота, затова и това е най-посещаваното и предпочитано място както от местни, така и от гостите на страната. До втория етаж на вятърната мелница се стига по масивна стълба, където някога е било жилищно помещение, а на третия етаж е имало работно помещение.

След разглеждането на Стария Несебър се отправихме с автобуса към Поморие. Там посетихме организирано манастира „Св.Георги“.

Поморийският манастир „Свети Георги“ е действащ мъжки манастир на Българската православна църква. През 50-те години на XX век за кратко манастирът е имал статут на ставропигия. Днес е на подчинение на Сливенската епархия. Манастирът днес е в очертанията град Поморие.

Според преданието, Свети апостол Андрей Първозвани по път за Киев минал през Анхиало (днес Поморие). Има сведения, че монаси са живели по тези места още през 3 – 4 век.

Към края на XVIII век тук се заселва турчинът Селим бей, създавайки голямо феодално владение – чифлик. По предание той страдал от тежка, неизлечима болест. Една нощ неговият ратай дядо Нено сънувал, че в чифлишкия двор тече извор с чудотворна вода. Нено не обърнал внимание на това, но често започнал да му се явява насън красивият момък, яздещ бял кон – свети Георги. Разкопавайки тайно мястото, благочестивият старец открил мраморен барелеф на свети Георги. В същия момент там започнала да извира вода. По поръка на своя ратай Селим бей повикал владиката на града, който, извършвайки молитва, го поръсил с водата от аязмото. С животворното действие на извора Селим бей бил чудесно излекуван. Вдъхновен от чудото, той се покръстил с цялото си семейство, приемайки християнската вяра. Построявайки малък параклис, Селим бей поставил началото на днешната света обител. След време, според преданието, той овдовял и приемайки монашество, станал първият игумен, подарявайки на манастира целия си имот от 3800 дка земя.

Новата църква е издигната през 1858 г. върху основите на стария параклис. Основан е и манастир, който придобива голямо богатство в имоти - манастирът има четиридесет и две стаи, четири склада, две конюшни, градина, разсадник, гумно, фурна и магазин. Всяка година на 23 април с Божествена литургия започва тридневен търговски панаир, който събира много хора от околните райони. След Съединението в 1885 година, българите започват да претендират за собственост на манастира и в крайна сметка той минава под върховенството на Българската екзархия със сила в 1906 година. Заедно с новите постройки била издигната и 17-метрова кула – камбанария (1964 г.)

В манастира днес се съхраняват много ценни образци на иконографското изкуство от XVIII и XIX в. Храмовата икона е рисувана от анхиалеца Темистокъл Диамандопуло Зограф.

Наред с традиционния поминък на местното население – лозарство, винарство, солодобив и риболов, туризмът и съпътстващите го дейности определят новото лице в икономиката на Поморие.

Благодарение на свойствата на морския пясък, богат на желязо (магнетит) и уникалната лечебна кал от Поморийското езеро, гр. Поморие разполага с:

-          лиманна лечебна кал от дъното на Поморийското езеро, богата на сероводород, магнезий, хлориди, калций, калий, натрий, железни съединения и др. Има доказано антисептично и болкоуспокояващо действие и стимулира метаболитните процеси в организма;

-          рапа (езерна вода) – това е водата в Поморийското езеро, покриваща лечебната кал, с химичен състав, близък до течната фаза на калта и морската вода. Използва се като рапни или кални вани с много добър лечебен ефект;

-          луга – краен продукт от солодобива в Поморийските солници с многократно по-голяма концентрация на всички елементи на морската и езерната вода. Има противовъзпалително действие;

-          солена минерална вода, уникална за страната – открита е чрез сондаж през 2007 г. Извира от 70 m под земята. Водата е в пъти по-солена от морската. Не е годна за пиене, но се използва за СПА-процедури в един от хотелите;

-          Поморийското езеро – защитена местност, свръхсолена лагуна с площ 760,8 ха;

-          Посетителски център Поморийско езеро – интерактивна експозиция за природното богатство на солената лагуна

След манастира ни оставиха час свободно време в града. Повечето туристи се насочиха към центъра, за да се разходят из Стария град, пешеходната зона или крайбрежната улица. Но знаете, че аз се интересувам от музеи, както и че събирам печати/марки на БТС. Затова се метнах в едно такси и отидох до уникалния

Музеят на солта в Поморие е сред Стоте национални туристически обекта в България.

Открит е на 7 септември 2002 г. с финансовата подкрепа на Европейския съюз чрез програма ФАР, това е единственият специализиран музей на солта в Източна Европа. Музеят се състои от експозиционна зала и 20 дка солници на открито, където и до днес се добива сол. Солниците към музея произвеждат сол по същия начин, както това е ставало в древността. Намира се в самия град Поморие, на брега на Поморийско езеро.

Още през 70-те години ръководството на града взема решение за отделяне на част от територията на бившите градски солници и създаване на т.нар. резерват „Поморийски солници“. Възстановяват се 3 дка солници, работещи по анхиалската технология. На този етап, обаче, това все още не е било музей. През 1998 г. на община Поморие е предложено да участва в международния проект „Всичко за солта“ заедно с общини от Гърция, Португалия и Словения.

Една от задачите на този проект е създаване на музей на солта. Бюджетът за Поморие възлиза на 160 000 евро и е финансиран 75% от програма „Фар“ и 25% от общината. Като резултат, една стара постройка до музейните солници е основно ремонтирана и преустроена в експозиционна зала и офис, а друга сграда в същия район със стопанско предназначение също е ремонтирана. По-късно с решение на Общинския съвет територията на музейните солници с двете сгради, общо 25 дка, е определена за Музей на солта – общинска собственост.

В откритите солници, част от музея, и до днес се добива сол по „древна анхиалска технология“. Технологията, която според историци, се практикува на това място още от V в. н.е., включва извеждането на морската вода от морето през езеро до по-малки басейни. Там водата се изпарява, а останалата сол допълнително кристализира в малки солници. Посетителите имат възможност да наблюдават всеки един етап от този процес. Възстановена е и част от теснолинейка, която в миналото е служела за пренасяне на солта.

В експозиционната зала са изложени снимки от началото на 20 в., както и копия на документи от 15 – 19 в., разказващи за производството и търговията със сол през периода. Списъкът с експонати включва традиционни инструменти, като дървени соларски колички, гребла и други.  Експозицията предлага и видеофилми, посветени на добиването на сол.

Разгледах набързо, сложих печати и с таксито се върнах обратно, откъдето тръгнахме. В близък магазин си купих сувенири. За съжаление, не успях да разгледам старите къщи и Яворови скали, но ще ми остане в плановете за следващо посещение.

Отпътувахме към Бургас. Хотелът ни „Авеню“ се намираше в началото на града. Бях резервирала самостоятелна стая. Хотелът беше 4*, стаята ми беше на 5 ет. и имаше тераса. Изкъпах се, излязох на терасата и вечерях ядки, тарали и студен чай.

Сутринта след закуска имахме свободно време 2 часа в града. Нямах време за музеи, но посетих катедралата и морската градина. Разходих се по кея и снимах на воля морската шир.

В 11ч. тръгнахме към Морската гара, където се качихме на кораба за острова.

„Света Анастасия“ е български остров в Бургаския залив в Черно море. Между 1945 и 1991 г. островът носи името Болшевик. Намира се на 6,5 км югоизточно от Бургас, между нос Света Анастасия и нос Атия. Островът е изграден от вулканични скали. На него се намира манастирът „Света Анастасия“. Остров Света Анастасия е един от българските острови в Черно море и третият по големина след островите Свети Иван и Свети Кирик. Макар и площта му да е само 9 дка (може да бъде обходен целия за 10 минути пешеходно вървене), остров Света Анастасия има много интересна и драматична история.

Той няколко пъти сменя името и предназначението си. През Средновековието на него е построен манастир, нападан и опожаряван няколко пъти. В средата на острова е изградена църква „Възнесение Господне“, останала непокътната и до днес, въпреки вековете на османско владичество.

Най-ранното човешко присъствие на острова датира от IV – VI век. Доказателство за него е намерено през 1973 г. По време на подводни проучвания е открит богат керамичен материал, сред който е и една цяла антична амфора от Константинопол.

През XVII век островът за пръв път бива картографиран на територията на Черно море от холандския учен Николаос Витсен.

Най-ранното писмено свидетелство за съществуването на манастира е грамота на вселенския патриарх Йеремия II, публикувана от гръцкия историк Ламброс Камперидис. Грамотата е с дата юни 1575 г. и документира укрепването на манастира, в който са служили двама монаси. В грамотата е споменат и анхиалецът Михаил Кантакузин Шейтаноглу, който има влияние над патриарха, също родом от Анхиало (днес Поморие).

Няколко години по-късно манастирът „Света Анастасия“ преминава под управлението на созополския ставропигиален манастир „Свети Йоан Кръстител“ на едноименния остров. Това подчинение продължава до 1623 г., когато созополският манастир е окупиран от казаци и след това разрушен от турците. Част от созополските монаси се заселват след това на о-в Св. Анастасия. През 1656 г. Евлия Челеби посещава острова и споменава за богат манастир с голям празник.

По време на руско-турската освободителна война островът е превърнат в стратегическа база на турската артилерия. За това свидетелстват железните топове, открити в акваторията му. През 1784 г. манастирът е посетен от френския офицер Лафит-Клаве, който заварва на острова турски войски, дислоцирани там срещу евентуални нападения на руския флот.

След Освобождението на България на острова е имало малка риболовна и транспортна флотилия и малка корабостроителница, където се строели и ремонтирали лодките. Била изградена и вятърна мелница. Всичко това е било собственост на манастира и служело за неговата издръжка.

Благодарение на дарители от Бургаския край, манастирът „Света Анастасия“ е възстановяван няколко пъти след тежките пожари и пиратски набези през вековете. През 1802 г. е ремонтирана и изографисана манастирската църква св. Климент Охридски със средства от котленеца хаджи Матей, родоначалник на известния бургаски род Хаджипетрови. Така бил съхранен последният оцелял средновековен островен манастир по Западното Черноморие.

След създаването на Българската екзархия, манастирът остава на подчинение на константинополската патриаршия. През 1905 г. след дълги протести, манастирът „Света Анастасия“ е предаден от константинополската на българската патриаршия. Преди предаването игумена на манастира прави опит да продаде манастирското съкровище, което предизвиква брожение в Бургас.

При управлението на Стефан Стамболов на 15 август 1888 г. на острова е открит седмият и последен морски фар по нашето Черноморско крайбрежие.

След Деветоюнския преврат от 1923 г. занемареният островен манастир се превръща в удобно място за изолация на политически опоненти на правителството на Александър Цанков. Така през втората половина на 1923 г. на острова са затворени 132 комунисти и земеделци. Трудната поддръжка на островния затвор принуждава правителството да прехвърли затворниците в бургаския полицейски участък, а една част от тях са освободени. След атентата в софийската църква Света Неделя през април 1925 г., островът отново е превърнат в затвор, като само в четири от килиите са затворени 90 арестанта.

На 29 юли 1925 г. 43-ма политически затворници организират бягство, само няколко дни преди фаталния процес срещу тях. Те успяват да преплават с две гребни лодки на групи до нос Чукаля, в Странджа планина, а оттам достигат до Истанбул. На 17 август 1925 г. те отплават на борда на съветския кораб „Илич“ към СССР. Голяма част от избягалите комунисти, сред тях и секретарят на бургаския окръжен комитет на БКП Теохар Бакърджиев, стават жертва на сталинистките репресии през 1940-те години. Много от тях впоследствие биват интернирани в Сибир, където намират смъртта си.

На 18 април 1935 г. група политици, критикували правителството, сред които и бившите премиери Кимон Георгиев и Александър Цанков, са интернирани за кратко на остров Света Анастасия. Задържането им предизвиква правителствена криза, ръководството на Военния съюз е отстранено от управлението и е съставен нов кабинет, начело с Андрей Тошев.

От лятото на 1940 г. до средата на следващата година на острова отново действа лагер за политически затворници.

Бягството на комунистическите затворници през 1925 г. става причина той да бъдепреименуван след Втората световна война на остров „Болшевик“. През 1967 г. той е обявен за „историческо място на революционната борба“ (Държавен вестник, бр. 73/1967).

След края на тоталитарната епоха, през 1991 г. островът отново възвръща старото си име.

През 60-те години на 20 век там е уредена музейна експозиция, отразяваща събитията от 1925 г., а голямата южна сграда бива използвана като хотел. В този период островът се превръща в убежище на бургаската интелигенция. Много творчески личности черпят тук вдъхновение. Сред тях е поетът Христо Фотев, който дори получава прозвището „губернатор на острова“. На острова прекарват летните си почивки също известният театрален режисьор проф. Николай Люцканов, актьорът Александър Притуп, бургаският актьор Тодор Тодоров, актрисата Полина Доростолска.

През ХХ век манастирският комплекс на остров Света Анастасия е реставриран няколко пъти. През 1960-те години строителните работи засягат преди всичко манастирските сгради и съвсем малко църквата. Част от оцелелите стенописи са свалени и съхранени от екипа на художника Дамян Заберски.

През 1975 г. островът е електрифициран и водоснабден. Открита е голяма музейна експозиция – част от нея е посветена на старата история на острова, а в друга се прославят героите от 1925 г.

Днес сградите на острова се стопанисват отново от Българската православна църква. На него има фар, 2 сгради за нощувки, ресторант и църква, както и малък кей. В началото на XXI век интересът към острова отново се съживява. Община Бургас поема инициативата да организира проектирането и издигането на внушителен метален кръст, посветен на Свети Андрей Първозвани. В днешни дни „Света Анастасия“ е единственият оцелял островен манастир в България. През летния сезон до острова редовно се осъществяват разходки с корабче, което тръгва от Морска гара Бургас.

През 1958 г. режисьорът Рангел Вълчанов снима тук филма „На малкия остров“, а през 2010 г. Камен Калев филма „Островът“ с участието на Летисия Каста.

Гледахме и снимахме, изслушахме беседата на екскурзовода. След това аз разгледах музея и обиколих комплекса. Идеята ми беше да обядвам преди тръгването обратно към кея и града. Но уви! Ресторантът беше препълнен от 2 групи по 50 човека, и не ми приеха поръчката. Трябваше да се продоволствам от пакет тарали и литър домашна лимонада. Нямаше сувенири. Такива нямам нито от Бургас, нито от острова. Поправка – от бургаската катедрала си купих иконка на моята светица – Св. Марина, а от острова си взех малък, но идеален – цял и непокътнат, рапан, от плажа. 

Към 14:30 се натоварихме на кораба и се върнахме на морската гара, откъдето отпътувахме в посока Пловдив. Около Стара Загора имаше гигантско задръстване, поради ремонт на АМ Тракия. Затова доста закъсняхме. В Пловдив свалихме част от групата и пристигнахме на АГ Сердика около 21:30. В 22ч. влязох в квартирата.

Равносметката е такава:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
3-4.07.2021	228	895	176

Снимките ми са в галерията. До следващия път!