Малко познатата Средна гора

Здравейте, мили мои!

Отново сме заедно, за да се насладим на красотите на България. Лято 2019 г. Пътешествие № 3.

Този път ще ви поведа към едно слабо познато място у нас. В посока север-юг е почти в средата на страната, а в запад-източна посока е само на 100 км от столицата. И все пак...

Маршрутът ни днес е София – Жаба могила – Стрелча – Скумсале и Кулата – София.

Пътят ни за кратко следва АМ Тракия, след което продължава в източно направление, вместо да се отклони на юг. Минаваме край производствена база в околностите на Ихтиман. Обясняват ни, че това е единственото (засега) предприятие в България за добив на биоетанол.

Биоетанолът е заместител на традиционния бензин. Произвежда се от царевица, ечемик, захарна тръстика и др. Необходимостта от разработка на биоетанол е продиктувана както от високите цени на нефта, така и от съображението за намаляване на замърсяването при добива и преработката на нефт, така и от специална европейска директива, която има за цел да увеличи използването на биогорива в страните от съюза.

Биоетанолът се добива от алкохолна ферментация на суровини, последвана от дестилация и дехидратация на един вид етилов алкохол. Могат да се използват два вида растения – растения, съдържащи скорбяла (царевица, картофи, ръж и пшеница), както и растения, съдържащи захар (захар, цвекло и захарна тръстика).

На 15.03.2015 г. Алмагест АД въвежда в експлоатация силозна складова база за зърно с общ капацитет 35 000 т. Базата се намира на територията на завода за етанол в гр. Ихтиман.

Първа наша цел за деня е откритие на проф. д-р Георги Китов от 1976 г.

Жаба могила е тракийска могила край гр. Стрелча, проучена от експедиция „ЕПОС“ с ръководител д-р Георги Китов. Местното население я нарича Жаба могила, поради факта, че в близост до нея се намира блато, в което живеят много жаби и огласят околността с квакането си.

Тя е най-голямата сред 300-те могили в землището на гр. Стрелча и е една от най-големите на територията на България с диаметър 90 м и височина 20 м. Жаба могила е уникален тракийски култов комплекс-хероон с гробница-мавзолей и светилище-храм. Тя е част от център на тракийското племе беси, който V-ІVв. пр. Хр. е съществувал отделно от териториите на одрисите в Казанлъшката долина на царете. През 1976 г. под егидата на Градски съвет - Стрелча и под научното ръководство на д-р Георги Китов от  Археологическия институт с музей, с участието на научния експедиционен  клуб ЮНЕСКО започва археологическото проучване околностите на гр. Стрелча.

Жаба могила е куполна гробница. Тя има два етапа на използване. През първия етап тя е гробница-мавзолей-жилище на знатен тракиец, отворена за посещение и поклонение. Състои се от две камери /кръгла и правоъгълна/ и тясно преддверие. Двете камери и фасадата са изградени от големи, майсторски издялани каменни блокове. Фасадата на гробницата е добре обмислена и прецизно изпълнена. Трите плочи, фланкиращи входа са с богата пластична украса. Релефната художествена украса се състои от три пояса - перлов низ с йонийска кима, силно геометризирани бръшлянови клонки и перлов низ с лезбоска кима. От двете страни симетрично са разположени релефите на два лъва. Били са украсени в жълто, синьо и червено. Каменният блок  с единия лъв се пази днес в НИМ, вторият е в Исторически музей – Стрелча. При втория етап от използването на гробницата е извършено погребение на знатен тракиец, докаран до последния си дом с колесница. Пред фасадата останала колесницата с впрегнатите в нея два коня, както и този на водача на погребалното шествие.

В северозападната периферия е открито светилище – храм. То  е било силно разрушено. Състои се от три помещения, разположени във формата на буквата “Г” с обща площ от 25 кв.м. Градежът е от добре обработени каменни блокове от гранит и сиво – зелен пясъчник. Подът на първите две е оцветен с цветна подова замаска,  третото  с каменни плочи.

Подобно на гробницата  и това съоръжение е имало не по – малко представителна, макар и изградена на други художествени принципи фасада. Тя е имала форма на правоъгълник, увенчан с фронтон. Облицовката й е била от бели варовикови блокове, орнаментирани по периферията с неизвестен до момента на откриването й многоцветен рисунък, наподобяващ  перлов низ и лесбоска кима в черно, червено и жълто.

Светилището-храм е построено няколко десетилетия по-рано от гробницата – мавзолей. В определен период от време двете сгради са функционирали едновременно. Разбира се, не всичко може да бъде правилно тълкувано днес. Тяхното значение за тракийската археология, история и религия ще бъде оценявано тепърва.

Когато изучава предметите от прочутото Панагюрско съкровище, върху един от ритоните откривателят Георги Китов забелязва изображение на точно такава сграда с украса, каквато е гробницата в Жаба могила. Това му дава основания да твърди, че Панагюрското съкровище не е внесено в Тракия отвън и не изобразява обсадата на Тива, каквато е традиционната хипотеза, а е тракийско.

След като разгледахме гробницата се отправихме към града – 4 км.

Стрѐлча е град в Централна България. Той се намира в обл. Пазарджик и е административен център на общ. Стрелча.

Град Стрелча се намира в планински район. Той лежи в Същинска Средна гора. На север от него се намира връх Буная (1572 m). През Стрелча тече р. Стрелчанска Луда Яна. Тя се влива в Панагюрска Луда Яна малко след с. Попинци и така образуват р. Луда Яна. Съседни населени места са: гр. Панагюрище (12 km на запад), гр. Копривщица (22 km на север), с. Кръстевич (11 km на изток) и с. Дюлево (8 km на юг). Стрелча се намира на 40 km от областния център Пазарджик, на 65 km от Пловдив и на 100 km от столицата София.

Най-голямото богатство на Стрелча, минералната вода, е топла (стига до 38 – 40 °C), слабо минерализирана и с ниска твърдост. Тя лекува опорно-двигателния апарат, нервната система, сърдечносъдови заболявания, проблеми на дихателните пътища, гинекологични заболявания. Приложението на такива лечения е осигурено в балнеосанаториума, който предлага и медицинска консултация.

Различни епохи са оставили своя отпечатък върху облика на Стрелча през нейната многовековна история. На територията на общината има запазени следи от присъствието на праисторически хора, траки, славяни, византийци, римляни и българи.

Историческите паметници в Стрелча и околностите ѝ все още напомнят за традициите, начина на живот и обратите в историческата съдба на хората, обитавали тези земи в продължение на векове.

Първите запазени следи са от стъпките на траките. Бесите идват и се установяват трайно в региона в края на Старата ера. Те присъстват неизменно в гръцките хроники като смели и свободолюбиви воини, почитащи Дионис. За няколкото века, в които са господствали над земите край Стрелча, те са оставили след себе си над 300 могили в чест на знатните си мъртъвци.

Бесите окончателно загубили своето могъщество през 45 г. сл. Хр., когато римляните ги покорили и тракийските земи били включени в новообразуваната провинция Тракия.

Районът, както и цяла Южна Тракия, е включен в пределите на Първата българска държава през IX в. От тази епоха е и крепостта Стрелчанско кале, която просъществува до XIV век. Разположена е на десния бряг на р. Стрелчанска Луда Яна и със своите 8–метрови защитни стени ясно илюстрира характера на епохата. В продължение на векове в подножието ѝ е процъфтявал град – Стрельч или Стрелец–град. От неговото име произлиза и сегашното наименование на Стрелча.

През епохата на Възраждането Стрелча е развито стопанско и книжовно средище, с буден и неуморен дух за просвета, духовно потребление и жажда за свобода. Още на 20 април 1876 г. стрелчани се включват в Априлското въстание и впоследствие са жестоко наказани за смелостта си – градът е опожарен.

Едва след Освобождението жителите на региона се завръщат по родните си места. По това време е построен храм–паметникът „Св. Архангел Михаил“.

На 23 август 1969 г. Стрелча е обявена за град и курорт с национално значение.

Запознанството ни с града започна с кратка разходка в централната част, където видяхме паметници на светите братя Кирил и Методий, Христо Ботев, загиналите в антифашистката съпротива и храма Св. Архангел Михаил. След това посетихме музея на града.

Исторически музей с ансамбъл възрожденски къщи.

Музейното дело в Стрелча има своята повече от половинвековна история. Богатото културно-историческо наследство на Стрелча кара Тодор Белчов да положи основите на музейна сбирка в града. Целият си съзнателен живот посвещава за издирване, проучване и популяризиране на археологическото наследство в Стрелча и региона. През 1947 г. е създадена общоисторическа музейна сбирка към читалището. Първоначално музейната сбирка се помещавала в различни къщи, но през 1960 г. е преместена в къщата на Бойчо Неделев – участник в Априлското въстание от 1876 г. Тодор Белчов, след него Евстатий Площаков и учителят Иван Антонов извършват огромна събирателска, научноизследователска и популяризаторска дейност и създават една от най-богатите и уредени музейни сбирки.

През 1976 – 1979 г., след провеждане на разкопки на 36 тракийски надгробни могили и голямото археологическо откритие „Жаба могила“, както и от активната събирателска дейност, във фонда на музея постъпват много предмети от керамика, метал, тъкани, дърво и хартия.

От 1988 г. музейната сбирка се премества в къщата на чорбаджи Нешо Грозев, където понастоящем се помещават експозициите на Исторически музей – Стрелча.

През 2001 г. се създава Обществен съвет по музейно дело, който активно подпомага научноизследователската, събирателска и популяризаторска дейност на Историческия музей.

В залите на Историческия музей в Стрелча са разположени три експозиции. В приземния етаж, в просторна и добре осветена зала се помещава отдел „Археология“. В музейните витрини може да се види богата колекция от кремъчни и каменни оръдия на труда, които свидетелстват за живота на селищата от каменно-медната епоха. Представена е и тракийската гробница-мавзолей „Жаба могила“, с нейната величествена фасада, акротерий с Горгона медуза, каменни релефи от светилището-храм, както и колелата от колесницата-четириколка и голямо разнообразие от погребален инвентар, намерен при проведените археологически разкопки в периода 1976 – 1979 г. в района на Стрелча. В тази зала е представена и крепостта „Галата“ или т.нар. Стрелчанско кале, което е част от изградената в периода ІХ – ХІVв. силна укрепителна система в долината на р. Луда Яна.

Отдел „Българските земи в древността ХV – ХІХ в.“ се помещава на вторият етаж от къщата на чорбаджи Нешо Грозев. Предметите от бита и занаятите на стрелчани свидетелстват, че въпреки затрудненията, създавани от беззаконията на местната турска и татарска власт, през епохата на Възраждането Стрелча се развива и утвърждава като един от значимите стопански центрове в Средногорието. В залата, посветена на борбите за национално освобождение, посетителят няма как да си тръгне, без да усети онзи патриотизъм и мъжество на стрелчани, проявени от хайдути, местни революционери и герои, отдали живота си за „чиста и свята Република“.

Отдел „Художествен“ е разположен на последния етаж и в двете просторни зали ценителите на художественото изкуство ще се потопят в магията от цветове на Никола Образописов, Мильо Балтов, Стефан Иванов, Вихра Григорова, Нейчо Дойчев и др.

Следваше свободно време за разходка, обяд и плаж за желаещите. Спуснах се към градския парк, където видях читалището, паметниците на хан Аспарух и Васил Левски и преминах моста на р. Стрелчанска Луда Яна. В другия парк беше следващата ми цел.

По проект е изграден тематичен екопарк, който представя част от културно-историческото наследство на Република България, чрез поставянето на композиционни миниатюри. Основните елементи на строителството са алейна мрежа, растителност. В проекта е залегнало и създаването на експозиция от маслодайни рози, характерни за местния бит и култура.

При проектирането  на  настилките за основен тип е избрана  асфалтова настилка, която е в съчетание с околните пешеходни алеи. Осигурени са и места за достъп на инвалиди, както и места за отдих.  За  целта са предвидени 27 бр. пейки за сядане, разположени в предвидените уширения в алеите, а също така и към оформените пространства пред главния вход. При  главния вход  и по продължение на експозиционната площ са разположени и информационни  табели. По цялата дължина на алеите и посещаваните зони в него се ситуират кошчета за отпадъци. Има изградена поливна система.

По проект са изработени и поставени следните миниатюри: Боянската църква; Жаба могила; Мадарският конник; Дяволски мост; Църква „Св. Богородица Петричка”- Асенова крепост; Паметник на свободата на Шипка; Скален макет на скалните образувания, разположени северно от Стрелча; Експозиционна площ на маслодайни рози, характерни за района.

Разходих се из парка, видях и снимах миниатюрите. След това седнах в ресторант „Средна гора“ за обяд и кафе. Трябва да изтъкна, че кухнята е много добра, за разлика от обслужването. След обяда се насочихме към светилищата, северно от града.

Тракийските светилища в местностите Скумсале, Кулата и Качулата формират уникален мегалитен комплекс, разположен на няколко нива. Според археолозите, които правят проучванията, тук става въпрос за сакрализирането на целият рид от „Стръмонос" до „Жаба могила". Паметникът се състои от няколко култови места, които са свързани помежду си. Всеки един от компонентите на този комплекс е интересен от културна и археологическа гледна точка. По своята същност паметникът е уникален и неговото проучване би внесло яснота за изясняване и обогатяване на нашите представи за тракийското религиозно мислене. Като своеобразен център на комплекса се очертава археологическият обект в местността „Скумсале".

Откритите материали от тракийската епоха включват метални фибули, жетони и керамика. В сравнително малката площ на проучванията, концентрацията на находките е висока. Обстойното археологическо проучване на паметника би помогнало много за изясняване на въпросите, свързани с усвояването на сакралното пространство - кога и как са приобщени различните части от светилището към общата част. Това безспорно би било принос с особено значение за тракологията, тъй като до сега не е известен друг такъв паметник на територията на страната.

Комплексът е на няколко нива и не заема голяма площ, но въпреки това е много представителен. Въздействието се усилва и от многото скално изсечени ями и канали в околните скали. По мнението на проф. Васил Марков това е тракийски мегалитен храм, уникален за тракийската култура и за сега единствен по рода си от известните ни. Според доц. д-р Алексей Гоцев, ръководител на теренните проучвания, това е паметник, който поставя повече въпроси, отколкото отговори. Проучванията на обекта ще внесат допълнителна яснота за организирането на сакралното пространство в Древна Тракия.

Същинската част на светилището се намира върху голям скален блок, намиращ се на около 50 м надолу по пътеката. Сравнително малко по размери, то впечатлява с архитектурните си решения. От северната му страна е разположено голямо вкопаване тип „казан”. Пред него е оформена „пирустия” – съоръжение, свързано с гадателски практики и с мита за Дионис. Именно на триножник се извършват предсказанията на Пития и пак на него титаните сваряват разкъсания Дионис. Скално изсечената арка, ситуирана след пирустията е оформена от един монолит. Интересно е, че тя е единствената от такъв тип на територията на гр. Стрелча от известните до сега.

Скалният мегалитен комплекс в местността Кулата се намира в общ. Копривщица, на 7 км юг-югозападно от гр. Копривщица и на 12 км север-североизточно от гр. Стрелча. Предполага се, че комплексът е играл важна роля в мито-ритуалните практики на владетелите на древнотракийското племе на одрисите, населявали региона на Същинска Средна гора в древността. На територията на комплекса се намира един от най-високите менхири в България - височината му е 5.80 m.

Мегалитният комплекс се състои от няколко компонента – скален трон, скални арки, пирустии и формира сложна система за почитане на божествата. Сравнително малко по размери, то впечатлява с архитектурните си решения. Непосредствено при захода към комплекса е разположен скален блок с множество вкопавания по повърхността на скалата, като в източната му част са оформени големи скални ниши. По пътеката спускаща се към комплекса се наблюдават фланкирани идеално оформени каменни пирамиди. От двете страни се наблюдават множество вкопавания с внушителни размери. На източната страна е разположено голямо скално възвишение с височина над 20 m. В югоизточната му страна е оформен трилит (мегалитна арка). Стръмна пътека води нагоре, от лявата страна на която е оформена в скалата своеобразна стрела от източната страна на скалния масив. Височината на стрелата е 8.40 m, а върхът ѝ е разполовен на две, тъй като камъкът е съставен от два прилепени каменни къса. В края на пътеката отдясно е разположена малка пирустия, с размери 2.40 m x 2.40 m, разположена върху един голям и два по-малки камъка. От площадката, на която е разположена пирустията започва стръмен проход – дълъг 5.30 m и широк от 1.20 до 1.40 m. По средата на пътеката е разположен камък-жертвеник, а краят на прохода е увенчан със скална арка (трилит).

След изкачването на площадката от лявата страна е оформена дъговидна скална арка, ориентирана на югоизток. На около 4 m на север от арката е разположена т.нар. "голяма пирустия" с размери 4.50 m x 4.30 m.

Същинската част на светилището е разположена върху голям скален блок. От северната му страна е разположено голямо вкопаване тип “казан”. Пред него е оформена “пирустия” – съоръжение, свързано с гадателски практики и с мита за Дионис. Скално изсечена арка, оформена от един монолит, е единствената от такъв тип на територията на Стрѐлча от известните досега. Кулминацията на светилището е скален трон, поставен върху две игловидни скали, с приблизително кръгла форма. Тронът е добре оформен като седалка. Седящият на трона има видимост към целият южен хоризонт на 180° като в далечината при ясно време се виждат склоновете на Родопите и Рила.

На по-ниското ниво около трона е оформена пътека, която обхожда подножието му. Интересен е фактът, че тронът както и арката са ориентирани към изгрева на пролетното слънце, което загатва, че мястото не е случайно и е служело за провеждане на езически ритуали, свързани с възраждащата се природа. На север пътеката се разширява в площадка, която стъпаловидно слиза към подножието на масива. Площадката и околните скали са осеяни с вкопавания с правилни форми, които не будят съмнение за изкуствения им произход. В южното подножие на трона пътеката преминава под скална арка, която наподобява като да е изсечена в самата скала.

На юг от основния скален масив, на сравнително добре оформена скална площадка, се намира изправен скален стълб, т.нар. менхир. Скалните масиви около него също са прорязани от изкуствени вкопавания. На семантично ниво менхирът се разглежда от учените един от най-старите символи на мъжкото начало и на Слънцето. Менхирите също се считат за едни от най-старите астрономически уреди използвани за наблюдение на небесните тела и за промяната на сезоните.

След като разгледахме тези две групи обожествявани скали, се върнахме към Стрелча и от там – за София. Преди Ихтиман направихме кратка почивка за тоалетна и тръгнахме отново. Само след няколко минути автобусът ни се „закашля“, задави се няколко пъти и угасна. Решихме, че има повреда. Но нашият шофьор нямаше представа каква и къде е тя. Първо каза, че електрониката била „умряла“. После докладва, че бил изгорял бушон. Но всъщност нямаше представа какво се случва. Обади се на пътна помощ. Беше 19,05 ч. Нашата екскурзоводка пък звънна, за да пратят от София друг автобус, който да прибере туристите. В 19,30 ч. дойде пътната помощ. Оказа се, че ни е свършила нафтата. Толкова банална причина да спре автобуса, че чак е абсурдно! Всички се чудехме как може шофьор да тръгне на път – по 100 км в посока, без да си напълни резервоара на 100% и още 1-2 туби в резерв. После се смяхме. В анкетните карти, които трябваше да попълним, всички до един добре го „нахранихме“. Служителят от пътна помощ изля в резервоара 5 туби с дизелово гориво и пак отне 10 мин. на двигателя да заработи. В 19,45 ч. потеглихме отново към София. Слязох на Интер Експо Център и се прибрах в жк Дружба с метрото. Минах през супермаркета, за да си напазарувам за следващия ден и се прибрах благополучно в 20,30 ч.

Равносметката от деня изглежда така:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
31.08.2019	47	240	140

Картата на маршрута:

Снимките ми от това приключение са в албума. Приятно гледане и до утре!

Духът на Възраждането

Привет, драги читатели!

Предишният път ви разходих из Гърция. Но... Време е да се обърнем към изконно българското. Онова, което ни определя като нация; което влива самочувствие и гордост като живителна влага в „кръвоносната система“ на народа ни.

Затова реших следващата възможност за „излизане“ от София да бъде към едни градчета, които са сакрални за всеки, носещ етнонима Българин. Те са малки само от гледна точка на демографската статистика, но заемат най-високото и достойно място в „релефа“ на националното ни самосъзнание. Без повече патос и лирични отклонения започвам по същество. Неделя е, 18/08/2019 г. Маршрутът ни е

София – Сопот – Карлово – Калофер - София

Сопот е град в Централна България, област Пловдив. Той е разположен в плодородната Стремска долина на 510 м н.в. в самите поли на Стара планина, и се намира на 5 км западно от Карлово, на 136 км източно от София, на 63 км северно от Пловдив и на 61 км южно от Троян.

В близост до града е началната станция на седалковия лифт до хижа Незабравка, който е най-дългият на Балканите.

Като населено място историята на Сопот започва преди около 3 хилядолетия. В чертите на самия град и в землището му са открити останки от поселищен живот още от времето на старожелязната епоха (халщатска култура), но има основания да се допусне и по-ранна датировка (халколит).

По времето на Одриското царство съществуват най-малко 3 поселища в землището на града. За това красноречиво говорят откритите в района на гара Сопот находки от монети на тракийските владетели Севт II и Севт III, а също и на Филип II Македонски, Александър Велики, Филип III Аридей и Лизимах. Открити са както бронзови, така и сребърни монети от едър номинал – тетрадрахми. В следващите няколко столетия животът не прекъсва, което се доказва от находки както от самия град, така и от околността му.

След нашествията на готите поселението се премества на изток в местността „Света Tроица“.През X-XI век градът се мести на днешното си място. Част от населението остава в предишното селище в м. „Св. Троица“, друга част пък се заселва в подножието на Аневско кале. Така се образуват 3-те основни квартала на средновековния град Копсис, който според византийските хронисти Георги Пахимер и Йоан Кантакузин е бил столица на владенията на братята Смилец, Радослав Смилец и Войсил. Смилец дори успява да се възкачи на престола на българските царе и управлява през 1292 – 1298 г. Името Копсис, с което е споменат градът във византийските хроники, е точното гръцко съответствие на старославянското „сопот“(изкуствен воден улей, тур. "чучур").

Градът оказва упорита съпротива на османските турци при нашествието им по нашите земи, заради което е разрушен до основи. Във „Вакъфнамето на Али Карлъзаде“ за Куршум джамия в Карлово в 1479 г. за пръв път се споменава и Сопот под другото си име – Акче клисе (т.е. Бяла черква), с което име градът е записван във всички османски регистри до Освобождението, и с което е описан в романа „Под игото“ на Иван Вазов.

През 1665 г. е основан девическият манастир „Въведение Богородично“ от схимонахиня Сусана. Той е бил застроен в близост до Хилендарския метох, изгорен от кърджалиите през 1794 г., но оставил названието „метох“, което се пренесло върху девическия манастир, без той самият да е метох. Тук, в този хилендарски метох, е идвал отец Паисий и впоследствие донесъл своята „История славеноболгарская“, която е преписвана многократно, и от която са известни 2 по-късни преписа от 1828 г. и 1845 г. под името „Сопотски преправки на Отецпаисиевата история“.

През 1794, 1800 и 1807 г. Сопот е нападан и разсипан от кърджалийските орди на Хасан Окюзджиоглу, Стоян Инджето и накрая от Емин ага Балталъ. В следващите няколко десетилетия Сопот успява да се съвземе и въздигне икономически като развива над 30 занаята, основно: басмаджийство (кърпи за глава), астарджийство (платнарство) и гайтанджийство. Освен тях немаловажни са и стъкларството (развито още от XVI век по сведения на Иречек) и ножарството. Поради развитата си домашна индустрия (манифактура) по това време започнали да наричат града Герджик (т.е. хубав) Сопот и Кючук (Малкият) Манчестър заради произвежданите и изнасяни гайтани, аба, и вълнени чорапи чак до Босна и Херцеговина на запад, и из Анадола на изток.

Сопот е бил важно средище в дейността на Васил Левски. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир „Св. Спас“ под мантията на йеромонах Кирил. В Сопотския мъжки манастир Левски създава първия монашески революционен комитет още през 1869 г. с председател игумена отец Рафаил, приятел на Апостола. През 1869 г. е създаден и Сопотски революционен комитет. При посещенията си в този край Апостолът винаги е предпочитал да пребивава и да се среща с майка си в Сопот, а не в родното си Карлово.

Герджик Сопот погива в пламъците на Руско-турската война. Градът е опожарен (1877 г.), а населението му избито или прогонено. От над петхилядното население към оня момент над 900 души са избити и измрели от глад, болести и неволи само за 6 месеца до повторното освобождаване на града на 1 януари 1878 г. (стар стил).

През 1883 г. тук избухва първият в новата история на България социален бунт – бунтът на сопотските предачки срещу вноса на фабричната прежда, което отнема едно от малкото останали препитания на сопотненци – преденето на прежда за гайтани. До началото на 1890-те години населението на града прогресивно намалява, за да стигне до около 1000 жители. Гражданите на Сопот се преориентират от производството на гайтани към по-доходното и печелившо тъкане и производство на килими и материали за тях (вълна, прежди, бои и т.н.) Откриват се и 2 работилници (фабрики) за килими.

От началото на ХХ в. Сопот започва да се съвзема и до Балканските и Първата световна война почти удвоява населението си. В годините на войните градът дава около 100 жертви. Отново следват трудни следвоенни години и борба за оцеляване. При немалкото съдействие на братята генерали Георги и Владимир Вазови през 1935 г., след посещение на цар Борис III в града по повод откриване на къщата-музей „Иван Вазов“, е огледан и одобрен теренът за построяване на Държавната военна фабрика. Нейното строителство започва през 1936 г. и през 1939 г. официално е открита. Това дава небивал тласък в развитието на Сопот и района. По време на Втората световна война на 26 юни 1944 г. градът и Държавната военна фабрика са бомбандирани от британско-американска военновъздушна ескадра, без да са дадени жертви и без да са нанесени сериозни поражения или щети, както на града, така и на фабриката.

Къща музей „Иван Вазов“ се намира на площад „Иван Вазов“ на ъгъла на бул. „Иван Вазов“ и ул. „Васил Левски“, в съседство с едноименното читалище.

Къщата е построена през XVІІІ в. от прадядото на Вазов. През юли 1877 г., в разгара на Руско-турската освободителна война, тя е опожарена. Идеята за възстановяването ѝ възниква през 1920 година в чест на 70-годишнината от рождението и 50-годишната литературна дейност на поета. На 24 октомври същата година е учреден „Комитет за постройка паметник и къща музей на народния поет Иван Вазов в гр. Сопот“ и започва събирането на средства. За възстановката на сградата Вазов прави скица по спомен, а архитектурният проект е дело на архитект Александър Рашенов по сведения на брата на писателя, генерал Георги Вазов, и сестра му Въла Фетваджиева. Строежът на къщата започва през 1931 и завършва през 1935 година (13 години след смъртта на Вазов).

Братята и сестрата на Иван Вазов помагат и за възстановяването на интериора на къщата, ръководено от директора на Етнографския музей в София Ст. Л. Костов. Идеи за възрожденския стил на интериора са почерпени и от творчеството на писателя, по-специално романът му „Под игото“. По идея на Ст. Л. Костов, една от стаите на къщата представя възстановка на Бръснарницата на Хаджи Ахил с героите от разказа „Хаджи Ахил“ и повестта „Чичовци“: Хаджи Ахил, Хаджи Бошнак, Иванчо Йотата, Хаджи Смион, Хаджи Караяс. Музеят е съхранил ценни реликви, свързани с Иван Вазов и семейството му.

Тържественото откриване на къщата музей се състоява на 6 юни 1935 г. в присъствието на цар Борис III, който държи реч и прерязва лентата. Панихида и водосвет отслужва пловдивският митрополит Максим, а литературоведът, фолклорист и етнограф професор Михаил Арнаудов произнася слово.

През 1964 г. къщата музей „Иван Вазов“ в Сопот е обявена за паметник на културата от национално значение с обявление в „Държавен вестник“, бр. 85/1964 г.

Девическо /Радино/ училище е построено през 1851 г. То е едно от първите девически училища в България. Едно от помещенията пресъздава класна стая от времето на Възраждането. В друга стая е поместена постоянна изложба от графики на Бинка Вазова – племенница на народния поет, с изгледи от стария Сопот.

Разходката ни тук започна от площада с паметника на патриарха на българската литература, а на хълма зад него се извисяваше белокаменният надпис „АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ“. Видяхме бюстовете на двамата генерали – братята Георги и Владимир Вазови, разгледахме подробно къщата и експозиционната зала. Беседата, изнесена ни от уредничката, беше много жива и въздействаща. После отидохме до Радиното училище, така омайно описано от Дядо Вазов в „Под игото“. Влязохме в Девическия манастир, където зърнахме най-старата лоза в България (1665 г.) и се поклонихме на гроба на игумения Христина. Тя била съратничка на Левски и освен, че го укривала в обителта, тя изпълнявала и негови поръчения в Стара Загора, Чирпан, Ловеч, Търново. Турските гадове я „надушили“ и през 1877 г. била зверски заклана от башибозуци. Обявена е за мъченица. Хората вярват, че гробът й върши чудеса. Помолих й се дори аз, за здравето на моето детенце.

Напуснахме китното подбалканско градче и само след минути бяхме в следващото такова.

Карлово е град в Южна централна България, разположен в южното подножие на Стара планина – Област Пловдив. Най-близкият град до Карлово е град Сопот – на 5 км посока запад, а до Пловдив разстоянието е 52 км в посока юг. Градът е трети по големина в областта след Пловдив и Асеновград и е административен център на Община Карлово. Той е на 145 км източно от столицата София.

Около 1482 – 1485 г. подбалканското село Сушица е дадено от султан Баязид II във владение (мюлк) на Карлъ Заде Лала Али бей. През 1496 г. Али бей превръща това владение във вакъф. Доходът от вакъфа възлиза съответно на 5997 акчета през 1516 г. и 23596 акчета през 1596 г. Така селото прераства в град, който по името на Карлъзаде Али бей започва да се нарича Карлова.

През 17 в. в Карлово работи известният книжовник Аврам ерей. Той завършва през месец юли 1660 г. Миней и преписва през 1669 г. Евангелие, което се пази в Зографския манастир. През месец май 1674 г. той завършва Сборник (псалтир, месецослов, октоих, календар и прочие).

Около 1807 г. учител в града е бил Атанас Владос от Велес. След него са учителствали Никола Битолецът и Нено Келешът. Образователното дело в Карлово достига своя разцвет, когато през 1828 г. за учител в града се установява Райно Попович. В града Попович учителства непрекъснато около 25 години.

През 1859 г. митрополит Паисий Пловдивски ръкополага Васил Левски за йеродякон в църквата „Успение Богородично“.

Националният музей „Васил Левски“ в Карлово е посветен на българския национален герой Васил Левски. Обхваща родната му къща, експозиционна зала, мемориален параклис „Всех святих болгарских“, Чардаклиевата къща и Онбашиевата къща.

През Освободителната война къщата, в която е живял със семейството си е опожарена. Нейното възстановяване е осъществено през 1933 г., а през 1937 г. е устроена в музей. Първи уредник на музея е Никола Славчев. През 1954 г. е включен в националната музейна мрежа, а през 1955 г. до нея е изградена зала за документална експозиция. В периода 1968 – 1992 г. музеят е филиал на историческия музей в Карлово. Придобива самостоятелност през 1993 г. От 1994 г. в Карлово музейният комплекс се възстановява и разширява. Към музейния комплекс са включени Чардаклиевата къща и мемориалният параклис „Всех святих болгарских“.

Къщата представлява едноетажна сграда, състояща се от стая, вкопана в земята, зимник, килер, в който се съхраняват сандък с брашно и нощви, и скривалище. В приземната част се намират две стаи. До къщата има разположена долапена работилница за плетене на гайтани и полуоткрита бояджийница.

 След като в годините около Освобождението къщата рухва, през 1933 г. е изготвен проект от архитект Димитър Иванов и сформиран обществен комитет за реставриране на родната къща на Васил Левски, начело с кмета на Карлово Аристотел Янакиев и с помощта на жителите на Карлово и войници от местния гарнизон. Възстановяването на вътрешната уредба в къщата е поверена на дъщерите на сестра му Яна.

Експозиционната зала е построена през 1965 г. В нея са представени материали, посветени на родното място и рода на Васил Левски – произведения на изобразителното изкуство, които отразяват важни моменти от живота и революционното дело на Апостола, вещи, документи и снимки на Васил Левски, научни биографични изследвания и литературни творби на български и чуждестранни автори, посветени на Апостола. Тук могат да се видят още устав на БРЦК, униформа от Първата българска легия, знамето на Карловския революционен комитет, основан от Апостола през 1869 г.

През 2000 година в музейния комплекс е построен по проект на архитект Мария Каразлатева мемориалният параклис „Всех святих болгарских", в памет на Апостола. В него се съхранява кичур от неговите коси.  Иконостасът е изработен от Явор Петров и Марин Куртев, иконите и стенописите са дело на Владимир Аврамов и Йордан Христов. В параклиса звучи ангелогласният хор на Йоан Кукузел с „Достойно есть“, едно от любимите песнопения на Левски.

Чардаклиевата къща е разположена непосредствено до родната къща на Васил Левски. В нея е живяло семейството на Дона Чардаклиева – сестрата на Гина Кунчева. Къщата е възстановена през 1994 – 1996 г. През нея минава входа за комплекса. В къщата има камерна зала за временни изложби.

Архитектурно–исторически резерват „Старият град“. Въпреки навлизането на съвременното строителство, в старата част на града са запазени около 115 къщи, обявени за паметници на културата. Малка част от тях са отворени за посещение и разхождайки се из тихите калдъръмени улички, посетителите могат да се насладят на красивите фасади на къщите, дървените порти и кепенци, стенописите по зидовете, китните дворове с асмите и чемширите. Тук се намира Историческия музей на града, а срещу него се издига

Православен храм "Свети Николай" е построен през 1847г. В неговия двор е погребана Гина Василева Караиванова-Кунчева - майката на Левски.

 Паметникът на Васил Левски, издигнат в Карлово, на площада между двете църкви, е израз на дълбока почит и признателност към великия Апостол на свободата от страна на неговите съграждани. Полагането на основния камък на паметника става на 15 май 1903 г. в присъствието на княз Фердинанд I. Построен е по проект на Марин Василев. Скулпторът е изобразил Апостола на свободата в цял ръст с револвер в ръка, а до него ревящ лъв (народа). На пиедестала на паметника са изписани имената на загиналите през страшните юлски и августовски дни на 1877 г. карловци, възприели веруюто на Левски: „Нам свобода и човешки правдини трябват!“

Като възпитаник на СУ трябва да спомена други двама бележити синове на този град – братята Евлоги и Христо Георгиеви. Те били най-богатите българи на своето време, развивали търговски дела в Букурещ и Галац. Били изявени меценати и филантропи, но безспорен връх в тази им дейност е дарението на средства за строеж на ВУЗ в България, София.

През 1896 г. подаряват на българската държава 800 хил. лв за построяване сграда на университета и предоставят парцел от 10 134 m² в центъра на София (на стойност 200 хил. лв). Освен това чрез завещанието си по-старият брат, Евлоги, дарява 6 000 000 лева за построяване на Висше училище в България. Многобройни наследници, правителството и други заинтересовани от огромното богатство страни повеждат дела и оспорват това завещание. Делата се точат с години. Така едва през 1934 г. от създадения от Евлоги Георгиев фонд най-напред е построен днешният ректорат на Софийския университет, а след това се построяват и другите 2 крила. Пред парадния му вход стоят скулптурите на двамата братя, дело на Кирил Шиваров.

Запознанството ни с града започна, разбира се, от дома на Левски. Разгледахме подробно всички обекти в комплекса. После се отправихме към Стария град. Посетихме храма и се поклонихме на гроба на баба Гина. След това отидохме до паметника на Апостола и от тук заминахме по пътя си.

Последна спирка за деня ни беше родния град на един от най-великите синове на Майка България и сред най-младите, загинали за нея – безсмъртният Ботев!

Калофер е разположен в подножието на южните склонове на Стара планина. Намира се на 17 км от Карлово, на 22 км от Сопот, на 66 км от Пловдив, на 228 км от Бургас, на 334 км от Варна и на 159 км от столицата София.

Легендата разказва, че Калофер е основан в 1533 г., когато група мъже, предвождани от Калифер войвода, „владеели“ тази част на Стара планина и постоянно нападали преминаващите турски кервани. Невъзможността да се справи с Калифер войвода и хората му, принудила султана да разреши на хайдутите да се заселят по тези земи при условие, че престанат да нападат керваните. Войводата приел предложението и се установил в землището на днешен Калофер. Легендата също разказва, че, заселвайки се тук, тези мъже нямали жени и затова „откраднали“ невести от близкия град Сопот. Привилегиите, които градът получава още от самото си начало, са спомогнали за съхраняването на чисто българския му характер. В Калофер винаги са празнували и се празнуват традиционните български празници.

През следващите векове Калофер израства като важен културен и търговски център. Селото е опожарено от кърджалии през 1799 (от банда, водена от Индже войвода) и 1804 г., но се възстановява сравнително бързо. В средата на XIX век селището е относително богато, заради което е наричано „Алтън Калофер“ (Златен Калофер), като повечето му жители се занимават с производството на шаяк, има няколко по-едри търговци, а доста калоферци работят в Цариград като абаджии. Според свидетелства на посетили града през 1861 г. американски мисионери, той има 7500 жители, изцяло българи.

Калофер е опожарен от турците за последно през 1877 г., когато загиват много жители на града. Горската растителност милостиво е скрила следите, които тук-там все още могат да бъдат открити.

Националният музей „Христо Ботев“ се намира в Калофер – родния град на гениалния български поет и революционер. Разположен е в парк „Ботевата градина“ и включва следните обекти: мемориална къща музей, изложбена зала, паметник на Христо Ботев и паметник на Иванка Ботева – майка на поета. Целият ансамбъл е обявен за паметник на културата.

Къщата на Христо Ботев представя автентичната обстановка, в която е живяло семейството на героя. В изложбената зала са аранжирани лични вещи, документи, публикации и други материали, свързани с живота и творчеството на Христо Ботев, както и на неговото семейство и съратници.

След близо 10-годишни проучвания професор Тачев установява, че в Калофер семейство Ботеви са живеели в две къщи и изработва проекти за изграждане на една от тях и оформянето ѝ като музей, които обаче остават нереализирани. След смъртта му с това дело се заема археолог Балтаджиев. Той изгражда по свои проекти музея и през 1944 г. той е завършен. На 24 май за пръв път е отворен за посещение, а на 2 юни и официално.

Съвременната модерна сграда на музея отваря врати на 6 януари 1973 г., като е построена в непосредствена близост. В нея са изложени и могат да се видят единствените запазени лични вещи на Христо Ботев – джобният му часовник и писалищни принадлежности, мастилница от стъкло, преса и поставка за писалка във формата на подкова. В експозицията е изложено месингово хаванче с името на Ботевата съпруга Венета и кърпа с монограм на дъщерята на Ботев – Иванка. Освен тях Венета Рашева – Божинова, внучка на Венета Ботева, е дарила на музея и том с произведенията на Христо Ботев с бележки от неговата дъщеря и подпис. Семейство Рашеви дарява и други предмети, снимки и писма.

Друга местна забележителност е Музеят на просветното дело, който се помещава в едно от първите училища в България. Негов основател е бащата на Христо Ботев – даскал Ботьо Петков. Сградата е обширна, на два етажа. На горния е уреден музеят, а долният представлява зала за временни изложби.

Mемориалния комплекс посветен на Христо Ботев в родния му град се намира на възвишение в непосредствена близост до центъра на града и градския площад, като от площадката под статуята на Ботев се разкрива прекрасна гледка към целия град. Проектът за този комплекс е дело на проф. Димитър Даскалов в колектив с арх. Иван Николов и Лъчезар Даскалов и е реализиран през 1986 г. Мемориалът се състои от фигура на Христо Ботев в цял ръст, изработена от гранит. Фигурата на поета е висока 14,4 м, а заедно с пластичния пиедестал, също изпълнен от гранит, височината достига внушителните 25 м. В близост до основната статуя е разположена композицията "200 пушки" в знак на почит към всички участници в Ботевата чета. В подстъпите към паметника на Ботев е разположен релеф на български лъв с размер 3,2 м, който също е изсечен от гранит, и който значително подсилва патриотичното внушение на мемориала.

В дома-музей на Ботев също имахме доста експресивна беседа, от която на моменти тръпки минаваха по цялото ми тяло. Разгледахме къщата, експозиционната зала, двора, училището и паметника. Хапнах в близка балканска кръчма и отпътувахме обратно за София.

Надявам се поне малко да съм ви заредила с родолюбие, патриотизъм и национална гордост.

Равносметката за деня е:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
11.08.2019	44	311	162

Картата на маршрута ни:

Снимките ми са в галерията. Приятно гледане и до нови срещи!

Изумруденият остров за ден

Здравейте, скъпи читатели!

Много вода изтече, откакто за последен път ви разказвах за пътешествията си. Време е!

Отново е лято, август, хората си мислят за море, а аз, естествено, копнея за път нанякъде. За втория уикенд на месеца имах няколко последователни идеи, но една след друга отпадаха, поради „липса на интерес“. Гадост L! Накрая все пак „нещо“ ми се случи. За ден до южната ни съседка.

Събота е, 10/08/19 г. Ставам в 03:50 ч, защото автобусът тръгва в 05:00. Маршрутът в общи линии е:

София – Кавала – о. Тасос – София.

Границата пресичаме през ГКПП Илинден – Ексохи и се отправяме към Драма, която минаваме транзитно. Встрани от нас остават планините Боздаг (Фалакро на гр. - 2232 m) и Пангео (1956 m). Първа спирка е Кавала.

Кава̀ла е град в Северна Гърция, най-важното пристанище в Източна Македония и Тракия и център на дем Кавала.

Околностите на Кавала са населени още от праисторическо време, като доказателство за това са откритите в източните покрайнини на града останки от древни заселници. Неаполис възниква на полуострова на мястото на днешния стар град Панагия. Това място има огромно стратегическо и търговско значение, защото стои на пътя, свързващ Македония и Тракия.

При нашествието на персите, Неаполис става член на Делоския морски съюз (известен също като Атински морски съюз) и дълго след това поддържа добри отношения с Атѝна.

Около 340 г. пр. Хр. Филип II Македонски покорява Тракия и о–в Тасос. Неаполис губи своята независимост и е присъединен към царството на Филип ІІ.

Около 50 г. в Неаполис пристига апостол Павел, започвайки оттук първата си мисионерска обиколка в Европа.

Второто си име – Христополис – градът получава през VIII – IX век. По това време той вече е включен в границите на Източната Римска империя и се слави като най–силен град в областта.

В 834 г., при хан Пресиян, след похода на кавхан Исбул, градът, заедно с Беломорието, е присъединен към България.

В XIII век градът вече носи името Морунец, а византийският писател Акрополит разказва, че районът на града и самият град са силно побългарени и това затруднява задържането на района под византийска власт.

През 1387 г. турците завземат града. В средата на XV век градът е подложен на атаките на венецианците, които го завземат за около месец. Турците успяват да си го възвърнат след 20-дневна обсада.

Христополис се появява отново на историческата сцена в началото на XVI век, когато и получава новото си име – Кавала. По това време градът търпи много чужди нападения, а единствената защита за населението е оградната стена около стария град Панагия. Стената вече не може да изпълнява защитните си функции и около 1530 г. започва обновлението на града. Тогава под ръководството на султан Сюлейман I Великолепни са построени новата градска стена и днешният символ на града – акведуктът Камарес.

През XIX век отново започва преустройство на града, а гръцкото население започва да взема все по–голямо участие в икономиката на града. Периодът е белязан с посещенията на много учени и пътешественици. Християнски център на града е църквата „Света Богородица“, разположена и днес на най–високата му част. В края на века гръцкото общество в Кавала става по–силно от всякога. То възлиза на 10 000 души, в чиито ръце са пристанището, риболова и занаятите.

Началото на XX век може да бъде наречено „златен век“ на Кавала. Изграждат се много болници, училища, общински и спортни сгради и съоръжения. 30–те и 40–те години се отличават с голям икономически растеж и града става център на тютюневото производство в цяла Източна Македония и Тракия.

В града през 1912 г. е открита българска болница. При избухването на Балканската война в 1912 г. петима души от Кавала са доброволци в Македоно-одринското опълчение.

Кавала е освободен от османска власт от войводите на Македоно-одринското опълчение Михаил Чаков, Пейо Яворов, Йонко Вапцаров и Христо Чернопеев на 27 октомври 1912 г. без нито един изстрел. На 31 октомври 1912 г. в града влизат войските на българския Родопски отряд под командването на ген. Стилиян Ковачев. В града е отворено българско училище, когато комендант е Христо Чернопеев, а Михаил Чаков е околийски началник. Кавала остава в български ръце до Междусъюзническата война през лятото на 1913 г., когато в него влизат гръцки войски и според Букурещкия договор от 10 август 1913 г. Кавала е предаден на Гърция.

В хода на Първата световна война Българската армия през август 1916 г. заема района на града и той остава под български контрол до Солунското примирие от 29 септември 1918 г.

В 1941г. Втора българска армия навлиза в Беломорието и заема областта. Кавала стопански и административно става водещ български град на крайбрежието на новоосвободената Беломорска област. В него е главната база и щабът на Българския Беломорски флот. Има и българска корабостроителница. След Деветосептемврийския преврат в 1944 г., българската армия се изтегля от областта.

Нашата туристическа програма включваше разглеждане на пристанището, къщата на Мехмед Али паша, Имарета, построен от него. Други забележителности са църквата "Св. Николай Чудотворец", църквата „Св. Богородица”, паметника на Мехмед Али, Акведуктът Камарес. Разглежда се и крепостта на града, разположена на скалист нос на брега на Егейско море. Всички тези забележителни обекти се намират на територията на Стария град.

Ще разкажа по малко за всеки обект в следващите редове.                                                                                  

·         Haй-дoбрата глeдкa към Aκропοла е oт приcтанището нa града. Близo до рибaрcкитe лοдки запoчват няκои οт тесните yлички нa Cтария град, кoито вοдят нaгoрe по xълма κъм замъкa. Пaвирани пътища, cтaри къщи, истoричeски cгради, таверни и многο дрyги удивяват любoпитнитe туристи по пътя κъм върxa на хълма Пaнагия.

·         Като говорим за Стария град в Кавала, трябва да споменем едно много известно име по време на турското управление в Кавала – Мехмед Али паша. Той бил назначен от Високата порта за пълномощен управител на провинция Египет. Направил много през време на управлението си там, за добруването на египтяните. За което заслужил вечната им признателност. Неговите наследници вече били пожизнени крале на Кралство Египет. Така той се смята за родоначалник на последната египетска кралска династия, която управлява Египет до революцията през 1952 г. Тук се намира неговият стар дом, който в момента е паметник на културата. Намира се под юрисдикцията на Арабска република Египет и Република Гърция, като пред къщата се веят флаговете на двете страни. В близост до дома му е разположена и негова статуя, възседнал кон.

·         Ислямският пансион Имарет, построен от него в 1817 г., който се смята за най-голямата ислямска постройка в Европа. Днес работи като 5-звезден хотел. Цените на стаите тук варират от € 200 до € 2000/нощ.

·         Акведуктът Камарес е колосална конструкция, едно от многото дела на Сюлейман Великолепни. Построен е около 1550 г. на мястото на дълга стена, която изпълнявала защитна роля и била използвана като акведукт. На върха съществувало пространство, по което се разхождали стражите на града. През XV век акведуктът бил разрушен и султанът издигнал нов, известен с името Камарес, за да снабдява града с вода. Конструкцията се състои от 60 арки с различни размери, най-голямата от които е висока 52 м.

·         Aкрoполът нa Kавалa заeма върxa на cкалистия нοс Пaнагия. Зaмъкът e пocтроен през първата чaст на 15-ти вeк върxy руините на пο-стaр византийcκи акрoпол. Kрeпocттa се съcтои οт oтбранителни стeни, склад зa xрана и оръжия (пο-къcнo се използвa κатο затвoр), цистернa за вода, кaзарма и гοлямa кръгла κyла, зaпазeна oт оригинaлните византийcки укреплeния. Крепостта е имала 7 порти, като тази, която водела на север, се наричала Стамбул-капия. Bътрe в зaмъка има кaфене и лeтен театър. От върxa на византийcкaта кyла се разкрива прeκрасна панорама към Kавалa и мoрето.

Започнахме обиколката си от пристанището, църквата Св. Николай, Стария град с Червената джамия, Имарета, къщата и статуята на Мехмед Али, църквата Св. Богородица, крепостта. На излизане от града минахме под една от арките на акведукта.

Отправихме се към Керамоти, като пътят към него минаваше край делтата на р. Места (273 km, от които на българска територия 126 km) – защитена зона по НАТУРА 2000 и защитен обект според гръцкото природозащитно законодателство. Тя се намира на няколко км източно от курортното селище Керамоти. Влива се в Егейско море срещу о. Тасос, като образува обширна делта. Областта около делтата на реката носи името Коджа орман (Голямата гора). Това е един от най-големите региони с влажни гори в Гърция. В миналото по-голямата част от ръкавите на делтата е унищожена, като по тях са били направени прегради и реката е била принудена да се свие в един основен ръкав. Сега се правят опити за свързването на затрупаните в миналото ръкави към основното корито на реката.

Пристигайки в Керамоти веднага слязохме от автобуса и се отправихме към пътническия терминал на пристанището, където се качихме на ферибота за о-в Тасос. След 35-40 мин. пристигнахме в гр. Лименас – своеобразна столица на острова. Ето малко фактология.

Та̀сос (на гръцки: Θάσος; на турски: Taşöz) е остров в северната част на Егейско море, близо до брега на Македония, при устието на р. Места. В административно отношение е дем в Източна Македония и Тракия. До него може да се стигне по морски път от Керамоти или гр. Кавала: на ок. 20 km югоизточно от Кавала и на 6,7 km от носа на Керамоти. Той е най-северният остров в Тракийския залив.

Главният град на о. Тасос е Лименас (т.е. пристанище) - изключително красив островен град. Той е носител на характерния за Северна Гърция релеф: идеална симбиоза между планинска част и плаж. Плажовете на острова са чудесни. Целият град Лименас е осеян с красиви по-малки и по-големи хотели, плажни кафенета и носителите на гръцката кухня - таверните.

Островът е изграден предимно от гнайс, шисти и мрамор. Наблюдаван отдалеч наподобява висока, потънала в морето планина. И това не е случайно. В геолого-тектонско отношение се смята за крайна част на Рило-Родопския масив. Най-високата му точка е връх Ипсари с 1203 м н.в. 80% от площта на острова е покрита с гори от средиземноморски бор, а по-ниско по склоновете и в подножието — от кипарис, чинар, ела, див кестен, паламудов дъб и вечнозелени храсти. Тесните крайбрежни низини са заети от маслинови градини, а по бреговете растат смокини, нарове, праскови, палми. Изобилната растителност му е спечелила прозвището „изумруден“ остров. Обиколката му е около 100 км. С площ от 380,1 km², това е дванадесетият най-голям остров в Гърция.

В хилядолетната си история Тасос е познат и като Идонис, Аерия, Етрия, Хрис, Фазос и пр. Тук са господствали и са водили битки през изминалите десетки векове траки, финикийци, трако-елини, атински и спартански древни гърци, антични македонци, римляни, понтийци, немски племена като вандалите, византийци, авари, сарацини, славяни, българи, викинги-нормани, кръстоносци, генуезци, венецианци, турци, руснаци, албанци, египтяни, гърци, българи.

Името си островът е получил от легендарния син на Посейдон, Тасос — основател на едноименния град.

VI в. пр. н.е. известният тиранин Симах е отстранен от власт от спартанците. За дълъг период от време влизал в състава на Византийската империя. Заточени на острова били бъдещият патриарх Константинополски Методий и митрополит Сардски Евтимий.

През XV в. е превзет от османците, но практически турска колонизация липсва. В 1912 г. преминава към Гърция. В 1941—1944 г. островът е предаден от немците на техния съюзник България. Върнат на Гърция в 1944 г.

Близо до пристанището на Лименас се намират руините на древния централен площад – агората, която е била основното средище за търговия и социални контакти. Умишлено в съседство е изграден археологическият музей, в който са експонирани множество артефакти, открити тук. В непосредствена близост до археологическия музей се намират светилищата на Артемида и Дионис, за съжаление не са експонирани, а само оградени с мрежа.

Нашата програма започна от пристанището, минахме по крайбрежния булевард и стигнахме агората и двете светилища. Посетих музея, след което се разходих по търговската улица за сувенири, подаръци и сладолед. Целия ден беше много горещо – мисля, над 38^оС.

Обратно на пристанището се качихме на ферибота за Керамоти и от там – с автобуса, за България. Този път минахме през ГКПП Промахон-Кулата. На ЦГ-София пристигнахме около 23:30 ч.

Равносметката за деня изглежда така:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
10.08.2019	130	830	154

Карта на нашия маршрут:

Снимките ми са в галерията.

До скоро!