Здравейте, приятели!
Последният уикенд на август е и
обещах – още от любимите, и не само на мен, Родопи.
Сегашният маршрут ще ни отведе до
най-живописната част на Западните Родопи. А пътьом, и в двете посоки, ще се
насладим на гледки към „очите на Родопите“ J Да потегляме!
Тръгването е от автогара Сердика,
по АМ Тракия. Минаваме през редица села и градчета, част от пътя ни върви
успоредно на трасето на теснолинейката. Край прозорците на автобуса се изнизват
последователно с. Славовица с вилата-музей на Ал. Стамболийски; селата
Виноградец и Карабунар; гр. Септември – начална гара на теснолинейката; с.
Варвара, прочуто с минералните си извори; гр. Ракитово с известната си стара
часовникова кула, която се издига на една височина над града.
Първата ни спирка за почивка е в
курорта Цигов чарк. Имаме време за
закуска, тоалетна и снимки на яз. Батак.
Следват фотопаузи на язовирите Голям
Беглик и Широка поляна. Всички
тези изкуствени езера са красиви по своему и всяко от тях има своя чар, но от
всички изброени най-силно ме впечатли Г.Беглик. Батак и Доспат приличаха на
„заспало“ море, толкова сини и простиращи се докъдето поглед стига, а пък
Широка поляна беше доста затревен и заблатен около брега. Навсякъде имаше
жабуняк и леко миришеше на тиня. Бегликът беше невероятен, с бистра тюркоазена
вода, в която вилите по брега се отразяваха. Пътят минава по стената му,
затова, щом минахме стената, спряхме и слязохме на фотолов. Обядвахме на брега
на яз. Доспат.
След почивката продължихме пътя
си към цел №1 за деня – Триградското ждрело, като минахме край хижа Тешел,
където беше последната ни нощувка на обиколната практика в далечната 2006 г. и
ВЕЦ Тешел.
Триградското ждрело е изключително живописен пролом на
Триградска река (ляв приток на Чаирдере, дясна съставяща на Въча) в Западните
Родопи, Община Девин, област Смолян.
Ждрелото е с епигенетичен произход и е с
дължина около 7 km, като същинското ждрело е около 2 – 3 km. Всечено е до 300 –
350 m всред силно окарстени протерозойски мрамори. Има тясно (100-300 m) скалисто легло и стръмни до
отвесни склонове. Западната му стена се издига на височина до 180 m, а
източната достига до 300 – 350 m. Триградското ждрело е трето по дължина в
България, след Буйновското и Трънското ждрело.
Започва на около 1,5 km северно от с. Триград, на около 1180 m н.в., където Триградска река
влиза в пещерата Дяволското гърло и 530 m след това излиза като голям карстов
извор. Същинското ждрело свършва при устието на Триградска река в Чаирдере на
около 1020 m н.в., а целият пролом продължава още 4 – 5 km и завършва при устието
на Мугленска река,
вливаща се отдясно в Чаирдере на около 876 m н.в.
За опазване на редки и ендемични растителни и
животински видове и за опазване на природни местообитания, през 1963 г. е
създадена защитена местност Триградското ждрело.
Не сме спирали, за да го
съзерцаваме отблизо, т.к. пътят минава през него и просто цялата група (28
туристи) бяхме залепили носове до прозорците на автобуса, и се дивяхме в
движение. Също така се ядосвахме, че отраженията от стъклото пречат за хубави
снимки L
След няколко км пътят през ждрелото ни изведе до цел №2.
Дяволското гърло е пещера, разположена на 1,5 km северно от с. Триград в Триградското ждрело в
Родопите.
Името на пещерата идва от формата на бившия
вход (сега – изход), наподобяващ дяволска глава. Старото ѝ име е Клокотник и
идва от чуващия се на входа на пещерата грохот от вода.
Първият опит за проникване в пещерата е
направен през 1962 г. от Радостин Чомаков, Никола Корчев и Елена Пъдарева.
Тримата алпинисти достигат до Голямата зала на пропастта, след което правят
опит да продължат надолу по пътя на реката. Недостигът на екипировка, както и
липсата на опит осуетяват по-нататъшното проникване.
Дяволското гърло е пропастна пещера, която е
формирана вследствие на пропадането на земните пластове. Основната ѝ част е
заета от голяма зала, в която се намира най-високият подземен водопад на
Балканския полуостров.
Пещерата се е получила от река, падаща под
земята от 42 m височина, образувайки огромна зала, наречена „Бучащата зала“.
Дължината ѝ е 110 m, ширината – 40 m, а височината ѝ достига до 35 m. Това е
най-голямата зала в българските пещери след входната зала на Деветашката пещера
– архитекти са изчислили, че в нея може да се побере катедралата „Св. Александър Невски“. В пещерата
се влиза през изкуствена галерия с дължина 150 m (прокопана от трудови
войски през 70-те в продължение на 3 години,) през която се
достига до основата на водното течение. Оттук 288 стъпала нагоре извеждат покрай подземния
водопад през стария вход до повърхността. На близо 400 m от входа на
„Дяволското гърло“ водите на подземнотечащата река се губят в сифон-галерия.
Дължината на сифона е повече от 150 m, а след него по 60-метрова галерия
подземната река напуска пещерата и излиза отново на повърхността.
В България обитават 33 от срещащите се в Европа 35 вида прилепи.
Всички те са строго защитени от Закона за биологичното разнообразие на
територията на цялата страна.
Дяволското гърло дава убежище на 4 вида
прилепи, които обитават пещерата през различните сезони. Чрез наблюдения и
улови с мрежи са установени:
·
Голям
подковонос (Rhinolophus ferrumequinum)
·
Малък
подковонос (Rhinolophus hipposideros)
·
Дългопръст
нощник (Myotis cappaccinii)
·
Дългокрил
прилеп (Miniopterus schreibersii)
В тази пещера зимува най-голямата в България и
на Балканите колония на пещерен дългокрил прилеп (Miniopterus schreibersii).
В Дяволското гърло зимува колония от над 35 000
екземпляра от видовете пещерен дългокрил
и дългопръст нощник, включени в Световния червен списък. Останалите два вида,
обитаващи Дяволското гърло – големият и малкият подковонос, са сред
приоритетните за опазване за цяла Европа. Така Дяволското гърло попада в
числото на най-значимите прилепни убежища в България.
Пещерата е благоустроена – електрифицирана е,
стълбите край бучащите води на подземния водопад са обезопасени с бетонен
парапет. Дължината на пещерата е 1 km, маршрутът за туристи – 350 m.
Температурата в пещерата е около +8 °C.
Дяволското гърло дава начало на различни
легенди от времето на траките. Една от тях говори, че именно тук Орфей се спуска
в подземното царство на Хадес, за да спаси любимата си – Евридика.
Любопитна е историята около тази
пещера. Дори National
Geographic снимал филм за 100-те най-мистериозни места по света, като
Дяволското гърло се нарежда на 42-ро място сред тях. Откъде идва тази
тайнственост? Установено е, че каквото влезе вътре по водите на реката, не
излиза от пещерата с тях. Мястото, откъдето реката напуска пещерата, е известно
сред местните като Дирника на дявола.
Преди години при поройни дъждове
придошлата река отнесла 500 м3 дървени трупи, складирани близо до
речното корито. Нито треска не излязла от другата страна. Правени са опити с
оцветена вода – по математически път е изчислено, че водата трябвало да излезе
за под 5 мин. Вместо това тя излязла след 2 чáса – т.е. изминала е подземно
25 км. Пълна мистерия! С нейното разгадаване се заели водолазите от Варна –
Сияна и Евстати. През 1970 г. се провежда републиканска пещерна експедиция и се
пpави опит чрез леководолазна техника да се преодолее сифона. 21-год. Сияна
Люцканова и колегата ѝ Евстати Йовчев, на 29 г., пpавят опит за проникване в пещерата,
влизайки през сифона през Дирника на дявола. И изчезват.
Спасителен екип влиза да ги
търси, но без резултат. След два дни телата са намерени извън пещерата. Заключението
от аутопсията е „задушаване“. Вляво от изхода е поставена плоча в тяxна памет.
След като излязохме през
„гърлото“ на дявола, обзети от смесени чувства след наученото, тръгнахме към
паркинга, където ни чакаше автобуса. Пътьом си сложих печат в книжката и купих
магнитчета с пещерата и ждрелото, както и марка на БТС.
Отправихме се към с. Триград,
което не беше в програмата ни, но имахме време. Там някои туристи посетиха
Музея на мечката. Аз не бях привлечена от схлупената къщурка с препарирана
мечка, затова изчаках в автобуса, на климатик. После отидохме до Мандра
Триград, откъдето някои си закупиха млечни продукти. След това се отправихме
към мястото на нашата нощувка.
Доспат е разположен в западните дялове на Родопите и със своите
1358 m н.в. е най-високопланинският град в България.
Според „Български етимологичен речник“ името е
производно от деспот с „о“ вместо „е“ – или под влияние на вокалната хармония в
турския език или вероятно от *дêспат. Вероятно е по името на деспот Алексий
Слав, владял Западните Родопи в началото на XIII век.
Всяка година през последния
уикенд на август се организира събор с много фолк и попфолк песни и танци,
забавления, скара и бира. Традицията е започнала през 80-те години като събор
на чешмарите под егидата на ООН, тъй като в района има построени над 180
крайпътни чешми като дарение от местните жители. Тази година бе отменен като
част от мерките за противодействие разпространението на коронавируса.
Заради малките хотели в града и
нашата голяма група, ни бяха разделили в 2 хотела: Кристал и Лагуна. Аз бях във
втория. Настаних се, оставих си багажа, като взех с мен фотоапарата, портмонето
и телефона, и излязох из града.
Снимах 2 джамии, „централния
площад“, който беше супер малък. Имаше хубав и добре поддържан паметник на
загиналите в Балканските и ПСВ, и неработещ фонтан пред читалището. Намерих
ресторант „Орфей“, където вечерях бобена салата и гюведже по родопски, полети с
Каменица. Една котка ми беше компания, но се оказа неблагодарница: хвърлих й
доста храна от чинията си, а тя ми одраска лявата длан. Храната беше вкусна и в
добро съотношение с цената. Прибрах се в стаята, изкъпах се и легнах.
Закуската на следващия ден беше в
хотел Кристал. Бяхме поръчали за 8-8:30, а тя започна да се сервира чак в 9 ч.
Така ни тръгна на закъснение от сутринта. Поне беше вкусно: по 2 филии на човек
(сладък вариант – пържени филийки със сладко от боровинки и сирене; солен –
принцеси с кайма и кашкавал) и айрян/сок. Кафето платихме отделно, но си го
биваше. Дълго кафе с мляко за 1,70 лв. Също добро съотношение цена-качество.
Към 9:30 тръгнахме в посока с.
Ягодина. Наша цел №1 за деня бе площадката Орлово
око.
Панорамната площадка се намира над с. Ягодина, като пътят до самата
площадка е труднопроходим за леки коли и вариантите да се стигне до там са 2:
-
Пеша
от село Ягодина, като от центъра на селцето до върха при спокойно темпо отнема
около 1 час и 30 минути в посока;
-
С
високопроходим автомобил. Ако изберете този начин, половината удоволствие е изживяването при пътуването.
Джиповете са специално пригодени за изкачването
и са с открити задни седалки, от които може да снимате на воля! Пътуването в
посока е около 25 минути, като през цялото време се изкачвате по черни пътища и
преживяването е уникално. Както се пошегува шофьора, това е най-добрият начин да лекуваш камъни в
бъбреците! Правиш 2 качвания по пътя до Орлово око, след това пиеш 2 бири и
всичко излиза.
Площадката е изградена с парите на местното туристическо
дружество, като е финансирана от всички нас, които сме посещавали пещерата.
Самата площадка е на надморска височина от 1563
м., малко под
вр. Свети Илия. Конструкцията
е изградена над ждрелото, като човек, заставайки в нейния край, се намира на над 680 м височина, което е горе-долу 2 пъти по-високо от Айфеловата кула, например.
Гледката, която се разкрива от върха и от
панорамната площадка е нещо необяснимо, нито с думи, нито със снимки, нито дори
с видео.
Пред вас ще се разкрие цялата красота на
Буйновското ждрело, както и голяма част от планината Родопи, както българската
и част, така и гръцката. Допълнително ще видите малка част от Пирин планина и
Рила. Няма друго такова място, наистина. Нашият екскурзовод и шофьор ни показа
и върха Дурдага, който се намира право срещу нас. Буквалният му превод означава
“Спри и се огледай”, като наистина има защо да се огледаш. Върхът е един от
най-високите в околността
и е известен с факта, че на него расте известният Мурсалски чай. Истинският див
Мурсалски чай се различава много от този, който ние си купуваме по сергийките.
Той е с по-къс цвят от домашно отглеждания такъв.
С нашата група се „натоварихме“
на 3 джипа за offroad и
приключението започна! Наистина е уникално! Въпреки друсането, което за малко
да изхвърли човек от каросерията; въпреки прахоляка, който ни покри от глава до
пети; въпреки вятъра, който ни обдуха сериозно... Само една дума имам за това
изживяване – УНИКАЛНО! Видях и вр. Голям Перелик в далечината.
След 20-ина минути на върха се
качихме обратно в джиповете и слязохме пред Ягодинска пещера. Вече
съм разказвала за нея, затова ще бъда кратка. Една от най-дългите родопски
пещери и сред най-красивите в България. Маршрутът за масови туристи е 1,25 км,
само на ет.3. Постоянна температура от 6оС и влажност 85-90%. Освен
традиционните пещерни образувания – сталактити, сталагмити, сталактони,
драперии, на които Ягодинска е богата, има и по-редки, като „леопардова кожа“ и
пещерни перли. С присъщото на българите отношение, не се изненадах, когато
водачът ни каза, че от откриването на пещерата имало 12 големи бисера, а сега
бяха останали 2. За да ги запазят, ги бяха затворили в стъклено ковчеже. Никога
няма да спра да се възмущавам от този вандализъм, както и от чупенето на
образувания „за спомен“! Та 1 см3 от калциевия хидрогенкарбонат {Ca(HCO3)2}, който изгражда тези форми, се формира
за 300 години! Кой дава правото на някой си п***о да чупи и/или краде?
В пещерата се правят сватби в
Ритуалната зала и се посреща Новата година. Има коледно дърво с украса, което
се сменя на всеки 4 години. Местните се шегуват, че в Ягодинска женят
желаещите, а в Дяволското гърло ги развеждат. Затова статистиката на сключените
бракове в пещерата показва липса на разводи. Или отиваш в Дяволското...,
недоволен от половинката, и я/го мяташ в реката. Даже няма и да я/го намерят.
Та затова и никой не се развежда J
Входът и изходът за туристи са
изкуствено прокопани, а близо до естествения вход на пещерата археолози са
открили останки от енеолитно жилище
на праисторически хора. То е експонирано на 300 м от пещерата и може да се
посети срещу такса от 2 лв, но за съжаление, сега беше затворено за ремонт.
След разходката из пещерата,
която отнема 45-50 мин., отидох за печат в книжката на БТС и сувенири. След
това седнах в 1 ресторант и обядвах пататник и Каменица. Посетих WC и хукнах да снимам
Буйновското ждрело е пролом на Буйновска река
(лява съставяща на Въча) в Западните Родопи, в Община Борино, област Смолян.
Проломът е дължина около 16 km, а средната му
надморска височина е 1090 m. Започва северно от с. Буйново, на 1307 m н.в., насочва се на север и
след 16 km завършва при яз. Тешел, на 876 m н.в. Целият пролом е всечен в протерозойски мрамори.
Това е един впечатляващ с красотата си природен кът в Родопите и привлича много
туристи. Първите 7 – 8 km проломът е по-широк, но след Ягодинската пещера и
особено след разклона за с. Ягодина става много тесен. Тук реката прорязва протерозойските мрамори,
а отвесните скали са в непосредствена близост една до друга. Мястото, където
скалите почти се допират,
е наречено от местното население „Вълчия скок“. Жителите на съседното с. Ягодина разказват, че на това място
зимно време прескачат изгладнелите вълчи глутници, за да нападнат кошарите им.
Буйновското ждрело е известно и с голямото
разнообразие на растителни и животински видове, голяма част от които са защитени.
Ждрелото е обявено за природна забележителност през 1971 г.
По меандрите на Буйновска река е оформена
живописна екопътека, която преминава през Ягодинска пещера, селата Буйново и
Кожари. Подходяща е както за пешеходен, така и за велосипеден поход. В тази
част на реката риболовът не е разрешен, но има изградени няколко изкуствени
водоема за риболов, както и няколко чевермеджийници с всички удобства за
приготвяне на барбекю или пикник. Характерни за района са многобройните чешми,
изградени от местните жители. Меандрите на реката са предпочитано място за
отдих, къмпингуване и лагеруване през летните месеци на годината.
По цялото протежение на пролома преминава
тесен, еднолентов общински път, който е единствената връзка на селата Буйново и
Кожари с вътрешността на страната и се поддържа целогодишно за движение на МПС.
С движението из това ждрело
имахме куп приключения и в двете посоки. Задръствания от МПС-та; невъзможност
за разминаване по тясното платно, но всичко това е част от местния колорит и
допринася за дълготрайност на спомените J
Тръгнахме от паркинга в 14:30 в
посока Девин, където спряхме за 10 мин. Пътят ни вървеше покрай яз. Цанков
камък; пресякохме с. Михалково, известно с изворите си на естествено газирана
минерална вода – има едва 3 такива в Европа.
След селото се „изравнихме“ с
опашката на яз. Въча – вече мой любим
родопски язовир. Толкова е красив! И голям! Водата му е тюркоазена, като на
лагуна на остров в Южния Пасифик. Така живописно се вие между родопските
ридове. Част е от каскадата „Доспат-Въча“. Ограничен е от най-високата язовирна
стена в страната – 144,5 м. При комплекс Чилингира направихме фотопауза.
Спряхме в Кричим, за да оставим
една туристка и продължихме към Пазарджик. След града спряхме в крайпътно
заведение за тоалетна и продължихме към София по АМ Тракия. Прибрахме се на АГ
Сердика към 19 ч. Доколкото почти не намерих картички, щях да си ги изработя
сама, на база моите снимки и въображение.
Равносметката ми в цифри изглежда
така:
|
период |
бюджет-лв |
дистанция-км |
снимки-бр. |
|
29-30.08.2020 |
153 |
515 |
143 |
Снимките ми са в албума. Дано ви е харесал
разказа ми! До нови срещи!
