блогът на Марина: април 2014

Разказах вече за митарствата си през 2010 г. С настъпването на 2011 г. желанието ми да пътувам и опознавам света не намаля, напротив. Имам рожден ден през март, затова реших да си подаря екскурзия. Пуснах си молбата за отпуск и се разрових из офертите на турагенциите. За съответния период и спрямо предварително определения бюджет, една от тях се открои като подходяща: Страната на Дракула. През годините го имаше у мен желанието да посетя северната ни съседка; ето че сега ми се отваряше такава възможност. Някои от „по-големите” ми мечтани дестинации вече бяха факт, като Прага, Будапеща, Виена, Мюнхен, Нойшванщайн, Метеора. Ред беше на Румъния, затова тръгнах натам.

По онова време единствената сухоземна връзка с нея беше Мостът на дружбата в Русе. Изминахме разстоянието София-Русе (327 км) и спряхме там за обяд. След час продължихме по моста и през Джурджу на север. Докато пътувахме към Дунав мост нашата усмихната водачка ни разказа легендата защо „власите се давят на края на Дунава”. Няма да я преразказвам; само отговорът накратко: заради жени (нали все жените за всичко сме виновни; още един грях едва ли ще натежи много на крехките ни рамене). Докато минавахме моста тя отброяваше „5,4,3,2,1 и добре дошли в Румъния” – беше точно през средата на реката и моста. Сега пътувахме към Карпатите; чакаха ни 209 км през обширните румънски територии. Първа спирка – Синайски манастир.

Синая е град, високопланински ски курорт в окръг Прахова. Градът се намира в северната част на историко-географската област Влахия, на 10 км южно от историко-географската област Трансилвания, на 120 км северно от столицата Букурещ.

Синая е разположен в котловината на р. Прахова, от 767 до 870 м н.в. Около града се издигат Карпатите.

Получава своето име от манастира Синая, около който е възникнал.

Манастирът на Синая, или само Манастир Синая, е православен манастир в Румъния.

Построен е през 1690-1695 г. от румънския благородник Михай Кантакузино след поклонническото му пътуване до манастира „Св. Екатерина“ на Синайския полуостров и е назован по името на полуострова.

При основаването на манастира са построени монашески корпус и църква (сега наричана "старата църква"). Манастирът е мъжки от основаването му до наши дни.

По време на Руско-турската война (1735-1739 г.) манастирът е изоставен, а неговите ценности са разграбени. По време на обсадата на манастира от турските войски са повредени манастирските стени. Възстановяването на манастира след тези събития е завършено чак в края на XVIII в.

Старата църква е построена при основаването на манастира през 1695 г. До средата на XIX в., когато е построена новата църква, тя е главен храм на манастира (освен нея още тогава има и малка църква в стария монашески корпус).

Новата църква на манастира е построена през 1842 - 1846 г., а съвременния си вид придобива след реконструкции, извършени в периода 1897 - 1903 г. За запазване на единния ансамбъл новата църква е изпълнена в същия архитектурен стил, както и по-ранните постройки.

Вътрешното пространство е оформено в неовизантийски стил. В притвора на църквата са изобразени основателят на манастира Михай Кантакузино, ктиторът крал Карол I, неговата съпруга Елисавета с дъщеря им Мария, както и митрополит Йосиф, който през 1903 г. освещава църквата след нейното последно преустройство.

Църквата е първата в Румъния с електрическо осветление. В стария монашески корпус е запазена малка църква (недействаща) от времето на основаването на манастира. Нейните стени са покрити със стенописи с евангелски сюжети, с добре запазен цикъл от фрески, изобразяващи Страстите Христови. Камбанарията е построена през 1892 г. в съседство с манастирските врати. В нея е окачена камбана, тежаща 1700 кг.

Манастирският музей е първият музей в Румъния, посветен на църковното изкуство. Открит е през 1895 г. Експозицията му съдържа богата колекция от икони, църковна утвар и книги. В музея се съхранява първата Библия, преведена на румънски език.

В манастира се намира и Гробницата на Йонеску, в която е погребан румънският политик Таке Йонеску, министър на външните работи на Румъния през 1920-те год.

Следваща спирка – Синайските дворци, но преди да ви разкажа за тях, логиката изисква да кажа няколко изречения за създателите и обитателите им.

Хоенцолерн-Зигмаринген е графство, а после княжество, съществувало 1576—1850 г. в юго-западна Германия, управлявано от по-младата линия на швабския клон на династията Хоенцолерн. Наречено е по името на родовия замък Зигмаринген в Швабия; до 1623 г. главите на семейството били овластени графове, а по-късно получили княжеска титла.

В 1833 г. княз Карл дал на страната конституция, но тежките данъци (от 1818 до 1848 г. те се увеличили 6 пъти) предизвикали в 1848 г. революция. Князът абдикирал в полза на сина си Карл-Антон, но и той не успял да успокои духовете; страната е превзета от пруските войски, и на 7 декември 1849 г. князът я отстъпил на Прусия. Впоследствие княжеството влязло в състава на Германската империя. Най-старият от синовете на Карл-Антон, Леополд, в 1870 г. е избран от кортесите за испански крал, но се отказал от короната; още повече, че избирането му послужило за повод за франко-пруската война. Вторият син, Карл, в 1866 г. станал княз (впоследствие крал) на Румъния като Карол I; неговите потомци управлявали страната до 1947 г.

Фердинанд I (1865 — 1927 г.); пълно име Фердинанд Виктор Мейнард Алберт — крал на Румъния от династията Хоенцолерн-Зигмаринген от 10 октомври 1914 г. до смъртта си.

Племенник на Карол I, заел престола след отказа от право за наследяването му от баща му и по-стария му брат Вилхелм. В 1893 г. се оженил за Мария, херцогиня на Единбург. Фердинанд и Мария имали 6 деца: 3 сина и 3 дъщери.

Мария Единбургска (1875-1938 г.) е британска принцеса и кралица на Румъния — съпруга на румънския крал Фердинанд I.

Мария е родена в Истуел Парк, графство Кент, като принцеса Мария Александра Виктория Единбургска. По рождение Мария е член на двете най-могъщи аристократични фамилии в тогавашния свят — на британското кралско семейство и на руското императорско семейство. По бащина линия тя е внучка на британската кралица Виктория, а по майчина линия — на руския император Александър II.

Още на младини Мария е смятана за една от най-желаните партии за брак в аристократична Европа. През 1893 г. бащата на Мария наследява херцогската титла на германското княжество Саксония-Кобург и Гота, и семейството се премества да живее в новите си владения в Германия. Няколко месеца по-рано, на 10 януари същата година, Мария се омъжва за румънския кронпринц Фердинанд. Сватбата е отпразнувана в Зигмаринген, Германия. По това време Мария е на 17, а съпругът ѝ е с 10 години по-възрастен от нея. Бракът, от който се раждат 6 деца, е изключително нещастен. Кореспонденцията на Мария с нейната близка приятелка — американската танцьорка Лои Фуле, разкрива отвращението, което Мария изпитва към съпруга си.

През 1914 г. умира крал Карол I и на престола се възкачва съпругът на Мария — Фердинад I. Поради войната обаче коронацията на новата румънска кралска двойка се отлага до 1922 г.

По време на войната Мария се проявява като голяма патриoтка и упражнява силно влияние върху политиката на страната, което кара някои да смятат, че не Фердинанд I, а съпругата му управлява Румъния. Кралицaта изиграва и голяма роля за решението Румъния да се включи във войната на страната на Антантата.

По време на войната Мария е милосърдна сестра на червения кръст и полага грижи за ранени войници. По това време тя написва и книгата си Моята страна, с чиито продажби финансира организацията. След края на войната участвува в Парижката мирна конференция, за да издейства от победителките присъединяването към Румъния на всички населени с румънци територии на бившите Австро-Унгария и Руска империи. Пускайки в ход своя чар и убедителност, кралицата успява да накара лидерите на победителките да погледнат с добро око на румънската кауза. В резултат Румъния успява да увеличи териториите си с 60%, присъединявайки не само Трансилвания, Бесарабия, Буковина и части от Банат, но още и части от областите Кришана и Марамуреш.

След смъртта на Фердинанд I през 1927 г., Мария остава да живее в Румъния, където пише и издава своите мемоари Историята на моя живот. Кралица Мария умира на 18 юли 1938 г. и е погребана до съпруга си в манастира Курта де Арджеш. Съгласно последното ѝ желание, сърцето на кралицата е погребано в любимия ѝ дворец в Балчик, построен по нейна поръчка през 1924 г. След връщането на Южна Добруджа на България съгласно Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г., сърцето на кралицата е препогребано в замъка Бран.

Въпреки че по рождение кралица Мария е англиканка, която по-късно приема православието, тя остава известна като първата коронована особа, обявила се публично за последовател на бахайството.

Замъкът Пелеш е разположен на средновековния път, свързващ историческите области Трансилвания и Влахия в Румъния, в подножието на Карпатите, в покрайнините на гр. Синая.

Замъкът е построен в стил неоренесанс между 1873 и 1914 г. Наречен е по името на протичащата наблизо планинска река.

Румънският крал Карол I закупува през 1872 г. около 5,3 кв. км земи за лов и строеж на лятна резиденция. След 3 отхвърлени проекта германският архитект Йохан Шулц представя проект, който се харесва на краля: неголям замък в алпийски стил, съчетаващ италианските традиции с естетиката на немския неоренесанс.

Строителството прекъсва за кратко през 1877-8 г. и на 7 октомври 1883 г. в него се състоява бал по повод коронясването на Карол І. В замъка се ражда престолонаследникът Карол II през 1893 г.

Първи архитект на замъка е германецът Йохан Шулц, негов приемник е чешкият архитект Карел Лиман. Основният архитектурен стил е неоренесанс, но в богато изписаните фасади към вътрешния двор личи саксонско влияние, а във вътрешния интериор, украсен с богати дърворезби и изискани тъкани, се усеща и влиянието на барока.

Замъкът имат разгъната застроена площ от 3200 кв. м и 168 стаи. Притежава колекция от произведения на изкуството, която е сред най-добрите в Източна и Централна Европа, включваща скулптури, живопис, мебели, оръжия и доспехи, златни и сребърни изделия, изделия от слонова кост, фарфор, гоблени и книги. Колекцията от оръжия и доспехи наброява повече от 4000 предмета. Килимите са изтъкани от най-добрите майстори на Бухара, Мосул, Ъспарта и Измир. Особено впечатляващи са рисуваните витражи, изработени в Швейцария.

Пред главния вход е поставена статуя на крал Карол I, дело на италианския скулптор Рафаело Романели. Той е автор и на останалите мраморни статуи, разположени на 7 тераси, окръжаващи замъка, и изпълнени също в стил „неоренесанс“. Градините и терасите са украсени с фонтани, стълби, лъвове и други декоративни елементи.

През 1953 г. Пелеш е обявен за музей. В наши дни замъкът приема ежегодно почти 0,5 млн. посетители. От 168 помещения, за посещение са отворени 35.

Замъкът Пелишор (на румънски: "малкият Пелеш") е разположен в подножието на Карпатите, в покрайнините на гр. Синая в Румъния, в близост до замъка Пелеш.

Замъкът е построен в стил модерн при румънския крал Карол I през 1899–1903 г.

Карол I решава да построи замъка като лятна резиденция на семейството на престолонаследника. Замъкът е построен от чешкия архитект Карел Лиман в стил модерн, а мебелировката и вътрешното обзавеждане са проектирани от виенския дизайнер Бернард Людвиг. В оформлението на замъка умело са съчетани елементите на стила модерн с византийската и келтската символика.

Замъкът има 70 помещения. Той е строен за кралска резиденция и неговата представителна част - парадният хол и голямата трапезария, поразяват със своето изящество. Парадният хол има височината 3 етажа, а големите прозорци и стъкленият таван, украсен с витражи създават усещане за простор и светлина. Стените на хола са украсени с дъбови пана и множество картини. Забележителни са и Златната спалня, Златната стая, Параклисът, кабинетът на кралица Мария и кабинетът на крал Фердинанд І.

През 1947 г. след принудителната абдикация на румънския крал Михай I комунистическото правителство конфискува цялата кралска собственост, включително и замъците. През 1975–1990 г. (последните 14 год. на комунистическо управление), замъците и прилежащите им територии са затворени за посещения.

След Румънската революция (1989 г.) замъците Пелеш и Пелишор отново са отворени за туристи. През 2006 г. собствеността върху замъците е върната на бившия крал Михай I. Скоро след това в резултат на преговори между краля и румънското правителство замъкът Пелеш отново става национално достояние като исторически паметник и музей, като в замяна румънското правителство заплаща на кралския дом €30 млн.

След манастира, дворците и разходка из Синая, се отправяме към нашия хотел в курорта Пояна Брашов; делят ни около 50 км. На другия ден заминаваме за гр. Бран.

Замъкът Бран, разположен до гр. Бран и близо до Брашов, е национален паметник и популярна туристическа атракция в Румъния. Замъкът е разположен на границите на румънските провинции Трансилвания и Влашко. Известен е още и като замъкът на Дракула, а действието в книгата „Дракула” на Брам Стокър също се развива в Бранската крепост. Освен това има много мнения, че някога той е бил домът на Влад „Цепеш”, владетел на Влашко, въпреки че няма доказателства за това.

През 1212 г. рицарите от Тевтонския орден построяват дървен замък с името Dietrichstein, служещ като укрепена позиция по пътя през планинската долина за южна Трансилвания, използван изключително от търговците, за по-бързо прекосяване на Трансилванските Алпи. Първото писмено сведение за Бранския замък е от документ от 1377 г., чрез който унгарският крал Луис I дава разрешение на саксонците от Кронщат (немското име на Брашов) да построят укрепление от камък на мястото на дървената постройка. Скоро гр. Бран се разраства около крепостта.

За пръв път замъкът Бран е използван през 1378 г. за защита срещу нападенията от османските турци, а по-късно се превръща в митнически пост между Влашко и Трансилвания. За кратко Бран принадлежи на Мирчо Стари от Влашко. Влад „Цепеш” никога не е живял за постоянно в замъка.

В замъка има колекция от рицарски доспехи и оръжия, както и „тунел”, който свързва първия с третия етаж, наречен „тайният проход”.

От 1920 г. Бран e една от резиденциите на румънския крал. Той става дом на кралица Мария и е украсен с артефакти главно от нейно време, включително с традиционни мебели и гоблени, събирани лично от нея. Нейната дъщеря - принцеса Илеана го наследява, но комунистическият режим на Румъния го конфискува след свалянето и депортирането на кралското семейство през 1948 г.

През 2005 г. румънското правителство гласува закон, чрез който се позволява реституция на такива недвижими имоти като замъка Бран. Затова през 2006 г. то дава право на собственост върху замъка на Доминик от Австрия, принц на Тоскана, известен като Доминик фон Хабсбург, архитект в щата Ню Йорк и син и наследник на принцеса Илеана.

Днес замъкът Бран е музей, отворен за посетители, които могат да разгледат предмети на изкуството и мебели, събрани от румънската кралица Мария. (авторско видео)

В замъка Бран имах приключение с охраната: исках да се снимам с доспехите, а те бяха оградени, затова прескачах огражденията на експонатите, за да се снимам с тях, охраната ме гонеше, аз бягах из тесните коридори. По едно време стигам до една отворена врата и надничам вътре: залата за видеонаблюдение и дежурният в нея докладваше по радиостанцията къде ме вижда, докато не му помахах от вратата. Голям смях! Смеех се през цялото време. Това вече си беше приключение, не като онова фиаско в Австрия. Накрая, когато бях обиколила целия замък и най-сетне излязох на двора, началникът на охраната намери нашата водачка и ú се оплака от мен като каза, че, ако веднага не изляза, щял да се обади на властите. Ето така за малко да предизвикам международен скандал само, защото обичам хубави снимки.

В подножието на хълма, върху който е изграден Бран, има малък музеен комплекс, представящ традиционния румънски селски бит и къщи. След замъка и разходка из градчето, се отправяме към гр. Брашов.

Брашов е град и административен център на окръг Брашов. Градът е разположен в Трансилвания, на около 160 км от Букурещ, където се срещат Южните и Източните Карпати.

Предполага се, че градът е основан през 1203 г. Все пак, няма сигурни документи и източници, които да го потвърждават. Според някои източници, градът е основан през 1211 г. от немски колонисти.

По време на татарско нашествие през 1241 г. е завладяна крепостта Спренги. След оттеглането на татарите е построена хексагонална кула за защита на града.

През 1271 г. се споменава топонима в латински документ, намиращ се в Държавния архив в Будапеща. От този и други документи от периода 1252-1271 г. румънските историци правят извода, че топонимът “Брашов” се е употребявал по-скоро като название на областта, отколкото като име на града.

През 1288 г. се споменава топонима Брасо в латински документ, намиращ се сега в библиотеката в Алба Юлия; записано е "Datum in Braso". Смята се, че това е първият запазен документ, издаден в Брашов.

В периода 1369-1380 г. е издадена Брашовската грамота на цар Иван Срацимир.

В периода 1448-1453 г. Йоан де Хунедоара разрушава крепостта Брасовия и със строителните материали от нея започва средновековното укрепване на гр. Брашов – изградени са 8 бастиона и 32 отбранителни кули.

През първата половина на 15 в. в града е основан български квартал „Шкеи“. Заселници са българи-строители в града, а впоследствие нараства от търговци и български бежанци.

В немската гимназия в града учи Васил Априлов.

В Брашов е издаден „Рибният буквар“ на Петър Берон.

Един от най-посещаваните обекти в града е православната църква Св. Николай от 14 в., до нея се намира музеят „Първо училище в Румъния”. На интерес се радват също така останките от крепостните стени и кулите по протежението им, които се явяват входове към Стария град. Тук се намира една от най-тесните улици в Европа и най-тясната в Източна Европа – мястото не стига човек да протегне ръцете си настрани. Старото кметство на града днес е дом на Историческия музей. В Брашов се провежда фестивала Златен елен. (авторско видео)

Черната църква, известна и като църква на Св. Мария, е лутеранска църква в Брашов. Построена е от трансилванските сакси и е най-голямата постройка в готически стил в страната.

Новата църква е построена на мястото на по-стара. Точната година на започването на строителството е неизвестна, но се знае, че е между 1383 и 1385 г. Известно е, че първият свещеник, обслужвал църквата, се е казвал Томас (15 в.). Неговият гроб днес се намира в мястото за хора в църквата.

Сградата предсталява типичен образец на готическата архитектура - трикорабна базилика, чиито кораби са еднакво високи. Католическият период свършва по време на Реформацията, когато под влияние на проповедите на Йоханес Хонтер по-голямата част от населението на града станали лутерани. Днес църквата е протестантски храм.

Сградата е значително повредена от пожар при навлизанието на австрийските войски по време на Голямата турска война. Поради тогавашния си вид църквата получава названието „черна“. След пожара, през 1689 г. църквата е възстановена с помощта на каменоделци от Гданск, които я превръщат в барокова постройка. Тогава оригиналната архитектура е силно изменена според модата от 18 в.

Черната църква е дълга 89 м и е висока 39 м. Височината на цървата от основата до най-високата точка на единствената камбанария е 65 м. На камбанарията се намира шесттонна камбана, най-голямата в Румъния. Освен това в цървата има орган с 4 000 тръби, направен през 1839 г. от майстор Карл Бухолц и голяма колекция от анадолски килими, дарения от саксонските търговци през Средновековието.

По-голямата част от външния изглед на църквата е създадена от рохък пясъчник, поради което резбите силно са пострадали от времето. Най-старите украси са различни скулптури, сводове и каменни резби, украсяващи многото портали. Най-старата скулптура е тази на Св.Йоан Кръстител, намираща се в хоровата част. Други скулптури изобразяват основателя на цървата Томас и небесният покровител на Трансилвания, Св. Николай. По-новите скулптури, които изпитват влияние от ренесансовото изкуство, се намират на северната стена. Основната изобразява Исус във Втория храм. Статуите на Исус и Мария украсяват герба на Брашов, обърнат към кметството, и се считат за патрони на града.

Частично разрушена фреска (завършена около 1477 г.) се намира на югоизточния портал на църквата. Създадена е по поръчка на крал Матияш Корвин и жена му Беатрис. Сюжетът ѝ е Рождество Христово.

Църквата е главна забележителност на града и музей, открит за гостите му. Всяка неделя се води евангелистко богослужение на местната немска общност.

На централния площад, зад Историческия музей, има синагога и фонтан. След разглеждането на града, вкл. Университета, се връщаме в курорта. Да кажем нещо и за него.

Поя̀на Брашо̀в е ски курорт в Румъния, често наричан „Слънчева поляна“. Основана през 1895 г., Пояна Брашов е замислена като туристически квартал на Брашов. Първата сграда тук е построена през 1904 г. През 1906 г. става зимен курорт, а три години по-късно тук се провежда първото румънско национално състезание по зимни спортове. През 1951 г. в Пояна Брашов се провеждат Международните зимни игри за младежи. Днес тя е съвременен зимен курорт с прекрасни хотели, вили, ресторанти, клубове и барове.

Пояна Брашов се намира в голяма, силно осветена от Слънцето долина. Името си получава от името на близкия голям град Брашов. „Пояна“ в превод от румънски означава „поляна“. Пояна Брашов се намира на 13 км от Брашов и на 167 км от Букурещ, в подножието на планината Постъвару (1799 м). Тук има много добре оборудвани спортни площадки, басейн, център по алпинизъм и ледени пързалки. В многото ресторанти се предлагат не само ястия от традиционната кухня, но има и представления на румънски фолклорни ансамбли и музиканти.

Пояна Брашов е център на зимните спортове в Румъния със ски писти и улеи за шейни с различна трудност, чиято обща дължина е 20 км, и кабинкови и седалкови лифтове. Курортът е известен с изкуственият си сняг, който позволява на любителите на зимните спортове да ги практикуват през пролетта и есента. В селището има олимпийска ски писта, улей за бобслей, 12 писти за ски спускания, както и две шанци за ски скокове. Постоянно работят седалкови лифтове, които свързват курорта с природната зона Кабана Постървару, намираща се на височина 1060 м.

Курорът, от който се открива гледка към красивите планини наоколо и има много чист въздух, е построен за активен отдих, като ски спускания или алпинизъм. Информация за лифтовете за любителите на ски:

· Най-висока точка - 1770 м

· Денивелация - 775 м

· Обща дължина на ски пистите - 14 км (37 % за начинаещи, 32 % за напреднали, 21 % за професионалисти)

· Най-дълга писта - 3,8 км

· Брой на лифтовете – 11

· Има две шанци за ски скокове.

Повечето писти са по южните склонове. Някои от тях са оборудвани със снегоразпръскватели.

Разрешено е спускане по неутъпкани писти. Ски сезонът е от декември до март. Средната температура през зимата е -3°С. Средната дебелина на снежната покривка е 50-60 см.

На третия ден основната дестинация е столицата. От нея ни делят 188 км.

Букурещ е столицата на Румъния и същевременно най-големият град в страната, промишлен и търговски център.

Легенда за създаването на града гласи, че някога, преди много години живял овчар на име Букур. Случило се един ден, когато овчарят пасял стадото си, да падне непрогледна мъгла. Тя объркала Букур и той се загубил. Единственото, което му оставало, било да се помоли на всевиждащия Господ. Помолил се овчарят и станало чудо — мъглата се вдигнала. В знак на признателност Букур построил малък параклис. Не след дълго около божията обител се заселили хора. Така се родил днешният град Букурещ.

Някои учени извеждат етимологията на името от румънската дума "bucurie" - "радост".

Букурещ е разположен в югоизточната част на страната, намира се на 60 км от Плоещ, 60 км от Русе, 80 км от Търговище, 84 км от Александрия и 110 км от Бузъу. През града преминава р. Дъмбовица.

Най-ранните сведения за Букурещ се отнасят към 1459 г., когато крепостта е една от резиденциите на влашкия владетел Влад „Цепеш”. През 1476 г. градът е разграбен от молдовския княз Стефан Велики, но запазва значението си на важно влашко укрепление. Градът и крепостта му са допълнително укрепени в средата на 16 в. от княз Мирча Чобанул. През следващите десетилетия градът е неколкократно разграбван от претенденти за влашкия трон и от османски войски, а след бунт през 1594 г. е почти напълно разрушен от Синан паша.

В началото на 17 в. градът постепенно се възстановява и при войводата Матей Басараб е една от двете столици на Влашко, наред с Търговище. През 1655 г. е превзет за кратко от разбунтували се сеймени, а войводата Константин Шербан сам запалва града, за да не бъде превзет от съперниците му. Въпреки това с нарастването на османското влияние и на търговските връзки с Балканите, Букурещ, който се намира в южната част на Влашко, увеличава значението си и в края на 17 в. вече е най-големят град в страната.

През 18 в., с утвърждаването на управлението на фанариотите, Букурещ става безспорна столица на Влашко. Градът на няколко пъти е завземан от хабсбургски (1716, 1737) и руски (1769, 1771, 1806, 1828 г.) войски.

Столицата на Румъния е наричана Малкия Париж както заради известната прилика с френската столица (характерната архитектура в града от 19 в., протичащата река, Триумфалната арка), така и поради стремеж да се подчертае европейското в Букурещ.

При избухването на Балканската война в 1912 г. 8 души от Букурещ са доброволци в Македоно-одринското опълчение.

Населението се увеличава бързо през последните 2 века и Букурещ става важен център. Това е отчасти поради урбанизацията на румънците, които в по-голямата си част до 19 в. живеят в селата. Днес 9% от населението на Румъния живее в Букурещ.

Покровител на града е Св. Димитър Басарбовски, роден в българското село Басарбово. Мощите на Св. Димитър Басарбовски се намират в патриаршеската църква в центъра на Букурещ.

По време на обиколката на града виждаме Полиграфическия комбинат с бившия паметник на Ленин, сега заменен от голям червен куфар; изложбен център; градския парк; няколко посолства; Природонаучният музей; президентският дворец и Националната студентска библиотека на Площада на революцията, пак там Паметник на жертвите от 1989 г.; Атенеумът; няколко църкви; национален военен дом и множество интересни сгради.

Националният музей на изкуствата на Румъния е най-големият музей за изобразително изкуство в страната. Намира се в Букурещ на площада на Революцията в сградата на бившия кралски дворец (в същия дворец днес е резиденцията на президента на страната, в друго крило). Колекциите на музея включват румънско и чуждестранно изкуство, общо около 60 хил. фондови единици, втч. около 3 хил. предмета от европейското изкуство.

Музеят е учреден в 1950 г. Основа на фонда от европейско изкуство станала колекцията на краля Карол I (214 картини, втч. платна на Ел Греко, Рембрандт, Питър Брейгъл Старши, Рубенс, Доменико Венециано). В него са включени и други частни сбирки, а също и част от колекцията на Музея Брукентал в Сибиу (иззетите от който работи са върнати в него през ноември 2006 г.). В 1989 г. сградата пострадала по време на революцията, довела до падането на комунистическия режим. В 2000 г. в основната сграда отново е открита експозиция за чуждестранно изкуство, в 2001 г. в страничното крило е открита експозиция за национално изкуство.

В експозицията за национално изкуство е представена цялата история на румънското изобразително изкуство, започвайки с икони и ранни живописни работи, втч. болярски портрети, и до изкуството от средата на XX в. Музеят има също богата сбирка от декоративно-приложно изкуство, старинни мебели, фаянс, гоблени, килими.

Румънският Атенеум е концертна зала в центъра на Букурещ и забележителност на румънската столица. Открита през 1888 г., богато декорираната, обла сграда с купол е главната концертна зала на града и дом на Филхармония "Джордже Енеску" и сцена на ежегодния международен музикален фестивал „Джордже Енеску”.

През 1865 г. културни и научни дейци като Константин Есарку , В.А. Урехия и Николае Крецулеску основават Румънско културно дружество Атенеум. За да служи на неговите цели, Румънски Атенеум, сграда, посветена на изкуството и науката, ще бъде издигнат в Букурещ.

Сградата е проектирана от френски архитект, построена върху имот, който е принадлежал на семейство Вачареску и открита през 1888 г., въпреки че работата продължава до 1897 г. Част от средствата за строителството били събрани с публична дарителска кампания в продължилите 28 години усилия, чието мото все още се помни и днес: "Дарете една лея за Атенеума!" (на румънски се римува).

На 29 декември 1919 г. Атенеумът е бил мястото на конференцията на румънските водачи, които гласували ратифицирането на обединението на Бесарабия, Трансилвания, Буковина с румънското Старо кралство, за да създадат Велика Румъния.

Сериозна реконструкция и реставрация е проведена през 1992 г. от румънска строителна фирма и реставратора Силвиу Петреску, спасили сградата от рухване. Необходимите €9 млн. са събрани на равни части от страна на правителството и Банката за развитие към Съвета на Европа.

Като цяло стилът е неокласически, с някои романтични елементи. Пред сградата има малък парк и статуя на румънския поет Михай Еминеску.

Вътре, на партерния етаж е разположена богато декорирана конферентна зала, голяма колкото аудиторията над нея; аудиторията е с капацитет 600 места на партера и още 52 в ложи.

Фреска с дължина 75 м и ширина 3 м от Костин Петреску украсява вътрешността на облата стена на залата. Рисувана с използването на техника „ал фреско”, картината изобразява най-важните моменти от румънската история, като се започне със завладяването на Дакия от римския император Траян и завършва с реализацията на Велика Румъния през 1918 г .

Призната за един от символите на румънската култура, сградата е вписана през 2007 г. в списъка на местата със Знака за европейско наследство. Адрес: ул. Франклин 1-3, сектор 1, Букурещ. Капацитет 794 места

Постепенно стигаме до гордостта на Чаушеску. Отдавна копнеех да видя това „чудо на грандоманията” на един диктатор.

Палатът на парламента, наричан още Дом на народа преди демократичните промени в страната, се намира в Букурещ.

Считана е за втората по големина административна сграда в света (след Пентагона в САЩ) с внушителните си размери: 270 м дължина, 240 м ширина, 86 м височина и 92 м под земята. Има 12 надземни нива и 8 подземни (4 от които са използваеми, останалите в различна степен на изграждане). Най-големият коридор в сградата е дълъг 150 м, а най-голямата зала обхваща 2200 кв.м и е висока 16 м. Има 1100 помещения.

Груби оценки (по-точни са невъзможни, защото за построяването на сградата не са водени точни сметки, години наред румънската икономика работи почти само за нея) сочат, че са използвани около 1 млн. куб. м камъни от Трансилвания, повечето от Решица, 3 500 т естествен кристал за направата на 480 полилея, 1 409 осветителни тела и огледала; 700 000 т стомана и бронз за врати, прозорци и др.; 900 000 куб. м дърво (над 95% румънско производство) за паркет и ламперии, включително дъб, бук, череша; 200 000 кв.м килими (машините за тъкането им са внасяни в залите, защото размерите на килимите са огромни) и т.н.

Сградата е построена върху един от малкото естествени хълмове в Букурещ (“Дялул Спири”), който за целта на проекта е разрушен. Има легенди, че мястото, върху което е изграден Палата преди няколко века е било гробище, в което са погребвани хилядите загинали при чумна епидемия жители на Букурещ.

Строителството започва през 1984 г. В началото сградата е наричана Дом на републиката и е отражение на мегаломанското мислене на румънския диктатор Николае Чаушеску. Направена е по проект на румънски архитекти (участие са взели около 700 архитекти), а при строителството са използвани изключително румънски материали – дърво, мрамор, дялани камъни и др. Строежът е погълнал неимоверна сума пари (по съвсем приблизителни оценки 3,3 млрд. долара), които са буквално изгладувани от обикновените румънци. В строежа са участвали над 20 000 работници.

Именно по тази причина след демократичните промени през 1989 г. в страната се появяват напълно сериозни предложения сградата да бъде срината със земята. Надделява практицизмът и т.к. изпълнението на проекта е в твърде напреднала фаза, държавното ръководство на Румъния решава да запази и довърши построеното.

За да се осигури подходящ фон, на който да изпъкне величието на сградата, са съборени сградите в няколко от най-старите централни букурещки квартали. Срещу Палата е изграден просторен булевард с 41 фонтана по средата, от двете страни на който има огромни сгради, използвани от различните министерства. По продължение на този булевард в същия помпозен стил са изградени жилищни блокове, които са били предвидени да приютят множеството държавни и партийни функционери от времето на Чаушеску (вероятно, за да бъдат по-лесно контролирани). След свалянето на диктатора през 1989 г. обаче част от тях остават недовършени и необитаеми и до днес. При официалното откриване на сградата през 1989 г. проектът е завършен едва частично. Към 2004 г. сградата е изградена на около 90%.

До 2004 г. официално се нарича “Дом на народа”. След като и румънският Сенат (горната камара на парламента) се премества да работи там (долната камара на парламента – Камарата на депутатите, провежда заседанията си там още от 1994 г.), започват да я наричат Палат на парламента.

Тъй като сградата има огромен брой зали, заседателни салони, кабинети и др., често се използва за провеждането на международни мероприятия.

Част от сградата е отворена за туристи, като има гидове, изнасящи беседи на по-разпространените езици, включително и на български.

След сградата на Парламента разглеждаме ансамбъла от сгради, свързани с патриарха на Румъния: патриаршеският дворец, патриаршеската църква и няколко по-малки сгради, и 1 кула. След това нашата разходка из града ни отвежда до Курта Веке.

Ку́рта Ве́ке (Старият двор), или Княжеският двор е ансамбъл от постройки, част от двореца на управляващите Влахия и Румъния. Включва също църквата Курта Веке — храмът Св. Антон и дворът Ханул-луй-Манук.

Появата на резиденцията на управляващите се отнася към втората половина на XIV в., когато Мирча Стари издигнал военно укрепление с площ 160 м². След смъртта му крепостта упада и е пренебрегвана от управляващите до идването на власт на Влад „Цепеш” Дракула.

Влад „Цепеш” върху руините построява крепост, където на 20 септември 1459 г. се появява официален акт, подписан от водача. В документа за пръв път се споменава Букурещ, по онова време се наричал Крепост Дъмбовица. Този документ се смята за свидетелство за „раждането” на града. Крепостта е построена от камък и е разширена до 700 м².

След управлението на Влад „Цепеш” и неговия брат Раду Красивия, държавният център се достроява от Петър Добрия, с използването основно на дърво.

Крепостта не е обект на внимание до 1545 г., когато на власт идва Мирча Чобанул. Той издига църквата Курта Веке, която в някои източници фигурира и като храм Св. Антон и Благовещение. Крепостта се разширява до 25 000 м², в двореца са построени подземия. Храмът по-нататък се използвува за коронации на управляващите. В наши дни църквата е най-старата сграда в Букурещ.

Пожари, земетресения и набези в следващите години карат Александър Ипсиланти да построи нов дворец за водачите. Със строителството на новия дворец, старият получава днешното си име — Старият двор.

В 1798 г. последователят на Ипсиланти, Константин Ханджерли, разпродава териториите на двореца за строителство на къщи. С това историята на крепостта приключва.

В 1800 г. върху тези земи сред другите постройки се издига Ханул-луй-Манук.

Останките на двореца на управляващите са изложени като паметник на открито след разкопките, проведени в периода 1967—1972 г. В двора е издигнат бюст на Влад „Цепеш”.

Музеят на открито можете да посетите на адрес: str. Franceza nr.27-31, sector 3, Bucureşti.

След него продължаваме из старата част на града, където виждаме доста църкви, интересни стари сгради, Националната банка на Румъния (която има няколко сгради из центъра, а всяка от тях има по няколко входа; по едно време ми се зави свят навсякъде да виждам надписа „Banca Nationala a Romaniei”), Националната библиотека, Университетът на Букурещ (Букурещкият университет е най-големият университет в Румъния), разкопки в карето пред него, Детският театър, умалено копие на Капитолийската вълчица с Ромул и Рем и още няколко църкви, а върхът на всичко беше, когато видях една сграда, която помещаваше 5 етажа с булчински рокли; отново ми прилоша.

Когато трябваше да се ориентираме към автобуса за обратния път до София, ние с моята спътничка Весела си дадохме сметка, че сме се загубили. Доста обикаляхме, докато налучкахме посоката и пристигнахме минута преди водачката ни да започне да ни звъни на мобилните телефони, с 20 минути закъснение; всички бяха доста нервни заради това, особено пътниците. Все пак ни чакаха 386 км до София.

На това място „традицията повелява” да обясня избора на заглавие на настоящия разказ. Много просто и прозаично. Вече казах, че отдавна смятах да посетя Румъния един ден, а тя все пак е известна на всички като Страната на Дракула. Сега трябва да кажем няколко думи за човека „зад легендата”. Кой е той?

Влад III Дракула, наричан и с прозвището „Цепеш” (на румънски „кол“), е владетел на Влашко през годините 1448, 1456-1462 и 1476. Произхожда от династията Дракулешти.

Свързаните с него легенди и суеверия стоят в основата на романа на Брам Стокър „Дракула“. В наши дни Влад „Цепеш” е известен като вампир, но това се поставя под съмнение от хората, изучавали живота му. Преданията за вампиризма, с който се обвързва Дракула, идват от романа на Брам Стокър - „Дракула“, събрал всичко, което е успял да намери за вампирите от румънските истории за така зловещите кръвопийци.

Влад III е син от брака на Влад II Дракул и принцеса Княжна от Молдова. Ражда се на 7 декември 1431 г. в къща в Сигишоара — тогава унгарски град. Днес в Сигишоара се предлага на туристите да посетят дома, където се предполага, че се е родил Влад III и който днес е музей на средновековните оръжия и различни вещи, свързани с Влад, но няма източници, които достоверно да посочват именно тази къща като негово родно място. Влад III е известен на широката публика като Дракула, което е свързано с факта, че баща му е бил член на Ордена на дракона (на румънски — Dracul/Дракул, с второ значение Дявол).

Влад Дракула бил син на своето време и типичен тогавашен владетел, който като военен предводител се стараел да вдъхва страх. Много от постъпките му от днешна гледна точка може да изглеждат неразбираеми и ужасяващи, но дори и за онези времена съвсем не са били обичайната практика сред европейските народи. Набиването на кол за пръв път е документирано по тези земи като практика, характерна за хуните, дошли през IV век.

Множество градове, местности и др. са погрешно свързвани с името на Влад Дракула. Типичен пример за това е замъкът Бран, намиращ се близо до гр. Брашов. Няма нито един източник, който да сочи, че Дракула е роден там, че е живял там или, че е бил владетел на крепостта Бран. Само в един източник се споменава, че князът веднъж е пренощувал там.

През 1436/1437 г., Влад II Дракул става владетел на Влашко и установява столицата си в Търговище (Румъния). През 1444 г., по политически причини Влад и по-малкия му брат Раду Красивия са заложници на султан Мехмед II; Влад III остава в Османската империя до 1448 г., а брат му — до 1462 г. Турците освобождават Влад след като го уведомяват за убийството на баща му през 1447 г., който бил измъчван и погребан жив от болярите в Търговище.

На 17-годишна възраст Влад „Цепеш”, подкрепян от турска конница и войските на Мустафа Хасан паша, прави първите си стъпки към влашкия трон. Два месеца по-късно обаче е победен на бойното поле от убиеца на баща му Владислав II. Едва на 20 август 1456 г. той успява да победи и убие смъртния си враг. Тогава започва и най-дългия период на царуването му — 6 години, през които той успява да извърши множество противоречиви дела, създали му страшната репутация.

Първата важна стъпка, която предприема, е да отмъсти на търговищките боляри за смъртта на баща си и брат си Мирчо. На Велика неделя (Великденските празници) през 1459 г. той арестува всички нелоялни болярски семейства. Най-възрастните боляри са били набучени на кол, а останалите — принудени да изминат пеш пътя от около 80 км от столицата до гр. Поенари без почивка и спиране. Оцелелите от този поход са накарани да работят на строежа на крепост до р. Арджеш. Имуществото им е раздадено на народа, а избитите и прогонени боляри са заменени с други (имали дотогава среден или нисък ранг), като така Влад създава нова аристокрация и собствено лоби в столицата. Смята се, че се е женил 3 пъти.

Влад „Цепеш” е бил прочут с бруталните наказания, които налага. Според свидетелства на сасите от Трансилвания, често се случвало той да нареди хора да бъдат драни живи, варени, пържени, обезглавявани, ослепявани, изгаряни, набождани с пирони, погребвани живи, жигосвани и т.н. Харесвало му да реже носовете, ушите, гениталиите или езиците на жертвите си. Любимото му наказание обаче било набиването на кол, от където идва и прякорът му — Влад „Набивачът на кол“ (Цепеш). Това наказание той налага на трансилванските търговци през 1457, 1459 и 1460 г., защото били нарушили издадените от него търговски закони, с които искал да наложи протекционистични мерки за влашките търговци. Вероятно допълнителен мотив за действията на Влад срещу трансилванските търговци е фактът, че обичайната практика по това време е била претендентите за трона на Влашко да изчакват подходящия момент за действие именно в Трансилвания. Самото наказание се състои в следното: слугите на Дракула промушвали кол през гениталиите на наказания, докато се покажел през устата. Промушвачите били толкова добре обучени, че знаели точният начин, по който да извършат коварното деяние и с това да не убият човека, а да го оставят жив, за да се мъчи.

В началото на 1462 г. Влад започва кампания срещу турците на юг от Дунав, опустошавайки цяла Мизия (от Видин до Черноморието) и избивайки над 38 000 д.

Двама султански пратеници отказали да свалят в знак на уважение към него чалмите си. Влад решил, че няма против те да останат с чалми на главите, но заповядал чалмите да бъдат заковани с пирони към главите на пратениците. Освен това отказал да плаща данък на султан Мехмед, което било доста рискована стъпка, като се има предвид, че турската армия била много по-силна от тази на Влад.

Очевидно враждебният жест принудил султана да предприеме масирана атака срещу Влашко. Армията, с която турците навлезли на север от Дунав била трикратно превъзхождаща силите на Влад III, който за момента нямал съюзници. Влашкият владетел се оттеглил в Търговище, като предварително опожарил селата по пътя на турците и отровил кладенците, за да ги остави без храна и вода. Когато турската армия доближила влашката столица, пред нея се открила ужасяваща гледка — над 20 000 турски пленници набити на кол — по-късно тази невероятна сцена получила прозвището „Гората на коловете“. Тактиката на терор и ужас дава резултат — турската армия се оттегля.

След като се оттегля от Влахия, Мехмед I освобождава по-малкия брат на Влад „Цепеш” и го поставя начело на значителни турски военни сили, за да завземе трона. Раду успява да прогони брат си чак до замъка Поенари, на р. Арджеш.

Според легендата, именно тогава съпругата на Влад се самоубива, скачайки от висока скала, за да избегне турския плен (сцена, разработена от Франсис Форд Копола във филма „Дракула на Брам Стокър“). Влад успява да се измъкне от обсадата, използвайки таен проход и достига до Трансилвания, където се среща с краля на Унгария, Матияш Корвин. Матияш Корвин обаче не вярва на Влад „Цепеш” и вместо да му помогне, го хвърля в тъмница в столицата на Унгария Вишеград.

Влад е признат за трети път за владетел на Влашко през 1475 г., но се радва на властта за много кратко време. Убит е в края на декември 1476 г. във Влахия. Тялото му е обезглавено и главата изпратена на султана, който я набива на кол като доказателство за триумфа си над Влад — „Набивача на кол“.

Счита се, че Влад Дракула е погребан в Снагов, но при отварянето на гроба през 1933 г. там не е открито тяло. Всъщност и до днес няма единодушно мнение къде е гробът на влашкия владетел.

Последните изследвания на гробницата в манастира Снагов са доказали, че в гроба има само няколко конски кости, датирани към неолита, а не човешки останки.

Ние вече пътуваме към България. Време е за също така традиционната „равносметка” от това пътуване.