Невъзможно... Нали?

 11.

Легна да поспи, защото вече се чувстваше смазан от умората на изминалото безсънно денонощие. Когато се събуди в късния следобед, позвъни в болницата и попита има ли промяна при Мони. Отговориха отрицателно. Облече се и излезе из града, да повърви и си проясни мозъка. Ходи часове наред и мислеше ли, мислеше. Мони – влюбена в мен. Отдавна при това. Как може да не съм си дал сметка? Сляп ли съм? Но и тя успешно се криеше зад маската на безобиден интерес към науката, усмихна се при тази мисъл. А всичко е било далеч по-сериозно... Какво да правя сега?

Върна се в хотела чак по мрак, след като вечеря пица с бира. Не му се спеше, нито му се гледаше телевизия, нито пък имаше желание за каквото и да било друго. Просто се отпусна в леглото и се върна назад в спомените си. Откога се познаваше с Мони? Как се бе държала с него винаги? Една дума – прекрасно. Винаги бе проявявала интерес към развитието му – от вундеркинд и отличен студент до университетски преподавател. Но той отдаваше този неин интерес на любов към науката. Съвсем погрешно бе преценил ситуацията, явно. Било е любов, но не толкова идеалистична, платонична. А той не бе разчел признаците, които са били пред очите му. Истината е, че по онова време той бе много влюбен, имаше сериозна, дългогодишна връзка. Изобщо не му минаваше през ум да се оглежда наоколо за други възможности. Просто не съществуваха други жени, беше само неговата В. А преди няколко месеца всичко рухна между тях. И той се чувстваше разбит на хиляди късчета сърце и любов; разпадна се емоционално. Раната още не бе зараснала, болеше понякога остро, друг път по-тъпо, но бе там, пулсираше в гърдите му и му отнемаше въздуха, и горчивият спомен изгаряше гърлото му. Дали Мони можеше да бъде глътката свеж въздух, от която се нуждаеше? Беше ли тя чудодейния лек за изранената му душа? Можеше ли да иска/очаква това от нея – да го изцери от миналото? Ами, ако не желаеше да го види повече, след онова, което преживя заради него? Имаше ли правото да я моли за шанс? Дори не знаеше дали ще има силите да я погледне в очите след снощи, още по-малко пък... Вината го разяждаше. Беше в безизходица, но реши да се стегне, защото в момента тя не можеше да разчита на никого дори за най-елементарните битови неща. А и това си беше шанс от съдбата да изкупи част от вината си.

Сутринта закуси в хотела и тръгна към центъра. Добре, че беше в голям и хубав град, с много възможности да си уплътнява времето. След час телефонът му иззвъня. Беше регистратурата на болницата. Казаха, че Моник е дошла на себе си. Върхът, помисли си. Мина през пазара, откъдето купи красив букет и отиде в болницата. Казаха му, че е настанена в стая 205 и отиде натам. Влезе и се зарадва, че беше сама. Така нямаше да пречи на никого с разговора си. И никой нямаше да му слуша извиненията... Пристъпи към леглото ѝ.

-          Здравей, Мони! Аз съм, Дидо. – не беше сигурен може ли да го познае.

-          Знам, Дидо. Да не се запознаваме отново? – гледаше леко разфокусирано край него.

-          Красиви цветя. Нямаше нужда, мерси. – промълви тихо. Дидо се огледа и видя върху шкафчето до съседното легло стъклен буркан, останал от предишен пациент. Постави букета вътре и влезе в банята, където го напълни с вода, след което го сложи на шкафчето до Мони.

-          Извинявай, не знам как ти е зрението и... всичко, след... – трудно му беше да говори за станалото. Сякаш усещаше тежестта с езика си.

-          Добре съм, доколкото може да се очаква при дадените обстоятелства – говореше бавно.

-          Може ли... искаш ли, да седна до теб? – попита неуверено. Тя кимна. Взе си стол.

-          Мерси! А... ти помниш ли какво стана... снощи? – продължаваше да накъсва фразите той.

-          Мхм. – отвърна и погледна в другата посока, защото усети, че се изчервява. Тук Дидо се сети, че той не би трябвало да знае предисторията и трябваше да се държи адекватно.

-          Мога ли да попитам какво те накара да стигнеш до това решение? – запита внимателно.

-          Мне. Не ми се говори за това. – все още гледаше другаде, но Дидо имаше отлично зрение и не пропусна блясъка в очите ѝ, причинен от издайнически сълзи в крайчетата.

-          Моля те, не плачи. Каквото и да те е докарало до такова отчаяние, сигурен съм, че не си струва подобна постъпка от теб. – каза и хвана ръката ѝ, омотана в бинтове. Стисна леко.

-          А! Моля те, боли! – проплака и я дръпна.

-          Извинявай много! Ама и аз съм един, точно тази ръка да стискам... – ядоса се на себе си.

Премести стола от другата страна на леглото и хвана голата ръка. Тя не реагира, но извърна глава.

-          Искаш ли да си тръгна? – попита я тихо. Разкаянието се долавяше в гласа му. Тя поклати глава, но не го погледна.

-          Да остана ли? – искаше да е сигурен, че разбира правилно желанията ѝ. Кимна му.

-          Мони, много съжалявам за станалото! Ако мога да направя нещо за теб, само кажи.

-          Къде са ми нещата? Багажа?

-          В хотела, взех ги в моята стая. Искаш ли да ти донеса нещо? Или всичко? – попита я.

-          Дрехи, бельо и... – тя млъкна, без да довърши.

-          Ще ми кажеш ли за какво искаше да говорим снощи? – запита с надежда в гласа.

-          Съжалявам, не мога. Ти сам трябва да откриеш отговора. – каза полугласно.

-          Но къде да търся? Дай ми отправна точка някаква...

-          Дневника ми, стр. 85. Отвори и прочети, защото нямам сили да те гледам и разказвам – отговори му като вече не се стараеше да крие сълзите, стичащи се по бузите ѝ.

-          Имаш дневник? – странно, беше преровил сака, но не видя такъв.

-          Електронен е. Ще го видиш в таблета, няма парола за вход. А сега искам да спя – довърши и се обърна към стената, като затвори очи.

-          Ок, тръгвам. Почивай си, утре ще ти донеса нещата. – каза и се запъти към вратата. Хвана дръжката и спря, върна се до леглото, наведе се и я целуна по челото, после излезе.

Устните му бяха меки и горещи. Разтресе се в ридания.

назад  напред

Невъзможно... Нали?

 10.

-          Ало! Здравей, Нина! Дидо е, от факултета. Можеш ли да говориш? – попита притеснено.

-          Да, здравей. Това се казва изненада. Не те очаквах... Мога, да, слушам те.

-          Става дума за Мони... Нали сте приятелки, та реших да ти звънна...

-          Какво става с нея? Говорихте ли? – неловко ѝ беше да го пита, но нямаше как.

-          Не успяхме. Всъщност затова те търся. Кажи ми, ако знаеш нещо, защото тук се случиха някои неща...

-          Какви неща? Тя добре ли е? Какво става, Дидо? – почти извика в слушалката жената.

-          Снощи получих съобщение от нея. Искаше да говорим, но видях прекалено късно. Предложих да отложим за днес или да ида в стаята ѝ, ако не си е легнала. Не отговори. Стори ми се, че проблемът беше в мястото на срещата. Много съм объркан. Аз всъщност бях там, когато тя ми е писала, но видях съобщението чак след час. И никъде не можах да я намеря... – разказваше притеснено.

-          Божичко! Провери ли стаята ѝ? – паника се долавяше през слушалката.

-          Да, ходих. Нямаше я. Най-странното беше, че стаята бе отключена. Кой излиза от хотелската си стая, с целия багаж вътре, без да заключи? Няма логика... – разсъждаваше.

-          Не търси логика при нея. Да помислим! Праща ти съобщение да се видите на място Х по кое време?

-          10 мин. след съобщението – отговори бързо.

-          Така, това място трябва да е близо, нали? След 10 мин...

-          Където е барът на хотела, над него, на втория етаж.

-          Значи, представям си ситуацията така. Тя пие водка в бара и решава да говори с теб. Пише ти да се видите след 10 мин. на горния етаж. Остава още 5 мин., за да си допие водката за кураж, и тръгва нагоре. Няма начин да закъснее с нейната точност, като я познавам, а още повече за този разговор...

-          Чакай, ти знаеш ли какво е щяла да ми каже? – изуми се мъжът.

-          Предполагам, защото преди да ти пише, си разменихме няколко съобщения. Допускам какво може да е било,  но сега това няма значение...

-          Как да няма? Може да е ключово. Щом е било толкова важно, пишеше „спешно“, трябва да има връзка. Няма ли да ми кажеш? – прозвуча раздразнение в гласа му.

-          Тя трябва, не аз. Нещо не ми се връзва обаче. Допива си за 5 мин. и се качва нагоре. Ти каза, че когато ти е писала, си бил на мястото, нали така?

-          Да, така беше... – този път звучеше неуверено.

-          Тогава няма как да не те е видяла. Ако си бил с гръб, може да не си я забелязал, но тя е идвала отдолу и трябва да те е видяла... – опитваше се да мисли логично.

-          А, може, да. Чакай малко. Може като ме е видяла, да е сметнала за по-подходящо да си тръгне... – само при мисълта за това усети, че се изчервява.

-          Няма начин. Тя държеше да говори с теб. Ако те е видяла там, трябва да е дошла направо към теб. – упорстваше Нина.

-          Не и при обстоятелствата, при които ме вижда, обаче. – каза полугласно Дидо.

-          Какви обстоятелства? – съмнение се долавяше в гласа ѝ.

-          Да кажем, че не бях сам... – смънка мъжът.

-          Какво, да не би...? Моля те, кажи ми, че не си бил с жена? – искаше ѝ се да го зашлеви.

-          Мхм. Бях, с Галя. – призна си неуверено.

-          Галя? Ама какво ще правиш ти с тая ... въртиопашка? – ядосано го попита.

-          Каквото можеш да си представиш. Точно тогава седеше в скута ми – тросна се Дидо. Тази пък за каква се имаше? Морал ли му чете или иска обяснения?

-          Божичко! Е, това обяснява всичко. Ако е видяла Галя в скута ти, много ясно, че ще си тръгне. Да не е луда да стои и ви съзерцава? – саркастично му отговори.

-          Не, но можеше да си иде в стаята и да говорим после. А тя изчезна. Просто така...

-          Изчезнала е точно, за да избегне въпросния разговор. На нейно място и аз щях...

-          Какво? Но защо? Какво толкова, че съм се натискал с жена? Тя да не е расла в манастир?

-          Ама ти още ли не си се досетил? Колко още подсказки трябва да ти хвърлям? – попита.

-          Досетил за какво? Това някаква игра ли е за теб, извинявай? Аз се побърквам тука и се опитвам да проумея някакви неща, а ти ми подмяташ гатанки... Детска ви работа!

-          Не се ежи! В крайна сметка какво стана? Видя ли я? – опита да се успокои Нина.

-          Да, след два часа търсене я намерих... Беше ужасно. Настръхвам като се сетя за това.

-          Защо? Какво е станало? – почти извика гласа в слушалката.

-          В болница е. Доста зле. Шиха я два часа...- изплю камъчето.

-          Моля? Какво? Ама какво е станало? – проплака жената.

-          Опит за самоубийство, според хирурга – тихо отвърна Дидо.

-          Мамо мила! Боже мой! Как е? Ще се оправи, нали? – гласът се давеше в хлипане.

-          Лекарят е оптимист, но е загубила много кръв. – отвърна ѝ по-овладяно.

-          А как... е станало? В смисъл... – дори не можеше да се изразява правилно.

-          Нарязала си е краката и дланите с парче стъкло. Представяш ли си?

-          Леле, какъв ужас! Но тук също виждам повода, макар че нищо не заслужава подобен развой... – измънка повече на себе си приятелката.

-          Може ли да спрем с недомлъвките? Аз всъщност ти звъннах, за да ми кажеш какво знаеш, а не да си играем на „познай какво“.

-          Да, извинявай, просто съм в шок и не мисля адекватно. Виж сега... Ако една жена види мъж с друга жена, какво би направила, според теб? – провокира го да мисли.

-          Ще си тръгне, но няма да се самоубива все пак. – отвърна Дидо.

-          А ако тази жена обича въпросния мъж и го види с друга? Това не е ли повод за отчаяние?

-          Даа... Чакай малко, Нина. Какво ми казваш? Може ли точно и ясно, много моля!

-          Добре де. Аз ти го казах вече, макар че не беше моя работа да го правя... Тя те обича. От много отдавна. И снощи най-сетне я убедих да ти признае... чувствата си.

-          А... м... – пълно мълчание в слушалката.

-          Дидо, там ли си още? Ало? – притесни се тя.

-          Да, да... Шокиран съм. Всичко съм очаквал, но това... Не мога да го асимилирам.

-          Предполагам как се чувстваш. Не трябваше да го разбираш така, нито от мен, но ситуацията е необичайна и изисква нетрадиционен подход.

-          Права си. Значи. Тя се кани да ми каже, че има чувства към мен и отивайки на място, вижда мен и жена в скута ми, в лесно четима поза... И аз бих избягал. Но нямаше да се нарежа, по дяволите! Защо го направи? – извика отчаяно мъжът.

-          Ти може би не, но тя е изключително чувствителна, свръх емоционална. Не е могла да го понесе. Разбираш ли, тя таи тази обич от години в сърцето си; тихо страда, задето ти имаше дълга и сериозна връзка, години наред.

-          Да, до преди 7 месеца...

-          ... и тъкмо събра кураж да ти признае, ти... И защо точно Галя, за Бога? – попита.

-          Защото беше „за“ неангажиращ секс и е толкова красива, а аз бях гладен за женски ласки. – обясни гледната си точка. – Но, повярвай ми, не я обичам. Това е само секс, никакви чувства... – започна да се оправдава Дидо.

-          Не на мен трябва да се обясняваш. Все едно ми е с коя спиш. Но това е разбило сърцето на приятелката ми и затова е стигнала подобна крайност. Не е могла да го понесе...

-          А сега няма да иска да ме види... Поне да ѝ разкажа всичко. Аз съм виновен за това, което стана. Чувствам се като някакъв изрод, мамка му! - беше съкрушен и не го криеше.

-          Не се обвинявай. Нямало е как да знаеш, че ви е видяла, че те обича и че ще извърши подобна глупост. Но трябва да си търпелив, дай ѝ време, да се възстанови физически и емоционално; да се отърси от шока и чак тогава действай. И нищо не знаеш от мен!

-          Ок, разбира се... Благодаря, че ме изслуша и че ми отвори очите направо! Длъжник съм ти – каза Дидо.

-          Добре, малкият е гладен. Трябва да затварям. Дръж ме в течение за Мони, нали?

-          Обещавам. Иди храни детето. Хайде, чао!

-          Чао!

Дидо остана 5 мин. безмълвен и неподвижен в средата на стаята. Тя ме обича? Обича ме. Ами аз?

назад  напред

Невъзможно... Нали?

 9.

Дидо излезе от хотела. Чувстваше тежест в стомаха, вероятно от бързото хранене. Разходка, помисли си. И кафе му бяха нужни. Тръгна надолу по улицата. На ъгъла в края ѝ имаше магазинче за кафе, цигари, алкохол. Запъти се натам. Поръча си двойно кафе и кен с енергийна напитка. Тръгна обратно към хотела като отпиваше кафе от картонената чашка на малки глътки. Стигайки пейките пред хотела, седна на една от тях, която бе изложена на сутрешните слънчеви лъчи. Облегна се, притвори клепачи и се остави на милувките на слънцето.

-          Ние дойдохме да ти кажем какво решение взехме по казуса. – изрече женски глас и той погледна към дошлите.

-          Добре, какво решихте? – попита делово и с умора, която се отрази в гласа му.

-          Ще продължим по плана. Аз ще стана водач. Нямам особен опит, но ще се справя. – заяви един младеж с големи научни амбиции, както бе известно на Дидо.

-          Така да бъде. Ела тогава да ти дам нещата си и да те посъветвам малко. – и те се отдалечиха от групата.

След 7-8 мин. се върнаха до автобуса, като всички вече бяха заели местата си. Дидо предаде на новия водач схемата с местата на участниците, напомни му преди ВСЯКО тръгване на автобуса, да брои хората и да им напомня да следят за човека на съседната седалка дали е там. Каза му, че тръгват 40 души+шофьора. И толкова трябва да пристигнат в София. Дидо извърши последното си преброяване на групата, за да е спокоен, че всички са налице от тук нататък. Продиктува още веднъж телефонния си номер, за всеки случай и слезе от автобуса. Шофьорът направи маневра за излизане от паркинга и групата потегли.

Дидо влезе обратно в хотела и на рецепция помоли да му удължат резервацията за още 3 денонощия. Отиде в стаята си, решен да последва лекарския съвет. Зарови в сака си и осъзна, че има дрехи за 2 дни, а ще стои поне 5. Извади чист комплект и го остави на леглото, а останалото приготви за пране. Погледна телефонния указател и откри пералнята на хотела. Обади се да поръча да му вземат дрехите за пране, сушене, гладене и доставка обратно в стаята. След 5 мин. на вратата се почука и той подаде дрехите си на момчето от пералнята.  Влезе под душа.

Докато се къпеше, му хрумна, че Мони нямаше никакви вещи в болницата, включително дрехи и бельо. Трябваше да ѝ занесе. Тук се сети, че стаята ѝ е освободена, а той няма идея къде е багажът ѝ. Трябваше да провери. Излезе от банята, подсуши се, облече се и тръгна към рецепция, където попита за вещите на Моник Стоянов. Извадиха ги от служебния гардероб и му подадоха: сак, дамска чанта, сандалите, с които бе обута снощи и телефона ѝ. Прибра се в стаята си и отвори сака на жената. Извади всички дрехи и бельо и повтори процедурата с пералнята. Днес и през нощта нямаше да ѝ трябват чисти дрехи. Беше в реанимация, и без друго нямаше да го пуснат при нея. Сам се погрижи за сандалите, които почисти от засъхналата по тях кръв с кърпички със спирт. Разглоби телефона на Мони, избърса всяка част със специална кърпичка за електроника и нареди частите на масата да съхнат, преди да ги сглоби. На дъното на сака намери iPad, но реши, че не е редно да го отваря, и го върна обратно. От дамската ѝ чанта извади портмонето, което пъхна в джоба си и лична карта. Погледна я. Пишеше Моник Тенева Стоянов, от Момина клисура. Беше забравил, че е от там, въпреки че го бяха обсъждали. Дори беше пращала статия за града за сайта.

Съблече се, спусна щорите и легна, но сънят не идваше на помощ. Щом затвореше очи, паметта започваше да прожектира върху клепачите му ужасната сцена, която бе видял: кръв, стъкла и безжизненото тяло на Мони... Няма смисъл да си губя времето, каза си. Трябва да разбера какво е станало снощи. Защо е направила опит да умре, какво е искала да ми каже, има ли нещо общо между всички тези неща? Откъде да започна? Може би да говоря с Нина?

Нина беше член на същото научно дружество и се познаваше с Дидо, а той бе наясно, че двете с Мони са много близки. Набра телефонния ѝ номер.

назад  напред

Невъзможно... Нали?

 8.

Когато алармата го събуди, в първия момент не можа да осъзнае къде е и какво се случва. Лежа 2 минути, взрян в тавана, сякаш там бе написано, докато съзнанието му се отърсваше от лепкавата примка на съня и бавно се завръщаше в реалността. Връхлетя го с голяма сила. Стана и отиде да се измие, смени си тениската и излезе. Отиде в ресторанта, където сервираха закуска. Ароматът на яйца на очи, прясно изпечени кроасани с масло и портокалов сок го посрещна още от входа. Изведнъж си даде сметка, че не е ял от 15 чáса и почувства вълчи глад. Взе си чиния и я напълни, доколкото можеше да поеме, без да пада; седна на 1 маса и изгълта всичко с 2 чаши сок за 10 мин. Стана му тежко, мислеше да излезе, но групата се събираше. Трябваше да ги информира. Зачака да влязат всички, включително шофьора. Зарадва се, че седнаха на съседни маси; така не се налагаше да вика, че да го слуша целия ресторант. Застана в средата и прочисти гърлото си, за да привлече вниманието им.

-          Колеги, няма да ви поздравя с добро утро, защото не е добро. – разговорите и шушукането замлъкнаха; всички погледи се впериха в него. Продължи:

-          Тази нощ стана инцидент. Член на дружеството и на групата ни пострада. Сега е в болница... – звуците се засилиха; някой се провикваше...

-          Състоянието на колегата е сериозно. Лекарите се борят за живота ѝ...

-          Кой е това? Името? – викаха хората, притеснени

-          Моник Стоянов. Може би не всички я познават. Тя не работи в университета, помагаше в моето НПО... Както и да е, да не се отклонявам... Мисълта ми е, че няма да можем да продължим нашия семинар по план. Разбирате ситуацията, нали?

-          Да, да, много ясно. Но какво ще правим? – попита някой.

-          Имате 2 възможности. Едната е след закуска всички се качвате в автобуса и програмата свършва. Шофьорът ще ви върне в София... – отново зашумяха и никой не слушаше.

-          Може ли да довърша? Благодаря! Знам, че ще има недоволни от такъв развой. В следващите дни с председателя ще обсъдим как да ви компенсираме. Вероятно част от парите ще ви бъдат върнати като обезщетение за пропуснати ползи/неизползвани услуги. Това си е форсмажор и можем да се позовем на него. – търпеливо им обясняваше водачът им.

-          А другата опция? – провикна се някой и наоколо заповтаряха думите му.

-          Другата е да си изпълните програмата, но без мен. Аз не мога да дойда с вас. Трябва да остана. Тя ще дойде в съзнание до няколко дни и ще се окаже сама в чужд град, напълно изгубена и безпомощна. Съгласете се, че никой не би искал да е в подобно положение... Аз със сигурност не желая.

-          Абсолютно. Това би било ужасно... – една дама се просълзи от състрадание. –Тогава?

-          Тогава аз оставам тук. Ще чакам в хотела да дойде в съзнание. Когато я изпишат, ще седя с нея, докато лекарите разрешат да пътува. Тогава ще я прибера в София.

-          А ние? – извика някой. – Какво ще правим ние без водач?

-          Едната опция ви дадох. Другата е, ако държите да си изпълните програмата, някой трябва да ви води. Този някой трябва да е наясно с какво се заема. Хубаво е да е човек с опит. Аз ще го инструктирам, естествено. Ще дам записките си, които съдържат инфо за всеки обект от маршрута. Не би трябвало да е много трудно; обектите са известни. Шофьорът има GPS, няма да се изгубите по пътя. Аз ще съм на телефона, звънете ми по всяко време. Сега ви оставям да хапнете, помислете, обсъдете. Тръгването е в 08:30. Искам в 08:20 да ми кажете какво сте решили и ако не се връщате веднага в София, искам да знам кой ще ви води по маршрута. Ще ме откриете на пейките отвън. До после!

назад  напред

Невъзможно... Нали?

7.

Вратата на операционната се отвори и хирургът излезе с уморен вид. Дидо забърза насреща му.

-          Докторе, как мина? Как е тя? – тревогата не само се долавяше в гласа му; личеше и в погледа на мъжа.

-          Почти сигурно ще живее – насили се да се усмихне докторът.

-          Слава Богу! – прошепна високо Дидо. Искаше да зададе куп въпроси, а гласът му заседна в гърлото.

-          Да. Следващите 24 часа са критични, но тя има млад и здрав организъм, и мисля, че ще се справи. Вляхме ѝ 2 банки кръв, включихме системи и я обезболихме. Оптимист съм.

-          Докторе, благодаря Ви много... Безкрайно съм...

-          Аз съм лекар – това ми е работата. Няма нужда от благодарности. – отвърна му сухо.

-          И все пак... Благодаря! – смути се мъжът. – А след като я огледахте и зашихте, какво мислите за раните... Как ли е станало всичко? Имате ли идея? – попита плахо Дидо.

-          С абсолютна увереност мога да твърдя, че сама се е нарязала... – започна хирургът.

-          Сама...? Извинете, правилно ли чух? – той направо загуби почва под краката си.

-          Чухте ме прекрасно. Според мен е опитала да се самоубие. Друг е въпроса в причината – нямам представа. – довърши сухо докторът.

-          Божичко! Това е ... ужасно. Самоубийство... Нямам думи – обърка се Дидо. – А знаете ли дали е било болезнено...

-          Абсолютно. Ако беше, както Холивуд го показва, срязване на вените, пак има болка, но за кратко време. Просто изтича много кръв и човек бързо губи съзнание; болката се чувства по-малко време. В нейния случай, тя си е нарязала краката и ръцете. Нищо животозастрашаващо, но всяко нараняване на кожата е болезнено. Бъдете сигурен, че е изпитвала ужасни болки. Предполагам, че е припаднала от болката, докато загубата на кръв още е била малка. Но е извадила късмет – намерили сте я точно навреме. Още 20 мин. и беше свършена. – Дидо потрепера.

-          Страхотен късмет, няма що... А кога ще се събуди? Мога ли да я видя, да остана с нея? – попита с надежда в гласа.

-          Не, сега е в реанимация. Там свиждания не се допускат. Ето какво ще Ви кажа. Както казах вече, 24 часа ще бъде в интензивен сектор. Ще спи, дадохме ѝ силен препарат. Ако е в безсъзнание, по-бързо ще се възстановява. Иначе се губи енергия в гледане, мислене, опити да говори... – обясняваше медикът.

-          Приятелски съвет. Идете си, вземете душ да се отпуснете. Вече е призори. Сигурно цяла нощ сте на крак и две не виждате – легнете си, поспете. Като станете, хапнете нещо, пийте кафе. Утре по това време елате. Тя ще бъде преместена в стандартна стая и ще може да я посетите. Не гарантирам обаче, че ще се е събудила. В тази ситуация за нея е най-добре да спи възможно по-дълго. Колкото повече спи, толкова по-бързо ще се възстановява. – завърши докторът.

-          Мислех, че е опасно, ако не се събуди бързо – каза объркано Дидо.

-          Това не е кома. Просто е припаднала от болка, кръвозагуба или вероятно и двете неща. Ще се събуди, когато тялото ѝ е готово за това. Бъдете търпелив! Сега ще тръгвам.

-          Благодаря отново! Хубав ден! – извика подире му мъжът.

Сега оставаше да последва лекарския съвет. Извика такси до хотела. На рецепция попита в колко часа е закуската. 07:30, отговориха му. Погледна часовника си. 5:25, значи имаше два часа за сън. Сложи аларма за 7:20. Влезе в стаята си, само си изхлузи обувките от краката и рухна на леглото облечен. Заспа на мига.

назад  напред

Невъзможно... Нали?

6.

Дидо реши да се качи, за всеки случай. Човек никога не знае от кой храст ще изскочи заека. Отиде; целият етаж бе полутъмен, светеше само 1 лампа в средата му; явно пестяха от електричество. Точно под нея имаше едно старо, протрито канапе. Тръгна по единия коридор като гледаше под рамките на вратите и се ослушваше за някакъв звук. Нищо. Навлезе в другия коридор, също пълен мрак, тишина. Извади отново телефона от джоба си и набра Мони. Сега му се стори сякаш чува звън изпод вода, много приглушено и все пак... Тръгна по посока на звука и той постепенно се усилваше. Спря в дъното на коридора. Нямаше никаква светлина, но беше сигурен, че чува звънене из зад последната врата. Отвори я и пристъпи в мрака. Обувките му изджвакаха по пода и сякаш залепнаха. След миг лампата светна и той замижа от внезапната ярка светлина. Отвори очи и замръзна на мястото си.

-          Боже мой, неее! Мони, Мони... – викаше с пресипнал глас. Тялото бе в седнало положение, опряло гръб о някакви строителни отпадъци, но впоследствие се беше килнало встрани. Целият под бе покрит с кръв и счупени стъкла, а някъде край нея телефонът ѝ продължаваше да звъни. Дидо погледна своя и натисна червената слушалка. Тишината го обгърна. Приближи я и докосна с два пръста точката под ухото ѝ; не напипа пулс. Ужаси се. Ами сега? Дали беше...? Не, не можеше да е.

-          Трябва ѝ лекар! Спокойно - говореше си на глас.

-          Ела на себе си. Мисли логично, можеш да се справиш с това. Хайде! – сам се окуражаваше с цел да се съсредоточи и действа адекватно.

-          Първо да те махнем от тук. – той прокара ръка зад гърба ѝ и облегна главата ѝ на рамото си. После пъхна другата си ръка под сгъвката на коленете ѝ, пое си дълбоко въздух и напрегна мишци.

Вдигна я; тежеше, но не му пукаше. Искаше само да я махне от тук. Като внимаваше как стъпва, за да не се подхлъзне на кръвта, излезе от помещението в коридора и тръгна към канапето в средата. Положи я и седна до нея. Извади телефона си и набра 112. Каза си името и името на хотела, защото не помнеше адреса. Съобщи за пострадала жена, изгубила много кръв. Накараха го да я огледа, за да опише нараняванията. Видя порезни рани по ръцете и ходилата; съобщи. Каза, че не напипва пулс. Останете на място, господине. Екип на спешна помощ тръгва към вас. Междувременно, ако можете, опитайте да спрете кръвта. Ясно, каза и затвори. Обади се на рецепцията долу и каза, че е намерил дамата, която търсеше по-рано.

-          Пострадала е. Извиках линейка. Трябва ми помощ, изпратете някой на последния етаж със сервизните помещения. Да донесат чисти чаршафи и голяма ножица! – изрече с тон, нетърпящ възражения.

-          Ясно, господине. Веднага, господине. – отвърнаха и линията прекъсна.

Дойде дежурният пиколо с една камериерка, която носеше поисканите чаршафи и ножица. Приближи Дидо да му подаде нещата, но когато видя тялото с кръвта по него, избяга с писък. Младият мъж нареди на пиколото да реже чаршафите на ленти и започна с тях да увива порязванията. Вероятно по ръцете не бяха особено дълбоки, защото на третия пласт кръвта спря да избива отдолу. Въздъхна облекчено. Не беше толкова розова ситуацията с ходилата. Колкото и да увиваха, отдолу все се просмукваше свежа кръв.

-          Имате ли количка? Или легло на колела, като болнично? – попита Дидо.

-          Не, но имаме носилка. Да донеса ли? – тъкмо да му отговори, телефонът на Дидо иззвъня. Беше лекарят от спешна помощ. Питаше къде е жената. Пиколото отговори да се качат в асансьора и натиснат последния етаж, той щял да ги чака там.

-          Тук има асансьор? – удиви се Дидо; не беше видял такъв. Той дойде по стълбите.

-          Има, но е скрит зад една колона, затова не сте го видели. – и забърза към него.

След минута се върна с екипа на спешната и тяхната носилка. Дидо пожела сам да я постави; нямаше доверие дори на екипа. Той с двамата медици и носилката с Мони влязоха в асансьора и слязоха на партера. Натовариха я в линейката и Дидо пожела да я придружи в болницата. По пътя я реанимираха. В болницата веднага я вкараха в операционна зала и се заеха с „шев и кройка“ по думите на шофьора на линейката. Дидо го изгледа свирепо. Ама че нелепа шега!

Момичето на регистратурата го повика. Трябваше да попълни данни за пациента в досието.

-          Име?

-          Мони. Моник. Казва се Моник – поправи се.

-          Трябва да впиша три имена.

-          Не знам второто, само фамилията. Моник Стоянов.

-          Възраст?

-          35 години.

-          Адрес?

-          София. Не знам къде живее точно. Не сме толкова близки...

-          Мислех, че сте... че Ви е приятелка или нещо такова... – промърмори момичето.

-          Не, колеги сме. Познаваме се служебно. – бързо каза Дидо. Благодари му за съдействието.

Бавиха се над два чáса, а Дидо със свито сърце чакаше в коридора. Чудеше се какво да прави насетне. Ясно беше, че не може да остави момичето самó, в болница, в чужд град. Добре поне, че не излязохме в чужбина, помисли си. Пак е някакво улеснение. От друга страна обаче, той беше водач на група хора и носеше отговорност за всички тях. Трябваше ли програмата да продължи и как? Звънна на председателя на научното дружество, главен инициатор и организатор на семинара. Отговори му сънен глас. Дидо се извини и описа ситуацията с 2-3 думи. Уговориха се как да се процедира на следния ден и затвориха. Мъжът разкърши рамене – умората надделяваше и стана да се разтъпче по коридора.

назад  напред