По следите на България

 Здравейте, читатели! Продължаваме да разкриваме красотите на България частица по частица.

Обединявам две /еднодневни/ програми в един уикенд: 23-24.07.2022 г. Накратко: съботата е посветена на ловната резиденция на Кобургите и Перущица; неделята – на Трявна и Дряновските околности.

Събота: нашата разнородна и шумна група се събира пред чакалнята на Централна гара - София и поемаме по АМ Тракия в посока Пловдив. Чакат ни 143 км с кратка почивка по пътя.

След музея и църквата, ни поканиха и в третия музеен обект – училището.

Сега започваше свободното ни време и аз хукнах с все сили в жегата към хълма над града, където се извисява паметник с характерна форма. Качих се за 15-ина минути.

Отгоре, освен прекрасната панорама, за съжаление видях и димен шлейф от бушуващ пожар в Родопите.  Слязох до площада за 10 минути и седнах в тамошната пицария да обядвам омлет с бира. Оттук наблюдавах другите обекти:  

След обяда посетих тоалетната, купих сувенири от магазина до общината и се насочих към автобуса. Предстояха ни 144 км с почивка при ханчето на Ихтиман.

Традиционната дневна равносметка:

Маршрут	период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
София - двореца Кричим - Перущица – С.	23.07.2022	69	301+10 пеш	119

галерия

*              *               *

В неделя сутрин се събираме нова група на същото място и потегляме по АМ Хемус за 212 км.

Денят официално беше за Дряновския манастир, пещерата Бачо Киро и Трявна. Но т.к. съм била и в манастира, и в пещерата, за които вече съм разказвала в блога си, имах желание да се разходя по Дряновската екопътека. Тръгвайки, разбрах, че имало 2 пътеки.

Поех по „старата“ към върха на скалите над пещерата, като идеята ми беше да стигна до мостчето отстрани на пещерата, от него да направя няколко снимки и да се върна, т.к. разполагах само с 1:30 ч. Колкото повече навлизах в гората, толкова пътеката все по-малко приличаше на пътека. До едно място, където тя се сриваше надолу в дерето. Отказах се и се върнах назад; реших да поема по другата пътека в посока Боженци, за да видя крепостта Града и „пейката на любовта“. Крепост нямаше, само един зид с дължина няколко метра и височина от педя; пълно разочарование. На пейката трябваше да изчакам семейство туристи, за да мога да направя няколко снимки. Панорамата към околните склонове и манастира долу си струваше усилията до там.

А за Трявна какво да разказвам – прекрасна е! Задължителна дестинация за всеки БЪЛГАРИН.

Започнахме с общо посещение на музея в Даскаловата къща. След това имахме 3 часа свободно време. Отидох до Славейковата къща, но бе затворена. Посетих Старото школо и обядвах на площад „Кап. Дядо Никола“ с изглед към Часовниковата кула, направих селфи с нея. Разгледах музея на азиатското изкуство и храма Св. Архангел Михаил“. Остана време за почивка в жегата. Купих си десерти от шекерджийницата и пих кафе на пясък с бяло сладко, за което получих удостоверение, че съм познавач. Голям майтап!

След това се насочих към паркинга до общината, където се качихме в автобуса и се отправихме към София, като минахме през Габрово, с почивка на Български извор. Дотук бяха 119 км и оставаха още толкова до София.

Сметката изглежда така:

маршрут	период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
(София) - Дряновска екопътека - Трявна - (Габрово - София)	24.07. 2022	91	474+12 пеш	87

галерия

Благодаря, че отново бяхте с мен. До скоро!

Величие

          Здравейте, мили читатели!

Днес искам да ви разкажа за едно сравнително по-слабо познато място от родната ни история и за още едно, познато предимно на събиращите печати и марки на БТС, а именно – Боженишки Урвич и Скравена, Ботевградско.

Уговорила съм се с човек с кола, да отидем заедно. Сутринта в 8:35 ме взима от парка на НДК и потегляме. В центъра на с. Боженица питаме възрастен мъж за посоката и след 6-7 мин. паркираме колата на сянка пред Общинска почивна база „Урвич“. Там се провежда ежегодният фолклорен събор Боженишки Урвич  и освен сцената има чешма, много беседки и пейки, всичко на сянка в гората. Нагоре поехме пеш. Пътеката е добре направена, широка, застлана с каменни плочи. След около 15-20-минутно изкачване, стигнахме входа на крепостта Урвич.

Крепостта е изградена на северния склон на Лакавишкия рид на 750 м н.в., на 3 км южно от с. Боженица и на 20 км от Ботевград.

След като се наситихме на гледките тръгнахме обратно надолу. В почивната база хапнахме по 1 сладолед и продължихме по маршрута. Следващата ни цел бе с. Скравена.

Скравена е село в Западна България. То се намира в Община Ботевград, Софийска област, на 5 km северно от Ботевград и на 68 km от столицата София.

След костницата отидохме до близкия храм Св. Безсребреници Козма и Дамян. Не можахме да разгледаме, т.к. беше заключен, но обиколих двора. Там бяха гробовете на тези паметни синове на Майка България, пред които мълчаливо сведох глава. След това се върнахме до колата и потеглихме обратно към София.

Ето традиционната справка в цифри за деня:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
30.07.2022	30	174+5,5 пеш	54

Снимките ми са в галерията. До скоро!

Невъзможно... Нали?

 Съдържание

1.                   2.

3.                   4.

5.                   6.

7.                   8.

9.                  10.

11.                 12.

13.                 14.

15.                16.

17.                18.

19.                20.

21.                22.

23.    Епилог    

Невъзможно... Нали?

                                                                   ЕПИЛОГ

След три дни Моник получи съобщение във вайбър:

Ø  Свободна ли си довечера за разходка в парка? ❤

Ø  не мисля, че е добра идея... 😞

Ø  поне за малко? Толкова ми липсваш... Полудявам...

Ø  ако трябва да съм честна – и ти ми липсваш...😞

Ø  тогава? Какъв е проблемът?

Ø  Добре, предполагам, че разходка няма да ни навреди

Ø  Добре, ще те чакам в парка до вас, в 19:00

Ø  👍

Вечерта Мони излезе от къщи в 18:50, с кецове на краката и се запъти към парка. Той я чакаше на главния вход, с цвете в ръка и някаква кутия в другата. Сърцето ѝ се сви. Защо се държеше така с него? Заради бившата му? Заради Галя? Отмъщаваше ли му? И тя самата нямаше представа...

Подаде ѝ цветето и тръгнаха по една от алеите. При първата свободна пейка, която съзря, Дидо спря. Предложи да седнат, тя кимна; краката леко я наболяваха, опъна ги.

-          Мони, аз... – смути се и се изчерви, но реши, че не е дошъл чак до тук, за да мълчи.

-          Виж, ще карам направо. Не ме бива по заобикалките... Аз още в онзи хотел ти казах, че те обичам. Истина е, не съм спирал да мисля за теб. Не ми излизаш от ума, дори не мога да си допиша статията – не мога да се съсредоточа върху нея, от мисли за теб... Предполагам, че ти е тежко; че трудно би простила или забравила, но все...

-          Прошка, казваш... Аз още втория ден в болницата ти простих... Казах ти го. Забравата е друго нещо... Изисква много време и усилия... И аз ще карам направо. Какво искаш от мен? Какво очакваш? Кажи, за да преценим мога ли да те удовлетворя? – каза накрая.

-          Какво трябва да направя, за да ти докажа, че можем да имаме бъдеще? Само кажи! – гласът му пресекваше от силата на емоциите.

-          Не мога да ти кажа нещо определено. Но трябва да е силно... като нов живот... не знам... Сам трябва да откриеш отговора и когато е верният, и двамата ще го узнаем...

-          Казваш, живот... Тогава ще опитам. Тук имам нещо... – извади изпод пейката кутията, която носеше. От вътре се раздаде някакъв звук – шипене, скимтене... Мони се озадачи.

Когато мъжът отвори кутията, отвътре се показа една смешна муцунка с дълъг, изплезен, розов език. Мони ахна. Беше малък пекинез, светлокафяв на цвят с меко черно носле. Подаде ѝ го.

-          Къде намери това сладурче? – попита го, докато си играеше с палето.

-          Всъщност го купих. – отвърна, и добави: - За теб е.

-          Не трябваше. Ох, колко е сладък! Или сладка? Какъв пол е?

-          Момченце. Казва се Бимбо, но може да го промениш, ако не ти допада – обясни.

-          Не се преименуват така. Той вероятно е свикнал вече с това име. На колко е?

-          Месец. Още е съвсем бебче. И внимавай, че може да те напишка – предупреди я.

-          Дидо, страхотен е, но не мога да приема такъв подарък. Това е... твърде много.

-          Моля те, заради мен. Нали каза за новия живот... И на мен бе хрумнало по-рано.

-          Но той е още бебе... Има нужда от сериозни грижи, а аз не мога да ги гарантирам... Досега дори едно цвете не съм опазила живо... Как ще се справя с куче-бебе? – паника се прокрадна в гласа ѝ; харесваше малкото и мисълта, че може да му се случи нещо, заради лоши грижи, я ужаси. Но в погледа на мъжа до нея прочете толкова надежда да приеме подаръка му и толкова болка от отказа ѝ, че не можа да се сдържи:

-          Има само един начин да приема това – каза като посочи палето – и той е... То има шанс да оцелее само, ако заедно се грижим за него – каза и се изчерви до върховете на ушите.

-          Какво каза? – не можеше да повярва. – Истина ли е?

-          Слънце, идвай у нас. Няма друг начин. – каза уверено, с широка усмивка. Той я притисна силно към гърдите си, а Бимбо жално изквича, притиснат помежду им.

-          Обичам те, мила! Толкова много! Прости ми за станалото в онзи хотел...

-          Това вече го обсъждахме... Простено ти е. Но аз не съжалявам за станалото. Даже, ако трябваше да преживея всичко по 3 пъти, за да те имам сега – искам да знаеш, че си е струвало – и болката, и кръвозагубата, и дните в болницата... А това накрая, беше тест. Трябваше да съм сигурна в чувствата ти, иначе нямаше да преживея още веднъж разбито сърце. Обичам те! – довърши и мъжът я прегърна нежно, а тя впи устни в неговите с жаждата на всички изминали години, в които скришом го бе обичала  и насладата от сбъднатата мечта.

Докато демонстрираха чувствата си един към друг на пейката, малкия Бимбо видя шанса си, изплъзна се от ръцете им и се понесе през парка на късите си крачка. Мони първа се усети:

-          Бимбо! Ела тук, момче! Бимбоо, къде си? – викаше и подтичваше на куц крак. Дидо я накара да се върне на пейката и се втурна да го гони. След 5 мин. се върна при нея задъхан, но ухилен до уши. Пекинезчето се гушеше на гърдите му. Тя се усмихна:

-          Казах ти, че трябват двама за малкото дяволче. Другата седмица започвай местенето си!

-          Слушам! – козирува ѝ с най-широката и искрена усмивка, на която бе способен.

Скъпи читатели,

благодаря, че прочетохте тази история! Сега имам малко предизвикателство към вас. 

Подготвила съм няколко въпроса. Моля да отговорите в коментарите след текста:

1. В кой град мислите, че се развива действието? Защо смятате така?

2. На кой въпрос мислите, че отговорът е "3776 м"?

3. До къде смятате, че са описани реални събития и от къде започва авторската измислица?

назад  съдържание

Невъзможно... Нали?

 23.

След като се успокоиха, изяснявайки гледните си точки, се любиха отново... и отново...

Заспаха късно след полунощ и се събудиха на следния ден след 10 часá. Дидо я поздрави:

-          Добро утро, мила моя! Как спа? – и я целуна по бузата, широко усмихнат.

-          Мммм... Добреее – измърка сънено. – Колко е часът? – попита го.

-          10:15. Май се успахме. – отвърна ѝ и я прегърна силно, след което стана от леглото.

-          Мхм. Проспали сме закуската – продължаваше да изрича провлечено думите тя.

Тези нейни думи накараха и двамата да осъзнаят, че изпитват животински глад. Дидо каза:

-          Отивам до баничарницата нагоре по улицата, ти ще се облечеш през това време...

-          Не става. По-добре изчакай малко, ще излезем заедно и ще отидем да закусим. Ако не е баничарница, ще е сладкарница – тъкмо да си вземем и сутрешната доза наркотик.

Отне ѝ 15 мин. да се приготви. За излизането си облече новата рокля, която бе купила в бутик до хотела преди 2 дни. Къса лятна рокля; с тънки презрамки и принт на цветя. Излъчваше лекота и свежест; навяваше лятно настроение и музика на плажа... Дидо не можеше да свали погледа си от нея. Гледаше, както дете – нова играчка. Излязоха и тръгнаха надолу по улицата.

Седнаха в близка сладкарница и си поръчаха по парче торта и по кафе. Мони заяви:

-          С 1 куршум – 2 заека: хем си взимаме порцията захар, хем дозата кофеин. Всичко е 6.

-          Трябва да призная, че идеята ти за сладкарница беше по-добра от моята за банички.

-          Свиквай и се учи, от майсторката, чирачето ми! – погали го по косата и целуна бузка.

Докато хапваха, без да бързат, мъжът набра телефона на доктора. Каза му, че тя се оправя; че възнамеряват днес да отидат до болницата, за да върне количката и тя да си вземе болничните. Дали ще може да я види? Кога могат да се върнат в София? Разбраха се да се видят там в 14 ч.

Разходиха се из града, посетиха и местния мол, ходиха в музей, обядваха в механа и отидоха в болницата. Хирургът прегледа краката на жената и заключи, че се справя доста добре. Издаде ѝ последен болничен лист за престоя ѝ в града и след това още един за 10-дневно домашно лечение. Мони получи разрешение на следния ден да се прибере у дома. Докторът обясни:

-          Да не си започнала да се преуморяваш с домакинстване или нещо подобно! Ходилата ти едва заздравяват – не трябва да ги пресилваш. Трябват им повече почивки. И с работата не бързай – ако не си готова да се върнеш, личният лекар може да ти издаде още един болничен лист. И категорично забравяш за високи токчета. Поне 3 месеца носи кецове или балеринки!

-          Не се тревожете, докторе. Лично ще се погрижа всичките Ви инструкции да се спазват. – обеща му Дидо най-сериозно.

-          И как ще стане това? За да ме наблюдаваш какви ги върша, трябва да живеем заедно. А не е така. – напомни му язвително жената. Той посърна, забравил за тъжния факт, че връщайки се в София, няма да споделят общ покрив и едно легло.

Дидо подписа протокол за връщане на количката и плати разликата в дните, която се получаваше след предплащането. С това работата им в болницата приключи и те тръгнаха обратно към хотела.

Дидо я придружи до стаята, след което провери на сайта на автогарата за автобуси до София. Имаше в 14:05. Надяваше се да успеят да се качат в него. Резервира два билета и слезе на рецепция, за да оправи сметката с хотела. Междувременно в стаята Мони си събираше багажа. Той дойде след минути и се зае със своя. Не забрави да отиде и до пералнята и да прибере дрехите им от там.

Този ден Мони доста бе ходила, затова Дидо настоя следобеда да си остане в стаята и да си почива. Тя не спори с него, още повече, че наистина усещаше умора и легна да поспи. Вечерта бе последната им нощувка в хотела и града. Мони се нагласи за вечеря, хапнаха в ресторанта и след това отидоха в бара на хотела. Прибраха се след 01:00 ч. и всеки си легна в стаята и леглото – чакаше ги дълъг път утре и трябваше да са отпочинали. Затова не си позволиха никакви волности.

Сутринта изядоха последната си закуска тук. Заради състоянието на жената им позволиха да останат до 12:00 ч. в хотела. Обикновено гостите бяха предупреждавани да освободят стаите до 10:00 ч. Но сега за тях двамата направиха изключение. Така че след закуската Мони отиде в градината да чете и пие кафе на въздух, а Дидо работеше по статията си в стаята.

Към 11:50 ч. той дойде при Мони, за да я отведе в лобито на хотела; трябваше да го чака там, докато свали багажа им от апартамента на два курса. После извика такси и отидоха на автогарата. Там намери „съхранение на багаж“ и плати за 2 чáса. След това отиде да купи автобусните билети, резервирани предишния ден. На гише Информация попита за хубаво заведение за обяд наблизо и поведе Моник.

След 7 мин. ходене стигнаха до мястото. Беше хубав ресторант, но с екстериор и интериор на традиционна механа. Можаха да се възползват от обедно меню с по 1 бира. Започнаха да спорят кой ще плати сметката за обяда. Дидо искаше да се прави на кавалер, но Мони настоя с думите, че той е платил: 1. Хотела; 2. Билетите; 3. Такси+багаж и мъжът се предаде. Не искаше да се карат.

Когато наближи времето за тръгване на автобуса, те се отправиха към автогарата. Мони отиде към машината, а Дидо отиде да прибере багажа им. Настаниха се криво-ляво. Той бе опитал да вземе 2 места за нея, за да може да си опъне краката, но нямаше; автобусът беше пълен. Затова тя седна до прозореца, той – до нея. Настоя жената да си опъне краката върху коленете му. Тя се дърпаше първоначално:

-          Бих могла да го направя, ако знаех, че щом се измориш, ще ми кажеш, за да ги сваля. Но аз съм уверена, че ти не би го направил даже, ако много ти натежа. Просто ще седиш и стискаш зъби, затова не мисля да те слушам.

-          А ако ти обещая? Че ще си кажа кога ми „стига толкова“? – попита я с надежда.

-          Аа. Не ти вярвам. – държеше на своето Моник. Тогава той я завъртя леко на седалката, наведе се и взе краката ѝ като ги постави на коленете си. Зяпна изумена. Не каза нищо.

Така пътуваха час и половина, след което Дидо я помоли да си спусне краката долу. Тя го послуша, облегна се назад, главата ѝ клюмна леко и задряма. След час спряха за 20-минутна почивка на една бензиностанция. Още толкова време в път им оставаше до София, като вече нямаше да спират, освен за слизане на пътници. По пътя тя писа на Нина, че той ѝ се обяснил; че бяха спали; че бил много мил, но нямала надежда за истинска връзка. Когато пристигнаха, Дидо ѝ помогна да слезе, свали багажа им и повика такси.

Придружи я в колата до дома ѝ, помогна ѝ да си прибере нещата вкъщи и застана несигурно на прага. Откакто бяха слезли от автобуса на Централна автогара, не си бяха продумали. И сега тишината помежду им тежеше като воденичен камък. Всеки имаше да каже толкова много, а не знаеше как да започне и не искаше да е пръв... Накрая Дидо каза:

-          Е, аз май трябва да тръгвам най-накрая... Ти ще се оправиш ли? Трябва ли ти нещо? Ако искаш да пазаруваш, мога да дойда с теб да ти помогна за чантите. Или пък да напазарувам вместо теб, ако си уморена от пътя... – търсеше повод да остане с нея.

-          Не, не. Няма да пазарувам нищо. Добре съм, всичко е наред... – отвърна полугласно.

-          Добре тогава, тръгвам. Ти се пази! Чу доктора. – припомни ѝ инструкциите от вчера.

Защо трябваше да е толкова трудно? Защо, след като се обичаха и вече си го бяха признали, се държаха по този абсурден начин – толкова глупаво, детински... Тя знаеше, че тази нощ няма да се спи – ще го мисли, ще съжалява, че не го накара да остане, ще си повтаря колко тъпа е... 

А той...? Защо се предаде толкова лесно? Нали е боец? Нали искаше да се бори за нея, да получи шанс...

назад  напред

Невъзможно... Нали?

 22.

Сутринта Дидо се събуди пръв и внимателно стана от леглото, за да не събуди жената, но Мони спеше много леко и веднага отвори очи. Той побърза да влезе в банята, а тя се уви в чаршафа и се отдаде на скръбните си мисли от предходната нощ. Не успя да задържи издайниците. Когато мъжът излезе от банята надникна в стаята на Мони към леглото. Сърцето му прескочи един удар.

-          Мила, какво ти е? Мони? Кажи ми какво става? Нещо боли ли те? Защо плачеш? Кажи!

-          Не, не... извинявай... не ми обръщай внимание... ще се стегна... само... – заекваше.

-          Без такива! Кажи ми какво става, защото това не ми изглежда нормално! – извика.

-          Просто... беше толкова хубаво, а сега... всичко свършва... по-добре да не бяхме...

-          Съжаляваш ли? – попита я сериозно, с болка в гласа, но с увереност в погледа.

-          Не, но... по-скоро съжалявам, че няма шанс да се повтори. – смотолеви и се изчерви.

-          Чакай малко. Дай да изясним нещата. – каза спокойно и седна на леглото до нея.

-          Защо смяташ, че няма да се повтори? От нас зависи, а що се отнася до мен... – той погледна към краката си; жестът бе красноречив.

-          Защото това трябваше да е кулминация при нормални отношения. Докато сега е началото на края. – обясни му смутено гледната си точка.

-          Но защо смяташ, че е началото на края? Нали ти казах, че от нас зависи. – усмихна ѝ се.

-          Защото вие, мъжете, това търсите и когато го получите, губите интерес... – изчерви се тя.

-          Аха. И ти знаеш този безспорен факт от досегашния си опит с мъжете, нали? – попита я иронично, но не можеше да спре усмивката, която изгряваше на устните му.

-          Да... Има и друго... – напълно бе изгубила дар-слово от притеснение. Слушам те, каза ѝ.

-          Снощи това с целувката... изглеждаше като нагласено... не мога да... – заекна Мони.

-          Ти ме предизвика. Трябваше да ти докажа, че не си права. Че те... – отговаряше ѝ, но...

-          Какво? Да не би...? Какво ми казваш точно? – беше толкова засегната, че не мислеше.

-          Ти го каза: „толкова ли не ме харесва, че избяга, да не го целуна“ и аз трябваше да ти покажа, че грешиш. Защото аз очевидно много те харесвам. – довърши мъжът.

-          Казала съм го? На глас? О, Боже мой! Какъв позор! – вайкаше се на глупостта си.

-          Знаеш ли, а аз се радвам, че го направи. Защото до онзи миг се чудех как да изляза от стаята ти, без да те награбя, защото не допусках, че ти би била съгласна. А толкова те желаех! Направо беше непоносимо, да седя в другата стая, когато ти си само на метри...

-          Наистина ли? – попита изумена. Чудесата явно нямаха край.

-          Уверявам те. Ти просто ми отвърза ръцете, дори буквално. – той се засмя и допълни:

-          Искам да знаеш, че това снощи между нас, е най-хубавото, което ми се е случвало за последната година. И...

-          Но ти не ме обичаш. В смисъл... не изпитваш тези силни емоции... така че няма смисъл да продължаваме нещо, което е обречено. Любовта е танц за двама, а аз няма да стоя сама на дансинга...– обърна се на другата страна, с което искаше да покаже, че затваря темата.

-          Бих могъл да поспоря по въпроса. – каза кротко, с усмивка, като я придърпа към себе си.

-          Когато научих за чувствата ти към мен, аз бях потресен. Питах се как не съм ги забелязал. После стана, каквото стана и аз се изпълних със съчувствие към теб, вина за станалото; обзе ме гняв към себе си; тревога за състоянието ти. Не помня точ... – тя го прекъсна:

-          Ти нали си човек на словото? Пишеш, публикуваш – нямаше идея накъде бие, но кимна.

-          Тогава трябва ли аз да ти обяснявам, че никоя от думите „потресен/вина/гняв/съчувствие...“ не е синоним на влюбен или любов. Извинявай,...

-          Ти извинявай, обаче ме прекъсна. Казвах, че не помня точния момент, когато се влюбих, но почти целувката ни снощи ми отвори очите. Аз всъщност много исках да е истинска. Затова се хвърлих с толкова плам. А относно най-високата степен, доказателството е, че искам всяка вечер да заспиваме така и сутрин да се будим в прегръдките си, за неопределено време. Защото, каквото и да си мислиш, че знаеш за мъжете, не всички сме еднакви. А аз МРАЗЯ поставянето на множеството под общ знаменател.

-          Тоест... искаш да кажеш, че... – тя не смееше да го изрече на глас, за да не убие собствените си надежди за тази крехка връзка между тях.

-          Казвам го: обичам те! Влюбен съм до ушите! Искам да остарея с теб! – прегърна я нежно.

-          И аз те обичам! Толкова силно. Толкова отдавна... – разтапяше се в обятията му.

-          Никога повече няма да те пусна! Където си, там съм и аз. И обратното, когато се наложи.

назад  напред

Невъзможно... Нали?

 21.

Следващия ден Мони прекара в леглото, но все пак в съзнание и с буден ум, с жив поглед. Чете книга, гледа телевизия, докато Дидо работеше в стаята си. Ходилата я сърбяха, но нямаше какво да направи с всичкия бинт, с който бяха превързани. Само стискаше зъби. Хапваха в стаята на Мони, след като поръчваха румсървиз. Привечер Дидо я попита:

-          След станалото вчера ще подадеш ли оплакване срещу репортерите от...

-          Не. Категорично. Искам да забравят за мен и случая. Ако се оплача, ще ме тормозят с месеци. Не мога да го понеса. А и аз искам да забравя ... за всичко това...

-          Забравих да те попитам... Откъде знаеш толкова за хотела? Идвала ли си преди?

-          Много отдавна... В този хотел бе абитуриентският ми бал преди сума ти години.

Късно вечерта седнаха на леглото ѝ, за да гледат филм. Тя се облегна на рамото му, а той я бе прегърнал отгоре. Тя неусетно задряма и мъжът много внимателно я положи да легне, с глава на възглавницата. Погали челото ѝ и колебливо се наведе, за да я целуне, но не посмя и само я целуна по бузата, след което отиде да си легне в своята стая, но дълги часове сънят бягаше от клепките му, а въображението му рисуваше картини, коя от коя по-красиви и по-нереалистични. Заспа чак след два часá, а сънят му бе накъсан от кошмари, които белязваха и душата, и тялото му.

На следния ден жената се чувстваше доста по-добре, което обнадежди Дидо. Той се обади на доктора с новините. Хирургът се зарадва, разбира се, от добрия развой и допълни:

-          Ако следващите 2 денонощия тя е все по-добре, на третия ден елате в болницата, да я видя. Ако съм доволен от резултата, ще върнете количката и ще подпишем протокол за това. Аз ще издам новия болничен на Моник и ще ви дам разрешение за прибиране към София след Х дни. Ако не, тогава ще преценявам на момента какво и как да се прави, ок?

-          Ясно, докторе. Разбрахме се, ще се видим след 3 дни. Дано вече всичко е наред. Мерси!

Този ден, въпреки сърбежите в бинтованите ѝ крака, Мони поиска да излезе в градината, а също, като стане време за обяд, да отидат в ресторанта. Толкова ѝ бе доскучало в стаята. Седя на въздух цели два чáса и не можеше да се нарадва на природата край себе си – дърветата, цветята, насекомите, птичките, охлювите, дори зърна таралеж под оградата на градината.

Вечеряха рано в ресторанта на хотела и се прибраха по стаите си. Мони отчаяно искаше да се изкъпе. Утре трябваше да се махат превръзките и да започне прилагането на мехлема. Сега, преди лягане беше толкова подходящо, но... как да стигне до банята? Пак трябваше ТОЙ да я носи до там; после обратно. Но аз ще бъда гола, майко мила! Какво да правя?, питаше се и паника се прокрадваше в ума ѝ. Е, така или иначе, нямаше друг избор; трябваше да го преглътне, отново. Тя се провикна към Дидо през отворената врата:

-          Ъм... Дидо! – извика малко несигурно как да подходи най-добре.

-          Секунда! – и след миг той се материализира в рамката на вратата, леко усмихнат:

-          Какво мога да сторя за теб? – попита любезно, но без фалш.

-          Може ли... би ли... ми напълнил ваната, моля... – изрече и се изчерви.

-          Ами раните? Те не трябва ли да стоят сухи...– спря, защото не бе сигурен какво да каже.

-          Ще сложа водоустойчиви лепенки. Докторът ми даде няколко, за баня. – обясни му.

-          Ок, тогава се заемам. А, как предпочиташ водата? Топла или... – отново колебливо.

-          Много топла, почти гореща, но да не се сваря все пак – уточни усмихнато. Той се провикна от банята:

-          Няма пяна за ваната.

-          Няма проблем. Ще се справя с душ-гела. – твърдо отговори жената, която междувременно бе започнала да се разопакова. – Би ли ми донесъл голямата хавлия? – помоли го.

Той я подаде с поглед, насочен в краката си. Какво очаква? Да го посрещна гола ли? – помисли си за срамежливото му поведение. След 2 мин. му каза, че е готова. Беше увила хавлията около торса си, но отдолу бе по боксерки и сутиен. Щеше да ги махне в банята, когато останеше сама. Дидо влезе в стаята и Мони затаи дъх. Досега не бе го виждала гол. Познаваше хубавото му лице и едро тяло с очертани бицепси, но това беше едно друго ниво. Чиста физическа мъжка красота. Гърдите му не просто бяха широки, те имаха релеф, изглеждаха сякаш от желязо. А плочките на корема? На Мони ѝ се зави свят от тази хубост...

-          Извинявай за това, но ми хрумна, че ще си измокря тениската, затова я съблякох.

-          Няма проблем. Трябва да си пазим дрехите – и без друго са малко – отвърна му.

-          Утре ще ги занеса в пералнята на хотела – и на двама ни, да ги изперат – обеща ѝ.

-          Супер! Много ти благодаря! – каза и млъкна, защото мозъкът ѝ бе блокирал.

Приближи се до леглото, където дамата седеше и я подхвана внимателно в ръце. Вече не му тежеше – бе повтарял упражнението толкова пъти. Чудеше се дали тази нова лекота не се дължи на новите чувства към жената в ръцете му. Но все още не намираше отговора. А тя не издаде и звук, толкова се срамуваше, че я носи за пореден път. Отнесе я в банята и я сложи да седне на ръба на ваната, докато си развърже хавлията; преметна я на мивката. Тя измърка в ухото му едва чуто, но много чувствено „благодаря ти“ и той излезе, затваряйки след себе си. Свали бельото и се потопи на дъното на ваната. Горещата вода я отпусна като магия; отмиваше болка, тревога, нерви.

След половин час чу, че го вика от банята и отиде да я изведе; все още не си бе облякъл тениска. Сега тя бе още по-смутена, защото този път нямаше бельо под хавлията. Взе я от ръба на ваната и я понесе към стаята ѝ. Тялото ѝ излъчваше топлина – мека и ласкава, която го обгърна като мараня. От косата ѝ капеше вода, която се стече по рамото му. Дали от това или от съзнаването за голото ѝ тяло в ръцете му, почувства прилив на тестостерон. Обзе го желание – ярко като взрив на свръхнова и силно като земното ядро. Положи я на леглото ѝ, но не се отдръпна веднага – не можеше, сякаш бе залепнал към Мони. Просто стоеше приведен над нея, а лицето му бе на сантиметри от това на любимата жена. Или се махам сега, или няма да устоя, каза си и в мига, когато устните ѝ се доближиха до неговите, се отдръпна и излезе от стаята. Мони остана безмълвна и без звук се взираше в босите си крака. Какво стана, помисли си? Толкова ли не ме харесва, че дори избяга, за да не го целуна?

В този миг той се втурна в стаята ѝ и жадно впи устни в нейните. Тя замръзна в обятията му, а след още миг хавлията бе захвърлена на пода. Предаде се на силните му ръце и се остави да прави с нея каквото му хрумне...

Лежаха, задъхани и омаломощени, опитвайки се да нормализират дишането си. Мони се обърна с гръб към него, а Дидо я прегърна изотзад; така заспа. Но не и тя. Сълзи капеха по възглавницата, а тя стискаше зъби, за да не издаде звук. Беше толкова хубаво, а толкова кратко. И от утре всичко приключва, мислеше си с тъга.

назад  напред